Общо показвания

Listen to the music of Orthodoxy

събота, 25 декември 2010 г.

Кога се е родил Христос

.

Автор: Венцислав Каравълчев
Публикувано: в-к Гласове, бр.47, 2010

Днес светът е приел за даденост изчисленията на родения в Малка Скития монах Дионисий Малки (според някои хипотези роден в Дуросторум, дн. Силистра), който през 525 г. въвежда ерата от Рождество Христово – Anno Domini (Nostri Iesu Christi) или A.D. В новата българската историография, повлияна от времето на атеизма, често се използва терминът „нова ера”. Дионисий Малки при подготовката на своите Пасхални таблици приема, че Христос се е родил през 754 г. от основаването на Рим. Въвеждането на летоброенето от Рождество Христово обаче не е възприето веднага. Ще бъдат необходими няколко столетия, за да може тази „ера” да се наложи дори в църковните среди.

Пръв опит за използването й правят някои западни църковни историци и писатели като Марк Аврелий Косидор, Юлиан от Толедо и Беда Достопочтени. През VІІ в. опит да бъде използвано Дионисиевото летоброене прави папа Бонифаций ІV. През VІІІ–ІХ в. то може да се срещне в документите на различни държави в Западна Европа. През Х в. срещаме християнското летоброене в документи на папа Йоан ХІІІ (965–972 г.), но едва от времето на папа Евгений ІV, от 1431 г., т.нар. ера от Рождество Христово се използва редовно в документите на папската канцелария. Паралелно с християнската ера била указвана и годината от „сътворението на света”.

Източната църква също дълго избягва да ползва откритието на Дионисий Малки, а споровете в Константинопол за това, кога се е родил Христос, продължават дори до края на ХІV в. Разбира се, както на Запад, така и на Изток е имало изключения. Така например в гръцката Пасхалия, съставена през ІХ в., на целия 13 велик индиктион (877–1408 г.) Йоан Презвитер, наред с годината от сътворението на света и позоваването на лунния и слънчев календар, посочва и годината от Рождество Христово според изчислението на Дионисий Малки. В Русия, например, християнското летоброене от Рождество Христово и януарското начало на Новата година се въвежда чак през 1699 г. с указ на император Петър І, като 31 декември/1 януари 7208–7209 г. от сътворението на света става 1700 г. от Рождество Христово.

Проблемът с определянето не просто на датата, но дори и на годината, през която се ражда Спасителят Иисус Христос, идва от факта, че авторите на Новия завет не ползват действащия тогава в империята Римски календар. Те отчитат годините по някои значими и известни за епохата им събития като началото на възстановяването на Йерусалимския храм при Ирод Велики, второто преброяване на населението, извършено при император Август, началото на управлението на император Тиберий. Датите съответно се отчитат по празничните дни на юдейската религия, а седмиците – по седемдневната библейска седмица, която евреите заимстват от вавилонците по време на плена. Интересно е, че в книгите на Новия завет не се използва юдейският месечен или годишен календар. Всъщност юдейският религиозен календар е доста противоречив и объркан. Празниците често зависят не от конкретна дата, а от състоянието на реколтата, което е променлива величина, пряко зависеща от атмосферните условия, затова в различните години едни и също празници се падат на различни дати. Самите евреи отначало използват вавилонския, а после близките му календари на елинистичните държави. По времето на Христа евреите не разполагат със свой унифициран календар. Едва през 359 г. юдейският Синедрион възприема нов слънчев месечен календар, който и до днес се използва в държавата Израел.

Когато през VІ в. Дионисий Малки се опитва да събере и обобщи всички сведения за времето, през което се ражда Христос, който става вододел на две епохи – тази на старото и новото човечество, едва ли си дава сметка пред каква неразрешима задача се изправя. В началото на ІІІ в. св. Ириней Лионски и Тертулиан считат, че Христос се е родил през 41 г. от управлението на Август. Бащата на църковната история Евсевий Кесарийски смята, че Христос се е родил през 42 г. от управлението на Август и през 28 г. от властването му над Египет. Св. Епифаний Кипърски също говори за 42 г. от управлението на Август и за 752 г. от основаването на Рим. Секст Юлий Африкански говори за 29 г. след битката при Акциум. Църковният историк Йоан Малала говори също за 42 г. от управлението на Август, 752 г. от основаването на Рим и за 3-тата година на 193-тата олимпиада. В Константинополския списък на консулите от 395 г. се казва, че раждането на Христос е станало в годината на консулството на Август и Силван: „при тези консули се роди Христос, в осмия ден до януарския календ”, което е 25 декември.

Ако обобщим казаното дотук съгласно съвременното общоприето летоброене, то повечето автори посочват, че Христос се е родил през третата или втората година до н.е., а в „Пасхалната хроника” е посочена първа година до н.е. В известния „Хронограф от 354 г.” обаче събитието на Христовото Рождество е отнесено към консулството на Гай Юлий Цезар и Емилий Павел, което е в 1-вата година от н.е. Там се казва: „при тези консули се роди Господ Иисус Христос в осмия ден до януарския календ в петък на 15-ата Луна”.

Евангелистите, целенасочено или не, също не са ни оставили датировка на нито едно събитие. Относно раждането на Спасителя св. евангелист Лука ни казва: „а в ония дни излезе заповед от Кесаря Августа да се запише цялата вселена. Това беше първото записване, откакто Квириний управляваше Сирия” (Лк. 2:2). Съгласно приетата в съвременната историография датировка и на базата на достигналите до нас свидетелства, първото преброяване в империята е било проведено през 28 г. до Р.Хр., второто, което пряко ни интересува – през 8 г. до Р.Хр., и третото през 14 г. сл.Р.Хр. Следователно в този евангелски пасаж се указва осмата година до Р.Хр. за годината на раждането на Христос. Управлението на Квирий Сирийски е документално потвърдено за 6–7 г. сл.Р.Хр., но изследователите смятат, че е възможно това да е било второто му управление, а първото отнасят към 3–2 г. до Р.Хр. Св. ап. Матей казва за същото събитие: „а когато се роди Иисус във Витлеем Юдейски, в дните на цар Ирода...” (Мат. 2:1). Йосиф Флавий, който се явява почти съвременник на тези събития, пише, че Ирод Велики по време на царстването, когато се ражда Христос, е бил назначен за управител с указ на Римския сенат през 714 г. от основаването на Рим. Неговото управление продължило 37 години. Ирод Велики умира не дълго след лунното затъмнение, 8 дни преди еврейската Пасха.

Според астрономическите изчисления лунното затъмнение е станало на 13 срещу 14 март в 750 г. от основаването на Рим, а Пасхата през тази година се падала на 12 април. От казаното по-горе можем да обобщим, че Ирод умира в началото на април 750 г. (4 г. до Р.Хр.) от основаването на Рим, тоест Христос се е родил не по-късно от тази година. Освен това с управлението на Ирод е свързано и избиването на младенците, което е станало известно време преди смъртта му, което съответно отправя хронологически Христовото раждане преди 4 г. до Р.Хр.: „тогава Ирод, като видя, че беше подигран от мъдреците, разяри се твърде много, и прати да погубят всичките мъжки младенци във Витлеем и във всичките му околности, от две години и по-долу, според времето, което внимателно бе изучил от мъдреците”(Мат. 2:16). От това евангелско повествование следва, че Христос е могъл да се роди в шестата или петата година до Р.Хр., но не по-късно от 4 г. до Р.Хр., когато Ирод умира. Св. евангелист Лука ни казва обаче, че кръщението на Христос е станало „в петнадесетата година на царуването на Тиверия Кесаря, когато Понтий Пилат беше управител на Юдея” (Лк. 3:1), тогава „сам Иисус беше на около тридесет години” (Лк. 3:21). Това „около тридесет” – в гръцкия текст – „ὡσεὶ ἐτῶν τριάκοντα ἀρχόμενος”, би могло да означава няколко месеца или максимум година по-възрастен или по-млад. Като се вземат предвид годините на управлението на имп. Тиберий (14 до 37 г от Р.Хр.), се оказва, че Христос е роден не по-рано от 748 г. и не по-късно от 749 г. от основаването на Рим, тоест в 3–2 г. до Р.Хр.

Към цялото това хронологично объркване Дионисий Малки добавя и една своя грешка от една допълнителна година. По негово време Рим не използва цифрата 0, така новото леточислене автоматично се прехвърля от 1 година до Р.Хр. на 1 година от (след) Р.Хр. От казаното дотук виждаме, че е невъзможно с точност да бъде определена годината, в която Христос се ражда и че общоприетата датировка, въведена от Дионисий Малки, е донякъде произволна. Ако трябва да обобщим най-известните и сериозни научни трудове по въпроса за годината на Христовото раждане, то тя ще варира в един период от десетина години, като най-ранната година, в която това може да се е случило, е 12 г. преди Р.Хр., а най-късната – 4 и дори 3–2 г. до Р.Хр. По подобен начин стои и въпросът с общоприетата днес унифицирана дата на Христовото Рождество – 25 декември, която също е условна и се базира на предположения и частни мнения от ранното църковно предание.

Пръв Климент Александрийски (+215) прави предположението, че Иисус Христос се е родил на 18 април. В африканските църкви смятали, че това е станало на 28 март, св. Иполит Римски (+235) говори за 25 март.
В периода ІІ–ІІІ век в Църквата се учредява празник, посветен на Божиите явявания – Богоявление, отбелязван на 6 януари. Като част от Богоявлението било разглеждано и явяването на Бог в плът – Рождество Христово. Това честване било свързано с предание, че Спасителят се родил в деня, в който бил създаден Адам, т.е. шестия ден на първия месец (Бит. 1:26). Това е причината дълго време двата празника да бъдат чествани в един и същ ден. На този ден се празнувало и Поклонението на влъхвите. В Западната църква прехвърлили честването на Рождество Христово на 25 декември през ІV в. През периода ІV–V век под влияние на западното християнство започнало обособяването му като самостоятелен празник и на Изток. Църквите в Антиохия и Кесария започнали да честват 25 декември след 376 г., Йерусалимската – около 431 г. Единствено Арменската църква продължава и до днес да отбелязва Христовото раждане на 6 януари.

Фактът, че църковната памет не е запазила категорични свидетелства за точната дата на Христовото Рождество, свидетелства, че Църквата не е сакрализирала датите, не чества времена, а свещени събития.

Три причини за въплъщението на Бога

.

Автор: Митрополит Йеротей Влахос
Публикувано: в-к Гласове online
Обработка и подбор: В. Каравълчев

Раждането „по плът” на Божествения Логос – Господ Иисус Христос, е едно от най-значимите събития в човешката история. По думите на св. Йоан Златоуст то е „митрополия”, център на всички църковни празници. Без Рождество нямаше да има Богоявление, Преображение, Разпятие, Възкресение и Възнесение. Без Рождество не може да има Възкресение, а без Възкресение би се обезсмислило божественото въплъщение. Цялата събитийност на божественото Домостроителство, изразена в Господските празници, е неразривно свързана. Празниците сами по себе си са едно цяло и ако Църквата ги е разделила, то е само условно, за да могат всички членове на Църквата да вникнат в дълбочината на всеки един празник, да го осмислят, почувстват и съпреживеят.
Образ на тази неразривна връзка между празниците е Литургията, по време на която всеки път преживяваме целия Божествен план за спасението на света. Затова и св. отци казват, че всяка неделя празнуваме и Рождество, и Възкресение, и Петдесетница.

Раждането на Христос е едновременно историческо събитие и тайнство. Неговата историчност се определя от факта, че то се случва в конкретен момент от човешката история. То не е абстракция, не е мит, а исторически факт, осъществил се по време на царуването на император Август и на юдейския управител Ирод Велики. Всички евангелисти акцентират на историчността на Христовото раждане, доколкото тя се явява неоспоримо доказателство на реалността на Боговъплъщението. И въпреки своята конкретна поява във времето раждането на Бог по плът остава тайнство. Христос става съвършен човек, като не престава да бъде съвършен Бог, но способът на съединението на божествената и човешката природа в Божествената ипостас на Бог Слово остава тайна. Когато св. Йоан Дамаскин казва, че Богочовекът Христос е „единственото ново нещо под слънцето”, той има предвид, че в периода между сътворяването на човека и преди раждането на Христос всичко е било една непрекъснато повтаряща се реалност. По този начин историчността на Рождество не изпразва тайнството, а тайнството не изключва неговата историчност. Христос се явява вододел на две епохи в историята на човечеството, на старото и новото човечество, на Стария и Новия завет. Старозаветното откровение е откровение на безплътното Слово, докато откровението на Новия завет е на въплътилото се Слово. Този, Който говори с Мойсей и с всички останали старозаветни пророци, е второто лице или ипостас на триипостасния Бог – Светата Троица. Старозаветните пророци са общували с Него, но са могли да видят само предстоящото му въплъщение. Новозаветното общение, това на апостолите и народа с въплътилия се Бог – Христос, е било непосредствено, пряко и личностно. До своето въплъщение второто лице на Троицата се нарича Син и Слово. Името „Син” изразява предвечното раждане на второто лице от Бог Отец. „Раждането” се явява негово ипостасно свойство.

Името „Слово Божие” изразява безстрастността и провъзгласяването на това раждане, то ни явява и Бог Отец. По думите на св. Григорий Богослов този, който вижда и разбира Словото, вижда в Словото и Отец. След въплъщението на Бог Слово, от момента на Своето зачатие в утробата на света Богородица – момент, в който става съединението на Божествената и човешката природа, второто лице на Троичния Бог се нарича Христос. То се употребява само когато говорим за двете природи на въплътилия се Бог. Доколкото човешката природа приема от Бога помазване (от гр. ез. – „христике”), то и Словото става Христос, тоест Помазаник. Името Христос изразява троичността на Бога. Този, който помазва (гр. ез. – „хрисанта”) е Бог Отец. Този, който е помазан (гр. ез. – „христента”), е Синът. Този, който е помазание (гр. ез. – „хрисма”) е Дух Свети.

