Общо показвания

Listen to the music of Orthodoxy

петък, 27 ноември 2009 г.

Интервю на Явор Дачков с д-р Николай Михайлов

.

Публикувано в: http://www.glasove.com/article-5701.php

Има гласове, които казват, че десницата продължава да печели убедително в България. Десница ли е ГЕРБ?

Не е десница, а строг балкански център. Вътре в ГЕРБ се мотаят всякакви хора със смътни политически предпочитания и разнородни мотивации за публична активност. Никаква идеология няма в това политическо струпване, откъде сили за абстракция. Генезисът на тази силно персонализирана популистка вълна е при мутрите, милиционерите и при Сашка Васева. ГЕРБ е на сцената, за да се подиграе с политиката като сериозен жанр и за да направи за смях класическата опозиция ляво–дясно. И за да инвентаризира политическите руини на прехода, което пък няма да стане. Борисов се настани вдясно, но би могъл да се настани и вляво, ориентацията е случайна и изцяло зависима от конюнктурата. Нахлу вдясно поради овакантените политически пространства, чисто и просто традиционната десница му освободи жилищна площ. Борисов излъчва шерифско раздразнение, битов разум и сексапил за домакините. Тази смес от „таланти” е безспорно седуктивна. Б. Б. импонира на уязвимото население с наказателно-реваншистка готовност, склонност към майтапи и влачи асоциации от филмите на азиатския екшън. Ако това е десница, то тя е изцяло медийна, игрова и симулативна. Дълбоко деморализиращите ефекти на този политически феномен са свързани извън яркото му естетическо безобразие още и с обстоятелството, че то представлява най-обикновен, мускулно обезпечен блъф. Лъжа. Какъв праведник е Борисов, че да преследва като престъпник Станишев? Откъде се взе тази глупост, на която кандисаха и така наречените десни? Моралната му сила и политическият му кредит идват по линията на несломимия електорален предразсъдък и проточената медийна безотговорност да му се радват на женска основа. Нищо повече. Прочетете биографията на героя в интернет, за да ви се проясни. Националното недоразумение произведе този герой, дълбинната ни политическа неадекватност го създаде.
Дясната легитимност на ГЕРБ идва от ЕНП, която е готова да приюти и Ал Капоне, стига да влачи депутати.

Синята коалиция не издигна кандидат в София, но го направи в Разлог, където човекът на ДСБ се оказа и агент на ДС. Как си обяснявате това?

Изборите в София разделиха Синята коалиция на две – за и против самостоятелен кандидат. Тези, които искаха самостоятелен кандидат, бяха разтревожени за идентитета на десницата. Те са „идеалистите”. Тези, които пожелаха да подкрепят ГЕРБ, са „реалисти” от антуража на Костов. Идеалистите са прави да твърдят, че ако СК съществува, трябва да участва. Привържениците трябва да гласуват за собствен кандидат, иначе забравят пътя до избирателните урни. Изчисляват, че този кандидат би стигнал на балотаж, което би означавало достойно представяне. И накрая, основният им аргумент – интегритетът на десните си заслужава риска, каузата на политическото представителство задължава. Реалистите избират лукавия подход. Имат намерение да оседлаят тигъра. Ще подкрепяме ГЕРБ, докато тича срещу левите, защото върши нашата работа. Сега са в инерцията на първоначалната скорост, не е разумно да заставаме на пътя. Собствен кандидат води до реални щети и имагинерни ползи. Реалната щета е оголване на нищожна електорална тежест. Едните твърдят, че СК ще оцелее, ако упорства, а другите – ако хитрува. От Костов хитруването, от Мартин – парамимичната загадъчност. Макиавели до Форест Гъмп. Време е за по-добрите.
Истината е, че ГЕРБ ги отнесе. Не само СДС и ДСБ, но и СК е във фалит. Това, което ще искат да постигнат, е предизборна коалиция с ГЕРБ, за да попаднат в 42-рия парламент. Ще твърдят, че са потребни и даже неизбежни, за да се сражават срещу Гоце в качеството му на нещо като Путин. Ще се наричат натрапчиво сестрински партии от ЕНП. Междувременно ще трябва да отнемат от силата на Борисов, за да го направят сговорчив. И ще чакат да се рони. При успех на комплота отново ще прескочат изборната бариера, същите като предишните – Костов, Михайлова, Методиев, може би Атанасов, може би не. Без Агов, но изборната система е урочасана и той ще влезе сам.
Подкрепата в Разлог за сътрудник на Държавна сигурност не е изненада, а закономерност. Новата десница е еманципирана от предразсъдъци. От партийните устави – също.

Сините управляват ли или са в опозиция?

Управляват „Информационно обслужване” с помощта на Атанасов. Дясноцентристкият бизнес се опитва да управлява пазарни сектори. Познават Цветелина Бориславова и Кристалина Георгиева. Костов се опитва да управлява миналото чрез замитане на следите в ДАНС. Под неговото ръководство миналото е обявено за класифицирана информация. Идеята е да се научава за левите, но не и за десните. Политическата памет е строго избирателна. Ще се знае само полезното. Дясното безобразие е национално отговорно, лявото не е. Който управлява настоящето, управлява миналото, който управлява миналото, управлява бъдещето. Комунистът е зло. Десните са праведни. Истината не освобождава, а невротизира. Истината е упадък на десния дух. Сублимната тайна на прехода е операцията „Петрол срещу храни”. Импийчмънт за Първанов и за Кофи Анан. Нарушаването на петролното ембарго срещу бивша Югославия не води до „импийчмънт”, защото не съществува дясно беззаконие, а само ляво.
СК е частично интегрирана в управлението задкулисно. В сферата на бизнес интересите и манипулирането на информацията.

Как ви се вижда от днешна гледна точка проектът "Синя коалиция"?

Напълно успешен. Фарисейският тръст, който произведе тази коалиция, е в парламента, с някои силно разочаровани изключения. Никога не трябва да се забравя, че предназначението на СК е двама-трима да останат в политиката и още толкова в бизнеса. Нищо друго.

А проектът ДСБ?

Разпродаден е, не съществува. Неотдавна чух в едно телевизионно предаване бард на автентичната десница да коментира удивлението на водещия от факта, че преди Атанасов определял лидера на ГЕРБ като непоправима мутра, а сега – като съюзник и работодател. Този поет на каузата, който в продължение на години терза музата си да злослови по адрес на „Мутрата”, обяви, че упрекът в непоследователност го кара да се чувства Чърчил. Чърчил сменял партии заради Англия, което давало на барда картбланш да сменя убеждения. Друг един „дясномислещ” идиот твърди, че коалицията с „дявола” е оправдана, ако целта е да се изгонят комунистите. Антикомунизмът като вариант на парадоксален екзорсизъм. С дявола срещу дявола. В разгара на полемиката във връзка с предизборната идея да правят операция „Чисти ръце” със Свинаров и Шулева един от лидерите на ДСБ сподели убеждението, че атакуването на политически лидер за корупция е типично ляво поведение. И това се чу. Пластиката на десните лидери е изумителна.
ДСБ се стара да живее благочестиво и после се разврати.
Някъде в края на 70 години на миналия век върнаха насилствено един беглец от Запад, ако се не лъжа, католически свещеник, университетски човек. Останал без препитание, решил да почука на вратата на свой съученик, по това време министър на културата или на образованието, не помня, за да помоли за работа. Бориславе, бил отговорът на министъра, у нас е прието така: първо трябва да се про...беш и после всичко останало. След този разговор със стойност на посвещение в тайната на българското преуспяване лицето произнесе публично няколко лъжи за Солженицин и казват, оцеля. Като говорят, че нищо не се е променило от епохата на комунизма, освен за „вездеприсъствието на ДС” се сещам и за това фундаментално българско условие, което също не се е променило. Сещам се още, че единият лидер на десницата е бивш пожарникар, отказал деполитизация, а другият е бивш кандидат-член на БКП. Настойчив кандидат. След Пражката пролет, “Солидарност” и Архипелаг Гулаг. И се питам какво общо имат тези хора с антикомунизма и неговите драми. Нищо, ако ме питате.

