„Зная един човек в Христа…” част І

.
Автор: Навпактски митр. Йеротей (Влахос) 
Превод: Венцислав Каравълчев
Публикувано: Живо Предание  http://dveri.bg/9hqx8

Живот и служение на стареца Софроний (Сахаров) – исихаста и богослова

Изминаха над тридесет години от деня, в който се запознах с приснопаметния старец Софроний (Сахаров). За първи път се срещнахме през 1976 г., в манастира „Св. Йоан Предтеча” (Есекс, Англия) и от тогава поддържах с него и с монасите в манастира (особено с отец Захариас) редовна връзка, хранейки се духовно с учението на стареца.

През всичките тези години постоянно говорех и си пишех със стареца. От време на време си обещавах, че – ако Господ даде – непременно ще напиша книга за този велик наш съвременник. За съжаление, обстоятелствата позволиха да направя това едва сега.

Тази книга се състои от две части. В първата част – Духовна автобиография – влизат няколко глави за личността и учението на стареца Софроний. Във втората – Ежедневен живот: пастирско служение – се говори за духовното служение на стареца, за неговото отношение към хората и за благодатното състояние на безмълвие, излизащо от него и предаващо се на всички, отиващи при него и молещи за помощ. В края се привеждат негови мисли, които той споделяше по време на нашите многобройни срещи.

За тридесет години човек обикновено се сближава с предмета на изследването си и написаното от него трябва да представи на читателя плода на този нелек труд. И ако плодът е незрял, цялата отговорност е на автора. Такъв е и моят случай.

Благодаря на Пресветата Троица за този, даден ми дар. Благодаря на игумена на ставропигиалния манастир „Св. Йоан Предтеча” архимандрит Кирил, на архим. Захариас и на цялото братство за това, че пазят наследството на приснопаметния велик старец Софроний. Авторът на тези страници прекара известно време от живота си в този манастир, окръжен от братска любов…

Най-напред обаче искам да благодаря на приснопаметния старец, на наставника в духовния живот, който умееше да обича в истина и в свобода.

Увод

В наше време в съзнанието на много от хората, които се занимават с духовна и с богословска проблематика, цари объркване по много въпроси. Едни от тях безплодно се занимават с етични анализи, други се съсредоточават над академичното осмисляне на нещата, а трети просто водят абстрактни разговори. За мен, разсъждения, които са откъснати от практиката и особено богословски разсъждения, които не са подкрепени от духовен опит, причиняват много вреди на Православната църква.

В своите трудове, посветени на богословски и църковни въпроси, се опитвам да избегна подобни съблазни. Живеем в епоха, когато мнозина разглеждат учението на св. отци през призмата на рационалния, етичен и психологичен анализ.

По голяма Божия милост, в своя живот се срещнах с изключителни пастири и с аскети, които ми разкриха най-дълбокия смисъл на църковния живот в православието. Приснопаметният атонски монах Теоклит (Дионисиатски) прочете моята Личността в православната традиция и ми писа: „Бог ти е оказал удивително благоволение”, имайки предвид, че Бог е благоволил да позная православното богословие от благословени старци и богослови, помогнал ми е да намеря начин да го изразя, независимо от целия хаос на съвременното богословие.

„Удивителната милост на Бога” ме съпровождаше в моя път: роден съм в бедно семейство, богато с църковен опит и духовен живот. От раждането, Бог ме бе удостоил да получа безценно духовно наследство. Учих богословие в Солун, където основно се отдадох на изучаване наследството на св. Григорий Паламà. Сетне се запознах с велики подвижници на Атон, потапяйки се в затрогващата сърцето атмосфера на молитвата и покаянието. По-късно бях удостоен с ръкоположение в свещенство от приснопаметния митрополит на Едеса, Пела и Алмопий Калиник – един истински монах и подвижник, обичащ Бога и Църквата. След приемането на свещеническия сан, в митрополията си общувах с епископ, чийто живот се отличаваше с велико усърдие, любов и пламенна ревност в служението му към Бога, към Църквата и към човека. И накрая, разбира се, удивителната милост на Бога се прояви и в това, че се запознах със стареца Софроний (Сахаров).

Старецът се ражда в Русия, духовно израства на Света гора, а последните години от живота си провежда в Англия, в графство Есекс, където основава манастир и предава зрелия си духовен опит на своите ученици. Възможността да познавам този човек – действително земен ангел – за мен беше велика Божия милост.

Тази книга е израз на моята най-дълбока благодарност към Бога и към стареца Софроний. Написах я с голямо старание, безкрайна любов и най-дълбоко умиление.

Думите от заглавието на книгата Зная един човек в Христа… са от посланието на св. ап. Павел, където той в трето лице разказва за собствения си опит от откровението. Това заглавие е избрано по две причини.

На първо място старецът Софроний е преживял опит, подобен на апостолския. Ап. Павел пише: „Зная един човек в Христа… с тяло ли, не зная; без тяло ли, не зная: Бог знае”.[1] Този човек беше грабнат и отнесен до трето небе. Според тълкуванието на св. Максим Изповедник, първото небе е практическата философия (очистване на сърцето), второто – естественият размисъл (просвещаване на ума), а третото небе е богословието (съзерцаването на Бога). След това св. ап. Павел говори за насладата от тайнствените видения, т. е. възлизането от третото небе в рая, където той „чу неизказани думи, които човек не може да изговори”.[2] Тези думи не могат да се предават пълно с тварни думи и понятия.

Подобен опит на богооткровение е преживял и старецът Софроний. Той е бил издигнат до третото небе, в рая и много пъти е пребивавал в съзерцаване на нетварната светлина. По мнението на св. Исаак Сирин, малцина са удостоените с този велик опит. Той пише: Както из хилядите… само един ще се намери, който да се е удостоил при голямо внимание да достигне до чиста молитва, да премине този предел и да приеме това тайнство, защото с чиста молитва не са могли да се сдобият мнозина, но сдобилите се са малцина; а достигналите до това тайнство, което е зад тази молитва, съвсем малко – по Божията благодат – се намират от род в род.

Втора причина книгата да има това заглавие е, че в лицето на стареца Софроний действително се удостоих да видя един човек в Христа. Че при него чух и вкусих думи на живот, благоухание и безсмъртие. Приближавайки се към него, чувствах, че стоя пред велик човек, подобен на ап. Павел, св. Симеон Нови Богослов и св. Григорий Паламà. Във времето, когато бях с него, се събличах от своите си мисли и дори въображения и разсъждения, за да се потопя в тихия свят на неговия образ и огнено вътрешно битие. Не мога да обясня това по-точно. Как е възможно, мислено да се влезе във вътрешния живот на друг човек, да си представиш облика и нечия личност, без да се предаваш на въображението или размисъла? За мен това е необяснимо.

Такъв подход е въпрос на духовен опит. Какво чувства младенецът, намиращ се в утробата на своята майка, преди да влезе в човешкото общество? Или децата, когато се прилепят към майчината гръд, хранят се с майчиното мляко? Или човек – когато чете светоотеческа литература, например св. Исаак Сирин или св. Симеон Нови Богослов, когато сладостта изпълва цялото му същество така, че тялото се разтваря и замира, но не от леност, а от тайнствено вътрешно движение, което е невъзможно да се предаде?

Всичко, написано в тази книга, е лично свидетелство за стареца Софроний или, по-добре да кажа, нежно духовно прикосновение към величествения облик на отеца на Църквата – стареца Софроний.

В първата част на книгата се опитах да създам словесен образ на великия старец – основно чрез неговите писания, завещани на потомците му като богато наследство. Понякога, когато чета написаното, съзнавам, че старецът Софроний може да е поставен в една редица със св. Симеон Нови Богослов и св. Григорий Паламà – сродява ги един опит и дарование. Своя път, подобен на опита на св. Симеон Нови Богослов, старецът е описал в книгата си Да видиш Бога както Си е. Едновременно с това, старецът Софроний води диалог със схоластичното академично богословие – в преписката си с Балфур, публикувана в книгата под название Подвигът на богопознанието. По същия начин в своето време св. Григорий Паламà води полемика със съвременната му схоластика. Ето защо, за съставянето на словесния портрет на стареца Софроний, съм ползвал основно думи именно на тези двама велики отци на Църквата: св. Симеон и св. Григорий.

Във втората част се опитах да предам моя опит от общуването си със стареца и знанието, получено от него при посещенията в Есекския манастир. Отначало описвам атмосферата, в която пребивавах тогава, и моите духовни търсения. Защото само така може да се оцени милостта на Бога, Която ми откри удивително и велико съкровище. Това бяха наистина мъчителни търсения. Няма сухо да излагам казаното ми от стареца Софроний. Опитвам се да предам самата атмосфера на думите му; това, което чувствах при моите посещения. Същевременно, думите на светеца не трябва и да се разглеждат извън контекста на неговия живот и обкръжение. Много от тях се отнасят до въпроси от духовния живот и са предназначени за пастирите – за служителите и наставниците на християните.

Разбира се, съзнавам, че винаги има опасност, когато пишеш за велик човек, да правиш това през призмата на собствения си мироглед. Същевременно признавам, че не искам да представям някаква безлична биография или анализ, въпреки че великите хора не трябва да бъдат познавани през призмата на личността на историка. Ето защо, понякога, когато по необходимост някъде се намесва разказ за моя личен живот, моля за благосклонност и разбиране от читателите.

Като цяло книгата, особено нейната втора част, приема именно такава форма. В същото време тя трябва да се чете с разсъждение и да се обръща внимание именно на великия образ на стареца, без значение на това, с кого разговаря той.

Впрочем дълбоко осъзнавам, искрено и просто, че удивителната Божия милост, позволила ми да позная такива хора като стареца Софроний, може да ми послужи за осъждане. Много често чувствам своята отговорност за онова велико нещо, открито ми от Бога и за многото дарования, които Той ми е дал. Не ми дават покой думите: „А оня слуга, който е знаял волята на господаря си, и не е бил готов, не е постъпвал по волята му, ще бъде бит много”.[3]

Моля тези, на които тази книга ще помогне, да въздадат хвала на Бога за това, че Той и в наши дни ни дава такива велики старци и да се помолят, щото моята среща със стареца Софроний и получените от него откровения за истината в края на краищата да ми помогнат да се сподобя с християнска кончина, безболезнена, непосрамваща и мирна, и за добър отговор на Страшния съд Христов.