Във второто лице на троичния Бог – Бог Слово, различаваме две раждания. Едното е предвечното раждане от Бог Отец, а другото е станалото заради нас, хората, раждане по плът от Света Богородица. Синът и Словото Божие се ражда предвечно без майка от Бог Отец, а във времето по плът от Дева Мария без отец. Нито Бог Отец при раждането на Сина става по-малко Бог, нито Пресвета Богородица при раждането на Христос загубва девството си. И двете рождения на Сина са непостижими за човешката логика и разум, затова са тайнство, непостижима за човека тайна.

Съвсем основателно у хората възниква въпросът защо точно второто лице на св. Троица се въплъщава, а не първото – Бог Отец, или третото – Св. Дух. Тук трябва отново да подчертаем, че във въплъщението участват всички лица на Троичния Бог. Бог Отец благо-воли въплъщението на Своя Син, а Дух Свети съдейства това да стане. Самото въплъщаване на второто лице – Сина Слово, е последица от няколко основни причини. Първо, Бог Слово се явява първообраз на сътворения човек, защото Той е „образ на невидимия Бог” (1 Кор. 1:15). Понеже човек е създаден по образ Божи, следователно това е по образа на Бог Слово. Както казва св. Йоан Дамаскин, „по образ” означава, че човек е надарен с разум и свободна воля, а „по подобие” е съвършенство в добродетелта, доколкото позволява природата на човека. С престъпването на заповедите на Бога, т.нар. грехопадение, онова „по образ” на прародителите се затъмнило и довело да тление и смърт. И понеже, както казва св. Атанасий Велики, поради влизането на смъртта в човешката природа чрез грехопадението човек не бил способен сам, единствено чрез покаяние да се върне към първоначалното си състояние. Ето защо Синът и Словото Божие приело плът, тление и страдание, за да стане нов Адам, Първообраз на новото творение.

Втората причина е фактът, че именно Бог Слово известява на човечеството волята на Отца. В целия старозаветен период, през цялото време до въплъщението си Бог Слово общува с човечеството чрез пророците.

А третата и може би най-важна причина за въплъщението именно на второто лице на Бога е, че в Троицата всяко лице има Свое „неподвижно”, непроменящо се, специфично ипостастно свойство. За Бог Отец това е Отчеството, за Бог Син е Синовството, докато за Дух Свети това е изхождението от Отца. Затова и Бог Отец не може да стане Син, нито Дух Свети може. Именно затова Бог Син, който е роден от Отец извън времето, трябваше да се роди втори път, този път във времето и да приеме плът заради нашето спасение. За да можем чрез Него, Който стана заради нас човек, ние да станем богове.

четвъртък, 16 декември 2010 г.

Християнският Анхиало

.


Подготвено е за печат двутомното издание „Поморие, древност и съвремие”
В него е включена студията "Християнският Анхиало"
Автор: Венцислав КАРАВЪЛЧЕВ
Кратко резюме от студията Тук:
http://radiomilena.com/news/?p=8607

Древният Анхиало, днешното Поморие, има дълга и богата история. Не по-малко богата е и църковната му история, която за съжаление досега не е била обект на специални изследвания. Градът е един от най-древните епископски центрове по българските земи. Не е изключено той да е станал такъв още в І в. сл. Хр. Преданието говори, че християнството тук се е зародило с проповедта на св. ап. Андрей, който посещава тези места. Факт е, че в анхиалското предание споменът за ап. Андрей е твърде избледнял, но е съхранен разказът за равноапостолната св.мчца Севастиана, която е проповядвала Евангелието в Анхиало и неговите околности. Няма причини да се съмняваме в историческата достоверност на това предание, тъй като св.мчца Севастиана, която е обърната за Христа от св. ап. Павел и е учила при него, действително се подвизава в Анхиало, Марцианопол, Одесос, Аркадиопол, Хераклея и други места. Краткото й, но твърде интересно житие е за съжаление непознато на българския читател, а нейната памет, пряко свързана със земите на днешна България, липсва от църковния ни календар (почита се на 7 юни и на 16 септември). Нейната мисионерска дейност в града не е изолирана, тъй като, когато св. Севастиана пристига в Анхиало, тя намира тук да проповядва друг от учениците на св. ап. Павел – Теофаниос. Вероятно Теофаниос е проповядвал в областта известно време до идването й, тъй като вече имал ученици: „Когато св. Севастиана пристигнала в Анхиало, тя намерила ученика на ап. Павел наречен Теофаниос, прегърнала него и братята му”. Ние нямаме никакви други сведения за този ученик на ап. Павел, но следвайки традицията и съдейки по успешната му мисия, която е засвидетелствана и от св. Севастиана, може спокойно да приемем, че Теофаниос е бил също светец на ранно-християнската ни църква, при това първият светец на Анхиало.
Проповедта на първите християни по тези места не остава безплодна, тъй като скоро градът се утвърждава като един от водещите християнски центрове в региона. Не знаем нито кога точно Анхиало става епископски център, нито името на неговия първи епископ. Твърде възможно е това да е станало през първите години след проповедта на св. ап. Андрей – още повече, че църковната организация на ранната Църква се различава съществено от организацията, която виждаме днес. Известно е, че християнската проповед на апостолите и техните последователи в ранната Църква е завършвала почти винаги със създаване на църковна община, за чието обгрижване много често апостолите сами ръкополагат епископи и клирици. Твърде възможно е точно така да е възникнала и църковната община в Анхиало, но сведения за това на този етап не са открити. Има обаче едно изключително интересно кратко сведение от бащата на църковната история, Евсевий Кесарийски, което за съжаление досега не е било обект на специално изследване в българската историография. Във връзка с придобилата широки размери през ІІ и ІІІ век ерес на монтанизма в ранната Църква, Евсевий Кесарийски се позовава на едно писмо на св. Серапион, епископ Антиохийски, в което се цитират подписите на различни епископи. В писмото епископът на тракийската колония Деултум Елий Публий Юлий се подписва с думите: „Жив е Бог на небето: Блаженият Сотас, (епископ) Анхиалски поиска да изгони демона от Прискила, но лицемерите не му позволиха”. Второ споменаване на въпросния епископ има в Libellus Synodicus, където се казва, че Анхиалският епископ Сотас е свикал събор в град Анхиало срещу ересите на Теодот и на Монтан, на който присъстват дванадесет други епископи. И двете сведения са много интересни и хвърлят нова светлина върху ранното християнство по българските земи. Приска или Прискила, заедно с Максимила, са двете „пророчици” и най-близки съратнички на еретика Монтан. Неговата ерес, която дълго време съществува вътре в Църквата, успява бързо да се разпространи и набере огромен брой последователи, заплашвайки да се отъждестви със самата ортодоксия.
Съгласно Libellus Synodicus съборът в Анхиало се явява третият събор в историята на християнската Църква от началото на нейното съществуване, като първи е Апостолският събор през 49 г. в Йерусалим, а втори – свиканият от еп. Аполинарий събор в Йераполис – Фригия, Мала Азия, който също е насочен срещу монтанизма. Трети в историята на Църквата събор е именно свиканият от еп. Сотас в Анхиало. Според аргументирания анализ на Хефеле, приблизителната година на провеждането на събора в Анхиало е 140-та. Фактът, че на него присъства едно от главните действащи лица на монтанизма, „пророчицатата” Прискила, която явно е трябвало да защити „монтанизма”, е красноречиво свидетелство, че анхиалският събор е бил крупно явление в живота на ранното християнство. Може само да съжаляваме, че паметта на блажения Сотас, епископ на Анхиало, който е сред ключовите участници в събора, тъне в забвение и той не присъства в църковния календар.
През следващите векове ролята на града като християнски център нараства и става толкова голяма, че без всякакво колебание Анхиало може да бъде поставен до добилите най-голяма популярност епископски центрове по нашите земи – Сердика и Филипопол. Това се потвърждава от присъствието на анхиалски епископи на няколко от Вселенските събори, както и на много от най-значимите поместни събори. Интересно е мястото, което заема епископията Анхиало в църковната организация на региона, както и развитието, което тя търпи. Съществува предположение, че от края на ІІ в. нататък епископът на Анхиало участва в избора на епископ на Константинопол, като в този избор той участва след архиереите на Хераклея, Никомедия, Никея и Халкидон.
Ние не знаем кога точно Анхиало се превръща от епископски в автокефален архиепископски център, но според най-ранния епископски списък (нотиция), в началото на VІІ в. Анхиало е вече автокефална архиепископия. Прави впечатление, че Анхиалската архиепископия липсва от списъците на Вселенската патриаршия, отразяващи църковната структура и промени в периода ІХ – ХІ в. Този период съвпада с българското настъпление на юг от Стара планина и включването на града в пределите на Българската държава. С преминаването на Анхиало под властта на българите се променя и неговия църковен статус и най-вероятно още от времето на цар Симеон (893-927) епископът на Анхиало минава на подчинение на българския архиепископ (патриарх). Връщането на Анхиало в пределите на Византия през ХІ век, освен че е отново зафиксирано в нотициите на Вселенската патриаршия, идва и с няколко конкретни имена на архиереи, управлявали анхиалската архиепископска катедра в този период.
От периода на ХІІ век до нас са достигнали имената на няколко архиереи на Анхиало. От този период най-известната личност, свързана с Анхиало, безспорно е Михаил Ритор, по-познат в историографията като Михаил Анхиалски , който в периода 1170 – 1178 г. е Вселенски патриарх под името Михаил ІІІ. Михаил ІІІ е изключителен ерудит. Не случайно е избран за ипат на философите – глава, ректор на философска школа в столицата. Като патриарх се отличава с твърдата си защита на православието.
През ХІV в. Анхиало става митрополитски център. На базата на достигналите до нас документи е трудно да бъде определено кога точно се променя статутът на анхиалския архиерей и той израства в църковната йерархия. Изворите свидетелстват, че през този период дълго време анхиалската катедра стои вакантна. Причината може да е единствено фактът, че в периода 1300 до 1366 г. Анхиало често преминава от български във византийски ръце и обратно. В периодите, в които Анхиало се е намирал във владение на България, епископската катедра със сигурност е минавала на подчинение на Търновската патриаршия. Едно неоспоримо доказателство за това се явява преписката на монах Методий Гемист към българския превод на Четвероевангелието от 1337 г. Анализът на историческите сведения от този период ни дават основание да мислим, че Анхиало остава архиепископия до края на XIV в. и едва от началото на ХV в. архиерейската катедра в града е издигната в ранг на митрополия. Първият документиран със сигурност митрополит на Анхиало е митр. Софроний, който участва във Фераро–Флорентинския събор (1438-1439). На събора той е измежду 20-те митрополити представители на Източната църква. Анхиало запазва митрополитския си статут до самото начало на ХХ в.
С падането на Константинопол (1453 г.) и краха на Византия започва нова епоха в църковния живот, през която митрополитите на Анхиало продължават да играят важна роля в живота на Църквата. През този период много анхиалски митрополити стават Вселенски патриарси, а двама от тях записват имената си в аналите на световната църковна история, като издигат в ранг патриаршия две от поместните православни църкви – Руската и Румънската църкви.

Става дума за Вселенския патриарх Йеремия II Транос, който е роден в Анхиало, и за Василий , който става Вселенски патриарх през 1925 г. През XVI в. Йеремия ІІ се възкачва на три пъти на патриаршеския престол. Именно той прави Руската църква патриаршия през 1589 г. За него съвременниците му ще кажат, че „свети по-силно от слънцето на Изток”.
През поствизантийския период в Анхиало се раждат и няколко много изявени автори на църковна музика, които след установяването си на Света Гора стават известни в целия православен свят. Това са Константин Анхиалски, Григорий Анхиалски, Йоан Анхиалски и др. Конкретно Константин, който живее през втората половина на XVI век, е наричан дори „втори Кукузел”.
През 1906 г. напрежението между българското и гръцкото население на града достига кулминационната си точка. За съжаление, тогава са изгорени и разрушени храмовете „Св. Архангели”, „Св. св Теодор Тирон и Теодор Стратилат” и новопостроеният на св. Богородица. Незасегнат остава единствено храмът „Преображение Господне”. От 1906 г. духовната власт в града минава под юрисдикцията на Българската православна църква. Днес Анхиало не е епископски център. Средище на християнския живот в града е известният Поморийски манастир „Св. Георги”, въздигнат от местното население в памет на избавянето от кърджалийските нашествия.
Със своята близо 2000-годишна християнска история Анхиало е сред най-древните църковни административни и просветни центрове в християнския свят, от чиято катедра излизат много Вселенски патриарси и други висши йерарси на Константинополската патриаршия. Днес Поморие остава в сянката на Несебър и Созопол поради факта, че бурната историческа съдба на града не е успяла да съхрани много архитектурни паметници от миналото. В църковно-исторически план обаче градът се явява един от водещите християнски центрове по българското Черноморие.

събота, 30 октомври 2010 г.

Европейските ценности в двоен прочит

.

Автор: Венцислав Георгиев Каравълчев
публикувано в: в-к Гласове, брой 37, 15-21, октомври 2010

Преди няколко седмици една книга сериозно разтърси немското общество и Европа като цяло и отприщи лавинообразно поредица от скандали. Книгата на известния немски политик и член на борда на директорите на Бундесбанк Тило Сарацин „Германия: самоликвидация” веднага стана бестселър и се превърна в отправна точка за сериозен дебат и оценки. Още първите реакции показаха, че европейският политически елит продължава да омаловажава и игнорира проблемите с емиграцията и исляма в Европа и вместо да търси решения, предпочита да ги отлага във времето. Но доколко може да се скъсява времето и може ли въобще да се отлага още? Защото границата между толерантността и безотговорността става все по-размита и вероятността Европа да стане жертва на собствените си принципи и идеали е все по-осезаема.

Повечето немски и европейски топ политици, включително канцлерът на Германия Ангела Меркел, както и част от съпартийците на Тило Сарацин начело с председателя на социалдемократите в Германия Зигмар Габриел побързаха да си измият ръцете и остро разкритикуваха възгледите му.