Иван Костов преживява медиен ренесанс – какво се случва с политическия му образ, как го виждате днес?

Иван Костов има нещо, което другите нямат. Заклет макиавелизъм и търпение. Конкурентите му нямат представа колко е напреднал, в това което той нарича „политика”.

Йорданка Фандъкова "отнесе" Кадиев – имаше ли реален сблъсък?

В етап на почти пълна амортизация на БСП Кадиев се реши да мърда като в онази забележителна реклама addicted to life. Препариран елен на стената внезапно проглежда. Намига и после се кандидатира. Кадиев събра симпатии като екземпляр на лявата дързост в предрешена битка. Кадиев е левият Форест Гъмп. Силно мотивиран общински съветник, леко юродив моралист, експерт. Отпрашва към бъдещето на крилете на несломимо простодушие. Не е изключено да дотътри до лидерска позиция, за да прехвърли и на партията споменатия юродив нюанс.
Йорданка Фандъкова е чаровно свенлива детска учителка, нежно зависима от своя патрон. Има в нея надежда. Сигурен съм, че ще „обхване” всички проблеми на столицата, така както е наизустила и всички руски спрежения. Ще разпуска кметството с училищен звънец. Много мила жена. Тежък период за чистачките в кметството обаче.
Новият кмет е избран на границата на политическата легитимност. Спори се за причините за този толкова ленив вот. Моето предположение е, че Борисов се натурализира в масовото съзнание, придобива статут на природно явление. Безсмислено е да гласуваш за Витоша, тя бездруго е там. Това не означава популярност, а фатум, деспотизъм на факта. Някаква неизбежност го довлече в края на безобразния преход и народната „мъдрост” потвърди тази неизбежност. В България всичко започва иначе и завършва като Бойко. Завръща се основното настроение от епохата на късния живковизъм. Участта да бъдеш тука, травматичното бездарие на тази участ.

Върви ли БСП по пътя на старата десница, или има шансове да излезе по-силна от кризата?

Проблемът на БСП не е в това, че е ударена от ГЕРБ, а че е разделена. Войната вътре е по-страшна от войната вън. На всичко отгоре, лагерите не могат да се победят. Висят омаломощени в кьошето на ринга. Мъка. Станишев е ту блед, ту зачервен в немотивирана последователност. Политическата криза е очевидна, персоналната не може да се скрие. Ако БСП се разцепи, са свършени. Тази партия е погълнала огромна доза историческа лъжа, но понеже имат здрав селски корен, издържат и живеят. Даже забогатяват. Тази банда не може да изобразява лявата политическа грижа, защото й е все едно. Лявата атака срещу властта от името на слабите е легитимна кауза, но няма шанс с тези лидери. БСП е анахронична организация, наследница на престъпления. Лилов ги спаси за прехода, но ги погреба исторически. Българската морална небрежност ги разглези, като ги оневини без разкаяние за безобразията на тяхната тоталитарна история. Някой трябва да изскочи от левия ъгъл и да обяви скъсване с комунизма. После с прехода. И тогава да викне: „Солидарност!”. Това обаче е толкова трудно за осъществяване, колкото и дясната нормализация.

Добре ли ще бъде, ако БСП все пак поеме по пътя на останалите партии на прехода и се маргинализира, което на практика ще остави ГЕРБ без алтернатива?

ГЕРБ без алтернатива е кротък напоителен ужас. На БСП не може да се разчита, на десните също. Всички са в опортюнистичната локва. Необходима е медийна съпротива, свободно и независимо изразяване. Популистът тъгува при критика, защото копнее за обич, но се разпасва, ако го глезят. Жените не трябва да припарват до Харизмата на по-малко от пет метра разстояние, защото при скъсена дистанция се разграждат зловещо. Това видях да се случва с клиническа релефност при честванията в БНТ, където „Бойко” беше седнал на стол, а около него имаше доказани професионалистки. Започват да извършват разни телодвижения без всякаква разумна целесъобразност. Това поведение не е журналистическо, а хедонистическо и плаче за цензура или за назидателно прожектиране.

Каква би трябвало да бъде политическата алтернатива на ГЕРБ и има ли условия за нейното изграждане?

ГЕРБ не е градско, а крайградско явление. Без значение кой гласува или не гласува за ГЕРБ и какво мислят социолозите. Електоратът на традиционната десница се разотива. Партийните елити пълзят по посока на ГЕРБ, за да оцелеят. В тази ситуация са важни гласовете. Хубаво би било да се мисли на глас това, което се мисли наум. В дясната публичност вирее любопитна автоцензура. Съществува канон на преходната антикомунистическа реч, на политкоректните мисли, по недоразумение обвързан с елита на партиите с техните текущи апаратни потребности. Знам добре от наблюдения и самонаблюдения за този „дълг” да се мисли в категориите на ортодоксия и ерес, на светлина и мрак, при тактическа атрофия на чувството за истина. Огромни масиви от паметта и съзнанието бяха систематично изхвърляни в името на ултимативната цел: декомунизацията на България. В предизборна ситуация, а тя винаги беше предизборна, се говореше в мерена реч. Наши и ваши, по средата – барикада. Тази доброволна девиация на съзнанието, предприета от името на криворазбраната лоялност, разврати дясната публичност. Съществува десен рефлекс за произнасяне на мантри, които гарантират статус и спестяват остракизъм. Към тази склонност, която няма нищо общо с вътрешната свобода и аналитичната независимост, се прибавя и обикновен страх от социална изолация с битови последствия. Дългата ръка на бизнеса пипа писалката с прозрачни ръководни намерения. И плаща.

Сблъсъкът между Борисов и Първанов – колко дълбок е според вас и какво може да се очаква от него?

Този конфликт ще се задълбочава, защото има структурен характер и е свързан с персонална нетърпимост. По всичко изглежда, че двуполюсната структура на прехода ще бъде реабилитирана от тези лица. Ще се състезават в класическата ляво-дясна схема, като лидери на големите политически „семейства”. И двамата са еднакво нарцистични, демагози по дух, с амбициозни антуражи от корпоративната сфера. Борисов има инстинкт, Първанов – опит. От своя страна Костов прави всичко възможно, за да ги сбие и омаломощи. Имам чувството, че Борисов подценява лукавството на своя колега от ЕНП. Заплеснат е в своя рейтинг и се чувства гарантиран. Но за Костов политиката е мръсна елитарна игра с перманентна будност за телодвиженията на противника, с пресмятания и капани. Борисов трябва да чете китайците и Клаузевиц, ако иска да оцелее. Макиавели също. И да спре с този Майн Рид.

