Алтернативата в търсене на алтернатива

.
Автор: Венцислав Каравълчев
Публикувано: http://dveri.bg/au96h

Или как се раждат "истинските Църкви"

Нашето време изпитва особена почит към „алтернативата” – да си алтернативен означава да се отделиш по някакъв начин от „масата”, да нарушиш скучната норма, която се следва от мнозинството по инерция и без творчески подход и по този начин да се отличиш. Да станеш личност. Това мислене особено е подхранено от комунистическото минало, когато наистина алтернативността бе в определена степен проява на независимата личност. Оттогава и до днес „алтернативният” избор носи своето почти дисидентско очарование. Това важи и за религиозния живот – повечето от сектантите у нас, особено в младежка възраст, правят своя избор, мотивирани от очарованието на отделянето от масата. Не може да очакваме и от православните християни автоматично да преобразяват духа на времето, в което живеем, затова стремежът към алтернативност е характерен и за църковния живот. Множество разколи са заченати на принципа „не искам да съм като другите, защото съм по-различен”. Религиозното дисидентство носи още по-голямо очарование, което е направо непреодолимо за онези, които ... не са познали очарованието на Христос. „Православните” разколници заместват очарованието да бъдеш Христов ученик с очарованието да бъдеш в алтернативна група на единомишленици. Това подхранва особено силно его-то, което все още не е изцелено от Божията благодат и търси да се отличи, да се о-личности по всякакви обходни пътища, освен по най-прекия: чрез непосредственото общуване с Личността на Иисус Христос.

Външните причини за изпадането в разкол на често и изрядни наглед духовници са най-различни. Историята обаче свидетелства категорично, че вътрешната причина в почти всички случаи е една. Неконтролируемо и некултивирано от Бога его, което не позволява на човека да изпита удовлетворение, кара го да превъзнася себе си, собственото си разбиране и собствената си правота над тази на Църквата. Печалното в повечето случаи е, че изпадналите в разкол рядко удържат победа над необуздания си, но и изключително префинен егоизъм, поради което трудно намират пътя назад, обратно в лоното на Църквата. Не случайно един от най-ярките покайни примери, които ни дава Христос е този от притчата за блудния син. Но самомнението на отпадналия от Църквата не му позволява да мисли в рамките на Христовата притча. За него Църквата е тази, която се е превърнала в блуден син, а сам той си е повярвал, че е православен герой, мъченик, който вече няма нужда от спасение, от Църквата, а сам спасява и сам се превръща в крепило на Църквата. Господ, разбира се, по Своята преголяма милост непрекъснато дава повод и събития на отпадналите да размислят, да осъзнаят грешката си, но често като че ли това още повече ожесточава сърцата им и вместо спирачка се превръща в допълнителен импулс за движение по опасно наклонената плоскост на гибелния път, наречен разкол. Самият факт, че повечето разколници рядко прекарват целия си живот в един разкол, а непрекъснато прескачат от разкол в разкол е достатъчно показателен за безпринципността, която доказва, че не любовта към Църквата и истината ги е ръководила при отделянето си от нея, а гордостта и самолюбието. Когато началният тласък на еуфорията и идеализма при отделянето в разкол свърши и на тяхно място се настанят прагматизмът, равносметката и съмнението, мнозина осъзнават своята наивност, но вместо да се върнат в майката Църква те се впускат в нови „духовни” приключения в търсене на най-чистото, най-истинското и най-православното православие. И всеки път, когато мъглата на еуфорията от поредното приключение се вдигне (ясен сигнал от Бога, че пътят, по който вървят, е гибелен), вместо да се върнат като блудния син, те продължават в безумно търсене на поредното приключение.

В България днес има няколко разкола на православна основа, всеки от които със своя предистория. За незапознати хора е много трудно да се ориентират в ситуацията и ако първата им среща с религията е именно чрез някоя разколническа общност, опасността да се оплетат в мрежите на църковни авантюристи е повече от реална. Още повече, че външно, същински вълци с овци кожи, авантюристите напълно копират външния вид на един православен йерарх. Днес на религиозния пазар у нас най-много вървят антикварните стоки. Всичко, което може да си сложи етикет с прозвището древно, автентично, старо, се котира високо и върви. А че вместо оригинал, наивният купувач може да купи евтина дрънкулка, изкуствено състарена от находчивите търговци – за това се замисляме, едва след като сме се излъгали. За това как се ражда една „старостилна” и „истинска” църква у нас, става дума и в този материал. В почти всички случай българските „истински християни” търсят легитимност отвън – от Гърция, Русия, а може и от по-далеч, според където се отвори вратичка.

