Общо показвания

Listen to the music of Orthodoxy

неделя, 31 май 2009 г.

Историческият завършек на всеки разкол е разкол


Автор: Венцислав Каравълчев

публикувано в: сп. Християнство и култура бр. 23, 2007



„От нас излязоха, но не бяха от нас; защото ако бяха били от нас, щяха да си останат с нас; но излязоха, за да стане явно, че те всички не са от нас.( 1 Йоан. 2:19)
На 17 май 2007 година Московският и на цяла Русия патриарх Алексий ІІ и Източно Американският и Ню-Йоркски митрополит Лавър подписаха „Акт за каноническо общение между Руската Православна Църква, Московска патриаршия (РПЦ МП), и Руската Задгранична Православна Църква (РПЦЗ)”. Това историческо събитие сложи логичен край на продължилото близо 90 години разделение на Руската църква. Церемонията по подписването се състоя в храма на Христос Спасителя, в присъствието на президента на Русия Владимир Путин, изиграл ролята на посредник и катализатор на това обединение, както и на много други представители на руския политически елит. След подписването на документа се осъществи и първата съвместна св. божествена Литургия, като царските двери в храма останаха отворени през цялото време, както се прави на Великден, и всички присъстващи можеха да наблюдават общото причащаване на предстоятелите на разделеното до този момент руско православие.
За много хора причините за този почти едновековен разкол и до ден днешен остават непонятни. В действителност РПЦ МП и РПЦЗ практически почти нямат различия в обредността и каноните си. Трудно е за страничния наблюдател да разбере, какво поражда жаждата за страстното отстояване на желанието за отделно и паралелно съществуване на двете църкви, непримиримите спорове за това кой е „по-православен”, при положение че и двете църковни общности къде официално, къде не, признаваха взаимно тайнствата си. Неотдавна Берлинският архиепископ Марк, един от идейните вдъхновители на обединението, разказа за трудния процес на преговори, когато често пъти „спорещите са се разотивали вечер, без да знаят, дали ще се съберат отново сутринта”. И накрая равносметката: половин година след подписването на Акта от всички епархии на Задграничната църква само една – Берлинската епархия, успя да избегне вътрешното разцепление. Тепърва разколът в Руската църква ще бъде изследван от историци и богослови, той дава богат материал и за изследователите на религиозната психология на 20 век.
Задграничната църква се образува от руското духовенство зад граница съгласно указа на св. патриарх Тихон. С този указ се даваше право на отделното съществуване на т. нар. „задграничници”, „докато Църквата в Русия не се избави от безбожната власт”. Формалното разрешение води съвсем скоро до канонично разделение, носещо след (със) себе си омраза, взаимни обвинения и претенции. Подписаният от митрополит Сергий Старогородски (или Страгородски), местоблюстител и по-късно патриарх на РПЦ, документ от 1927 г. за лоялността на Московската патриаршия към революционната власт, според „задграничниците” превръща Църквата в заложница и институция, управлявяна от „Любянка” - (район в централната част на Москва, където са съсредоточени много от руските правителствени учреждения, но преди всичко се има предвид разположената там ВЧК, Всероссийская чрезвычайная комиссия или по-кратко ЧК, след 1954 г. преименувана в КГБ - Комитет государственной безопасности - б. р.). Това за тях се превръща в краеъгълен камък на учението им, даващ им право да претендират да бъдат ако не по-истинската, то поне „по-здравата” част на Руската църква. Все пак умишлено и с цел да се опрости проблемът дълги години беше премълчаван или преиначаван фактът, че подобен документ е бил подписан през месец юни 1923 г. и от св. патриарх Тихон, в чийто авторитет и святост „задграничниците” никога не са се съмнявали. В него между другото св. патриарх Тихон сякаш се разкайва за решението си, с което дава право на „задграничниците” да съществуват самостоятелно и още веднъж осъжда Карловацкия архиерейски събор на Задграничната църква, вече осъден от Св. Синод на РПЦ през 1922 г. Светителят явно е усетил повея на омразата, която разделението поражда и която ще трови църковния организъм дълги години. В излезлия през 1994 г. сборник "Акты патриарха Тихона" има много малко известни и любопитни документи, даващи повод за ново преосмисляне на един от най-трагичните периоди в историята на Русия и Руската православна църква.
Близо година по-късно св. патр. Тихон и Св. Синод излизат с ново постановление, където заявяват, че „нито Светейшият Патриарх, нито съществуващото при него църковно Управление имат нещо общо със задграничните архиереи, целящи да дискредитират държавната власт, като същевременно осъждат подобна дейност”. В продължението на документа се настоява митрополит Евлогий, назначен след закриването през април 1922 г. на Задграничното църковно управление, да управлява задграничните църкви. Остава обаче загадка, на какво основание продължава да съществува това вече закрито управление, носещо новото име Архиерейски синод. Документът завършва със заявлението, че митр. Антоний (Храповицкий), явяващ се първойерарх на Задграничната църква, няма никакво право да говори от името на Руската православна църква и паството и не е упълномощаван да прави подобни изявления. Документът е подписан освен от св. патр. Тихон, още от св. свещеномъч. Иларион (Троицки), св. свещеномъч. Петър (Полянски) и други трима архиереи.
Тези решения на РПЦ обаче нямат никакви реални последствия за Задграничната църква, дори напротив - те задълбочават кризата, назряваща между Москва и духовенството в емиграция. Задграничниците обвиняват висшето духовенство в пределите на Русия, че са направили от Църквата слугиня на болшевиките. Другата ключова претенция на „задграничниците” беше икуменизмът – движение за едно по-добро взаиморазбиране и сътрудничество между християните. Според най-крайните си критици обаче икуменизмът е движение, стремящо се към религиозна глобализация с първа стъпка обединение на всички християни, което да трасира пътя към крайната цел - обединението на всички религии. Скоро след края на Втората световна война РПЦ МП става участник и член на ССЦ – Световния съвет на църквите (не без давлението на съветската власт, която гледа на икуменическото движение като на средство за пропаганда) - нещо, което Задграничната отказва да направи (някак си встрани и доста наивно се отчита фактът, че РПЦЗ дълги години има официален наблюдател в ССЦ, както и това, че изпраща наблюдаващ на Втория Ватикански събор), считайки подобно участие за отстъпление и предателство спрямо православието.
РПЦ МП има не по-малко претенции спрямо Задграничната църква. Все пак няма нищо по-лесно от това да критикуваш от позицията на собствения си западен щит и уют и да клеймиш братята си, намиращи се в страшната паст на чука и наковалнята. След перестройката повечето християни в Русия се чувстваха обидени, че са длъжни да се „извинят” пред руските християни на Запад за ограничаването на църковния си живот до възможния минимум. Но най-тежкото обвинение–клеймо към „задграничниците” е прозвището „колаборационисти”. Причината е, че по време на Втората световна война Задграничната църква е поддръжница на Германия. Ненавистта към комунистите и фактът, че немците отварят наново закритите храмове на окупираните територии, карат йерарсите на РПЦЗ да приветстват фашистите като освободители и нелицемерно да ги възхваляват. За съжаление в групата на ентусиазираните почитатели на фашистка Германия попадат не само първойерархът на Задграничната църква митр. Антоний (Храповицки), но и такива колоси на православивния дух на ХХ век като св. архиеп. Йоан Максимович (Шанхайски и Сан-Франциски).
През 1991 г. с разпада на Съветския съюз свършва и зависимостта на Църквата от комунистическия административен апарат, фашизмът също отдавна е минал в историята. Тоест, след 1991 г. основните фактори за разделението са вече история и съвсем логично беше да се очаква, че историческата памет за това разделение също трябва да остави емоционалната натовареност и да се превърне в чиста история. На близо вековното разделение на руския народ на „бели” и „червени” трябваше да се сложи край и какъв по-добър можеше да има от обединението на двете руски църкви, РПЦ и РПЦЗ. Ръководителят на Отдела за външно-църковните отношения на Московската патриаршия, Смоленският и Калининградски митрополит Кирил много точно характеризира случилото се: „Обединението на нашите църкви има огромно значение за нашия духовен живот, за укрепване на националното самосъзнание. Съвременна Русия открива възможности за примирението на своите чеда, за преодоляване на последствията от революцията и Гражданската война.”
Но и това обединение, както всички обединения досега в човешката история идва да потвърди един печално известен исторически факт, а именно, че всеки разкол завършва рано или късно с друг разкол. За съжаление, въпреки православната вяра църковното ни битие е много повече индивидуалистично, отколкото общо, затова и заедността отдавна е преминала в инобитието на православната терминология, изпразнена от практическо съдържание. Така че едва ли трябва да бъдем прекалено изненадани от факта, че и това дълго подготвяно и внимателно обмислено обединение на двете руски православни църкви завърши с поредната поредица от нови разколи. Главната причина за това беше, че формалното преодоляване на разкола предшества вътрешното му надмогване, психологията на религиозното разделение като признак за „повече православност” и до днес е движещ фактор в действията на огромна част както от „задграничниците”, така и от християните в Русия.Още през ноември 2001 г., когато руският президент В. Путин покани в Русия архиепископ Лавър (току що станал митрополит на Задграничната църква), за мнозина това беше ясен сигнал, че обединението е въпрос на време. Сериозното потвърждение за това беше паниката, обхванала част от най-непримиримите „задграничници”. Стигна се дори до там, че „непримиримите” отказаха да признаят митрополит Лавър за законно избран (нищо, че и мнозина от тях участваха в този избор, нищо, че предишният първойерарх на РПЦЗ митр. Виталий поради напреднала възраст – през 2001 беше на 91 години – поиска сам своето освобождаване и лично подкрепи и благослови избора на митр. Лавър) и да отхвърлят пълномощията му да подписва такива съдбоносни актове. Изглежда критиците му забравиха или не искаха да си спомнят, че още по времето на митр. Виталий, на 26 октомври 2000 г. съборът на „задграничниците” прие решение РПЦЗ да встъпи в общение със Сръбската патриаршия, с което де факто и де юре влизаше в общение с всички поместни православни църкви, съставляващи съгласно Никео-цариградския символ на вярата едната „свята, съборна и апостолска Църква”. Между другото фактът, че църковното съзнание на „задграничниците” допускаше да имат общение с една канонична поместна Църква заради нейната антиикуменическа политика и поради историческа сантименталност, но в същото време да отстояват пребиваването си в „евхаристийно разделение” с останалите църкви, за богословите вече е симптом за развитието на една различна еклезиология. Еклезиология, която не се основава на идеята, че единството на Църквата се гради върху общата Евхаристия от една Чаша, а върху вярата в съществуването на една „невидима”, „духовна”, в известен смисъл „неисторична” Църква, чиито граници зависят от твърде субективни фактори. Което в същността си е и протестантската концепция за Църквата.
Но да се върнем към фактите, непосредствено предшестващи обединението. Явно прави са били онези, които доста време преди митр. Виталий да подаде оставка говореха, че той е с физическа и умствена немощ и делата на Задграничната църква се управляват от неговата секретарка Л. Роснянска. Тоест една жена, г-жа Роснянска, е взимала съдбовните решения в Задграничната църква, като е изготвяла странни документи, които давала за подпис на нищо не разбиращия митр. Виталий. Пряко доказателство за това са и думите на архиепископ Антоний Орлов, който (между другото не без помощта на г-жа Роснянска) "си възложи" длъжността "временно управляващ" Задграничната църква:
„Страшно е да си представим, че в историята на нашата славна задгранична Църква ще бъде записано, че в последния момент вие сте изменили на митр. Виталий и сте избрали вместо него Л. Роснянска, изпълнявайки нейните „укази”.”
Как обаче трябва да се оценят действията на архиеп. Антоний Орлов и други задгранични архиереи и йереи, които, въпреки че са си давали ясно сметка за умственото състояние на владика Виталий, само и единствено с цел да не приемат законно избрания нов предстоятел - митр. Лавър, не се посвениха да го „възстановят” в длъжност, нито после да изберат временно изпълняващ правомощията му в лицето на митр. Антоний Орлов. По този начин още преди да се заговори сериозно за обединение в Задграничната църква се появиха два враждебни лагера – РПЦЗ (на митр. Лавър) и РПЦЗ (на митр. Виталий).
Тези, които стояха твърдо зад митр. Лавър, бяха напълно удовлетворени от „Основите на социалната концепция” на РПЦ, приета под председателството на патриарх Алексий ІІ, където в раздела „Църква и държава” е формулирана новата позиция по отношение на държавните власти: „Ако властите принуждават православните вярващи към отстъпление от Христа и Неговата църква, а също така към греховни и душевредни деяния, Църквата е длъжна да откаже на държавата тяхното изпълнение.” В края на 2006 г. на патриарх Алексий ІІ от храма „Св. Богоявление” в Бостън бяха предадени одеждите на покойния вече трети първойерарх на РПЦЗ митрополит Филарет (Вознесенски) – един от най–големите ревнители за възсъединяването на двете руски православни църкви.
Привържениците на Виталий от своя страна са убедени, че „вълкът козината си мени, но нрава не” и според тях президентът на Русия Владимир Путин се стреми към обединението на Руската църква с единствената цел да получи ново силно оръжие за влияние над Запада и преди всичко над САЩ, обзавеждайки паралелно тайните служби с нова агентура от емигрантските среди. Колкото повече наближаваше датата на официалното обединение, толкова повече се задълбочаваше и роеше разколът в Задграничната църква. Някои непримирими свещеници и миряни отправяха закани и заплахи, че ще се присъединят към десетките гръцки старостилни разколи. Други - че ще се присъединят към някои от още по-многобройните руски разколи. Така на 17 май 2007 г. и без друго неголямата емигрантска диаспора влезе в лоното на майката-църква в още по-намален състав. Това помрачи донякъде блясъка на значимото събитие, въпреки че официално не му беше дадена широка гласност. Роенето обаче не спря с приемането на Акта за канонично общение. Поредният метеж беше организиран от един от най-авторитетните и уважавани клирици от обкръжението на митр. Лавър - Таврическия и Симферополски епископ Агатангел. Обединената вече Църква забрани на еп. Агатангел да служи, докато не се покае, но в резултат във виртуалното пространство се появиха списъци с изявления на енории, свещеници, миряни и т. н., преминаващи под управлението на епископ Агатангел. Така противно на всяка логика стремежът и желанието за обединение доведе от една страна до неговото реално осъществяване, а от друга - до отпадането от църковния кораб на поредните групи духовни авантюристи. Авантюристи, които довчера седяха и бяха в общение на една трапеза, а датата „17 май 2007 г.” ги разхвърли по различни маси и софрички, откъдето в синхрон с разколническата логика всеки клейми другите, считайки само и единствено себе си за „последнен мохикан” на Православието.
По този начин Православната църква не се оказа достатъчно зряла да осъществи пълноценно преодоляването на този болезнен разкол с метастази във всички поместни църкви. Широк диалог не се проведе, като изключим официалния между двете църкви, но причината за това не е само недалновидност или желанието за форсиране на събитията. Много по-сериозен проблем е вътрешната невъзможност на църковните среди да осъществят този дебат – поради егоизъм и духовна незрялост. Осъществено в състояние на дълбока криза на църковното съзнание, обединението на двете руски църкви затвори една голяма рана, но отвори десетки нови – може би по-малки и затова извън погледа на анализаторите, които търсят винаги глобалните исторически процеси, но затова пък по-опасни. Сред новите предизвикателства пред Православието и Руската църква в частност е съхраняването на единството и спирането на центробежния процес сред православните в Западна Европа, но също и адекватният отговор на изкушението на „националното православие”, което подкопава доверието към Руската православна църква на Запад. Разширяването на юрисдикцията на Руската църква в Европа и Америка среща тоталния отпор на Вселенската патриаршия в един безсмислен, но затова пък упорит и исторически обусловен спор за надмощие. И ето, че в момента сме пред прага на дълбок разрив между двете Църкви, който заплашва да прерасне в нов, пореден разкол - този път между славянското и гръкоезичното православие.
„От нас излязоха, но не бяха от нас…” (1 Йоан. 2:19) - тези думи на апостола предпазват както от утопизъм и идеализация на църковния живот, така и насочват към разковничето на проблема. Колкото по-малък е Христовият дял у всеки от нас, толкова по-дълбоки са браздите на отчуждението и разделението в душите ни. А оттам до формалната проява на разкола разстоянието е само крачка.

