Църковният календар V

.

Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/11037/320/

Сигилионът-фалшификат. Защитава ли се истината с лъжа?

„..Той си беше открай човекоубиец и не устоя в истината, понеже в него няма истина. Кога говори лъжа, своето говори, защото е лъжец и баща на лъжата.” (Йоан 8:44)

Едва ли някой би оспорил твърдението, че в света винаги е имало, а днес още повече, реални сили, които противодействат на Христовото дело. Ние обаче импулсивно и лекомислено винаги насочваме погледа си към „външните” врагове на Църквата, докато всъщност най-сериозната опасност идва не отвън, а отвътре. Да загуби солта силата си е най-големият успех, който врагът на човешкото спасение може да желае. Затова много по-гибелни са последиците от действията на онези, които работят и съдействат за разделението на Православната църква отвътре и за подмяната на истината вътре в самата Църква. Естествено, идиличният мир в Църквата е една утопия, доколкото ние живеем в този свят и всички християни сме по пътя си към Христа. Не издигаме като идеал стерилни отношения между християните (каквито понякога за кратко успяват да наподобят малките затворени общности на сектите), но считаме за жизнено важно в Църквата да се чува гласът на автентичното Христово учение, живяно и предавано от светците. И не само да се чува, но и да бъде разпознавано като църковно от всички християни, независимо от колко време са в Църквата. Но в условията на криза на църковната мисия образоването на вярващите е оставено на случайни фактори, като логично с най-голяма чуваемост и влияние се оказват най-гласовитите. Когато човек няма опит и критерии да отсее вярното от невярното, той се убеждава от онова, което звучи най-патетично, самоуверено и ... заплашително.

При кризи в Православната църква най-гласовити са тези среди, които отъждествяват себе си с православието и претендират да бъдат най-истинските и най-последователните християни. В полемиката си днес те използват сигнални думи като „апостасия”, „световен заговор”, „икуменизъм”, „модернизъм”, с които сякаш парализират неопитните читатели и ги тласкат към сляп фундаментализъм, разпалват необоснован есхатологичен страх, сеят озлобление, подозрение и недоверие. Не се колебаят да ползват манипулации, псевдо-богословски разсъждения и, както ще видим в настоящата статия, дори фалшификати, за да настроят простодушните вярващи срещу официалната Църква (била тя старостилна или новостилна). Любим прийом е изваждането на църковните правила извън техния контекст и скалъпване на обвинения в отстъпление срещу каноничната Църква. Тези християни сами себе си са нарекли „зилоти”, тоест „ревнители” и са се обособили в десетки разколи, всеки от които претендира да бъде единствената, истинска православна Църква, последен остров на спасението. Хора със зилотско мислене има и в каноничната Църква (но е прието „зилоти” да се наричат само тези, които са се отделили от Църквата в различни схизми). Те са водени от същия дух на неразумна ревност и рушат каноничната Църква отвътре, като, смело можем да твърдим, подготвят хората да напуснат Църквата. Без да излизат в разкол, те проповядват същата идеология, ползват аргументите на зилотите (тоест, разколниците), водени от същия дух проповядват някакъв собствен аскетизъм без любов, който не само не способства за духовното израстване на човека, но е способен да „изсуши и ожесточи сърцето”. Заедно със зилотските аргументи те заемат безкритично и арсенала лъжи, които с лекота продуцират разколниците. Днес няма нито една поместна православна църква, незасегната от тази страшна болест. Календарът и „смъртните” отстъпления, който той уж води след себе си, е отправната точка в еклезиологията на почти всички зилоти-схизматици, отделили се от тялото на Христовата църква. Показателен е фактът, че повечето от тези разколи са се появили в поместни църкви, които и до ден-днешен се придържат към стария стил в богослужението. Тоест, календарът винаги се явява само поводът, за да се прояви разколническият дух. В предишните части на нашата статия разгледахме много от обвиненията, целящи да внесат смут в сърцата на верните и да наберат за делото на разкола колебаещите се души.

В настоящата статия ще се спрем на един от най-мерзките прийоми, плод на ожесточението и безсилието на старостилните зилоти да оправдаят хулите си срещу Църквата – фалшифицирането и подправянето на исторически документи. Нека читателите сами си отговорят, от какъв дух са породени и с какъв дух „истинските” православни християни оправдават подобни действия.

Централен аргумент във всяка една старостилна апология и доднес е неизменното позоваване на така наречения от тях „Сигилион” на Константинополския патриарх Йеремия ІІ, издаден уж от събора през 1583 г. В този т. нар. патриаршески сигилий се подлагат на анатема всички, които не следват обичаите, предписани от Църквата и седемте вселенски събора относно Пасха, месецослова и, разбира се, календара. Въпреки че вече близо половин век фалшификацията им е разкрита и изобличена от съвременници на фабрикуването й като атонския старец Теоклит Дионисиатски (тук), светогорци като йеромонах Максим Кавсокалит, стареца Йоил Янакопулос, архим. Хризостом Пападопулос (бъдещия Атински архиепископ). Последният още в първата половина на века доказа фалшифицирането на историческите извори, а приснопаметният Атински архиепископ Христодул с подробности описа в своята докторска дисертация: „ΙΣΤΟΡΙΚΗ ΚΑΙ ΚΑΝΟΝΙΚΗ ΘΕΩΡΗΣΙΣ ΤΟΥ ΠΑΛΑΙΟΗΜΕΡΟΛΟΓΙΤΙΚΟΥ ΖΗΤΗΜΑΤΟΣ ΚΑΤΑ ΤΕ ΤΗΝ ΓΕΝΕΣΙΝ ΚΑΙ ΤΗΝ ΕΞΕΛΙΞΙΝ ΑΥΤΟΥ ΕΝ ΕΛΛΑΔΙ" механизма на фалшификацията, от кои исторически извори са сглобени фалшификатите и кое е собственоръчно дописано от зилотите. Въпреки това старостилците без капка срам и доднес продължават да плашат вярващите с „анатемите срещу календара”. Част от поместните църкви сякаш проявяват незаинтересованост в защитата на истината, защото действията на старостилните фалшификатори бяха широко оповестени и изобличени най-вече в гръцко-говорещите църкви, както и в Сръбската патриаршия, докато в повечето славяноезични църкви дори и доднес фалшифицираният сигилий спокойно минава за автентичен. Тенденциозно или не, в една от най-влиятелните православни църкви, Руската, продължава сляпото позоваване и безкритичното цитиране на този "уж документ" като на някаква даденост. При това преповтарянето на тази лъжа се е превърнало дотолкова в ежедневие, че никой пишещ по въпроса не се интересува, не търси и не дава посочка към някакъв автентичен източник, а просто ни насочва към някой, който вече е въвел фалшификата в научно обръщение. Нещата са толкова сериозни и безотговорни, че днес може да срещнем свободно позоваване не само на анатемите, но и на томоси и други решения на Константинополския патриарх Йеремия ІІ, подписани и от други патриарси, архиепископи и епископи, които не се срещат в нито един исторически извор.