Първите сто дни на правителството на Бойко Борисов?

Разобличителна логорея, възгласи „пожар, пожар!”. Няколко крайно смотани лица на сцената. Моноспектакъл на премиера. Преекспонирана покруса с гневни пароксизми. Липсва му гега, но и без нея хората му приличат на стадо. Някой каза, че не смеят да пикаят от страх да не им пишат отсъствие. Откровена медийна цензура и гузна автоцензура, с няколко достойни изключения. Реабилитация на силно подозрителни хора в ДАНС. Уволнен директор на дирекция от екипа на Сертов събщи в bTV, че в ДАНС са работили платени сътрудници на чужди разузнавания. Други говорят за покровителство на амфетаминовата мафия. Никаква реакция на главния прокурор, на председателя на комисията за контрол на ДАНС, на премиера. Вместо това – бой по Станишев, защото загубил документ с измишльотини от ДАНС, целящи дискредитация на неудобни лица. Авторът на измишльотините е реабилитиран. Нищо му няма. Край на разговора за „олигарсите”. В България няма мутри, а бивши партньори или просто сродни души. Отлитане на темата за олигархията и организираната престъпност в абстракцията „тройна коалиция”. Доган и Кобургготски са дръпнати встрани на завет. Тройната коалиция се превръща в единична. Сто дни публичен ажиотаж, вербално наводнение, НАТФИЗ. Над всичко е нащастната пица на Дянков, която не знам защо ми напомня чинията на Черни...

Свърши ли преходът?

Какъв преход след „Бойко”? Това е краят.

В-к Гласове

четвъртък, 19 ноември 2009 г.

Богоявление през вековете

.

Автор: Венцислав Каравълчев
Публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/7955/51/
списание Троичник,Брегалничката епархија, Македонската Православна Црква,бр.26,2009
http://ortos.wordpress.com/troicnik/

„Во Йордане крещающуся Тебе, Господи, Троическое явися поклонение: Родителев бо глас свидетельствоваше Тебе, возлюбленнаго Тя Сына именуя, и Дух, в виде голубине, извествоваше словесе утверждение: явлейся, Христе Боже, и мир просвещей, слава Тебе” (Тропар на празника на Богоявление)

Светата ни Църква е приела празникът Кръщение Господне да се нарича още Богоявление. Причината е, че в акта на Кръщението за първи път Бог се явява пред хората в трите си ипостаси: Бог Син, Когото св. Йоан Предтеча кръщава в река Йордан, Бог Отец, Който свидетелства за Сина от небето – „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение” (Мат. 3:17) и Бог Дух Свети, слязъл над Сина във вид на гълъб (Мат.3:16).

Честването на Богоявление датира от първите векове на Църквата. В Апостолските постановления намираме свидетелства, които косвено указват за това. Всъщност, в първите векове Църквата е чествала празника на Божиите явявания – Теофания или Епифания. Този празник обединявал в едно Рождеството и Кръщението Господни, както и поклонението на влъхвите. Арменската църква и до днес е съхранила този древен обичай да празнува заедно Рождеството и Кръщението Господни. Един пасаж от евангелист Лука, като че ли свидетелства в полза на това, че Кръщението Господне е станало в деня, в който Спасителят се е бил родил – виж (Лк. 3:23).

В древността езическите народи отбелязвали с особена тържественост раждането като ден на радост и щастие. Юдеите, напротив, се отнасяли към раждането като начало и източник на скръб и страдание (Пс. 50:7, Йов 14:4). За първите християни, подложени на системни гонения в Римската империя, за рожден ден се считал денят, в който някой мъченически загивал и наричали тези дни "рождени за небето" – dies natales. Те буквално изпълнявали написаното от апостола: „Затова, отсега нататък ние не познаваме никого по плът; ако и да сме познали Христа по плът, пак сега вече така Го не познаваме” (2 Кор. 5:16) и не придавали съществена важност на раждането по плът. Самият ден на Христовото рождество не им бил известен и не съществувало авторитетно предание за деня, в който Христос се е родил. Изглежда, че поне до ІІІ век Църквата не поставяла никакъв акцент върху празнуването му. Дори и след това различните църкви го отбелязвали на различни дни. Първият опит да бъде внесена някаква яснота по въпроса прави св. Климент Александрийски (+215). Но сам той привежда различни свидетелства, според които Господ Иисус Христос се е бил родил на 18 април, 6 януари или 10 януари. Св. Иполит Римски (+235) споменава датата 25 март. Африканските църкви празнували на 25 март, източните на 6 януари, западните на 25 декември. Съществувало предание, че Христос – новият Адам, е бил роден в същия ден, в който е бил сътворен първият Адам – в шестия ден на творението (Бит. 1:26), тоест в шестия ден на първия месец от първата година. На изток денят на честването съвпадал с египетския езически „Празник на светлините”. В този ден египтяните извършвали шествия със статуята на божеството Нил до реката, хвърляли във водите на Нил жертвоприношения и извършвали ритуални къпания.

Първото ясно упоменаване за някакво честване на Кръщението Господне имаме у св. Климент Александрийски. В „Стромати”, в главата посветена на раждането и страданията на Христос, той между другото отбелязва, че последователите на Василид, освен всичко друго, празнуват и деня на Христовото Кръщение, като прекарват предходната нощ в четене. Те утвърждавали, че Кръщението е станало „в петнадесетата година от царуването на Тиберий, в петнадесетия ден от месец Туби (10 януари). Други утвърждавали, че това се е случило в единадесетия ден от същия месец (6 януари)”.

От приведеното свидетелство става ясно, че по времето на св. Климент празникът все още не бил утвърден. Празнуван бил от еретиците на Василид, защото според учението им Христос станал Син Божи именно по време на Кръщението и слизането над Него на Светия Дух. Много е вероятно приемането и първите чествания на Кръщението Господне от официалната Църква да са имали за цел в празника да бъде вложен нов смисъл и тълкувание, който да бъде противопоставен на еретическия. Вероятно и поради това празникът се е утвърдил в църковния календар с името Богоявление, а не като Кръщение, с което се е целяло да се покаже, че не Христос става Бог в този ден, а само явява Себе Си като такъв.

В края на ІІІ, началото на ІV век празникът получава широко разпространение. За честването му в Тракия се споменава през 304 г. в една проповед на св. Филип Хераклийски, като свидетелството е, че празникът вече е твърдо утвърден в църковната практика на региона. В Галия през 361 г., а в Испания през 380 г също имаме свидетелства за честването на Богоявление. Само донатистите в Африка го отхвърляли, считайки го за нововъведение. При това трябва да отбележим, че различните църкви продължават да празнуват различни събития в този ден. Така например, бл. Августин в шесте си слова за празника говори само за поклонението на влъхвите, без да споменава Рождеството и Кръщението Господни. За голяма част от Изтока това е преди всичко празник в чест на Рождеството Христово. За част от Антиохия и Александрия това е празник в чест на Кръщението Господне.