Старецът Гавриил ( Годердзи Ургебадзе Василиевич)


Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано в:

Има такива старци, на които Бог е дал благодатта на последните времена. Искаме да запознаем читателите на "Двери" с един от тези макар и много рядко срещани духовни светилници, какъвто е грузинският старец Гавриил.
Недалеч от Тбилиси, в древната грузинска столица Мцхета, притихнал сякаш във величествената сянка на катедралния храм Светицховели (Животворящ, Живоносен стълб) е манастирът Самтавро. Там в двора, зад малкия старинен храм се намират няколко гроба. Суетата около единия е забележима, малката пейка обърната срещу надгробния кръст никога не остава без хора. Едните идват, други си отиват, кой набързо просто изважда нагръдното си кръстче и го долепя до надгробния кръст, кой взима в шепата си малко пръст от надгробието, един коленичи и се моли, друг просто мълчаливо седи. Всички идват с едничкото желание да се докоснат до светостта, която дори гробът не може да затъмни. Това е последният дом на стареца Гавриил.
Роден е на 26 август 1929 година в Тбилиси, в семейството на убеден комунист. Баща му умира рано, а майка му става впоследствие монахиня Анна (2000+) и днес е погребана близо до своя син.
Казват, че има хора, който Бог е избрал за Себе си още от утробата на майка им. Старецът Гавриил е бил точно такъв. Негови близки и съседи си спомнят, че още като дете по цели дни не посягал към храна и бил отдаден на любимото си занимание - да строи църкви от кибритени клечки. Баща му разрушавал църквите, а той бил от тези, които ги съзиждали. Въпреки жестокия атеизъм през тези години в СССР, едва 12 годишен, отец Гавриил знаел прекрасно Евангелието. След отбиването на редовната си военна служба в редовете на Червената армия, в началото на 50-е години на миналия век, отец Гавриил построил в дома си четирикуполна църква. Комунистите така и не успели да я разрушат и тя съществува и до днес. Цялата църква е окичена с различни икони. Някои в рамки, други просто изрезки от дореволюционни вестници, измачкани, обгорени... Всички тях отец Гавриил е събирал от бунището. Имал е дар да ги открива и „спасява”. Още тогава мнозина го считали за душевно болен. В 1955 година Годердзи приема монашество под името Гавриил. Годината е 1965, а датата 1 май, ден на трудещите си. Проспект Руставели е изпълнен до краен предел от манифестиращи труженици. Мнозина от нас си спомнят тези насилствени и нищо не значещи демонстрации на солидарност с трудещите се от другите братски социалистически страни и подтиснатите ни братя от запада. И тук, на този митинг, както обикновено се откроявал един огромен портрет на „бащата на всички трудещи се” - Ленин. Но отец Гавриил отишъл и пред смаяните погледи на всички го запалил. Бил арестуван от КГБ и над него няколко месеца лично се „трудил” доскорошният президент на Грузия, а тогава още среден апаратчик в Комитета по държавна безопасност Едуард Шевернадзе. Можем само да гадаем на какви изтезания е бил подлаган в полицейските подземия. Човекът, осмелил се публично да изгори портрета на Ленин в онези години. На всички въпроси защо го е сторил, старецът Гавриил спокойно отговарял: "Защото човек не бива да се боготвори". На този плакат, твърдял той, трябвало да бъде Разпятието Христово. „Вие казвате – Слава на Ленин”, а аз ви казвам, че е трябвало да напишете: „Слава на Господа Иисуса Христа”. В психиатричната клиника му поставили диагноза „психопат със склонност към шизофрения”. Тази диагноза спасила и отец Гавриил от разстрел. Господ запазил избраника си, за да не остане грузинския народ без назидател. Отец Гавриил изтърпял много неща от мъчителите си, но никога никого не осъдил. „Той строго забраняваше да съдим когото и да било – разказва игуменията на манастира Самтавро, майка Кетеван, - и ни наставляваше така":
„Ако видиш убиец, или блудница, или пияница, търкалящ се в калта, никога не го осъждай, защото Сам Бог му е отпуснал юздата, а твоята държи в ръката Си. Ако реши да я отпусне, ти ще се окажеш даже в по-лошо положение и ще попаднеш в същия грях като този, когото осъждаш и ще погинеш... Трябва да обичаме всички, но ако не можем, то поне да им желаем доброто”. Майка Кетеван, на която стареца предсказал игуменството, си спомня първата среща с о. Гавриил. Било преди повече от 20 години, на централния проспект Руставели в грузинската столица. Отецът бил вдигнал високо ръце и със силен глас призовавал: „Грузинци, опомнете се и се пробудете! Грузия загива! Гробът на св. Шушаник е в запустение! Метехският храм е превърнат в театър!” Старецът гръмко плачел и скърбял за своя народ. Минаващите го гледали с интерес, някои го слушали, а други скептично се усмихвали.
Отец Гавриил умело прикривал своите дарования под мантията на юродивството, но окръжаващите са чувствали неговата благодат и се вслушвали в съветите му.
Майка Елисавета Зедгенидзе си спомня случай, когато по пътя към манастира Джвари (Кръст, недалеко от Мцхета, построен през 5 век) отецът я благословил да купи водка, той скрил бутилката под расото си и влязъл в храма по време на службата. Там извадил бутилката, пил и почерпил всички в близост до него. След това се огледал наоколо, усмихнал се и казал удовлетворен: „Виж, как никой не ни осъди, те всички ще се спасят”.
Спомням си, че моят приятел Мераб, който добре познаваше стареца, не веднъж ми е казвал, че о. Гавриил е обичал да пие пред хората и да показва опиянение и така разсейвал всякакви съмнения за святост.Сред отличителните харизми, с които Бог го бил дарил, бил дарът да привежда хората към дълбоко покаяние.
Един монах попитал стареца, какво е това пост? Отец Гавриил, който ясно виждал миналото и настоящето, му отвърнал: „Сега ще ти обясня”, и открил всичките му грехове. От срам монахът не знаел какво да прави. Паднал на колене и започнал да плаче, а отец Гавриил му казал: „Искаш ли да ядеш?” – „Не, отче, благодаря, не ми се яде” – отвърнал монахът. „Ето това е постът, нали искаше да знаеш: когато помниш своите грехове, ти се каеш и дори не мислиш за храна”.
Веднъж в килията на отеца дошла съпружеска двойка. Жената била бременна. Старецът им казал, че детето разбира всичко и трябва да бъде учено на Словото Божие още от утробата на майка си. Мъжът се удивил, че той не може да чуе дори в съседната стая какво се говори, а как детето ще чува в утробата на майка си? Старецът тогава подвикнал към жената: „Детенце, ти чуваш ли ме?” И плодът на бременната така силно се размърдал, че на нея й прималяло и трябвало да седне.
При отеца дошъл гост от Атон. Старецът, без да го познава, му подарил икона на неговия Ангел Хранител. Гостът се поклонил и го помолил: „Ела при нас, от нищо там няма да имаш нужда”. Отговорът бил: „Аз моята Грузия за Атон не заменям”. Гостът бил игумен на един от атонските манастири. Мнозина обясняват неговата категоричност с пророчествата, които той ни е оставил.
„Борбата на светите пророци Енох и Илия с антихриста ще я предават по телевизията. Когато иконата на Иверската Света Богородица напусне Атон, ще забият камбаните и църквите ще й се поклонят, за да я изпратят. Всичко това ще се предава по телевизията. Това е милост Божия, за да могат хората по света да видят и желаещите да се спасят, ще дойдат в Грузия... Антихристът тук няма да се възцари. И тук ще има гонение, но то няма да е като на другите места. В Евангелието е написано, че навсякъде ще бъде повдигнато гонение и горко на тези, които му изменят. Ще дойде време и хората ще бягат в гората. Но никой да не бяга сам... Бягайте в гората на малки групи. За християните най-голямото страдание ще бъде, че те самите ще избягат в гората, но техните близки ще приемат печата на антихриста. Продуктите, на които ще бъде поставен печата на антихриста не могат да ви навредят. Това още не е самия печат. Трябва да казвате молитвата „Отче наш”, да се прекръствате и храната, която ядете също, и да я поръсвате със светена вода – така се освещава всяка храна...”
„Над всички канони и устави е любовта. Ето защо толкова много се говори в Книгата за нея” - обичал да казва о. Гавриил. „Ако ненавиждаш дори и един човек, в негово лице ненавиждаш и самия Христос и далече си от Царството Божие... В последните времена любовта, смирението и добротата ще спасяват хората. Добротата отваря вратите на Рая, смирението въвежда в Рая, а любовта ще ни покаже Бога”.
В края на живота си отецът бил тежко болен. Над дванадесет пъти са вадили течност от стомаха му. Докторът правел всичко в много примитивни условия, в килията на стареца. Според специалистите нормален човек би издържал не повече от 2-3 подобни процедури. Но всичко било според Божия план. Старецът Гавриил мирно затворил очи на 2 ноември 1995 година.Той още не е канонизиран официално от Грузинската църква, въпреки многобройните свидетелства за светостта му приживе и след смъртта му.. За себе си, на шега той казвал така: „Първо трябва да канонизират отец Георги (Мхеидзе). Той е велик светец”. Неотдавна, през 2003 година Грузинската църква канонизира духовния наставник на стареца Гавриил, отец Георги. Първата част от пророчеството му се изпълнила...
По молитвите на стареца Гавриил, Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй и нас грешните. Амин.

петък, 29 май 2009 г.

