Православното семейство в светлината на Свещеното Писание и Предание

.
Автор: Венцислав Каравълчев

Доклад, прочетен на Първата кръгла маса на тема "Семейството днес", организирана от Неврокопска епархия и Община Благоевград на 21 ноември 2012 г.

Публикувано: http://dveri.bg/a34a6 

Домът на родителите за всеки един човек е началото на пътя на неговия живот. Тук той се учи да прави своите първи стъпки, да говори, да мисли, да чувства. Тук чувствителният детски дух събира първите си впечатления, първите преживявания, учи се да разпознава истината от лъжата, да чувства любов или омраза, попива и се учи на всичко онова, от което е пропит, от което живее и диша домът на родителите му. Казват, че децата са огледало на нашите недостатъци – макар родителите да искат то да „отбере” само добрия пример от семейния живот, детето попива всичко – защото в началото на своя житейски път човек живее чрез своите родители.

Неотдавна бяха разпространени резултатите от едно социологическо проучване сред младите хора между 14 и 29 г. 46% от вярващите сред тях са заявили, че са били въведени във вярата от своите родители, а 26% от бабите и дядовците. Това потвърждава за сетен път важността на семейната среда и приемственост на ценностите. Затова щастлив е този, у когото любовта на родителите запалва в него светлината на любовта към Бога. Тази любов трасира извисения и красив пряк път към райските двери. Ето защо в житията на великите Божи угодници, нашите по-големи братя и сестри във вярата – светците, толкова често срещаме думите: Роден бил в благочестиво семейство, от любящи родители...

Още в самото начало на Библията, в първата глава на книга Битие се казва: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори”(Бит. 1:27). От това библейско свидетелство виждаме, че различието „мъжко – женско” е отражение на самия Божествен образ. Ако използваме думите на митрополит Калистос (Уеър), един от най-известните съвременни православни богослови, то: „Образът Божи е даден не отделно на мъжа или отделно на жената само, но на двамата заедно. Този образ намира своето изпълнение, (реализация) в техните взаимоотношения, в тази взаимност, която ги съединява”. Християнският Бог е Един и Троичен – Той е Св. Троица, за разлика от божествата на други монотеистични религии, които пребивават сами, затворени в своята божественост. Така и човекът е създаден според изначалния замисъл на Творението да не бъде сам – да споделя живота си в общуване и търсене на своята пълнота. Затова и малко по-нататък в книга Битие се подчертава: „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът” (Бит.2:25). Ще напусне човек семейството на родителите си, за да създаде свое собствено семейство. В това ново семейство един мъж и една жена ще станат едно в Господа и ако трябва да се изразим богословски точно - за да намерят своята пълнота и да станат себе си. Защото жената става себе си чрез своя мъж и обратно. Св. Йоан Златоуст казва: „този, който не е съединен с връзките на брака, не представлява сам по себе си едно цяло, но само половина”. Ето защо св. ап. Павел като говори за брака, за този благословен съюз между мъжа и жената, говори за такава велика тайна, която може да бъде сравнена само със съюза между Христос и Църквата - „Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за църквата” (Ефес.5:32). Св. Йоан Златоуст и св. Ефрем Сирин пряко посочват, че бракът на Адам и Ева е предобраз на връзката между Христос и Църквата...

Даваме ли си реално сметка за величието на тази тайна? Колко често дори ние, които сме в Църквата, се опитваме да вникнем в дълбините на това, което действително прави и осмисля нашия брак. В съвременното ни забързано общество като че ли рядко имаме време за подобни размисли, започваме да губим ориентация и се плъзгаме по наклонената плоскост на модното – съвместно съжителство, брак по сметка, брак по принуда, брак по необходимост, да не говорим за най-абсурдното – „еднополови бракове”.

А това, което само и единствено прави доброволният съюз между един мъж и една жена брак, е любовта. Ако използвам отново думите на митр. Калистос Уеър, който резюмира светоотеческата мисъл по повод на тази велика тайна, то бракът е: „пряк израз на способността на човешката личност да бъде образ и подобие на Светата Троица. Сътворена да бъде икона на триединния Бог, човешката личност е създадена за взаимна любов, което означава преди всичко любовта между мъжа и жената”. И ако продължа малко тази мисъл – любовта намира своя завършен, пълен израз в ставането на мъжа и жената една плът, чрез благословения съюз на брака. Любовта, която е сам Бог, както ни открива св. Йоан Богослов (1 Йоан 4:16), е над всичко и съединява в Себе Си всичко. „Само любовта съединява съществата с Бога и съединява тях с другите същества”, пише авва Таласий. А св. Йоан Златоуст допълва мисълта му: „Любовта изменя самата същност на нещата... Само любовта прави от две същества едно...”, и за да не остане дори и капка съмнение, че любовта и бракът са нещо различно, отделно съществуващи монади, той казва: „Бракът е тайнството на любовта”.

