Общо показвания

Listen to the music of Orthodoxy

петък, 25 март 2011 г.

Благовещение

.

Автор: В. Каравълчев
публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/12994/51/


“Ангелът влезе при нея и рече: радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените... Тогава Мариам рече: ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти…” (Лука 1:28-38)


Днес Църквата чества Благовещението на Пресвета Богородица. Благовестието на архангел Гавриил положило „началото на спасението” на всички нас и явило „пазената от векове тайна”. Днес, ние заедно с цялата земна и небесна Църква молитвено съзерцаваме „Царицата на Ангелите” и чуваме думите, с които тя приема да стане майка на Бога и така възстановява отново съюза между небето и земята: „Ето рабинята Господня”. С каквито и радост и тържественост да отбелязваме този празник, ние по-скоро предусещаме величието на случилото се, без да имаме реална, истинска представа за него. Съвременният човек, възпитаван от малък да бъде лидер, хегемон и господар, не разбира смирението на Богородица. Недоумението става още по-голямо поради думите, с които тя отвръща на архангел Гавриил. Думата „рабиня” (ръцкото „δούλος”) предизвиква негативна реакция, асоциира се с покорност, безволие, слугинство и въпреки че в българския език се прави опит да бъдат разграничени семантично „раб” и „роб”, този негативен привкус в значението на думата у мнозина остава. В контекста на Евангелието обаче, когато архангел Гавриил благовести на св. Богородица, думата рабиня, раб имат различен смисъл.

Рабът е антоним на работник, наемник, гръцкото „εργάτη”. Работникът е платено лице, наето за извършването на определена сезонна работа, той идва, свършва си договорената работа, получава си парите и си тръгва. Рабът, за разлика от работника, не е наемник, той е почти част от семейството, родственик, без да е от същия род, наследник, без да бъде родственик. В момента, в който св. Богородица изрича „ето рабинята Господня” се прокарва мост между небето и земята и всички ние, родствени на Богородица, чрез нея се сродяваме с небето, а Бог снизхождайки към човека, се сродява с нас в Богородица и така се явява „тайната от вечността”, а именно, че Бог стана човек, за да може човек да стане Бог.

За разлика от повечето Господски празници, Богородичните чествания се обособяват твърде късно в Църквата. Изначалното почитане на майката на нашия Бог Иисус Христос, за което имаме свидетелства от катакомбите още от ІІ в., започва да се обособява в конкретно честване едва в началото и дори средата на V в. (според артефакти в Рим и Равена от времето на папа Сикст ІІІ 432-440). Първоначално е съществувал един общ Богородичен празник – Събор на Пресвета Богородица, който възниква в резултат на вероизповедните определения на Третия Вселенски събор през 431 г.

Още с възникването си празникът Благовещение Богородично носи различни имена - Зачатие Христово, Благовещение Христово, Начало на изкуплението, Благовестието на ангела и т.н. За съжаление, дори и до днес, не знаем със сигурност къде точно и как се е зародил този празник. За празнуването му имаме сведение на бл. Йероним (+420). в Liber nominum locorum той споменава, че в Назарет, на мястото където е станало възвестяването на благата вест от архангел Гавриил бил издигнат храм в чест на Боговъплъщението чрез св. Богородица. Най-достоверното сведение обаче, от което се вижда, че Благовещение става официален празник, е указ на император Юстиниан от 560 г., в който се фиксира датата на празнуването на празника – 25 март. Интересно е, че св. Епифаний Кипърски в своя Panarion говори, как по негово време мнозина считали, че Христос е заченат през седмия месец. В приписваните на св. Атанасий Александрийски „Quaestiones ad Antiochum ducem” – (творба, създадена след неговата кончина) се казва, че Христос се въплътил в утробата на Дева на 25 март. Въобще тази дата добива популярност и започва да се налага в Църквата, след като на Запад се утвърждава и започва да се чества 25 декември като ден на Христовото Рождество. Св. Анастасий Антиохийски в една своя проповед споделя едно любопитно съждение, а именно, че датата на Благовещението 25 март съвпада с деня на сътворението на човека, защото според него съгрешилият човек трябва да бъде възсъздаден в същия ден. Тук трябва да отбележим, че съществуващите слова за Благовещение, приписвани на св. Григорий Богослов, св. Василий Велики, св. Йоан Златоуст, Прокъл Константинополски и др. са дело на други хора и на по-късни времена. От VІІ век нататък празникът Благовещение вече се споменава редовно в църковната и богослужебна литература. От 52-о правило на Трулския събор се вижда, че Благовещението е литургично ситуирано в живота на Църквата, а от дадените предписания, забраняващи извършването на Св. Литургия по време на Великия пост освен в дните събота, неделя и на Благовещение, разбираме, че празникът започва да се осмисля все по-дълбоко богословски. В подкрепа на това свидетелстват литургичните извори, показващи развитието на празника. Поради връзката на Благовещение с цикъла на подвижните църковни празници и поради възможните различни празнични съвпадения се създават множество правила за извършването на богослуженията от цикъла на Благовещението, наречени Благовещенски глави (ръководства или указания за празника). Едно бързо сравнение на Йерусалимския канонар (VІІ в.) на Кекелидзе (грузинската му версия) и Канонар от Синайската библиотека (Х в.) показват огромното литургично развитие и натрупване на нови указания за празника в този период от около два века и половина. Сравнението на Йерусалимските типикони (типици) позволява да се проследи до голяма степен еволюцията на празника, включително и до съвременното му състояние, зафиксирано в печатните издания.

Чрез своето литургично богатство за този празник, натрупано през вековете, Църквата отправя към всеки един от нас едно послание: онова „Да”, изречено от св. Богородица на Божията воля към нея, заличило греха на Ева. Нейната духовна чистота й дала дръзнованието да се съгласи да изпълни непостижимия дори за ангелите Божи план за нея. Подобно на нея и всеки човек, роден в Христа за нов живот, трябва да се стреми към онази духовна свобода, която ще му позволи да казва без страх и съмнение „да” на Божията воля в живота му. Само така може да се докоснем до дълбочината на този празник и да разберем думите „Днес е началото на нашето спасение, днес се открива пазената от векове тайна: Синът Божий става Син на Девица..”

четвъртък, 17 март 2011 г.

Правилата на светите апостоли – произход и авторитет

.