Един епизод от живота на св. Василий


Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/1613/319/

Или как св. Василий Велики отказал да стане спасител на Църквата, и така се превърнал в стълб и крепило на Православието през вековетеНикога преди християните не са четяли толкова много, както днес. Но изобилието, както навсякъде, разглезва. Един съвременен класик беше казал, че съвременният човек вече се е оттучил да чете, той просто се осведомява. Така и ние във века на информацията плуваме в океан от църковна литература, но като мързеливи плувци оставаме винаги на плиткото, а после се хвалим, че морето ни е до колене. Сглобяваме късчета от набързо прочетеното в удобна за нас конфигурация и гръмко тръбим: "Ето това е Православието!". Всички противоречия са изчистени, всичко е ясно, математически точно и напълно безспорно. Живият опит на живота на Светия Дух в Църквата се подменя от ясна и проста система.
Едно от най-големите изкушения, които трябва да преодолее днешният православен християнин, е представата за Църквата като за електрическа система - ако някъде нещо даде на късо, цялата система изгаря. И тогава идват алтернативите на "по-истински православни" наши братя и сестри, чиято реклама гласи, че тяхната система никога не дава на късо.И така, нека обърнем поглед към ранната история на Църквата и по-специално към живота на св. Василий Велики. Бурна епоха, с много противоречия в Църквата, с много смутове, ереси. Когато от една страна, Православието се утвърждавало като официална религия на Византия, от друга, обаче, светският дух нахлувал в църковните среди и на тогавашните светци им се струвало, че Църквата загива...Св. Василий Велики е една от най-ярките личности в близо 2000 годишната история на тази Църква. Колко поучителни неща можем да научим от живота на св. Василий, ако познаваме добре църковната история. И така, св. Василий освен при известния софист Ливаний, е учил и в Атина, в старата атинска академия, основана от Платон. По време на следването си, св. Василий се запознава с много хора, един от тях е св. Григорий Богослов, другият е бъдещият император Юлиан Отстъпник, студенти в същата тази академия. На 25 години св. Василий приема кръщение (354 г.) Желанието за подвизи е характерна черта на неофитството. Воден от това желание, св. Василий тръгнал да пътешества из Сирия и Египет, да се запознае с монашеството там. Увлечен по аскетическия идеал, св. Василий става духовно чедо на Евстатий Севастийски - известен отшелник и водач на група с крайни монашески възгледи - назореи. Тези възгледи на Евстатий били осъдени на Гангърския събор. Това обаче не попречило на дружбата на св. Василий и Евстатий. (Вярно е, че доста по-късно дружбата им има край). Година по-късно св. Василий заменя крайния аскетизъм с по-умерен монашески живот. Заедно със св. Григорий Богослов и неколцина приятели основават в имението на бащата на св. Василий *аристократична* християнска община, с полу-монашески живот. Там издават и преиздават избрани части от трудовете на Ориген под името Добротолюбие. Св. Василий е бил ръкоположен за епископ от привърженици на "подобосъщието" в Църквата, въпреки че никога не е отстоявал такъв възглед и през целия си живот е защитавал "единосъщието" на Божия Син и Отца. Епископът на Кесария Евсевий (не известният като историк Евсевий Кесарийски), който го ръкополага първо за презвитер, е бил спорна личност, защото, първо, бил избран неканонично, и второ, защото бил обвиняван в ереста на "подобосъщието". Въпреки това, св. Григорий Богослов го нарича "благочестив и мъдър човек", който "по човешка слабост" изпада в конфликт със св. Василий. И забележете, когато разривът между епископа и неговия презвитер настъпва, групата на ревнителите-назореи в Кесария пожелават да се отделят от Църквата, именно поради неканоничния избор на Евсевий и еретическите му възгледи. Те предлагат на св. Василий да оглави тяхното крило, защото той притежавал безспорен авторитет на аскет и на никеец в града. Но вместо това, св. Василий, "по съвет на св. Григорий Богослов" избира да се оттегли от смутния град и да не вземе страната нито на епископ Евсевий, нито на назореите. И наум не му е дошло "да спасява Църквата", като създаде едно оградило се от беззаконието стадо...Връща се в Кесария, когато настъпва поредното гонение срещу православните от император Валент и става дясна ръка на епископ Евсевий, от когото приема и епископско ръкоположение. Близкото на св. Василий духовенство не поддържало еретическото арианско учение, но въпреки това отказвало да приеме *единосъщието* на Отца и Сина според Никейския символ на вярата. Ясно давайки си сметка, че става дума за хора с еретически възгледи, св. Василий никога не е поставил под съмнение принадлежността им към Православната църква, нито пък е странял от причастие с тях, доколкото те са били в Църквата.Той претърпял много огорчения, както от ариани, така и от православни. Арианите го ненавиждали като техен директен противник, а православните затова, че е прекалено отстъпчив спрямо полуарианите, тоест подобосъщните. Дори неговият приятел св. Григорий Богослов го критикува, че не е достатъчно ясен и категоричен в защитата си на божественото достойнство на Светия Дух - един от другите разразили се спорове през този смутен век...Какво идват да ни покажат горните примери от живота на св. Василий? Че истинските подвижници на благочестието, като свети Василий Велики, свети Григорий Богослов и безброй други, не възприемат Църковното Тяло като механизъм, който би могъл да рухне от всяко канонично нарушение или еретически смут в недрата му. Църковното Тяло е живо с глава Христос, а животът в него се дава не от безупречното функциониране на правила и системи, а от Светия Дух. Действието на Светия Дух в Църквата е действие на Личност, а не на безлична благодат. Неговото желание е всеки един да се спаси. Съответно и истинските пастири не виждат своето призвание в пазенето на правата на Бога, а в бащинското обгрижване и просвещаване в Православието на всички свои пасоми.

Целувката на папата


Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано в Църковен вестник, 23 Фев., 1997
http://members.tripod.com/~bulch/22feb.htm

Напоследък в печата често се появяват антиправославни статии, повечето зле и неграмотно написани. Авторите им са явни дилетанти, прочели една-две книги или изобщо нищо за Църквата, но със самочувствието на безспорни авторитети в тази област. Какво да се прави, такава е тенденцията в нашето бързо демократизиращо се общество - след футбола и политиката всеки да бъде авторитет и арбитър по “църковните въпроси”.
Последната подобна статия се появи във вестник “24 часа” от 6 февруари т.г. Тя, както и другите преди нея, едва ли би заслужила внимание, ако авторът г-н Росен Димитров не си позволяваше да прави безпрецедентни досега твърдения за “антинародната роля” на Българската православна църква.
С тези редове се обръщам към всички родни “апологети” на различните християнски деноминации и “новите религиозни движения” (нали това е техническият термин, въведен от Дирекцията на вероизповеданията?) с желанието да им помогна при евентуални бъдещи техни публикации по същата тема. Защото Ватиканът, както знаем, разполага с отлични специалисти и няма нужда от слаби апологети, които да уронват престижа му, като обявяват папата за “свръхестествен” и мегаломан с претенции да надмине ап. Петър.
Несериозен е опитът на автора да внесе коректив в нашата история с думите, че в очите на Запада едно посещение на папата в България би означавало приемането ни в лоното на правата вяра. Бих искал да попитам: коя е тази “права вяра”? Убеден съм, че не е визиран ислямът, щом се говори за папата, но съм длъжен да попитам. Но нали и османските поробители говореха за исляма като за права вяра и искаха да ни приемат в неговото лоно. Българската православна църква, за която авторът говори с такава неприязън, успя да ни съхрани като народ през тези 5 века, но за него това е само един друг епизод от нейната антинародна роля. Къде беше “свръхестественият човек” и “чудотворец” тогава?
В статията се твърди, че сегашният папа освен за чудотворец, минавал и за “кадемлия на прогреса”. Странно, защото дори Ватиканът едва ли си спомня папа Йоан-Павел II да е извършил някакво чудо, а като говорим за прогрес, редно е да отбележим, че папата, считайки се за наследник на св. апостол Петър, е наследник и на всички свои предшественици. Тогава как да приемем, че след разделението на Църквата през 1054 г. Православието се отклонило от истината, а римокатолицизмът е останал в нея, щом предшествениците на непогрешимия папа създадоха “Светата Инквизиция” и станаха нарицателно за “спънка на прогреса”. А ето че днес техният наследник се оказва “кадемлия” на същия. И досега автори с подобна “ерудиция” правят грешката да приписват част от тази роля и на Православната Църква.
“Моето Царство не е от този свят” ( Иоан 18-36).
Православието е вярно на думите на Иисуса Христа и предполагам всички са чували цитираните по-горе, но малко хора са се замисляли какво означават те. А и защо ли трябва - безсмислици може да се пишат и без да се мисли, като например: “Там, където е минал Йоан-Павел II тиранията удря на бяг и се възцарява демокрацията и пазарното стопанство”. Съгласете се, че едва ли папата би искал да го сравняват с Международния валутен фонд или с някой от емисарите на Световната банка, а и целите на неговите визити едва ли имат връзка с пазарното стопанство.
“Отдайте кесаревото кесарю, а Божието Богу” /Лука 20:25/.
Опитът да се свърже материалното благополучие на една нация с нейното вероизповедание е поредната спекулация на тази тема. Крайно време е да разберем, че християнската Църква проповядва неизменни духовни ценности - любов, мир, справедливост, и напълно изключва материалните като средство за постигането им. Идеалът на Христос не е идеално организираното общество, а духовният човек, устремил се към Бога.
На всички съидейници на автора бих предложил да поканят у нас и видни протестанти, защото да не забравяме, че Германия е повече лутеранска, отколкото католическа страна, а да не говорим за Англия, Швейцария, САЩ и т.н. Дали пък тяхната вяра не е по-права от папската? Може би те не знаят, че Новото време е рожба на една протестираща Европа, която отхвърли своето католическо минало.
Накрая се обръщам към всички родни “европейци”, които по подобие на автора продължават да си играят с името България. Страната ни, господа, няма нужда от папска индулгенция и ако имате поне малко морал и достойнство, никога повече не си позволявайте да пишете думи като тези: “България ще бъде опростена за всички свои стари грехове - действителни и мними”. България няма грехове, грехове имаме само ние.

четвъртък, 28 май 2009 г.

Моята среща със свети Йоан Кронщадски



Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано в:



На 2 декември Руската православна църква тържествено отбеляза 100 години от смъртта на светия отец Йоан Кронщадски. По нов стил паметта му се чества на 20 декември, това е и действителната дата на смъртта му. В 7.40 ч., в утрото на 20 декември 1908 г, великият праведник мирно предал душата си на Господа, предсказвайки деня на смъртта си. Преди доста години ми попадна прекрасната книга на архим. Методий за отец Йоан. Това беше и първото ми запознанство с живота на големия батюшка, но то остави траен отпечатък в душата ми, запалвайки пламъка на една неугасваща любов към него. Още от първите страници на книгата бях дотолкова запленен от образа на този велик Божи угодник, че той завинаги се превърна в мой любимец, идеал, пример и няма да е преувеличено, ако заявя – бърз помощник и закрилник. Минаха доста години от деня, в който за първи път прочетох книгата на архим. Методий, през всички тях се стараех да не пропускам нито в радост, нито в скръб да отправям и кратичка молитва към този голям йерей. Чувствах го изключително роден и близък, моя светец, моя батюшка, с когото можех всичко да споделя, да помоля, да изпрося... През лятото на 1998 г. се венчах с моята съпруга и тогава о. Йоан ми поднесе най-неочаквания и хубав сватбен подарък.
"Синдесмос" (Световен православен младежки съюз) бяха сключили договор за подпомагане на Валаамския манастир, който Руската православна църква току що си бе върнала от държавата и усилено работеше за възстановяването му. Първата доброволна бригада трябваше да замине за Валаам броени дни след сватбата ми. По Божи промисъл аз се оказах един от участниците – и това бе моето второ сватбено пътешествие, което ме отведе до така близкия на сърцето ми светец.
Притеснен и с разбъркани мисли се качих на самолета за Санкт Петербург, щеше ли да се сбъдне мечтата ми? Отивах за първи път в този град, нямах представа какво точно предстои, липсваше програма. Знаех само, че някой трябва да ме посрещне и че щяхме да стоим няколко часа в града, където, в това огромно море от сгради, се намираше манастирът с моя любим светия. От вълнение дори не смеех да отправя ясна молитва към него, просто дълбоко в себе си тайничко се надявах, че както винаги той ще има грижата за всичко.
Вместо горещото юлско слънце на България Петербург ни посрещна със студен ситен дъжд – в пълен синхрон с мислите, които упорито си пробиваха път сред надеждите ми. Чудех се на дързостта си да наричам и най-вече да чувствам този „стълб между небето и земята” свой приятел. Та къде са “те”, небожителите, а къде “ние”? Този колос на духа "по молитвите на който Бог щадаше Русия" и аз дето дори за себе си една молитва не мога да изрека като хората. Но си спомнях и думите му: “Трябва да обичаш всеки човек – и в неговия грях, и в позора му..”
Видях една забрадена жена да държи табелка с името ми и се опитах бързо да изляза от състоянието, което сигурно се бе изписало и на лицето ми.
– Здравствуйте, вы наверно устали...
Предстоеше ми близо два часа път с една раздрънкана Лада, умело шофирана от моята посрещачка в потока автомобили по разораните улици на прекрасния Петербург. В ранния следобед пристигнахме в подворието на Валаамския манастир в Петербург. Водач на групата щеше да бъде един добродушен послушник – Александър Елисеев или както всички го знаеха - агрономът (днес вече йеромонах Алексей), с когото ми предстоеше да прекарам незабравими 20 дни.
- Оставете си багажа и елате да обядвате, после ще ви разведа из подворието. - каза той.
- Знаете ли, имам една молба. - смутолевих аз. - Ако може да ми обясните как да стигна до о. Йоан Кронщадски, искам да се поклоня на мощите му.
Моят домакин се усмихна, но не ми отговори и ме поведе по лабиринта из коридори. Подворието беше огромно, църквата също, четирима монаси изповядваха, един служеше и народ, народ. Всеки с проблемите си и аз с моя. Пообиколих, поразгледах, а сърцето ми свито – на другия ден заминавахме с кораб за Валаам, вечерта щяхме да преспим в Духовната академия - едва ли щях да успея да осъществя мечтата си, която пазех още от студентските си години. Добре, че случихме на бели нощи и денят все се бавеше да свърши.
- Вие ли сте Венцислав? - Обърнах се, зад мен стояха момче и момиче.
- Да. - отвърнах.
- Изпраща ни о. Александър, ще ви разведем из града.
Не помня колко и как пътувахме, върнахме се с метрото, сигурно така и сме стигнали, но се озовах пред дълга тухлена стена.
– Ето, нали искахте, това е Йоановският манастир, входът е оттам...
Направо полетях, какво ли са си помислили спътниците ми? Ето църквата на св. Йоан Рилски с частица от мощите му, която самият св. Йоан Кронщадски осветил на 17 декември 1901 г., а вътре икони и портрети на св. Йоан Кронщадски редом с тези на българския светия. Св. Йоан Кронщадски е кръстен на нашия небесен закрилник, обичал го и много го почитал. Той често раздавал на хората при своите пътувания изображения на своя български светец-покровител. Но къде бяха мощите му?
– За съжаление, криптата днес е затворена, - видимо притеснени ме уведомиха екскурзоводите ми.
- Какво да се прави, така е пожелал светецът, - опитах се да скрия разочарованието си аз, но бях в действителност съкрушен. Целунах иконите, едва ли скоро щях да дойда пак тук, а исках да отнеса нещо от това благодатно място със себе си.
- Венцислав, ела! - обърнах се и видях отец Александър, който се бе появил незнайно откъде и ме викаше. Тръгнахме по едни тесни стълби надолу, в подземието. Придружаваше ни една от сестрите. Долу имаше малка църква и два мраморни саркофага. Църквата-усипалница, построена специално за да приюти мощите на светеца.
-Ето го батюшката, - очите на о. Александър се смееха.
Не помня колко време стоях, нито за какво точно се молех, просто бях щастлив, че бях там, при светеца, който по неповторим начин докосна сърцето ми чрез една книга и продължава да го преобразява и до днес. На гробницата бе изобразен кръст, св. евангелие и митра от мрамор, а през 1911 г. известният руски академик Н. Шаховски изобразява и лика на св. Иван Рилски.
“У всеки човек Господ е вложил религиозно чувство и по своята природа то е такова, че търси да се прояви навън – под различна форма и начин. Благодарен съм за Божието милосърдие, че Той ме удостои с дара да събуждам у хората това чувство”...(св. Йоан Кронщадски)
- Имам нещо за теб, - върна ме към действителността гласът на о. Александър. Елей от кандилото, памук от мощите и една иконка на светеца – онази с потира, на която призовава да пристъпим към св. Причастие подобно на Този, Комуто се бе уподобил. “От Кронщад се разнесе глас: “Със страха Божи, вяра и любов пристъпете към Чашата”. Пристъпете не мислено, както е било досега, а за действително, реално съединение със Спасителя в св. Тайни. Целият изпълнен с любов, отец Йоан не можел да наблюдава хладното отношение на вярващите към това велико тайнство. Той жадувал за спасението на своите духовни чеда и затова искал те винаги да получават най-доброто, най-ценното, най-необходимото – св. Причастие” (из спомените на еп. Арсений Жадановски).- Знаеш ли, по време на революцията сестрите много се страхували, че комунистите ще нахлуят в храма и ще осквернят мощите на светеца. - разказа ми местното предание отецът. - Сестрите искали да скрият мощите, но когато отворили саркофага, отец Йоан се надигнал и казал: „Не бойте се, нищо лошо няма да ми се случи”. Така и станало, мощите и саркофагът останали непокътнати ... Спомних си думите на един добър монах, който често ми повтаряше: „В Господа всички са живи”, а аз мислено си добавях „Да, така е, но някои са по-живи”. Дай Боже всекиму да бъде жив в Господа като светия праведен отец Йоан.Тръгнахме си, не мога да опиша с думи как се чувствах след срещата ми с о. Йоан, по пътя минахме и се поклонихме на мощите на друг небесен покровител на града – св. Ксения Петербургска, както и на мощите на св. Александър Невски, видяхме гроба на Достоевски и други светини, намиращи се в непосредствена близост до академията. Двадесетте дни на Валаам минаха неусетно, бях отново в Петербург, а на следващия ден трябваше да се върна в София. Сутринта очаквах отец Александър да ме отведе на летището. Не можех да желая повече, бях мечтал за 10, а получих 100. Но чудесата не свършваха. Имах три часа до полета и бях започнал да се притеснявам, че отецът още го няма. Стоях с багажа си в градинката пред академията и нервно се разхождах.- Качвай се, ще закъснеем, - отецът ми махаше от едно такси. Грабнах багажа и се затичах. Потеглихме. Каква беше изненадата ми, когато след двайсетина минути таксито спря вместо пред летището, пред Йоановския манастир.- Слизай, че ще пропуснем службата.Радостта ми нямаше граница, още повече, че бе неочаквана. Литургията беше почнала, храмът беше препълнен. Отецът ме остави и потъна сред хората. „Отче наш” пееше целият храм. „Един е Свят, един Господ Иисус Христос...”. Някой ме дръпна за ръката:- Да тръгваме, че ще закъснеем – отново срещнах засмените очи на домакина ми. По стълбите срещнахме възрастен архимандрит, отец Александър взе благословение и аз след него.- Знаеш ли, кой беше този? - попита ме отецът- Нямам представа. - отвърнах. - О. Йоан, спомняш ли си, дето ти разправях на Валаам, че в Русия днес има съвсем малко истински старци, дето обгрижват хиляди вярващи по целия свят. Повечето от чедата им никога не са ги виждали, само си пишат с тях... Е, това беше този, за когото тогава конкретно ти говорих.
Имаше час до излитането на самолета. Трябваше да се разделим, а не исках.
- Вземи! - подаде ми нещо завито на руло отецът. - Това е снимка на о. Йоан Кронщадски. Извадил съм я от автентичен негатив, който пазя. Няма да ти го дам, защото св. Йоан Кронщадски е имал много врагове, но хиляди пъти повече почитатели. Знам ли, сигурно пак ще ми потрябва.
Нещо бе заседнало на гърлото ми и дори не можех да благодаря...
“Молим те, моли се за нас, за да можем и ние да обикнем Бога и да принесем покаянието, за което се радва Господ” (из молитвата на св. Силуан Атонски към св. праведен отец Йоан Кронщадски)