Навпакт, 11.3.2007, св. Софроний, патриарх Йерусалимски

Йеротей, митрополит на Навпакт и св. Власий

Духовна биография

Богословието на стареца Софроний

Харизматикът старец Софроний

Софроний (Сахаров) несъмнено може да бъде отличен измежду великите старци – подвижници на 20 в. Наричам го исихаст и богослов, защото се отличава с тези големи дарования. Неговият братов внук и духовно чедо на приснопаметния старец – йером. Николай (Сахаров), разказва за огромното значение и заслуги на стареца Софроний.[4] Той пише за въздействащите слова на стареца по целия свят, защото той наистина бе вселенско събитие, поразяващо с вселенския мащаб на своето слово. По думите на отец Николай (Сахаров) „неговите (на стареца Софроний) книги са преведени на повече от двадесет езика по всички земни континенти. Те предизвикват голям отзвук сред най-широки кръгове читатели – започвайки от такива, без никаква представа и понятие от богословие, до хора с най-високо ниво на академични интереси, от обикновената руска бабичка до водещия учен в западния университет”.[5] И станал, по примера на ап. Павел, „всичко за всички”.[6]

Отец Николай накратко разказва за личността на стареца: „Простички събития от биографията на отец Софроний разкриват универсалния характер на неговия образ, който обхваща всичко. Периодът на неговия живот покрива почти целия 20 век. Роден в Русия, той по-късно живее на Запад. Произхождащ от градско семейство, той започва кариерата си като художник. Възпитан е в християнството, но има опит и от източния мистицизъм. Потопен в образованата среда на руската интелигенция, той е успешен художник в Париж, но оставя всичко светско и заживява като обикновен монах в манастир, а по-късно като отшелник в пълна нищета. Като свещеник той продължава да служи на хиляди хора, посвещавайки им се изцяло”.[7]

Старецът Софроний се ражда в Москва на 22.9.1896 г. От 1915 до 1917 г. той учи в Художествената академия и във Факултета по живопис малка пластика и архитектура – през 1920-1921 г. Сетне, в периода 1922-1925 г, посещава Италия и Берлин и се заселва в Париж. Впоследствие отива на Света гора и се подвизава там като монах-пустинник: отначало в руския манастир „Св. Пантелеймон”, а след това в „страшната” Карулия и в килията „Света Троица”, недалеч от манастира „Св. Павел” (1925-1947 г.). В 1947 г. се завръща в Париж, където живее до 1959 г., а след това заминава за Англия – в графство Есекс. Там старецът основава манастира „Св. Йоан Предтеча” в канонично подчинение на Вселенския патриарх. Умира в този манастир на 11.7.1993 г. в дълбока старост, на 97 години. Живее почти цяло столетие, преминавайки през много социални, духовни и световни катаклизми. Много богослови и монаси отбелязват, че старецът Софроний е най-великият подвижник на нашето време.

Отец Теоклит (Дионисиатски) ми каза: „Ако днес съществува велик православен исихаст, който е способен писмено да изложи това учение, като го съпостави с другите традиции, то това е старецът Софроний”. Защото, по неговите думи, не е достатъчно да бъдеш исихаст и да съзерцаваш нетварната светлина – необходимо е още да имаш и интелектуалните способности и образование, за да съумееш да изразиш и богословски да запечаташ опита от откровението и исихазма във всички тънкости на проявлението му и да го отличиш от философското разсъждение и от другите видове човешки опит.

Великите отци на Църквата имат една характерна черта – те не само притежават личния опит от богообщението, достигнали са обòжението, притежават изключителни интелектуални способности, широта на ума, но и са получили достойно за своето време образование, което им позволява, от една страна, да опишат своя опит, а от друга – да опровергаят еретическите учения на своята епоха. Това отличава св. Атанасий Велики, още като млад дякон, от светите епископи Спиридон и Николай на Първия вселенски събор. И тримата имат богат духовен опит от богообщението и знаят, че Словото, Второто Лице на Пресветата Троица е нетварно, а не сътворено, но само св. Атанасий е могъл и да опровергае в спора ереста на Арий, основана на философски разсъждения.

Приснопаметният отец Йоан Сава Романидис, който дълбоко почиташе стареца Софроний, казва, че според светоотеческата традиция съществуват две сили на душата: ум и слово (разсъдък). С помощта на ума придобиваме познание за Бога, а с помощта на разсъдъка получаваме знание за чувствения свят и изразяваме опознатото от ума. Когато тези две сили на душата действат както е необходимо, те работят в синхрон. Така хората се разделят на четири категории според дълбочината както на умната, така и на разсъдъчната енергия (или сила). Към първата категория се отнасят хората, които „нямат интелектуални способности, които да възлизат към висшето ниво на умното съвършенство” – по-обикновени монаси с голям духовен опит. Към втората се отнасят хора с изключителни интелектуални способности, но на ниско или дори последно ниво на духовното несъвършенство. Към нея принадлежат философи, учени и преподаватели от университетите. Към третата се отнасят тези, които достигат съвършено интелектуално и духовно развитие – това са великите отци на Църквата. Към четвъртата категория пък се отнасят хората със слаби интелектуални способности, с малки постижения и закоравели сърца, които са мнозинството.[8]

По мое мнение и по мнението на много други, старецът Софроний принадлежи несъмнено към третата категория хора: той достигна до големи дълбочини в опита от богопознанието, като нееднократно се е удостоявал с видение на нетварната светлина. А понеже притежаваше и изключителни интелектуални способности, съумя да опише придобития от него огромен духовен опит.

Опитът от богообщението, който се дава чрез очистване на сърцето от страстите, просвещаването на ума, което се постига по благодат от Бога, съпроводени от личните усилия на всеки – това е едно, а интелектуалните и други дарования и жизненият опит са съвсем друго. Невъзможно е да постигнеш обòжение само чрез интелектуалните си способности; те, както и образованието помагат само в излагане на опита и в споровете с еретиците. Виждаме това у всички светци, имащи опита на богосъзерцанието.

Например, изследвайки текста на Евангелието, разбираме, че евангелистите са знаели лично Христос, но всеки според своите дарования и образование, по различен начин е описал този опит. Четирите евангелия се отличават по начина на отразяване и описване на събитията. Светите евангелисти Матей и Марк описват събитията крайно просто, евангелист Лука се отличава с образованост и познаване на медицината, а за ев. Йоан е присъщо висшето богословие.

Ето защо можем да кажем: съдържанието на откровението е едно, а способът на неговото изразяване – друго. Съдържанието на откровението се дава от Бога, а изразяването е от човека, изхождащ от своите природни особености и дарования.

Като следва апостолската и светоотеческата традиция, отец Романидис пише, че светецът, съзерцаващ Бога, достига до последната дълбочина на откровението, което е Петдесетница, и незримо вижда Бога, безслухово Го чува и свръхразумно Го разбира. По същество, тези думи се повтарят у св. Симеон Нови Богослов: светците „… незримо съзерцават неописуемата красота на Бога, недържимо Го държат, непостижимо постигат безвидния Негов образ, необразния Му вид и неначертаемия Му лик, който неукрасено е преукрасен от невидими видения и ненарисуваема красота”.[9] В самия момент на опита съзерцаващият живее нетварни слова и мисли, както пише ап. Павел: Зная един човек в Христа, който преди четиринайсет години (с тяло ли, не зная; без тяло ли, не зная: Бог знае) беше грабнат и отнесен до трето небе. И зная тоя човек (с тяло ли, или без тяло, не зная: Бог знае), че беше грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори.[10]

Като желае да запечата своя опит – заради ползата на духовните си чада или за опровержение на еретичните учения – боговидецът предава тези неизречими думи и мисли с тварни слова, мисли и образи.

Това виждаме и у стареца Софроний. Придобил Божията благодат, съединена с неговия стремеж и желание, той притежава редкия опит и познание на Бога. В книгата Да видиш Бога както Си е – неговата духовна автобиография, могат да се срещнат много описания на моменти от богообщението. В книгите си той споделя този опит, като си поставя различни цели: отчасти, за да наставлява духовните си чада; отчасти – за да прокара ясна граница между духовния опит на богослова-боговидец и интелектуални постройки на философстващите учени-богослови и, накрая – за да различи духовното Предание на Православната църква и опита на Запада и на нехристиянския Изток. По такъв начин в неговите книги откриваме и големия дар на богосъзерцанието, с който той се е сдобил, и словесното запечатване на този опит.

Две от неговите духовни чеда описват този процес: йером. Николай (Сахаров), в Обичам, значи съществувам: богословското наследство на архимандрит Софроний, в главата „Основни етапи на богословското формиране на архимандрит Софроний (Сахаров)”, и архим. Захариас (Захару) във Въведение в богословието на стареца Софроний. Да разгледаме тези две книги.

Послушникът на стареца Софроний йером. Николай (Сахаров) подробно описва философските и културни течения, които изиграват важна роля във формирането на богословието на откровението на стареца.

Първо, старецът Софроний живее в най-важните културни центрове на своето време. Както вече казахме, той се ражда в Москва, в руска християнска среда с прости отношения към Бога, според традицията е кръстен и има обикновено общение с Бога в молитва. В детска и юношеска възраст преживява социалните катаклизми, предизвикани от Първата световна война и руската революция, с всички известни последствия. След това живее в Париж, където се среща с творческата култура на своето време и големи мислители, философи и богослови. После се подвизава на Атон. Там се запознава със св. Силуан, който има откровението и опита от богосъзерцанието и там познава всички видове монашески начини на живот: от монашеското общежитие до висшия опит на исихазма. Там придобива и голям опит, благодарение на духовното ръководство на много монаси. Атон се превръща в определящ за целия му живот и му оказва огромно влияние. Това може да се види от книгите му, както и от живото общение с него на тези, които го познават. Впоследствие, зрял и опитен богослов, той се връща в Париж. Старецът посочва различието между академичното богословие и това на исихазма. Във Франция е въвлечен във водовъртежа на църковните спорове около комунистическия режим в Русия и неговите последствия за Църквата. Накрая той пристига в Англия и духовно наставлява хиляди хора, идващи при него от цял свят. Там той и умира. Така, старецът Софроний живее в основните центрове на философската мисъл, култура и интелектуална дейност на 20 в., а също и на православния духовен живот.

Второ – богословието на стареца Софроний се формира като квинтесенция на вътрешния му живот, който винаги е бил едно голямо търсене на Бога: той се удостоява с рядък дар – неутолима духовна жажда.

Още от детство семейната духовна среда, атмосфера на молитвата и общението с Бога му оказват силно влияние. Сам (още тогава) получава от Бога големи дарове. Той описва, как веднъж бавачката му го изнесла на ръце от храма и той видял две светлини: слънчевата и друга, в която познал нетварната светлина. В детството и юношеството му неговият вътрешен свят се отразява в живописта и в напрегнато помнене на смъртта, което го води към източния мистицизъм.

Като художник „… се опитва да изрази вечната красота, тайната на всеки видим предмет. Ето защо изкуството е било силно средство, способно да преодолее границата на настоящата действителност и време и да го поведе към нови хоризонти на битието. Тези художествени опити имат мистичен характер. Той говори за опити на избухване (излизане) от времето и съзерцаване на света на творческото вдъхновение. По-късно това ще му позволи да прокара ясна граница между естествения свят на човешкия интелект и нетварната светлина на Бога”.[11]

Осъзнал границата между ограничено и безпределно, между обкръжаващата го действителност и вечната истина, старецът получава от Светия Дух дара на помненето на смъртта, предизвикал в него жаждата да отиде отвъд пределите на ограниченото и събудил в него търсенето на вечността. Това го отвежда в студентските му години към източния мистицизъм. „Така неговото изкуство, неговият разум и вътрешно състояние го водят към неутолим стремеж към абстрактното, т. е. към трансцедентното”.[12]

След това му се открива Христос в нетварната светлина. Според свидетелството му, през 1924 г. – от Велика събота до вторника на Светлата седмица – той преживява дълбок опит от съзерцаване на нетварната светлина. Тогава той разбира своето голямо онтологично падение: че вечния живот той е търсил извън Христос – в надличностния Абсолют. Това поражда в него дългогодишно покаяние и той се предава на неспирен духовен плач. Покаянието го отвежда в манастира „Св. Пантелеймон” на Атон, а след това в пустинята на Света гора – в „страшната” Каруля, където се посвещава изцяло на обилни сълзи и плач: така живее в човеколюбието и любовта Божии.

