Православната мисия в Африка

.

Автор: Венцислав Каравълчев

Публикувано:  сп. Християнство и култура, бр. 95, 2014 г.

Християнството прониква на африканския континент още в годините на Христовата проповед. Сам Христос стъпва в Африка още в началото на земния си път. Светото семейство е принудено да бяга в Египет, за да избегне гонението на Ирод. Впоследствие св. ап. Марк става пръв епископ на Александрийската църква. Светото предание на Църквата обаче пази и един друг спомен, който по-късно Римската църква се опитва да омаловажи и заличи, за да наложи версията за 20-годишното светителстване на  св. ап. Петър на катедрата в Рим. Това съхранило се и до днес предание, което има своите основания и доказателства, сочи като пръв епископ на Христовата Църква в Александрия апостол Петър, а не апостол Марк, който днес е посочван като първосветител на Египет и Африка във всички авторитетни справочници и изследвания по темата. Палестина и Египет са двете единствени страни, които Сам Господ Иисус Христос освещава с присъствието си след Своето Въплъщение и Рождество. Ето защо е съвсем естествено и дори наложително, те да се радват на специалното внимание на апостолите и Църквата.

Александрийската патриаршия заема централно място в градежа, устройството и управлението на раннохристиянската църква. През първите векове тя е крепост на апостолската вяра. Нейни предстоятели са били св. Климент Александрийски, св. Атанасий Велики, св. Кирил Александрийски. В Египет се ражда и работи Ориген. Александрийската църква е дала едни от най-големите аскети и подвижници на Църквата. Именно в Африка, в земите на Египет се заражда монашеството. Негов основател е св. Антоний Велики, следван от другите велики египетски подвижници св. Макарий Велики, св. Пахомий Велики, св. Макарий Александрийски и т.н. Огромният авторитет, който има и гради Александрийската църква, я поставят на второ място в диптисите на ранната Църква, веднага след Римската. Това статукво се изменя едва след утвърждаването на Константинопол като нова столица на Римската империя и централното място, което той започва да заема в живота на Църквата от V век нататък. Разделението на Църквата вследствие на монофизитската ерес, към която се присъединява голяма част от населението на Египет, способства за упадъка на египетското християнство и въобще на християнството в Африка.

Отпадането в монофизитство е последвано от нов, още по-тежък удар за християните в Африка. Арабското нашествие и завладяването на древните християнски центрове в африканския север от мюсюлманите. През ХVІ в. земите на Египет и африканският север влизат в пределите на Османската империя. Арабското и последвалото десетина века по-късно османско завладяване довежда до ислямизиране на голяма част от населението там. Подобна е съдбата и на другите големи раннохристиянски общности и държави в Африка - Етиопия, Картаген, Ипон, Тагаст.

Християнството започва отново да се връща в Африка, както и да прониква в нови територии, където е било непознато дотогава, заедно с първите европейски ловци на роби, търговци и колонизатори от края на ХV в. Тук заедно с португалците, белгийците, испанците, французите, немците и др., но най-вече англичаните, които успяват да подчинят на британската корона голяма част от Африка, започва и една бавна евангелизация. Темповете до края на ХІХ и дори до средата на ХХ в. са действително много бавни. Така например, според изнесените данни на  конгреса „Религията в контекста на глобализацията” в Мароко през 2012 г, в началото на ХХ в. (около 1900 г.) в Африка е имало десет милиона християни, докато през 2012 г. техният брой е вече петстотин милиона.

Според данните, предоставени на същия конгрес, християните в Африка днес съставляват 46,53% от африканското население, мюсюлманите чувствително са намалили своят брой до 40,46%, а изповядващите традиционните африкански религии са 11,8%. В началото на миналия век африканските християни са били 2% от цялото население на земята, а днес те са 20%, като тенденциите са след десет години те да бъдат най-голямата континентална общност в лоното на християнството, изпреварвайки чувствително Европа и Америка. Малко известен факт е, че днес има повече практикуващи християни в Африка, отколкото в Европа, например. Броят на християните непрекъснато расте най-вече за сметка на мюсюлманите. Независимо от насилието и огромния натиск, на който са подложени християните и въобще немюсюлманите в различни части и държави на Африка от страна на мюсюлманите, всеки час 667 мюсюлмани в Африка приемат християнството. Всеки ден 16 000 мюсюлмани стават християни (според други, неофициални източници дори до 100 000 души дневно приемат християнството). Всяка година между 6 и 20  милиона мюсюлмани стават християни в Африка. При положение, че населението на Африка е около един милиард души, сами можем да си дадем сметка за мащабите на обръщането към Христос на този континент. Разбира се, тук говорим въобще за християни в Африка, без да правим някакво разделение на деноминационен признак. Ако трябва такова разделение да бъде направено, то най-голям относителен дял в християнската общност ще имат принадлежащите към римокатолицизма – над 300 -350 милиона вярващи. Следва ги едно голямо по численост протестантско и англиканско мнозинство, което има над  100 милиона последователи в Африка.