Как открихме манастира с гроба на Атила!


Автор: Венцислав Каравълчев

публикувано в:



В Двореца в Балчик ще бъде възстановено копие на съществувалия в миналото манастир от остров Турчело, разкри шефът на културната институция Тошко Гяуров. Според легендата в манастира бил погребан последният хунски вожд Атила. "Вече работим по възстановяването. Близо 90 на сто от снимковия материал сме осигурили от Кралския архив в Букурещ. Манастирът е бил малък и е действал на около 150 м южно в посока Албена, горе на ската от "Тихото гнездо", където всъщност е била и кралската резиденция на Мария. Манастирът е бил на площ от 150-200 квадрата и има чисто декоративни функции", обясни Гяуров (в. "Монитор" от 21.01.2009 г.)
Тези дни станахме свидетели на поредното недомислие, тиражирано масово в медиите. Една новина, публикувана вероятно преди повече от година в сайта на „Добруджанска трибуна”, периодично се „възражда” в пресата, добивайки всеки път по-неузнаваем вид. В новината с провокиращото заглавие „Дворецът в Балчик е копие на Божиите земи” става въпрос за лятната резиденция на румънската кралица Мария Чокойска, известна днес повече като „Двореца” в Балчик, обявен за паметник на културата. Новината е интересна с това, че директорът на комплекса Т. Гяуров има намерение да възстанови манастира, който е бил част от комплекса, но е разрушен от свлачище през 1955 г. Това е чудесна новина, но тук се намесват грандоманщината и невежеството.
Манастирът трябвало да се възстанови като копие на манастира от град Торичело, близо до Венеция, където бил гробът на Атила – (вероятно става въпрос за гр. Торичела на северозапад от Венеция - б. а.), за целта били направени необходимите проучвания. Хубаво, но какво общо има тук Атила? Трик на рекламната индустрия с цел привличането на повече туристи? Едва ли това е начинът, но като се замисли човек, северните ни съседи масово търгуват с Влад ІІІ Цепеш (Дракула) – нищо, че държавата им се създава много по-късно; гърците превърнаха Александър Македонски в грък и успешно пробутаха на масовия турист теорията си, по същия начин тиражират тезата за елинизираните траки и елинистичната им култура, нищо че траките могат да им бъдат само учители, но гърците знаят как се прави история и туризъм, ние обаче не! Причини за това може да се намерят много, но със сигурност сред тях е желанието ни да превръщаме всичко в евтина сензация. Отделен е въпросът за журналистическата ни култура - дори една новина не можем да препишем, а камо ли да съставим.
Новината за „манастира на Атила” се появи отново преди дни във вестник „Монитор” и то с гръмкото заглавие „Възстановяват манастира, в който е погребан Атила”. В новината на „Монитор” град Торичела вече е остров Турчело. Колко екзотично, нали? На всичкото отгоре от материала излиза, че този остров трябва да е някъде по българското крайбрежие и на него се е намирал манастир, в който е бил погребан хуно-българският вожд Атила, страшилището на Стария свят. Нямах време да проследя всички интерпретации на новината в другите медии, но те са доста и сигурно има още по-интересни „находки”.
Хубаво е, че сме се сетили за Атила, защото той действително е свързан с нашата история и - да! - би могъл да се превърне в добра туристическа атракция, но на друго място трябва да се търсят акцентите, не в погребението му. Колко по-интересно би било, ако някой реши да поработи върху написаното от историка Приск Панийски (V в.), роден в тракийския град Панион, византийски посланик в двора на Атила и летописец на делата му, написал една „Византийска история”, от която за съжаление са останали само фрагменти. Интересни неща ни съобщава той, нямащи нищо общо с образа, който победения Запад днес приписва на Атила. Защото не е тайна, че Западът обича победителите си, но не прощава на победилите го. И Приск, и Йорданес са оставили толкова материал, върху който може сериозно да се поработи, че ще се ревизират доста от представите ни за Атила и управлението му. Къде е погребан Атила? Историята едва ли ще може да отговори някога на този въпрос, освен ако погребението му не се превърне в случайна находка така, както бяха открити Панагюрското, Вълчитрънското и повечето ни тракийски съкровища. Ако се доверим на версията на Приск, през нощта след пиршеството по повод поредната му женитба, този път с жена на име Илдико, Атила получава силен кръвоизлив от носа и умира, задавен от кръвта. Когато научават за смъртта му, воините му си отрязват косите и си нанасят рани със своите мечове в знак на траур. Историкът Йорданес, който в своята „Готика” включва части от Приск, казва по този повод: „За най-великите воини трябва да се скърби не с женски ридания и не със сълзи, а с кръвта на мъжете“. Церемониалът, който следва, е много интересен: Атила е погребан в троен ковчег — от злато, сребро и желязо заедно с трофеи от победите си. Тези, които имат грижата да погребат тялото с ковчега на Атила, след погребението са убити, за да се запази завинаги в тайна мястото на гроба му. Учудващо ли е тогава, че и до ден днешен не сме открили гроба на нито един от българските канове? Да, има една случайна находка - съкровището от Малая Перешчепина – недалеч от гр. Полтава, Украйна, което се свързва с погребението на кан Кубрат, но освен съкровището и двата пръстена с монограми на Кубрат друго не е открито, гроб липсва. И това ражда легенди, като тази за гроба на Атила. Унгарците имат няколко места, които се сочат като предполагаеми места на погребението му. Легенда сочи и Singidunum (Белград): на мястото, където р. Сава се влива в Дунав, е имало укрепление, в което е бил ІV Флавиев легион, унищожен от Атила; в подземията на укреплението също търсят гроба му. Със сигурност може да се каже, че Атила не е погребан в Италия и няма как град Торичела да бъде сочен за мястото, където е погребан. Просто преди смъртта си Атила напуска пределите на Италия и се връща на север от Дунав в земите си. Планира ново нападение над Константинопол, за да възстанови плащането на данък от император Маркиан, но умира в началото на 453 г. Интересни хипотези за смъртта на Атила гради Майкъл Бабкок в книгата си „Нощта, в която Атила умира” (Babcock, M. A. The Night Attila Died: Solving the Murder of Attila the Hun), като счита, че Атила става жертва на планирано от Византия убийство.
Друг интересен момент в историята, която тиражираха нашите медии, е, че Атила е погребан в манастир. Може ли Атила да е пожелал да бъде погребан в манастир? Повечето изследователи считат, че той е езичник, всички негови действия говорят за това и все пак. Има един труден за обяснение момент: като изключим битката на родения в Дуросторум пълководец Флавий Аеций при Каталунските полета във Франция, която завършва без победител, Атила е възпирал армията си от нахлуване и грабеж три пъти. И трите пъти това е ставало, след като пред стените на определена крепост се е срещал с някой йерарх, канонизиран по-късно от Църквата за светец. Св. Аниан среща пред стените на гр. Орлеан (Франция) този, когото народите ще нарекат „Бич Божи” и след разговор между двамата градът е пощаден. Св. Луп (брат на св. Викентий Лерински) среща Атила пред стените на Троа (Франция) и предлага себе си в замяна на пощада за града. Атила приема и св. Луп става пленник на Атила. През 452 г. Атила отново опустошава Италия, разорява всичко по пътя си, а западният римски император Валентиниан ІІІ бяга от столицата си Равена в Рим. Флавий Аеций няма вече армия, която да противопостави на Атила. Съдбата на Рим е решена, Атила е готов да прекоси р. По, но спира. Спрян е от св. папа Лъв І, който среща Атила край Мантуа и го убеждава да пощади града. Атила обръща армията си и напуска Италия в посока Панония. Няма рационално обяснение на случилото се. Този, който никоя човешка армия не е успяла да спре, прекланя глава пред трима колоси на Църквата! Защо? Някои считат, че св. Луп катехизира, обръща към християнството и кръщава Атила. Дали е възможно това? Изворите мълчат, но е факт, че св. Луп по-късно е освободен от плен и се връща в Троа, където умира през 479 г. Така че загадката остава: дали Атила умира като християнин или просто е симпатизирал на християнството, факт е, че устремът му се е спирал само пред истински църковни водачи.

сряда, 27 май 2009 г.