Автор: Венцислав Каравълчев
Публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/12782/319/

Почти всички сборници с правила на Православната църква, особено издадените през последните 5-6 века, започват с така наречените "Правила на Светите апостоли". Правилата се занимават с проблемите на църковното устройство, йерархия, служението на епископа, презвитера и дякона, някои дисциплинарни въпроси, свързани с отношението към еретиците и др. Читателят неспециалист може да се подведе от името на тези правила и да счете, че те действително са дело на самите апостоли. В някои руски православни издания, в уводната част към правилата може се срещне твърдението, че дори до 15-16 век, при това на Запад, не е съществувало съмнение в апостолския произход на правилата. Като аргумент се привежда едно изказване на испанския йезуит Франциско Торес, познат повече като Turrianus (1501 -1584), които освен защитник на доктрината за Непорочното зачатие на Пресвета Богородица в Римокатолическата църква, причастяването на миряните само с Тялото Господне и др., говори не просто за апостолския произход на тези правила, но и уж доказва, че същите били издадени писмено и непосредствено от светите апостоли на събора в Йерусалим (45 г.). Разбира се, това, което Турианус твърди, не е подкрепено с никакви доказателства. Неслучайно големият историк-класик Давид Блондел го обвинява в липсата на всякакъв критичен подход. Истината в случая е, че като убеден католик-йезуит, Турианус се опитва да използва апостолските правила като аргумент срещу набиращия скорост протестантизъм. Хубавото в случая е, че благодарение на започналата тогава полемика се стига до едно задълбочено научно и критично изследване на тези правила.

Апостолските правила се отнасят действително към най-ранния период от живота на Църквата. Няма обаче никакви преки доказателства, че са лично дело на апостолите. Разбира се, съществуват множество косвени свидетелства, които подкрепят теорията за ранния им произход. Няколко от тези правила се явяват квинтесенция на казаното от самия Господ Иисус Христос в Евангелието. Може да се сравни например: Мат. 5:32; 19:17 и правило 48 на св. апостоли. Други се явяват следствие на казаното и направеното от апостолите. Паралели откриваме в съдържанието на 1Тим. 3: 2-13; Тит 1: 5-9; 1 Петр. 5:1-4 и др. с правила 17, 25, 42 -44, 61, 80, с които се забранява приемането в клира на хора, които не съответстват на указаните от апостолите качества. Друг косвен аргумент е присъствието в правилата на трите главни йерархични степени – епископска, презвитерска и дяконска, на които указват и отците от І-ІІ в. като св. Климент Римски, св. Игнатий Богоносец, Тертулиян и др. Ползвали са се с голям авторитет и са били широко разпространени на Изток. Освен това някои от светите отци, както и в определенията на малките и по-големи събори се позоват на тези правила, като често вместо апостолски ги наричат "църковни постановления", "апостолски предания", "древни чинове" и т.н.

Виждаме, че още на І Вселенски събор (325 г) св. отци като че ли се позовават на тях като на нещо известно, без да ги упоменават изрично. Основание за това твърдение намираме в правила 1-о и 2-о на І Вселенски събор, които имат кратък аналог в правила 21-о и 80-о на апостолите. В правило 15 обаче имаме и конкретна употреба на израза "Апостолски правила" (Αποστολικοί κανόνες).

Един от най-авторитетните изследователи на правилата, написал и най-обширния и задълбочен труд върху тях е професор Дрей (Drey) от университета в Тюбинген. Много от изводите, които той прави, остават валидни в науката и до днес. Според него, Апостолските постановления са сборник, събран и съставен на два пъти. В него са събрани и отразени традицията и практиката на раннохристиянската Църква. Първият сборник е създаден през V в. Този сборник, който използва и Дионисий Малки, е включвал 50 правила. Към него през VІ в. са били добавени още 35 правила и така се е появила днешната компилация, която съдържа 85 правила. Както ще видим в нашето изследване, Западът ще приеме като автентичен частично само първия сборник с 50 правила и ще отхвърли като апокрифен втория с добавените още 35. При това Западната църква ще направи това едва след пълното си разделяне с Източната църква през 1054 г.

Съществуват и друти мнения, като това на известния юрист М. Мортрейл, според когото сборникът с Апостолските правила е бил създаден през ІІІ в., когато за нуждите на Църквата са били събрани различни дисциплинарни постановления, циркулиращи и съхранили се по пътя на устната традиция в различните поместни църкви. Някои автори, като Хефеле, например, считат, че един първоначален вариант (чернова) на част от правилата се е появил в края на ІІ, началото на ІІІ в., но не предлагат никакъв сериозен аргумент в защита на това предположение. Вон Фънк (Von Funk), известен богослов, след като прави сериозен сравнителен анализ на каноничните текстове със съдържание близко до това на Апостолските правила, определя времето за появата им в самото начало на V век. Два са трудовете на Фънк, които заслужават сериозно внимание „Didascalia et Constitutiones Apostolorum” и „Die apostolischen Konstitutionen”.

В православните научни среди се е наложило едно междинно на мненията на Дейл, Мортрейл и Фънк положение, че правилата са били събрани от неизвестен благочестив християнин и влезли в сборник в периода края на ІІІ, началото на ІV в. под името Апостолски. В подкрепа на това мнение е фактът, че правилата на Антиохийския събор от 341 г. в голямата си част повтарят Апостолските. Този факт от една страна сериозно говори в полза на сирийския произход на Апостолските правила, а от друга, изправя изследователите пред сериозна дилема. За сирийския произход и авторство на Апостолските правила говори Фънк, който обръща внимание на заемките от сиро-македонския календар в правилата и според когото няма съмнение, че събирачът и авторът на правилата е сириец. Още един аргумент в полза на сирийския произход на правилата е ръкопис от 520 г. (публикуван от E. Brooks) с писма на Северий Антиохийски, където се споменават правила 21-23. Фактът, че до нас правилата са достигнали във вид обработен отново от антиохиец – Йоан Схоластик, допълнително дават тежест на сирийската хипотеза.

Друг интересен момент в т.нар. антиохийска теза, на която още преди повече от 100 години големите руски църковни канонисти Суворов и Павлов обръщат внимание, е удивителната прилика на Апостолските правила с правилата от събора в Антиохия. Те дори считат (което е актуално и до ден днешен сред някои изследователи), че Апостолските правила всъщност са съставени от правилата на Антиохийския събор. Разбира се, за мнозина една такава мисъл е твърде еретична. Това означава правилата автоматично да загубят апостолския си авторитет и влиза в противоречие с традиционното отношение на Църквата към този сборник, като към част от апостолското предание. Внимателният прочит на правилата на Антиохийския събор обаче показва, че на места те се обосновават с една по-стара традиция, докато в Апостолските правила има позоваване единствено на Писанието, което би трябвало да означава, че Апостолските правила предшестват Антиохийските. Все пак, добре е да подчертаем, че

признаването на апостолски авторитет на „правилата” не е равнозначно на апостолско авторство