Св. Йоан Златоуст казва и нещо много повече, от което сигурен съм, биха се скандализирали еднакво както фанатично религиозните хора, така и крайните либерали: „Когато мъжът и жената се съединяват в брака, те се явяват образ не на нещо земно, но на Самия Бог”. Само в светлината на тези думи на светеца можем ясно и правилно да разберем първото чудо, което нашият Спасител извършва в своя земен живот – чудото на сватбата в Кана Галилейска (Йоан 2:1-11). Не в мъката на хората извърши Бог първото си чудо сред нас, но в радостта им. Христос избра това да се случи на брачното тържество на едно неизвестно семейство, за да свидетелства чрез брака за живота на триединния Бог. Това е призив и предизвикателство за осмислянето на фундаменталната антропологическа перспектива на „тайнството на любовта”. Терминът „семейна Църква”, „домашна Църква” или „малка Църква”, както се изразява св. Йоан Златоуст, това е семейството като Църква, като общение и общо дело в любовта. Това е не просто една хубава алегория, а самата реалност, самата същност на тайнството, това е фундамент на самата Църква. Като говори за брака, св. Климент Александрийски пряко използва думите от Евангелието по Матей (18:20): „където са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях”.

Св. Амвросий Медиолански казва, че родът човешки е „добро” в единството на мъжкото и женското. Двойката Адам–Ева, мъж-жена отразява множествеността в Бога, Който, бидейки „Един”, казва „Ние” (Бит. 1:26). Нашето отношение към домашната Църква определя отношението и битийноста на всеки един от нас към „голямата Църква”. Респективно духовната криза се проявява както в семейния живот, така и в църковния като цяло, а оттук и на цялото общество. Неестествено и нереално звучат опитите, които днес някои християни правят, върху руините на „домашната църква” да търсят алтернатива за реализацията си като християни в Църквата. Не може на дом без основи и стени да слагаме покрив.

От казаното до тук, виждаме, че бракът не е нещо ново за християнството, нещо, което се появява с идването на Христос и с Църквата. Напротив, това е изначален дар на Бога за човека. Част от предвечния Божи промисъл за света и живота, фундаментален израз на самата Божественост, която св. Йоан определя с най-съдържателната дума в човешката история – Любов. Затова и с идването на Христос, бракът не само не е премахнат, но напротив, благословен е и е изпълнен отново с изначалното си съдържание и предназначение, както и всички други неща, които Христос не идва да наруши, но да изпълни (Мат. 5:18).

Съвсем естествено в ранната Църква не е съществувала някаква специална брачна служба, каквато имаме днес. Кое е правило тогава от брака на двама души тайнство? Кое го е правило църковен? Св. Игнатий Антиохийски разказва, че желаещите да встъпят в брак са правели две неща: заявявали са пред своята християнска община желанието си за това и са искали благословението на епископ, за да бъде „бракът им в Господа”, а не само по плът. Тяхната християнска вяра и животът им в Църквата е правил бракът им тайнство, което е обвързвало и Бога. Всичко останало било според местните традиции и обичаи: сключван бил брачен договор, така както изисквали законите на Римската империя, имало е сватбено тържество, първа брачна нощ и т.н. Както пише авторът на Посланието към Диогнет през ІІ в.: ”Християните не се отличават от другите хора, нито по език, нито по житейски обичаи... те встъпват в брак, както и всички останали, подчиняват се на предписанията на законите, но по своя живот превъзхождат самите закони”. През трети век Тертулиан свидетелства, че за тайнството брак вече има специален чин и то се извършва с голяма тържественост в самата св. Божествена Литургия. И наистина участието в литургията на брачната двойка, причастяването им от една Чаша ги е свързвало пред Бога и пред хората в едно цяло. Това показва, че както цялото богослужение на Църквата, така и тайнството брак, търпи през вековете развитие, достигайки своя естествен център, своя апогей и същевременно своите естествени корени в Тайнството на Тайнствата – Св. Евхаристия. За съжаление с времето този център отново е изместен и съответно губи своето значение. Постепенно тайнството брак напълно се откъсва от св. литургия и става отделен ритуал – Чашата на причастието е заменена с ритуалните чаши и др. Така съвременните брачни двойки не могат да разчетат правилно посланията, които Църквата е вложила в цялата брачна служба и това без съмнение ги ощетява.