Историческа личност ли е св. Терапонт Софийски


Автор: Венцислав Каравълчев

статията е публикувана в:



Днес Църквата чества паметта на свещеномъченик Терапонт, епископ Сардийски и на свещеномъченик Терапонт Сердикийски (Софийски). Единият е мъченик на ранно-християнската Църква, другият е пострадал, според преданието, от турците. В българската литература вече доста учени изказаха мнение, че вероятно светец с името Терапонт от София, респ., както ще видим от Трън, не съществува, а имаме смесване и интерполация на личността на св. Терапонт Сардийски върху св. Терапонт Сердикийски. Заслужават внимание изследванията върху появата на култа към св. Терапонт в България на М. Лачев, Г. Вълчинова, М. Стоянов и др. Данните за българския светец Терапонт са много оскъдни. Пръв за него съобщава Матей Граматик в своето „Мъчение на Никола Нови Софийски”. Като описва страданията на този Христов мъченик на вярата в София през 1555 г., Матей Граматик дава и кратко съобщение за други светци, просияли в днешната българска столица. За св. Терапонт той пише: „Послушай! Казвам за блажения и велик светец, който наистина е свят, свещеномъченика Терапонт. Той беше жител на това място и презвитер на светата божия Сардикийска църква. От божествените писания научихме, че той, след като живя добре и с много добродетели, по време на гоненията от престъпните езичници беше затворен заради изповядването на Христовата вяра. Подир много мъки и оскърбления, окован в тежки вериги, той бе изведен от своя град и на разстояние един ден път стигна мястото, където бе посечен и прие блажената за Христа кончина. Говори се, че след посичането на блажения, там, където е изтекла неговата кръв, след известно време израснал голям дъб. И сега той може да се види; ония, които отиват там с вяра, получават различни изцеления.”
Прави впечатление, че Матей Граматик използва Сарди(ка), вместо Сердика, както е правилно да се изпише древното името на София. Това навярно идва да подскаже, че на Матей Граматик не е било известно съществуването на столицата на древна Лидия, малоазийския град Сарди, в който е пострадал епископ Терапонт, чиято памет честваме също днес. Тази грешка на смесването на двата града се среща дори и днес. Неотдавна ми попадна книга, в която се приписваше софийско жителство на св. Мелитон Сардийски. Точно смесването на малоазийския Сарди с нашата Сердика вероятно е причината, според изследователите, за появата на втория светец с името Терапонт. Освен това Матей Граматик нарича св. Терапонт не Софийски, както в случая прави със св. Никола, на чиято мъченическа смърт е бил свидетел, а "Сардикийски", което идва да покаже, че той не е познавал пряко или от първа ръка живота на св. Терапонт. Това си личи и от описанието на живота на мъченика, което писателя прави, въпреки че в житието е направен според мен доста несполучлив опит да се даде някакво изяснение на употребата Сердика - Средец - София. Нещо повече, някак нереалистично е мъченик от периода на османското нашествие в България да носи името Сердикийски, а не Софийски или поне Средецки. Сердика като име на града се заменя още в началото на ІХ в. от Средец, а още в самото начало на ХІV в. започва да се употребява името София. Всичко това подкрепя теорията, че Матей Граматик използва вероятно житие на епископа на Сарди, св. Терапонт, като неправилно интерпретира името на града. Вторият извор, в който се споменава името на св. Терапонт Софийски, е „Историята” на преп. Паисий Хилендарски. За мъчениците в София преп. Паисий пише: „В град София се намират трима свети мъченици:
1) свети Георгия;
2) свети Николае;
3) свети Терапонтия. тоя светец бил свещеник в Трън, където сега отива много народ за изцеление. Гдето турците го посекли, израсъл дъб и с неговите молитви се дава при тоя дъб много изцеление. Така и светите Георгия и Николае пострадали от безбожните турците през Селимовото царуване; и техните свети мощи дават изцеление в тоя град София”.
Сравняването на сведенията от текста на Матей Граматик и преп. Паисий подсказва, че преп. Паисий ползва написаното от Матей Граматик и (или през) неизвестен нам източник, който има в основата си казаното от Матей Граматик. В подкрепа на неизвестния засега нам източник е факта, че преп. Паисий указва на гр. Трън като място, където е служил и се е подвизавал светеца.
Двете кратки жития на св. Терапонт Сардийски и св. Терапонт Сердикийски удивително си приличат, което също свидетелства в полза на евентуалното объркване у Матей Граматик.
В Житието на епископ Терапонт Сардийски четем:
„По времето на римския император Деций (249–251 г.) подбудителят на осмото повсеместно гонение срещу християните Валериан заемал висока служба и бил не само снизходителен, но дори и благосклонен към последователите на Христа. Църковният историк Евсевий Кесарийски (263–339) пише: «Целият му дом е пълен с християни, една Божия община» Обаче борбата му с опозиционните елементи го подтикнала към едно гонение, което се изявило като особено жестоко, и било съпроводено с два последователни едикта (от 257 и 258 г.).
Жертва на втория едикт, предвиждащ смъртно наказание за духовните лица, които откажат да признаят римската държавна религия, станал свещеномъченик Терапонт, епископ на някогашната Лидийска столица град Сарди, който се намирал на североизток от Ефес, и от 133 г. пр. Хр. влизал в състава на римската провинция Мала Азия. Св. Терапонт успешно разпространявал християнството и затова бил най-жестоко изтезаван от местния управител Юлиан. Той бил затварян и подлаган на глад и жажда, воден в тежки окови до градовете Синаон Фригийски и Анкира Галатийска. Когато стигнали до реката Асталин привързали съблечения страдалец за четири кола на земята и го били жестоко, докато се показали костите му и земята се напоила с невинната му кръв. Сухите колове покарали вейки, от листата на които болните получавали изцеление. На 27 май 259 г. св. мъченик Терапонт бил посечен с меч.
В описанието на св. Терапонт Сердикийски, както вече споменахме по-горе, след посичането от кръвта израства дъбово дърво, от което болните получават изцеление. Според запазеното предание, част от това дърво се съхранява в софийския храм „Св. Петка Параскева”.
Не по-малко интересен въпрос представлява и този за превръщането в народната памет на св. Терапонт Сердикийски в св. Терапонтий Трънски (свещеник от гр. Трън) и разпространението на култа към светеца в Западна България (Софийско, Годечко и Трънско). В Трън се появява пещера, която се сочи като убежище на светеца. Изгражда се и параклис на негово име, който обаче е изгорен от турците в началото на ХІХ в. В житието на епископ Терапонт Сардийски се споменава за реката Хермус (Ермус), в чиято долина е разположен града Сарди. Вероятно така, както Сарди се превръща в Сердика, реката Ермус намира своя български аналог в река Ерма, която пък тече покрай гр. Трън...
Можем да предположим, че св. мчк. Терапонт Софийски е събирателен образ на българската святост и мъченичество в западна България от първите години след завладяването на страната ни от османците, който Матей Граматик облича в конкретен лик. Твърде е възможно също, въпреки очевидните повторения и заемки в двете жития, такъв конкретен мъченик да се е подвизавал по земите ни. За това последното свидетелстват неговите икони, които, трябва да отбележим, са от доста по-късен период. Изображения на св. Терапонтий са известни от XIX в. - икони в софийската църква „Св. Параскева", в Перник, в трънската църква „Св. Петка", стенопис в църквата „Св. Димитър" в с. Ярловци, Трънско, където е имало и негова икона. В Трънско и Годечко са съществували фолклорни обичаи, свързани със светеца, почитан като лечител и покровител на реколтата. За св. Терапонт ни напомня и храмът „Св. Вмч. Мина” в квартал Слатина, София. Построеният през 1872 г. храм е бил посветен първоначално на „Св. Троица”, тъй като по предание тук до края на ХІV в. е имало манастир „Св. Троица”, разрушен от турците, а останките на манастира са се виждали дори до ХVІІ век. През Втората световна война до 1957 г. храмът носи името на св. Терапонтий Сердикийски (Софийски) поради друго предание, че това е било мястото, на което е бил посечен светецът. Твърде вероятно е някой от подвизаващите се в манастира „Св. Троица” да е бил този, който днес Църквата ни чества като св. свщмчк. Терапонт Сердикийски.Житието на св. Никола Нови Софийски се цитира по: Стара българска литература, Том 4., Житиеписни творби., Български писател, С. 1986.Житието на св. Терапонт, епископ Сардийски се цитира по: Жития на светиите, Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

понеделник, 25 май 2009 г.

Клир и миряни в съборите на Църквата

Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано в:
http://www.dveri.bg/content/view/6735/


Апостолският събор, който става образеца, по-който се свикват и провеждат всички следващи събори на Църквата - поместни и вселенски, ни е оставил красноречив пример за това, кои участват в него. В книга Деяния на св. апостоли, глава 15, на няколко места е посочено участието на „църквата”, под което наименование тук трябва да разбираме миряните, тъй като участието на апостолите и презвитерите е посочено отделно, за да може това им участие да бъде ясно засвидетелствано: „Те прочее, изпроводени от църквата...”(Деян 15:3),” А като пристигнаха в Иерусалим, бидоха приети от църквата, от апостолите и презвитерите...”(Деян.15:4). Но може би най-силното свидетелство за това, че миряните наравно с апостолите и презвитерите са участвали в решенията на Църквата са думите: „Тогава апостолите и презвитерите с цялата църква намериха за добре да изберат изпомежду си...” (Деян 15:22). Както се вижда от „Деяния апостолски”, миряните, които са обозначени в текста като „църквата” или ”братята”, са не просто слушатели, но активни участници в разискванията на проблемите, станали повод за събора. Това е автентичният пример, истинският образец за участието на всички части на тялото, цялата Църква - „апостоли, презвитери и братя”.
Впечатляващо е, че апостолите чак след края на дебата изказват своето авторитетно мнение, което се явява и решаващо за решението на проблема. А емблематичната фраза: „Защото бе угодно на Светия Дух и на нас...”(Деян. 15:28), където „нас” указва на съборността на Църквата, става сакраментална формула на вселенските събори.
В друг раннохристиянски писмен паметник – "Дидахи" или "Учението на 12 апостоли", където се описват църковните дела от ІІ век, се посочва активното участие на всички вярващи в решаването и преодоляването на проблемите, с които се сблъсква възрастващата Църква. От посланията на св. Климент Римски (І послание към Коринтяните) и св. Игнатий Богоносец (послание към Филаделфийците) става ясно участието на миряните при избора на техните клирици. Йоан Зонара (Επιτομή ιστοριών) свидетелства, че в древната Църква и изборът, и хиротонията на епископите са се обозначавали с думата „хиротония”, а причината е, че изборът на епископ се е извършвал от миряните в областта, където е било необходимо поставянето на нов епископ и те са гласували за предложените кандидати с вдигане на ръце. И понеже епископът е свързан с тези, които го избират, каноните забраняват преместването му от една катедра на друга. По този повод о. Йоан Майендорф казва: „В древната Църква християнската община е била жив съборен организъм и епископът, управлявайки я, бил действително "неин човек" и затова получаваната от него благодат да учителства и управлява е можела изцяло да съответства на първосвещеническото му служение, можела е безпрепятствено да бъде проявявана и безпрепятствено е била подлагана на "обсъждането от народа”. Прекрасно потвърждение за тази взаимообвързаност са и примерите, че миряните участват в осъждането и низвержението на недостойни клирици, за което свидетелстват св. Климент Римски (І послание към Коринтяните) и св. Поликарп Смирненски (послание към Филипийците). Въобще, всичко случващо се в Църквата, е било дело на цялата Църква, тоест под председателството на епископа заедно с клириците и миряните. Евсевий Кесарийски в своята „Църковна история” (V,16) описва събора против монтанистката ерес, в която миряните активно участват. Евсевий (VІІ,24) привежда свидетелството на св. Дионисий Александрийски по повод ереста на хилиазма и участието на миряните в оборването и съборното им осъждане. Прекрасно свидетелство за това, как трябва да се решават проблемите в Църквата е това на големия пастир от Картаген, св.Киприан (27-о писмо), който казва: „От самото начало на моето епископство, положих правилото нищо да не става по моето лично усмотрение без съвещаване с клира и без съгласието на миряните”. Тези си думи той потвърждава на дело по време на съборите, които той свиква. Действията на св. Киприан Картагенски били напълно одобрени от църквата в Рим, факт засвидетелстван в едно от писмата, които той получава от римския клир. По време на събора в Рим през 251 г., свикан от еп. Корнилий във връзка с приема на отпадналите обратно в Църквата, по думите на самия еп. Корнилий „с огромното болшинство на народното мнение” отпадналите били обратно приети.
Вселенските събори също заседават с участието на обикновените вярващи. Евсевий Кесарийски (Vita Conastantini III, VIII), който е и участник на І Вселенски събор по този повод пише, че там, на събора се намирали голям брои епископи – над 250, а съпровождащите ги презвитери, дякони, четци и множеството друг народ било невъзможно да се изчисли. За големия брой миряни на този събор свидетелстват също църковните историци Сократ (Hist. eccl. I, VIII), Созомен (Hist. eccl. І, ХVІІ) и др. На базата на арабските актове на събора (Hefele, Histoire des conciles I, 258) се предполага, че числото на присъстващите е било над 2000 души.
За ІІ Вселенски събор свидетелствата за присъствието на миряните са оскъдни. Църковните историци Сократ и Созомен се задоволяват да дадат само броя на епископите – 150 души. Св. Йоан Златоуст обаче в своето „Похвално слово за Мелетий Антиохийски”, който както знаем умира по време на събора, ни съобщава, че за този събор епископите били извикани с императорски грамоти и тогава „голямо количество народ се стекъл там от различни места”. Тези думи ни дават основание да считаме, че на събора освен епископите са присъствали и много клирици, както и миряни.
За ІІІ Вселенски събор имаме свидетелството за главния негов участник св. Кирил Александрийски, който се явил на събора с голям брои „клирици, египетски моряци и миряни”. Опонентътна св. Кирил – Несторий, според свидетелството на Сократ (Hist. eccl. VІІ, ХХХІV), „дошъл на събора с голяма народна сила (συν πολλη δυναμει οχλων)”.
На Разбойническия събор в Ефес Диоскор Александрийски се явил с „голямо множество монаси... с огромна тълпа и всякакво множество друг народ”.
На ІV Вселенски събор освен 630 епископи, са присъствали голям брой светски лица от сената, висши държавни чиновници, а заседанията били посетени веднъж и от император Маркиан и съпругата му Пулхерия. Присъствието на клир и миряни е засвидетелствано и на V Вселенски събор ((Деяния Вселенских соборов, т.4, с.16) Подобно било положението и на VІ Вселенски събор (Деяния Вселенских соборов, т.4, с.240 и сл.), който е бил председателстван лично от император Константин Погонат, а на него освен близо 200 епископа са присъствали 12 държавни чиновници, множество монаси и др. На VІІ Вселенски събор (Деяния Вселенских соборов, т.7, с.63 и сл.) освен 350 епископи са присъствали голям брой клирици, монаси, сенатори и миряни.
Този списък може да бъде продължен, но нашата цел е не да изчерпим всички налични свидетелства за участието на миряните в обсъждането на важните църковни решения, а да покажем, че традиционното православно разбиране за Църквата не само изисква, но и налага участието на „членовете на Тялото”, в разискванията и решенията, касаещи това „Тяло”. Фактът, че под решенията на съборите стоят подписите на епископата, се обяснява с това, че епископът, от една страна, има решаващ глас, тъй като негова е отговорността за църковния кораб, а от друга, той се явява изразител на вярата на своя клир и пасоми – с които е в единодушие. За това има и исторически причини - когато Църквата във Византия навлиза в своята "Константинова епоха", езическият дух силно навлиза в Църквата, същевременно с това църковният живот се бюрократизира. Случва се именно това "отпадане от царственото свещенство" на миряните, и по думите на А.В. Карташев постепенно настъпва йерархизация на съборите, в които правото на глас на миряните, а също и на низшия клир постепенно намалява. Представителството на цялото "братство на Църквата" се заменя с представителство на императорските чиновници. Важно е да се отбележи, че никой не отнема това право на глас на миряните, то се случва естествено - с намаляването на качеството на живота в църковната общност, представителният дял на епископата все повече нараства. Въпреки това, Карташев указва на динамичния модел на работа на Вселенските събори, в които виждаме според нуждите и особеностите на епохата да се променя съставът на гласуващите. През 4 век монашеството става все по-голяма и жива сила в Църквата - по същността си то не е част от клира, а от миряните. И виждаме еволюцията в състава на съборите. "Монаси окръжават Третия вселенски събор. На събора в Ефес през 449 г. те са включени вече като членове. Но поради разколебаната им репутация при това участие, те не са допуснати на следващите Четвърти и Пети вселенски събори. На Шестия Вселенски имаме вече шест гласуващи монаси. На Седмия обаче ги виждаме мнозинство - 131, със специално разяснение на правото им за решаващ глас. И това е така, защото те са героите на иконите, те триумфират с победа над ереста" (Антон Карташев, Вселенские соборы и соборность).
Времето, в което живеем, е различно от всяка друга предходна епоха. Църковната ни действителност се сблъсква с проблеми, за решаването на които може да търсим помощ и ориентир в църковната история, но готови решения и модели не бива да се копират. Считам, че днес е по-важно от когато и да е било в миналото, миряните да осъзнаем своето високо призвание като членове на Църквата и големите задължения и отговорности, които то поставя пред нас. Трябва ясно да подчертаем, че крайното решение в Православната ни църква винаги ще бъде на епископата, това е тяхно право, тяхно задължение и тяхна голяма отговорност продиктувана от спецификата на дара на Св. Дух, който всеки един от тях е получил при избора и ръкоположението си. Но също така дълг, право и задължение, извиращи от същността на Църквата, от нейните вътрешни и вечни закони е, че в дебата, в дискусията по решенията, касаещи цялата Църква, трябва да има пълноценно участие на всички за постигането на аргументирано съгласие в духа на Св. Писание и Предание, в дух на братска любов, взаимна грижа и внимание. Тези вътрешни църковни закони, които по думите на о. Йоан Майендорф, са до голяма степен забравени и понякога подменяни с други, а това „превръща Православието в „протестантизъм от източен обряд” или в „католичество без папа”. Разсъждавайки за решенията на поместния събор на Руската църква през 1917-1918 г., отец Йоан Майедорф казва за участието на миряните в управлението на Църквата следното: „Участието на миряните в поместните събори е ерес, ако предполага от наша страна отрицание на благодатните дарове на първосвещенството, учителството и управлението, дадени на предстоятелите на църквите. Но то е здрава реакция на църковното съзнание, ако е израз на царственото свещенство на всички християни и тяхната обща отговорност за истината, а също и когато е предизвикане от временната невъзможност да се изрази по друг начин служението на миряните в Църквата, или по-лошо – при неспособност на предстоятелите да управляват и проповядват”.
Искам да завърша с думите отец Николай Афанасиев от книгата му „Церковь Духа Святаго”: „Нашият църковен живот навлезе в задънена улица...Църквата се разглежда като организация, подчинена на човешките закони и като организация предава себе си в служба на човешки задачи. Човешката воля господства в нея самата и човешката воля отвън се стреми да превърне Църквата Божия в средство за постигането на своите цели. Може би никога по подобен начин, самите вярващи не са отдавали на такова поругание „невестата Христова”.