Православните в Африка засега са все още незавидно малцинство на фона на останалите християнски деноминации от около 300 хиляди вярващи в Египет и близо 5 милиона вярващи (различните източници дават различни цифри, които понякога съществено се различават – от 3.5 до 6.5 милиона православни на африканския континент). Основното, най-крупно тяхно ядро е в Египет, но има и много по-малки групи, пръснати по целия континент. Трябва да отбележим е, че броят на православните също нараства с доста високи темпове през последните няколко десетилетия.

Причините за все още малкия брой православни в огромното християнско море на Африка са много и от различно естество. Можем да споменем само няколко от тях, които считаме за особено важни. На първо място това са историческите връзки и традиционно силната обвързаност на африканския континент със западния свят, в това число и Америка, чието население изповядва други, различни от православието християнски изповедания. До втората половина на ХХ в. православието е било абсолютно непознато в по-голямата част от континента. Начинът на проповед и мисия в православието също е много по-различен от този на римокатолиците и протестантите. Православието свидетелства преди всичко чрез своето богослужение, чрез архитектурата на култовите сгради и чрез лично свидетелство на самите вярващи. При липса на такива свидетелства православието трудно би могло да бъде почувствано, видяно, прието. Манастирите и монашеството са едно от основните мисионерски свидетелства на православната Църква. Засега извън Египет в Африка няма нито един православен манастир. В самия Египет православната Църква има три манастира - един в Александрия и два в Кайро. Въпреки това все повече монаси-проповедници от Света гора, както и от други манастири пътуват из Африка, прекарват различни по-дълги или по-кратки срокове сред африканското население и спомагат за разпространението на православието. Благодарение на тях, както и на други православни църковни съработници, има случаи на едновременно приемане на православието от цели села, общности, племена.

Започналото от втората половина на ХХ в. строителство на православни храмове, училища, болници и др. в различни градове и села на африканския континент спомагат много Благата вест за Христос да достигне до хората в своя автентичен, съхранен в православието вид.

Мисията и съпътстващите я дейности на африканския континент основно е в ръцете на Александрийската патриаршия, която разполага с твърде ограничен ресурс в сравнение със западните катехизатори. Въпреки това, както вече видяхме по-горе, последните 3-4 десетилетия са белязани със завидни успехи на православната мисия и значително увеличение на броя на православните пасоми (поне десет пъти увеличение в Африка). Бог, Който има грижата за всяка човешка душа, често, дори с помощта на чудото, докосва сърцата на местните хора, за да ги въведе в православната Църква. Например, случаят с отец Состен Клонга, който след дълга молитва измолва от Бога появата на извор в безводната пустош на с. Конябугуру в Танзания, а има и други случаи, когато Господ дава вода или храна на местното население след молитвите на православен духовник. 

Православните в Африка се обгрижват само от Александрийската патриаршия, която има 24 африкански епархии (25 с катедрата на Александрийския патриарх, който е и архиепископ на Александрия и Кайро) – а именно пет в Египет, както и в Конго, Етиопия, Тунис, Камерун, Уганда, Кения, Судан, ЮАР (две епархии), Танзания, Зимбабве, Мадагаскар, Замбия, Нигерия, Гана, Ботсвана, Бразавил и др. Нарастването броят на православните пасоми налага все по-често да бъдат откривани нови енории и епархии. Трябва да отбележим, че всички африкански епархии обхващат огромни пространства и включват обикновено територии на няколко държави, което възпрепятства много работата на архиерея. Често на митрополита или архиепископа на епархията се налага да прекарва голяма част от времето си по летищата, обхождайки своята епархия. Така например, Камерунска и Западно-Африканската епархия, която има за седалище град Яунде в Камерун, до скоро обхващаше територията на 22 държави. Непосилна за нормално обгрижване територия и първопричина за бързото увеличаване броят на новите епархии в Александрийската църква, както и броят на епископите и митрополитите. Според последните сведения, дадени от самата Александрийска патриаршия, в Африка днес има около 350 православни свещеника, които обслужват над 400 енории. Освен това Александрийската църква разполага с две подвория в Атина (Гърция) и едно в Москва (Русия). През 2010 г. по време на официалната визита на руския патриарх Кирил в Кайро, беше договорено  с предстоятеля на Александрийската църква Теодор ІІ съвместна александрийско-руска мисия в Африка и строителството на руски храмове там, където има рускоезично население. От една страна, това ще даде сериозен тласък на православната мисия в Африка, но от друга ще разпространи и в този континент проблемите за църковното обгрижване на вярващите „в диаспора”, при които водещо значение за църковната юрисдикция придобива етническият произход.