Но да не изпадаме в многословие, а да се съсредоточим върху документа, който провокира написването на настоящата статия. За това е необходимо обаче да се запознаем с епохата на патриарх Йеремия II, както и с контекста, в който се появяват всички известни ни досега документи на Константинополската патриаршия, обсъждащи Григорианския календар през онзи период.

Патриарх Йеремия ІІ е роден в град Анхиало, днес Поморие, в България през 1536 г. в семейството на благородници от влиятелната фамилия Транос. В своята хронография "Βιβλίον ιστορικόν" Доротей Монемвасийски (всъщност такъв митрополит няма, вероятно е митрополит Йеротей Монемвасийски) ни съобщава, че патриарх Йеремия е бил частен ученик на трима големи учители: Йеротей Монемвасийски, Арсений Търновски и Навпактски Дамаскин (Студит). Интересно е, че и тримата са били ученици на известния Теофан Елеавулкос (името съдържа българското Вълко! - б. р.). Йеремия ІІ се възкачва на патриаршеския престол в непривично млада възраст (само на 36 г.) в един критичен за Православната църква момент. Толерантността към немюсюлманите на първите султани на Османската империя вече е безвъзвратно минало. Патриаршеските права са гарантирани само на хартия. Сам Йеремия ІІ става жертва на дворцови и църковни интриги, два пъти е свалян от патриаршеския престол и три пъти се възкачва на него - 1572-1573/9 г. (според повечето проучвания 1579 г.), втори път през 1580-1584 г. и за последно от 1586 г. до самата си смърт в 1595 г. Този, за когото съвременниците му пишат, че „светил по-силно от слънцето на Изток”, е принуден да се бори с повсеместния упадък и симонията, ширеща се сред клириците. Той бленува за финансовото стабилизиране на Църквата, за добро образование за клира и повсеместно такова за пасомите си (само от гръцкото малцинство), иска възстановяване на „синодалното управление”. Успява да убеди султана да даде някои специални привилегии на гръцкото малцинство в империята и да отстъпи по въпроса с образованието. Благодарение на усилията му през ХVІ в. са отворени 7, а през следващия, ХVІІ в., още 40 училища в Гърция и Мала Азия.

В стремежа си да подобри състоянието на Църквата е принуден също да прави много отстъпки. Финансовата ситуация в патриаршията е катастрофална. Той наследява на патриаршеския престол една много ерудирана, но спорна личност – Митрофан ІІІ (1565-1572), който с интриги успява да отстрани Йеремия ІІ от престола в периода 1579 – 8 август 1580 г, когато неочаквано умира. Острата нужда от пари, както и изключително сложната политическа и църковна обстановка го принуждават да се поддаде (или по-точно, след дълго колебание да се продаде) на руския натиск и срещу солидно заплащане да признае през 1589 г. патриаршески статус на Москва. Акт, който ще струва скъпо на православната църква: недоволна от постъпката на патриарх Йеремия ІІ, украинската църковна йерархия ще сключи уния с Рим през 1596 г.

Политическата обстановка го принуждава да търси подкрепа и от Запада. Всъщност той продължава политиката на Митрофан ІІІ, който е поддържал добри отношения и с католици, и с лутерани. Кореспонденцията и срещите на Йеремия ІІ с лутеранските богослови от Тюбинген поставят на едно ново, много високо ниво икуменическия диалог. От писмата (отговорите са писани не лично от патриарх Йеремия, а от Теодосий Зигомалас) се вижда високата богословска ерудиция на патриаршеското обкръжение. Въпреки нуждата и желанието (и на двете страни) за обединение на православни и лутерани, патриарх Йеремия ІІ не се колебае в приятелски тон да изобличава грешките на протестантското богословие. За сериозността на целите на диалога говори и фактът, че през 1573 г. на патриарх Йеремия ІІ е донесен лично от Ст. Герлах специален гръцки превод на Аугсбургското изповедание (1531 г.), което патриархът публично чете. Впоследствие подлага на сериозна критика неговата догматическа част. В периода 1573-1578 г. Герлах и други видни представители на лутеранството са чести гости на патриарх Йеремия и се радват на неговото внимание, подаръци и топло гостоприемство. И забележете, въпреки споровете, нито в началото на диалога с лутераните - 1573 г., който самият патриарх насърчава, нито в неговия край през 1581 г. (когато става ясно, че богословските различия са толкова големи и непреодолими, че обединението е напълно невъзможно) няма нито заплахи, да не говорим пък за някакъв намек за анатеми спрямо протестантите. Единственото, което по-късно патриарх Йеремия ще сподели с папа Григорий ХІІІ, че последният правилно е преценил, че „германците са еретици”.

Рим, разбира се, следи с повишено внимание разговорите между православни и лутерани, един евентуален съюз би се обърнал директно срещу римокатолиците. Вероятно папа Григорий ХІІІ е използвал влиянието на йезуитите в самия Константинопол, за да контролира процесите на Изток. Той самият поддържа отлични отношения с патриарх Йеремия ІІ и възлага на него големи надежди, че ще успее да убеди източната църква да приеме неговото голямо дело – григорианския календар. С тази деликатна мисия папа Григорий ХІІІ натоварва епископа на Нона в Далмация Пиетро Цедулини. Цедулини пристига в Константинопол през октомври 1580 г. и се среща с патриарх Йеремия, като му излага подробно всичко, свързано с календарната промяна и това, което я е наложило. Патриарх Йеремия ІІ се отнася с внимание към предложението, което отправя към него от името на папата епископ Цедулини. Патриархът обещава и действително внася в синода за разглеждане папското предложение, но то е отхвърлено. Патриарх Йеремия ІІ подробно излага църковната позиция на своя синод и причините за отказа да бъде приета промяната на календара.

През 1583 г. папа Григорий XIII изпраща в Константинопол двама гърци – Михаил Епарх, по произход от о. Керкира и юрист във Венеция, и Йоанис Бонафея, по произход от о. Закинт, като изпраща по тях писмо и подаръци за патриарх Йеремия II, с цел отново „да убедят гръцкия патриарх да приеме новия календар” и „да докажат на патриарха, че промяната е добра и естествена и следователно той трябва да бъде убеден да я приеме”. Главната им цел е „той да не се дистанцира от латинците”. Тяхната мисия обаче не се увенчава с успех, защото патриархът вече е изказал мнението си по въпроса в писмото си до дожа на Венеция по повод опитите православните гърци от островите, владени от Венеция, да празнуват Пасхата по новия, Григориански календар. В това си писмо той намира промяната за ненужна, взета еднолично от папата без съгласуване с епископите на останалите поместни църкви и променяща постановеното за празнуването на Пасха на Първия вселенски събор. Любопитно и показателно за отношението му към „еретическия Рим” е възмущението му, че „в благодатта на Бога досега Старият и Новият Рим празнуваха заедно единия Христос, а сега това беше пожертвано заради световния скандал и промяната с десет дни.” От 20 ноември 1583 г. датира известното синодално писмо на Йеремия II до арменците, които се оплакват от натиска на латинците да празнуват Пасха заедно с тях. То е подписано и от Александрийския патриарх Силвестър и в него се осъжда промяната на Пасхалията, извършена в Григорианския календар.