Използвана литература:
Афанасьев, Н. Две идеи вселенской Церкви. Путь,45, 1934, сс. 16-29.Афанасиев, Н. Церковь Духа Святаго. Рига, 1994, сс.9-21;Деяния Вселенских Соборов, т.1-7, Казан, 1859-73;Болотов, В. Лекции по истории древней Церкви.т. 1-4, С, 1907-1917;Евдокимов, П. Этапы духовной жизни: От отцов-пустынников до наших дней. Москва, 2003; Евдокимов. П. Православие. Москва, 2002.
Иоан, еп. Аксайски, История вселенских соборов, СПб., 1906;
Карташев, А. Вселенские соборы, Париж, 1963 г;
Кочетков, Г. Книга о. Николая Афанасьева "Служение мирян в церкви" и современность. РХД, 176, 1997, сс. 82-118;
Лебедев, А. П., Духовенство древней вселенской церкви, Москва, 1905.
Мейендорф, И. Иерархия и народ в православной церкви,РСХД, 1955, 39,сс.36-41; Dragas, G. Orthodox Ecclesiology in outline, Greek Orthodox Theological Review, 26-3, 1981;K. J. Hefele, Histoire des conciles d'apres les documents originaux, trans. and continued by H. Leclerq, 11 vols., Paris, 1907-1952;
Γιέφτιτς, A. Ὁ Μηδενισμὸς τοῦ Ἀνθρώπο - In: Χριστός, ἀρχὴ καὶ τέλος, Ἀθήνα 1983, σελ. 40-44;Νικολόπουλος, Ἱ., Περί των ρασοφόρων μοναχών, 26.05.2008 - http://www.myriobiblos.gr/texts/greek/nicolopoulos_rasoforoi.html
Църковните историци и св. Отци са цитирани по електронното издание:
The Early Church Fathers Series in WinHelp Format A 37-volume electronic collection of writings from the first 800 years of the Church.Programmed in WinHelp by: Maged Nabih Kamel;и по онлайн изданието на Patrologia Graeca:
http://patrologia.ct.aegean.gr/pkleidaminge.htm

Клир и миряни в тайнството на Църквата

Автор: Венцислав Каравълчев

публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/6722/


„Защото не господаруваме над вярата ви, но сме помощници на радостта ви” (1 Кор. 1:24)
Първата сесия на Шестия църковно-народен събор засегна някои много важни проблеми, които тепърва ще търсят своите отговори и решения. От поставянето им в правилния контекст, който за Православието може да бъде само този, който е съзвучен с духа на Св. Писание и Предание, зависи доколко подготвяните и приемани промени в Устава на нашата Българска православна църква ще бъдат действително полезни и съзидателни. Редакцията на „Двери” ще се опита в поредица материали да хвърли малко повече светлина върху някои от тези въпроси.
Още в самото начало на събора беше решено той да се преименува от „църковно–народен” в „църковен” - решение правилно и навременно. По този начин се сложи край на една недомислица, която разграничавайки Църквата от „народа Божий”, теоретично изпразваше Църквата от съдържание и смисъл на съществуване. Всъщност, църковният събор има статута на поместен събор, какъвто термин се използва за него в уставите на другите Православни църкви. Това решение обаче беше последвано от едно прибързано и необмислено заявление, намерило място в увода към проекто-устав, а именно, че „в древната Църква миряни не са участвали във Вселенските и поместните събори”. С това твърдение на практика се целеше отстраняването на миряните от участие в бъдещите поместни събори на БПЦ, което пък хвърля сянка на съмнение, че предложилите промяната правилно разбират смисъла на израза „църковен събор”.
На фона на многобройните проблеми, които Църквата има да решава, спорът за квотата на миряните не изглежда първостепенен, но той е симптоматичен за процесите, които протичат в нашата Църква. Един от големите проблеми е клерикализацията на Църквата, която не само принизява ролята на миряните в църковния живот, но и оскърбява достойнството на свещеническото ръкоположение. Вина за този процес с дълбоки корени в историята ни имат и клириците, и миряните – поради общото си отдалечаване от „тайнството на Църквата” и поради повсеместното оскъдняване на благодатта.И така, клерикализацията е явление противоположно на идеята за свещенството, изразена в Новия Завет. Тя има своите корени в старозаветното разбиране за свещеническия род – но пренесено във времето на Новия Завет, това разбиране се превръща не просто в анахронизъм, но в уродлива имитация на идеята за устройството на Тялото Христово, тоест на Църквата.
Как се получава разминаването?
В древния Израил старозаветното свещенство е било ограничено само до един род – този на левитите. От всички израелски колена само те са можели да общуват с Бога в скинията. Христос обаче променя това - чрез Него свещенството става принадлежност на цялата Църква и няма отделен род или група хора, които да са привилигировани в общуването с Него. Всички ние, които повярвахме и се „облякохме” в Христа чрез кръщението, придобихме в дар и царственото свещенство, станахме „свещенически народ”, който служи на Небесния Цар. „Вие сте род избран, царствено свещенство (βασιλειον ιερατευμα), народ свет (εθνος αγιον), люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина; някога бяхте не народ, а сега сте народ Божий (λαος θεου); бяхте непомилвани, а сега помилвани” (1 Петр. 2:9)
Сам Христос подпечата истинността на този дар, който беше обещан чрез пророците (Изх. 19:6), но стана възможен едва чрез Възкресението Христово, като избра своите апостоли. Те не бяха левити, а никому неизвестни рибари, митари (ср. Мат. 9:9), хора без знатно потекло, но със знатни сърца.
Йерусалимският храм – мястото където само един избран род – левиевото коляно служеше изолирано от народа, загуби значението си. В Христа левиевото коляно се превръща в лаическо. Първосвещеникът Христос заменя левитското първосвещенство с първосвещенство „според Мелхиседековия чин” (Евр. 5:10). В Христа Израил престава да бъде „народът Божий”, а в такъв се превръща всеки, който повярва и се кръсти: „Няма вече юдеин, нито елин, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, ни женски; защото вие всички сте едно в Христа Исуса.” (Гал.3:28) . Принципът за етническа принадлежност е заменен с този на принадлежност към Църквата. Кръвната жертва е заменена с безкръвна: „А дето има прошка за тия, няма вече принос за грях.”(Евр. 5:18) и всеки член на Църквата е призован да я принася, „духовната жертва” (1Петр. 2:5) на покаянието в и чрез Евхаристията: „И тъй, братя, като имаме дръзновение да влизаме в светилището чрез кръвта на Иисуса Христа, по нов и жив път, който отново ни отвори Той чрез завесата, сиреч, плътта Си, и като имаме велик Свещеник над Божия дом, нека пристъпваме с искрено сърце, при пълна вяра, след като с поръсване очистим сърцата от лукава съвест и умием тялото с чиста вода” (Евр. 5:19-22).
Древната църква не познава деленето на клирици и народ (лаици, миряни) и никога не е влагала в него смисъла, който днес се е утвърдил – римокатолическото разбиране за привилигирован клир, за хора издигнали се чрез ръкоположение до по-висша класа, което прави общуването с Бога възможно и за останалите. Идеята за профанизирания, непосветен в тайната на спасението народ е чужда на Св. Писание. Божият народ в Църквата е събран в Христа и участва в Неговото Свещенство и Царство.
За съжаление, още през ІІІ век започват да се чувстват наченките на противопоставянето на клир и миряни, на принизяването на едните за сметка на другите. В началото на V в. блаж. Иероним посочва, че вече има пренебрежително отношение към миряните – лаици, занимаващи се със земни дела в противовес на свещения клир. Но виновник за това положение са самите миряни, принизили присъщото им „царствено свещенство”, което неизбежно превръща епископите във все по-силно средоточие на свещеното, на свещеническото „посвещение”. Тази дистанция се увеличава прогресивно с охладняването на миряните към даровете на Светия Дух, със силното проникване на светския дух в Църквата. Това е истинското „отпадане на лаиците”, предателство към свещеническата природа, която носим.
Днес ние просто приемаме тайнството кръщение, но оставаме напълно в грижите на този свят и по този начин се връщаме в старозаветната семантика на думата „лаик”, употребявана в гръцкия превод на Стария Завет само за неодушевени вещи, профанни, неосветени предмети, непригодни за употреба в богослужението в храма. От тук и добилото вече съвсем негативен нюанс днес обръщение „лаик” (мирянин), човек способен само на пасивно възприятие, нямащ какво друго прави в Църквата –понеже се е самолишил от еклесиологически си функции и се е задоволил с изпълнението на тройното правило „моли се, плащай и се подчинявай”.
Това е накратко богословския, еклесиологичен аспект на „царственото свещенство”. За да не бъдем погрешно разбрани и за да не си помисли някой, че „царственото свещенство” е самодостатъчно и обезсмисля йерархичността на Църквата, ще подчертаем, че всеобщото свещенство на народа Божи, никога не е било противопоставяно на свещенството на клира, на църковната йерархия, напротив. Църковната йерархия се явява органична, неразривна част от „народа Божи”. Царственото свещенство, което сме всички ние, които сме в Църквата и по този начин сме Църквата, не само не изключва църковната йерархия, но я изисква и обуславя. По образното описание на П. Евдокимов „Божият народ е диференциран от Бога по „свещенически принцип”, чрез харизматичните служения. Епископатът е избран измежду Божия народ, взет е от неговата свещеническа плът и кръв, но той не представлява особена структура над него, доколкото е органична част от Тялото, онтологично единство на всички членове”. Йерархията не може да възникне и съществува в безблагодатно общество, тя винаги се осъществява в Църквата и заедно с Църквата и никога не се упражнява с деспотизъм и подтисничество, защото Църквата от „организъм на любовта” се превръща в номиналистично, клерикално общество.
„Защото не господаруваме над вярата ви, но сме помощници на радостта ви;”(1Кор. 1:24).
На Петдесетница над Църквата се излива в пълнота благодатта на Св. Дух. Тази благодат става достояние на всички нейни членове. Освен пълнотата на благодатта призваните към различни служения в Църквата, получават и различни специфични дарове на Св. Дух, за да могат да извършват това служение. Едно от тези служения, което се различава от всеобщото служение на „царственото свещенство”, е първосвещеническото служение, което председателства „общото дело”, тоест светата Литургия, Евхаристийното събрание. Това е служението на епископа, което съчетава в себе си Първосвещеника, Учителя и Управителя. Тук ми се иска да приведа един прекрасен пасаж от о. Йоан Майендорф: „Св. Писание и най-ранното Предание на Църквата говорят за това, че апостолите, когато са поставяли предстоятели на Църквата, не са им предавали благодатта на апостолството (тази благодат, свързана с личното свидетелство на Възкресението Христово е непреподаваема), но са ги правили „апостолски приемници” в Църквата и за Църквата. Вън от Църквата няма апостолска приемственост, но вътре в нея, именно тя указва на тези, които във всяка Църква са призвани да предстоятелстват и да бъдат образ на самия Христос. Не апостолската приемственост, а предстоятелството в народа, (в „царственото свещенство”) прави епископите Първосвещеници, а благодатта за това предстоятелство те получават чрез ръковъзлагането (хиротонията) на апостолските приемници. Тази благодат им се дава, защото Евхаристията е осъществяване Жертвата на Единствения Първосвещеник Христос и тя предполага първосвещеническо служение, отличаващо се от общото „царствено свещенство” на народа Божи. Архиереят като образ на Христа, е предстоятел на Евхаристията.”
Даровете на Св. Дух не се дават сами по себе си, те не са някаква особена награда, а са дадени да обслужват конкретните нужди в Църквата, за всеобща полза, за възрастване във вярата и пълнота . „А на всеки се дава проявяването на Духа за обща полза”(1 Кор.12:7). Затова Бог „постави едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители, за усъвършенствуване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово, докле всинца достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божий, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство”. (Еф. 4:11-13).
Църквата е духовен организъм и разнообразните служения са дадени за възпълване на различните духовни нужди.. В нея всеки член, тоест всеки един от нас, заема определено, уникално, присъщо само нему положение и място. И Бог е подредил всеки един член от това тяло така, както Му е било удобно (виж: 1Кор. 12: 1-31).
Изводът, който трябва да направим от казаното дотук и който бихме искали да подчертаем, е, че разликата между миряни и клир няма онтологичен характер, а само функционален. Точно това съзнание е било водещо в поведението и действията на Православната църква през близо две хилядната и история. Това съзнание трябва да продължи, ако искаме да останем верни на Преданието и Писанието - миряни и клир в Църквата са едно неразривно единство, като нито едните, нито другите са си самодостатъчни. Миряни и клирици са „царствено свещенство”, с от Бога дадени различни служения. Решаването на въпросите и проблемите, с които Църквата се е сблъсквала в различните периоди от съществуването си, също са били плод на това хармонично единство и участие. Трябва да си дадем сметка, че противопоставянето миряни на клир и изтъкването на каквито и да е било „свръх” достойнства на едните или другите е болестно състояние, което руши църковните устои. Лишаването или препятстването под какъвто и да е предлог на участието на едни или други от дебата и взимането на решения по църковните въпроси, говори за загуба на църковно съзнание и нарушени връзки с Преданието. И за да не остане казаното дотук чиста теория, ще приведем примери от църковната история, показваща хармоничното съществуване на този модел, в който няма противопоставяне, а взаимодопълване по пътя към „пълнотата в Христа”.