Портрет на православието в САЩ

.

Patriarch Athenagoras Orthodox Institute
подбор и превод: В. Каравълчев
публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/7543/312/

Проучването „Православната църква днес”, извършено и публикувано от Православния институт „Патриарх Атинагор”, Бъркли, САЩ, опровергава много от наложените стереотипи и хвърля нова светлина върху живота на една от най-непознатите верови традиции в Америка – православното християнство.
Историческият път на православието в Америка започва през ХІХ в., в тогава още Руска Аляска (продадена на САЩ от Русия през 1876 г., за 7.2 милиона долара). Днес православните християни в САЩ са между 1 200 000 - 1 300 000 души, които са организирани в 2 200 - 2 300 енории, разположени по цялата територия на страната. В САЩ няма една „Американска православна църква”, а православните християни са разпределени в близо двадесет различни юрисдикции на различните поместни православни църкви. „Православната църква днес” е първото национално проучване на енориашите в двете най-големи православни църкви в Америка: Гръцкия православен архидиоцез на Америка (GОА) и Православната църква в Америка (ОСА), към които принадлежат повече от половината от православните християни в САЩ. Проучването обхваща над 100 енории на GОА и ОСА разположени по всички краища на страната.

На читателите се предлага извадка на някои от най-интересните факти от проучването:

1. Утвърдената представа, че православните църкви в Америка са етнически църкви на определени имигрантски общности вече не е състоятелна. Проучването показва, че всеки девет от десет енориарши на GОА и ОСА са хора, родени в Америка. Нещо повече, днес 29% от енориаршите на GОА и 51% от енориаршите на ОСА са хора обърнали се към православието от протестантизма или римокатолицизма.

2. Православните християни имат силно изразено чувство за деноминационална принадлежност. Девет от всеки десет енориаши казват, че „не могат да си представят да бъдат нищо друго, освен православни”. За мнозинството вярващи „християнство” е равнозначно на „православие” и да бъдеш християнин, означава да бъдеш православен. Осем от всеки десет смятат, че „има едно най-вярно и най-добро изповедание на християнската вяра и това е учението на Православната църква.

3. Проучването прави паралел между членовете на GOA и OCA, от една страна, и тези на Римокатолическата църква в САЩ, което показва, че православните християни са много по-силно обвързани със своята Църква и изповедание, отколкото римокатолиците - с Римокатолическата църква.

4. Силната православна идентичност не означава, че миряните в Църквата виждат религиозните си задължения точно по начина, по който институционалната Църква би очаквала. В действителност, вярващите правят своя личен избор между различните норми на църковния живот, като твърдо се придържат към това, което е основополагащо за православното изповедание. Вярата в Христовото Възкресение и реалното присъствие на Христос в Евхаристията се възприемат от православните миряни като най-фундаменталния критерий за това „да бъдеш добър православен християнин”. Редовното присъствие на църковните служби, спазването на Великите пости и безпрекословното „подчинение” на свещенството за мнозинството от вярващите не са непременно условие за това да бъдеш „добър православен”.

5. Само трима от десет енориаши биха подкрепили женско служение в олтара (диакониса) и само един на десет мислят, че жените могат да бъдат ръкополагани за свещеници в Православната църква. Исторически факт е, че в миналото Православната църква е имала диакониси - нещо, което отмира през Средновековието. Днес мнозинството от православните в Америка не споделят идеята за женско ръкоположение, при това и мъжете, и жените в проучването еднакво изразяват негативното си отношение към женското свещенство.