И нещо много важно, през първите векове на християнството, когато църковният брак все още не бил единствено признаваният от империята брачен съюз, Църквата никого не принуждавала към извършването на това тайнство. Съвсем естествено било само християните да имат църковен брак, без това да означава, че гледали на другите като на живеещи без брак. В този случай остават естествените възможности и добрите намерения на съпрузитеда развият и съхранят своето семейство. Хората, които по различни причини не живеят брака като тайнство, е възможно да притежават много положителни качества в характерите си и наистина добри намерения за развитието на брака си. Но без срещата с благодатта на Бога тези естествени способности остават неоплодени. Бракът се крепи на борбеността на двамата съпрузи, която може да бъде изключителна, но може и да се изчерпи, казва един съвременен гръцки духовник. Вярата на съпрузите, тяхното упование в Христос, позволява на Бога да участва в техния живот и да им дава сили там, когато всички други са изчерпани. Създавайки християнско семейство, ние всъщност искаме от Бога да съединим любовта си с Неговата любов, Той да придаде на нашата любов друго качество – отвъд естественото, но и да живее вечно.

Казачеството - исторически щрихи

Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано: Двери.бг http://dveri.bg/3yrw8

Колко много добродетели са приписвани на мъртвите,

за да бъдат унижени живите

Удивително е колко патос, страсти и обвинения се развихриха у нас заради създаването на „български” казашки клон на „Всевеликата Донска войска” в руското подворие в София. А където има много страсти, там винаги има и много лъжи. Ако ставаше въпрос за политика, това някак си можеше да се преглътне. Все пак вече свикнахме в политическия живот нещата да се случват по този начин – за партийните врагове 10-те Божи заповеди не важат. Важното е „нашите” да победят, а по какъв начин, няма значение. И дали ще оцелеят враговете, също няма значение. Тревожното в случая е, че тази порочна практика започва все по-често да се използва и в църковните среди, респективно медии. Не искам да повтарям вече изреченото за кризата, бих казал даже драмата, в руското подворие и не към това искам да насоча вниманието на читателите. Провокира ме агресивното манипулиране на историята, която като една истинска слугиня всеки дърпа накъдето му е угодно, за да оправдае всяко безобразие. Когато обаче тези неща се случват в Църквата, лъжата не бива да се подминава с мълчание.

А лъжата се състои в това, че протестът на хората срещу своеволието на игумен Филип се представи като противене и незачитане на „казашкото дело в България”, като акцентът естествено пада върху ролята на казачеството в освобождението на България от османското робство. И в тази връзка започна едно раздиране на дрехи в свещен гняв и масово оплюване на „неблагодарните български енориарши”, които, видите ли, трябва да се извинят и посипят главите с пепел.

В разгара на честванията за 100-годишнината на храма „Св. Александър Невски” ни в клин, ни в ръкав бе организирана дори нарочна пресконференция в Руския културно-информационен център по този първостепенен проблем на църковния живот в България – що е то казачеството и има ли то почва у нас. На тази пресконференция Ставрополският митрополит Кирил, председател на Синодалния отдел на Московската патриаршия за взаимодействие с казачеството, трябваше да излъска и лансира новия имидж на „казачеството” сред българите.

Като гледах записа на конференцията, изпитах неудобство за госта от Русия – той бе поставен в незавидната роля да обяснява нещо, което никога не би твърдял в родината си (където говорят за казачеството като за „спецназа на Православието”, вж.също снимката: военно-полево обучение на казашка младеж на Великата донска войска през август, т.г.), а именно, че казаците не са паравоенна организация, а съсловие, което някога може и да е изпълнявало такива функции, но сега са миролюбиви граждани, „охранители”, които доброволно охраняват водоеми, гори, лесничейства и други подобни. Вероятно владика Кирил не познава новата българска история и затова му убягва фактът, че дълги години българите бяхме „охранявани” от всякакви по размер и мощ групировки и тъкмо нещата почнаха да позатихват, някой реши, че в „охранителите” има още хляб. Както и да е. Всеки сам да преценява, какво общо има между Църквата и охранителите. Не за тези неумели опити да се изчисти имиджа на руското подворие ще говоря сега, а за агресивното налагане на мита за „православните казаци”, на които всички българи трябва да сме до гроб задължени. Още по-дразнещо е, че за неприемането на този мит се вменява някаква вина, едва ли не грях пред нацията, че и пред Бога. На фона на всеобщата какафония у нас, когато всеки си говори каквото иска, без да се съобразява нито с факти, нито с хора, това не ме учудва. Все пак, заради историческата обективност и защото на днешното митотворчество все пак трябва да се реагира, ще направя една кратка историческа ретроспекция на казаците.