Трето – влияние върху езика на богословието на стареца оказват философските течения от времето му, с които се сблъсква в жизнения си път. Отначало в родината си опознава цялото, „определяло християнската вяра, богато наследство на руската култура от 18 и 19 в.”. Живеейки в тази среда, „прочита с голямо въодушевление творенията на Гогол, Тургенев, Толстой, Достоевски и Пушкин”.[13] Русия в средата на 19 в. „преживява безпрецедентно пробуждане на философската мисъл”. Като цяло главно влияние над руското общество оказва западната философска традиция от Средновековието и от епохата на Просвещението и на романтизма.[14] Най-голямо влияние върху стареца от всички философски течения оказват о. Сергий Булгаков – руски емигрант в Париж, който известно време е негов духовен отец, както и Николай Бердяев.

О. Булгаков произлиза от християнска среда, но преминава през атеизма, марксизма и идеализма, за да се върне впоследствие отново в християнството и така от идеалистичната философия да отиде към „идеалистичния реализъм на Православната църква”. Принуден да емигрира в Париж, той става преподавател в Института „Св. Сергий”.[15] Като има вече познание за текстовете на Отците на Църквата, се запознава с възгледите и на западните философи: Кант, Фихте, Хегел, Шелинг, а също и на Соловьов и на отец Павел Флоренски. Богословието на Булгаков повлиява на триадологията на стареца Софроний, на неговото учение за кеносиса, за божествената Евхаристия, върху христологията и антропологията му. Същевременно трябва да подчертаем, че старецът преосмисля възгледите на Булгаков на основа личния си опит. Той, например, говори за кеносиса на Словото не само на Кръста и във Възкресението, но и в божествената Евхаристия. Така старецът Софроний, – ако и да използва елементи от богословието на Булгаков, с огромно внимание, като съзнава погрешността на Булгаковата софиология, се вслушва във възраженията на различните богослови във връзка с възгледите на отец Сергий.[16]

Н. Бердяев независимо, че произлиза от средите на военната аристокрация, е бил свободолюбив. Отначало се увлича от идеите на марксизма, но по-късно се разочарова от тях, тъй като философският му идеализъм, вдъхновен от идеите на Кант и Фихте, е несъвместим с материалистическата философия на Маркс. Изоставил марксизма, стига до християнството. Той съчетава разнообразните прояви на руската мисъл през 19 в. и неговите възгледи имат общи черти с възгледите както на славянофилите, така и на западняците.[17]

„Съприкосновението на отец Софроний с Бердяев също оставя следи в неговото богословие”, особено в учението за личността и в терминологията – когато, например, говори за човека като микротеос. Същевременно това влияние над него не трябва и да се преувеличава, защото възгледите на Бердяев за личността, свободата и тварността на човека противоречат на православната аскетична традиция.[18] Безспорно е, че старецът Софроний оценява подобни възгледи изключително през призмата на православното подвижничество, дадени му в откровението на Бога и от наставленията на св. Силуан Атонски, които му помагат (в установяването на духовни ориентири).

Философските възгледи, с които старецът се сблъсква в лицето на тези двама философи и мислители, не могат да дадат отговор на неговите въпроси за молитвения живот, за правилното отношение към Бога, за това, как да се победят страстите и да се стигне до вечността. Именно поради това, той оставя всичко и се отправя на Света гора. Там среща св. Силуан – атонски монах-боговидец, който, въпреки че не е бил запознат с философията, опитно е знаел Бога и е бил богослов по жизнен опит.[19] Чрез него той получава отговор на всички въпроси на духовното търсене, присъщо на неговия жаден дух. Св. Силуан дава обяснение на дара за помненето на смъртта, с който старецът се е удостоил. В лицето на св. Силуан старецът Софроний среща опитен богослов и изкусен наставник, на когото се отдава в пълно послушание. Като общува със св. Силуан, той се уверява в истинността на своя опит, придобит в Париж и обогатен от последващите го божествени откровения. Неговият личен опит, изразен в думите: Стой на границата на отчаянието и когато почувстваш, че падаш, отстъпи е потвърден от богооткровени думи, като дадените на св. Силуан: Дръж ума си в ада и не се отчайвай. В лицето на св. Силуан той се сблъсква и с трите основни богословски принципа: на „молитва за целия свят”, на „христоподобно смирение” и на „любов към враговете”.[20]

Личният опит от богопознанието и духовното ръководство на преп. Силуан по-късно помагат на стареца да даде достойни отговори и наставления на Балфур, за преписката с когото ще стане въпрос в другата глава на книгата. Освен това, старецът успява да оцени богословието на В. Лоски и редица други съвременни нему богослови, занимаващи се с острите въпроси на съвремието. За разлика от тях, той противостои на разнородните философски течения, стъпвайки на основата на онази истина, която познава лично от откровението. Ето защо той говори от позицията на истината, докато други богослови, независимо от прекрасно формулираните свои мисли и постижения, винаги говорят чрез разсъдъка си. Академичните богослови познават текстовете на Отците на Църквата, но не притежават този дълбок жизнен опит, който има старецът Софроний и затова достигат до различни от неговите изводи. Тези различия стават очевидни в книгата на стареца Св. Силуан Атонски, както и в преписката му с Балфур. След завръщането си от Атон в Париж старецът отново влиза в досег с трудовете на Булгаков, Керн, Флоровски, Бердяев, Лоски и Глубоковски. Това още веднъж му помага да постави отчетлива границата между живото опитно богословие, което е познал на Атон, и интелектуалните построения на съвременните нему богослови и философи. Впоследствие неговата мисъл преминава през процес на богословски синтез – старецът Софроний оценява наследството на руското богословие и философия през призмата на своя аскетичен опит. Този синтез откриваме в книгата Старецът Силуан.[21]

Старецът създава особено тесни приятелски отношения и с богослова Владимир Лоски. В същото време възгледът за божествената светлина на о. Софроний се отличава от този на Лоски: светлината не е божествен мрак, както пише Лоски. Относно учението за опита от богооставеността – от загубата на божествената благодат – отец Софроний също има мнение, различно от това на Лоски. Той смята, че в православието това не е признак за непременно отпадане в ерес, но може да се яви като определена степен по пътя на аскета към обòжението и в същността си е израз на божествената любов. Ето защо, в опита от богооставеността „се крие животворящата Божия сила”.[22]

Четвърто, богословието на стареца Софроний терминологично се оформя под влияние на религиозните течения на епохата, в която живее. Той познава три от тези течения. Първо – източният мистицизъм, с който се запознава в течение на седем-осем години, по време на следването си в Москва. Тогава той се стреми да постигне познание за вечността, вярвайки че това е възможно в психологическото изразяване на любовта, носена в Христовите заповеди. Второ – това е западният мистицизъм, който старецът критикува в преписката си с Балфур, който е въодушевен от Тъмната нощ на душата на Йоан от Кръста.[23] И третото духовно течение е традицията на безмълвието, която той опознава на Атон и е почувствал в „страшната” Каруля и в келията „Света Троица” – недалеч от манастира „Св. Павел”; традиция, която откриваме в Добротолюбие, преди всичко в живота и учението на св. Григорий Паламà.

Пето, важно е да отбележим, че богословието на стареца Софроний, основано на опита и църковната традиция, напуска рамките на национализма, свойствен на много от съвременните му богослови, защото носи истинския печат на универсалността и на съборността. Още живеещ в Москва – без да познава църковната традиция и увлечен в други духовни търсения – старецът не се ограничава в националистичните рамки, а е открит за широката интелектуална свобода. „Независимо, че е кореняк московчанин, о. Софроний остава чужд на интелектуалните тенденции на московския етос, белязан от романтичните увлечения по „рускостта” на славянофилите и от техните философски принципи”.[24]

Когато старецът познава духовната свобода, той не може да свие светогледа си до тесните рамки на националните разделения. Поради това и в руския манастир на Атон, и в института „Св. Сергий” в Париж, където става свидетел на църковните настроения и спорове, отец Софроний не взима участие. Старецът не отрича каноничността на Руската патриаршия, чиято власт се оспорва от руските емигранти, но, напротив: гледа на нея като на Църква на живите мъченици. В същото време той „стои далеч от това да споделя славянофилската носталгия и никога не идеализира Светата Рус в качеството ѝ на богословска и идеологическа концепция. Такъв национализъм е чужд на мисленето му, владяно от вселенския мащаб и от личния подвиг. „Той предпочита универсалната истина на светоотеческото предание”, докато много от емигрантите, които споделят славянофилството, гледат на Достоевски като на източник за богословието си”.[25] Така, по-късно свойственият му широк мироглед с вселенски мащаб го води в каноничната юрисдикция на Вселенската патриаршия.

Плод на придобитото духовно познание е устройството на живота в манастира „Св. Йоан Предтеча” в Есекс – познание и опит, които старецът предава на братята и сестрите в манастира.

Той се преселва от Париж в Англия в 1959 г., отначало е в канонично подчинение на Московска патриаршия, а от 1965 г. – на Вселенска патриаршия, по благословението на Московския патриарх. Както пише йером. Николай (Сахаров), „… отец Софроний се опитва да се върне към самите корени на монашеския живот, за да избегне всякакви изопачения в разбирането на общежителното монашество и неговата цел. Той отделя особено внимание на вътрешния подвиг. Вътрешното съвършенство той цени повече, от външното съвършенство на манастирското благоустройство. Преди всичко учението му се съсредоточава върху подвига на ума и сърцето. Като говори за ежедневните детайли и рутината в монашеския бит, той винаги вижда в тях дълбоко богословско значение”.[26]

В учредения от него монашески устав за монасите, дошли от различни страни и говорещи различни езици, личи стремежът му да развива вътрешното монашество и сърдечното покаяние – живот в умно-сърдечна молитва. Основа на неговия манастир са божествената Литургия и ежедневните служби, свързани с Иисусовата молитва, която протича „под формата на общо богослужение с призоваване на името Божие и което продължава до четири часа на ден”. С тази традиция той се среща на Света гора – в атонските скитове, в живота на св. Никодим Светогорец и в манастира на св. Паисий (Величковски)”.[27]

Изучавайки живота на стареца Софроний, откриваме, че е „… белязан от живия диалог между такива различни области на мисълта, като съвременната философия, светоотеческата традиция и отражението на неговия личен мистичен опит”. По такъв начин неговото богословие е синтез от „съвременния западен свят, руския богословски елит в Париж, с неговото най-висше интелектуално ниво, … и атонското монашество, чийто корени се простират дълбоко в светоотеческото предание”.[28] Синтезът е резултат от познаване на западното богословие и традиция, но главен източник на богословието на стареца е преди всичко неговото лично познаване на Бога в нетварната светлина.