Едва през ІV-V век, под влияние на западните християни Рождество Христово и Богоявление били разделени и започнало празнуването им в различни дни – съответно на 25 декември и 6 януари. На запад Рождество Христово като самостоятелен празник, празнуван на 25 декември, се обособява още в началото на ІV в. В Depositio episcoporum (Списък на римските епископи) е указано, че още през 336 г. Рождество Христово се е празнувало на 25 декември. В римски календар съставен не по-късно от 354 г. също е указано, че 25 декември е: „Ден на Христовото Раждане във Витлеем”. Особено много за приемането на тази практика на изток спомогнал св. Йоан Златоуст. В своята проповед произнесена за Богоявление през 387 г. св. Йоан Златоуст настоява на факта, че на 6 януари Църквата празнува именно Кръщението Господне, а не Рождеството, използвайки думата Епифания в различен от общоприетия смисъл, с което искал да разграничи двата празника. Други от големите отци на Църквата, въпреки че спомогнали за утвърждаването на единна дата за празнуването на Теофания от всички църкви, продължавали да настояват, че на 6 януари празнуваме Рождество Христово. Така например св. Григорий Богослов в едно от своите Слова казва: „Сега ние празнуваме Богоявление или празника на Рождество”. Св. Василий Велики в своето Слово за Светото Рождество Христово също указва на честването на Рождество: „Ще наричаме този наш празник Богоявление (Теофания). Ще празнуваме спасението на света; ще тържествуваме в деня на раждането на човешкия род, защото днес е развързана клетвата над Адама”. Подобно е мнението и на св. Епифаний Кипърски (+403), който често повтаря, че на 6 януари „Христос се е родил по плът”. Нещо повече, той отхвърля твърденията, че на този ден се е кръстил Христос, както и практиката, основана на древен обичай, да се налива вода на 6 януари и да се съхранява през цялата година за сакрална употреба. Според него тази практика е свързана с чудото в Кана Галилейска. Св. Йоан Златоуст обаче в „Беседа за кръщението” е категоричен: „В този ден, Христос се е кръстил и осветил природата на водата. Затова и народът в нощта срещу празника носи съдове за вода, пълни ги и ги пази през цялата година, защото именно днес водата се освещава и се извършва очевидно чудо, така че независимо от продължителността на времето, природата на водата на се разваля, но през цялата година, и често даже и след две и след три години, напълнената в този ден вода остава неповредена и свежа и даже след много време остава същата като току що почерпената от извора".

В Константинопол празнуването на Рождество на 25 декември станало за първи път през 379 г. по свидетелството на св. Григорий Богослов. В Антиохийската църква вероятно през 388 г. или преди това, основавайки се на проповедта на св. Йоан Златоуст за Рождеството Христово през същата година. В Йерусалимската църква това станало по времето на Ювеналий Йерусалимски в периода 425-458 г. В Александрийската църква това става вероятно при св. Кирил Александрийски 412 - 444, според свидетелството, че Павел Емески бил проводен със специално поръчение при св. Кирил от св. Йоан Златоуст.

През V век имаме вече една общоприета и регулирана разделна практика за празнуването на двата празника. Въпреки това, обаче, Рождественското и Богоявленското богослужения съхранили много общи елементи като спомен от тяхното съвместно празнуване. Дори и строгият пост, предшестващ празника на Богоявление, според литургистите е остатък от периода на съвместно съществуване. Известно е, че в ранната Църква празникът Рождество Христово е бил предшестван от пост, които е бил различен за различните църкви – от един ден до седмица или две. Впоследствие постът преди Рождество търпи своето литургично развитие и се обособява в съвременния си вид, докато еднодневният пост преди Богоявление вероятно е останал като далечен спомен от онова някогашно съвместно празнуване.

Изключително интересна и важна част от Богоявленското богослужение е Великият водосвет, който се извършва само в навечерието и в деня на Богоявлението. Самият факт, че Великият водосвет се извършва два пъти буди често недоумение и досега не е намерил точната си литургична обосновка. Нещо повече, тази практика сериозно разтърсва Руската църква по време на реформата на патриарх Никон, но това е обект на друго изследване. Трябва да отбележим, че корените на тази практика трябва също да бъдат търсени в съществувалото до ІV – V век празнуване съвместно на няколко големи празника в един ден. Цитираното по-горе мнение на св. Епифаний Кипърски трябва също да бъде взето под внимание, още повече, че той обяснява практиката и сакралното значение на Богоявленската вода с чудото на сватбата в Кана Галилейска (Йоан 2:1-11). Като се има предвид, че Източната църква е отбелязвала в деня на Богоявление, Рождеството и Кръщението Христови, поклонението на влъхвите и чудото, извършено в Кана Галилейска, с голяма достоверност можем да допуснем, че това последование също се явява далечна реминисценция на практиката в древната Църква – отбелязване на Кръщението във водите на р. Йордан и на първото чудо, извършено от Христа по време на сватбата в Кана. Съществува и друго обяснение за това двойно велико освещаване на водата. В древната Църква, а в някои поместни православни църкви и до днес, тайнството Кръщение се е извършвало предимно на трите големи празника – Възкресение, Рождество и Богоявление. И понеже някога тайнството Кръщение е било свързано със св. Литургия, то Великият водосвет е бил извършван два пъти от чисто практически съобръжения – броят на желаещите да бъдат кръстени е нараснал неимоверно. Ето защо в нощта срещу Богоявление се е извършвала св. Литургия с Велик водосвет, по време на която желаещите да станат членове на Църквата са били кръщавани, а на сутринта е имало друга празнична Литургия с втори Велик водосвет за тези, пропуснали нощното богослужение. По този начин се е обяснявал и еднодневният пост наложен преди Богоявление, като част от подготовката на оглашените преди встъпването им в Църквата чрез тайнството Кръщение.

сряда, 18 ноември 2009 г.

Великият пост

.


Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/8341/149/

Още апостолите и първите християнски общини започнали да отбелязват в деня на еврейската Пасха спомен за мъченията и смъртта Христови. Отбелязването на Христовата смърт било тъжен помен, повод за скръб, но тъй като събитието трябвало да бъде почетено, то християните го отбелязвали с пост. Така първата християнска Пасха започнала съществуването си като пост. Това бил спомен за кръстната смърт на Христос, кръстна Пасха. Самият пост претърпял едно поетапно развитие в годините, за да достигне днешния си вид на 40 дневен пост – св. Четиридесетница.

Съгласно свидетелството на св. Ириней Лионски (+203), на което се позовава Евсевий Кесарийски (+340), първоначално Великият пост се е ограничавал до еднодневен или двудневен пост, който не се е считал за предпасхален, а за самата Пасха. Тоест, той не е бил подготовка за честване Христовата смърт и Възкресение, а отбелязване на самите събития. През ІІІ в. пасхалният пост в някои Църкви е започнал да се упражнява в продължение на цяла седмица. Тоест, спазвало се е това, което днес наричаме Страстна седмица. В последствие, обособилите се дотогава два независими постни цикъла - един Богоявленски, който съгласно (Мат.4:1-2) е трябвало да бъде 40 дни и едноседмичен - пред Пасхален, били обединени в един. Произходът и на двата постни периода бил свързан с големите монашески центрове в Египет. Обединяването им в един общ цикъл станало по предложение на епископа на Александрия Димитър (+230), което е достигнало до нас в някои коптски и мелкитски извори. Той настоял за обединяването на двата поста в специално писмо до Римския епископ Виктор (+199), Антиохийския епископ Максимин (+201) и Иерусалимския епископ Агапий. В различните църкви процесът на това обединение на двата постни цикъла продължил различно, като на места било необходим един по-продължителен период от време.