Частично тази митология бе разкрита в доклада на митр. Кирил, който разказа вече добре известни факти за ролята и участието на казаците в Руско-турската освободителна за част от България война през 1877 -1878 г. Заедно с това той определи казаците като „стожери на православната вяра”: „Православието винаги е било не просто вяра, а фундамент на целия казашки живот”. В интерес на истината спомена в две изречения, че „не винаги и не всички казаци” са били православни, но това в контекста на техните подвизи при освобождението на България потъна в общия патос съвсем незабелязано.

Това, което мен лично в случая ме обижда, е преиначаването на българската история и преекспонирането на положителната роля на казачеството както към православната Църква, така и към страната ни. Спор няма, казачеството е пословично със своята смелост, казаците храбро са воювали в Руско-турската война. Техните отряди са били в авангарда на руската армия и в много селища на България, те са били първите, които, сломявайки турската съпротива, са влизали като освободители. Българският народ добре помни всичко това, благодарен е и винаги ще се прекланя пред този подвиг на казаци, руснаци, сърби, румънци, финландци и т.н. и няма нужда някой непрекъснато патетично да му размахва пръст и да му го напомня. Но истината често е като монета, има две лица. Въпреки че през годините на комунизма бяха положени доста усилия да се заличат от народната памет едни други събития, неудобни на идеолозите от миналото, и от днес. Удобни или не обаче, тези събития си остават неоспорим исторически факт.

Казачеството се появява като феномен в края на 14 век. То не е свързано с определена етническа група, каквото е и официалното мнение на Руската федерация, респ. Църква за казачеството. Може да прозвучи странно за някои, но етнографските следи показват, че сред тях е имало и българи, при това съвсем не малко на брой. Казачеството възниква като вид протест - хайдутство, разбойничество в един небалкански, украино-руски контекст. Излишно е да казваме, че православието и въобще християнството в много голям период от време не е играло никаква роля сред казаците. Въобще вероизповеданието е било нещо несъществено в техния разбойнически начин на живот. Българските земи след упадъка, който започва в Османската империя в края на 16 в., силно страдат от казашките набези. Поради редица причини, които няма да упоменаваме тук, казаците се възползват от проблемите на Османската империя, за да оплячкосват земите й. За съжаление, тези земи, които стават обект на грабеж от казаците са предимно български и населени с българи. Хиляди българи са избити по време на непрестанните казашки нападения в този период, десетки селища са опожарени, а българските жени и деца продавани от казаците в робство, за което нееднократно свидетелстват европейските пътешественици. За да не бъда голословен, ще спомена опустошаването и опожаряването на Варна и околностите от казаците през 1605 г. Северно-черноморските ни селища Балчик, Каварна, Кюстенджа и цяла Добруджа са опустошени отново две години по късно - в 1607 г., както и през 1614 и 1616 г. Всъщност, първото казашко нападение над българските земи е засвидетелствано още през далечната 1567 г., когато е оплячкосано населението и селищата около делтата на р. Дунав. От 1621 г. освен северното ни Черноморие казаците започват системно да ограбват и селищата по южното ни Черноморие През тази същата 1621 г. освен Добруджанските градове са опожарени също така Несебър и Поморие. През 1623 г., 1626 г. и 1629 г. южното ни крайбрежие отново е разграбено от казаците. През 1626 г. казаците разграбват дори Китен и Ахтопол. В основна тяхна база се превръща островният манастир „Св. Йоан Предтеча” край Созопол. Монасите са подлагани на тормоз, а част от тях през 1626 г. са взети за заложници. Ето какво пише в една анонимна преписка от богослужебна книга на островния ни манастир „Св. Анастасия”:

“През 1623 г. година казаци със 17 чайки опустошиха град Агатопол (дн. Ахтопол – б.а.) през месец юни и после тръгнаха за Созопол. Слязоха при големия остров и превзеха манастира “Свети Йоан Предтеча”. Вързаха монасите на манастира, взеха ги със себе си и отидоха в Созопол, където плениха много народ и плячка. Заедно с тях обиколиха селата и ги опустошиха. Между тях и село Свети Никола (дн. Черноморец – б.а.), което се намира на нос Таласакра. Отново се върнаха в пристанището на Созопол, където имаше църква и обраха каквото намериха в нея. След това тръгнаха към Месемврия (дн. Несебър – б.а.), но излезе буря и чайките се обърнаха и всички казаци се издавиха с изключение на един капитан, който се криеше на сушата при Емона.”

Годината 1629 г. може да се приеме за окончателен край на манастира „Св. Йоан Предтеча” край Созопол, който стана особено популярен през последните година – две с това, че там бяха открити част от мощите на св. Йоан Кръстител. През тази година част от казашката флота, която разграбва околностите на Константинопол, се завръща на острова, но там е изненадана от османската флота. Според сведенията на руските дипломати в Крим – Л. Кологривов и А. Дуров, групата на казаците е била от около 300 човека. Повече от половината са били пленени от турците, но около 70 от тях се укриват в най-здравата постройка от манастирския комплекс - църквата „Св. Иван” и издържат на едноседмична обсада, преди да бъдат освободени от притеклата се на помощ останала част от казашката флота, която успява да пробие блокадата. Въпреки протеста на оцелелите монаси, турците разрушават останалото от манастира, за да не може повече той да служи като убежище на казаците. При проведените през последните години разкопки сред многото артефакти бяха открити и такива, потвърждаващи казаното от преписката по-горе за отношението на казаците през този период към христинството и към християнските светини. Бяха намерени нагънати сребърни обкови на икони. Известно е, че при разграбването на манастир или църква се свалят ценните сребърни и златни обкови от иконите, нагъват се на руло, за да бъдат по-лесни за пренасяне и впоследствие се препродават като ценен метал...

Разгромът на османската флота при Лепанто 1571 г. и последвалия втори такъв при Дараданелите 1656 г. дават огромна свобода на действие за бързоходните лодки на казашката флотилия в Черно море. Всяко лято казаците нахлували в българските черноморски земи и ги разграбвали чак до Константинопол. Жертва на тези нападения винаги ставали и островните ни църкви и манастири. Евлия Челеби, който лично пътешества по българските земи, дава много сведения за казашките нападения в периода 1652-53 г. Навсякъде в тези сведения присъстват думите: „разорен, опожарен, разграбен” за българските селища, „посетени” от казаците.

Благодарение на тези нападения, южното ни Черноморие опустява, оцелелите българи бягат във вътрешността на Странджа планина и масово се заселват там. Това е времето на изчезването на много древни селища като например Урдовиза (при Китен).

Двадесет години преди началото на Руско-турската освободителна война един поляк, роден в Украйна и произхождащ от известен казашки род (по майчина линия потомък на атаман Григорий Бжуховецки), ще създаде Казашки алай (полк), в състава на турската армия. Става въпрос за известния Чайка Чайковски, който приема исляма и встъпва на османска служба като Садък раша. Полкът е създаден в навечерието на Кримската война (1853-1856г.) и естествено трябва да воюва срещу Русия. Малко по-късно част от този полк, разположена в Сливен, ще бъде изпратена срещу четата на дядо Желю войвода, задача, с която полкът не успява да се справи. 

По време на Руско-турската освободителна война казачеството е включено в руската армия и действително показва чудеса от храброст при освобождаването на част от България. Все пак, като се покланяме пред подвига на казаците по време на войната, хубаво е никога да не забравяме, че тези хора са всъщност част от руската армия и тази война, която е освободителна за България, преследва много по-далечни цели на руската политика. В случая казаците са просто част от руската армия, която освобождава България и служат на руските интереси точно така, както преди, в продължение на повече от 150 години - този път като част от армията на католическа Полша и Литва (Жечпосполита), разоряват българските земи. Тогава обаче воюват в защита на полския интерес или пък на папския по време на на войната между Франция и Испания (1645 г. - времето на Богдан Хмелницки).