През 1584 г. патриарх Йеремия изпраща писмо във връзка с позицията на Православната църква по въпросите на календара (Рим приема официално Григорианския календар през 1582 г.). Писмото е придружено от две безценни църковни реликви – ръката на св. Андрей Критски и един пръст от мощите на св. Йоан Златоуст, които патрирах Йеремия ІІ изпраща на папа Григорий ХІІІ в знак на уважение (sic!). Нека старостилните зилоти се опитат да обяснят в апологиите си, как става така, че уж през ноември или октомври 1583 г.(старокалендарците дори и за датата на фалшификата не могат да достигнат до консенсус) патриарх Йеремия ІІ анатемосва папата, календара, дръзналите да го последват и т. н. в т. нар. „Сигилион”, а само няколко месеца по-късно изпраща на папа Григорий ХІІІ въпросните анатеми и заедно с тях и тези два безценни дара от мощите на св. Йоан Златоуст и св. Андрей Критски? Шизофреник или лицемер е патриарх Йеремия ІІ или пък зилотите, които фалшифицират историята, го правят такъв?

Непредубеденият читател сигурно би си задал въпроса: Какъв е критерият на спекулиращите с този документ, който уж носи подписите на трима патриарси (Константинополски Йеремия ІІ, Александрийски Силвестър и Йерусалимски Софроний) и с какво, примерно, той превъзхожда решенията на Всеправославния събор в Москва от 1948 г., където стоят подписите на почти всички патриарси и предстоятели на автокефалните православни църкви (в заседанието не участват представители на Вселенската патриаршия и Гръцката православна църква, но и двете сестри-църкви по време на събора следват новия стил).
Разбира се, тук питаме за критерия на тези, които, бидейки вътре в Църквата, сеят семената на разкола. За онези, които вече са в разкол, е ясно, че решенията на Православната църква нямат никакво значение. Ето какво гласи резолюцията по въпроса „за църковния календар”: „До времето, когато ще бъде изработен и утвърден най-усъвършенстваният календар, Съвещанието счита, че за неподвижните празници всяка автокефална църква може да използва съществуващия в тази църква календар. Съвещанието счита задължително за клириците и миряните да следват стила на тази поместна църква, в пределите на която живеят, като един от обичаите на тази църква, съблюдаването на които в името на единението и любовта ни заповядват светите канони”. Следват подписите на Московския и на цяла Русия патриарх Алексий, на Калистрат, католикос-патриарх на цяла Грузия, Гавриил, патриарх на Сърбия, Юстиниан, патриарх на Румъния, на Стефан, екзарх на България, и на митрополитите, подписали документа от името на Антиохийската и Александрийската патриаршии – Емески Александър и Ливански Илия, на Тимотей, архиепископ на Бялисток, от Полската автокефална църква, на епископ Паисий, от Корча, за Албанската православна църква и на екзарха на Московската патриаршия в Чехословакия – архиепископ Елевтерий.

Но понеже няма да получим отговор на въпросите си (старостилците обичат шумно да правят констатации, но не и да отговарят), е добре сами да ги потърсим, разглеждайки въпросния сигилий. Ще си позволя преди да се запознаем със създаването на фалшификата, да обобщя казаното дотук, защото информацията се натрупа и може да обърка неизкушения в работата с исторически текстове читател:

1. През 1583 г. Константинополският патриарх Йеремия ІІ изпраща едно писмо, подписано и от Александрийския Силвестър, до арменците, които се оплакват, че от Рим искат да им наложат новия календар и новата Пасхалия. Патриарх Йеремия отговаря на арменците, че не е трябвало да променят Пасхалията, установена от отците на Първия вселенски събор. В това писмо на патриарха до арменците от 1583 г. няма никаква изречена присъда над новия календар в качеството му на календар, нито за месецослова, а още повече няма никакви „анатеми”.

2. Има още едно писмо на Йеремия II до Филаделфийския митрополит във Венеция като отговор на негов въпрос: могат ли във Венеция гърци и латинци да празнуват заедно Пасха, както иска да наложи папата чрез дожа и сената? Патриархът отговаря, че определено не приема „новата пасха, която се въвели италианците”, „тъй като нашата Църква няма обичай да въвежда нововъведения по никой начин” и че Римската църква отдавна се е отделила от Православната чрез различни нововъведения, а сега разликата става още по-голяма. В този текст също няма никакви анатеми.

3. Третият текст, с който разполагат историците, е решението на събора, свикан от Йеремия II на 12 февруари, а после през май 1593 г. с участието на Александрийския Мелетий, което е подписано и от другите двама източни патриарси - Йоаким Антиохийски и Софроний Йерусалимски, а в този синод-събор участвали 41 архиереи на Константинополската патриаршия. Този събор е свикан по повод на желанието за издигане в ранг патриаршия на Руската православна църква. Съборът решил да признае патриаршеския статут на Руската църква и затова патриарх Йеремия се обръща с писмо до руския цар Феодор Иванович, като решенията на събора са посветени главно на този въпрос. Накрая на текста са включени 8 канона, а после и още 12, от които 8-и повтаря първо правило на Антиохийския поместен събор (341 г.), който постановява да се спазва решението на Никейския събор за празнуването на Пасха и забранява това да се променя. С други думи, и на този събор само е отхвърлена Григорианската промяна на пасхалията, но не е изречена никаква анатема по какъвто и да е повод, а още по-малко за календара.

Нито един от дошлите на патриаршеския престол след Йеремия ІІ в Константинопол, както и в нито един документ на останалите патриарси, наследници на Александрийския патриарх Силвестър и Йерусалимския Софроний, не просто не споменава, но дори и не намеква за някакъв сигилий с анатеми срещу Рим, направени от Йеремия ІІ. Запознатите с църковната история знаят, че почти всички патриарси в периода ХVІ-ХІХ в. по един или друг повод са взимали отношения към григорианския календар, изказвали са своето отношение към него и най-важното – позовават се на Йеремия ІІ. Не може един александрийски патриарх, какъвто е Мелетий Пигас (1535-1610), съвременник и летописец на всичко случило се в Константинопол между Йеремия ІІ и Рим, да пропусне да ни информира за „сигилия с анатемите”. Такъв сигилий липсва и в известния „Томос на любовта срещу латинците” на Йерусалимския патриарх Доситей, който той издава през 1692 г. А там са описани подробно всички документи, издадени срещу латинците.

(следва продължение)

Църковният календар IV

.

Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/10634/319

"Точността на времената и пазенето на дните Христовата църква не познава".
Св. Йоан Златоуст - Осем омилии против евреите.

В многословието няма мъдрост, но чрез него обикновено се бяга от проблематиката и невъзможността да се даде смислен отговор на поставените въпроси. Ето защо апологетите на стария стил предпочитат да говорят дълго, никога по същество, да плашат с канони, сигилиони и изречения на св. отци, като се разчита на факта, че рядко някой би тръгнал да изследва достоверността на написаното. За съжаление, в нашите църковни среди хората лесно биват манипулирани, а старостилните апологети добре си дават сметка за това и ги засипват с купища несвързана и недостоверна информация, която уж „доказва”, колко страшна е промяната на календара. Веднъж наплашили достатъчно читателите си, те завършват апологиите си или с позоваване на „анатемите” на събора от 1593 или с някакво страшно разказче за това как лично Господ Бог е избил десетки християни, дръзнали да празнуват този или онзи празник по нов стил. Немалко хора се смущават и развиват един своеобразен „комплекс за християнска малоценност”, който, ако се задълбочи, ги обърква, натоварва съвестта им и може дори да ги изведе извън Църквата.

В предишните три части на нашата статия разгледахме доста от „аргументите” на старостилието. Оказа се, че тя е била нещо очаквано и належащо за църковното ни общество, за да се очертаят крайностите и да се даде възможност на колебаещите се да се самоопределят. Радващото е, че съдейки по писмата и отзивите, мнозина са били повлияни от написаното и са могли да изчистят съмненията си. Съвсем естествено бе да има и ответни реакции, но противно на очакванията ми, те отново се изчерпаха в математически изчисления, многословие, заплахи, без нито един конкретен текст. И по правило – извън контекста на историята. Няма нищо по-лесно от това, да добавиш имената на св. Василий Велики, св. Йоан Златоуст, св. Григорий Богослов под собствените си разсъждения и да твърдиш, че и те мислят като теб. Видно е, че старостилците се водят преди всичко от своите емоции и убеждения, не познават, но и не се интересуват от фактологията и достоверността на примерите, които безкритично цитират. Разбира се, това не означава, че всички преднамерено и злоумишлено водят кампанията си. Напротив, сред тях има хора, които, убедени сме, без лукавство вярват, че действително календарът е нещо основополагащо и спасително в живота на Църквата. Но освен простодушните „с неразумна ревност”, има и мнозина, водени от лукавия дух на самоотделянето, самоотличаването от масата, честолюбието и гордостта. За това свидетелстват над 80 разкола сред самите старостилци, изпълнени с дух на взаимно отхвърляне, осъждане и все по-силна сектантска изолация.

За съжаление, нашата статия, колкото и изчерпателна да се стреми да бъде, ще остане фрагментарна, защото е невъзможно в този кратък обем да пресъздадем обстановката и причините, довели до едно или друго решение, постановление или канон. Уверен съм, че непредубеденият читател ясно си дава сметка, че няма как в 40-50 страници да вкараш близо 2000 години църковна история и да осветлиш чрез изворите всеки един нелеп пример, който самоуверено ни предлагат адептите на стария стил. Считаме, че е абсурдно да разискваме аргументи от рода на „новостилците държат да празнуват Рождество на 25 декември, за да могат да се натъпчат като свине на Нова година”, „новостилците не желаят да празнуват заедно с нашите братя руснаци, сърби и грузинци, светогорци...”, сякаш гърците, румънците, чехите, поляците, финландците и т.н. са втора ръка християни и не могат да ни бъдат братя! Интересно, щом старостилните апологети са достигнали до такъв, според тях, съкрушителен извод, защо не си дадат сметка, че БПЦ празнува в единомислие с 11 от общо 15-е автокефални православни църкви. Никой не твърди, че църквите, празнуващите по нов стил са по-църкви от старостилните, но е обидно и богохулно някой да се опитва да ни внуши, че Руската, Сръбската, Йерусалимската и Грузинската църкви са по-църкви от другите! Подобни сантиментални аргументи само свидетелстват за повърхностно и неофитско отношение към вярата.

В тази част на нашата статия ще покажем, че Църквата, следвайки един и същи дух от основаването си до наши дни, никога не е поставяла календара в основите на своите канонични определения, никога не е сакрализирала дати, включително и когато определя канона за празнуването на Пасха.

Както вече споменахме в предходните части, краеъгълният камък на всяка апология на календара започва с позоваването на „правилото” на І Вселенски събор и неговото превратно тълкуване. В реплики на нашата статия, се оказа, че „канонът на Първия Вселенски събор” вече не бил „канон”, нито „правило”, а просто „решение”, като уж от само себе си се разбира, че става дума за синоними. Но не е така, тъй като видимо отците участници в Първия вселенски събор не са пожелали да облекат това си решение в каноничен вид, за да не отлъчат от Църквата неприемащите го. От последващата църковна история виждаме, че наистина няколко века по-късно в Православната църква все още съществуват различни традиции за празнуването на Пасха. С това ни най-малко не омаловажаваме църковната традиция в празнуването на този най-важен празник, но се стремим единствено да покажем, че атмосферата, в която се е утвърждавала църковната практика по този въпрос, е била лишена от догматизъм и от всякакво метафизично търсене на „небесните календари”.
Това ясно се вижда и от писмото на император Константин до църквите (основният източник за пасхалното решение на Събора), което съм убеден, че 99 процента от пишещите по случая нито са виждали, нито пък знаят къде се намира, но важното е да се жонглира. Отделен е въпросът, че едно писмо, пък било то и императорско, не се явява решение на нито един събор! Решенията на събора са ясно формулирани и записани, всеки желаещ може да направи кратка справка в интернет и да ги прочете, за да се убеди сам.

Сега да видим чрез историческите факти има ли забрана за честването на Пасха заедно с юдеите (в един и същи ден) или тя се отнася само и единствено за съвместното празнуване с тях. Под съвместно св. отци са разбирали начина, по който празнуват юдеите, съгласно техния обичай и предписания. Между другото, тук не изказваме никаква новаторска теза, това е мнението на повечето големи историци и богослови, занимавали се с този проблем. Старостилците настояват, че става въпрос за забрана на празнуването заедно (в един и същи ден) с юдеите, за да могат след това да разширят по съвсем неясна логика тази забрана и „върху празнуването в един и същи ден с инославни” (?!), като по този начин актуализират решението на Събора в контекста на спора нов vs стар стил. Добавката за „празнуването с инославни” е много любим техен аргумент, защото според тях новият стил е причина за голямо отстъпление - води до честване на християнските празници заедно (в един и същи ден) с инославните християни. Затова те доразвиват тезата, че решението на Събора засяга не само Пасхата, но и всяко честване на Църквата, тъй като и днес в православния свят не съществува разлика в честването на Пасха (с изключение на Финландската църква). Затова им е необходим друг аргумент, освен правилото за Пасхата, който да показва, колко по-верни на преданието са старостилците в сравнение с останалите, които са православни „по икономия”, сиреч „по снизхождение”. А когато нещо подобно се повтори хиляди пъти, се превръща в една „отговорно” декларирана лъжа. Защото, когато обвиняваш новостилните църкви, че празнуват в един и същи ден с инославни, е редно да се замислиш, какво правиш ти всяка неделя, какво празнуваш и с кого го празнуваш! Честно казано, трудно до невъзможно е воденето на диалог, дори и спор с хора, които слабо познават църковното предание и история и предпочитат вместо да четат и мислят, да ползват клишета, за които дори не знаят откъде идват. Това го казвам съвсем отговорно, защото сигурен съм, че никой от защитниците на стария стил не си дава сметка, че със своите уж страшни аргументи и обвинения те често осъждат самите отци и учители на Църквата.