Един такъв „духовен” авантюрист, за който прескачането от разкол в разкол вече се превръща в ежедневие е т. н. епископ (митрополит) Гервасий, ръкоположен за такъв от т. нар. синод на Инокентий.  Гервасий е на път да се превърне в едноличен български лидер по прескачане от разкол в разкол, при това явно ръководейки се не от някакви духовно-догматични съображения, а от най-прагматични. Само така може да бъдат обяснени заиграванията му ту със старостилните гръцки разколнически синоди, ту завръщанията му в новостилния политически разкол на Инокентий. През април 2002 г. първойерархът  на едно от десетките разклонения на разколническата старостилна гръцка църква на ИПХ („Истинските православни християни”) Калиник Ханиотис с титул митрополит на Ламия, посредством хиротесия приема в групата си Гервасий и му дава титула митрополит Сардикийски. До този момент Гервасий е епископ при Инокентий и се титулува Браницки. Това служи за импулс за създаването на „Автономна българска църква на ИПХ” в състава на калиниковския разкол. Новата авантюра на Гервасий обаче съвсем скоро е поставена под въпрос от самия Калиник (Ханиотис). Калиник е предполагал, че с присъединяването на Гервасий към неговата старостилна разколническа група, той ще прекрати общението си с новостилните разколници на Инокентий. Гервасий обаче продължава да си съслужава с тях и само няколко месеца по-късно Калиник прекратява общението си с Гервасий до изясняване на всички обстоятелства. Свещениците, които междувременно Гервасий е отделил от Инокентий за себе си, подобно на своя пастир се пръскат по други разколи. Една част от тях отиват при друг йерарх от калиниковия разкол – епископа на Солун Евтимий (Орфанос). Българското участие обаче скоро му изиграва лоша шега и той силно се копрометира с приемането в клира си на един низвергнат български свещеник, който има сключени три брака. Двама от свещениците на Гервасий пък след краха на калиниковската авантюра решават, че Балканите са твърде тесни за широки духовни изяви и се присъединяват към РПАЦ (Руската православна автономна църква), която се управлява тогава от Суздалския митрополит Валентин (Русанцев). Явно българското участие не носи късмет и на РПАЦ, съдейки по това, че Суздалският митрополит Валентин  е осъден на четири години условно за педофилия.

След неуспешното заиграване с гърка Калиник, Гервасий се връща в разкола на Инокентий. Миналата година (юли 2009 г.) около него се забърка поредният скандал, покрай големите очаквания за милионите евро, които ЕС уж щеше да присъди на разколниците. Тогава, въпреки явното нежелание на Инокентий, главният кукловод на разкола Камен Бараков побърза да  направи Гервасий Неврокопски митрополит, което разцепи допълнително потъващия кораб на разкола. Както „Двери” отбеляза по този повод тогава, Гервасий роди втори алтернативен синод. Инокентий и неговата дясна ръка в разкола Христо Латинов дори подадоха жалба срещу това деяние в прокуратурата.

Очакваните милиони евро обезщетения така и не се появиха, а и надеждите, че въобще някога нещо може да се появи, съвсем се изпариха. Това явно никак не се хареса на широкоскроения авантюрист Гервасий, който въпреки голямата си титла (Неврокопски митрополит) служи в един малък параклис „Св. Георги” между Банско и Добринище.