Нещо повече, едностранното разглеждане на апостолските правила, само от позицията на Изтока, което странно защо мнозина правят, прокарва линията на разделението в Църквата не от ХІ век, а още от ІІ-ІІІ век. Това не само е некоректно, но и опасно. Какво искаме да кажем? Малко известен факт е, че Апостолските правила във вида, в който са се утвърдили на Изток и от там в Православието, никога не са били приети на Запад. За Църквата на Изток правилата поне от времето на Трулския, наречен още Пето-шести събор (691-692 г.) са и остават 85. Римската църква никога не признава за апостолски повече от 50 правила. Но дори и в този съкратен вид, Апостолските правила не добиват безспорен каноничен авторитет в Западната църква. Причините са различни, една от тях вероятно е различният им брой в различните гръцки списъци, както и факта, че влизат в открито противоречие с някои по-рано съборно утвърдени правила на Западната църква. През V в. известният монах Дионисий Малки (автор на т.нар. християнско летоброене и който твърде вероятно е роден в Дуросторум – Силистра) превежда Апостолските правила за първи път на латински език.[1] За превода си ползва известен нему списък с 50 правила (това е и един от аргументите на проф. Дейл за първия сборник, с 50 правила, към който били добавени впоследствие още 35). В предисловието към този списък Дионисий Малки, който въпреки, че нарича правилата „Canones qui dicuntur Apostolorum” и говори, че били известни „prolata per Clementem ecclesiae Romanae” още от времето на Климент Римски, подробно обяснява, че тези правила не се ползват с общо признание и не се считат за апостолски.

В края на V в. на поместния събор в Рим (494 г. или по-вероятно 496 г.) под егидата на папа Геласий (св. Геласий І – третият и последен римски папа с африкански произход) тези правила се обявяват за неавтентични и апокрифни. Св. папа Геласий издава специален декрет “De libris non recipiendis” и в допълнението му, направено при преиздаването на декрета от папа Хормизд(ас) (514-523) [2], към числото на забранените книги бил включен и сборникът с Апостолските правила. Това включване на правилата в числото на забранените книги на Запад, както и откритите противоречия между ранните съборно утвърдени практики в Римската църква и Апостолските правила допълнително допринасят за това, че Апостолските правила там никога не добиват безспорен авторитет и значение. Така например, целибатът в църквите на Запад е съборно конституиран още с правилата на поместните събори в Галия и Испания през ІІІ – ІV в. Някои от Апостолските правила влизат в пряко противоречие с решенията на тези събори и е съвсем естествено да не получат популярност и подкрепа. Един друг папа, канонизиран за светец на Църквата, папа Сириций (+399) нарича престъпление (crimen) брачното съжителство на свещенослужителите. Дискусия предизвиква също 46-о правило, което отхвърля категорично кръщението на еретици и по този начин влиза в противоречие с римската практика, която взимала предвид кой именно и как е извършил кръщението.

През ІХ в. Псевдо-Исидор прави пореден неуспешен опит за реабилитирането на правилата, като ги включва по превода на Дионисий Малки в своя сборник. Впоследствие през ХІІ в. правилата са включени към декрета на Грациан (Decretum Gratiani). Благодарение на включването им в този декрет, който съставлява първия отдел на каноничен корпус на Римокатолическата църква (Corpus juris canonici ), Апостолските правила добиват известна тежест и значение за църквата на Запад. Но трябва изрично да подчертаем, че това става едва след формалното разделение на Църквата през 1054 г. При това, както вече неколкократно отбелязахме, Римокатолическата църква приема Апостолските правила в техния силно съкратен вариант от 50 правила.

На Изток първото ясно упоменаване на някакъв сборник „Правила на Светите Апостоли” срещаме в края на ІV в. в постановленията на Константинополския събор (394 г.) под председателството на архиепископ Нектарий. Почти два века по-късно, в средата на VІ в. виждаме бъдещия патриарх Йоан Схоластик (565-577) да включва в своя каноничен сборник 85 апостолски правила. През VІІ век се прави опит да бъде принуден Рим да приеме Апостолските правила. На Трулския събор (690-691 г.), който ние православните наричаме Пето-шести, а Рим определя като „събор на грешките” консилум „erraticum”, се приема едно дълго правило известно като правило 2-о. Там се прави кратък анализ и поименно изреждане на всички събори и списъци с по-известни правила, като изрежда тези на предходните поместни и Вселенски събори, частните правила на св. отци: Теофил, Дионисий, Петър Григорий, Атанасий, Василий и т.н. Това правило започва изброяването с Апостолските правила, като изрично упоменава, че те са 85. В стремежа си да предразположи Рим към приемането на правилата, изрично се споменава, че Апостолските правила са достигнали до нас благодарение на св. Климент Римски. Следва поименното изреждане на съборите и светите отци, приели едни или други постановления. Правилото завършва с думите: „Ако ли някой бъде изобличен в опитване да измени или изврати някое от изброените по-горе правила, такъв да понесе епитимия, определена от правилото, което е нарушил, и чрез това ще се цери от онова, от което се е препънал”.

Рим категорично отказва да подпише и признае решенията на събора в Труло. Самите решения на Трулския събор дори по мнението на такива строго православни изследователи като А. Карташев са „полемично отправени” срещу утвърдилите се практики в Римската църква. Целта е била на този събор, в който са участвали около 10 папски легата, а представителите на Изтока на моменти са достигали 230 души, да бъде париран папският протест и да бъдат прокарани решенията. Действително, папските апокрисиари в Константинопол подписват решенията на този събор. Когато обаче подписите им трябва да бъдат ратифицирани и да получат папска санкция, папа Сергий І (687-701), категорично отказва да го направи. Той дори казва, че предпочита да умре, отколкото да подпише решенията на този събор. Категоричен отказ да подпише решенията на събора прави и папа Йоан VІІ (705-707). Оттогава в Рим навлиза митът за "византийското коварство" съблазнило папските представители да сложат подписите си под документа, а в „Liber Pontificalis” буквално пише, че легатите били принудени да подпишат решенията на събора „legati decepti suscribserunt”. По-късно папа Николай І ще използва подобен повод, за да напомни на император Михаил ІІІ как с принуда византийците са изнудили римляните да подпишат решенията на Трулския събор. Тук трябва да отбележим, че неотдавна един от видните канонисти на Ватикана Vittorio Peri изнесе доказателства, показващи, че все пак решенията на Трулския събор са били частично припознати от Рим, в частта си, която не включва Апостолските правила и не противоречи на утвърдилото се на Запад. Това правят папа Константин І (708-715), Адриан І (772-775) и Йоан VІІІ (872-882).