Първият наш аргумент е именно писмото на имп. Константин Велики, на което старостилните защитници обичат да се позовават! Интересно е, че за него ще трябва да се доверим на Евсевий Кесарийски, а както дълбокоумно беше заключил един старостилен апологет, „Евсевий бил полуарианин”, че даже и цял арианин. Нека старостилците сами решават, ще се доверяват ли на бащата на църковната история или не. Най-добре е, както винаги досега са постъпвали - да се доверяват само в онази част, която им изнася и да бъдат уверени, че са се доверили на православната половина на Евсевий, а това, което не им харесва, да припишат на неговата арианска... Така ще бъдат и по-честни поне спрямо себе си. Въпросното писмо се съдържа във „Vita Constantini” III 17-20. По-късно от Евсевий ще го вземат и включат в своите истории Сократ и Теодорит. Обемът на писмото не позволява да го цитираме цялото, а и е излишно - накратко, в него се говори за обсъждането на събора на пасхалното празнуване, за това, че „не трябва да имаме никакво общение с клетвопрестъпните юдеи” и че е добре да се празнува Пасха заедно от всички църкви, като заключението е следното: „И така, обявявайки постановеното от събора на всички възлюбени наши братя, вие трябва да приемете и приведете в действие, както това, за което вече е говорено, т.е. упоменатият образ на вселенската вяра, така и спазването на свещения ден на Пасха. Това желая, за да се изпълни отдавнашното ми желание – като видя лично вашата любов, да мога с вас, в един и същи ден, да празнувам най-светлия празник и заедно с вас да се радвам за всички...”. Тоест, неща, за които вече говорихме в предишните части на нашата статия: въпросът за Пасха е разискван на І Вселенски събор като източник на разделение в Църквата, отците предписват на Църквата собствено изчисление на Пасхата, различно от юдейското и препоръчват, подчертавам, препоръчват, празнуването да става от всички на един и същи ден! При това за основа на решението им се взема не една календарна дата, а астрономически принцип.
От свидетелството на свети папа Лъв Велики в неговото писмо до император Маркиан от 453 г., става видно, че І Вселенски събор възлага на Александрийския предстоятел да има грижата да определя всяка година деня на Пасха. В писмото на Константин Велики се казва също:
„ На първо място беше обявено за недостойно да съблюдаваме този най-свещен празник в съответствие с практиката на евреите; опетнили собствените си ръце с едно отвратително престъпление, тези хора, изцапани с кръв, са очевидно духовно заслепени... Нека да няма нищо общо между Вас и ненавистната тълпа на юдеите!”

Изглежда използваният на няколко места израз за празнуването на Пасха „μετά των ιουδαίων” се е превърнал в препъни камък за мнозина. Вече на няколко пъти споменахме, че този израз не може и не трябва предвид историческите факти да се тълкува като забрана да празнуваме заедно (в един и същи ден) с юдеите, но е само забрана за съвместното, по техния обичай, празнуване с тях – защото тогава се получава смесване на богословските послания на старозаветната и новозаветната Пасха, което църковното съзнание, изразено от св. отци, не е можело да допусне. Явно тази тънка разлика между двата израза – заедно и съвместно, не може да бъде направена от „праволинейните” старостилни апологети. Затова и те толкова категорично се позовават на св. Йоан Златоуст и неговите осем омилии срещу юдеите (PG 48: 843-942). Но ако позоваващите се на св. Йоан Златоуст си бяха дали труд и да ги прочетат, щяха да видят, колко необосновани са твърденията им. Именно думите на св. Йоан Златоуст изобличават заслепението им. Защото светецът говори, (вярно с непривично остър за него тон) срещу тези, които бидейки християни, празнуват като юдеи. Словата са произнесени в Антиохия и е ясно, че са насочени преди всичко срещу „четиринадесетниците”, които празнували Пасха заедно и съвместно с юдеите на 14 нисан! От тях се разбира, че тези хора пазели стриктно юдейския обичай, постели съгласно юдейското предписание, а след пасхалната служба в църквата отивали да празнуват в синагогата и т.н. Преп. Никодим Светогорец изрично се позовава на този голям св. отец в тълкуванието си на апостолското правило за празнуването на Пасха в най-големия каноничен сборник „Пидалион”, за да покаже, че Църквата не тачи дни, години и времена: „В словото си посветено на постещите през първата Пасха, той (св. Йоан Златоуст) казва:

„Точността на времената и пазенето на дните Църквата на Христос не познава”
(Χρόνων ακρίβειαν και ημερών παρατήρησιν δεν ηξεύρει η του Χριστού Εκκλησία). Защото всеки път, когато ядем животворния хляб и пием от този потир, възвестяваме смъртта на Господа и извършваме Пасха”.

Като оправдание за тезата, че има съборна забрана за празнуването на Пасха заедно с юдеите е продължаващото от мнозина безкритично доверяване на десетина века по-късните тълкувания на Зонара, Валсамон и М. Властар. Защото, да, и тримата известни канонисти тълкуват по този начин 7 Апостолско и 1 правило на Антиохийския събор, но причината за това е, че по тяхно време юдейската Пасха е било вече невъзможно да съвпадне с християнската заради реформите в юдейския календар и поради тази причина така са ги разбирали и тълкували. Днес обаче, когато разполагаме с неопровержими доказателства, че и след І Вселенски събор юдейската и християнската Пасха са продължили да съвпадат многократно чак до VІІІ в. (за последно двете Пасхи съвпадат през 783 г., когато се извършва нова реформа на юдейската пасхалия), да се твърди нещо подобно е меко казано неуместно. Но едва ли е необходимо да се връщаме толкова назад във времето, за да доказваме, че подобни твърдения и тълкувания са нелепи. Защо ли отявлените защитници на стария стил и антиикуменисти упорито избягват да отговорят на въпроса, защо Православните църкви заедно с всички отделили се в разкол старостилни формации през настоящата година ще празнуваме Пасха заедно с католици и протестанти? Защо това ще се случи и през следващата 2011 г.? Защо това се случи през 2007 и ще се случва още доста пъти? И „мъдрото” обяснение, че не нашата Пасха съвпадала с тяхната, а тяхната с нашата може спокойно да претендира за най-нелепо твърдение в книгата на Гинес. Защото „правилото”, както старостилците го съчиняват и тълкуват, не включва „наши и техни”, а забрана. Не нарушават ли „ороса”, както високопарно го наричат те, или вменяват грях само на християните, живеещи църковното богослужение по новия стил?