И както се случва обикновено в условията на изострена полемика, някои побързаха да го обвинят в неща, които изобщо не е твърдял. Дали причината бе прозаична – повърхностен преглед на книгата, или в случая се бърза да се предприемат мерки срещу възможността за ескалиране на проблемите? Второто е по-вероятно. На немците започна да им идва малко в повече странната смесица от модерност и Ориент в обширни части от техните градове, както и невъзможността повечето мюсюлмани емигранти да бъдат адаптирани към нормите на светската държава. Едва ли има европеец, който би останал равнодушен към „убийствата на честта”, практикувани във всички европейски държави с компактно мюсюлманско население. Почти във всеки голям европейски град съществуват „паралелни съобщества”, съставени от емигранти, голяма част от които нито се интересуват, нито желаят да се съобразяват с нормите в страната, в която живеят. Всичко, което ги интересува, е адресът на социалната служба, към която са зачислени. Много от тях са прекарали по 30, дори 40 и повече години в емиграция, но не са усвоили дори на елементарно ниво езика на приелата ги страна. Една блиц анкета показва, че 40% от турските емигранти в Германия не приемат Меркел за „свой канцлер”. За сметка на това десетки хиляди се стичат на стадиона в Кьолн, за да приветстват „своя” Реджеп Тайип Ердоган, дошъл на кратка визита в Германия.

Вълната на недоволство и недоверие между етническите немци и емигранти (най-вече мюсюлмани) е факт и в един момент тези настроения ще прераснат в нетърпимост. Книгата на Тило Сарацин разсъждава точно върху тези неща. Неоспоримо е, че основните тези в книгата не са плод на развихрила се футуристична фантазия, а са базирани на суха и лишена от емоции статистика. Книгата се появи в критичен за Германия и за Европа като цяло момент. Широко пропагандираните в контекста на събитията в бивша Югославия, Афганистан, Ирак и т.н. идеи за толерантност, мултикултурност, социално равенство и т.н. вкараха европейското мислене в своеобразен плен. Сами по себе си прекрасни, тези идеи, поставени в услуга на идеологията на политическата коректност, направиха голяма част от хората неспособни на адекватна оценка на реалността.

Какви са проблемите, които Сарацин поставя на масата на обществения дебат и които в своите локални нюанси са актуални за цяла Европа? Немската раждаемост се снижава, като в момента на семейство се падат средно по 1,37 деца. Населението на Германия старее и ежегодно намалява с около 100 хиляди души, същевременно само за няколко години турските емигранти в страната от 750 000 са станали повече от 3 милиона, благодарение на високата раждаемост сред тях. 40% от емигрантите живеят за сметка на социалните помощи. „Немската социална система осигурява на всеки безработен емигрант такова равнище на живота, което превишава равнището на живот на работещо семейство в турския Анадол. Аз не мога да съдя тези хора – те се стремят към по-добър живот. Но такава система е гибелна”, коментира Тило Сарацин. Днес в Германия живеят около 16 милиона чужденци и първо поколение граждани на Германия (деца на емигранти), които съставляват 18% от населението на страната. От тях не по-малко от 4 милиона са мюсюлмани, повечето от които турци.

Статистиката показва, че турските емигранти са най-ниско образованата част от населението на Германия. Ще бъде пресилено, ако кажем, че вината е единствено на емигрантите. Липсата на дългосрочна стратегия в Германия, в частност, и в Европа, като цяло, за това как да бъдат интегрирани емигрантите води до половинчати рестрикционни мерки, които само задълбочават проблемите. Така например, на жените мюсюлманки, носещи хиджаб (забрадка), е забранено да преподават в училищата. В някои германски провинции забраната за носене на хиджаб обхваща всички обществени учреждения. Същевременно католически монахини от различни ордени извършват обществени служения, включително и преподавателска работа в училища в пълно облачение. Нежеланието на немското общество да види в редиците на членовете си граждани, изповядващи исляма, съкращава рязко шансовете за кариера на емигрантската младеж. Същевременно семействата на емигрантите мюсюлмани в голямата си част са с много нисък образователен ценз. Те самите не намират смисъл да дадат по-висок такъв на децата си. Създава се порочен кръг, който рефлектира върху социалната система на Германия. Тя осигурява на всички легално живеещи в страната едно доста прилично ниво на живот, което за страните от Близкия изток, Северна Африка, Турция и т.н (които са основен източник на емиграция) е много над средното. При това обемът на социалните помощи се запазва независимо от социализацията на едно или друго емигрантско семейство. Тоест социалната система допълнително стимулира сред емигрантите индиферентно отношение към социализирането. Всичко това създава и поддържа един маргинален слой в немското общество. Реалистичната кариера за момчетата от този слой е включването в някоя бандитска структура, а за момичетата – домакинството. Тило Сарацин дава факти в подкрепа на тази теза. Всеки трети чужденец в Берлин е безработен и всеки втори емигрант от турски произход е безработен. От данните на градските социални служби се вижда, че в някои райони на града има семейства, където с помощи за безработни преживява вече трето поколение емигранти! Те дотолкова са свикнали с този си начин на живот, че го считат за напълно нормален. Това обяснява защо изводите на Сарацин, че германската социална система привлича най-лошите представители на страните от Близкия изток, предизвикаха ожесточена критика от страна на политиците, но и одобрението на голяма част от германците, върху чийто гръб лежи социалната система и които ежедневно се сблъскват с проблемите, заобикаляни от политиците.

На този фон мнозина са склонни да преувеличат заслугите на френските политици, които въпреки плахите протести на някои свои европейски колеги експулсираха няколко хиляди роми. Всъщност и с този си акт Европа показа, че не нито може, нито знае как да се справи с проблемите на емиграцията, а предпочита временните решения. Ромите лесно могат да бъдат експулсирани, те нямат държава, нямат правителство, за тях няма да се застъпи нито Саудитска Арабия, нито Турция, нито дори полковник Кадафи, който, както ще видим, най-добре се възползва от слабостите на обединена Европа. За сметка на това преживелите не едно или две гонения роми притежават уникалния инстинкт да извличат максимална изгода от всяка ситуация. Едва ли френското правителство ще бъде изненадано, ако само след няколко месеца му се наложи да експулсира десетократно повече роми – скромното (по европейските стандарти) парично обезщетение и безплатният самолетен билет, осигурени за всеки експулсиран ром от Франция, са сигурен залог, че това ще се случи.


Проблеми с легалната и нелегална емиграция съществуват във всички европейски държави, но най-силни са негативните страни на това явление в силно развитите страни от Стария континент. По-слабо развитите европейски страни се явяват само временна спирка, депо, докато желаната крайна дестинация на емигрантите е икономически силна страна, която освен че може да предложи в пъти по-добро заплащане, разполага и с добре уредена социална система, правозащитни организации и т.н. От слабостите на европейската политика и недалновидността на европейските политици прекрасно се възползва либийският лидер Муамар Кадафи. Може би годините на тотална изолация и ембарго (1992–2003), наложени на Либия след трагедията в Локърби, са помогнали на полковника да преосмисли част от философията на „Зелената книга”, както и да намери успешен начин да превърне Европа в опитен полигон. Полковник Кадафи на практика се възползва от огромните пробойни в общоевропейската политика и открито, в саркастичен стил се забавлява с тях. Всичко прилича на старателно подготвен сценарий, в който своето място заема и случаят с българските медици. Либийският лидер е в центъра на прожекторите, с него и с прищевките му се съобразяват всички, арабските лидери може и да не го обичат, но са принудени да признаят достойнствата му. Последните събития потвърждават, че Кадафи е отличен политически играч, който във всеки момент не само контролира играта, но знае и как да извлече максимум облаги от нея. През 2008 г. швейцарската полиция арестува четвъртия син на Муамар Кадафи – Ханибал Кадафи, за това, че е нанесъл побой на персонала на петзвездния хотел „Президент Уилсън”.

За съжаление дори такава страна като Швейцария, която не се поколеба да защити националните си интереси от експанзията на Евросъюза, се оказа пряко зависима от либийските петролни доставки и не само. Веднага след арестуването на Ханибал Муамар Кадафи извади всички либийски активи от швейцарските банки – приблизително 7 милиарда долара. Арестувани бяха и двама швейцарски бизнесмени, имали нещастието да работят в Триполи. Явно и за страната на банките 7 милиарда долара са достатъчно голяма сума, заради която си струва да се направи компромис с принципи със стотици години традиция. Под натиска на банковата общност президентът на Швейцария Ханс Рудолф Мерц лично отлетя за Триполи и поднесе официално извинение за ареста на Ханибал. Освен извиненията президентът на Швейцария заяви, че вероятно полицаите, извършили ареста, ще бъдат привлечени под отговорност. Но веднъж унижил швейцарците, Кадафи реши да се възползва допълнително от ситуацията. Първоначално пусна бизнесмените, без да им разреши да напускат страната, и само след месец отново ги хвърля в затвора. Този път швейцарците решиха да отговорят подобаващо и внесоха в черния Шенгенски списък имената на 188 високопоставени либийски граждани, сред които и тези на либийския лидер и семейството му. Отговорът на Либия бе мълниеносен – 400 милиона жители от страните в Шенген нямат право да влизат в Либия. Швейцария е изолирана – Европа застана в защита на Либия. Либийските авоари и инвестициите в Либия са далеч по-важни от гръмките слова за европейска солидарност и общите европейски ценности. Кадафи отново ликува, а Швейцария бе унизена за трети път. Под натиска на Европа швейцарците анулираха черния списък, а в отговор полковник Кадафи освободи единия бизнесмен, а вторият „доброволно” се съгласи да излежи присъдата си в либийски затвор...

Френската полиция през 2005 г. също потули подобен скандал с Ханибал Кадафи, който се движел със 140 км в час по “Шанз-Елизе” и бил преследван от полицията по парижките улици.
Едва ли предизвиква учудване, че основен поддръжник на либийския лидер във всяка авантюра е италианското правителство. Италия се явява основен икономически партньор на Триполи – 37,5% от либийския износ и 22,2% от вноса са свързани с Италия. В стремежа си да кокетничи с либийския лидер италианският външен министър дори го нарече „признат лидер на целия Близък изток”. Неслучайно Муамар Кадафи се държи в Италия като у дома си. Да не забравяме, че в ислямския свят Рим се асоциира преди всичко с папата и християнството. Каква по-голяма победа от това, един „признат” лидер на мюсюлманите да произнесе в сърцето на християнството поредната си лекция върху преимуществата на исляма и да призове европейците да приемат исляма? На тази лекция дойдоха специално подбрани красавици, чието присъствие беше осигурено срещу скромен хонорар. “Шерше ла фам” или внимателен прочит на библейския разказ за грехопадението? Няма значение, защото победителите не ги съдят, а в исляма обръщането към вярата заради финансова полза не се счита за грях. Още повече че Кадафи държи дълга поредица от печеливши карти. Европа търси газова алтернатива на руския газ. Находищата в Северно море са пред изчерпване. “Набуко” едва ли някога ще бъде практически осъществен. Катар се отказа да продава газ на ниски цени. Алжирските газови находища са в ръцете на китайски компании.

Единствената алтернатива за европейските компании е Либия... Кадафи прекрасно съзнава това и играе с Европа, както си иска. Сред последните му предложения е да помогне на Европа в борбата с нелегалната емиграция през Средиземно море. Италия подкрепи либийското предложение. Разбира се, то не е безкористно, ще струва минимум 5 милиарда евро... на година. „В противен случай – както цинично се изрази либийският лидер, – заради наплива на емигранти Европа сама може да се превърне в Африка”. И е напълно прав. Eмигрантската вълна има достатъчно сила, за да изпита виталността на европейските ценности. Въпреки колосалните суми, вливани в разработката на различни програми, модели и алтернативи, капсулирането на ислямските общности в Европа и задълбочаването на проблемите е факт. Европейските лидери обаче все още предпочитат да отлагат и омаловажават проблема, вместо да търсят прагматични решения в контекста на европейските ценности, но извън догматизираната рамка на политически клишета и табута. Водещите Европа по този път може и да й осигуряват настояще, но я лишават от бъдеще.

вторник, 5 октомври 2010 г.

Блажени Сотас Анхиалски и ереста на монтанистите

.

Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано:Crkvene studije, 2009, vol. 6, br. 6, str. 283-293

The venerable Sotas of Anchialus and the montanist heresy

Ventzislav Gueorgiev Karavaltchev

The Early Christian period of the Church (I-IV A.D) is one of the most interesting, but unfortunately among the poorly explored periods in the development of the Church. Scientific investigations on the life of the Early Church in the present day Bulgarian lands are few in number and unclassified. Current article is a modest contribution to illuminate this rich of events period of the Church, with the hope that will provoke further interest for the time when were laid the foundations of the universal church organization. The author admitted about century earlier transformation of Anchialus -Anchialo (today Pomorie, Southeast Bulgaria) into an Episcopal center of the adopted so far chronology. The author also takes first experience in the scientific literature to shed more light on the first bishop of Anchialo who reached us by his name and likely saint of the Church - blessed Sotas of Anchialo. Present article is focusing on the domestic council of Anchialo (between 140-150 A.D) convened against montanists. The council of Anchialo according to Libellus Synodicus appears to be the third council in the entire history of the Church. Before council of Anchialo were just two: the council of Jerusalem (The Apostolic council - 49 or 51 A.D) and the council summoned by Apolinarius in Hierapolis (today Turkey).