В края на ІІІ, началото на ІV в. постът преди Христовото Възкресение започва да добива вида и продължителността, в който е достигнал до нас – 40 дневен пост. Ясно свидетелство за това идва от правило 5 на Първия Вселенски събор на Църквата в Никея (325), където се дават предписания за провеждането на поместни събори: „...един преди Четиридесетница, за да може след отстраняването на всяка неуредица да бъде принесен чист дар на Бога, а втори през есента”. Св. Атанасий Александрийски (+373) в някои от съчиненията си "Празнични послания", "За девството" и др. вече говори за пост през св. Четиридесетница, за едноседмичен пост след Петдесетница, за освещаването на храм, за празника Вход Господен в Иерусалим и палмовите клонки, които били благославяни в църквата.

В „Апостолските постановления”, съставени около 380 г., но съдържащи в себе си сведения от по-стари източници, освен описание на устройството на християнския храм, препоръки за извършване на тайнството Кръщение, ръкоположение на клирици и др. е посочен голям брой вече установени църковни празници и съществуването на пост в сряда, петък, пред Пасха и след Петдесетница.

Тук е мястото да отбележим любопитния факт, че на Изток 40 дневният пост е бил 36 дни и половина. Седем седмици на пост, без съботите и неделите – през които в древната Църква постът е бил забранен – това са 35 дни. Към тях добавяме Велика събота (само през нея постът е бил разрешен) и половината от нощта преди Възскресението, което прави точно 36 дни и половина или една десета част от годината. На Запад се оформя 6 седмичен пост, тъй като за тях и съботите се отнасяли към постните дни, тоест при тях св. Четиридесетницата първоначално съдържала също 36 постни дни. Впоследствие, за да се получат пълни 40 постни дни, през VІІ век, Рим добавя още четири допълнителни постни дни. Ето защо Западът започва своя пост в т. нар. „Пепелна сряда”, която се явява средата на нашата първа седмица от поста. Тази разлика показва различното отношение на източния и западния християнин към поста. На Запад започват поста, посипвайки главата си с пепел, раздирайки одеждите си, за да може нагледно да се изрази страданието и покаянието. На Изток започват поста в телесна чистота като празник за душата. В първия ден на поста не се готви ядене, ето защо трапезата остава „чиста”, откъдето и името на деня – „Чисти” понеделник.

В "Завет на нашия Господ Иисус Христос" - анонимен писмен паметник, създаден през втората половина на ІV век в Сирия от последовател на монофизитството, се описва подробно извършването на тайнството Кръщение. В древността то е било предшествано от оглашение в продължение на три години. През дните на св. Четиридесетница били четени заклинателни молитви. Кръщението било извършвано в нощта на Възкресението.

Св. Четиридесетница започва на „Чисти понеделник”, т.е. понеделника след Неделя сиропустна и продължава 40 дни - до петъка преди Лазарова събота. Предпасхалният период включва в себе си няколко части: три подготвителни седмици (четири недели), шест седмици на Великия пост и Страстната седмица.

вторник, 17 ноември 2009 г.

Панихидата

.

Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/10198/
Богослужението, свързано с края на земния път на човека, не започва с момента, когато настъпи смъртта и тленните останки на починалите очакват в храма последния църковен обряд. Нито тогава, когато около ковчега се тълпят опечалените и в същото време непричастни свидетели на тайнството на смъртта. Не, това богослужение се извършва всяка неделя, на всеки празник с възхождането на Църквата на небето, когато се отделяме макар и за малко от „всички житейски грижи”, за да станем съпричастни на Бога в тържеството на Църквата. Това богослужение е дълбоко вкоренено в радостта на Пасхата Христова. Тайнството на нашата смърт е квинтесенцията на църковния живот, който провъзгласява смъртта на Господа и свидетелства и изповядва Неговото Възкресение.

Думата панихида в превод от гръцки означава „всенощно пеене”, тоест това е молитва, която се извършва в продължение на цялата нощ. Самото название свидетелства за древността на този църковен чин, за времето на гоненията против Църквата. Още в първите векове се е развило правилото през нощта християните да се молят над телата на починалите си сестри и братя. Поради страх от ненавистта на езичниците, нощта е било единственото време, когато християните са можели да прибират и погребват телата на мъчениците. Тогава необезпокоявани те са можели да се молят и над гробовете им. В отдалечената пещера, в гробището, в катакомбите или в някой уединен и отдалечен дом, под прикритието на тъмнината, символизираща нравственото състояние на древния свят, християните са палили свещи около телата на своите мъченици и с гореща вяра и любов към Господа са извършвали заупокойно пеене и са възнасяли молитви през цялата нощ, а на сутринта са предавали тленните им останки на земята с вярата, че душите са се възнесли към своя Създател, към "Слънцето на Правдата” Христос. От това време е останала практиката последованието за починалите християни в Църквата да се нарича панихида. Св. Йоан Златоуст обяснява значението на запалените свещи при погребението като израз на гореща вяра, надежда и любов в молитвите за починалия.

С отслабването на натиска и преследванията на християните от държавата заупокойното богослужение добило допълнително развитие и тържественост. Още дори преди излизането на Миланския едикт (313 г.) започнали да се извършват тържествени траурни шествия. Телата на починалите започнали да се внасят в храма, били поставяни в средата, срещу царските двери с открито лице в посока изток, по подобие на молещите се християни, за да може душата на починалия да се моли заедно с живите си братя. По този повод св. Григорий Нисийски (ІV в.), като съставя житието на своята сестра св. Макрина, казва, че девиците стоящи в храма около тялото на св. Макрина, прекъсвали псалмопението, за да се любуват на излъчващото благодатна светлина лице на светицата.

Най-ранните свидетелства, че в деня на погребението на починалия се е извършвала света Божествена Литургия са също от ІV в. Погребението на император Константин Велики било извършено след св. литургия. По подобен начин били изпратени в последния си земен път св. Амвросий Медиолански и бл. Августин. Днес опелото за починали може да се извърши, както след св. литургия, така и след вечернята. Православната църква е създала няколко особени чина на опелото: за миряни, за монаси, за свещеници и за младенци.

Същността на панихидата се състои в молитвено поменаване на починалите наши отци, братя и сестри, тъй като никой освен Бог не е без грях и всички се нуждаем от молитвите на духовниците и събратята си за прошка на греховете и даруване на вечен живот, особено когато вече сме приключили земния си път и не може да принасяме плодове на покаяние. По време на панихидата Църквата насочва вниманието на живите към възхождането на душите на починалите към Бога, разказва за това, как застават пред Божия съд и със страх и трепет изповядват делата си пред Сърцеведеца. Без да дръзва да предузнава всеправосъдната тайна на Божия Съд над душите на нашите починали предшественици, Църквата ни разкрива основния закон на този съд – божественото милосърдие, като ни призовава към молитва за покойниците за прошка на греховете им и привличане на Божията милост.