Тук е важно да отбележим, че мнозина поради незнание говорят за "правилата на VІ Вселенски събор" и дори цитират споменатото второ правило като правило на VІ Вселенски събор. Такава практика съществува и у някои автори пишещи по въпроса в Православната църква. Целта е да се придаде по-голяма тежест и авторитет на тези правила, както и да се търси историческата връзка между V и VІ Вселенски събори и Трулския събор. Дори съществуват издания, в които под името на VІ Вселенски събор циркулират правилата на Трулския събор. Истината е, че нито Петият, нито Шестият Вселенски събори излизат с някакви правила или определения, а съсредоточават работата си върху борбата с ересите и догматичните въпроси на Църквата. Мнозина обаче са пообъркани от съвпадението, че VІ Вселенски събор (680-681 г.) и Трулският събор (690-691 г.) заседават в една и съща зала със сводове (трули), както и от желанието Трулският събор да се опита да изведе в правила обсъжданото на V и VІ Вселенски събор. При всички положения обаче, правилата на Трулския събор (690-691) не са правила нито на V, нито на VІ Вселенски събор, защото тези правила не са подписани от Западната църква, по онова време неотделима част от едната православна Христова църква. Освен това Трулския събор не фигурира в списъка на Вселенските събори, а решенията му не се приемат от Римската църква.

Свещеното предание на Христовата Църква не е поредица предавани устно или писмено твърдения и норми, а е постоянно откровение на Св. Дух, който неизменно просветлява християните и им открива истината и постоянно потвърждава истинността на опита на предишните поколения. Това е същинската причина при цялото многообразие на каноничното творчество на Църквата през вековете да съществува общ дух, общ подход в правилата на Църквата. Това е и причината да няма външни, формални белези, по които Църквата да степенува по важност своите събори - нито мястото на свикването на събора, нито броят на неговите участници, нито дори императорското участие не гарантира само по себе си, че едно епископско събрание е "църковен събор". От друга страна, всички църковни събори, където участниците са заседавали в Светия Дух, са истинни и авторитетни. По какви критерии може да наречем едно разкриване на Духа в историята по-малко значимо, а друго - повече? Тук е мястото на подчертаем, че Св. Дух проявява Своето действие на съборите, а и по принцип, не самостоятелно, независимо от човека, а в съработничество с него и поради това винаги трябва да отчитаме "историческия характер" на църковните канони. Каноните нямат "небесен произход" и не са спуснати от "небето", а "небето" слиза на земята, за да просветли онези, които търсят светлината, но поради духовната си болест не могат да вдигнат поглед към небето и да я видят сами. И Господ е давал на всекиму това, от което се нуждае, според това какво и колко е искал и колко е бил способен да възприеме.

Като Вселенски събори Църквата отличава седем от своите многобройни събрания първо, поради значимостта на разискваните на тях въпроси - основни за вярата догматични истини и важни за ежедневния живот на християнската общност проблеми. Тези въпроси са били важни за цялата Църква, а не само за местната църковна община и поради своя "вселенски" характер и съответните събори са наречени "Вселенски". Те са Вселенски също така, защото на тях са били представени чрез свои епископи всички главни църковни общини в тогавашния християнски свят. Трето условие, свързано с предходното, е, че техните решения са били приемани и припознавани като свои от цялата Църква, което именно им придавало "вселенски", тоест общ характер. Въпреки че апостолските правила, които разгледахме в тази статия, не са били приети от цялата Църква и поради тази причина не са притежавали авторитета на каноните на Вселенските събори, тяхното значение за църковния живот през вековете от този факт не се подценява. Сборникът с Апостолските правила съдържа почти всички важни канони, които в последствие са били разработени от Вселенските и поместни събори на Църквата. И дори да не е написан от св. апостоли, той разкрива църковното съзнание в зората на християнството и ни дава ориентири, които няма да загубят своята актуалност за Църквата "до края на времената".


--------------------------------------------------------------------------------

[1] Този текст е критично издаден за първи път у: Turner С., Ecclesiæ Occidentalis monumenta juris antiquissima, Oxford, 1899, fasc. I, 1-32.

[2]Св. Хормизд папа Римски, подобно на св. Геласий І е светец на Църквата. Той е известен с прекратяването на т. н. „Акакиева схизма” между Рим и Константинопол и възстановяване на общението между тях през 519 г. До нас е достигнала кореспонденцията между папа Хормисд и Константинополския патриарх Епифаний. Паметта му се чества на 6 август.

сряда, 2 март 2011 г.

Из писмата на стареца Софроний (Сахаров) до прот. Георги Флоровски

.

Автор: Архим. Софроний Сахаров
Превод: В. Каравълчев
Публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/12754/312/

Неотдавна в интернет стана достъпна обемната кореспонденция между големия подвижник на XX век архим. Софроний Сахаров и известния богослов отец Георги Флоровски, издадена от манастира "Св. Йоан Предтеча" в Есекс. Предлагаме на читателите на Двери две от писмата. Първото е написано буквално два месеца след основаването от стареца Софроний на манастира „Св. Йоан Предтеча” в Есекс Англия, който се превръща в светилник на Православието не само в Англия, но и в цяла Европа. То разкрива атмосферата в манастира, неволите и трудностите, с които се е сблъсквал и е трябвало да преодолява този велик молитвеник на нашето време. А второто съдържа размисли за епископското служение и неговата криза и е написано по повод хиротонията на Волоколамския епископ Василий (Кривошеин) през юни 1959 г.

Воистину Воскресе Господ!

Уважаеми и дълбокопочитаеми отец Георги!

Много се зарадвах на Вашия пасхален поздрав, който получих вече тук, в Англия.

Вие добре разбирате, че на стари години е нелеко дело да направиш такава промяна, да започнеш нов живот, в нова страна, където всичко ми е непознато, на език, който ми е съвършено непонятен. Ние, тоест аз и тези, които са с мен, веднага и изцяло се потопихме в работата. Невероятно много трябва да бъде извършено, за да се устрои животът. Огромни усилия ни струва нашата малка църква вътре в дома. Основната работа по нея почти завършихме в петък, преди Лазарова събота, и службите на Страстната седмица, както и Пасхалните, извършихме и извършваме в нея. За нас това е голям успех. Слава на Бога. Освен това трябваше да се организира ежедневният живот: „кухня”, градина, отопление, почистване на дома, подреждането на нашите стаи и други работи без край. Всички ние работихме действително до изнемога. Често ми се събираха не повече от четири часа сън в денонощие.

Още от момента на нашето пристигане тук (за което беше писано в много списания и дори бе оповестено по радиото) хората, често наивни, искаха да ни посетят, желаейки да видят нашето богослужение, устройството на нашия „аскетичен” живот, нашите „устави”, „порядки” и всичко подобно. Пишеха ни писма и с нетърпение чакаха отговори, нещо, което много ни терзаеше. Аз лично написах около двеста писма за тези два месеца, но с това не успях да потуша недоволството към нас. Мнозина са обидени от моето невнимание. Аз съм в ужас.