Древният Анхиало - днешното Поморие, има дълга и богата история. И до днес точната възраст на града не е известна, но за първи път името му се споменава през V - ІV в. пр. Хр., от географа Скилакс, който предприема по заповед на персийския цар Дарий І географско пътешествие, достигайки до устието на р. Инд. В географското описание на Средиземно и Черно море, което му се приписва, за първи път се споменава името на града Анхиало.[1] Според Плиний Стари, на мястото на днешно Поморие до идването на гръцките колонисти е съществувало тракийско селище.[2] Твърде вероятно е с нарастване на влиянието на съседна Аполония, тук да се преселват гръцки търговци, които установяват мирни отношения с траките и създават гръцката колония Анхиало. Каквото и да е било началото, през І-ІІ в. сл. Хр. Анхиало се превръща в голям град и вероятно най-голямото пристанище по нашите земи. Повод за това твърдение ни дава една изключително рядка анхиалска монета на император Гордиан, на която той в пълно бойно снаряжение е стъпил на кораб[3]. Заедно с няколкото медальона с подобна тематика, произхождащи от Анхиало, въпросната монета ни дава основание да мислим, че именно от анхиалското пристанище започва походът на император Гордиан през 242 сл. Хр. срещу персите, при който армията на Шапур І е напълно разбита. Като се има предвид числеността на римската армия 70-100 000 души, в това число и готските наемници, можем да съдим за големината на града, който трябва да поддържа тази армия до началото на военната експедиция, както и за флотилията, необходима да ги превози, в това число и за размера на пристанището, където тя може да акостира. Произходът на името Анхиало е също спорно. Опитът да се изведе от грьцките думи „анхи” – край нещо и „алатис” – сол, тоест край солище, трудно издържа критика. Древните извори не съобщават тук да се е добивала сол, а солта в древността е имала цената на златото. Неслучайно войниците в римските легиони са получавали част от заплатата си в сол.

По-удачен изглежда опитът за извеждане на етимологията му от „анхи” и „елос” – плитко море, но лингвистите трудно ще се съгласят с него. Според едно предание Анхиало било основано от преселници от малоазийския град Милет, край който течала река Ахело. Според друго предание, тук дошъл троянският герой – тракиецът Еней, който довел баща си Анхисес на лечение край Поморийските (Бургаските) минерални бани, но не успял да го излекува и баща му починал. В негова памет новооснованото селище било наречено с името му.[1] Самото име търпяло фонетични промени през вековете, което говори за политическите промени, както и за тези в етническия състав на населението. В летописите градът се среща също и под името Анхиоли, Анхилия. По време на римското господство градът е известен като Улпия Анхиало. През византийската епоха става Ахело, а турците по-късно ще го нарекат Ахелу. От 1934г. градът носи настоящето си име Поморие.

Богата е историята на това място от родината ни, не по-малко богата е църковната му история, която за съжаление не е била обект на специални изследвания. Градът е един от най-древните епископски центрове по нашите земи. Не е изключено той да е станал такъв още в І в. сл. Хр. Преданието говори, че християнството тук се е зародило с проповедта на св. ап. Андрей, който посещава тези места. В историографията се е наложило мнението, че сведенията за мисионерското дело на ап. Андрей имат легендарен характер[2]. Въпреки аргументираната критика обаче ни се струва, че няма достатъчно основание за отхвърлянето им. Още повече, че критиката на Дворник, например, е насочена преди всичко към руската версия за проповедта на ап. Андрей, според която той проповядва в Киев, а на север достига дори до разположения в Ладожкото езеро остров Валаам и крайбрежието на Балтийско море[3]. Прецизността на настоящето изследване изисква споменаването на древните исторически сведения за проповедта на ап. Андрей. Според Симеон Метафраст, апостол Андрей бил проповядвал по цяла Витиния, Черноморското крайбрежие, Халкедон ..., както и на народите, обитаващи Тракия и Македония.[4] Това сведение срещаме и у по-ранни автори. Иполит Портуенски в своето съчинение за 12-те апостоли изрично споменава, че апостол Андрей проповядвал на скити и траки[5], а Доротей, че е обходил цяла Византия, Тракия и Скития, проповядвайки Евангелието.[6] Трябва да отбележим, че информацията, която ни дават тези сведения относно дейността на ап. Андрей в Тракия и Македония, е твърде обща, без да се конкретизират местата на проповед. Следвайки логиката на пътешествията на апостола, можем да заключим, че крайбрежните области на Черно море попадат със сигурност в посетените от него места.

В Анхиалското предание споменът за ап. Андрей е твърде избледнял, но е съхранено преданието за равноапостолната св. мчц. Севастиана, която проповядвала Евангелието в Анхиало и околностите му. Нямаме причини да се съмняваме, че това е било така, тъй като св. мчц. Севастиана, която е била обърната за Христа от св. ап. Павел и се е учила при него[7], действително се е подвизавала в Анхиало, Марцианопол, Одесос, Аркадиопол, Хераклея и др.[8] Св. Севастиана според Синаксара на Вселенската патриаршия се е родила в Севастия Фригийска,[9] но много по–вероятно изглежда предположението, че се е родила в Хераклея Тракийска[10], древен епископски център на Мраморно море, отстоящ на около 50 км. от Константинопол, днес малко градче Marmara Ereğlisi в Турция. Всъщност, краткото житие на светата равноапостолна мъченица Севастиана, което за съжаление е непознато на българския читател, а паметта на светицата, която е пряко свързана с земите на днешна България, липсва от църковния ни календар, е твърде интересно. По времето на император Домициан (81-96) започва преследване на християните. Света Севастиана, която по време на гонението е проповядвала Христа в Марцианопол (дн. гр. Девня) и околностите, е заловена. Управител на града е бил някой си Сергий[11], (някои кратки синаксари посочват като управител Георги), който искал от светицата да се откаже от Христа. Разгневен от твърдостта й, той се опитал да я ослепи, наредил да бъде бичувана с бич с оловни наконечници и накрая, виждайки несломимостта й, я хвърлил в огнената жарава на нажежена пещ. По молитвите на светицата, обаче, огънят загаснал и тя останала невредима.[12] Тук, по време на мъченията в Марцианопол (Девня) на светицата се явява нейният учител св. ап. Павел и я утешава с думите: „Радвай се и не тъжи, защото от тук ще отидеш в твоя град да изповядаш вярата си в Христа”[13]. Действително, не след дълго хегемонът Сергий е принуден да признае поражението си и изпраща светицата при управителя на Хераклея Тракийска Помпиан. Светицата е отведена първо в Одесос, след това в Анхиало, Аркадиопол и накрая е изправена пред съда на Помпиан в Хераклея.[14] Тук тя отново е съдена и измъчвана, била привързана към дърво и от тялото й рязани парчета плът, хвърляна на дивите зверове, но Бог по чудесен начин винаги я запазвал. Вбесен от непоколебимостта на св. Севастиана, Помпиан издава заповед тя да бъде обезглавена. Тялото на светицата било хвърлено в морето, но по чудесен начин било пренесено на остров Родос, където били намерени и погребани от Амиа, съпруга на местния губернатор. Главата на светицата е източник на много чудеса и благоуханно миро. Това се случило според Синаксара в 82 г. по времето на император Домициан.[15] Паметта на светицата се чества на 16 септември.

Проповедта на св. ап Андрей и на св. мчц. Севастиана не останала безрезултатна. Много скоро тя дала обилни плодове. Ние не знаем, кога точно Анхиало става епископски център, нито името на първия анхиалски епископ. Твърде възможно е, това да е станало през първите години след проповедта на св. ап. Андрей, още повече, че църковната организация на раннохристиянската църква се различава съществено от църковната организация, която имаме днес.[16] Известно е, че християнската проповед на апостолите и техните последователи в ранната Църква е завършвала почти винаги със създаването на църковна община, за обгрижването на която много често апостолите сами са ръкополагали епископи и клирици.[17] Твърде възможно е, точно така да е възникнала и църковната община в Анхиало, но сведения за това на този етап не са открити. Имаме обаче едно изключително интересно кратко сведение от бащата на църковната история Евсевий Кесарийски, което, за съжаление, досега не е било обект на специално изследване в българската историография. Във връзка с придобилата широки размери през ІІ и ІІІ век ерес на монтанизма[18] в ранната Църква, Евсевий Кесарийски се позовава на едно писмо на св. Серапион, епископ Антиохийски, в което се цитират подписите на различни епископи.[19] В писмото епископът на тракийската колония Деултум[20] Елий Публий Юлий се е подписал с думите: „Жив е Бог на небето: Блаженият Сотас, (епископ) Анхиалски поиска да изгони демона от Прискила, но лицемерите не му позволиха”.[21] Второ споменаване на въпросния епископ имаме в Libellus Synodicus[22], където се казва, че анхиалският епископ Сотас е свикал събор в град Анхиало срещу ересите на Теодот[23] и на Монтан, на който са присъствали 12 други епископа. И двете сведения са много интересни и хвърлят нова светлина върху ранното християнство по българските земи. Двете кратки съобщения не са снабдени с никаква конкретна датировка или коментар, който да посочи, кой е бил този виден мъж, стоял начело на църквата в Анхиало и през кои години приблизително е правоправел. Очевидно е, че и двете сведения насочват към едно и също събитие – събора в Анхиало, на който освен осъждането на двете ереси, домакинът - епископ Сотас е искал и да изгони демона от едно от главните действащи лица в монтанизма, „пророчицата” Прискила. Епископът на Дебелт Елий Публий Юлий нарича епископа на Анхиало „блажен”. Някои тълкуват този момент като доказателство, че епископ Сотас не е вече между живите към момента, когато епископът на Дебелт е слагал подписа си, увековечавайки подвига му. Ако приемем тази хипотеза, то писмото на св. Серапион[24], живял в края на втори, началото на трети век, можем да определим като горна граница на живота на еп. Сотас, тоест той е починал известно време преди това писмо да бъде написано. Като имаме предвид обаче, че събитието се развива в ранните години на Христовата църква, прозвището „блажен”, според нас, указва най-вече на общопризнатата святост на църковния йерарх, на видима причастност към Божията благодат, а не на канонизация след смъртта му. Процедурата на канонизация, съществуваща днес, е била непозната в древната Църква и употребата на прозвищата „блажен” и „свят” е била много по-свободна. Светостта в ранната Църква е била засвидетелствана чрез почитта на църковния народ още приживе на светците. ІV – V век изобилстват от примери, наистина из числото на аскетите и подвижниците, когато вярващите са включвали в своя празничен календар известни аскети от своя район още преди смъртта им, а на някои от тях дори са посвещавали храмове[25]. Още повече, че изразът „μακάριος”- блажен, свят, щастлив, указващ също и на мъченичество[26], използван в цитираното от Евсевий Кесарийски писмо, е различен по смисъл от „μακαριστής” – блажено починал[27], който наистина указва на починал човек.[28] Тоест, епископът на Дебелт свидетелства за светостта на своя събрат, като изказва възхищението си от постъпката му. Можем да допуснем, че еп. Елий Публий Юлий се е познавал добре с епископ Сотас. В подкрепа на това твърдение е фактът, че двете епископски катедри отстоят само на около 30 км. една от друга, а Анхиало и Деултум са лежали на един от основните римски пътища и са били свързани чрез него.[29] Интересен момент в това кратко съобщение е свидетелството за духовната смелост и дръзновението, които блаженият Сотас притежавал пред Бога, когато поискал да изгони демона от Прискила. Приска или Прискила заедно с Максимила са двете пророчици и най-близки съратнички на еретика Монтан.[30] Тази страшна ерес, която дълго време съществува вътре в Църквата, успява бързо да се разпространи и набере огромен брой последователи, като заплашвала да се отъждестви със самата ортодоксия. Впоследствие, въпреки многократното й осъждане, ереста просъществува чак до VІІІ век.[31] Нещо повече, за силата на това древно харизматично движение може да съдим по лавинообразното възраждане и нарастване на Петдесятничеството днес в световен мащаб. Неслучайно Петдесятничеството се стреми трайно да се идентифицира с монтанизма, „откривайки” своите корени в него и оспорвайки все по-настойчиво правилността на осъждането му от Църквата в миналото.

Основателят на тази ерес, Монтан, е фригиец, бивш жрец на богинята Кибела[32], който приема християнството между 135 и 175 г.[33] След кръщението си той започва да твърди, че е получил откровение от Св. Дух, че той ще бъде Негов пророк (тоест, че Дух Свети ще говори чрез него) и той ще въведе Църквата в есхатологичнато й състояние. Скоро, окрилен от това си откровение, в търсене на харизматичeн екстаз, Монтан ще обвини Църквата, че е изневерила на апостолската линия. По-късно, под влиянието на двете си съмишленички и пророчици - Прискила и Максимила, Монтан дори ще се самопровъзгласи за Утешителя, а фригийският градец Пепуза, центърът на неговата проповед ще бъде обявен за „Новия Йерусалим”, където хилиазмът ще намери своето въплъщение и откъдето ще започне 1000-годишното царстване. В състояние на „вдъхновение”, когато пророкува, Монтан не просто говори от името на Св. Дух, а като Дух Светий, тоест, в първо лице ед. ч.[34] Ако се доверим на свидетелството на Епифаний Кипърски, той дори твърди: „Аз съм Господ Бог Всемогъщи, който слязох в човека”.[35] Монтан се опитва да наложи собственото си разбиране за Откровението. Според него и последователите му, в Църквата са секнали благодатните сили, действали някога. Стихнал е пламъкът на харизмите, горял у първите християнски пророци - нещо повече, загубило се е самото пророчество.

Монтан подценявал ролята на Бог Син в домостроителството на Св. Троица и не разбирал живота в Църквата като причастност към Христовата личност и изкупление, а като индивидуално духовно развитие, което Бог подкрепя чрез последователност от откровения. Той учел, че Бог Отец е Този, Който говори в Стария Завет, Христос е Този, Който ни дава благовестието Си в Новия, но там не се съдържа пълнотата на божествената истина. Тя щяла бъде предадена в предстоящо откровение на Св. Дух в Третия Завет, в което се състои мисията на монтанизма. Безспорен е фактът, че в първите години след Христовото Възкресение вярата в Неговото Второ пришествие е била много силна. Всички са очаквали това да се случи ако не днес, то утре. Вярващите буквално са изпълнявали казаното в притчата за десетте девици, които очаквали Младоженеца, като всячески се стараели да се уподобят на благоразумните девици и да посрещнат Жениха със запалени светилници. Църквата в тези години е била силно харизматична, даровете на Св. Дух, които се излели в изобилие на Петдесетница, свидетелствали за истинността на казаното от Христос и спомагали Църквата бързо да печели нови членове. Говоренето на езици, пророкуването, чудесните изцеления са били ежедневие. На този фон още едни пророк и две пророчици не са били нещо необичайно и смущаващо. Проповедта на Монтан и двете пророчици не е скандализирала много от вярващите и дори хилиазмът, който те открито изповядвали в тези години, бил споделян от мнозина. Тоест, разкриването и изобличаването на монтанизма като ерес е било нелеко дело. Единственото, което е могло да смути верните, е било намерението да се допълни Благовестието с откровение на Самия Дух Свети, което вече представлявало опит за допълване и усъвършенстване на християнството[36] - нещо, което претендирали да направят и гностиците. Подобно на последните, монтанистите считали, че имат по-висш източник на откровение от самата Църква и стриктно записвали всички получени „пророчества”.