Явно и св. Епифаний Кипърски (315-403) не ще да е бил много наясно с постановленията на съборите и основателно попада под осъждането на старостилците, щом е могъл да твърди 20-30 години след Първия Вселенски събор, че „Пасхата не може да се извърши, ако не е минало пролетното равноденствие, нещо, което юдеите не съблюдават. Ние извършваме Пасха след равноденствието, когато и при тях това се случи, често заедно я извършваме. А когато те извършват Пасхата преди настъпването на равноденствието, те я извършват сами” (Κατά αιρέσεων ογδοηκόντα, /Πανάριον/ 70:11).

Нека също погледнем към живота и дейността на един от основните участници и защитници на православието срещу Арий на Първия Вселенски събор – св. Атанасий Александрийски, който Църквата неслучайно нарича Велики. С необоснованите си твърдения старостилците всъщност осъждат св. Атанасий! Защо? Нима можете да допуснете, че св. Атанасий Велики, който участва и приема със събратята си коментираните тук решения на събора, не е бил наясно с тях? Кой, те - старостилните апологети или той - св. Атанасий по-добре знае, какво е постановил съборът? Тяхната „желязна логика” няма как да обясни действията на светеца, който си позволява през 333 г. да промени деня на празнуването на Пасха от 22 на 15 април, същото прави и през 346 г, за да го съгласува с празнуването на Рим! Защото съгласно александрийското пасхално изчисление, което І Вселенски събор препоръчва на църквите да следват, Пасха се е падала на 22 април. Но св. Атанасий Велики явно не е бил наясно със старостилните „ороси” на І Вселенски събор 325 г, и само 8 години по-късно си позволява да не се съобрази с постановеното и вместо с повечето източни църкви празнува според изчислението на Римската църква. Хубаво е да се знае, че Рим и Картаген дори до VІ век, а някои от останалите западните църкви и до ІХ в. не се съобразяват с александрийското изчисление и използват собствената си пасхалия, която съвсем не съвпада с александрийската. Значи ли това, че според старостилците, Рим, Африка и целият запад още от Първия Вселенски събор са отпаднали от Църквата, при това заедно със св. Атанасий и Александрийската църква? Е, за да бъдем честни, ще споменем, че повечето от Пасхалните послания на св. Атанасий Александрийски не са достигнали до нас, а можеше да се окаже, че още 12 пъти предстоятелите на Александрийската църква след 346 г. променят деня, в който според техните изчисления е трябвало да се падне Пасха, и празнуват с Рим, както предполагат много от изследователите!

За сметка на това, до нас са достигнали решенията и споразуменията на друг един събор. При това събор провел се не къде да е, а в нашата столица – Сердикийският събор 344 г.(334-344). На него, като е добре известно, главно действащо лице е отново св. Атанасий Велики. Това обаче, което е неизвестно на старостилните апологети или умишлено се премълчава, е, че на него, през 342 г се изработва „компромисна” пасхалия между Рим и Александрия, за срок от 50 години, в която всяка година датата на празнуване на Пасха се договаряла отделно и била резултат на компромис между двете страни (Athanasius, PG 26, 1354). Това ясно показва, че още тогава Църквата е признала, при това съборно, възможността да съществуват два пасхални цикъла. Тогава? Тогава заслепените от егото на собствената си непогрешимост старостилци е добре да си дадат сметка, че Църквата в лицето на такива колоси на вярата като св. Атанасий е поставяла църковния мир и църковното единство над всичко! За съжаление, днес претендиращите да бъдат истински, по-истински и най-истински православни християни, създадоха близо 100 старостилни разкола, при това много от тях в страни, които продължават да служат по стария стил, като Русия, Сърбия, Грузия. Изводите може всеки да си направи сам.

Друг любим мотив на старостилните апологети е позоваването на „90 правило на св. Василий Велики”. При това, свещеници от БПЦ като о. Марий Димитров си позволяват да цитират 1 правило на св. Василий, с неговото определение за разкол и разколници, с което недвусмислено се опитват да намекнат на ръководството и паството на нашата Църква, че се намира в някакъв разкол! Интересно, в разкол с кого - с о. Марий, който е свещенослужител на БПЦ и служи с разрешението на нейн епископ? Всъщност, въпросното 90 правило е правило 91 на св. Василий, в което няма и дума за календар, но в желанието си да приобщят и този светец към „старостилието”, те го цитират. Там действително се говори, че „от съхранените в Църквата догмати и предание, за някои ние имаме писмени свидетелства, а други са взети от Апостолското предание... и едните, и другите имат еднаква сила на благочестието...”. Ето така си напасват текстове и истории старостилните защитници. Кое им дава право да приемат, че казаното от св. Василий Велики касае календара и празниците в Църквата?. В това правило изведено от „За Светия Дух” се говори за Петдесетница, Богоявление, Тайнства, Евхаристия и т.н., но не и за календар. Кое кара старокалендарците да го превръщат в свой аргумент? Но нека допуснем, че имат право, светецът не е упоменал, но е имал предвид и календара като част от някакво предание. Излиза, че според защитниците на стария стил и св. Василий Велики подобно на св. Атанасий, на св. Йоан Златоуст и т.н. се е самоосъдил и е отпаднал от Църквата. При това заедно със себе си директно е осъдил и св. Григорий Богослов, и св. Йоан Златоуст. Защо? Защото, ако това му правило е визирало преданието за календарни дати и чествания, няма как да се обясни, че именно св. Василий Велики, пръв на Изток, променя традиционното в източните Църкви честване на Рождество Христово на 6 януари, заедно с Богоявление, и въвежда честването според практиката на Рим на 25 декември. Същото малко по-късно ще направи св. Григорий Богослов в Константинопол, и св. Йоан Златоуст в Антиохия. Що за дързост са проявили тези светци, да не се съобразят с предписанията и тълкуванията на старостилците за свято пазене на традициите в датите?

И нека завършим с думите на св. Киприан Картагенски относно култа към традицията: „Една традиция без истина е нищо друго освен древна грешка” (Ep. 74,9)

(следва)

Църковният календар ІІІ

.

Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/10518/319

„Тачите дни, месеци, времена и години! Боя се за вас, да не би напразно да съм се трудил помежду ви! Толкова ли сте неразумни? След като наченахте с дух, с плът ли сега свършвате?” (Гал. 4:10-11; 3:3)

Големият интерес, който календарният спор предизвиква в иначе неголямата ни църковна общност, е още едно свидетелство за кризата на църковното съзнание у нас. Тъй като този въпрос предизвиква спорове, дава повод за обвинения и най-лошото – внася разделение в Църквата, счетохме за необходимо да разширим първоначалната си статия, която бе замислена единствено като фактологично подкрепен коментар на инициативата на отец Марий, която предколедно разбуни Българската църква. Както вече казахме, църковният календар няма сотирологично значение, т.е. няма отношение към спасението на човека в смисъла, в който го имат догматите. Единственото, което има значение в случая е, съобразяване с решението на ръководството на БПЦ. Само архиереите имат право да вземат решение по този въпрос и каквото и да бъде то, без излишни страсти и емоции трябва да бъде следвано, защото християните се спасяват, живеейки в богослужението и според новия, и според стария стил . Първите две части на статията предизвикаха впечатляващ отзвук сред читателите ни, съдейки по писмата и бележките, които затрупват електронната ни поща (не винаги доброжелателни, а понякога дори и учудващо заплашителни). Поради тази причина счетохме за необходимо да обхванем по-голямо количество материал, свързан с темата – както исторически, така и евангелски и светоотечески свидетелства за отношението на Църквата към времената и датати, а също и мнения на съвременни старци и църковни авторитети по въпроса за стария и новия стил.

Тези, които са се интересували от календарните спорове, вероятно са забелязали, че в своите обвинения старостилните защитници се позовават преди всичко на цитати от Стария завет, валидността на които подпечатват некоректно, но целенасочено с думите на ап. Павел: „Но ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде” (Гал. 1:8). Намираме това за нечестно, защото не някъде другаде, а в същото послание ап. Павел пише това, което използвахме по-горе като мото на нашата трета част от статията: „Толкова ли сте неразумни? След като наченахте с дух, с плът ли сега свършвате? Тачите дни, месеци, времена и години! Боя се за вас, да не би напразно да съм се трудил помежду ви!” (Гал. 3:3; 4:10-11). Кой благовести тогава другото, различното от завещаното ни от апостолите? Използващите новоюлианския стил, за които числата и датите нямат сакраментално значение и функция или онази част от защитниците на стария стил, за които календарът е не просто условие за спасението ни, но и фактор, определящ коя е истинската Църква, съответно кои вярващи са в нея?

Календарният въпрос и Св. Писание. В сянката на закона или под лъчите на благодатта

Старият завет отделя голямо внимание на календара. Дните и датите играят съществена, определяща роля в живота на евреите. Още в първата заповед, която се дава на избрания народ, се съдържа указание какъв трябва да бъде календарът.

”Тоя месец да ви бъде начало на месеците, пръв да ви бъде между месеците на годината. (Изх. 12:2).

В „Декалога”, който Моисей донася на Израел, една от заповедите също съдържа календарно указание: „Помни съботния ден, за да го светиш” (Исх. 20:8). Указанията за предписаните празници, които евреите е трябвало стриктно да съблюдават, също са фиксирани в конкретен календарен период от време: „Кажи на синовете Израилеви: в седмия месец, на първия (ден) от месеца, имайте почивка, празник Тръби” (Лев. 23:24); „и на деветия (ден) от същия седми месец, в деня Очищение” (Лев. 23:27); „Кажи на синовете Израилеви: от петнайсетия ден на същия седми месец е празник Шатри” (Лев. 23:34); „И в новомесечията си принасяйте Господу всесъжение” (Чис.28:11).

Интересно е, че само два от старозаветните празници – началото и края на събирането на реколтата, не се са свързани с определени календарни дни, а се извършват в зависимост от това, кога ще узреят първите плодове и точно след седем седмици се отбелязва краят на събирането им. Тоест, почти всички старозаветни празници са неразривно свързани с определени дни и месеци. Установяването на тези празници в Стария завет не е просто набор от съвпадения, но носи характера на заповед, ето защо календарът е изпълнявал и изпълнява и до днес сред евреите изключително важна роля. Нещо повече, юдеите стриктно се придържат към своя календар и метод на изчисляване на годината, тъй като нито юлианският (старият стил), нито новоюлианският (новият стил) биха им позволили да изпълнят закона.

За разлика от Стария завет, в който трудно бихме могли да изчислим броя на предписаните и указани точни дати, дни и дори часове, в Новия завет нямаме нито една указана точна дата!
Случайно ли е това? Нима събитията от новозаветната епоха не се разиграват в библейските земи, където са протекли и голяма част от старозаветните? Нима повечето от новозаветните персонажи не са евреи, при това хора, дълбоко свързани с юдейския религиозен живот? Не беше ли св. ап. Павел ученик на един от най-известните религиозни учители в Йерусалим, равина Гамалил? Не доказваше ли с преследването си на християните своята безрезервна преданост към закона, преди сам Господ да го обърне за Себе Си ? Защо тогава нито един от евангелистите, нито един от апостолите не ни остави поне едно точно датирано събитие, като например – в този ден, месец, година се роди Спасителят, кръсти се, извърши чудо, възкръсна? Защо? Защо фанатизираните привърженици на стария стил, които искат да ни убедят в изключителната важност на дните от календара, не се опитат да обяснят този безспорен факт? Как можаха евангелистите, някои от които свидетели на всичко случило се, да не ни оставят поне една сигурна дата, за да не си блъскат религиозните математици днес главата в първата, третата, петата или десетата година от Рождество Христово се е родил Христос. Само този факт - че Новият завет не ни е оставил дори една дата, е достатъчен за непредубедения християнин да разбере, че календарът няма, не е имал и не може да има нищо общо с религиозен живот на християните, а още по-малко да играе някаква определяща роля в него. Не можеше ли ап. Матей, който както се знае, често е записвал казаното от Христос, като добър юдеин да добавя и датите, когато това е ставало? Случаен факт или нещо дълбоко промислително? Няма да си позволим подобно на старостилните апологети да ви тълкуваме или измисляме несъществуващи неща, за да доказваме колко страшно нещо е неспазването на дните. Нека оставим апостолите сами да ни изложат отношението си към времето, което трябва да бъде основополагащо и за нас. Апостол Павел веднъж по-повод осъждането, на което старостилните привърженици редовно подхвърлят другомислещите, казва:

„Един различава ден от ден, а друг смята всички дни еднакви. Всеки да постъпва, според както е напълно уверен в ума си. Който различава дните, различава ги за Господа; и който не различава дните, за Господа ги не различава” (Рим. 14:5-6).

В Посланието си към Галатяни, апостолът внася необходимото уточнение и е доста по- категоричен:

„Но тогава, понеже не знаехте Бога, служехте на богове, които по естество не са богове; а сега, като познахте Бога, или, по-добре, като бидохте познати от Бога, как се връщате пак към немощните и оскъдни стихии и искате пак изново да им служите? Тачите дни, месеци, времена и години. Боя се за вас, да не би напразно да съм се трудил помежду ви” (Гал.4:8-11).