неделя, 24 май 2009 г.

Справедлива ли е системата „милиет” в Османската империя?


Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано в:
сп. Богословска мисъл 1-4, 2006,
(Университетско изд. "Св. Климент Охридски")



По време на най-големия си възход Османската империя почти достига Виена на север, Йемен на юг, Алжир на запад и територията на днешен Иран на изток. Формата на управление на империята е вид теокрация, базирана на идеята за ясно разграничен йерархичен порядък, начело на който стои султан, притежаващ и упражняващ абсолютна божествена власт. В границите на тази империя за близо 600 години три големи религиозни групи - християни, мюсюлмани и юдеи са принудени да живеят заедно. Нито една от тези религиозни групи не е нито етнически, нито верово еднородна. В стремежа си да намали конфесионалните противоречия между различните групи и опитвайки се да моделира вътрешния си комфорт, Османската система разделя поданиците си на две основни сфери (групи): сферата на верните (на мира) – мюсюлманите, и сферата на войната – немюсюлманите. Правата и задълженията на всеки индивид в различните групи се определят както от неговия социален статус, така и от спецификата на самата група, към която принадлежи. Мюсюлманите винаги са в положение на доминиращо мнозинство, противопоставено на подтиснатите малцинства навсякъде в империята, независимо от факта, че в повечето региони те самите се явяват малцинство по отношение броя на населението.[1]
Немюсюлманите в империята са разделени на милиети, административна единица организирана на базата на религиозната принадлежност и нямаща отношение към етническия произход,[2] поне в първите векове от съществуването на империята. Основните задължения на имперските поданици организирани в системата милиет се заключава в плащането на специфични данъци, обусловени от самия милиет, в спазването на законността и в упражняването на своята религиозна и културна свобода, под ръководството на собствените си религиозни и обществени лидери. Самият термин „милиет” първоначално означава религия и религиозна общност.[3] В края на ХVІІ век, запазвайки първоначалното си значение, терминът започва да придобива и особено модерния за онова време смисъл за означаване на нация и националност.[4]
Ислямът и Коранът в частност дават и признават на християните и юдеите статута на „хора на Книгата”, „хора на Писанието”, които служат и почитат същия Бог, както мюсюлманите, като ги обвиняват същевременно, че отказват да приемат последното откровение на Бога дадено чрез пророка Мохамед. А точно Мохамед е този, който създава прецедента за последователите си в отношението си към немюсюлманите чрез споразумението, което сключва с юдеите в Медина.[5] По време на ислямското завоевание немюсюлманите „хора на Книгата”, които живеят в градове или в общности враждебни на мюсюлманите имат избор между три алтернативи: да приемат исляма и да станат мюсюлмани; да приемат т. нар. „диммитюд”, тоест статута „димми” (дхимми) на зависими данъкоплатци на мюсюлманите, които в замяна на данъка им гарантират живота и определени права, или да се съпротивляват до последно, в резултат на което да бъдат убити или пленени, губейки всичките си права на „хора на Книгата” и третирани като езичници. Използвайки образеца оставен от Мохамед, мюсюлманските власти ще продължат да зачитат правото на вярващите от монотеистичните религии да бъдат в мирни договорни отношения с ислямската държава дотогава, докато те признават ислямския политически авторитет и плащат съответните такси.[6] Обикновено отношенията между мюсюлмани и немюсюлмани, както и между ислямската държава и нейните немюсюлмански поданици се базират и регулират от принципите на ислямското право (шариа) и традиция.
И така, от казаното дотук се вижда, че системата „милиет” не е оригинално османско откритие, а има своето начало в по-ранните мюсюлмански (на Омаядите и Абасидите), а и немюсюлмански (Персия и Византия) държавни образувания. Приносът на Османската империя се изразява основно в регулирането и институционализирането на тези правила.[7] Понякога, когато обстоятелствата и интересите налагат, османските власти излизат извън традиционната рамка на протекции, определени от ислямското право и практика. Най-красноречивият пример за това е фактът, че от самото начало на своето съществуване Османската империя възприема една политика на признаване на Православната църква като част от Османската държава. Лидерите на Църквата, в лицето на патриарха, митрополитите и епископите частично са включени в числото на османската управляваща прослойка.[8]
Една от най-впечатляващите черти на османското господство е неговата забележителна толерантност към различните вероизповедания, организирани в милиети. За времето на появата си османската толерантност, намерила своето отражение в тази система, е наистина уникална. Османските завоеватели толерират представителите на юдаизма и християнството по един изключителен начин в епоха, когато толерантност в Европа почти не съществува. Нека само си припомним как християните-католици се отнасят към православните християни по време на кръстоносните походи и по-специално при разграбването на Константинопол и остатъците от Източната римска империя в края на ХІІ и началото на ХІІІ век. Календарът на Православната църква е изпълнен с мъченици, духовници и миряни жертви на католическата жестокост. Неслучайно православните от това време считат християнска католическа Европа за по-голям враг от мюсюлманските нашественици.
Два са основните компоненти на османската толерантност: практичност и добра воля. За империята това е единственият разумен начин за контрол на своята огромна територия с преобладаващо християнско население. И тази практичност намира своята реализация в системата „милиет”, чиято основна задача е да запази представителите на различните религии, традиции и езици, доколкото е възможно разделени, избягвайки по този начин религиозни конфликти и възможност за масово въстание срещу султана и империята. Това е причината за обособяването на „милиет” квартали в големите градове, където представителите на различните милиети живеят разделено, както и обособяването на „милиет” селища, извън големите градове, като единственото място, където представители на различните милиети обикновено се срещат, е пазарът.
Местното управление на милиета се осъществява от представителите на османската власт и от религиозните съдии, които разглеждат гражданските и криминалните дела, в които има замесени мюсюлмани и немюсюлмани. Същевременно юдейските и християнските религиозни водачи събират налозите от своя милиет, като имат и правомощия да изпълняват ефективни управленчески функции на местно ниво. Когато двете управленчески системи работят в координация, животът в милиета протича мирно и без сътресения. Когато обаче системите започват да си съперничат, животът в милиета се превръща в кошмар. Точно такава атмосфера на несигурност става емблематична за последните два века от съществуването на Османската империята, когато тези, които могат да си го позволят, търсят прекия патронаж на властимащите, за да защитят себе си и интересите си. С малки изключения, като случая споменат по-горе, управляващата класа се намесва в живота на милиета рядко и като правило тогава, когато лидерите на милиета не са способни да осигурят плащането на данъците или сигурността на подчинените си.
Няма да е пресилено ако кажем, че религиозната толерантност е фундамент за съществуването и управлението на Османската империя. За сравнение, почти във всички европейски християнски страни само допреди малко повече от век единственото допустимо изповедание е християнството, при това не всяка форма на християнството, но само в конфесията приета официално от управляващия елит на страната. Испанската инквизиция преследва, унищожава и принуждава много мюсюлмани, евреи, цигани и некатолици да емигрират. В католическа Франция държава и църква преследват и екзекутират хиляди албигойци, катари, тамплиери, хугеноти и т.н. само поради факта, че изповядват нещо по-различно от краля и папата. От посочените примери се вижда колко несравнимо по-високо е нивото на религиозна толерантност в Османската империя. Не само различните християнски деноминации и юдаизмът, но и форми на неортодоксалния ислям са допускани да практикуват вярата си.
Но след всичко казано дотук не бива да оставаме с впечатление, че османската религиозна толерантност е перфектна и има същото съдържание, каквото влагаме в това понятие днес. Османската империя в пълния смисъл на думата е мюсюлманска, ето защо автономията и плурализмът на системата „милиет” ни най-малко не унищожава или редуцира превъзходството на исляма и управляващата класа. Всеки милиет има правото да се занимава с религиозните въпроси, засягащи Църквата и свещенството, както и с въпросите, отнасящи се до отделния индивид или семейство като брачни дела, разводи, наследство и т.н. Но въпросите, засягащи пряко или косвено империята като търговските и икономически дела, законност и ред, както и повечето наказания за извършени закононарушения са оставени извън прерогативите на милиета.[9] Немюсюлманското население е натоварено със специални данъци и повинности, като при това са му наложени специфични ограничения на личната свобода. Така например в съдилищата показанията на един мюсюлманин винаги са с по-голяма тежест от тези на немюсюлманите. Браковете между мюсюлмани и немюсюлмани се считат за нелегитимни, като се допуска в редки случаи сключването на такъв, но само между мъж мюсюлманин и жена немюсюлманка, което предполага, че децата от брака ще бъдат мюсюлмани, а мюсюлманското наследство няма да отиде в ръцете на неверниците.
Един от най-тежките налози за немюсюлманите в империята е насилственото събиране на момчета за военна или гражданска служба. Тази практика позната още като „девширме” или „кръвен данък”е една от причините в подсъзнанието на християните, които живеят в пределите на империята да останат дълбоко негативни нагласи спрямо мюсюлманите.[10] Налогът „девширме” е въведен още от султан Мурад І (1359-1389) и впоследствие се превръща в регулярна практика за империята. Физически най-здравите и красиви християнски деца-момчета на възраст между 8 и 18 години са насилствено събирани, обръщани в исляма и изпращани в столицата на империята (понякога и в Бурса), за да получат специално образование. Повечето от тези деца не се срещат никога вече със семействата си. В рапортите на мнозина западни посланици и пътешественици от ХVІ век са описани жестокостите на османските служители извършвани по време на събирането на налога.[11] В зависимост от конкретните нужди на империята „девширмето” се събира веднъж на 3, 5 или 7 години. Децата винаги са най-голямата ценност за балканските семейства, това е вероятно една от основните причини много от положителните характеристики на „милиет” системата да бъдат забравени, за да се съхрани единствено ужасната памет за „кръвния данък” в съзнанието на християните. Примерът от Босна обаче, чието население масово приема исляма, показва, че за тези, които трудно изхранват семействата си, „девширмето” е единственият шанс не само да намалят броя на изхранваните деца, но и да им дадат едно високо образование и сигурен старт в живота. Запазени са сведения за това, как босненци умоляват султана да запази за тях специалната привилегия „девширме” и след приемането им в исляма.[12]
Османската империя дава много по-големи възможности за кариера на мюсюлманите в сферата на държавното управление и администрация. Това безсъмнено фаворизира мюсюлманите за сметка на немюсюлманите. Управлението на многобройното християнско население на империята, изисква и довежда до там, че почти цялото мюсюлманско население на империята по един или друг начин е включено в механизмите на властта. Всеки мъж мюсюлманин е войник, докато с много малки изключения[13] немюсюлманите нямат право да носят оръжие. Един интересен и малко известен факт е този, че повечето възстания на поробеното балканско християнско население са потушавани още в зародиш от техните съграждани мюсюлмани, като намесата на редовната армия е необходима в много редки случаи.[14] Красноречив пример е Априлското въстание, където редовната османска войска се намесва по-скоро, за да спаси християнското население от безчинствата и жестокостта на башибозука. Този пример ясно посочва, че толерантността прокламирана от официалните власти не означава изчезване на предразсъдъците и взаимните подозрения между мюсюлманите и другите милиети на империята. Мюсюлманите винаги са привилегированото население на империята, с много по-големи права и отговорности от немюсюлманите. Тоест, толерантността на Османската държава към немюсюлманите в никакъв случай не означава равноправност с мюсюлманите.
Системата „милиет” е прагматична и ползотворна за своето време. Тя работи перфектно през първите два века на османското господство, но по-късно, когато започват първите военни неуспехи на безупречната дотогава османска военна машина, делението в държавата на мюсюлмани и немюсюлмани води до подтисничество и сблъсъци. При това мюсюлманите винаги са в по-изгодна позиция, когато трябва да защитят интересите си. Затова винаги, когато централната власт губи контрол над периферията на държавата, започва масово ограбване на християнското население от страна на местните феодали.
Тук може да приведем един красноречив пример: на немюсюлманите е позволено да живеят съгласно предписанията на тяхната религия, стига това да не провокира мюсюлманите. В периодите на политическа и икономическа криза и по специално през ХVІІ и ХVІІІ век, когато упадъкът и дезинтеграцията на империята са вече в ход, местните феодали интерпретират по начин изгоден за тях условието „стига да не провокира мюсюлманите”. Историческата памет пази стотици истории за манастири, църкви и църковно имущество, разрушени или продадени от местните феодали. Много от тези истории намират своето потвърждение в неотдавна разкрити и публикувани официални фискални документи на империята. Между балканските християни се е съхранил споменът за различни безумия и прищевки на местните паши като например „данък за износените зъби”. Всяко домакинство посетено от местен феодал е длъжно да осигури за него и придружаващите го храна и подслон, както и да заплати данък затова, че гостоприемството им е довело до износване зъбите на гостите.
Предписанията на ислямския закон и правилата на милиета често се оказват нещо съвсем различно от това, което реалният живот представлява. Ето защо е труден за отговор въпросът: ако условията на живот за двете групи мюсюлмани и немюсюлмани са сходни, защо толкова много християни предпочитат да приемат исляма? Повечето изследователи посочват като основна причина за този процес икономическите и финансови интереси. „В действителност само този, който е или който става мюсюлманин може да се възползва от всички възможности, които империята предоставя. Произходът е без значение, определящото е да бъдеш мюсюлманин, да говориш турски и да имаш определена дарба”.[15] Всичко казано дотук за предимството да бъдеш мюсюлманин е вярно, „но не е вярно, че трябва да бъдеш мюсюлманин, за да натрупаш богатство в Османската империя. Имало е много богати търговци – гърци, арменци, българи, власи – които никога не се отказват от вярата си. Но също така е истина, че още от началото на ХVІ век трябва да си мюсюлманин, ако желаеш да направиш кариера в някоя от институциите на Османската империя.”[16]
Напрежение съществува не само между мюсюлмани и немюсюлмани, скоро след въвеждането на институцията „милиет” се появяват и първите вътрешно милиетски конфликти. При създаването на православния милиет гърците автоматично се оказват в много по-благоприятна позиция от техните славянски и арабски братя по вяра. Основната причина е патриархът на Константинопол, който става представител и отговорник за всички християни в огромната империя. Без изключение от самото зараждане до краха на империята всички патриарси са от гръцки произход. Скоро след установяването на православната патриаршеска институция патриарсите започват да подтискат своите не-гръцки пасоми. Повечето епископи славяни и голяма част от градското свещенство са заменени с гръцки клирици. Славянските книги се унищожават и една от основните цели на патриарсите и гръцкия клир е заличаването на славянската историческа памет.[17] Става така, че Османската империя предоставя изключителната възможност на Вселенската патриаршия да осъществи отдавнашната си мечта да получи и държи под контрол почти целия православен свят.[18] Такъв контрол дори и най-могъщите византийски императори не са могли да осигурят.
Това отношение към негръцките пасоми на патриаршията води до сериозни разделения вътре в православния милиет.[19] Кулминацията на това разделение е ХІХ век, когато империята е принудена да позволи разпада на православния милиет и създаването на гръцки, сръбски, български и т.н. милиети.[20] Подобно е положението и на несторианите, които са предадени под контрола на лидера на арменския милиет.
Погрешно би било да се обвинява султанът за така създалата се вътрешномилиетска обстановка. Като истински мюсюлманин вярата за султана е над всякакви етнически, езикови, расови и т.н. различия, нещо между впрочем важащо с не по-малка сила и за християните. За исляма турчинът или циганинът мюсюлманин притежават абсолютно същото достойнство като арабина мюсюлманин напр. Чрез системата „милиет” султанът въвежда това правило и за немюсюлманите, но поради различни причини то отказва да работи. Така напр. пълната свобода дадена на Константинополския патриарх по администриране на църковните дела не винаги се използва за благото на християните. Мнозина патриарси служат повече на елинистичната идея, отколкото на Христа. Те превръщат евангелските думи „... няма вече ни юдей, ни елин ... защото в Христа всички са едно”[21] във „в Христа всички трябва да са елини”.[22] Необходимо е обаче да признаем, че въпреки институционализирането на патриаршията в Османската империя и признатите й от султана и Високата порта права върху православния милиет, твърде често самото положение на патриарха е доста незавидно. Тези права и регламентирана чест, оказвана на патриарха, не са нищо друго освен протоколизиране на султанската милост. Ако султанът като абсолютен суверен и източник на всички права и всяка милост е на същото високо културно ниво като Мехмед ІІ, то тогава и правата на патриарха могат да бъдат зачетени.[23] Когато обаче султанското място се заеме от някой като Селим ІІ напр. правата на патриарха и милиета се редуцират почти до нулата и няма в империята личност или институция, която да може да ги възстанови.[24] Достатъчно красноречив е фактът, че от 159 патриарси за близо 500 години османско управление само двадесет и един умират от естествена смърт на своята катедра. Шест от тях са умъртвени, 27 сами абдикират, а 105 са принудително отстранени. Султанът може във всеки един момент да освободи станалия неудобен за него патриарх или епископ. Единици са тези, които могат да упражняват своите пастирски задължения за по-дълъг период от време в мир.[25] Разбира се трябва да отбележим, че тази намеса на светската власт в делата на Църквата също не е изобретение на Османската държава, а една от характеристиките на императорите от предислямския период, които често са използвали своята божествена власт за не чак дотам божествени дела.
Очевидно е, че няма начин да бъде задоволено желанието за самоуправление на всяка религиозна или етническа група, без това да предизвика принудително преселение и насилие. Ето защо единствената разумна алтернатива е да се потърси модел за мултиетническо и мултирелигиозно съжителство. Османската империя на базата на системата „милиет” създава един добър модел на мултирелигиозно съжителство в доста пъстроцветната си етническа и религиозна среда. Чрез тази система различните религиозни, а по късно и етнически групи се радват на относително голяма религиозна и културна свобода, както и на чувствителна административна, данъчна и правна автономия.
Не бива да се изкушаваме да търсим паралели и аналози на правилата и законите в Османската империя и съвременните концепции за справедливост, толерантност и защита на човешките права. Защото паралелът, който може и трябва да се направи, е между османския модел и този на съвременната му средновековна Европа. А едно такова сравнение показва, че османската система е много по-добра и справедлива дори от системата, съществувала в Европа през ХVІІ век.
И така, може да се обобщи, че османската система „милиет” е забележителна не с това, че е перфектна, а защото превъзхожда всички други съществуващи по това време. Мюсюлманите безсъмнено са първа класа население в империята си, но те оставят достатъчно място и свобода на немюсюлманите, за да упражняват своите религиозни задължения и културни традиции. По-късно с пробуждането на икономическата инициатива на Балканите, свързана с техническия прогрес, ограниченията, произтичащи от ислямското право за немюсюлманите ще предизвикат нови сътресения. Тази нова историческа реалност ще предизвика промени в системата „милиет”. През ХІХ век е публикуван небезизвестният „Хат-и Хумаюн”, станал юридическата база за тези промени.[26] Времето на добрия стар „милиет” принцип, групиращ хората по религиозен признак, е безвъзвратно отминало. Процесът на национално пробуждане и самосъзнание започва и провокира допълнително напрежение между членовете на един и същи милиет, за да стане малко по-късно главен движещ фактор на национално-освободителните движения, които от своя страна довеждат до разпадането на Османската империя и създаването на модерна Турция и националните балкански държави.