Обобщавайки богословския път на стареца Софроний можем да твърдим, че той е започнал с усвояването на принципите на своята епоха, а впоследствие се издига към висините на духовния живот и богословие. Започвайки с проста вяра, той достига до онези степени на духа, където човекът се докосва до вечността, като преживява тази вечност с цялото си същество. От философията той се издига до богословието на откровението. След запознанството си с философите, той опознава боговидците; след безличния източен мистицизъм, придобива опита на исихазма; а след преминаването на предела на църковността достига до съборността на Църквата. Без съмнение, пътят му е свързан с вътрешно преобразяване и прераждане.

Богословският принос на стареца Софроний

Другият послушник на стареца – архимандрит Захариас (Захару), във Въведение в богословието на стареца Софроний[29] най-ярко описва богословието на стареца като преди всичко систематизира и анализира постепенното натрупване на богосъзерцателния опит на стареца.

Книгата е разделена на осем глави, които описват осемте основни принципа в богословието на стареца, показвайки дълбокия му характер. Ще преразкажем вкратце съдържанието на тези глави, за да покажем огромната ценност на богословието на о. Софроний.

Първата глава анализира „значението на ипостасното начало и възможността за неговата реализация”. Авторът започва анализа с обръщане към триединството на Бога и отношенията между Трите Ипостаси и след това ги проектира върху човека, който е образ на Словото. Във взаимното проникване на Трите Ипостаси старецът Софроний вижда свойството на божественото смирение на Ипостасите. Следователно, според него, човекът, който е създаден по образ Божи, има вътрешното призвание и стремеж към познаването на истинския Бог – като свой първообраз при сътворението, а също така и притежава способността да вмести в себе си божествения живот. Естествено, този път крие опасността да се изпадне в заблуда и да се търси Бога не в лицето на Христос (защото другите Ипостаси се познават чрез Христос), а в надличностния Абсолют.

Във втората глава става въпрос за кеносиса на Словото – Второто Лице на Светата Троица, Което става човек, като възприема греховността и смъртността на човешката природа. Той говори също за кеносиса, който трябва да преживее всеки християнин в подвига по опазването на Христовите заповеди и придобиването на любов до степен на забравяне (букв. намразване – αυτομίσους) за себе си, по примера на Христос.

В трета глава е изложено учението на стареца за величието на човека – създаден по образ на Бога, и за неговата нищожност, отразила се в падението, смъртта и живота в страстите. Така изложението води към факта на смъртта, дара на паметта за смъртта и преодоляването на самата смърт, плача и сълзите.

Четвърта глава анализира учението на стареца за тайния път към спасението и описва как той преживява, пише и говори за слизането на божествената благодат, за нейната загуба и за възвръщането ѝ. Този опит дава познание за Христовия път.

В пета глава читателят научава за учението на стареца за монашеския път, който е представен като дар от Светия Дух, и за монашеските обети: послушание, девство (целомъдрие) и нестяжание (доброволна бедност), а също и за духовното ръководство, което служи за примирение на човека с Бога.

В шестата глава е описано учението на стареца за православния исихазъм – за Иисусовата молитва, за практикуването на тази молитва, за умното безмълвие, което се явява като средоточие на православния исихазъм, и за освобождаването на човека от въображението.

Седма глава анализира прехода на християнина и монаха от психологично към онтологично ниво. Тук става въпрос за покаянието, което започва на психологично, на чувствено равнище, и за онтологичното прераждане на човека, водещо до съзерцаване на нетварната светлина. Излага се учението на стареца за аскетичното и божественото смирение и за онтологичното съдържание на личността.

И накрая, в осма глава се говори за учението на стареца за молитвата като път към спасението и като лично общение, за молитвата за целия свят, която както нищо друго разкрива личното начало в човека, и за любовта към враговете, като критерий за истинност на духовния опит.

В епилога се анализира основният принцип на св. Силуан Атонски, който служи за основен жизнен принцип и на стареца Софроний: Дръж ума си в ада и не се отчайвай. Авторът говори за изключителното и съвършено покаяние, състоящо се в пребиваване на ума в ада и за дара на надеждата в Бога, прогонваща отчаянието и безнадеждността.

Книгата на архимандрит Захариас разкрива смисъла на богословието на стареца Софроний, което е личен жизнен опит. Тя показва, че съдържанието на богословието на о. Софроний отразява действието на Светия Дух и разкрива онези начала, от които израства личността на стареца и неговото богословие. В предисловието си о. Захариас пише, че старецът Софроний е „украсен с много големи дарове на Светия Дух. Най-голямо впечатление прави словото Божие, което той е „уловил” в своята молитва и на практика е носил в своето сърце. Той е бил човек на Словото. Всяко съприкосновение с него е жизнено откровение и съзерцание; и най-обикновеното негово слово изпълва с благодат тези, които се приближават към него. Той се моли дълго и с усърдие за страдащите и още повече се радва, когато неговите думи и молитви по чудесен начин преобразяват техните сърца. Подвизава се, за да облекчи тяхната болка и отдава себе си изцяло, докрай, за да служи на най-голямото и най-важно чудо в преходния ни живот: „единението на човешкото битие с Духа на живия и вечен Бог”.[30]

От изложеното по-горе е невъзможно да си създадем пълна представа за стареца Софроний, за неговото богословие и за начина, по който се отнасял към хората, които прииждали при него от целия свят. Самият той владее четири езика (руски, френски, гръцки и английски), притежава огромен духовен опит и може отлично да разбере инославни и иноверни, атеисти и вярващи, благочестиви и неблагочестиви, млади и стари, миряни и клирици, светски хора и монаси. Но идва време и това духовно слънце трябвало да залезе или, по-точно, да изгрее в Царството Божие, което старецът познава от нееднократните му явявания. Той почива, така както е учил, молил се е и е служил.

Когато усеща приближаването на своя край, той казва: „Аз всичко казах на Бога. Завърших всичко, което трябваше да свърша. Сега ми е време да си тръгна”. Старецът изпраща писмо до Вселенския патр. Вартоломей, в канонично подчинение към когото е неговият манастир, и го моли за неговите молитви, за да се отправи „към желаната светлина на Христовото Възкресение”.[31] Това показва църковния му начин на мислене. Малко преди смъртта си казва: „Не мога да чакам повече”. Предава своите наставления на братята и сестрите в манастира, обръща се към тях с последни поучения и с всички се прощава. Скръства ръце и остава в постелята си да се моли и да се готви за среща с желания Христос.

Когато го гледах в гроба, на последованието за новопреставен, забелязах, че той изглежда точно така, както и по време на молитва и особено по време на св. Литургия, или както когато произнася поучения и разкрива тайната на Царството Божие. И това показва достигнатото от него единство между теорията и практиката, между пустинята и общението, между божествената Литургия и свещеното безмълвие, мълчанието и поведението в обществото, живота и смъртта. Неговите ръце бяха с янтарен цвят и от тях сякаш излизаше светлина, те сякаш благославяха – като на йерей извършващ св. Литургия. Той влезе от ръкотворния храм в неръкотворния, от сътворената Църква – в нетварната. И от там той ни благославя, моли се за нас и ни очаква.

В Америка задават на отец Захариас следния въпрос: „Отче, не бихте ли могъл да ни кажете нещо за последните дни на отец Софроний?”. Отговорът на отец Захариас разкрива последните моменти от земния живот на стареца Софроний, които той бил запечатал за цял живот. Ще ги приведем тук, защото те хвърлят обилна светлина върху много неща:

„Не зная, какво да кажа. Беше ни толкова леко да се срещаме! Аз имах ключ за неговия дом. Можех да отида там по всяко време – и денем, и нощем. Ако трябваше да го попитам нещо, а той спеше, единственото, което трябваше да направя, е да поклатя леко неговия стол и той отваряше очи и казваше: „Какво?” – и за един миг аз получавах слово, което действително изпълваше моето сърце. Беше ни много леко да се срещаме с него, но никога не забравяхме, че той се различаваше от нас, че беше човек Божи – с цялото си същество той беше потопен в Бога.

Той беше много почтителен: когато беседваше с мен, независимо дали на гръцки или на руски език, никога не се обръщаше на „ти”, но винаги на „вие”. Беше строг с нас, когато забелязваше в нас гордост, защото знаеше, че ако не ни „подчини”, ние сме обречени на духовен провал. Едновременно с това той много ни обичаше и беше много ласкав. Отивахме при него и го уморявахме, особено аз, защото бях много разговорлив и имах винаги много въпроси. Заедно със сестра Х. го уморявахме най-много от всички. Отец Софроний я наричаше „планина от въпроси”, а друга сестра ми каза: „Ето защо сега тя стана планина от отговори!”. Когато много се уморяваше, за да ни даде да разберем, че се е уморил, произнасяше една прекрасна фраза на руски: „Разрешете ми да Ви благодаря и с чувство на удовлетвореност да се оттегля”.

Отидох да го посетя две седмици преди смъртта му. В това време изграждахме крипта за погребение на монаси и, разбира се, отец Софроний трябваше да бъде там първи. Стените и покривът бяха готови, но под краката ни бе гола земя – нямаше под. Когато ме изпращаше до вратата, той погледна криптата и попита: „Колко време е необходимо, за да я завършите?”. Отговорих: „Предполагам, отче, още две седмици”. Той ми отговори: „Трудно ми е да чакам дори един час: аз всичко казах на Господа! Сега трябва да тръгвам”. Това сигурно е прекрасно – да чувстваш в сърцето си, че си казал всичко на Господа – до края, и че всичко това пребивава във вечността и си готов да си тръгнеш. А аз имам усещането, че никога не съм говорил с Господа.

Приблизително седмица преди смъртта му аз отново го посетих. Той лежеше в кревата, въпреки че по-рано винаги седеше в кресло. Каза ми: „Написахте ли книгата, която Ви помолих да напишете?” (Старецът ме беше помолил да напиша книга, която успях да издам едва миналото лято). Казах му, че съм написал две глави и преразказах съдържанието им. Той ми каза: „Трябва да ги поставите в началото. След което добави: ще Ви кажа четирите основни принципа на моята теория за личността”. Изложи ми накратко своята теория за личното начало, както той го наричаше. По обем, тези четири принципа заемаха около страница от книгата, но те станаха неин крайъгълен камък. И той ми каза, как трябва да продължа, за да напиша книгата. Четири дни преди смъртта си затвори очи и повече не разговаря с нас. Лицето му беше светло и съсредоточено, в никакъв случай не предизвикваше жалост: то имаше изражение като при извършване на св. Литургия. Никой не го посещаваше освен отец Кирил, аз, отец Николай и отец Серафим. Две или три седмици преди да почине, той извика всички – всички братя, един след друг да дойдат и да поседят с него около час в кухнята за последна беседа. Но ние четиримата имахме ключове от вратата му и ходехме да го посещаваме на всеки няколко часа. Влизахме и казвахме: „Благослови, отче”. Той не отваряше очи и не казваше нито дума, но вдигаше ръка и ни благославяше мълчаливо и аз разбрах, че си отива. Лично аз не исках да го задържам. По-рано се молих Бог да продължи неговата старост, както се казва в литургията на св. Василий Велики „Старостта подкрепи”. Но през тези дни видях, че той си отива и започнах да казвам така: „Господи, дарувай на Твоя раб свободен вход в Твоето Царство”. Аз се молих с думите на св. апостол Петър от неговото Второ послание.[32] Постоянно казвах: „Боже, дарувай свободен вход на Твоя раб и упокой душата му с отците му” – и изброявах всички, които са се подвизавали с него на Света гора и които знаех, като започвах със св. Силуан и сетне всички останали.