В отчаяние съм от всичко това, защото мнозина в своята обида ни „отмъщават” с лоши думи, с неправилно тълкуване на поведението ни и така нататък. Не изключвам възможността някои нарочно „да използват” така създалото се в практически план наше затруднение, за да посеят нещо против нас. Но се налага, често против желанието ни, да подминаваме всички обвинения, защото в противен случай нищо няма да бъде направено и всичко ще се провали.

Един местен свещеник, много добър човек, който ни продаде този дом, дойде по време на работата ни и, като видя дома си в „такова ужасно състояние”, си тръгна дълбоко разочарован. Едва вчера, когато дойде отново и видя нашата църква, се успокои и промени. Не трябва да се показва на хората каквото и да е в незавършен вид. Като са неспособни да видят „края” на делото според началото му, те изпадат в „шок”. Затова не ми се иска да приемам почти никого, за да не остане в съзнанието им неправилно впечатление.

Струва ми се, че аз Ви изпратих от тук едно писмо с въздушна поща, в което Ви уведомих за моето преместване и за други неща. Не разбирам, какво се е случило: писмото ли се е загубило или аз „само съм искал” да Ви пиша.

Сега Ви пиша обикновено писмо, за да ви изпратя с него и копие на един последен по време отзив на книгата (става дума за книгата „Старецът Силуан”, към чието английско издание има предговор от отец Георги Флоровски, бел. прев.). В него много добре е изразено „онтологичното” разбиране на заповедта за любовта към ближния, враговете и т.н. Също така със завидно уважение авторът на отзива говори за Вас като за изключителен православен богослов на Запад. Този отзив прави впечатление, че е написан от човек, възпитан в съвременната богословска литература в Европа, нещо не съвсем обичайно за Англия. Моята преводачка дори ми каза, че в самия език на отзива има нещо, което издава автора по-скоро като чужденец, който владее добре английския език, но не като англичанин по произход. Аз сам не мога да определя.

По-късно ще се постарая да намеря самото списание и да Ви го изпратя. Аз живея на село (по мерките на Англия – „дълбока провинция”). Издателството е доволно от това как се разпространява книгата. До днес са продадени 800 екземпляра. Аз не знам, удовлетворително ли е това или е малко?

Чух, че след като в печата са се появили толкова разнообразни отзиви за книгата, нейното издаване в Америка е твърде вероятно. Подкрепете това дело.

Отец Василий (става дума за бъдещия Брюкселски архиепископ Василий Кривошеин, бел. прев.) е имал някакви проблеми с отец архимандрит Николай и е бил принуден да напусне Оксфорд и да се засели в Лондон. При всички случаи на „човешки” конфликти всеки вижда своята правда и всяка външна намеса е рискована. Разбира се, отец Николай е вече стар и не може да бъде гъвкав и „пластичен”, което прави животът с него нелек. Сам отец Василий ми е говорил за това.

Въпросът с неговото ръкоположение за епископ и до днес за мен е неясен. Видях го преди месец в Лондон. Тогава той писа на митрополит Николай за делата си и чакаше някакво решение. От тогава нищо ново от Лондон не съм чувал. Което не означава, че през това време нищо ново не се е случило. Просто искам да кажа, че моите сведения са малко остарели.

Ако Вие дойдете в Англия, то аз всячески ще се постарая да Ви осигуря и пътуване до нас в Old Rectory. За мен ще бъде голяма радост да Ви посрещна тук. Домът е голям. Градината е голяма. Мястото е прекрасно. Тишина, почти пустинна. Ние сме на края на света. Ако и в материално отношение животът беше по-лек, то всичко би било действително напълно благоприятно.

Аз, както вече Ви писах, мисля да направя на конференцията в Оксфорд малко съобщение „За трите отречения, необходими за достигането на съвършенство у преп. Касиан Римлянин и преп. Йоан Синайски (Лествичник)”. Ако Вие, като истински познавач на Светите отци, можете да ми посочите и други места у тях, имащи отношение по този въпрос, ще Ви бъда дълбоко благодарен. За мен е трудно да пътувам до библиотеки. Ако у Вас се е запазила моята брошура на френски (Des fondements de l’ascese orthodoxe…) или на руски („Об основах православного подвижничество”) то там на с. 6-7 във френската или на с. 8-9 в руската може да видите за какво искам да говоря.

Моето благословение и най-добри пожелания за Ксения Ивановна.

Предан, с любов

Архимандрит Софроний.

The Old Rectory (Essex, England)

6 май 1959 г.

* * *Воистину воскресе!
Скъпи и дълбокопочитаеми отец Георги!

Благодаря Ви за писмото. Благодаря Ви за добрата дума. Нашето начало тук беше в много отношения изключително благоприятно. Но това не отстранява онези неразбирания и недоволства, за които Вие говорите именно като за свидетели на доброто начинание. Най-печалният момент се състои в това, че такива недоброжелателства и недоволства срещаш много по-често в близката църковна среда, отколкото сред инославните и чужденците. Не изключвам възможността да дойдете тук преди Оксфордската конференция на кола от Лондон или дори от Оксфорд.

Отец Василий трябва да бъде ръкоположен за епископ днес, в Лондон, 14 юни. Мисля, че ще го ръкополагат екзархът, архиепископ Николай и епископ Антоний Блум. Титулът на новия епископ е Волоколамски, а длъжността - втори викарий на екзарха.

По този повод мисълта ми отново се насочи към въпроса за йерархическото устройство на Църквата. Неизбежността и неотстранимостта на йерархията мисля, че всички разбираме. Не мисля, че сред православните има някой, който би възстанал против това „учреждение”, „установление”. Но историческият опит показва, че когато неравенството, което е задължително свързано с идеята за всяка йерархия, премине известни граници, тогава се разрушава възможността за нормално общуване между йерархичните степени. Влизайки в състава на висшия йерархически „клас”, за съжаление, повечето епископи губят дължимото уважение към тези, които стоят по-ниско от тях по отношение на тяхната степен, тоест, свещениците. В общия църковен живот се внася чужд елемент - този на „класовите отношения”. Епископите твърде често престават да бъдат не само братя, но дажи и отци. Те чувстват себе си преди всичко владици (деспоти на гр. ез.) и също твърде често клонят към „деспотизъм”. Ако в миналото подобно подчертано „неравенство” между епископите и свещенството (за монашеството даже на говоря) в някаква степен е съответствало на „социалния” строй и реалното състояние на нещата (например, слабо разпространеното образование), то сега спазването на същата дистанция между свещеници и епископи стана напълно неполезно за живота на Църквата. Аз съм дълбоко убеден, че в началото на Революцията такова явление като „Живата църква” (и другите презвитариански движения в други времена и в други условия), са били предизвикани именно от подчертаването на „неравенството” от страна на самите епископи. Към настоящия момент аз с дълбока скръб следя, как все по-силно се проявява тенденцията сред епископата да прокара „граница” между тях и останалото Тяло на Църквата. В борбата против идеята за „царственото свещенство” на всички християни (виж 1 Петр. 2:9), в борбата против идеята за съборността, включваща освен епископата и свещенството, и монашеството, и миряните, в стремежа да се представи епископата в цялост като носител на непогрешимост и с изключително право на учителство, в тези и подобни неща аз виждам страшна реакция, която може да се окаже гибелна за съдбините на Църквата в бъдеще.