[1] Majer, H. The functioning of a Multi-ethnic and Multi-religious state: The Ottoman Empire. – Във: Ислам, Балкан и Великие силе (ХІХ-ХХ вв.), Београд: Историйски институт, 1997, p. 61.
[2] Османската администрация използва термина „милиет” основно за немюсюлманите, въпреки че в редки случаи имаме и официална употреба на термина „мюсюлмански милиет”. Виж по-подробно: Sugar, P. Southeastern Europe under Ottoman rule, 1354 – 1804. Seattle: University of Washington press, 1977, p. 44.
[3] Encyclopedia of Islam, t. VII, Leiden: E.J.Brill, 1993, p. 61-62.
[4] Ibid, p. 63.
[5] Вж. Masters, B. Christians and Jews in the Ottoman Arab world. The Roots of Sectarianism. Cambridge: Cambridge University press, 2001, p. 19.
[6] Ibid.
[7] По-подробно вж. Brande, B. and B. Lewis. Introduction. – In: Christians and Jews in the Ottoman empire, ed. B. Braude and B. Lewis, vol. 1, New York and London: Holmes and Meirs publishers, 1982, p. 1-34.
[8] Inalcik, H. The status of the Greek Orthodox patriarch under the Ottomans. – Turcica, 21-23, 1991, p. 408-409.
[9] Karpat, K. An Inquiry into the Social Foundations of Nationalism in the Ottoman State: From Social estate to classes, from millets to nations. Princeton: Princeton university press, 1972, p. 36.
[10] За повече информация по въпроса за налога "devshirme" вж. B. Braude and B. Lewis. Introduction. – In: Christians and Jews in the Ottoman empire, vol. I, p.15.
[11] Много полезна колекция материали по въпроса може да бъде намерена в: Alberi, E. Relazioni degli Ambasciatori Veneti al Senato Firenze. 1840, serie III, vol. I.
[12] Majer, H. The functioning of a Multi-ethnic and Multi -religious State..., p. 62-63.
[13] Съществували са специални категории християнско население, на които османското правителство възлага специални задачи и поради тази причина им е разрешавано да носят оръжие. Дервентджиите са една от тези специални категории хора, имащи задачата да охраняват труднодостъпните и опасни проходи и пътища. Друга военизирана християнска група население е тази на арматолиците, въоръжена охрана, която заедно с мюсюлманите служи за охрана на укрепените селища във вътрешността на империята. Виж по-подробно например: Velkov, A. "Инье" в османской военной организации. – Във: Ислам, Балкан и Великие силе (ХІV-ХХ век), Београд: Историйски Институт Сану, 1997, p. 113-114; Kiel, M. Art and society of Bulgaria in the Turkish period. A sketch of the economic, juridical and artistic preconditions of Bulgarian post-Byzantine art and its place in the development of the art of the Christian Balkans, 1360/70-1700. Maastricht: Van Gorcum, 1985, p. 56-120.
[14] Виж например: Стоянов, З. Записки по българските въстания. С., 1978; Мутафчиев, П. История на българския народ. С., 1943.
[15] Majer, H. The functioning of a Multi-ethnic and Multi-religious State..., p. 62.
[16] Malcolm, N. Bosnia. A short history. London, 1994, p. 52 f.
[17] Zernov, N. Eastern Christendom. A study of the origin and development of the Eastern Orthodox Church. London: Weidenfeld and Nicolson, 1961, p. 193.
[18] Clogg, R. The Greek Millet in the Ottoman empire. – In: Christians and Jews in the Ottoman empire. Ed. B. Brande and B. Lewis, vol. 1, New York: Holmes and Meir Publishers, 1982, p. 185.
[19] Ibid, p. 187-189.
[20] Ibid,. p. 194; Koev, T. The Bulgarian patriarchate. – In: Martyria/Mission. The witness of the Orthodox Churches today, ed. Ion Bria, Geneva: World Council of Churches, 1980, p. 104.
[21] 2 Гал. 3:28.
[22] Виж по-подробно: Schmemann, A. The historical road of Eastern Orthodoxy. London: Harvill press, 1963, p. 280; Clogg,R. The Greek Millet in the Ottoman empire... p. 185-207.
[23] Вж. Braude, B. Foundation Myths of the millet system. – In: Christians and Jews in the Ottoman empire, ed. B. Braude and B. Lewis, vol. I, New York: Holmes and Meier publishers, 1982, p. 74-81.
[24]По-подробно вж. Schmemann, A. The historical road... p. 273-276.
[25] Zernov, N. Eastern Christendom... p. 135.
[26] Khalaf, S. Communal conflict in nineteenth-century Lebanon. – In: Christians and Jews in the Ottoman empire, ed. B. Braude and B. Lewis, vol. II, New York: Homes and Meier publishers, 1982, p. 123-124.


Автор: Венцислав Георгиев Каравълчев
Статията е публикувана в:
сп. Богословска мисъл 1-4, 2006
( Университетско изд. "Св. Климент Охридски" )