В последния ден отидох да го посетя в шест сутринта. Беше неделя, аз отслужих ранна св. Литургия, а отец Кирил с другите свещеници трябваше да извърши късна (от практични съображения в неделя в манастира се извършват две литургии). Разбрах, че старецът ще ни остави в този ден. Аз отидох и започнах службата: часовете започваха в седем сутринта и след тях следваше Литургията. По време на Литургията произнесох само молитвата на възношението, защото при нас в манастира те обикновено се четат на глас; покрай останалото, моята постоянна молитва беше: „Господи, дарувай на Твоя раб свободен вход в Твоето Царство”. И тази св. Литургия наистина се отличаваше от всички други. В момента , в който казвах „Светинята е за светите”, в олтара влезе отец Кирил. Ние се погледнахме един друг, и… разбрах, че отец Софроний си е отишъл от този свят. Попитах, кога точно се представи пред Господа и се изясни, че това е станало по времето, когато съм чел св. Евангелие. Приближих се, понеже отец Кирил искаше да говори с мен. Той ми каза: „Причастете се, причастете вярващите, а след това им съобщете вестта за отец Софроний и извършете първото Трисвятое; аз ще направя същото по време на втората св. Литургия”. Така, аз разделих Агнеца и се причастих, причастих също вярващите и завърших св. Литургия (не зная как издържах). След това влязох в олтара и казах на народа: „Възлюбени братя, Христос Бог наш е знамение Божие за всички родове на нашето време, защото в Неговите думи намираме спасение и разрешение на всички наши трудности. Но и светците Божии също са знамение за своето поколение. Такъв старец ни даде Бог в лицето на отец Софроний. В неговите думи намирахме разрешение на нашите трудности. И сега трябва да направим това, което ни учи св. Литургия: да въздадем благодарение и да молим, и да умоляваме. Нека заедно да въздадем благодарение Богу, Който ни даде такъв старец и нека се помолим за упокоение на неговата душа. Благословен Бог наш…” – и започнах Трисвятоето.

Положихме стареца Софроний в храма за четири дни, понеже криптата не беше още готова и гробницата му не беше построена. Ние го оставихме непокрит за четири дни в храма и постоянно четях св. Евангелие така, както е прието за йерей. Четяхме св. Евангелието, Трисвятое и други молитви, провеждахме служби, св. Литургия, а той бе там, сред храма, в продължение на четири дни. (И в храма беше такава прекрасна и благодатна атмосфера – действително, като на Пасха!) Никой не показа признаци на истерия, всички вдъхновено се молеха. Имам приятел – архимандрит, който идваше в манастира всяка година и прекарваше в него няколко седмици, отец Иеротей (Влахос), който бе написал книгата Една нощ в пустинята на Света гора. Сега той е митрополит. Той пристигна веднага, след като разбра, че отец Софроний се е преставил в Господа. Веднага почувства царящата атмосфера и ми каза: „Ако отец Софроний не е светец, то светци въобще няма!”. Случи се, че при нас дойдоха няколко монаси от Света гора, които искаха да посетят стареца Софроний, но не успяха да го заварят между живите. Отец Тихон от манастира Симонопетра беше един от тях.

Гърците, които идваха в Англия за лечение, имаха такъв обичай: първо идваха в манастира, за да им прочете отец Софроний молитва. Има много случаи на изцеление по неговите молитви. Всички са длъжни да разказват за тези неща, които са станали по молитвите на стареца. Тъкмо от тези хора, двама от благодарност построиха в Гърция храм, посветен на св. Силуан Атонски. На втория или третия ден след смъртта на отец Софроний пристигна семейство с тринадесетгодишно момченце. Беше с рак на мозъка и трябваше да му направят операция на следващия ден. Отец Тихон от Симонопетра дойде при мен и каза: „Тези хора са много огорчени, дойдоха, но не завариха стареца Софроний. Няма ли да прочетеш няколко молитви за момчето?”. Отговорих: „Хайде да отидем заедно. Ти ще ми бъдеш четец. Ще прочетем молитвите на друго място, в друг параклис”. Отидохме и прочетохме молитвите за момчето и накрая отец Тихон каза: „Знаеш ли, защо не предложиш на хората да прекарат момчето под саркофага с тялото на отец Софроний? Ще се изцери. Като четем молитви сега, само губим време”. Казах му, че не мога да направя това, защото хората ще кажат, че отец Софроний едва се е упокоил в Господа, а ние вече се опитваме да го канонизираме. „Направи го ти! – му казах. – Ти си светогорски монах, на теб никой нищо няма да ти каже”. Отец Тихон взе момченцето за ръка и му каза да мине под ковчега с тялото на отец Софроний. На следващия ден момченцето беше оперирано, но лекарите не откриха нищо. Затвориха му черепната кутия и казаха: „Невярна диагноза. Това сигурно е било флегмон”. Случи се така, че това момченце беше съпровождано и от лекар от Гърция, който носеше със себе си рентгеновите снимки на детето от изследванията, на които се виждаше рака. Този лекар им каза: „Ние много добре знаем, какво означава тази „невярна диагноза”. На следващата неделя цялото семейство на момченцето, – а те бяха от Солун, – дойде в манастира, за да благодари на гроба на стареца Софроний. Момчето порасна, днес то е на двадесет и една и здравето му е отлично. Когато те дойдоха на следващата неделя, намериха в средата на храма ковчега с тялото на майка Елисавета – най-възрастната монахиня в манастира. Тя беше на сто и една години. Тя почина точно тринадесет дни след стареца Софроний. Семейството каза: „Всеки път, когато идваме тук, намираме в средата на храма някой починал”.

Това са няколко събития от последните дни на отец Софроний. Никога в живота си не съм бил така откровен, както с вас тези дни. Простете за това. Въпреки че нашият възлюбен епископ ме предупреди, че при него има очарователни клирици, които ще ме предразположат към откровеност, не взех никакви предпазни мерки срещу това”.[33]

Животът на стареца Софроний беше чудо Божие и доказателство за Неговото съществуване. А успението на стареца бе славно и достойно за неговия светъл живот. Това се потвърждава и от случилото се чудо.

Превод: Венцислав Каравълчев

---

* „Οίδα άνθρωπον εν Χριστω…” – εν: Ιερόθεος (Βλάχος), μητρ. Βίος καί πολιτεία του Γέροντος Σωφρονίου του ησυχαστου καί Θεολόγου, Ιερά Μονή Γενεθλίου της Θεοτόκου (Πελαγίας), 2007, ς. 17-38. Първа глава от книгата, която се превежда на български език в Живо Предание с позволението и благословението на нейния автор (бел. прев.).

[1] 2 Кор. 12:2.

[2] 2 Кор. 12:3.

[3] Лука 12:47.

[4] Ιερομ. Νικολάου Σαχάρωφ, Η θεολογική διαμόρφωση του π. Σωφρονίου Σαχαρωφ, περιοδικό Ορθόδοξη Μαρτυρία, τεύχη 75, 76, 77 του έτους 2004 καί 2005.

[5] Ibid., τευχ. 75, σ. 40.

[6] 1 Кор. 9:22.

[7] Ιερομ. Νικολάου Σαχάρωφ, τευχ. 75, σ. 40.

[8] Ιωάννου Ρωμανίδη Ιησούς Χριστός, η Ζωή του κόσμου, μετάφραση Μαξίμου Λαυριώτου, φωτοτυπημένο, σ. 24.

[9] Συμεών Νέου Θεολόγου, Φιλοκαλία των νηπτικών καί ασκητικών, τ. 19 Β΄ – ΕΠΕ, Πατερικαί εκδόσεις Γρηγόριος Παλαμάς, Θεσσαλονίκη 1983, σ. 414.

[10] 2 Кор. 12:2-4.

[11] Ιερομ. Νικολάου Σαχάρωφ, ενθ. ανωτ. τευχ. 75, σ. 42.

[12] Ενθ. ανωτ. τευχ., σ. 44-45.

[13] Ενθ. ανωτ. τευχ., σ. 41.

[14] Ενθ. ανωτ. τευχ., σ. 42.

[15] Θρησκεθτική καί Ηθική Εγκυκλοπαίδεια, τ. 9, σ. 186.

[16] Ιερομ. Νικολάου Σαχάρωφ, ενθ. ανωτ. τευχ. 75, σ. 43-45.

[17] Θρησκεθτική καί Ηθική Εγκυκλοπαίδεια, τ. 9, σ. 171-172.

[18] Ιερομ. Νικολάου Σαχάρωφ, ενθ. ανωτ. τευχ. 75, σ. 45.

[19] Ενθ. ανωτ. τευχ 75., σ. 45.

[20] Ενθ. ανωτ. τευχ. 76, σ. 45-46.

[21] Ενθ. ανωτ. τευχ. 78.

[22] Ενθ. ανωτ.

[23] San Juan de la Cruz – Йоан Кръстни, познат още като Йоан от Кръста (1542-1591) е испански мистик, поет, богослов и реформатор. Рожденото му име е Хуан де Йепес Алварез. Заедно с Тереза Аквилска е смятан за един от основателите на ордена на Босите кармелити. Обявен е от Римокатолическата църква за един от тридесет и тримата учители на Църквата (бел. прев.).

[24] Ιερομ. Νικολάου Σαχάρωφ, ενθ. ανωτ. τευχ. 75, σ. 44.

[25] Ενθ. ανωτ. τευχ. 77, σ. 35.

[26] Ενθ. ανωτ. τευχ. 78.

[27] Еνθ. ανωτ.

[28] Еνθ. ανωτ.

[29] Αρχιμ. Ζαχαρία Ζάχαρου, Αναφορά στη θεολογία του Γέροντος Σωφρονίου, εκδ. Ιεράς Μονής Τιμίου Προδρόμου, Essex Αγγλίας 2000.

[30] Ενθ. ανωτ., σ. 16.

[31] Ενθ. ανωτ., σ. 17.

[32] Виж 2 Петр. 1:11.

[33] Zacharias (Zacharou), archim. The enlargement of the heart, Mount Thabor Publishing 2006, p. 85-89.