6. Повече от две трети от запитаните искат да принадлежат към енории, които „изискват една унифицирана вяра и служение и където хората споделят еднакви конфесионални възгледи”. Православните в САЩ имат различен подход (либерален, традиционен, консервативен) към църковния живот, но предпочитат хомогенна енория. Само един от четирима би толерирал различни от общоприетите богослужения и открито дискутиране на нетрадиционни верови възгледи в енорията си.

7. Православните християни в Америка имат различно мнение по въпроса на съвместимостта на еволюцията със сътворението. Според това, как този въпрос трябва да бъде преподаван в училищата, те са разделени почти по равно в три групи. Тези, които предпочитат сътворението пред еволюцията, са 33%. Тези, които предпочитат еволюцията, са 35%, а тези, които не могат да се изкажат еднозначно, са 32%. Почти по равно са разделени и относно твърдението, че „еволюционната теория е съвместима с идеята за Бога като Творец”. 41% са съгласни с него, а 38% го отхвърлят. Повече от една пета или 21% казват, че не могат да вземат отношение по въпроса.

8. Да станеш свещеник през ХХІ век едва ли е мечтаният избор за повечето млади хора в САЩ. Проучването обаче показва, че три четвърти от запитаните биха подкрепили синовете си да станат православни свещеници.

Patriarch Athenagoras Orthodox Institute

Православният Париж

.
Автор: Христос Янарас
превод: Вeнцислав Каравълчев
публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/7628/312/

Откъс от автобиографичната книга на Христос Янарас „Към себе си”
... Първото, което направили руските емигранти, оказали се през 20-е години на миналия век в Париж, било да построят църква. Малка, бедна, но православна: влизаш, дори и днес, и ти се струва, че се намираш на Атон. Без електричество, само свещи и кандила; иконите са само византийски – това не е религиозна живопис, нито подражание на европейските образци. Благоговейна атмосфера, място за човешката общност, за личностно общуване. Около храма, в барачки, поместили Богословския институт. Богословието било именно онова особено, изключително тяхно нещо, което били длъжни да пренесат в Европа. Професорското тяло било от първата група емигранти. Почти всички били специалисти в други области на знанието.

Сергей Булгаков – професор по политическа икономия в Московския университет, в Париж става свещеник и професор по догматическо богословие. Георги Флоровски, професор по история от Одеския университет, в Париж става свещеник и професор по патрология. Василий Зенковски, професор по философия и психология от Киевския университет, в Париж става свещеник и професор по философия. Касиан Безобразов, професор по история от Ташкентския университет, в Париж става епископ и ректор на института. Същото може да се каже за Николай Карташов, Борис Вишеславцев. Младият Владимир Лоски пристига в Париж на 20 години, изучава средновековна философия и става най-значимото име в областта на систематическото богословие сред емиграцията.
Руските изгнаници–емигранти не донесли със себе си в Европа някаква особена църковно-богословска традиция, по-православна идеологически и по-духовна и мистическа в практичен план. Не. На задънената улица, в която се намирала европейската цивилизация, те противопоставили реализма на своето Богообщение, оживили закостенелия език на богословския академизъм и морализъм. Тяхната незабележима дейност имала силата на „синаповото зърно”, най-малкото семенце, способно да пропука скала.

Това било неочаквано историческо събитие, даже чудо. След столетие на „Вавилонски плен” на Запада, пребиваващото в отчуждение, в подражание на интелектуализма и юридическия морализъм Православие, отново идентифицира себе си като „еклесиологично събитие – събитие на превръщането на биологическия индивид в личностно съществуване на любовното общение на живота. Православните заявили реализма на своя опит, на който били чужди различните религиозни идеологеми и егоцентричната „религиозност”. Тяхното дръзновение с бързината на мълния се предало във всяка православна страна, уподобило се на „малкото квас”, изцяло меняща настройката на ума, позицията, проблематиката, езика. Заедно с това цяло поколение римокатолици и протестанти било „заразено” с критично отношение към застиналата „религиозност” на западното християнство.
С болка сравнявайки руското и гръцкото присъствие в Париж, трябва да отбележим, че гръцките преселници никога не си зададоха и до ден днешен не си задават въпроса: какво особено, изключително собствено са били длъжни да принесат в Европа, което е могло да ги направи участници в преобразуванието й.
Цялата гръцка интелигенция на Париж, започвайки с епохата на Кораис и Психарис и достигайки до поколението на Кастанакис, Своронос, Акселос, Ксенаки, е вложила максимум усилия в това, по-бързо и напълно да се уподоби на французите.[1] Тя се е чувствала длъжна, опитвала се е да подражава на местния начин на мислене и се е давила в чужда проблематика.