Тук е излишна всякаква идеализация и посипване на главите с пепел. Историята е такава, каквато е, а не такава, каквато разни хитреци-идеолози се опитват да ни пробутат, като експлоатират традиционно добрите чувства на българина към Русия. Без да омаловажаваме подвига на загиналите за освобождението на България, е редно да  кажем, че само тридесетина години по-късно, същите тези освободители на България, ще се опитат да нахлуят в земите ни като окупатори. Става въпрос за периода на Междусъюзническата (1913 г.) и Първата световна войни (1914-1918 г.) И до днес си остава непопулярен фактът, че не друг, а Русия обръща и спонсорира срещу България нейните съседи и съюзници от Балканската война. Много години за тези трагични и героични събития в нашата история беше забранено да се говори. Мисля, че реакцията на големия български писател и поет и всепризнат русофил Иван Вазов, който просълзен някога пише своето „Здраствуйте братушки”, по повод събитията 1915 г. е повече от красноречив:

„О, руси, о, братя славянски,
защо сте вий тука? Защо сте
дошли на полята балкански
немили, неканени гости?

Желали би вас възхитени
да срещнем со сълзи и с китки…
Но идете вий настървени,
на грозни зовете ни битки!”

За какво всъщност става въпрос? Какво точно се случва през 1915 г., че дори отявлен русофил като Иван Вазов е принуден да промени убежденията си? Дълго време тези събития бяха „забранена зона” за обичащите българската история. За това, както винаги се грижеше „любимата партия” на народа ни.

През месец септември започва една от най-победоносните кампании в новата ни и въобще в цялата българската военна история, която продължава да е покрита от строго декретирана забрава, а на главното действащо лице в нея – генерал Иван Колев и до днес няма издигнат ни един паметник (вярно има инициативен комитет и проект за такъв паметник вече).

Добруджа е окупирана от румънски, руски и сръбски войски. През септември започва българската офанзива и само за няколко дни нашите войски разгромяват доскорошните наши приятели и съюзници. На 2 септември са разгромени съюзените войски на руснаци, румънци и сърби при Куртбунар (Тервел). Тук генерал Колев и неговата конна дивизия (наричана не случайно „желязна”) разгромяват румънската пехота. На 3 септември при Кочмар и Карапелит, ген. Колев разгромява съюзническите групировки бързащи да помогнат на Тутракан. Само за сведение, и тук армията на противника състояща се от три пехотни полка и шест батареи е превишавала многократно силите на ген. Колев. Ще кажете, какво общо тук имат казаците? Имат, в тази анексия на българските земи Русия участва със своята казашка дивизия, наброяваща 18 000 души. За сведение, дивизията на ген. Колев се състои от 7000 души.Следващият ден, 4 септември, е истинска Голгота за ген. Колев. Срещу Куртбунар се насочва руска конна дивизия в състав от 32 ескадрона, 5 пеши ескадрона и 3 конни батареи. Иван Колев застава лице с лице с казаците, за чиито славни подвизи е слушал като дете. Това не може да го изплаши, по-скоро го чувства като морална дилема: “Господи, как да се бия с хората от земите, в които съм роден?” ­ пита се той (ген. Колев е роден в Бесарабия, в село Бановка, създадено през 1821 г. от български преселници от с. Чоба, Пловдивско).Но той вече е направил своя избор. Ген. Колев излиза пред своите войници и заявява:

“Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!”



Ген. Колев и неговата желязна дивизия, която обръща в
паническо бягство трикратно превъзхождащите ги
казашки ескадрони



Успява да си пробие път до село Киселджик и да удържи врага, в очакване на решителното сражение. Тук разбира, че Добрич е обкръжен от съюзническите сили, а неговата дивизия е отдалечена на 50 километра от Добрич, при това срещу него са казаците. Но падне ли Добрич, зверското клане за българите е сигурно, така постъпват съюзническите сили в много от превзетите селища. Тогава поема огромен риск. Долага на командващия армията решението си и бърза да го изпълни. Оставя срещу огромната руска конна маса малки свои сили, а с главните, с бърз и смел маньовър се озовава при Добрич. След изнурителен петчасов поход, спешените войници от конната дивизия на г-н Колев атакуват на нож фланга и тила на румънци, руснаци и сърби пред обсадения Добрич и ги обръщат в паническо бягство. Добрич е спасен от опожаряване, а жителите му, както споменахме вече избягват сигурно клане – такава е била тактиката на съюзниците, засвидетелствана на други места преди това. На другия ден кавалерията му е отново в Киселджик. Казаците дори не са забелязали отсъствието му. В директен бой атакува близо три пъти превъзхождащата го по численост казашка дивизия и не само ги разгромява, но и обръща казаците в паническо бягство, като взима мнозина от тях в плен...