Според мен това може да се разглежда като рязко снижаване на богословското ниво на църковното съзнание в наши дни. И се боя, че сега вече би било трудно да се противодейства на този процес.

Не мога да кажа, че никога не съм срещал епископи, които не са се стараели да премахнат непреодолимата пропаст между йерархичните степени и в личен план са оставали братя, приятели, сътрудници и съслужители на Божия престол. Но за съжаление, те са рядко явление. Удивително е, какво силно влияние имат социалните форми на живота през различните исторически периоди върху църковния живот. Удивително е колко рядко се среща съзнанието, че нашето християнство е религия абсолютна и затова е длъжна да съзнава своята независимост от останалия свят, където всеки „строй", всеки „режим", всеки „порядък” неизбежно носи в себе си възможността от „злоупотреба”, извращения, експлоатация и впоследствие до пълно израждане.

Ако се върнем към Църквата, към това, което виждаме в нейния живот през последните две столетия, то не бива да оставаме равнодушни пред факта, че епископите, които защитават духовното и богословско начало на Църквата, са малцинство. И в миналото такива борци като св. Максим Изповедник или преп. Симеон Нови Богослов, или св. Григорий Палама (до своето епископство), са били принудени да преодоляват намаляващото духовно и богословско влияние на епископите. Връхна точка на извратеното разбиране за „църковна йерархия”, която е съкровена по своята същност, е, разбира се, Ватиканът. Слава Богу, ние нямаме такова нещо. Но тенденцията към установяването на „външен” авторитет се среща у нас в по-голяма степен, отколкото би трябвало да бъде.

Възможно е скоро да излезе немският превод на книгата за Стареца Силуан. Той ще бъде значително по-пълен от английската верия. Преводачката се страхуваше да не се претовари и съкращаваше много, но в издателството, Патмос-Ферлаг, Дюселдорф, помолиха да пропускаме колкото може по-малко. Тя сега е заета с тази работа, живеейки при нас, в Old Rectory.

Господ да Ви съхранява в добро здраве, да благослови Вашите трудове с обилие на нетленни плодове у самия Вас. Както и у тези, които Ви слушат и се учат от Вас.

Предан Ваш архимандрит Софроний,
Поздрави на Ксения Ивановна.
29 май 1959 г.

За кръщението в Литургията и молитвите на Епиклезата

.

Автор Олга Меерсън
Превод: Венцислав Каравълчев
Публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/12675/64/

Тъй като радостта в Господа, предадена ми от отец Шмеман, който беше мой духовник, неотдавна в интернет някои нарекоха „бесовска”, започнах да мисля за днешното руско православие като за недотам православно явление. Ще говоря конкретно. Много мислех за загубата на завоюваното от Шмеман именно в областта на практическото литургично богословие, тоест в поетиката като пойезис, духовно делание (действие). Ние сме само съслужители – и свещениците, и миряните. Първите думи на Евхаристията „время сотворити Господеви” означават не „време да Му служим”, както мнозина мислят, а време, когато Той сам действа. Тук мнозина узурпират ролята на главното действащо лице, а Той остава само Адресат и така се принизява Тайнствеността на Евхаристията. Такова е протестантството: ето нашият начин на молитва: дойде време да се обърнем към Него и да Му служим. Смисълът на Неговото собствено спасително Действие в това тайнство се губи в съзнанието ни. Губят се такива неща като кръщението в литургията и четенето на молитвите на Епиклезата на глас (а не провлачено, както сега е прието: така изчезва гласът като „полъх на тихия вятър”, в който Илия е чул Самия Господ. А отец Шмеман, между другото, никога не произнасяше тези молитви след хора и на распев, а ги четеше по време на пеенето, но и след края му, и затова ги казваше винаги ясно и силно, много вдъхновено. След това и свещениците, негови ученици правеха така, включително и моят мъж. Днес все по-малко са хората, особено сред епископите, които са слушали как служеше Шмеман).

Тези прекрасни неща изчезват поради ленността на свещениците, а често и на епископите, по силата на някаква инерция, а не поради зла воля. Ленят се да „изчитат” молитвите на Епиклезата (да, и това го има!), а после четенето на „тайните”, сиреч тайнствените молитви се обявява за ерес, ленят се да служат „още там нещо” в литургията – а после и това се обявява за ерес. Те просто не се интересуват от тази символика и от дълбоката поетичност, тоест изразителност на всички тези „детайли и формалности”. Когато не чуваш красотата и функционалността, осмислеността на поезията, тогава тя става скучна – това го откриваме още в училище. Вече трето десетилетие преподавам на жертвите на такова образование, при това и на американски деца, и на руски, и на бивши съветски – всички са жертви на това безсилие и скуката, която то поражда. Но бедата е там, че това скучаещо, лениво и нерадиво духовенство е законодател на вкусовете, които самото то издига в догма. А ги издига, защото така им е удобно. Фарисеи, белосани гробници...

Дължината на богослужението съвсем не е гаранция за неговата православност (както в Лесков два певеца спорят, чий хор е по-благолепен – единият пее Херувимската за два часа, а другият – за три!), но и неговата краткост често се дължи на същата механичност. Само абсолютното и вечно средоточие на Евхаристията за всички Тайнства, включително и за Тайнството Кръщение гарантира осмисленост на присъствието и включването на Кръщението на миряните в Божествената литургия. Там, където хората губят чувство за смисъла и за символичността на връзката на Тайнствата помежду им и с това за абсолютността и вечността на продължаващата Евхаристия, се ражда механичност и поради това – ленивост и инертност. Както казва Манделщам (О. Менделщам – поет, литератор, преводач) за преследващите го чекисти: „Аз разбрах: те просто не обичат поезията”. И тези също. Поетът за тях не е частно лице, разбрало и проницателно явило нещо в своите „теологумени”, а е еретик.