За останалите – болшинството от членовете на гръцката общност в Париж, която се състояла от богати предприемачи, търговци, корабовладелци и представители на старите аристократични фамилии – от техния гръцки произход са останали само някои обичаи, които спомагат за създаването на изгодни познанства. Още в началото на века те построили в един от най-представителните райони на Париж богата църква в европейски стил. Богослуженията в нея, осъществявани с полифоничен хор от наемни френски оперни певци, е нищо повече от религиозно представление и удобен случай на елита да се събере заедно.

За руската диаспора във Франция научих от книгите и това преобърна целия ход на моя живот. В Париж пристигнах с живата потребност непосредствено да се запозная и приобщя към този исторически феномен.

От първото поколение руски емигранти жив беше останал само Павел (Пол) Евдокимов, висок, строен, аристократичен в маниерите си. Живееше в скромна квартира в предградията на Париж. Помня дългата алея, която трябваше да извървя по пътя си към него. Той често ме канеше при себе си. С него обсъждахме различни проблеми. Той постоянно говореше за необходимостта да бъдат изработени ясни критерии, йерархия на приоритетите. Опитен, разсъдителен, внимателен във формулировките. Впоследствие отблизо опознах и влязох в общение с вече роденото във Франция второ поколение: Николай Лоски, Борис Бобрински, Петър Струве, Михаил Евдокимов. Запознах се също с възхитителния Оливие Клеман, който въпреки че отначало не е бил възпитан в Православието, впоследствие се превръща в една от основните фигури на православната интелигенция в Париж. Задълбочаваха се личните ни взаимоотношения, многоценни и незабравими. Но най-голямото откритие в Париж за мен беше – първото в моя живот – жива реалност на църковната енория. Православието в Париж не беше нито идеология, нито „общество”, нито административна институция, нито даже богословско училище на руснаците. То се състоеше от „телата” на енориаршите, събрание на личности, които общуваха една с друга.

Влязох в тясна връзка с две от франкофонските енории. Първата се събираше в подземието – криптата на разкошната руска катедрална църква на rue Daru, недалеч от Etoile. Катедралната църква и богослужението в нея не се отличаваше по атмосфера от това в гръцката катедрална църква. Долу, в криптата, всичко беше различно, нещо неочаквано: изведнъж ставаше ясно, че хората около теб ти принадлежат и ти принадлежиш на тях, че всички ние заедно съставлявахме една общност не от този свят. Семпло и без никаква натруфеност. Живеейки отначало в Гърция, а впоследствие в Германия, аз бях запознат с някои „благочестиви” общини[2]; „благочестието” тук беше общо условие за принадлежност към енорията, но точно поради това „благочестие” се губеше връзката и близостта между членовете. В криптата всеки носеше със себе си своята другост, повече или по-малко добродетелна, без да се интересува от това съответства ли тя или не на приетите норми. Обединяващият център беше потребността от общение, предвкусването на есхатологичното „царство”, което се дарува на всеки в евхаристийното събрание.

През тези години в криптата служеше о. Петър Струве: през седмицата той беше лекар в една парижка болница, а в неделята – свещеник, проникновено извършващ богослужението и с извънредно богословски наситена проповед. Традицията да се съвмещава свещенството с друг вид професия и до днес е силно разпространена в диаспората. О. Петър загина в автомобилна катастрофа, връщайки се един мъглив ден от болницата. Аз живеех още в Париж и не мога да забравя плача, с който съпровождаха в последния му път този благодатен човек.

Когато го посещавах в дома му, понякога го молех да ми прочете Пушкин в оригинал. Въпреки, че не разбирах руския език, бях очарован от неговата музикалност. В живота си не познах дом по открит от този на Петър и Тани Струве. По всяко време там можеха да бъдат открити най-различни хора: поети, артисти, руски аристократи, бедняци от покрайнините. Винаги имаше горещ чай – а о. Струве се отнасяше към всички безкрайно топло.