Целта на живота

.

Автор: преп. Тадей Витовнички
Превод: Венцислав Каравълчев
Публикувано: http://dveri.bg/9d88q

Вие сами виждате, какъв е животът ни на земята. Ние, християните, желаем спасение както за себе си, така и за своите ближни и се стремим към съвършенство. Тези, които не са религиозни, искат да достигнат съвършенство в материалната сфера на живота. От най-ранна младост аз се отправих да служа на Господа. Бях много болнав и затова исках остатъка от своя живот да го проведа така, както иска Господ. Слава на Бога, че от самото начало ме насочи към тези труженици, руските монаси в манастира „Милково”. Голяма част от монасите, живеещи в този манастир, бяха руски емигранти, а сред тях можеше да се срещнат свети хора, а понеже бях още дете, приемах всичко, което ми казваха.

Винаги ме измъчваше мисълта каква е целта на този живот, задавах си въпроса, за какво е нужен той… Това, че човек се труди, за да достигне материално богатство, за да яде и да пие – нима това е всичко, което е необходимо на човека? В житието на св. Серафим Саровски се казва, че целта на нашия живот е завръщането ни в обятията на нашия небесен Отец, а ние, хората на земята, трябва да бъдем като ангелите на небето, ръководени от Светия Дух. Тъй като обаче сме деца на паднали родители, много по-лесно ни е да се отклоним от правилния път, отколкото да се откажем от множеството си негативни навици, които в течение на живота сме придобили в семейната ни среда. Ние сме подобие на нашите родители, които не са съвършени и не са били способни да ни дадат най-доброто, но напротив – отначало от родителите, а по-късно и от други хора сме видели много неправди и сме преживели много скърби в сърцата си. Въпреки това, всички ни тегли към съвършенството и всички искаме да разберем, каква е целта на този живот. Откриваме това постепенно, така, както казват Отците: „Вярата в нас възраства постепенно”. Един светец казва така: „Вярата, която имах в младостта си, в сравнение с моята вяра сега, когато съм в края на дните си, беше просто неверие”. Нашата вяра постоянно възраства и когато се укрепи в Господа, е силна и мощна.

Колко различни неща се случват в света. Слушали сме, например, много за протестантите. Отпаднали от Западната църква, те не са се присъединили и към Източната и са въвели в своята вяра много нови и различни неща. Трудят се и се молят, развили са мисионерство, по-силно дори от това на Римокатолическата църква, но не осъзнават и не знаят, че са под влиянието на поднебесни духове. И всички тези, които те привеждат към християнството, автоматично са включени в тази негативна енергия и са под властта на много духове. Ап. Павел пише: Ти казваш, че вярваш. Дай, покажи своята вяра с делата си. И сатаната вярва и трепери, но се противи. Противи се на всяко добро. Мнозина тук, на земното кълбо се смятат за невярващи, но ако се замислим по-дълбоко и внимателно, ще видим, че няма и едно разумно същество, което в сърцето си да не се стреми към живота и абсолютната любов. Абсолютната любов не се променя и продължава вечно. Ние с цялото си сърце се стремим към него, към абсолютния мир. По същество, ние с цялото си сърце се стремим към Бога. Бог – това е живот, Бог – това е любов, Бог – това е мир, Бог – това е радост. Със сърцата си се стремим към Бога, а с мислите си Му се противим. Сатаната вярва и трепери, но въпреки това се противи. Точно така и безбожникът не е безбожник, но противник. И така, ние със сърцата си тъгуваме по Бога, но Му се противим. Нашата съпротива не може да навреди на Бога, защото Той е Всемогъщ, но вреди на нас самите. Мислите, настроенията, желанията ни управляват нашия живот. Каквито са мислите, които ни занимават, такъв е и животът ни. Ако нашите мисли са мирни, тихи, пълни с любов, добро, благородство, чистота, тогава и в нас има мир, тъй като всички мирни мисли дават вътрешен мир, който се излъчва от нас – това е, защото нашите мисли са мирни и добри, изпълнени с любов. Ако в себе си носим негативни, демонични мисли, тогава и нашият вътрешен мир е разрушен. Отците казват: „Всяка мисъл, която нарушава мира, и от която нямаме мир, е от ада, и трябва да бъде отхвърлена и да не се приема”. Трябва да се трудим за своето благо, за да се укрепят в нас мирът, радостта и божествената любов. Небесният Отец желае, щото Неговите деца да имат Неговите божествени свойства, да сме изпълнени с любов, мир, радост, утеха, с истинност и благородство. Господ и всички ние желаем да сме кротки и смирени, защото душата, която е кротка и смирена, излъчва доброта и благородство. Такава душа дори когато мълчи, винаги излъчва от себе си мирни, тихи вълни, пълни с любов и с доброта. Такава душа не обижда, когато вие я обиждате и ругаете, можете да я биете, а тя ще скърби за вас, че така много се измъчвате. Такива души са малко на този свят, но благодарение на тях слънцето свети и Бог ни дава благословението Си, за да можем да живеем и да имаме всичко необходимо за живот. Трябва да променим мислите си.

И сами виждате, как създаваме хармонията или дисхармонията в семействата си, в зависимост от нашите мисли и желания. Ако хазяинът на дома е много обременен с грижи и мисли за някакво затруднение, той с тези мисли създава безпокойство не само за себе си, но и за цялото си семейство. Всички в дома са потиснати и нямат ни мир, ни утешение. Той, като хазяин на дома трябва да излъчва доброта, за да се разпространява тя от него към всички останали в семейството. Такъв мислен апарат сме ние. В началото не знаех, че човек не трябва да обижда родителите си – нито телесните, нито духовните. Не трябва да ги обиждаме дори в мислите си. В началото не знаех това и не съзнавах, че оскърбленията носят тежки последици за самите нас. Лично много страдах от това, че обиждах мислено своя баща и сега не мога да се накая за извършеното от мен. Моят баща бе човек мирен, тих, кротък, невероятно добродушен. В своя живот никога не бе боледувал, защото винаги имаше вътрешен мир, поради което телесните му органи работеха без напрежение. Живота си в цялост той възприемаше като спектакъл: когато някой го обиждаше, не се засягаше и беше мирен и тих. Бих бил щастлив, ако имах неговите черти на характера. Ние, мъжете, като цяло приличаме на майките си, докато момичетата приличат на бащите си. Хората не знаят, защо се случва в едно семейство да се раждат момичета, а в друго момчета. Не знаят и дори не предполагат защо това се случва, а Господ ни е показал много ясно, как и защо е. Зависи и от кръвната група на родителите. Ако те имат сходни кръвни групи, се раждат обикновено момчета и момичета, но ако формулата на материнската кръв е доминантна, се раждат момчета и обратно, ако е доминантна тази на бащата, се раждат момичета. Това може да се види на различни места. Може да се наблюдава и при пчелите. Пчеларите добре знаят, че пчелата-майка веднъж в живота си се съешава с друга пчела (с търтей), която след съешаването умира, а майката носи в себе си яйца. До момента, до който има в себе си семето на едната и другата страна се раждат пчели работнички и търтеи. Две години по-късно пчеларят трябва да отстрани пчелата майка, тъй като тя носи вече само яйца на търтея, т. е. само мъжки яйца и престава да ражда пчели-работнички. Така Господ ни разкрива на различни места, защо се раждат деца от мъжки и женски пол. Бог ни открива всичко, но е необходимо и да размисляме над него, защото има много тайни, които не можем да разберем. От нашите мисли в семейството става добро или зло, мир или дисхармония, и вярващите искат винаги да бъдат добри и мирни. Те се трудят за това, но земните грижи често обременяват човека. Господ е взел върху Си всички наши грижи, защото сами не можем да си помогнем и само усложняваме нещата.

Сега нашата страна и въобще светът жъне плодовете на своите мисли и желания. Нашите желания не са добри, нашите мисли не са хубави, как тогава плодовете да бъдат добри… Трябва да се покаем, да променим живота си. Покаянието не е просто да отидем при свещеника, необходимо е душата ни да се освободи от онези мисли и депресии, в които е попаднала поради усуканите пътища в живота. Покаянието е изменение на живота, обръщане към абсолютното добро, загърбване на негативната страна. То рядко се среща и сред вярващите и затова страдаме. Ако нашият народ се бе покаял, нямаше да понася сега тези страдания, защото ние със своите мисли и желания усложняваме живота си. По-рано не знаех за това, а сега виждам, че за всичко сам съм виновен, колко много съм виновен за всичко! А преди се удивявах, че Отците са се смятали за най-лоши сред всички.

Идва при мен едно момиче. Нейните родители са доктори, а и самата тя работи в Академията. Тя беше в манастира „Витовница” през 1963 г. и ме разпитваше за много неща. Видях, че е много огорчена от своята майка. Обичаше много баща си, но не и майка си. Когато я попитах, защо, тя ми каза, че майка ѝ искала син, а не дъщеря. Тя има по-голям брат, но той заминал и живее в Париж. Помолих я, да не воюва с майка си, която я е носила в утробата си, родила я е и я е отгледала. Баща ѝ вече бе починал, а майката останала вдовица, така че тя е единственото утешение в живота ѝ. Два пъти бе бягала в манастир, но баща ѝ я връщал. Казах ѝ, да не огорчава родителите си, да почака и да потърпи, може да бъде монахиня и без облачение. Господ не иска от нас някакви форми. Той иска нашият живот да бъде добър, благороден. Монахиня тя може да бъде и в света. В Русия има много монаси, монахини, свещеници, които не носят присъщите им одежди, защото това е било забранено. В Русия силно нарасна духът на набожността.

Ще дойде Господ при нас, ние сме длъжни само от сърце да Му се молим да ни помогне, защото сме силно охладнели. Необходимо е нашата вяра да израсне. А тя израства постепенно и става все по-силна и по-силна. Когато ние се помолим от сърце, Господ ни дава по молитвата ни, защото Той е Бог на всички нас, наш Родител и затова е нужно ние да се укрепим в молитвата.

Нужно е да станем единомишленици в нашата си държава и ако достигнем това, няма да имаме неприятели. Когато разглеждаме историята на израилския народ, ние виждаме, че неприятелите им ги покорявали всеки път, когато отстъпвали от Господа, но Господ винаги им помагал, когато чувствали искрено покаяние.