Подбор и превод: В. Каравълчев

понеделник, 16 ноември 2009 г.

Когато политиците ни разделят, Бог знае как да ни обедини

.

Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/6513/64/

В Англия български православен храм няма, ако не броим разбира се импровизирания параклис „Св. Иван Рилски” в двора на посолството ни. Великден е, и празникът на празниците с непреодолима мистична сила привлича почти всички - и „верните”, и тези от третия и от шестия час, и тези от деветия и единадесетия час, привлича дори онези българи, които през годината са пропуснали всички други часове. Някаква невидима връзка с корените ни, с това, което е било „насъщен” за предците ни и неосъзнато тежнение за съпричастност с Този, Който винаги е бил всичко за всеки ни кара да загърбим за мъничко тревогите си и да слезем за час-два от разпятието на егоистичното ни ежедневие за да бъдем частица от тържеството на Възкресението. Веднъж в годината, за час-два... често за Бог и това е достатъчно. Нали точно така се случи с разбойника на кръста?

За българите от Уест Мидландс – района около Бирмингам, втория по големина град в Англия, изборът за Великден не е голям. Пет са православните църкви в града и предградията му, но само един с магнетична сила привлича българите в този ден – сръбския храм „Св. княз Лазар”. Дали защото това е единственият православен храм, изграден като такъв (останалите са преустроени бивши англикански църкви), дали защото само там се служи винаги на църковнославянски или просто, защото колкото и да ни разделят политици и историци, в Христа завинаги сме едно - и тази година десетки българи се събраха в сръбския храм, където заедно със своите сръбски братя възвестиха на целия свят: Христос възкресе!

По ирония на съдбата само седмици след като политиците безотговорно отделиха и признаха независимо Косово, българи и сърби застанаха заедно в храма, посветен на последния голям защитник на православието в Косово св. княз Лазар, за да свидетелстват за истината на Възкресението. За това, че колкото и да ни разделя политиката, Бог винаги ще ни обединява, защото Христос възкръсна!

Отец Миленко Зебич е живата памет, потвърждаващ тази истина. „Българи щяха да ме разстрелят, българин ме спаси”, обича да се шегува той с българите в енорията си, но малцина знаят, какво се крие зад тези думи. По времето на Втората световна война българската армия го арестува и е бил воден на разстрел. Млад български офицер минавал покрай мястото, където е трябвало да бъде застрелян о. Миленко и не позволил да се пролее „братска кръв”. Тази си „българска връзка” отецът е предал и на своя син, втория свещеник в църквата о. Александър Зебич, който винаги има подходящите думи, за да утеши и насърчи вярващите. Точно това отношение и атмосфера карат посетителите на този храм да чувстват на дело думите на псалмопевеца: „Колко хубаво и колко приятно е братя да живеят наедно!” (Пс. 132:1).


Св. Литургия (по благословението на епископ Доситей не се извършва веднага след полунощ, в деня на Възкресението, а около 10 ч. сутринта, за да може и вярващите от по-отдалечените райони да присъстват) и тази година събра хиляди вярващи, която иначе немалкият храм нямаше как да побере. След традиционното кафе в енорийския център и неотменното за този ден „яйцеприношение”, много от българите продължиха тържеството си в другия храм, който пък събира целия спектър на православния свят - църквата „Рождество Богородично”. Нямаше как да бъде отклонена поканата на о. Джон Нанкевил, който след вечерната служба, лично застана зад най-вкусната част от празника, поставила един до друг на празничната трапеза руснаци с украинци, румънци, англичани и грузинци, гърци с македонци и всичко това примесено с много българи.
Христос Воскресе!
27 април 2008, Бирмингам
.

сряда, 11 ноември 2009 г.

Старецът схиархидякон Иларион (Дзюбанин): Как се спасявате, милички?

.

Автор: Венцислав Каравълчев
Публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/10220/100/

Винаги съм изпитвал вътрешна съпротива срещу опитите да ни бъде наложена традиционната за мнозина представа, че хуморът не е присъщ на светостта, че е чужд на православието и Църквата, че една от най-характерните черти на православната святост е строгостта. Може би затова винаги дълбоко съм се впечатлявал от неподправените, сияещи в усмивка лица на съвременните светци и старци, запечатани за поколенията с помощта на това прекрасно техническо достижение – фотографията. От скромния си опит мога с увереност да кажа, че усмивката и здравият хумор винаги са били неразделна част от православната духовност и верен критерий за зрелостта на един или друг духовник. Топлотата и усмивката разрушават моментално стените на предразсъдъците и създават чувство на увереност, сигурност и комфорт още при първата среща между духовника и търсещия помощта му, докато студеният, сериозен и лишен от всякакви емоции и благост израз издигат непреодолими прегради дори и пред най-добрите намерения. Както казва преп. Серафим Саровски: „Този, който е презрял света, е винаги весел, докато тъгата е неотделима от страстите”. За отец Иларион - старецът, с който искаме да запознаем нашите читатели днес, „хуморът е особено необходим на монасите, дори заради това, че той е свойствен за безгрижните и бедните, които нямат какво да губят и от какво да се страхуват. И наистина, от какво да се страхува дълбоко вярващият човек, ако той във всичко се осланя на Бога: ‘Господ е моето спасение, от кого ще се плаша?’ (Пс. 26:1), и какво може да загуби, ако дори смъртта за него е придобивка, по думите на ап. Павел?”

Преди две години, на 21 октомври 2007 г. православният свят се прощава с още един духовник, за когото важат думите: „С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих; прочее, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведният Съдия; и не само на мене, но и на всички, които са възлюбили Неговото явяване”(2 Тим. 4:7-8). Старецът Иларион е роден на 5 март 1924 г. в Русия, град Щигри, Курска област, семейството му малко по-късно се премества в Харков. На 12 годишна възраст загубва баща си, който е бил едва на 46 години.

В живота му особено голямо влияние оказва неговата леля Нектария, монахиня още от царско време. Когато е мобилизиран на фронта по време на Втората световна война, тя му дава за благословение пояс с напечатан на него 90-и псалом. През 1943 г., като ефрейтор от артилерията, о. Иларион участва в една от най-тежките битки на цялата война - тази при Курската дъга. За това време той пише: „Струваше ми се, че бях на дъното на ада, когато куршумите и осколките на снарядите убиваха намиращите се до мен войници, аз си спомнях за благословението на моята леля, четях този псалом и Господ не един път ме спасяваше от неизбежна гибел...”. Тогава, в тези напрегнати дни, той дава обет на пресвета Богородица, че ако оцелее, ще служи на Господа до края на дните си.