Няколко неделни дни аз посещавах и друга франкофонска енория, на rue St. Victor. Преди там е имало магазин или ресторант, който руснаците са превърнали в църква. Обикновени дървени греди подпираха стените и тавана. Вътрешната обстановка създаваше атмосфера на благоговение и покой. Иконостасът беше дело на Леонид Успенски, който заедно със съпругата си и семейство Лоски идваха всяка неделя тук на богослужение. Свещеник беше о. Габриел Енри, служител в застрахователна компания. Той знаеше прекрасно гръцки език, плод на дългото му пребиваване в Солун. И тук енорията беше жива общност, събрание на хора, живеещи със съзнанието, че ги свързва Евхаристията. В Париж аз разбрах, че верността или извращаването на еклезиологичното събитие зависи от съхраняването или съответно гибелта на енорията.

--------------------------------------------------------------------------
[1] Адамантис Кораис (1748-1833) – родоначалник на гръцкото Просвещение; Янис Психарис (1854-1929) – гръцки филолог, езиковед и писател; Н. Своронос (1911-1986) – гръцки историк; Ф. Кастанакис (1901-1967) – писател, ученик на Психарис; К. Акселос (р.1924) философ; Я. Ксенакис (р.1921) – гръцки композитор, член на Френската академия.

[2] Под „благочестиви” тук Янарас има предвид парацърковните организации „Зои” и „Сотир” в Гърция, както и протестантския пиетизъм в Германия.

Православната мисия в Монголия

.
Източник: Православието в Украйна
превод: В. Каравълчев
публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/8417/312/

Разговор с отец Алексей Трубач, свещеник на единствената православна енория в Монголия, публикуван в сайта на Украинската православна църква, Московска патриаршия. Отец Алексей е белорус по националност, роден в Украйна. С решение на Светия синод на Руската православна църква е назначен за свещеник в единствения православен храм в Монголия през 2005 г. Според него, главната задача, която стои пред православните мисионери в Монголия, е да съхранят в страната православието и да създадат пълноценна мисия. За да не изчезне съвсем православието в Монголия, е нужна „тълпа от млади хора, които да дойдат и да проповядват Христос”, твърди отецът-мисионер.

– Отец Алексей, кажете, що за страна е Монголия?

– Да започнем с това, че дълги години властваше стереотипът, останал и до днес, че Монголия е придатък на Съветския съюз, несъстояла се 16-а република. Днес, обаче, Монголия е независима страна, която избира своите външни и вътрешни приоритети. В течение на близо 70 години Съветският съюз оказваше огромно влияние над страната, много руски специалисти се трудеха в Монголия в различни отрасли. Така например през 1989 г. в страната имаше около 130 000 руски граждани, работещи в различни сфери на обществения и икономически живот.

- Монголия развита страна ли е? Срещат ли се все още юрти, картонени домове със сламени покриви?

- Истината е, че в Монголия ще видите и цивилизация, и пълното й отсъствие. Ще видите юрти, в които няма нито електричество, нито удобства; ще видите номади, които живеят във феодалния строй. В същото време ще видите градове с напълно развита инфраструктура, създадена по време на Съветския съюз и продължаваща да се развива. Така е, например, в Улан Батор, където днес строителството е главно в ръцете на компании от Китай. В Улан Батор се строят небостъргачи и същевременно има квартали с юрти.
Един от големите проблеми на града, който и до днес не може да намери своето решение, е смогът. Замърсеността на въздуха е огромна, много по-висока отколкото в един мегаполис като Пекин, например. Вечер е почти невъзможно да се диша, защо ли? Защото всички юрти се отопляват с въглища. Бих казал дори, че през зимата вечер е опасно да се излиза на улицата. Опитите да се реши проблемът засега са безуспешни. Президентът на Монголия дори обяви неколкократно извънредно положение.

Така че, както виждате, Монголия е страна, в която едновременно съжителстват цивилизацията и нейното пълно отсъствие; всички достижения на съвременния свят – мобилни комуникации, интернет, включително и безжичен в съседство с пастири, коне и юрти.

– Улан Батор голям град ли е?

- Нека се има предвид, че Монголия е страна с огромна територия. В същото време, тя заема първо място в света по ниска плътност на населението. На тази голяма територия живеят само 2.5 милиона души, а от тях повече от половината са в столицата Улан Батор.

- Коя е господстващата религия в страната?

- Основната религия е ламаизмът, смес от будизъм и шаманизъм. Това е изповеданието на близо 80% от населението.

- С какво е свързано отсъствието на мисионерска работа в Монголия? С трудности при проповядването? Или просто с това, че никой не се е занимавал?