За убедителността на учението на Монтан способствал и фактът, че по онова време младенческият период на Църквата вече отминавал и след като Бог й дал обилно да вкуси от Неговите блага и чудеса, с които подобно на мляко хранел новопосадения Си виноград, Той дал на Църквата свободата да Му бъде вярна, без да има пред погледа си ежедневното свидетелство на чудото. Христовите думи, указващи на тайната и величието на духовната свобода: „Ти повярва, защото видя. Блажени повярвалите, които не са видели” не били разбираеми за всички. Така еуфорията започнала да отстъпва място пред прагматизма, краят на света продължавал да се отлага, а за християните се оказвало все по-трудно да живеят според Христовите нравствени изисквания. Постепенно изключително висока нравственост на ранните християнски общини започнала да се разколебава. Интересно е, че началото на този упадък може да се проследи още през първата половина на ІІ век, което се вижда в произведението „Пастир” на Ерм. В съчинението на Ерм откриваме появата и сблъсъка между крайния ригоризъм, който ражда монтанизма, и едно по-умерено течение, което не противопоставя по този краен начин християнската нравственост на света. Монтан се опитва „със силата на чудото” да прокара собствените си моралистични разбирания за християнския живот. Големият християнски апологет Тертулиан, който сам става един от последователите на „пророците”, нарича монтанизма „предсказание за бъдещия съд”. В този смисъл Монтан акцентира върху „практическата” подготовка на вярващите за този бъдещ съд. Сам Монтан служил за нагледен пример на това, което пророкувал – още при кръщението се превърнал в скопец[37], раздал цялото си имущество. Учението му съдържало строги дисциплинарни правила. Създадени били собствени пости, на втория брак се гледало като на голямо отстъпление. Не се позволявало бягство от мъченичество, нито се допускало ходатайство на мъчениците за отпадналите. Впоследствие била създадена и собствена монтанистка йерархия начело с патриарх, следван от кенони и епископи. Така монтанизмът, преди да бъде разобличен като ерес, просъществувал в Църквата като разкол, претендиращ с ригоризма си да опонира на останалата част от Църквата.

В този контекст става ясно, че извършеното от епископа на Анхиало блажени Сотас, тоест, свикването на събор, който да осъди Теодот и монтанистите, както и желанието му да изгони беса от „пророчицата” Прискила, са подвиг, който свидетелства безспорно не само за личната му нравственост, но много повече за неговата причастност към Божията благодат. Причастност, която се проявява чрез духовната му разсъдителност, тоест дарбата да различава духовете – което е висшата християнска добродетел, както и чрез способността му да владее над демоните. Тогава, когато мнозина християни са следвали и търсели пророческите слова на Прискила[38], епископ Сотас показал на вярващите как пророкува тя и бил готов да изгони беса от нея. Самият въпрос за екзорцизма в древната Църква е много интересен. Той е имал своето място сред даровете, дадени на Църквата след Петдесетница, както се вижда от „Апостолските постановления” (ІІІ в.) :„Славният подвиг на заклинанието е дело на доброволното благоразположение и благодатта Божия чрез Христа, наитието на Светия Дух, защото получаването на дара на изцелението се разкрива чрез откровение от Бога и благодатта, която е в Него, става явна за всички”[39], но впоследствие поради злоупотреби е прекратен[40]. През V век вече не се споменават екзорцисти.[41] Вероятно блаженият Сотас е притежавал този „дар на изцелението” на раннохристиянската Църква, за който се говори в Апостолските правила. За него важат думите на авва Питирион: „И така, чеда, който иска да изгонва бесове, той трябва първо да поработи над своите страсти: защото каквато страст победиш, такъв демон и изгонваш. Трябва да работите над страстите, за да прогоните и демоните на тези страсти.”[42] Във всеки случай, доверявайки се на подлинното православно предание, което без промяна важи и до днес, но често е пренебрегвано, бесове могат да изгонват само светците, получили харизмата за това служение, и при това не всички, а само тези, които им посочвал Сам Господ.[43]

Вторият интересен момент от кратките сведения за епископ Сотас, е свикването на събор в Анхиало за осъждането на ересите на Теодот и тази на Монтан. Евсевий Кесарийски споменава, че във връзка с монтанизма били свикани няколко събора, без обаче да прави някакви уточнения къде, кога и от кого.[44] Сведенията му са прекалено общи и не указват на нищо конкретно, но източникът, от който е черпил своята информация, ни дава основание да предположим, че е имал в предвид и събора в Анхиало. Хубавото е, че в Libellus Synodicus[45] имаме позоваване на два събора срещу монтанизма, единият от които е този в Анхиало. Нещо повече, съгласно Libellus Synodicus, съборът в Анхиало се явява третият събор в историята на христианската Църква от началото на нейното съществуване, като първи се явява Апостолският събор през 49 г. в Йерусалим, втори свиканият от еп. Аполинарий събор в Йераполис - Фригия, Мала Азия[46], който също е насочен срещу монтанизма и на него са присъствали общо 27 епископа заедно с Аполинарий. Третият събор в историята на християнската църква е свиканият от еп. Сотас в Анхиало, на който присъстват още 12 епископа освен него. Според аргументирания анализ, който прави Хефеле, Йераполският и Анхиалският събори са се провели през първата половина на втори век сл.Хр, като според него приблизителната година на провеждането на събора в Анхиало е 140 г.,[47]разбира се, възможни са малко отклонения от тази дата, но със сигурност събора се е състоял преди 150г.[48] Непосредствено след Йераполския и Анхиалския събор, но вече като събори от втората половина на втори век се явяват съборите, свързани с разногласията и различията при празнуването на Пасха.

Съборът в Анхиало вероятно е бил достатъчно значимо събитие в историята на ранната Църква, независимо от това, че днес до нас са достигнали толкова оскъдни сведения за него. Фактът, че на него присъства едно от главните действащи лица на монтанизма, „пророчицатата” Прискила, която явно е трябвало да защити „монтанизма”, е красноречиво свидетелство за това. Със сигурност епископът на Дебелт Елий Публий Юлий е присъствал на събора, тай като думите от подписа му:”... Блаженият Сотас, (епископ) Анхиалски поиска да изгони демона от Прискила, но лицемерите не му позволиха”, говорят за него като за свидетел на станалото. От това свидетелство може да направим извод, че монтанизмът много бързо е преминал границите на Фригия и се е превърнал в сериозна опасност за Тракия, а както е известно в античността пристанищните градове, какъвто е бил и Анхиало, били средоточие на динамичен културен и идеен обмен. Думите на епископ Елий Публий Юлий могат да се разтълкуват като тържество на православието, тоест съборът е свършил своята работа и ереста на монтанизма е била изобличена и осъдена. Това всъщност се потвърждава и от Libellus Synodicus.[49] Може би като свидетелство и в подкрепа на правотата на съборните решения, еп. Сотас пожелал да изгони демона от Прискила (Приска), с което да я изцели, а за в бъдеще да разсее всяко съмнение, че чрез нея говори не Светият Дух а демон. За съжаление, „лицемерите не му позволяват”. Кои са тези „лицемери”? Някои от участващите епископи? По-вероятно става дума за монтанистите, които са присъствали на събора.[50] Те са приели решенията на събора, съгласили са се привидно с осъждането на монтанизма, но когато е трябвало на дело да покажат обръщането си, не са позволили на еп. Сотас да изгони демона от тяхната „пророчица”. Разбира се, това е само хипотеза, но прозвището „лицемери” към участващите в събора монтанисти, прави много вероятна подобна възстановка на събитията, още повече, че както вече посочихме, това е било причината да не бъде изгонен демона от другата пророчица Максимила. Въпреки че детайлите на събитието остават забулени под мъглата на времето, безспорна е неговата значимост в ранната история на Църквата. Значимост, продиктувана не само от сериозността на проблема с монтанизма, но и от факта, че Анхиалският събор дава своя принос в изграждането на модела на поместния събор като средоточие на богословски диспути и израз на църковното единомислие в истината. Трябва да бъдем радостни от факта, че християнството не само прониква по нашите земи с апостолската проповед, но и че пуска здрави корени и дава обилни плодове, от които се храни цялата Църква.Може само да съжаляваме, че паметта на блажени Сотас, епископ на Анхиало, който е бил сред ключовите участници в събора, тъне в забвение и той не присъства в църковния календар. Вярно е, че според древната църковна практика светителите-епископи са били включвани само в празничния календар на местната църковна община, чийто предстоятел е бил епископът и това има за следствие в общоцърковната памет да останат само просиялите епископи на големите църковни центрове и столици. Ние обаче не се съмняваме, че името на блажения Сотас, редом с хиляди още негови събратя и съработници Христови на Божията нива - наследници на апостолите не само по катедра, но и по начин на живот, е записано в Книгата на живота.

Публикувано в:
Crkvene studije
2009, vol. 6, br. 6, str. 283-293


--------------------------------------------------------------------------------

[1] Описанието е включено в: "Geographi Graeci minores", Hudson, vol.I, Oxford., 1698, Gail, vol.I, Paris,1826. Всъщност това описание на Средиземно и Черно море, поместено в Geographi Graeci minores на Хъдсън и Гайл, не принадлежи на Скилакс и по погрешка му се препиписва. Самото съчинение обаче със сигурност е от V –ІV век пр. Хр. Виж по-подробно: Nieburg, B.Ueber das Alter des Küstenbeschreibers Skylax von Karyanda In: Kleine historische und philologische Schriften, Bonn, 1828

[2] G. Plinii Secundi, Naturalis Historia, ed. L. Ian – C. Mayhoff, Lipsiae, 1906, V, 11

[3] Монетата се намира в Историческия музей град Поморие.

[1] Според по-популярната легенда, баща му починал в Сицилия.Виж: Rose, H.J., Anchises and Aphrodite. The Classical Quarterly, Vol. 18, No. 1., Jan., 1924, pp. 11-16.

[2] Dvornik, F. The idea of apostolicity in Byzantium and the legend of the apostle Andrew. Cambridge, 1958.

[3] За тази част от проповедта на ап. Андрей виж по-подробно: Карташев, В. Был ли ап. Андрей на Руси, Християнское чтение, Июль, 1907;

[4] Simeon Metaphrastes, Commemoratio S. Andreae, in Menaia Novembris, Venice, 1843, pp. 235-245; reprinted in: Μηναιον του Νοεμβριον. Αθηναι, 1926, σσ. 318-325.

[5] Maxima Bibliotheca Veterum Patrum, Londini, , t. III, 1677, p.265.

[6] Corpus scriptorum historiae Byzantinae, Wenet, t. IV, 1729, p. 329.

[7] Жизнь и труды апостолов, Киев, Киево- Печерская Успенская Лавра, 2008, стр. 412.

[8] Synaxarium Ecclesiae Constantinopolitanae, Mensis September, ed. H. Delehaye, Bollandianos: Bruxellis, 1902, р. 50.

[9] Ibid

[10] Жизнь и труды..., стр. 412. Виж също частта от житието, където и се явява св. ап. Павел и я утешава с думите, че ще се върне в града си.

[11] Synaxarium Ecclesiae Constantinopolitanae, p.50.

[12] Ibid.

[13] Ibid.

[14] Ibid.

[15] Ibid.

[16] По въпроса виж по-специално: Болотов, В. Лекции по истории древней Церкви. Т. 2, СПб., 1910, сс.452 -466, както и Афанасиев, Н. Церковь Духа Святого. Париж, 1971; Hall, S.G. Doctrine and Practice in the Early Church, SPCK: London, 1991.

[17] Едно интересно изследване по въпроса: Chadwick, H. The Church in ancient society, Oxford University Press: Oxford, 2001.

[18]Въпросът за ереста на Монтан е задълбочено изследван от редица автори. Целта на настоящата публикация не е да прави основен преглед на най-важните публикации, затова ще споменем само няколко, които считаме, че достатъчно добре осветляват проблема с ереста, както и че са по–лесно достъпни за интересуващите се от въпроса. Болотов, В. Лекции..., Т. 2, с.348-367; Soyres, J. Montanism And The Primitive Church. Cambridge, 1877; The Cambridge history of Christianity. Origins to Constantine. vol. 1, Cambridge, 2008, pp. 230-238.

[19]Eusebius Pamphilius, Historia Ecclesiae, V, 19-3. За нуждите на настоящето изследване авторът използва гръцкия текст на Евсевий Кесарийски - ΕΥΣΕΒΙΟΥ ΚΑΙΣΑΡΕΙΑΣ, ΕΚΚΛΗΣΙΑΣΤΙΚΗ ΙΣΤΟΡΙΑ, намиращ се в онлайн изданието на адрес: http://www.phys.uoa.gr/~nektar/orthodoxy/history/eysebios_ecclesia_historia.htm#Ε Използвано е също и критичното издание на историята: Eusebius Pamphilius: Church History, Life of Constantine, Oration in Praise of Constantine. Ed. Schaff, P., CLPC: New York, 1886.

[20] Днес гр.Дебелт, недалеч от гр.Бургас

[21] Eusebius Pamphilius, Historia Ecclesiae, V, 19-3

[22]Libellus Synodicus 6 (Fabricius 12,362 /Synodus Achillana/; Mansi 1, 724). Съобщението за събора привеждаме по: Hefele, C.J. A history of the Christian councils, from the original documents, to the close of the council of Nicea, A.D. 325. Second edition, T&T Clark:Edinburgh, 1894, p.78.