През 1949 г. по молитвите на монахиня Нектария, отец Иларион окончателно приема решение да посвети живота си в служба на Бога. През 1950 г. постъпва като послушник в Киево-Печорската лавра, а през 1957 г. е постриган за монах с името Игнатий. През 1960 г. Киево-Печорската лавра е закрита от комунистите, подобно на Рилската св. обител у нас, а монасите изгонени. Отец. Иларион отива в Почаевската лавра, където носи послушанието – екскурзовод, което му дава възможност да общува с хиляди различни хора, от различни народности и култури. Гоненията на Хрушчов обаче не пощадили и Почаевската лавра и се наложило отецът да напусне лаврата и близо 15 години да служи в Харков. Едва през 1977 г. се връща отново в Почаев. В продължение на 35 години отецът се въздържа от приемането на свещенически сан. Но след завръщането си през 1988 г. в Киево-Печорската лавра под давление на братството променя мнението си. През 1991 г. във връзка с 1000 годишнината от Кръщението на Киевска Рус, братството на лаврата постановява да бъде ръкоположен за дякон. Същевременно о. Иларион пише молба с настояване за пострижение в схима. Митрополитът одобрява и скоро след като е ръкоположен за дякон, отецът е възведен в сан схийеродякон, а в последствие в схиархидякон. След кратко пребиваване в Йерусалим, по благословението на митрополита на Киев и цяла Украйна Владимир през 2001 г. отец. Иларион отива на Света Гора. Пребиваването му на Атон също е кратко и по волята Божия се завръща в Киево-Печорската лавра. Последните години от живота си прекарва в Преображенския манастир в Стеблов. Отецът много обичал неделята - деня на Възкресението. За него всяка една неделя била малка Пасха. По този повод той често обичал да казва: „Аз ще умра в неделя”. Така и станало, предсказвайки своята смърт, отец Иларион умира на 21 октомври 2007 г.

Много може да бъде изписано за този скромен, юродив и прозорлив старец, за това как по неговото лично застъпничество пред тогавашния президент на Украйна Л. Кучма Киево-Печорската лавра не е предадена в ръцете на патриарха-разколник Филарет или за това, че предсказва трагедията на Югославия. Многобройни са интересните истории свързани с него, а те могат и още да се допълват от спомените на обгрижваните от него стотици духовни чеда по целия свят. Известно е, че той има духовни чеда дори в България и заради тях о. Иларион е посещавал родината ни. Но тук не сме в състояние да обхванем всички интересни моменти от духовническия му път, защото идеята ни бе да разкажем за неговото невероятно чувство за хумор. Хуморът, който по думите му лекува човека от лицемерието и високомерието.

* * *
Около беседката, недалеко от килията на отеца, се е събрала голяма тълпа. Идва редът на една от многобройните чакащи и тя веднага пада в краката на стареца. С огромно съкрушение започва да нарежда:

- Грешница съм аз, батюшка, голяма грешница, наруших поста и ядох колбас.
- Какъв колбас – строго пита отец Иларион. - Я ми дъхни.
- Ох, грешницата аз. Ох, Боже, от лавката, взех си „кучешка радост”, от рубла и петдесет килограма.

- Не си ти никаква грешница, мъченица си – да ядеш от този салам... Няма да ти дам заради това епитимия, но виж, затова че произнесе напразно името Господне – 20 поклона. Тръгвай!

Става с усилие жената и тръгва неуверено, отива си, но след малко, измъчвана от съмнения, се връща отново:

- Батюшка, защо ме накара да ти дъхна?
- Прости, майко, стори ми се, че миришеш на алкохол.
- Ох, горката аз – пада отново в краката на стареца. – Ох, грешницата аз, съгреших... Пих, отче, пия от тая зараза, ама не днес, вчера пих.
- Е, щом е било вчера, тогава ще направиш десет поклона по-малко – строго заявил отецът.
* * *
През 80-те години в Почаевската лавра пристига на екскурзия представителна група офицери начело с началника на армейския щаб. Подредени и строени около килията на о. Иларион, офицерите очакват той да се появи, за да ги разведе из лаврата. Излиза старецът с огромна връзка ключове и с бодра стъпка се насочва към генерала. За генерала това се оказва необичайна ситуация, за първи път му се налага да общува отблизо с монах. Застава мирно и козирува:
- Началник щаб на Червенознаменния прикарпатски военен окръг генерал-лейтенант Грачов.
Отец Иларион с не по-малка сериозност също козирува:
- Войн на Небесния Цар, архидякон Игнатий (в схима Иларион), Почаевска лавра.

* * *
Късна есен в края на 90-те години. Уморен, отец Иларион в пълно схимническо облачение се прибира, подпирайки се на бастунчено си след дълга служба в килията си. Изведнъж към него се втурва огромен млад мъж, с остригана до голо глава, облечен в тъмно кашмирено палто, с ярко червен шал – типичен представител на „новите руснаци”.

- Ей, слушай, бащице... Мене тук при вас ме изпратиха... Ти ще извиняваш, че аз така, по-простичко, ама ваш'те работи не ги разбирам. Имам проблеми, сериозни. Помогни ми.

Отец Иларион го поглежда и пита:

- Какво има, уважаеми?

- Ами тука, виж сега, една такава работа – започва смутено младежът. - Казаха ми, отиваш в Лаврата. Има там един, най-главният, лесно ще го познаеш, облечен е целият в черно, с черепи и кости на фланелката... Той се познава с всички, дето са му подобни и лежат погребани в пещерите. Там стават големи чудеса. Всичко могат да направят...

Отец Иларион развеселен пита:
- Как се казваш, чедо?
- Василий ме наричат, Вася. Аз съм от Москва, бащице, помогни.
- А, Василий Блажени е дошъл!
- Да... абе не! Мен фамилията ми е друга, ама на теб що ти е фамилията ми?
- Е, извинявай. Какво трябва да помогна?
- Мангизи ми трябват, разбираш ли, много мангизи!
- Какво? - неразбиращ пита отец Иларион.
- Кинти, мангизи, зелени гущери... пари бе, бащице, пари!
- А, пари...
- Казаха ми там, в Москва – отивай в Лаврата, помоли се да ти помогнат, разбираш ли? По работа съм дошъл тука.
- А от мен, какво искаш?
- Ами, ей така да се помолиш на твоите подобни, да се появят при мен мангизи.
- Не са подобни, а преподобни! А виж, молитвата е хубаво нещо. Хайде да се помолим
- Слушай ся, бащице, аз съм човек дето си държи на думата. Имай предвид, че я нещо не се получи, както трябва, ще си имаш работа с мен.
- Ех, какво ще ми вземеш, глупчо? Добре сега, не се обиждай, хайде ела в килията ми.
- Бащице, аз казах, не ме гледай, че съм малък на години...
- Ти какво, и в затвора ли вече си бил?
- Пу-пу! - плюейки през рамо, недоволен процежда Вася. - Не бе, бащице, така се казва.
- Хубаво, хубаво, само недей да плюеш тука, че ще ни накарат да мием целия коридор.

Влизат в килията на отец Иларион. До стената в дясно – неудобен дървен креват, вляво една проста библиотечка. Аналой с икони, много икони, в рамки и без рамки, фотографии. В ъгъла табуретка, до нея дървена пейка. Старецът уморено се отпуска на дървеното легло.
- Седни за мъничко, Вася, аз .. ей сега ще се помолим.

Вася пристъпя от крак на крак, крие ръце зад гърба си – вижда се, че за първи път попада в подобна обстановка и се чувства неловко.

- Аз ей сега, Вася, ей сега. Ето, вземи молитвеника и чети. – Вася с неохота взима молитвослова и го разгръща.