-Мисля, че е по-скоро второто. Трудности при проповядването? А къде е лесно да се проповядва православието? Проповедта е еднакво трудна навсякъде по света. Истината е, че православието е сложно за разбиране и проповядването му е съпроводено с големи трудности.

Трябва да подчертаем, че в началото на 90-е години от миналия век, когато започнаха да се откриват отново будистките храмове и бяха дадени много права и свободи, в това число и религиозни, се появиха мисионери, създадоха се християнски енории, но западни, неправославни. Тогава не дойдоха нито гърци, нито румънци, нито сърби, нито руснаци. Дойдоха американци и корейци и започнаха да работят. При това много ефективно и постигнаха забележителни резултати.

- След като човек посети сайта ви „Православието в Монголия”, остава с впечатлението, че енорията на вашия храм "Света Троица" е много активна.

- Знаете ли, активността - това е начин за оцеляване в такава среда. Защото свободата, която имаме в Монголия в настоящия момент, е извънредно голяма. От тук и броят на протестантските деноминации е огромен. Храмовете, които само мормоните са построили,са 16, при това големи здания, не просто някакви къщички. Те са оборудвани по последната дума на техниката, със спътникови антени, имат спътникова връзка и т.н. Там има всичко, и мормоните работят много сериозно.

- Мормоните от местното население ли са или приходящи?

- Американци. Ходят по улиците на града и вербуват местните жители. Според BBC, днес половината от младежите в Монголия до 25 годишна възраст са християни и членуват в тези така наречени християнски конфесии. Води се много интензивна работа, особено сред младежите. И това, което сте видяли на нашия сайт, е само един опит да работим, да вършим поне част от това, което правят примерно католиците. Аз съм ходил в католическата енория, гледал съм, запознах се с работата им. Те имат професионални училища, устройват техните студенти на работа, най-добрите фабрики и заводи са отворени за възпитаниците им. Създали са комплекс с болница и кухня за бедни, с голяма библиотека, към библиотеката има интернет кафе. Създали са към енорията си и детски дом... При това аз ви описвам дейностите само в една енория, а в Улан Батор действат пет сходни католически енории! И само един православен. Освен католическите има и много протестантски. Не мисля, че действат безцелно, хаотично, и че влагат огромни средства в губещо начинание. Предполагам, че всичко там е пресметнато, планирано и успехът, който са постигнали, е бил очакван.

- А какви са нашите успехи?

- Нашите успехи са много скромни. Искам още веднъж да повторя: нашите успехи – това дори не са успехи, а опит за оцеляване.

- Отец Алексей, разкажете нещо за енорията ви?

- Трябва да се върна отново в началото на 90-е, тогава, когато беше дадена свобода на вероизповеданията, когато съветските предприятия започнаха да се закриват, а руските военни части се изтегляха от страната. В началото на 90-е тук бяха около 130 000 руснаци, днес са останали по-малко от 5 000. В самия Улан Батор са останали около 1500 души, но във връзка с кризата и малкото оцелели руски предприятия се закриват или съкращават работата си. Това означава, че и броят на руснаците тук ще продължи да намалява, а те са основната част от нашата енория.

През 1996 г. в Монголия първи дошли свещеници от Бурятия и започнали да кръщават живеещите тук руснаци. Оформила се група от православни, които и станали инициатори да бъде изпратено писмо до патриарха на Русия за да им бъде изпратен постоянен свещеник. Така през 1998 г. тук пристигнал отец Анатолий и възобновил Свято-Троицката енория, която била закрита през 1927 г. Загубихме много време, минимум 8 години, докато протестантите действаха, ние тепърва пристъпвахме към създаването на енория. Освен това, на първо място енорията трябва да оказва помощ на нашите съотечественици, които са попаднали тук, същевремено положението на нашия храм е такова, че трябва да проповядваме и сред монголците. Без такава проповед, храмът ще остане без енориарши – руснаците идващи тук, са приходящи, идват и си отиват. А за болшинството постоянно живеещи в Монголия руснаци, за съжаление, православието на този етап не се явава така културно близко, както за сънародниците ни, живеещи в Италия, Португалия, САЩ.

В Монголия е много силно влиянието на местната култура – това силно се чувства от руснаците, останали да живеят тук. Ето защо много е важно православната проповед да е насочена към монголците. Но за съжаление, в настоящия момент проповедтта на православието е ограничена само в един храм на цялата територия на Монголия! А в този храм има само един свещеник.

- Вие?