[23] Вероятно става въпрос за Теодот (Кожаря), с чието име се свързва ереста на монархианите –динамисти (антитринитарии), които отхвърляли божествеността на Христос и Го считали за обикновен човек, голям праведник, който бил роден свръхестествено. В него обитавал Дух Свети и Той бил обожен повече от другите пророци. Повече по въпроса виж у: Liguory, A. The history of heresies and their refutation; or, the triumph of the Church. Dublin, 1847, pp. 15-16; Болотов, В. Лекции..., Т. 2, с. 305-309. Възможно е обаче тази идентификация да е малко прибързана, виж съображенията за това на Хефеле в: Hefele, C.J. A history of the Christian councils..., p.78

[24] Св. Серапион е антиохийски епископ в периода 190 до 211 г. Осми по ред епископ на тази катедра, която заема след епископ Максимин през време на управлението на император Комод (183-192)

[25] Μανουήλ Γεδεών, Αγιοποιήσεις. Το κατεστώς της εν αγίοις συναριθμήσεως. Θεσσαλονίκη 1984, σς. 77-87

[26] Eusebius Pamphilius, Historia Ecclesiae, V, 19-3; Пълно изяснение на значението и употребата на думата може да бъде намерено в: A Patristic Greek lexicon. Ed. Lampe, G. W., Oxford, 1961, p.823.

[27] Eusebius Pamphilius, Historia Ecclesiae, V, 19-3; Пълно изяснение на значението и употребата на думата може да бъде намерено в: A Patristic Greek lexicon. Ed. Lampe, G. W., Oxford, 1961, p.824.

[28] Eusebius Pamphilius, Historia Ecclesiae, V, 19-3

[29] Виж Tabula Peutingeriana и другите римски пътеводители в ЛИБИ, т.І, БАН: София, 1958, с.9-45

[30] Много интересен въпрос, който чака своето по-пълно изследване е дали Монтанизмът се явява една ерес или е събирателно понятие за множество ереси, водещи началото си през тези години от района на Фригия? Въпросът възниква поради факта, че паралелно с монтанизма се появяват Квинтилианисти, Пепуциани, Присцилианисти и др. Възможно е монтанизмът да е бил известен и под тези имена, които, както се вижда, носят имената на някой известен лидер на сектата. Въпросът е повдигнат в: De Soyres, J. Montanism And The Primitive Church. Deighton, Bell & Co :Cambridge, 1877, pp.30-32

[31] Виж: Calder, W. “The New Jerusalem of the Montanists”, Byzantion 6, 1931, pp.424 – 425, както и Scharf, A. “The Jews, the Montanists and Emperor Leo III”, Byzantinische Zeitschrift 59 (1966): 37-46

[32] За това свидетелства блажени Йероним, виж: Sherratt, В. “Montanism”, The Pentecostal. Vol. 1, No.1, p. 27.

[33] Точната датировка на началото на ереста представлява проблем поради това, че различните извори дават противоречива информация за нейната поява. Така например, Епифаний Кипърски казва, че Монтан и неговите пророчици се появяват през 135, респективно 157 г., докато Евсевий Кесарийски посочва 171-172 г. Най-детайлно въпросът с годината на появата на монтанизма на църковната сцена е разгледан в: De Soyres, J. Montanism And The Primitive Church. Deighton, Bell & Co :Cambridge, 1877, pp.25-29; Виж по-подробно също:Calder, W. “The New Jerusalem of the Montanists”, pp.421-422. и Pelikan, J. The Christian tradition: The emergency of Catholic tradition (100-600). Vol.I, University of Chicago press: Chicago & London, 1971, p.97.

[34] Pelikan, J. The Christian tradition..., p. 102.

[35] Ibid.

[36] „Но ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде. Както по-горе казахме, и сега пак казвам: който ви благовествува нещо по-друго от това, що приехте, анатема да бъде”. (Гал. 1:8-9)

[37] По-вероятно е, Монтан да е станал скопец още, когато е бил посветен за жрец на богинята Кибела, известна още като богинята майка на боговете. Известно е, че ритуалите, свързани с нейното служение, трябвало да се изпълняват от „полумъже”. Виж: Sherratt, В. „Montanism”, The Pentecostal. Vol. 1, No.1, p. 27.

[38] Двете пророчици Максимила и Прискила, когато изпадали в състояния на екстаз и започвали да пророкуват, говорели в мъжки род, нещо, което трябвало да се приеме като сигурно доказателство за несъмнения и откровен характер на пророчествата им.

[39] Цитат по Успенский, Н.Д. „Византийская литургия”, Богословские труды, 1980, Сб. 21, с. 31

[40] Виж: Успенский Н.Д. „Византийская литургия”... с. 31

[41] Виж по-подробно: Успенский, Н.Д. „Византийская литургия”... с. 31.

[42] Лавсаик. Москва., 1992, с.127

[43] Виж: Житии преп. иеросхимонаха Илариона Оптинского , Введенской Оптиной пустыни: Москва, 1993. с.190, както и главата Окровение, параграф Екзорцизм от: Осипов А. И. Путь разума в поисках истины, Сретенского монастыря: Москва, издание 5-е, 2004.

[44] Eusebius Pamphilius, Historia Ecclesiae, V, 16-10

[45] Libellus Synodicus , който е наричан още Synodicon, съдържа кратки бележки за 158 събора от първите ІХ века на църквата, включително и за Вселенските. Libellus Synodicus е паметник завършен от гърците в началото на ІХ век. Ние нямаме основания да се съмняваме в неговата достоверност въпреки големя период от време, който обхваща, понеже информацията за съборите в него е почерпена от древни източници, не всички от които са достигнали до нас.

[46] Древният град се намира на около 20 км. от дн. гр. Денизли в Турция, в непосредствена близост до Памук кале.

[47] Hefele, C.J. A history of the Christian councils..., p.79

[48] Ibid. p.80

[49] Ibid. p.79

[50] Подобен случай Евсевий Кесарийски описва в: Eusebius Pamphilius, Historia Ecclesiae, V, 16-17, където еп. Зотик от Комана и еп. Юлиан от Апамеа искат да изгонят демона от другата пророчица на монтанизма Максимила. Случката се развива в Пепуза (Новия Йерусалим на Монтан). И тук, както и в случая с еп. Сотас, на епископите не им е разрешено да изгонят беса от пророчицата. Евсевий ни дава малко повече информация за този случай, като пояснява, че причината за забраната се явява намесата на последователите на някой си Темисо. Темисо вероятно ще са е бил водач на монтанистите в Пепуза след смъртта на Монтан. Виж: Eusebius Pamphilius: Church History, Life of Constantine, Oration in Praise of Constantine. Ed. Schaff, P., CLPC: New York, 1886, p.360, footnote 1598

понеделник, 27 септември 2010 г.

От какъв квас имаме нужда?

.

Автор:Венцислав Каравълчев
Публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/12015/62/

БПЦ изведе 10 000 души на молебен-шествие и показа, че независимо от кризата, в която е дълбоко затънала, продължава да бъде реална обществена сила, двигател, който може да консолидира и управлява обществени настроения не по-лошо от която и да е политическа сила. С това тя даде ясен знак на всички отговорни фактори, че независимо от личните си възгледи те са длъжни да се съобразяват с нея поне на институционално ниво. Дотук всъщност нищо ново, защото шествието на 24 септември само доказа прагматизма на голяма част от управлявалите България през последните 20 години. Като изключим няколкото гешефтарски прояви на държавни лидери и чиновници, които с прийоми на бившата ДС създадоха политическия разкол в БПЦ с цел да разпилеят икономическия й ресурс, да я отслабят и дискредитират в обществото, повечето посткомунистически лидери са проявявали ако не добронамереност, то поне прагматично отношение към традиционното за страната вероизповедание. На институционално ниво БПЦ в лицето най-вече на висшия клир се ползва с повишено държавническо внимание. И тук е мястото да отбележим, че през всички тези години на преход Църквата не успя да осъществи положителния потенциал за сътрудничество с държавата. Дори при благоприятната за Църквата обстановка, създадена от НДСВ, висшият клир не успя да надскочи личните си амбиции и междуособици, не прояви желание, нито обедини усилия за нещо действително значимо „на ползу роду”.

Не само въпросът с религиозното образование, но и много други като например за възнагражденията и здравно-осигурителния статус на свещенослужителите, социалната и просветно-мисионерската дейност на Църквата можеха да бъдат отдавна решени чрез едно разумно сътрудничество с държавата. Да припомним ли безуспешните опити да се въведе институтът на капеланите в Българската армия, при доброжелателно отношение на Министерството на отбраната за това? (виж тук) Или пък оставеното на самотек свещеническо служение в затворите, което се ползва с подкрепата и интереса на предимно чуждестранни християнски мисии? Вместо да генерира градивни идеи и събития, вече две десетилетия в църковните среди спорадично се вдига шум, без да е направена реална крачка в желаната посока на сътрудничество с държавата. Изключваме, разбира се, ритуалните функции на българския клир при отслужване на водосвети и национални празници, до които се ограничи публичното църковно присъствие – не без доброволното съдействие за това на духовенството.

Ще промени ли масовото шествие от 24 септември нещо в отношенията между Църквата и държавата? Вероятно, да. Премиерът Бойко Борисов, както и редица други висши държавни служители в това число и министърът на образованието С. Игнатов дадоха индикации за това. В крайна сметка, ако не друго, то поне политическият етикет изисква да не оставиш без внимание исканията на няколко хиляди души, марширували по централните улици на София.

Да си представим, че внезапно правителството се съгласи и включи този предмет в учебната програма. Тогава какво става? Топката ще се върне с неподозирана сила в нашето поле и организаторите на преписки, събирания на подписи и митингови шествия ще се окажат в крайно неудобно положение. (Истински трагичното е, че те самите няма да съзнават това, а ще се радват на победата си, без наум да им мине, че тя може да е Пирова). Защото ще лъсне голата истина, че БПЦ желае, но не е готова да приеме предизвикателството на въвеждането на религиозното образование в страната ни. Ако утре решението за въвеждане на религиозното образование в България стане законов акт, ще видим, че в стремежа си да популяризираме желаното, сме пропуснали да прокараме пътищата към него. Ще ми възразят: "Но и това ще стане – поетапно, постепенно..." Не съм оптимист, защото виждаме до какво положение стигна преподаването на СИП-Религия в училищата. Три хиляди ученици! И пет хиляди да са.. какво е това? След като за толкова години Църквата не застана организирано и креативно зад доброволците за учители по религия, не акумулира богословски и педагогически потенциал, който да създаде механизъм в помощ на работата на тези нови възрожденци, а ги остави досущ като в миналото всеки да се оправя сам. Няма как да повярвам, че това ще се случи занапред, след като досега сме се оказали неспособни да създадем нещо подобно.

Мнозина искаме в българското училище да има и такова образование, но факт е, че БПЦ не разполага с конкретна концепция и ясна програма, как на практика да бъде осъществено това. Вярно, Св. синод създаде специална група, която да работи в тази насока, но в нея влязоха хора, които нито могат, нито са наясно с проблема, който трябва да решават. След преструктурирането на Духовната академия и превръщането й в Богословски факултет на СУ, Св. Синод на БПЦ на практика абдикира от задълженията и грижата за кадрите, които се подготвят там, както и към хората, обучаващи част от настоящия и бъдещ клир на БПЦ. Единици са случаите, в които БПЦ в лицето на висшия клир търси и се допитва до експертното мнение на преподавателите във висшите богословски училища в България. Даже по-лошо, дори такива отговорни проекти като концепцията за религиозно образование в училищата се възложи на случайни хора без необходимия опит, познания и възможности. Всичко се прави на парче и се отчита дейност, доверие се гласува на познати, а не на специалисти.

Едва ли са много хората, които си дават сметка, че едно е да организираш неделно училище към един енорийски храм и да предложиш обучение според собствените си представи, а съвсем различно да изготвиш една национална програма, която трябва да бъде съобразена с редица изисквания - законови и педагогически. Толкова ли е трудно, така както се намериха пари да бъде заплатен транспортът на участниците в митинг–шествието, да бъдат отделени средства и привлечени действително доказали се експерти, които да подготвят адекватна и най-важното способна на живот програма.

Друг първостепенен проблем е липсата на учебници и учебни помагала по вероучение. „Ще се напишат!” веднага ще ми репликират ентусиастите. А защо досега не бяха написани? Нужда ли нямаше, ученици ли нямаше или какво? Невъзможно е да се създадат адекватни учебници, преди да има реална работеща концепция, която да е програмно осигурена. Възниква въпросът, на кого ще бъде поверено списването на учебниците, защото, предвид сериозния сблъсък в обществото „за” и „против” такъв предмет, пособията трябва да бъдат съставени така, че да въвличат в диалог и хората, които не са вярващи, но желаят да се запознаят с православието.

Не по-малко въпросителни поставя въпросът с педагогическите кадри, които трябва да бъдат обучени и ангажирани с преподаването на предмета. Някак си прекалено безотговорно е заявлението, че кадри има и в потвърждение на това се посочват випускниците на няколкото богословски факултета в страната. Голяма част от вече завършилите са се устроили на работа, често далеч от богословието и е наивно да мислим, че тези хора ще се обвържат с преподаването на религия. Настоящите и бъдещи випускници пък ще бъдат изправени пред нелеката дилема – да търсят реализация в друга област, по-добре платена и осигурена от нелеката и днес доста непрестижна професия на учителя. Досегашната практика със СИП преподаването на религия показва, че дипломата по богословие нито е решаваща, нито определяща при селекцията на преподавателите.

Що се отнася до педагогическата подготовка на богословите, то може да се каже, че такава липсва. Сега тя все още не е на необходимото ниво и не отговаря на съвременните изисквания на българското училище. През последните години твърде малко се направи за адекватната подготовка и продължаващо образование на учителите по религия. Малкото учители, устояли на трудностите досега, не само работят без учебници и учебни помагала, тъй като такива не са издавани от средата на 90-те години, но не могат да разчитат на допълнителни квалификационни курсове, семинари и срещи за обмяна на опит и споделяне на постижения, каквито са осигурени за учителите по другите предмети.