- Ми, кво да чета тука, то всичко на чужд език написано...
- Не е на чужд език, Вася, а на църковнославянски. Е, хубаво, ето ти на теб на руски – казва старецът, като му подава друга книга.
- Ама чакай сега, вие нали казахте, че ще помогнете, ще се помолите... Аз такова, не умея, въобще не умея.
- Ти какво, Вася? Не умееш да четеш ли?
- А, не бе, не, такова... Никога не съм се молил.
- Няма нищо, Вася, това може да се поправи. Ето сега и ще започнем. Защото... в противен случай нищо няма да се получи. А и аз съм си забравил в трапезарията очилата... Ама щом не искаш, няма да те насилвам – надига се от леглото отец Иларион.
- Хубаво де, хубаво, ще се молим – разтваря книгата Вася. – Къде да чета?
- Започни с молитвата „Отче наш”. Ти чети, а аз ще повтарям.

След кратка пауза Вася започва неуверено: „Отче наш. Иже неси на небе...”

- Не неси, а еси! Тоест, Ти, Който си на небето. Продължавай!

След няколко минути молитвата е прочетена.

- Сега да прочетем „Достойно есть...”.

- К'во? Пак ли?
- Не пак ли, а продължавай!

След няколко минути завършват и тази молитва. Василий вече едва издържа на напрежението и е готов да зареже всичко, но събира сили и с неуверен, но уважителен глас казва:

- А за парите кога ще се помолим? Нали обещахте?

Очите на Василий се спускат надолу, под кревата на стареца, където е поставен отрано приготвен от стареца ковчег. „Да, мисли си Вася, този дядо е сериозен, много сериозен”.

- Сега, сега, Вася – изважда го от мислите му гласът на стареца – Какви пари са ти нужни?
- Ами как какви, обикновени, долари, евро, лири – развълнувано прошепва Василий.
- Какви долари, евро?
- Ами в смисъл – американски или европейски пари.
- Аха, - съвсем сериозно казва старецът – Давай тогава твоите долари на размножение.

С недоумение, но видимо доволен Василий тършува по джобовете си и вади банкнота от 10 долара.

- Ето една десетачка, останала последна... А на мен ми трябват още много.
- Щом трябват много, тогава много. Ей там, виждаш ли саксията с цветята? Вземи си парите и ги засади вътре. Ще ги поливаме, ще ги наглеждаме... ще израсте парично дърво, ще берем...

Замръзнал и невярващ, Василий гледа тъпо на отеца и не може нищо да каже. Настъпва тягостна тишина.

- Ти, Вася, си мислиш сега: „Изкукуригал е старецът, за глупак ме взима”. А какво ще си помисли за мен Господ? Аз съм схимник, обети съм дал, за нестежание обет и изведнъж да падна на колене и да го моля за торба пари? Какво ще си помисли Господ?

Василий трие неловко носа си и като се чуди къде да остави молитвеника, бавно отстъпва към вратата.

- Ти, отче, такова... прости. Бог да бъде с парите...
- Не, миличък, Бог с тебе. Винаги да бъде Бог с тебе. Всеки ден помни Господа. Колкото можеш, моли се. А парите... Ако е необходимо, ще има и пари – ще ти се дадат. И чувал с кинти, и с мангизи, с долари и евро.

Гостът видимо доволен, че всичко е свършило, казва:

- Е, аз да тръгвам вече, време е.

- Къде ще тръгваш? – разнася се строгият вик на отец Иларион.

Василий уплашено поглежда ту стареца, ту ковчега под леглото му.

- А чай със сухари и малиново сладко кой ще пие с мен? Какво си мислиш, извърши си молитвения подвиг и хайде – тръгваш. Не става така. Ето вземи си доларите и да запалиш една свещ, най-голяма в храма на Василий Блажени в Москва. Да му се помолиш. Сядай сега, ей там на пейката, аз бързо ще приготвя всичко.

Старецът още дълго разговаря с Василий, който си тръгва видимо окрилен.

След няколко месеца пристига поклонник от Москва и търси о. Иларион. Носи специални поздрави от „Василий от Москва” и думите: "Предайте моля поздрав (пари не изпращам – няма да вземе) на онзи старец, дето целия е облечен в черно с черепи и е слаб като скелет. Ние с него даже долари сме садили. Кажете му моля, че при Василий всичко e наред. Още не е почнал да се спасява, засега има само торба с пари”.

* * *
Края на 90-е години. Добре облечен господин спира отец Иларион на входа на храма и пита:

- Бъдете така добър, уважаеми. Къде тук при вас има благоприятна среда? Нужна ми е, за да прочистя аурата си.

Старецът Иларион изважда от джоба си една носна кърпа, шумно се издухва в нея и я скрива в подрасника си. След това добавя с благ глас:

- Днес, мили човече, не е сряда, а петък (игра на думи – в руския език среда се използва и за среда и за сряда). А за прочистването, да, вие действително се нуждаете от такова. Добре би било да слезете до Почаевския манастир и да помолите о. Антим да ви чете. Той е добър, ще ви помогне.
- Защо ми е на мен да ми четат? Аз съм грамотен, психиатър съм, доктор на науките. Говоря пет чужди езика.
- Да, но този свещеник ще ви говори на най-важния език – на езика на Господа.
Психиатърът видимо объркан отговоря:
- Да... Този език аз наистина не го знам и щом вие съветвате... Да, да, ще отида.

* * *
- Батюшка, заповядайте в нашия манастир, - моли млада монахиня. – При нас е такава благодат, все едно раят е слязъл на земята. Природата е чудесна! Сестрите при нас са като ангели. Е, без крила разбира се, но никога не се сърдят, на всички се покланят, всички много се обичат...”.

Близо до тях стояла възрастна монахиня. Слушала, мръщела се, слушала, мръщела се и накрая не издържала и казала: „Това у вас не е манастир, а бардак. Вас даже и бесовете не ви изкушават”.

- Да, - съгласява се тъжно отец Иларион – манастирът е полесражение. Води се непрестанен бой за православните души... Как се спасявате там, милички?

Младата монахиня видимо обидена, отговаря с половин уста:

-Спасяваме се батюшка, хубаво се спасяваме, молим се постоянно.
- А от какво живеете? Трудите ли се? – пита нарочно отец Иларион.
- Постоянно се молим, отче, за работа не остава време. Живеем за сметка на благодетели. Пожертвования събираме.
- Е, да помага Бог. И за това, Слава на Бога. Ще дойда при вас, на пролет ще дойда. Градина ще ви помогна да си направите. Може пък нещо да посеете. Бях веднъж в един женски манастир. Вярно, отдавна беше. Всички сестри на полето, работят, само една седи... Питам: „Майко, а вие защо не помагате?”. А тя се обиди. „Аз казва не съм майка, а схимница”. И се скри в килията си.
* * *
Често хората се обръщали към отец Иларион за съвет относно поста. Той с усмивка отговарял на всички въпроси кога и какво може или не може да се яде. Повтарял, че духовният пост е много по-важен от телесния, както и че без телесният е невъзможно да се управлява духовния. Но винаги наблягал на думите: „Всичко яжте, само един друг не се яжте!”.

В статията са използвани материали от книгата "Старцы Киево-Печерский и Почаевский", Киев, 2008 г.