Господ е винаги с нас. Ние ругаем нашите политици, които са на власт и които ни управляват, но те са наши деца. Виновни сме ние, по-старите, а не те, защото не сме им дали подходящ образец за живота, защото са заимствали от нас примера. Ние сме образ на своите родители, на по-възрастните, а от тях не сме могли да видим много. Виновни сме ние, по-възрастните, че не сме насочили децата по правия път. Ние, по-възрастните, трябва отново да започнем със себе си, а не отстрани да изправяме другите. Отците казват, че е необходимо да изправиш себе си, за да се спасиш и тогава мнозина ще се спасят с нас. Нужно е да се потрудим, за да бъдем добри, винаги мирни, тихи, за да се чувстват навсякъде мирът и тишината, излизащи от нас. Сами видяхме, че с мислите си можем да привличаме или да отблъскваме другите от себе си. Трябва да се променим, за да укрепне вярата ни и тогава вече да се потрудим. Отците много са говорили и обяснявали за умната молитва, как е необходимо да се направляват ума и сърцето. Те казват, че е необходимо да се потрудим, за да може всяко наше дело, всяка мисъл, всяка работа да излиза от сърцето, защото чувстваме със сърцето, а не с главата. С главата се мисли, а когато всичко излиза от сърцето, това концентрира всички умни сили в сърцето. Когато се молим, правим това от сърцето, защото Господ е Господ на сърцето, сърцеведец. Той е център на живота на всяко живо същество. Той е двигател на живота и не трябва да Го търсим на друго място. Той е тук и очаква да Го приемем и да Му се доверим, да Му вярваме. Ако Му се доверявахме толкова, колкото и на своя приятел, когато го молим да извърши нещо за нас, ако само се доверявахме на Бога толкова, нямаше да страдаме така, нито ние, нито държавата ни.

Мисленият хаос в нас и нашата държава произлиза от мислите ни. Ние сме тези, които създават дисхармония с мислите си и ако политиците бяха единомишленици, нямаше да сме в това положение. Не съзнаваме, че в нас е божествената енергия, че в нас е божественият живот. Всеки човек, като божествена енергия, когато се обединява с останалите, създава огромна сила, враговете бягат от нея, защото тук е хармония, а там – дисхармония. Ако нашите политици се обединят, тогава няма да имаме неприятели, на враговете ни тогава няма да помогнат нито оръжието, нито армията, нищо. Ние сме същества, надарени от Господа, но не умеем да живеем както е необходимо и създаваме ад – вътре в себе си и около нас. Владика Николай [Велимирович] разказваше, как един свещеник постоянно молил за преместване на друго място. На молбата му владиката отговорил: „Отче, бих искал да те преместя, където ти е угодно, само ако ти не вземеш себе си там”. Той също казваше: „Ако човек не навреди сам на себе си, не може да му навреди и самия дявал”. Господ ни е дарувал всичко и от нас зависи да сме добри. Ако обръщаме внимание на отрицателните черти на отделните хора, които се обръщат към нас, не можем да имаме ни мир, ни покаяние. Защо Господ ни наставлява да обичаме неприятелите си? Това не е заради тях, но заради нас самите. Докато пазим в себе си мисли за обидите, които са ни нанесли другите – приятели, врагове, роднини, близки – ние нямаме мир и покой и живеем в адско състояние. Трябва да се освободим от това зло, да го изхвърлим, като че нищо не е било, да простим на всички. Именно затова родителите трябва много да търпят в живота и в семейството, сред децата. Сега ругаем децата си, а нямаме право, защото не сме ги упътили в правия път. Една жена, лекарка, ми написа писмо, в което се казва: „Ние с мъжа ми, който също е лекар, имаме един единствен син. Синът ни разби вече три коли, слава на Бога, че сам остана жив. Сега иска отново да му купим кола, а нямаме финансова възможност. Когато се връщаме от работа, той насилствено иска от нас пари. Какво да правим, как да решим проблема?”. Аз им отговорих, че не трябва да обвиняват никого за така стеклите се обстоятелства, защото за всичко сами са си виновни. Имат един син и му угаждат във всичко още от детство. Докато е бил малък е имал малки капризи, сега вече е пораснал; пораснали са и капризите му. Единственото, което сега им остава, е много любов и внимание, които да посветят на своя син, за да може да се осъзнае и разбере, че родителите му желаят за него само най-доброто. Виждате ли как със своите желания и своите мисли можем да поправим своя живот и живота на близките ни – и на вас желая да бъдете такива.

Моля за извинение, че се отклоних от темата, както беше формулирана. Но сами виждате, че това, което нося в себе си, за него говоря – така, както всеки говори за това, което носи в себе си. Желая доброто на своя народ и на целия свят, защото монасите са заради това.

Веднъж ме попитаха, какво означава да бъдеш монах великосхимник? Отговорът получих от Пресвета Богородица: „Молитвеник за целия свят, този, който се моли на Господа да бъде спасен целия свят”. Да се молим е нашето задължение, да се молим искрено за всички, да дари Господ на всички мир и радост. Благодаря на Господа за смирените, кротки и простодушни деца, заради които дарува и на нас благосъстояние.

Слава на Бога, че нашата страна се намира в умерения климат и земята ражда всичко. На територията на Сахара, в Палестина, на Изток, дъждове падат само зимата, но хората там се стараят, а на нас Господ ни е дал всичко добро и благочестиво и ние трябва да бъдем добри.

В живота вярата ни постоянно нараства. Първите познания получаваме у дома, от родителите си, а после бягаме от тях. Господ не гледа кой – кой е, но гледа в нашите сърца. Гледа в нашите сърца, които изцяло Му принадлежат. Погледнете тези, които живеят в брак. Всички, които са встъпили в брак без благословението на родителите си или са били принудени да встъпят в брак, всички те нямат мир и любовта им е суетна. Виждате ли, колко е велика властта на телесните и духовните родители. Често съм слушал, че телесните и духовните родители говорят това, което после става с децата. Веднъж се удивих, как баща и набожна майка мислено убиха сина си. Единственият им син бил набожно дете и от детството си се възпитавал в този дух – бил просто като ангел, толкова добър, че просто не можеш да си представиш такава доброта. Веднъж дошла при него една девойка от същото селце, в което живеели, за да го помоли за помощ. А именно, тя забременяла от някакъв човек и сега молила този младеж да се ожени за нея, понеже родителите и братята ѝ били много строги и когато видят, че тя е бременна, не ѝ остава нищо друго, освен да посегне на живота си. Той се съгласил те да подпишат брачен договор и когато тя роди и детето започне да ходи, той ще поеме по своя път, а те по своя. Тъй като селото било малко, скоро всичко се разчуло и станало известно. Майката не могла да понесе случилото се, докато бащата казал, че това е животът на сина им, а не нейният и той има правото да реши как да постъпи. Майката обаче не искала дори да чуе за подобно нещо. „Не искам да го видя жив дори!”, казала тя. Така и се случило. Техният син веднъж се качил на мотоциклета на своя приятел, катастрофирали и той загинал. След случката майка му дойде при мен опечалена и разстроена. Казах ѝ: „Ти си убила единствения си син. Виждаш ли, колко са силни твоите мисли. Ти си казала, че не го искаш жив, и ето, това се е осъществило”.

Често родителите не са от най-знаещите, но за нас, техните деца, те са прави и трябва да ги слушаме. Тогава ще бъде върху нас тяхното благословение. За съжаление, малко са тези, които почитат родителите си като светиня. Самият аз много страдах, защото често осъждах баща си, понеже смятах, че той прекарва малко време със своите деца. Тези ми мисли до голяма степен определиха моя живот; от тях много страдах. По време на [немската] окупация два пъти ме осъждаха на смърт. По-рано не знаех поради какво, но когато отрезнях, видях, че аз съм този, който е планирал своя живот. Точно така е очевидно, че за тези, които носят неизречима любов, се отварят всички врати, дори там, на бойното поле, където няма живот, Господ по чудесен начин запазва тези, които пазят любов към родителите си – както телесните, така и духовните. Виждате ли, ако бяхме такива, положението на планетата щеше да бъде различно. Сега трябва да се молим, всички трябва да се молят и Господ ще даде сили и помощ.

Господ е Владиката на всички умове. Той е силен и могъщ, може да преобрази всекиго, за да дойде той на себе си. Защото, ако Господ не направи това, кой може да го направи, ако родителите му не са го насочили в правия път? Нито в училище може на нещо да се научи, освен на това, че в живота се яде и пие. Още като дете много мислих за света. Още тогава обръщах внимание на мислите си, а сега виждам, че съм остарял и все пак не съм достигал до онази степен, която бях достигнал като дете, защото Господ Сам просвещава децата. Като малък, преди да тръгна на училище, забелязах, че през времето, когато другите деца играят, моите мисли блуждаят. Това не е добре, казвах на себе си, трябва да бъда тук, да присъствам с мислите си, да се съсредоточа над това занятие, но въпреки това мислите ми постоянно бягаха и блуждаеха.

За всичко това размишлявах още като дете, а сега виждам, остарях, но все още не мога да достигна онази степен, която бях достигнал като дете. Затова исках да видя как са се чувствали Отците, които са били прославени от Църквата в живота си, а след това и на Небето; как са се чувствали по време на живота си тук. Слава на Бога, че живеех с руски монаси и затова можех да чета трудовете на Отците. Сред тях св. Исаак Сириец е несравним психолог. В неговите съчинения е написано: „Човече, не губи своя вътрешен мир за нищо на света. С цената на всичко съхрани своя вътрешен мир. Примири се сам със себе си и тогава с теб ще се примирят небето и земята”. Виждате ли, какви дълбоки мисли. Често си ги повтарям, но дори до днешния ден не мога да стигна до тази степен. Всички можем да станем добри, ако със сърцата си се съединим с източника на живота – с Бога, Той ще ни даде сили да обичаме и себе си, и ближните. Без Господа не можем да обичаме дори себе си. Мнозина често изпадат в отчаяние и въстават срещу живота си и го отнемат, защото без Господа ние себе си не можем да обичаме, да не говорим за близките и приятелите си, а още повече враговете си. С Него можем всичко, тъй като Той е нашата сила и живот. Имаме нужда да подарим на някого своето сърце, но ако го подарим на някого, който и да е той в света, тогава всички могат да ни наранят. Всички търсим безкрайната и неизменна любов, а кой може да ни я даде? Не може нито баща, ни майка, ни брат, ни сестра. Всички могат да ни оставят, да ни презрат или отблъснат. Защо? Защото сме ограничени от времето и пространството – в борба с поднебесните сили, които постоянно замърсяват мислите ни. Всички, на които ние можем да дарим сърцето си, могат да ни изоставят и да ни наранят. В нашата чиста, божествена любов, демоните на злобата хвърлят мисли и се стараят да ни пленят. Божествената любов е безкрайна, всеобемаща, а ние ставаме едностранчиви, превръщаме се в пленници не само на живите същества, но и на мъртвите вещи, които нямат ценност. Сърцата ни са в плен на земните вещи и ако ни ги отнемат, сърцето страда. Само с Бога ние можем да имаме единение в любовта; първо с Него и само тогава – и с роднините и с близките ни.

Не смеем да бъдем идоли един за друг, защото такава е волята Господня. Отците говорят, че нашето раждане на земята е допуснато от Бога след грехопадението, защото Бог е установил всичко и е Родител на всичко. Ето че обаче, уви, всичко се е нарушило. Нарушила се е и нашата природа, защото нашите прародители са били безсмъртни. Щом човекът е паднал, е дошла смъртта, нарушил се е материалният свят на космоса, защото Адам е сътворен като венец на творението и господар на всичко материално. У всекиго поотделно е представен целият материален свят на космоса и на умствените и мислещи сили; затова се казва, че човекът е микрокосмос. Ние трябва да се върнем в обятията на своя Родител, за да се укрепи нашата вяра, за да станем силни с Него и тогава с Господа ще видим Неговото Царство. Отците казват: „Всичко, което вярата пожелае, Господ го извършва. Но съвършенството на християнския живот е крайното смирение”. Още старозаветният пророк казва: „Към кого Господ ще обърне Своя взор, само към кроткия и смирен по сърце”. Смирените и кротките ще наследят Царството Небесно и на вас всички желая да бъдете синове на Светлината, за да можем всички да се срещнем пред Господа, за да може всички заедно да славим Господа във вечността.