Вероятно това е основната причина от няколко месеца той отново да се впусне в поредното приключение. Изглежда Гервасий, по време на краткия си престой при калиниковците не си е губил времето, а е успял да се ориентира в обстановката и да създаде познанства. От няколко месеца той често напуска страната в посока Гърция в търсенето на средства и нов покровител и вече три пъти служи заедно (за последно са били на съслужение на 18 април 2010 г.) с един друг голям старостилен гръцки авантюрист, така наречения митрополит на Авлона и Виотия - Ангел (Анастасиу). Роденият през 1950 г. в Атина  Ангел (Николаос Анастасиу) започва църковната си кариера през 1975 г. в едно от многобройните разклонения на гръцкия старостилен разкол – този на  „флорентинския синод” на атинския архиепископ Хризостом ІІ (Киюсис). През 1995 г. недоволните от архиепископ Хризостом се отделят в друг синод - този на калиниковците по името на своя предводител, споменатия вече т. нар. митрополит на Ламия Калиник (Ханиотис). Ангел следва своя благодетел Калиник, който не закъснява да му се отблагодари. През 1996 г. той е ръкоположен от разколниците за епископ на Салона, а на следващата година става управляващ и на Авлона. През 2002 г. групата на Калиник (Ханиотис) го прави митрополит на Авлона и Виотия. През 2007 г. Ангел излиза от синода на калиниковците и създава собствена група известна като „Църква на истинските православни християни в Гърция на митрополит на Авлона и Виотия Ангелос”. Скоро след това (2008 г.) Ангел влиза със своята група  в пълно общение с една руска разколническа общност, наречена „Руски синод на Америка и Европа” председателстван от т. нар. митрополит на Милано Евлогий, която е известна също и като „Свещен Милански синод”. Впоследствие установява тесни отношения, включително и богослужебни с множество малки разколнически групи като „Православната църква на Италия” на митрополита на Равена Антоний (Де Росо),  с Черногорската православна църква, с Македонската и др. Така също той се намира в добри отношения с Украинската православна църква на патр. Филарет и редица други разколнически формирования. Грандоманията и влечението към лукса на митр. Ангел са добре известни не само в разколническите среди в Гърция. Построеният под негово ръководство манастир недалеко от Тива шокира дори непредубедените посетители. Огромни стени с височина над 10 метра плътно обграждат манастира от всички страни (пътувалите с кола или автобус вероятно са го виждали – намира се до самата магистрала /от лявата страна в посока Атина/ малко след разклона за Тива), а в самата църква всеки детайл от интериора е образец на ювелирното изкуство, но в случая често преливащ в кич. Мерките пък за сигурност при желание да се посети манастира граничат с тези на Израелското посолство в която и да е страна. Вероятно това великолепие не е останало незабелязано от българския му събрат в авантюрите Гервасий, който вероятно разчита, че влизайки в пълно общение с Ангел или преминавайки под крилото му ще може да раздели не само евхаристийната чаша, но и част от материалните му постъпления.

Историята без съмнение ще има своето продължение, групичките с прозвището „старостилци” и „истинно-православни” без съмнение ще продължават да се роят и, колкото и да е жалко, винаги ще се намират хора, които да попадат в мрежите им, водени от емоциите и невежеството си. Каква голяма мъдрост има в думите на стареца Паисий, който казвал на посетителите си: „Колко много ум е нужен днес, за да се спаси човек”.

В църквата "Рождество Богородично" в Уолсол служат на български

.

Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/5780/62/

Църквата "Рождество Богородично" в Уолсол, Обединеното кралство, едно от малкото места, където част от службите се извършват на български език.

Уолсол е малко градче, недалеч от втория по-големина град в Англия - Бирмингам, което днес благодарение на урбанизацията на мегаполиса е станало неделима част от големия град. Мнозина дори си мислят, че това е едно от поредните Бръмис предградия. Тук неотдавна Вселенската патриаршия чрез своя архидиоцез на Тиатира и Великобритания под председателството на Негово Високопреосвещенство архиепископ Григорий се сдоби с поредния православен храм. Църквата бе закупена от навлизащата във все по-дълбока криза Англиканска църква (Church of England), която поради силно намаляващия брой на пасомите си е принудена да продава много от храмовете си, за да избегне трудната им поддръжка и издръжка. Чест прави на англиканите, че пренебрегнаха много от значително по-добрите оферти и предпочетоха да продадат своя храм на православните, които продължиха да използват църквата по предназначението си.

Днес църквата се обгрижва от отец Джон Нанкивил - англичанин по народност, една изключително ерудирана и харизматична личност, около която се е събрало едно изключително пъстроцветно многонационално паство. Сега църквата е дом за много кипърци, англичани, руснаци, българи, грузинци, румънци, африканци. В прилежащия към храма дом отец Джон приютява „корабокруширали” емигранти, като им дава още един шанс да започнат живота си на ново. Отецът помага безрезервно на всички, като неписаното правило е, че в момента, в който тези хора устроят живота си, ще започнат и те да помагат на църквата.