Всичко изброено дотук очертава огромното поле за работа в областта на религиозното образование. То изисква обаче усилна работа, молитва, смирение, мисъл и грижа за „най-малките”. Това не е дело на двама или трима души, вперили поглед във висините на властта и комуникиращи само с държавноотговорни лица. Ще са необходими много съмишленици, които да не са движени от собствените си амбиции и гордост, а от желание за служение на ближните и от любов към Бога, Който не презира никого и разговаря с всеки, който е искрен по сърце и търси истината. Христос не е търсел ефектно присъствие и много е пазел последователите Си от фалшива еуфория. Той ни е завещал, когато вършим делото Му, да вървим не по централните пътища, откъдето минават царете и където могат всички да ни видят, а да взимаме пример от малкото квас, който с Неговата сила заквасва цялото тесто. „Силата Ми в немощ напълно се проявява” (2 Кор. 12:9).

понеделник, 13 септември 2010 г.

Европейската хекатомба – 3 милиона аборта на година, световната - над 30



Автор: В. Каравълчев
публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/11927/62/

Модерният човек искрено се отвращава, когато чете историческите хроники и сведения за езически племена и народи с описание на техните варварските обичаи и ритуали с принасяне на човешки жертви. Погнусата му е пълна, когато в жертва на истуканите са били принасяни деца, както в случаите с култа към божествата Ваал – Молох, Ал Узза. Да не говорим пък за традициите на спартанците и инките или за африканските религиозни ритуали, които продължават и до днес. Наскоро ООН публикува информация за ежегодно извършвани десетки детски жертвоприношения в Уганда.

Преди няколко месеца в Брюксел по инициатива на испанския Институт за семейна политика беше представено изследването „Абортът в Европа и в Испания”. Документът съдържа ужасяващи данни за случващото се в Европа. Само през 2008 г. са били извършени 2 милиона 863 хиляди 649 официално регистрирани аборта, които се явяват основна причина за смъртността на континента, значително изпреварвайки жертвите от автокатастрофи, рак, инфаркт и др. Ако към тях се прибавят и нелегалните аборти, които не подлежат на статистика, то броят им вероятно би надхвърлил 5 милиона само за година. За 3 години само в страните от Евросъюза броят на абортите надхвърля милион и двеста хиляди. В момента само в две страни от Европа – Ирландия и Малта, абортът е забранен със закон. В 14 европейски страни абортът е разрешен при определени обстоятелства, а в 11 може да бъде свободно извършван. По брой на абортите в Европейския съюз първо място заемат Великобритания, Франция, Румъния и Италия. Докладът неизвестно защо пропуска България, която се нарежда на трето място по брой на абортите в Източна Европа, като преди нас са само Русия и Украйна. Вероятно статистиката отчита общия брой на абортите в дадена страна, без да се прави съпоставка с броя на населението. Така броят на абортите, извършвани годишно в България, които се движат между 37 000 и 50 000, не могат да се сравнят със 100 000 аборта, извършвани в Испания примерно за година. Само че Испания има население от близо 47 милиона срещу малко повече от 7 милиона в България. Ако съпоставим пък броя на абортите в България с броя на родените деца, които са около 75 000 годишно, се оказва, че една на всеки три бременности в страната завършва с аборт. 250 хиляди пък са семействата в страната, които не могат да имат деца, а това са само официалните статистики, какви ли са истинските числа? Все пак трябва да отбележим, че през 1980 г. абортите в България са били 156 056, а през м.г. са 33 733 официално регистрирани.

Руската статистика е още по-жестока. През 2005 г. на всеки 100 раждания е имало по над 120 аборта, тоест, повече от половината от всички бременности в Русия са завършили с детеубийство. През 2009 г. положението в Русия става още по-страшно - над 2 милиона аборта или 70 % от всички бременности в страната са завършили с детеубийство. И за да бъде картината пълна, ще отбележим, че годишно в света се извършват между 30 и 50 милиона аборта, а ежедневно се регистрират по около 200 смъртни случая на родилки. Казват, че Втората световна война, продължила 6 години, е отнела живота на 17 милиона военнослужещи и 33 милиона цивилни, като по този начин става най-голямата трагедия в историята на човечеството. Абортите избиват 50 милиона деца, но само за година! За пореден път си задавам въпроса, кои са варварите и кога са живели те...

неделя, 6 юни 2010 г.

Църковният календар VІ - Сигилият- фалшификат

.

Сигилият-фалшификат
или как се фалшифицира историята


Автор: В. Каравълчев
Публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/11510/320/

„Ако истината има много страни, то лъжата има много гласове“ (Уинстън Чърчил)

В предишната част от нашата статия, посветена на създаването на фалшивия сигилион с анатемите от 1583 г., разгледахме историческата обстановка през XVI век, когато се стига до конфронтация между православни и католици по въпроса за календара. Сега ще се спрем върху самата поява на фалшификата в края на 19 век и влизането му в публична употреба през първата половина на 20 век първо в Гърция, а после и в други православни страни. Нека първоначално приведем самия текст с анатемата за календара, който е любим в полемиката на старостилците и който би трябвало да играе ролята на съкрушителен аргумент във всеки спор:

„Който не следва обичаите на Църквата и за всичко онова, що са заповядали седемте Вселенски църковни събора за св. Пасха и Месецослова, а желае да следва григорианската пасхалия и месецослов, той противодейства на всички свети Събори. Такъв да бъде анатема – отлъчен от Христовата църква и от събранието на верните. А вие, православните и благочестиви християни, пребъдвайте в онова, което сте научили, ако бъде необходимо, пролейте и самата си кръв, за да запазите отеческата си вяра и изповедание”.

„Сигилият с анатемите” липсва в изворите от XVI до XX век

Още с появата си в началото на 20 век „Сигилионът от 1583 г.” (на бълг. език е приет терминът сигилий) предизвиква учудване. Сигилият изненадващо се появява от небитието и за първи път става публично достояние в началото на 20 век, тоест близо четири века след смъртта на патриарх Йеремия II. Оказва се, че този така важен документ е бил неизвестен дори на взелите участие в подписването му. Нещо като актуалния скандал с писмото на митрополит Симеон и 20-е свещеници от Западноевропейската ни епархия, които с изненада научиха, че са подписали нещо, което никога не са виждали.

Документите и писмата, писани от и до патриарх Йеремия ІІ, са добре познати и известни на изследователите, но сред тях подобен сигилий няма. Оказва се, че всичко свързано с дейността и творчеството на тази изключителна личност е известно, само този така „важен” и изобличителен документ се е губил някъде, за да възкръсне през ХХ век с приемането на новия стил в Гърция. Как се е случило така, че нито патриарх Мелетий Пигас (1535-1610), съвременник и летописец на всичко случило се в Константинопол между Йеремия ІІ и Рим, е пропуснал да ни информира за „сигилия с анатемите”? Толкова маловажни ли ще да са били тези анатеми или и патриарх Мелетий Пигас е станал жертва на някаква конспирация? Интересно, как този сигилий с такива страшни анатеми е убягнал и на Йерусалимския патриарх Доситей ІІ Нотара, който през 1692 г. издава известния „Томос на любовта срещу латинците” (Τόμος Αγάπης: Κατά Λατίνων. Συλλεγείς και τυποθείς παρά Δοσιθέου Πατριάρχου Ιεροσολύμων). А за неспециалистите ще кажем само, че в този томос на патриарх Доситей ΙΙ са описани подробно всички документи, издадени срещу латините. Този томос се явява и един от основните изобличителни документи на фалшификаторите, както ще видим по-късно. Случайно ли е, че такъв документ не е познат на К. Сатас (Константинос Сатопулос), който издава през 1870 г. сборника: Βιογραφικόν σχεδίασμα περί του Πατριάρχου Ιερεμίου Β’ (1512-1594), включващ всички документи и писма на патриарх Йеремия ІІ, в това число и трите документа за григорианския календар? А „Сигилият” според упоритите лъжи на старокалендарните манипулатори се явява уж продължение на единия от тези три документа. Да не говорим, че в нито един от оригиналните документи няма и намек за анатеми или дори, че е възможно да последват такива. Това се отнася и за онзи документ, към който по-късно ще бъде прикрепен мистериозният „сигилий”. Както вече писахме в предходната част на нашата статия, писмото на патриарх Йеремия ІІ до папа Григорий със синодалното решение по въпроса за календара, което според старокалендарците уж съдържа анатеми, е придружено от две безценни църковни реликви – ръката на св. Андрей Критски и един пръст от мощите на св. Йоан Златоуст. Що за цинизъм би било това от страна на най-висш православен клирик, ако се приеме тиражираната лъжа, че патриарх Йеремия ІІ анатемосва папата, календара, дръзналите да го последват и т. н. в т. нар. „сигилион”, а само няколко месеца по-късно изпраща на същия папа Григорий ХІІІ въпросните анатеми в комплект с двата безценни дара от мощите на св. Йоан Златоуст и св. Андрей Критски?

Истината е, че всичко, което заслужава внимание в автентичния документ от 1583 г. и има отношение към календара, се заключава в думите: „Нашата Църква се придържа към това, което ни е било завещано, Западната Църква може да прави, каквото желае и иска”, като с това се има предвид начинът за определяне на Пасха.

Но нека видим и какво свидетелства църковната памет два века по-късно – през XVIII век. Възможно ли е такъв важен документ с анатеми да бъде пропуснат от педантичния в издирванията си на църковните канони преп. Никодим Светогорец, автор на най-пълния каноничен сборник на Православната църква - „Пидалион”? При това преп. Никодим е имал свободен достъп до всички манастирски библиотеки. Не по-малко показателен е и фактът, че по негово време, през втората половина на XVIII и началото на XIX век, църковното съзнание няма спомен за такъв събор, който да анатемосва календара, пасхалията и месецослова! „Пидалион”-ът на преп. Никодим Светогорец се явява най-пълният сборник с каноните на Църквата. Там има пространен коментар на преп. Никодим за промяната на пасхалията от латинците, но нему не са известни никакви „синодални и патриаршески решения” и „сигилии за месецослова”, нито пък някакви анатеми по този повод. Може ли дори да допуснем, че на ерудит като преп. Никодим биха убягнали такива важни църковни решения по този проблем? Още повече, че отношенията с католиците и изобличаването на техните нововъведения са основен момент в движението на коливадите на Атон, в което преп. Никодим играе ключова роля.

Ето какво пише преп. Никодим. В тълкуванието си на апостолското правило за Пасха той се спира и на конфликта между римокатолиците и православните през XVI век, причинен от приемането на Запад на Григорианския календар. Тълкуванието на преп. Никодим е концентрирано единствено и само върху промяната на пасхалията. По този повод, той прави обзор не само на каноните относно изчисляването на Пасха през вековете, но и на възгледите на св. отци относно времето в Църквата и честването на празниците. Особено внимание той отделя на св. Йоан Златоуст, като пространно го цитира, пренасяйки неговите аргументи срещу протопасхитите директно към латините:

„В словото си, посветено на пазещите първата Пасха, той (св. Йоан Златоуст) казва: „Точността на времената и пазенето на дните Църквата на Христос не познава” (Χρόνων ακρίβειαν και ημερών παρατήρησιν δεν ηξεύρει η του Χριστού Εκκλησία). Защото всеки път, когато ядем животворния хляб и пием от този потир, възвестяваме смъртта на Господа и извършваме Пасха. Но понеже на първия събор се събраха отците и определиха кога да става Пасха, за да пребивава навсякъде Църквата в съгласие и единство, беше възприето определението, което те направиха. Следователно, според св. Йоан Златоуст следва, че и латините е трябвало да почетат единството и съгласието на Църквата повече от спазването на времената (равноденствието, което сега се пада на 11 март, по времето на събора е било на 21 март) и да празнуват Пасхата заедно с нас, гърците... (Бел. автора: Как звучат за старостилците тези думи на светеца, който не се свени да счита за добро нещо едновременното честване на Пасха на православни и католици...) Защото, според светия отец, Църквата (на събора) е искала не да определи като голямо добро точното спазване на времето, а е искала да избегне голямото зло на разделението и схизмата, защото казва: „Бог и Църквата не се грижат за спазването на времената и дните, освен единствено и само заради единството и мира”. Освен това св. Йоан Златоуст казва също, че да се пости и чества Пасха по едно или друго време, след 21 март, както правим ние, гърците, или след 11 март, както правят латините – не е престъпление. „Но да раздели някой Църквата и да се противопоставя горделиво, и да прави разделения, и да отделя себе си от събора на Църквата, това е непростим грях и достойно за осъждане.” Нека знаят всички, че вселенските събори, които станаха след първия, и останалите отци също виждаха, бидейки мъдри, че равноденствието се измества много, но не искаха да го преместят от 21 март, което възприе Първият вселенски събор, предпочитайки съгласието и единството на Църквата пред точността на равноденствието”.

Това са думите на преп. Никодим Светогорец и само в този контекст той поставя въпроса за пасхалията. Той не би направил горния коментар, ако знаеше за съществуването на анатеми срещу Григорианския календар и месецослов, приети през добре известния му XVI век.

Раждането на фалшификата през погледа на светогорците

Но нека проследим механизма на съставянето на фалшификата и видим как описват появата на този „документ” светогорските монаси, които, както е известно сами служат по стария стил, но не го считат за определящ за пребиваването на Църквата в истината.

Старецът Теоклит Дионисиатски, наричан библиотекаря на Св. Гора:

“Възкресението на Христос се е считало и сега се счита за мит заради една лъжа, разпространена от евреите. След като пазачите съобщили на първосвещениците разтърсващата новина за Възкресението, те им дали много пари и им наредили да говорят, че докато са спели, Негови ученици са дошли и са откраднали тялото Му... И допълва евангелист Матей: “И се разпространява това слово сред юдеите и до днес” (Мат. 28:11-15). Една голяма лъжа премина през историята. Такива лъжи в света има много.