Ето нашата планета се приближава към своя край и всичко, което е станало, и особено за това кратко време, всичко се случва невероятно бързо. Слава на Бога, че това е така и че за нас животът не е бил напразен, че не сме страдали тук напразно, защото Царството Небесно е мислено състояние на душата, но и адът е мислено състояние на душата. Ние се намираме ту в ада, ту в рая. Когато не сме в добро разположение, в нас е адът и нямаме нито мир, ни покой. Когато в сърцето ни е радост, тогава се чувстваме като в рая. Ето защо трябва непрекъснато да се трудим в молитвата.

На земята са малцина тези, които получават безвъзмездно благодатта. Аз много се интересувах от това, как са се чувствали Отците в живота и как са успели да опазят тази безвъзмездна благодат до самия му край. Те казват, че това на земята се случва с онези, които много са грешили, които вече имат жизнен опит. И когато са се обърнали към Господа, то повече не са се отклонявали ни наляво, ни надясно, а са вървели право към Господа. И св. ап. Павел казва това, и св. Мария Египетска, и много други, когато са се обърнали към Господа и са останали с Него. Още не сме достигнали тази степен, нас все още нещо ни държи и тегли тук, на земята. У нас има кога утешение, кога борба, кога война, но тази, даруваната благодат, малцина са я получили. Удивих се, когато разбрах, че така малко са монасите, които са получили тази благодат, докато в същото време са я получили обикновени миряни. Вече много години при мен идва млад човек от Баня Лука, който се занимава с Иисусовата молитва. Неотдавна научил да се моли с Иисусовата молитва свой приятел, съученик, който е женен с деца. Бях удивен, когато неговият приятел пристигна и каза, че сърцето му постоянно се моли и молитвата му тече постоянно. Този млад човек бе така озарен от радост, пълен с неизказан мир. Той връчил и себе си, и съпругата си, и децата си на Бога и получил благодатта. Приятелят му, който го научил на Иисусовата молитва, не я получил, независимо, че се молил от по-дълго време. Това означава, че Господ гледа на нашето сърце и когато се обръщаме към Него със сърцето си, Той веднага ни утешава. Само онези, които са получили тази благодат, могат да знаят какво е това неописуемо състояние, състоянието на ангелите и на светците. Другите не могат да добият и представа за това. Ние се молим на Бога и се трудим, но ако някой не получи тази благодат, не може да знае и да разбере това състояние, в което се намират ангелите и светците, защото е невъзможно за обяснение с думи. Това е състояние на неизказан мир и радост. Ти знаеш, какъв си бил по-рано, ти си се гневил, а сега не изпитваш гняв. Няма човек, който да може да те обиди, засегне, нито една негативна мисъл не може да ти навреди, защото си ограден и ръководен от Светия Дух. Такива хора могат да разберат състоянието на Пресвета Богородица, която от утробата на своята майка до края на земния си живот, а след това и във вечността е била и е в пълнотата на божествената благодат. Св. Дионисий, ученикът на ап. Павел, искал да види Пресвета Богородица и когато дошъл в Йерусалим, го въвели в покоите, където била тя. Той казва, че в миг го осенили неизразим мир и радост. „Ако не знаех истината, че има Бог, за мен Пресветата Майка щеше да бъде Бог”, завършва той. Ето защо и Господ оставил Пресвета Богородица да бъде утешение за апостолите, защото те били преследвани от мнозина. Тя била за тях велико утешение, защото излъчвала навсякъде и винаги около себе си божествения мир и божествената радост. Ето защо е необходимо да се молим, да се молим от сърце и усърдно, от сърце, да се трудим по Бога и Господ ще ни даде Своята благодат. Тогава и ние навсякъде ще чувстваме това състояние на ангелите и светците и никой няма да може да ни нарани. Обичайте всички и ще имате неизказан мир и неизказана радост, която не може да се опише с думи. Желая на всички ви най-доброто, мир и радост от Господа.

Защо независимо от голямата любов, която имаме към Господа и от добродетелния живот, въпреки това се съпротивяваме, въставаме против Неговата воля, както бе казано в началото на това слово.

Животът ни тук, на земята, е непрестанна физическа и умствена борба. Отначало войната е с мислите и когато повече не можем да водим война с мислите, започваме да си разчистваме сметките един с друг. Тук на земята се намираме в такова състояние и мислим, че се борим за вярата. Но в същото време, като отделно взети хора, не можем нищо да направим за вярата – това може да стане само ако се обединим в едно, тогава единението е сила и мощ. Трябва да се борим, защото сме чеда на паднали родители и нашите неприятели, мисловните сили, постоянно ни отклоняват от правилния път. Неприятелят учи още съвсем малките деца да се противопоставят на родителите си. Добре знае, че ако те се противят още като деца, ще бъде лесно да ги управляват през целия им живот и ще бъдат негови. Неотдавна при мен дойдоха баща и майка със своята дъщеря, тя беше около десет, максимум дванадесет годишна. Те казаха на детето да разкаже, какво се случва с него. И тя казва: „Обичам своите майка и баща, защото и те много ме обичат. Много ги обичам, но не зная защо в главата ми постоянно нахлува мисълта да им се противя и противопоставям, да не ги слушам, и аз, искам или не – върша точно това. Много искам да слушам своите родители, но нямам мир”.

Виждате ли, какво правят поднебесните духове на злобата? Ето защо постоянно се борим, за да се укрепи вярата си, а поднебесните сили постоянно тревожат нашите мисли.

Един подвижник дванайсет години го мъчила мисъл, че няма Бог. И независимо, че се подвизавал сам, тази мисъл непрекъснато го измъчвала. И всичките дванайсет години се борил с духовете на злобата, но Господ знаел, че това е необходимо, че тези мисли трябва да го нападат постоянно – и денем, и нощем. Заради това е цялата тази война и борба между доброто и злото. Ние искаме да бъдем добри, но поднебесните духовете искат да нямаме нито една добра черта, а само отрицателни мисли. Ето затова воюваме. Сами не можем да воюваме. Господ е нашият Войн и Защитник, защото сами можем само искрено да помолим за помощ Бога и Господ ще ни помогне.

Веднъж, когато бях в тежко състояние имах видение и Спасителят ми каза да падна пред Неговата Свята майка, защото тя е защитница и покровителка на монасите. Заради това трябва да воюваме, заради това е и мисловната война. Нашата мисловна война не е против плът и кръв, но с поднебесните сили на злото. Ап. Павел е казал: С добрия подвиг се подвизавах, пътя свърших, вярата опазих. Затова трябва непрестанно да коленичим пред Господа и пред Пресветата Негова Майка. Да молим Господа да ни удостои да Го обичаме с онази любов, с която Неговата Майка е обичала ангелите и светците. Защото Господ е силен и могъщ, за да ни помогне в това, за да ни направи да обичаме така. Той и това иска – да бъдем и ние такива и да останем вовеки веков и във вечността в Неговата любов и обятия. Затова и ти, душо моя, искам така да се молиш на Господа, че Той да те удостои да Го обикнеш така силно, както Пресвета Богородица е обичала ангелите и светците. Тогава ти ще почувстваш мир и тишина в сърцето си, защото даряваш сърцето си на Този, Който е Безкраен, Който може да дари безкрайна любов, безкраен мир.

Може ли да ни кажете малко повече за това, защо не трябва да се постъпва в манастир без благословението на родителите.

Родителите са собственици на своите деца и имат голяма власт над тях. Те могат да предадат децата си на Бога или на дявола. Удивих се, когато разбрах каква власт имат родителите над своите деца, невероятна власт, немислима. И не само родителите над децата си, но и мъжът над жената има голяма власт. В Белград, през 1943 г. дойде при мен богомолка и донесе някакви вещи за манастира, като ме помоли да се моля за едно семейство. В това семейство родителите имали две деца – деветгодишно момиче, което било парализирано, и син, който работел като търговец в известно белградско семейство. Когато започнах искрено да се моля за тази жена и за нейните деца, имах много беди и изкушения. Нямах нито мир, ни спокойствие. Отидох при моя духовник да се изповядам и казах, че всеки път, когато се моля за това семейство, нямам ни мир, ни спокойствие. Той ми отговори „Моли се, ти се моли за тях”. Продължих да се моля, но и след това нямах нито мир, ни спокойствие. След време тази девойка дойде отново в манастира и аз я помолих да ми разкаже малко повече за тази жена и за децата ѝ. Тя ми разказа, че тази жена била омъжена за един евреин в Битоля. Родило им се момче, което след завършването на средно образование изпратили да се учи за търговец в богато белградско семейство на търговци. Сметнали, че на търговия най-добре ще се научи в това семейство. Семейството приело сина им и майката често го посещавала. След известно време и тя получила работа в това семейство, дали ѝ да се грижи за чистотата на магазина. Когато се върнала у дома си, решила да каже на мъжа си, че не може да живее повече с него и иска да го остави. Тогава тя още не знаела, че е отново бременна от своя мъж. Той я умолявал да остане, тъй като досега живеели в съгласие и без никакви разпри и скандали. Тя била християнка, кръстила първото дете и трябвало да кръсти и втората си рожба. Всичко, което тя и мъжът ѝ правели в своя живот, го правили заради децата си. Сега обаче тя не искала нищо повече, а само да си тръгне от своя мъж. Той бил много огорчен и когато разбрал, че тя е непреклонна, я пуснал. След това тя отишла в Белград и започнала работа в магазина. По-късно аз отидох в Белград, където работеше, за да причастя второто ѝ дете – момичето. А то имаше проблеми и с разума, не можеше да движи ни ръцете, ни краката си. Всичко, което този баща беше казал на съпругата си, се беше случило и на дело. След това дълго мислих, защо мъжът има такава власт над жената и видях, как Господ говори на нашата прамайка Ева: „Към мъжа си ще тегнеш и той ще господарува над тебе”. Тогава разбрах, че нашите майки, когато не слушат нашите бащи създават истински ад в дома. Виждате ли, какво прави непослушанието? Родителите имат голяма власт над децата си, но и мъжът има голяма власт над жената, защото нейната воля е подчинена на мъжа. Ето, колко много неща не сме знаели, но Господ ни ги открива и сега ни остава да се потрудим още по-усърдно, за да бъдем добри.

Нови Сад 1997 г.

Превод: Венцислав Каравълчев

* Витовнички, Т. Поуке отца Тадеjа. Какве су ти мисли, такав ти je и живот, Београд: „Видик” 2002, с. 8-40 (бел. прев.).