Служи се обикновено три пъти седмично с изключение на дните от Великия пост и големите църковни празници, когато службите са съответно доста повече. Цялата служба е едно многоезично славословие, като отецът винаги има безпогрешен нюх, хора от кои народности присъстват на определена служба и тя протича винаги на езика на присъстващите. Символът на вярата, молитвата "Отче наш", както и много други молитви по древна традиция се казват от всички вярващи, като обикновено се повтарят на всеки един от матерните езици на присъстващите. Най-радващото за нас като българи е, че все по-често и все по-продължително в храма се служи и на български.

Според отец Джон днес на територията на Мидландс (средна Англия на територията, на която се намира и Бирмингам) има около 6 000 българи, дошли тук, за да опитат наново житейския си късмет. Той си е поставил амбициозната задача да катехизира възможно най-голям брой православни по име емигранти, идващи от Източна Европа.

Част от този голям мисионерски проект включва създадения към храма православен учебен център – св. Теодор Кентърбърийски (изключително популярен тук светец от ранното средновековие, грък от Тарс, учил в Антиохия и Константинопол, голям просветител и катехизатор на Англия, близък приятел на св. Чад и може би най-известния Кентърбърийски архиепископ). Центърът е асоцииран с университета на Уелс, Ламптър – най-стария в Обединеното кралство след Оксфорд и Кеймбридж и в момента предлага бакалавърска програма, като целта е в близко бъдеще да има и съответно програма магистър и доктор по богословие. За целта отец Джон е събрал екип от млади и амбициозни богослови, сред които се открояват имената на д-р Николай Липатов, д-р Мери Кънингам, Джон Дейвис, отец Стивън Максуел. Редовни гост-лектори са митрополитът на Диоклея Калистос Уеър (добре познат от книгите си и у нас), архимандрит Ефрем Лаш, д-р Димитри Коробейников, архимандрит д-р Захария от манастира в Есекс, д-р Андреас Андреополус и др.

За подробна информация относно института, желаещите могат да се обърнат на адрес:

Mr. John Davis,
51 Gungrog road,
Welshpool SY21 7UL
United Kingdom

Лекциите се провеждат на адреса на храмовия комплекс

Midlands Orthodox Study Centre of St. Theodore of Canterbury,
Orthodox church of the Nativity of the Mother of God,
Sun Street, Palfrey Walsall,
West Midlands, WS1 4AL,
United Kingdom
.

Когато политиците ни разделят, Бог знае как да ни обедини

.

Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/6513/64/

В Англия български православен храм няма, ако не броим разбира се импровизирания параклис „Св. Иван Рилски” в двора на посолството ни. Великден е, и празникът на празниците с непреодолима мистична сила привлича почти всички - и „верните”, и тези от третия и от шестия час, и тези от деветия и единадесетия час, привлича дори онези българи, които през годината са пропуснали всички други часове. Някаква невидима връзка с корените ни, с това, което е било „насъщен” за предците ни и неосъзнато тежнение за съпричастност с Този, Който винаги е бил всичко за всеки ни кара да загърбим за мъничко тревогите си и да слезем за час-два от разпятието на егоистичното ни ежедневие за да бъдем частица от тържеството на Възкресението. Веднъж в годината, за час-два... често за Бог и това е достатъчно. Нали точно така се случи с разбойника на кръста?

За българите от Уест Мидландс – района около Бирмингам, втория по големина град в Англия, изборът за Великден не е голям. Пет са православните църкви в града и предградията му, но само един с магнетична сила привлича българите в този ден – сръбския храм „Св. княз Лазар”. Дали защото това е единственият православен храм, изграден като такъв (останалите са преустроени бивши англикански църкви), дали защото само там се служи винаги на църковнославянски или просто, защото колкото и да ни разделят политици и историци, в Христа завинаги сме едно - и тази година десетки българи се събраха в сръбския храм, където заедно със своите сръбски братя възвестиха на целия свят: Христос възкресе!

По ирония на съдбата само седмици след като политиците безотговорно отделиха и признаха независимо Косово, българи и сърби застанаха заедно в храма, посветен на последния голям защитник на православието в Косово св. княз Лазар, за да свидетелстват за истината на Възкресението. За това, че колкото и да ни разделя политиката, Бог винаги ще ни обединява, защото Христос възкръсна!