Това важи още повече за православните. Представям си какво биха направили със св. Василий Велики, ако той беше техен съвременник и бяха прочели или поне чули нещо от написаното от него! Това се отнася, между другото, и за останалите отци на Църквата – почитани, но не прочитани от руското „исконно православие”. Василий Велики е бил поет, а не догматист – каква беда! В един момент, и то пишейки, сравнява земята, жадуваща благодатния дъжд на Спасението, с ... Даная[1]! И изобщо, св. Василий Велики превеждал Омир на съвременния му гръцки език. Не е ясно още, кое е по-страшно в очите на исконния православен – това, че става дума за езичника Омир, или, че Василий Велики е посегнал на класическия гръцки език, който между впрочем, "истинските" руски християни не знаят, но това не им пречи да се възмущават. Всяко слово, обаче, на Епиклезата в литургията на св. Василий Велики е изпълнено с провъзгласяването на Благата Вест – от описанието на Творението до думите за Изкуплението (И като слезе чрез Кръста в ада, умъртви болките на смъртта и като възкръсна на третия ден, проправи път за всяка плът към Възкресението, защото не беше възможно Началникът на живота да бъде задържан от тлението!... Та умъртвени в Адам, да се оживотворим в Самия Христос) Какви прекрасни думи, а най-важното – съдържателни! И досега в ушите ми звучи гласът на отец Александър Шмеман, който произнасяше тези думи така проникновено, всеки път – все едно беше първи и единствен, без всякакво значение дали на славянски или на английски език, по стар или нов стил (той и по двата служеше, в зависимост от това с кого и къде беше). И разбира се, ако не се четат на глас молитвите от Епиклезата, то никой от „православните” няма да разбере неговото, Василиево, кесарийско величие. И понеже тези молитви са относително дълги в сравнение с литургията на св. Йоан Златоуст, то когато стоиш на литургия на св. Василий Велики, ти се струва, че свещениците твърде дълго се „мотаят” в олтара и затова трябва да се пее нещо по-дългичко. През това време певците ("Время сотворити Господеви", а не ние – попове и певци!) обикновено излизат да изпушат една цигара и да поклюкарстват. И това ако не е кощунствена ерес! Отец Александър Шмеман въведе отново изначалния смисъл там, където други са искали да има безсмислици, тъй като така е по-удобно, така е наследено и по навик. Коя е тогава ереста?

--------------------------------------------------------------------------------

[1] В древногръцката митология Даная е дъщеря на царя на Аргос и неговата съпруга Евридика. Зевс се влюбил в Даная и я посетил под формата на дъжд. От тяхната връзка се ражда Персей.


Авторът Олга Меерсън е професор по руска литература в университета Джорджтаун, САЩ, съпруга на свещеник и духовно чедо на отец Александър Шмеман.
Материалът не се явява отделна статия, а споделена болка пред приятели във Facebook!

Последният старец на Глинската пустиня – схиархим. Симеон (1920-2010)

.

Автор Александър Богатирев
Превод В. Каравълчев
Публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/12585/100/

"При мен идвайте, моля, с прости въпроси. За умни беседи търсете академици"...

На 6 декември 2010 почина големият подвижник на Глинската пустиня схиархимандрит Симеон (Нестеренко). Глинският мъжки манастир, посветен на Рождество Богородично, е основан на мястото, където в началото на ХVІ век е открита чудотворната икона „Рождество на Пресвета Богородица”. В Глинската пустиня са се подвизавали и просияли мнозина светци на Православната църква. Само преди година на 25 март 2009 г. Украинската православна църква (МП) причисли към лика на светците трима от последните старци на обителта: схимитрополит Серафим (Мажуга), схиархимандрит Андроник (Лукаш) и схиархимандрит Серафим (Романцев). Малко след това през август 2010 към сомна на новопросиялите от манастира бе причислен и схиархимандрит Серафим (Амелина).

Старецът Симеон е сподвижник и съвременник на новопросиялите глински отци. Той е един от първите заселници на новооткритата след първата голяма вълна на революционни репресии в Русия Глинска обител през 1942 г. Отец Симеон активно работи за възстановяването на обителта. След повторното закриване на манастира от комунистите отец Симеон заедно с много от другите подвижници е изпратен в град Гудаута - Абхазия (Грузия). Около него се събират много духовни чеда и се създава цял таен женски манастир. След смъртта на старците Серафим (Романцев), Андроник (Лукаш) и Виталий (Сидоренко) отец Симеон започнал да обгрижва и много от техните чеда. В разгара на войната в Абхазия, старецът Симеон е принуден да се пресели отново и отива в едно селце недалеч от град Сочи (Русия).

Последните 8 години от живота си поради тежко боледуване и множество инсулти той е на легло. Въпреки, че болестите му не позволяват да общува нормално с чедата си и поклонниците, до последния си земен час той е заобиколен от посетители, които получават успокоение, а понякога и изцеление, дори само от мълчаливото присъствие покрай него.

Всъщност, преди кончината си на 6 декември м.г., старецът Симеон неколкократно стигал до смъртта, но Бог, по молитвите на чедата му, го връщал и удължавал с мъничко земния му живот - за да може да раздаде до последно голямото си сърце, изпълнено с много любов към всички страдащи. За едно от тези умирания отец Симеон разказва, че почувствал как душата му напуска тялото. Видял огромна гара, от която непрекъснато били връщани хора. Обхванат бил от безпокойство, защото съзнавал, че няма билет. Изведнъж видял един монах, с който на младини имал сериозна кавга - нещо, за което цял живот съжалявал. Старецът започнал да го моли за прошка, а монахът го повел по една дълга улица и му показвал домовете, в които живеели вече отишлите си от този свят монаси от Глинската пустиня. Накрая му показал един недостроен дом без покрив и само с три стени. "Това е твоят дом" – казал монахът. Отец Симеон се изненадал и казал, че трудно ще живее в него, понеже е недостроен. Монахът му отговорил, че засега няма нужда да живее в него, защото трябва да се връща, а когато го достроят, тогава ще може и да се върне. В същия миг старецът почувствал, как душата му се връща в тялото и отново започнал да изпитва силни болки.

Всъщност, той боледувал тежко почти през целия си живот. Още като дете простудил сериозно краката си, които отичат и почерняват. По-късно раните по краката му загноели, открили се и понякога се показвали дори костите му. Но той всичко търпял и се утешавал с примера на праведния Йов и страданията на Христос. Въпреки лечението, болките го съпътстват през целия му живот. Често се налагало да го носят на ръце до храма, а понякога сам пълзял, но щом влезел вътре, Бог му давал сили и той извършвал прав цялата служба. Мнозина приходящи, които не знаели за проблема му, подигравателно подхвърляли: „Толкова се е напил, че не може да стои на краката си”.