Една лъжа представлява и основополагащата причина за старокалендарството, което и до днес отнема силите на делото на Православието чрез влиянието на тези схизматици върху простодушните християни.
Коя е тази лъжа? Че двата поместни събора по времето на патриарх Йеремия II през 1583 г. и 1593 г., свикани, за да осъдят дръзката промяна от папизма на решението на Първия вселенски събор за празнуването на светата Пасха, са осъдили заедно с това и календарната промяна. Как се е родила тази лъжа? От една фалшификация, направена от ранния зилот Яков Новоскитски в ръкописния кодекс на манастира "Св. Пантелеймон" (Русик), под номер 772. Тези мними анатеми лукавите зилоти на Света Гора използват като плашило, с което да плашат простодушните християни. И целият им разкол се построи върху тази лъжа така, както всички разколи се раждат от фалшификати и измами, които подмамват добродушните и незнаещите”.

Йеромонах Максим Кавсокалит ни е оставил още по-подробно описание:

„Заради истината ще изнесем един факт, който не служи на честта на Света Гора. Най-важният текст, на който се позовават старокалендарците, е създаден през 19 век от един монах, а по-късно започва да циркулира изменен с „промени” на отец Антоний Мустакис. Става дума за следното: Монах Яков - живял в Новия скит на Света Гора през 19 век. Той преписал от „Томоса на любовта” на Йерусалимския патриарх Доситей познатия отговор на патриарх Йеремия II във връзка с Григорианския календар, който използвали арменците. Този отговор, който бил подписан и от Александрийския патриарх Силвестър, Яков лъжливо представил като „Решение на патриарха и синода” или като „Отговорът на Светия Синод с епитимиите”. Едновременно с това той преписал от същия „Томос на любовта” окръжното на Константинополския (тогава още Александрийски) патриарх Кирил Лукарис, което било издадено в Молдовлахия през 1616 г. и което съдържа шест анатеми срещу неправославното учение на латинците. И този препис нарекъл „Свидетелство на Синода с епитимиите”, но не се е ограничил само с томоса, но включил и собствен текст със свои анатеми срещу календара. Това той озаглавил Енциклика, подписана от Константинополския патриарх Йеремия, Александрийския Силвестър и Йерусалимския Софроний, които изобщо не са живели по времето, когато патриарх Кирил Лукарис издава своята енциклика! Яков фалшифицира и делата на събора от 1593 г.

Нашите братя „зилоти” издадоха един сборник, който се състои от посочените фалшификати, както и от началото и края на отговора на Йеремия II, като са включени и добавките от Яков Новоскитски към анатемите на Кирил Лукарис. При това, те (зилотите) написаха, че в отговора на Йеремия ставало дума за въпрос на Леонтий Кесарийски във връзка с Първия Вселенски събор (По този начин Йеремия желаел да покаже, че арменците са сбъркали, като са нарушили постановеното на Първия вселенски събор за Пасха). Сложиха и заглавието на фалшификатора Яков: „Свидетелство на Синода с епитимиите” и така представиха на света този фалшификат на фалшификатите.

Ако за този първи Яковов фалшификат има някакво оправдание, защото всеки който обича истината, може да провери в „Томоса на любовта” на Доситей и да види оригинала, то за другите е ясно, че с този фалшификат искат да съблазнят обикновените миряни, както бе случаят с отец Антоний Мустакис, който изпрати фотокопие на фалшифицирания текст до едно старостилно списание. Като го познаваше, старецът Теоклит Дионисиатски го попита, защо е извършил това змийско дело: „Защо лъжеш простия брат?”, а той му отговорил, макар че знаел размера на фалшификацията: „Защото така пише в кодекса, познат като кодекс 772 от манастира „Св. Пантелеймон”, където се намира Якововият фалшификат.

Този фалшификат, който толкова много допринесе за разкола, бе преведен на руски език, а оттам стигна до Полша и Сърбия, причинявайки велики съблазни.

Истината е, че по въпроса за календара нито е излизало съборно решение, нито са изречени анатеми. Самоволно, „зилотът” на 19 век Яков Новоскитски ги е съставил, но не в Светия Дух. Този фалшификат използваха за своите цели зилотите и чрез отец Антоний нанесоха велика вреда на Църквата”.

Формата на „документа”

Самата форма на документа – сигилий е достатъчна веднага да накара всеки византолог да бъде изключително подозрителен към съдържанието му и да го постави на сериозно съмнение. Сигилият първоначално е императорски документ, впоследствие започва да се издава и от патриарсите в Константинопол. Но това е документ, урегулиращ изключително правото на манастирска собственост. Сигилиите, които патриарсите издават в полза на този или онзи манастир, църква, скит и т.н, потвърждават правото им на собственост над определен недвижим имот. Ако трябва да преведем това на популярен език, е все едно нотариален акт да бъде представен като наказателно постановление на върховен съд и на базата на този нотариален акт да се иска от съответните органи да изпълнят нечия присъда. Нелепо, нали?

Безспорно доказателство за фалшификацията на сигилия е неговата първа публикация. Тогава той излиза под следното заглавие „Σιγγίλιον Πατριαρχικόν και Συνοδικόν περί του καινοτομηθέντος Καλενδαρίου προ 12 ημέρας αρχίζειν τους μήνας”. През 1583 г. обаче Григорианският календар премества датата с 10 дни, а не с 12, както е било през XIX в. (през XX в. разликата е вече 13 дни), но в полемичната си еуфория фалшификаторите не са го съобразили. Ето с такива елементарни, но силно емоционални похвати си служат водачите на самообявилите се за истински православни християни, а други папагалски им пригласят и цитират изобличителните „документи”.

От какво е компилиран фалшификатът

Провокиран от присъствието на униати на Св. Гора (24 униати в манастира на Великата Лавра и 8 извън него) и за нуждите на антилатинската полемика, новоскитският монах Яков си позволява да фалшифицира анатемите на патриарх Кирил Лукарис от XVII в., предназначени за латинстващите гръцки възпитаници на училището „Св. Атанасий” в Рим, които разпространявали латинската вяра в Трансилвания, и да ги представи като решение на събора в Йерусалим от 1583 г. (Папа Григорий ХІІІ отваря в Рим специален гръцки колеж „Св. Атанасий”, подобни колежи се отварят и в Падуа, Париж, Оксфорд, Пиза, Хале, Париж и т.н. В тях започват да се обучават много православни гръцки студенти, като явно част от тях попадат под силното влияние на латинската схоластика и възприемат католическите практики.) За да противодейства на пропагандата им в Трансилвания, патриарх Кирил Лукарис изпраща няколко писма до християните там, едно от които съдържа анатеми по различни догматични въпроси, разделящи православните и римокатолиците (за употребата на безквасен хляб в Евхаристията, за причастяването на миряни с Тялото и Кръвта Христови и т.н.). Анатемите са шест и това може да бъде проверено във всяко оригинално издание на извора. В тях не се говори за календара. В много старостилни или повлияни от тях интернет издания може да прочетете и за някаква „седма” анатема срещу календара и месецослова ...

Това по-долу е текстът на лъжливата „седма анатема”, която е измислена от Яков Новоскитски и е прибавена към шестте на Кирил Лукарис и с която старостилците обичат да плашат хората:

„Който не следва обичаите на Църквата и за всичко онова, що са заповядали седемте Вселенски църковни събора за св. Пасха и Месецослова, а желае да следва григорианската пасхалия и месецослов, той противодейства на всички свети Събори. Такъв да бъде анатема – отлъчен от Христовата църква и от събранието на верните. А вие, православните и благочестиви християни, пребъдвайте в онова, което сте научили, ако бъде необходимо, пролейте и самата си кръв, за да запазите отеческата си вяра и изповедание”.

Пълният текст на т.нар. сигилий от 1583 г., както вече казахме, е точно копие на обръщението на патриарх Кирил Лукарис и се съдържа в „Томоса на любовта”, като към него е добавен горният текст, съчинен от Яков Новоскитски. Идеолозите пък на календара умишлено тиражират лъжата, че това е "Сигилион" подписан от патрирх Йеремия ІІ и други източни патриарси. Нека читателите ни сами си отговорят на въпроса, какъв морал и християнски достойнства притежават съставителите и разпространителите на подобни лъжи?

Освен това Яков Новоскитски си позволява да допише 8-и канон на събора от 1593 г. и вместо стоящото там «ιδιάζειν και μετά των Ιουδαίων επιτελείν το Πάσχα» той дописва «ιδιάζειν και μετά των Λατίνων και Ιουδαίων επιτελείν το Πάσχα» (автентичното „извършва Пасха заедно с юдеите” става „заедно с латините и юдеите”).

Възползвайки се от този късен фалшификат, съхраняван в манастира „Св. Пантелеймон”, старостилците представят текста от кодекс 772 първоначално като канон на Първия вселенски събор.
След като измамата им е разкрита, започват да представят този фалшификат като „Патриаршески и синодален сигилий”, докато всъщност става дума за анатемите на Лукарис. Те взимат началото и края на отговора на Йеремия II до арменците, за който вече говорихме, и частично прибавените от Яков анатеми на Лукарис и ги представят като „Патриаршески и синодален сигилий за нововъведенията в календара” от синода през 1583 г.

И още нещо любопитно. Старостилците добре разбират, че ключовите им документи с анатеми са силно уязвими от историческа гледна точка и рано или късно истината ще излезе наяве. Вероятно затова в техни писания отскоро може да се срещне уж между другото забележка, че текстът на сигилиона от 1583 г. се съхранява освен в манастира „Св. Пантелеймон”, още и в препис в манастира Синай, открит от архиеп. Порфирий Успенски и обнародван в две румънски научни издания от втората половина на 19 век. Предполагаме, че зилотите разчитат на факта, че румънския език е слабопопулярен в научните среди и едва ли някой би тръгнал да рови архиви отпреди близо 130 години. Ние обаче го направихме. С помощта на румънския професор Павел Брусановски проверихме публикациите в споменатия годишник на Biserica Orthodoxa Romana (обхващащ теченията на две години в една), в който наистина има изследвания за календарния въпрос, но там такава публикация на Порфирий Успенски няма. Отново старостилни лъжи на дребно!

И още...

Но спекулациите не свършват до тук. Вероятно на мнозина от интересуващите се от темата прави впечатление, че старостилните идеолози често говорят и за „втори сигилий” на патриарх Кирил V от 1756 г. Този уж сигилий странно защо винаги цитират по следния начин:

"Който не следва думите на неботаинника Павел, изрекъл в своето послание до Галатяни (глава I, ст. 8): "Но ако дори ние или Ангел от небето ви благовести нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде", такъв - бил той йерей или мирянин, да бъде отлъчен от Бога, проклет и след смъртта си да не се разтлее, но да пребъдва във вечни мъки. Камъните и желязото да се разсипят и разпаднат, а той - никога и никак. Такива да наследят проказата на Гиезий и обесването на Юда, ... гняв Божий да бъде върху главите им ... нека земята се разтвори и ги погълне, както някога Датан и Авирон; Ангел Божий да ги преследва с меч през всички дни на живота им и да подлежат на всички проклятия на патриарсите и Съборите, на вечно отлъчване и на мъките на вечния огън. Амин".

В началото на текста от себе си добавят, че това е анатема, произнесена срещу съблазните за смяна на календара и заместват част от оригиналния текст с думите на ап. Павел. Интересно, че на никой не му прави впечатление, защо никога досега не се цитира целия текст, а само този отрязък с така висящата анатема, която може да бъде насочена срещу всичко, примерно срещу НЛО?

Няма да се спираме върху спорната личност на патриарх Кирил V, който става маша в ръцете на един зилотстващ лъжепророк Авксентий, който не се свени да наруши дори и тайнството на изповедта в изпълнение на користните си цели. По-късно самозабравилият се патриарх Кирил V ще бъде принудително заточен на покой в Родос от двама други патриарси Паисий и Калиник. Но да се върнем към „Втория сигилион”. Текстът няма абсолютно никакво отношение към календара. Той се отнася до спора за прекръщаването на римокатолиците и други инославни, който по онова време заплашва социалния мир в Цариград. Под натиска на тълпата, стояща зад Авксентий, Кирил V определя всички решили да приемат православието, независимо от какво християнско вероизповедание идват, задължително да бъдат прекръщавани. Това противоречало на общоприетата практика и предизвикало недоволство на останалите архиереи. Написано е дори специално съчинение, което полемизира с новопоявилото се учение за прекръщаването. Излизат също и три книги, които осмиват и окарикатуряват патриарх Кирил V, в които често се правят аналогии между неговата плешивост и интелект. По този повод патриархът издава окръжно (т. нар. от старостилците „втори сигилий”), което е директно насочено срещу компрометиращото го съчинение и няма нищо общо с календара, както ни заблуждават старостилците. Автентичният пълен текст гласи:

„Три пъти анатемосваме анонимното и антиканонично съчинение; ако някой приеме това съчинение сега или за в бъдеще, такъв - бил той йерей или мирянин, да бъде отлъчен от Бога, проклет и след смъртта си да не се разтлее, но да пребъдва във вечни мъки. Камъните и желязото да се разсипят и разпаднат, а той - никога и никак. Такива да наследят проказата на Гиезий и обесването на Юда, ... гняв Божий да бъде върху главите им ... нека земята се разтвори и ги погълне, както някога Датан и Авирон; Ангел Божий да ги преследва с меч през всички дни на живота им и да подлежат на всички проклятия на патриарсите и Съборите, на вечно отлъчване и на мъките на вечния огън. Амин".

Автентичният текст се намира в: Ελληνικός φυλολογικός σύλλολος, Κωνσταντινούπολις, 1877. Т. 10. Σ. 33, 35.)

Истината е, че Църквата не е произнасяла анатеми срещу календара, а пък въпросът с месецослова и празничния църковен цикъл въобще никого не е занимавал. Това е тема, която става актуална едва през XX век. Безсилни в доводите си и водени от накърнената си гордост, старостилните апологети без срам си съчиняват анатеми и текстове, с които желаят чрез страха да принудят вярващите да се присъединят към тях. Изразните средства и образи, използвани в съчинените от тях анатеми, обаче сами свидетелстват срещу тях, показвайки духовната пустота на водачите им и тяхното човеконенавистничество. Изводите всеки непредубеден читател може да си направи сам.


(следва)