Отец Миленко Зебич е живата памет, потвърждаващ тази истина. „Българи щяха да ме разстрелят, българин ме спаси”, обича да се шегува той с българите в енорията си, но малцина знаят, какво се крие зад тези думи. По времето на Втората световна война българската армия го арестува и е бил воден на разстрел. Млад български офицер минавал покрай мястото, където е трябвало да бъде застрелян о. Миленко и не позволил да се пролее „братска кръв”. Тази си „българска връзка” отецът е предал и на своя син, втория свещеник в църквата о. Александър Зебич, който винаги има подходящите думи, за да утеши и насърчи вярващите. Точно това отношение и атмосфера карат посетителите на този храм да чувстват на дело думите на псалмопевеца: „Колко хубаво и колко приятно е братя да живеят наедно!” (Пс. 132:1).


Св. Литургия (по благословението на епископ Доситей не се извършва веднага след полунощ, в деня на Възкресението, а около 10 ч. сутринта, за да може и вярващите от по-отдалечените райони да присъстват) и тази година събра хиляди вярващи, която иначе немалкият храм нямаше как да побере. След традиционното кафе в енорийския център и неотменното за този ден „яйцеприношение”, много от българите продължиха тържеството си в другия храм, който пък събира целия спектър на православния свят - църквата „Рождество Богородично”. Нямаше как да бъде отклонена поканата на о. Джон Нанкевил, който след вечерната служба, лично застана зад най-вкусната част от празника, поставила един до друг на празничната трапеза руснаци с украинци, румънци, англичани и грузинци, гърци с македонци и всичко това примесено с много българи.
Христос Воскресе!
27 април 2008, Бирмингам
.

Моята среща със свети Йоан Кронщадски

Автор: Венцислав Каравълчев

публикувано в:

http://www.dveri.bg/content/view/7950/312/

На 2 декември Руската православна църква тържествено отбеляза 100 години от смъртта на светия отец Йоан Кронщадски. По нов стил паметта му се чества на 20 декември, това е и действителната дата на смъртта му. В 7.40 ч., в утрото на 20 декември 1908 г, великият праведник мирно предал душата си на Господа, предсказвайки деня на смъртта си. Преди доста години ми попадна прекрасната книга на архим. Методий за отец Йоан. Това беше и първото ми запознанство с живота на големия батюшка, но то остави траен отпечатък в душата ми, запалвайки пламъка на една неугасваща любов към него. Още от първите страници на книгата бях дотолкова запленен от образа на този велик Божи угодник, че той завинаги се превърна в мой любимец, идеал, пример и няма да е преувеличено, ако заявя – бърз помощник и закрилник. Минаха доста години от деня, в който за първи път прочетох книгата на архим. Методий, през всички тях се стараех да не пропускам нито в радост, нито в скръб да отправям и кратичка молитва към този голям йерей. Чувствах го изключително роден и близък, моя светец, моя батюшка, с когото можех всичко да споделя, да помоля, да изпрося... През лятото на 1998 г. се венчах с моята съпруга и тогава о. Йоан ми поднесе най-неочаквания и хубав сватбен подарък.
"Синдесмос" (Световен православен младежки съюз) бяха сключили договор за подпомагане на Валаамския манастир, който Руската православна църква току що си бе върнала от държавата и усилено работеше за възстановяването му. Първата доброволна бригада трябваше да замине за Валаам броени дни след сватбата ми. По Божи промисъл аз се оказах един от участниците – и това бе моето второ сватбено пътешествие, което ме отведе до така близкия на сърцето ми светец.
Притеснен и с разбъркани мисли се качих на самолета за Санкт Петербург, щеше ли да се сбъдне мечтата ми? Отивах за първи път в този град, нямах представа какво точно предстои, липсваше програма. Знаех само, че някой трябва да ме посрещне и че щяхме да стоим няколко часа в града, където, в това огромно море от сгради, се намираше манастирът с моя любим светия. От вълнение дори не смеех да отправя ясна молитва към него, просто дълбоко в себе си тайничко се надявах, че както винаги той ще има грижата за всичко.
Вместо горещото юлско слънце на България Петербург ни посрещна със студен ситен дъжд – в пълен синхрон с мислите, които упорито си пробиваха път сред надеждите ми. Чудех се на дързостта си да наричам и най-вече да чувствам този „стълб между небето и земята” свой приятел. Та къде са “те”, небожителите, а къде “ние”? Този колос на духа "по молитвите на който Бог щадаше Русия" и аз дето дори за себе си една молитва не мога да изрека като хората. Но си спомнях и думите му: “Трябва да обичаш всеки човек – и в неговия грях, и в позора му..”
Видях една забрадена жена да държи табелка с името ми и се опитах бързо да изляза от състоянието, което сигурно се бе изписало и на лицето ми.
– Здравствуйте, вы наверно устали...
Предстоеше ми близо два часа път с една раздрънкана Лада, умело шофирана от моята посрещачка в потока автомобили по разораните улици на прекрасния Петербург. В ранния следобед пристигнахме в подворието на Валаамския манастир в Петербург. Водач на групата щеше да бъде един добродушен послушник – Александър Елисеев или както всички го знаеха - агрономът (днес вече йеромонах Алексей), с когото ми предстоеше да прекарам незабравими 20 дни.
- Оставете си багажа и елате да обядвате, после ще ви разведа из подворието. - каза той.
- Знаете ли, имам една молба. - смутолевих аз. - Ако може да ми обясните как да стигна до о. Йоан Кронщадски, искам да се поклоня на мощите му.
Моят домакин се усмихна, но не ми отговори и ме поведе по лабиринта из коридори. Подворието беше огромно, църквата също, четирима монаси изповядваха, един служеше и народ, народ. Всеки с проблемите си и аз с моя. Пообиколих, поразгледах, а сърцето ми свито – на другия ден заминавахме с кораб за Валаам, вечерта щяхме да преспим в Духовната академия - едва ли щях да успея да осъществя мечтата си, която пазех още от студентските си години. Добре, че случихме на бели нощи и денят все се бавеше да свърши.
- Вие ли сте Венцислав? - Обърнах се, зад мен стояха момче и момиче.
- Да. - отвърнах.
- Изпраща ни о. Александър, ще ви разведем из града.
Не помня колко и как пътувахме, върнахме се с метрото, сигурно така и сме стигнали, но се озовах пред дълга тухлена стена.
– Ето, нали искахте, това е Йоановският манастир, входът е оттам...
Направо полетях, какво ли са си помислили спътниците ми? Ето църквата на св. Йоан Рилски с частица от мощите му, която самият св. Йоан Кронщадски осветил на 17 декември 1901 г., а вътре икони и портрети на св. Йоан Кронщадски редом с тези на българския светия. Св. Йоан Кронщадски е кръстен на нашия небесен закрилник, обичал го и много го почитал. Той често раздавал на хората при своите пътувания изображения на своя български светец-покровител. Но къде бяха мощите му?
– За съжаление, криптата днес е затворена, - видимо притеснени ме уведомиха екскурзоводите ми.
- Какво да се прави, така е пожелал светецът, - опитах се да скрия разочарованието си аз, но бях в действителност съкрушен. Целунах иконите, едва ли скоро щях да дойда пак тук, а исках да отнеса нещо от това благодатно място със себе си.