По време на гоненията на Хрушчов и въпреки застъпничеството на патриарх Алексий, отец Симеон е заточен в Абхазия. Там обгрижвал селцето Лихни и служил в полуразрушения древен храм на Св. Богородица (ІХ в.). Огромната му любов и усърдие скоро разнесли славата му и в тази част на Русия. Въпреки огромната нужда от средства - за полуразрушения храм, отец Симеон никога не вземал пари за требите, които извършва. Между впрочем и до ден днешен в повечето енории на Грузинска църква всички треби са безплатни. Към него започнал да се стича народ от всички краища на Русия. С пожертвования и труд мнозина помогнали храмът на св. Богородица да бъде възстановен. Сам грузинският патриарх Илия многократно посещавал отец Симеон. Въпреки немощта на краката си, старецът Симеон често се изкачвал до най-непристъпните кътчета в тази част на планината Кавказ, за да причастява възрастните монаси в килиите им – мнозина от тях поради възрастта си и немощ не можели да слизат в храмовете. Въпреки непрекъснатите силни болки, отец Симеон отказвал да приема обезболяващи лекарства и доброволно понасял всички страдания за прошка на греховете, както своите, така и на своите духовни чеда, за които непрекъснато се молел.

Когато на 25 декември 2010 г. в храма "Св. Георги" и в събора "Св. архангел Михаил" в Сочи монахините, негови духовни чеда, организирали панахида на 20-я ден от смъртта му, един от поканените свещеници учудено попитал:

- Защо днес? Защо не на четиридесетия ден, както е установено?
- Това е двадесетница, не четиридесетница – отговорила една от сестрите.
-Да де, аз затова питам. Кой ви разреши, кой ви научи да правите така?
- Любовта – усмихнато отговорила сестрата. – Така се прави в Глинската пустиня.
В Почаев, при стареца Кукша, често идвали хора от Кубан, а той ги посрещал с думите: „Защо идвате при мен, когато си имате отец Симеон”.

Старецът Симеон винаги общувал много непринудено. Приемал ласково всички, обгрижвал и наставлявал сестрите, винаги проявявал милост и никога не нагрубявал дошлите при него. „Добрата дума лекува по-добре от всяко лекарство”, често казвал той. Когато при него понякога идвали хора, с надеждата да видят мъдър Златоуст, той пресичал желанието им с думите: „За умни беседи отидете при академиците, а при мен заповядайте само с простички въпроси”. Отец Симеон не обичал безцелното шегаджийство, въпреки че сам притежавал прекрасно чувство за хумор и често го използвал, за да прикрие своята прозорливост, да отклони безспирните въпроси и да избегне венцехваленията. Веднъж група посетители въодушевени заявили:
-Отче, колко ни е хубаво с вас!

Отецът ги погледнал и отговорил:

- Като ви е толкова хубаво, защо тогава не подскачате от радост?

Веднъж при отеца дошло едно младо момиче за съвет. Отецът й говорил едно, тя настоявала на своето, накрая отец Симеон се изморил да я увещава и я попитал:

- Злато имаш ли?

- Имам, отговаря момичето.
- Я го покажи, казва отеца.
- Ето, обеци и пръстен.
- И това е всичко, пита отецал
- Всичко.
- Много е малко, отговаря отец Симеон. Когато напълниш една торба, тогава ела и ще поговорим. А до тогава не се появявай.

Веднъж при него довели един млад милиционер. Отецът го изгледал и попитал:

-Пистолет имаш ли?

- Имам, - отговорил милиционера.

- С него хора убивал ли си?

- Не

- А окови имаш ли?


- Не, окови нямам, само белезници.

- А, червена (членска карта за КПСС) книжка имаш ли?

- Имам, смутено отговорил милиционера.

- А за какво живееш, знаеш ли?

Милиционерът онемял. Отец Симеон провел дълъг разговор с него. Когато си тръгнал, отец Симеон казал на игуменията: „Ще стане поп”. Така и се получило, днес този бивш милиционер е свещеник в един от храмовете в Сочи.

Старецът Симеон никога не се страхувал да свидетелства открито за вярата си, дори и в най-тежките години на комунизма. Често бил обект на подигравки и му се налагало да слуша дълги атеистични тиради. Особено тежко било понякога, когато пътувал с влак и нямало как да избяга от събеседниците си. Веднъж пътувал в едно купе с полковник – политкомисар, който започнал да го просвещава, привеждайки му цитати от някакъв наръчник на атеиста. Започнал с обичайната фраза: „Науката е доказала, че няма Бог”.

- Интересно, - отговарил отец Симеон. - А комунисти има ли?
- Разбира се, че има. Ето на, аз съм комунист.
- И навярно отивате на санаториум?
- Точно така, в санаториум.
- Ще се къпите в морето?
- Разбира се.
- И какво още ще правите?

- Ще обикалям ресторантите. Ще гуляя с жените.

- Значи, парите ви стигат за всичко това. Партийците сте добре заплатени?

- Не се оплаквам, - отговорил полковникът.
- А кажете ми, ако обичате, вашата партия за след смъртта какво ви обещава?

Политкомисарят замълчал и неодобрително погледнал към отец Симеон.

- А на мен Бог ми обещава вечен живот. Със Своето Възкресение Той доказа, че няма смърт. А за това, което науката е доказала, аз не знам. И няма да споря с учен човек като вас. Ако искате, дайте ще продължим този разговор след смъртта.

Полковникът започнал да диша тежко, надигнал се и напуснал купето. След половин час се върнал с две чаши чай и пакет сладки.

- А сега, отец, хайде, разкажи ми за Бога.

Беседвали цяла нощ, а на сутринта полковникът благодарил на отец Симеон и се извинил за дръзките си думи.

Друг път отец Симеон се оказал в купето с две жени. Едната от тях на висок глас обяснявала, че „всички попове са измамници и безделници и че нищо не знаят”. Отецът я погледнал и казал:

- Е, все нещо поназнайваме. Кажете ми, вие колко деца имате?
- Две. - троснато отговорила жената.
- Две са тези, които са оцелели. А пет сте убили в утробата си.

Жената ужасена изскочила от купето, последвана от своята събеседничка.

Отец Симеон никога не избягвал разговорите за Бога, но винаги учил чедата си: „За Бога говорете спокойно. Със страх Божи. Никога не спорете. Ако видите, че събеседникът ви е раздразнен, прекратете разговора. Не се превръщайте в прокурори и не хвърляйте бисера”.

Старецът Симеон много обичал хората, но голямата му слава и популярност често се превръщала в тежест. Още повече, че известността му растяла пропорционално със задълбочаването на болестите. Най-много му тежало, когато към него се обръщали хора, които не търсели духовен съвет, а искали да го използват за арбитър в семейните си спорове. В такива случаи той молел да не бъде въвличан в съпружеските неуредици и съветвал съпрузите да си спомнят, защо са се обикнали и да забравят, „като нещо, което никога не е било” всичко, което убива тяхната любов.

Приживе отец Симеон извършил множество чудеса, но най-голямото са хилядите хора, приведени от него към Бога. Хилядите изцелени души, намерили смисъл и верен ориентир в живота си. Отец Симеон е последният старец от революционното поколение на Глинската пустиня, опитен духовник, подвижник, горещ молитвеник и прозорливец. По неговите молитви, Господи Иисусе Христе, помилуй ни!