Такава е накратко другата част от историята на казачеството по българските земи и е добре да си я припомняме всеки път, преди да отправяме тежки обвинения, че който отказва да вярва в митове, става враг на родината си, че дори и на Църквата?! Естествено, че не става враг на Христос, но със сигурност става враг за митотворците, които плетат идеологическите си мрежи и се опитват да ги хвърлят върху Църквата и да я подчинят.

Да почетем пробудените лица на племето

Интервю на Цветана Георгиева с д-р Николай Михайлов
Публикувано: http://www.webcafe.bg/id_163920936

Кой буди днес българите? И кой празнува днес? Вие почитате ли някого на 1 ноември?
Почит е уместна дума. Почитаме духовното усилие, благородството, саможертвата. Денят припомня имена и лица. Не военни победи, международни договори или външни освободителни интервенции, а лица. Пробудените лица на племето. Тържествено-патетичното преживяване на деня е самоизмама
Националното самочувствие не е проблем на колективно самовнушение, на прекраснодушие и бодър оптимизъм. Будителите не казват "велики сте", а "спите". Будителите не ласкаят. Говорят жестокости (Михайловски).
Денят навява тъга, и нещо подобно на срам, защото не е ясно кого са пробудили будителите. Народите с угаснало съзнание се пробуждат за кратко, често в името на някоя скъпо струваща илюзия. Почитам Стоян Михайловски, заради неговия радикализъм. Над всички е св. Иван Рилски, отшелникът. Вътрешен емигрант, небесен покровител на България. Неразбран, фолклоризиран образ.

Интелектуалците на България будители ли са?
Знанието е припомняне, учи Платон. Памет за вечните истини. Интелектуалецът  е консерватор, охранител на ценности. Будител, а не агитатор - или сътрапезник на властта. Номенклатурният интелектуалец е вътрешно противоречие, нонсенс. Не е ясно какво означава думата интелектуалец и в какво се състоят неговите приноси.
Интелектуалецът е човек, чиято глупост не отнема авторитет. Много любопитно. Интелектуалецът е гарантиран от  публичното суеверие, името му има магически свойства. Интелектуалец е този, когото наричат така. Глупостите му се възприемат като дързост на интелектуалното въображение, като гледна точка на сложно устроено съзнание. Колкото по-екстравагантно отклонено от здравия разум е неговото слово, толкова по-интелектуално е то.
Неясното е дълбоко, прилича на прозрение. Основното възражение срещу интелектуалеца оспорва претенцията му за универсална оценъчна компетентност. Фигурата на интелектуалеца се възприема различно, не навсякъде е еднакво приветстван, а някъде изобщо не е.
Франция цени интелектуалците, Англия - ги гледа снизходително. Французите са идейно възпламеними, дебатът е страст и даже шик. Изкушава ги остроумието. От френския морализъм до днес. За англичаните интелектуалецът е подозрителен от гледна точка на здравия разум, в по-лошия случай го имат за идиот в старогръцкия смисъл на думата (особен, чужд).
Руският "интелигент" е самата съвест в модус на неутолима жажда, мъченик на духовния копнеж. Вдъхновението му прилича на нетрезво състояние. Има и варианти - нихилист, екзалтиран етатист, староверец, сектант, но никога скептик. На север няма ученици на Монтен. Валидността на тази типология се износва, доминиращият тип на либералния интелектуалец е космополитна фигура , малко или повече национално неразпознаваема.
Българският интелектуалец ми се струва нещастна фигура по дефиниция, човек със силно подкопано самочувствие, мъчително себенеуверен и по тази причина, нерядко арогантно самомнителен. Имитативен по дух, компилатор. Религиозно бездарен. Има и добросъвестни изключения, хора с научен престиж и човешко достойнство, но по правило, те остават встрани от публичното внимание.
Пазарната революция запокити тази категория в глуха линия. Преди живееха с ясен регламент - лоялност за сигурност, лицемерие за привилегии. Властта умееше да ги ласкае, знаеше слабото им място. Загубиха престиж, маргинализираха се. Посегателството срещу БАН е масивен знак на тази дисквалификация. Кой е будител? Дядо Добри от притвора на храма е будител, ако питате мен, интелектуалците са по-проблематични.  