- Да, аз.Това е много малко. Като сравнение, католическата мисия тук има 24 свещеници и един епископ. Когато казах, че пропуснахме подходящия момент, имах предвид историческите корени. Това, което Съветският съюз направи за Монголия. Преди монголците гледаха на нас като на по-големи братя. Православието се възприемаше като част от руската култура и цивилизация, отнасяха се към него с голямо уважение и внимание. Днес обстановката съществено се променя, защото все по-голям е стремежът към западната култура, въплъщение на която се явява протестантизмът. Хората желаят да живеят като „на Запад”, мнозина искат да имигрират. Но ако не успеят, то отиват в протестантските деноминации и започват да живеят „западния начин на живот” тук, у дома си – поне така им се струва. Искат в неделните дни да ходят на църква, да бъдат американци, корейци. Това се приема за ценз, за благородство.

В този смисъл, ние загубихме много. Влиянието в културата, политиката, икономиката – на тази база можехме да създадем нашата православна мисия. Не всичко още е загубено, има достатъчно голям процент от населението, който продължава да уважава именно руската култура и гледа на Руската правослвана църква, като на изразител точно на тази култура. За тези хора, приобщаването точно към тази културна традиция се явява нещо много съществено и носещо уважение.

-Как попаднахте в Монголия? Мислили ли сте за задгранично служение?

- Това е друга история. Бях в Индия, Непал, после по решение на Светия синод бях изпратен в Монголия. Първоначалната трудност с идването ми тук беше, какъв тип енория трябва да бъде изградена. Категорично, това не можеше да бъде енория ,изградена по западния образец, като тези, които имаме в Италия, Испания. Православните енории на Запад имат за задача преди всичко да съхранят православието у нашите емигранти. Такъв модел за Монголия беше невъзможен. Моето мнение е, тук трябва да има мисионерска енория. Или тук ще има мисионерска енория, или това ще е енория, която лека-полека ще завърши своето съществуване.

- Но нашето общество счита, че мисията е преди всичко работа на свещенослужителя.

- Така е в Русия, в Украйна, в другите православни страни, където свещеникът има изначален авторитет и в когото народът така или иначе ще се вслушва. В нашите страни хората са възпитани в православната традиция, дори и когато са атеисти. В Монголия ситуацията е напълно различна. Православната църква, за съжаление, тук не се явява авторитет и единственото, на което можем да се осланяме, е на по-голяма активност. А най-мобилната мисионерска група това са миряните. Аз съм разговарял с много монголци, питал съм ги - кое ги отблъсква от православието. Оказа се, че преди всичко външният ми вид, расото, брадата. Тук не става въпрос, да се обръсна и да сложа джинсите... моят образ, образаътна православния свещеник винаги ще бъде антипод на протестантския пастор. Този, който идва с белозъба усмивка, носителят на западния стереотип... Монголците идват при нас преди всичко благодарение на някой местен, който вече се е обърнал към православието. Местните споделят помежду си и у някои става промяната. Ето защо проповедта тук трябва да се извършва от миряните, които имат възможност да проникнат и проповядват сред монголците.

- Кажете, не сте ли имали желание да напуснете Монголия?

- Имал съм! Всеки ден, всяка сутрин у мен възниква желанието да се върна в родината.

- Когато ви е тежко и желаете да си тръгнете, откъде черпите сили да останете и да продължите започнатото дело?

- От Божествената литургия. Категорично. Това е необикновена сила, най-голямата сила на православието. Цялата мощ на православието, на мисионерството е съсредоточена в Божествената литургия. Ние нямаме други средства. Така се е случило, ние отстъпваме на протестантите и католиците във всичко – и в активността, и в разнообразието от дейности, и в методите, и в методологията, във всичко. Единствената наша сила, това е нашето богослужение. Аз мечтая в Монголия да се появи истинска Мисия. Мисия в пълния смисъл на думата – място за мисионери, които отиват и променят всичко по пътя си. Засега не виждам, едва ли ще го доживея, но такава тълпа млади хора, които ще отидат да проповядват Христа, трябва да дойде. Безусловно, това е подвиг, много трудна стъпка. От всичко, което казвам в различни интервюта за мен най-важното е едно, и това не са високопарни слова: аз не се опитвам просто да разкажа своя живот, да разкажа за това, че при нас има енория. Искам да се появи някакво конструктивно решение. Може, чрез вас някой да узнае, да откликне. Монголия чака своите мисионери.

Превод: В. Каравълчев
.