Напразно ли се е трудил ап. Павел, щом претендиращите да бъдат най-ревностни във вярата, ни обвиняват, че не тачим календара, и не само ни обвиняват, но дори и дръзват да разделят Църквата?
Какво кара ап. Павел да не се съобразява с времето, при това не просто да бъде безразличен към него, но дори да счита култа към него опасен за вярващите? Отговорът на този въпрос откриваме в посланието му до Солуняни:

„А за времената и годините, братя, няма нужда да ви се пише, защото сами вие твърде добре знаете, че денят Господен ще дойде тъй, както крадец нощем” (1Сол. 5:1-2).

Има само един ден, който апостолът счита за важен, който трябва да пазим и за който трябва да се готвим - „денят Господен”, Второто Пришествие на нашия Господ Иисус Христос. При това не става въпрос за неделята - "Господния ден", както е възможно прибързано да си помислят някои! Още повече, че никъде в Новия завет нямаме указание за пазенето на неделята, а по благочестива традиция, за християните "съботата", от четвъртата заповед в Декалога става неделя - денят на Христовото Възкресение. В казаното от апостола ясно личи, че този, другия "ден на Господа" е никому неизвестен. Настъпването на този ден, не е свързан с никакъв календар, това е никому неизвестна тайна, за която сам Спасителят казва: „не се пада вам да знаете времената или годините, които Отец е положил в Своя власт” (Деян. 1:7).

Светата Църква винаги се е ръководила от съображенията, които изложихме по-горе. За съжаление, периодично са се появявали „горещи умове”, които се опитват да разделят паството Господне, да оспорват Писанието и преданието, да го преиначават и манипулират, както и фактите свързани с него и да твърдят, че техните апологии са най-чистото, най-автентичното православие. Ще си позволим да се върнем отново на І Вселенски събор, за да покажем пълната несъстоятелност на старостилните твърдения относно юлианския календар, и по-конкретно за това, колко акуратен бил той спрямо християнското летоброене и богослужебния цикъл, как удовлетворявал всички канонични изисквания и се бил превърнал в част от Преданието. Явно служещите си с подобни твърдения се предоверяват на собствените си умозаключения, без обаче да познават миналото на Църквата. Защото отново неоспоримите църковно-исторически факти опровергават твърденията им. По ирония на съдбата, както вече многократно повторихме,

І Вселенски събор не е оставил никакъв канон относно празнуването на Пасха,
за сметка на това обаче ни е оставил нещо, което поради незнание или умишлено старостилните апологети никога не споменават. Този неудобен факт е, че І Вселенски събор ремонтира „свещения и неприкосновен”, както се опитват да ни убедят, юлиански календар. При това отците от І Вселенски събор правят същото, което 16 века по-късно ще направи Всеправославният събор в Константинопол - изпускат няколко дни от календара и датата 18 март става 21 март.

Защо се е случило това? Юлианският календар, по който се ръководи Православната църква води началото си от древен Египет. В Египет астрономията била силно развита, а Александрия разполагала с може би единствената в целия древен свят астрономическа обсерватория. На египетските астрономи бил известен факта, че Земята се върти около Слънцето, при това пълното завъртане ставало за малко повече от 365 дни. Когато Гай Юлий Цезар завладял Египет, той се запознал с този календар, който му бил представен от един от главните египетски астрономи Созиген. На Цезар се харесало авторитетното представяне на календара от вещия в астрономията Созиген и той заповядал този календар да бъде въведен в цялата Римска империя. Това се случило в 46 г. до р. Хр. По името на Юлий Цезар, календара останал в историята като юлиански. Но този календар не бил съвършен и се получавала разлика между него и астрономическата година. От времето на въвеждането му, до времето на І Вселенски събор, юлианският календар бил изостанал от астрономическия с близо 3 денонощия. Този факт бил известен на делегацията на Александрийската църква и те изложили своите съображения пред събора. Ако допуснем, че апологиите на старостилните застъпници са дори частично верни, то ще излезе, че отците на І Вселенски събор са се самоосъдили и още тогава Църквата е отпаднала от истината. Защо ли? Защото отците на събора приели съображенията на александрийската делегация и единодушно решили да изпуснат 3 дни от календара, за да се изравни той с астрономическия и календарното пролетното равноденствие да съвпадне с астрономическото. Така с решението на 318-е отци от І Вселенски събор 18 март 325 г. станал 21 март 325 г. Този прецедент сам по себе си прави безсмислени всякакви старостилни вариации на тема календар и показва, колко безпочвени и цинични са обвиненията им.

Може би ще бъде интересно за читателите ни да узнаят и други малко известни неща, свързани с празнуването на Пасха. Така например, въпреки предписанията на 7 Апостолско правило (ІV в.) и 1 правило на Антиохийския събор (333 г.), въпреки заплахите за отлъчване на тези, който празнуват Пасха съгласно изчисленията и заедно с юдеите, много от църквите не се съобразяват с предписанията и продължават да следват собствената си традиция. Нещо повече, 7 правило на поместния събор в Антиохия определено има политически характер, целящ да принуди Антиохийските църкви да се съобразят с александрийската пасхалия. В това правило дори виждаме един умишлен акцент, позовававащ се на несъществуващо предписание на І Вселенски събор, целящ със силата на авторитета да принуди кватродециманите или четиринадесетниците да престанат да се ползват от юдейското изчисление на Пасха и да празнуват на 14 нисан. Повечето църкви, не само не съгласували празнуването на Пасха съгласно предписаното от І Вселенски събор, тоест Пасха да се чества съгласно изчисленията на Александрийската църква и следвали свои пасхалии, но дори до началото на ІХ век някои от църквите упорито отстоявали собственото си предание, без това да предизвиква съдбоносни сътресения.

Така например, Римската църква се съгласява да приеме александрийската пасхалия едва през VІ -VІІ в. Ясно свидетелство за съпротивата срещу александрийската пасхалия са правилата на последвалите събори. Такова правило се явява 7 на Лаодикийския събор (343 г.), 7 правило на ІІ Вселенски събор (381 г.), както и, забележете, 95 правило на VІ Вселенски събор (Трулски) (692 г.). Едва в началото на ІХ век продължителните усилия и на изтока, и на запада, не без активната помощ на императора довели до това, във Вселенската църква да бъде установена единна практика за определянето на Пасха съгласно александрийското изчисление и на основата на предписанието на „никейските събеседвания”. Тази практика просъществувала до момента на въвеждането в Римокатолическата църква на григорианския календар, който реформира и пасхалното изчисление и поради тази причина не е приет от православните Църкви. От казаното до тук, се вижда, че Църквата е празнувала Пасха заедно в един много кратък исторически период от около 150-200 г. Само този факт е достатъчен да ни покаже безумството на старостилните твърдения, за някакви едва ли не "съдбовни" нарушения и отклонения у новостилните.

(следва)