Не осъзнаваме ли дефицитите на този ден? Кое липсва повече на България днес: кауза или модел, който да следваме, или личности, които да ни поведат, но не като стадо, а като общество.
България стене развеселена под игото на собственото си бездарие.

Като психиатър, смятате ли, че напрежението, което изпитват мислещите - и критично мислещите хора днес, може да е конструктивно? Опасно ли е критичното мислене в България, страна-член на ЕС и с "победила" демокрация?
Критичното мислене е живот в реалността, обратното на дневното сънуване, което е форма на сомнамбулизъм. Трябва да знаем какво става "вътре" и какво става "вън", за да не отпрашим в света на аутистичните фантазии.
По регресивен път можем да стигнем обратно до утробата. Реалността не е дадена естествено, просто така, тя е постижение на специфичен тип духовно усилие, на вътрешна дисциплина, на аскеза дори. Критичното мислене е осъзнаване, активно присъствие, будност. Внимание. Вниманието е етическо задължение, почит към предмета.
Здрав означава цял, внимателен, "с всичкия си", в реалността. Приспаният човек е вегетативен човек -  съществува като зеленчук под слънцето, расте и после увяхва, ако междувременно не стане на салата, за нечие кулинарно удоволствие.
Демокрацията е невъзможна в режим на мързеливо съзнание. Демокрацията е внимателно обществено устройство. Демокрацията е идея на Просвещението, а не на варварството. Демокрацията е мисъл, варварството нагон.
Разсеяният човек е неспасяем - слаб нагон и плитка мисъл. Изчерпаната нация се състои от разсеяни. България е щастливо-нещастна страна, в трудно установима пропорция. Българското нещастие е условие на българското щастие и обратно. Как се променя това фундаментално българско условие не знам.
Знам, че това ще трае дълго, а може и така да се случи, че да си го спомняме с  носталгия. Не мисля, че публичната критика на режима е рискована, по скоро не е. Ако не бяха под око, биха се разпасали. Тази власт е много нецивилизована. Говори на диалект и на жаргон. Действа като мутра.

Оказва се, че днес "се разбуждаме" само от крясъците на някой националист, който ни говори за "фундаментализъм, бурки, радикален ислям". Само такава реторика ли може да ни свика под българското знаме?
Българският национализъм ми се струва по-опасен от радикалния ислям, защото е безотговорен и провокира психопатно поведение. Примитив хваща за гушата примитив, в името на истината. Сценарий за кошмар. Държавата трябва да ги разтърве, без да се бави, преди да са се насладили на някакво кръвоизлияние.
Лумпените и ромите на Мохамед трябва да бъдат поставени на място, от актуална гледна точка. Законът трябва да спипа пироманите, преди да сме пламнали и преди да сме изгорели. Законът трябва да свърши тази работа, а не улицата.
Радикалният ислям е глобална заплаха, няма смисъл да се заблуждаваме. Ислямизмът е тоталитаризъм на 21 век, глобална реваншистка идеология, проста, стройна и изключително агресивна. Ислямизмът е основен риск за западната цивилизация. Войната е обявена и тя е в ход. Тази война трябва да се води от вменяеми хора, а не от лумпени, които са решени да прескочат изборната бариера, независимо какво това би могло да ни коства.

За какво да се събудим?

Българското зло е посредствено зло. Полузло. Банална огриженост и безверие. Толерантност към абсурда, гавра с очевидностите. Ако някой се засили днес да формулира национален идеал, ще стане за смях.
Ще спомене брутния вътрешен продукт, но нищо идеално в брутния вътрешен продукт, нищо сублимно. Ако ще трябва да се събуждаме в негово име, по-добре да заспим. Икономиката не подлежи на идеализация. Питаме се има ли смисъл, а не какво става с дребния бизнес. Дребният бизнес е важен, но не е най-важен.
Има нещо друго, но какво е то? Никаква икономика не може да отговори на този въпрос. Изгубили сме спосособност да вярваме. Ентусиазмът е нелеп и слабо вероятен. Идеята за националното събуждане принадлежи на  19 век.
Днес хората живеят в глобален контекст и в частни светове. Със CNN и цената на тока. Не можем да си спестим сражението за нормалност. Конфликтът е принцип на душевното равновесие, без него животът в България става невъзможен. Но тази битка е изтощителна и се води на ръба на отчаянието.