- Венцислав, ела! - обърнах се и видях отец Александър, който се бе появил незнайно откъде и ме викаше. Тръгнахме по едни тесни стълби надолу, в подземието. Придружаваше ни една от сестрите. Долу имаше малка църква и два мраморни саркофага. Църквата-усипалница, построена специално за да приюти мощите на светеца.
-Ето го батюшката, - очите на о. Александър се смееха.
Не помня колко време стоях, нито за какво точно се молех, просто бях щастлив, че бях там, при светеца, който по неповторим начин докосна сърцето ми чрез една книга и продължава да го преобразява и до днес. На гробницата бе изобразен кръст, св. евангелие и митра от мрамор, а през 1911 г. известният руски академик Н. Шаховски изобразява и лика на св. Иван Рилски.
“У всеки човек Господ е вложил религиозно чувство и по своята природа то е такова, че търси да се прояви навън – под различна форма и начин. Благодарен съм за Божието милосърдие, че Той ме удостои с дара да събуждам у хората това чувство”...(св. Йоан Кронщадски)
- Имам нещо за теб, - върна ме към действителността гласът на о. Александър. Елей от кандилото, памук от мощите и една иконка на светеца – онази с потира, на която призовава да пристъпим към св. Причастие подобно на Този, Комуто се бе уподобил. “От Кронщад се разнесе глас: “Със страха Божи, вяра и любов пристъпете към Чашата”. Пристъпете не мислено, както е било досега, а за действително, реално съединение със Спасителя в св. Тайни. Целият изпълнен с любов, отец Йоан не можел да наблюдава хладното отношение на вярващите към това велико тайнство. Той жадувал за спасението на своите духовни чеда и затова искал те винаги да получават най-доброто, най-ценното, най-необходимото – св. Причастие” (из спомените на еп. Арсений Жадановски).- Знаеш ли, по време на революцията сестрите много се страхували, че комунистите ще нахлуят в храма и ще осквернят мощите на светеца. - разказа ми местното предание отецът. - Сестрите искали да скрият мощите, но когато отворили саркофага, отец Йоан се надигнал и казал: „Не бойте се, нищо лошо няма да ми се случи”. Така и станало, мощите и саркофагът останали непокътнати ... Спомних си думите на един добър монах, който често ми повтаряше: „В Господа всички са живи”, а аз мислено си добавях „Да, така е, но някои са по-живи”. Дай Боже всекиму да бъде жив в Господа като светия праведен отец Йоан.Тръгнахме си, не мога да опиша с думи как се чувствах след срещата ми с о. Йоан, по пътя минахме и се поклонихме на мощите на друг небесен покровител на града – св. Ксения Петербургска, както и на мощите на св. Александър Невски, видяхме гроба на Достоевски и други светини, намиращи се в непосредствена близост до академията. Двадесетте дни на Валаам минаха неусетно, бях отново в Петербург, а на следващия ден трябваше да се върна в София. Сутринта очаквах отец Александър да ме отведе на летището. Не можех да желая повече, бях мечтал за 10, а получих 100. Но чудесата не свършваха. Имах три часа до полета и бях започнал да се притеснявам, че отецът още го няма. Стоях с багажа си в градинката пред академията и нервно се разхождах.- Качвай се, ще закъснеем, - отецът ми махаше от едно такси. Грабнах багажа и се затичах. Потеглихме. Каква беше изненадата ми, когато след двайсетина минути таксито спря вместо пред летището, пред Йоановския манастир.- Слизай, че ще пропуснем службата.Радостта ми нямаше граница, още повече, че бе неочаквана. Литургията беше почнала, храмът беше препълнен. Отецът ме остави и потъна сред хората. „Отче наш” пееше целият храм. „Един е Свят, един Господ Иисус Христос...”. Някой ме дръпна за ръката:- Да тръгваме, че ще закъснеем – отново срещнах засмените очи на домакина ми. По стълбите срещнахме възрастен архимандрит, отец Александър взе благословение и аз след него.- Знаеш ли, кой беше този? - попита ме отецът- Нямам представа. - отвърнах. - О. Йоан, спомняш ли си, дето ти разправях на Валаам, че в Русия днес има съвсем малко истински старци, дето обгрижват хиляди вярващи по целия свят. Повечето от чедата им никога не са ги виждали, само си пишат с тях... Е, това беше този, за когото тогава конкретно ти говорих.
Имаше час до излитането на самолета. Трябваше да се разделим, а не исках.
- Вземи! - подаде ми нещо завито на руло отецът. - Това е снимка на о. Йоан Кронщадски. Извадил съм я от автентичен негатив, който пазя. Няма да ти го дам, защото св. Йоан Кронщадски е имал много врагове, но хиляди пъти повече почитатели. Знам ли, сигурно пак ще ми потрябва.
Нещо бе заседнало на гърлото ми и дори не можех да благодаря...
“Молим те, моли се за нас, за да можем и ние да обикнем Бога и да принесем покаянието, за което се радва Господ” (из молитвата на св. Силуан Атонски към св. праведен отец Йоан Кронщадски)

Свещеникът и политиката

Автор: Венцислав Каравълчев


Само няколко дни, след като медиите оповестиха, че ще бъде издигната кандидатурата на о. Боян Саръев за кмет на Кърджали, отецът официално заяви, че я оттегля. Причината e, че Пловдивският митрополит Николай отказва да даде благословение за новото начинание, позовавайки се на устава на БПЦ, който забранява на свещенослужители да се занимават с несвойствени дейности. Само времето може да покаже, доколко е било мъдро това решение. Все пак трудното икономическо положение, в което се намират много от българските свещеници отдавна е принудило мнозина да доизкарват препитанието си с доста несвойствени дейности – търговия, строителство и строително предприемачество, производство на различни изделия, ресторантъорство, хотелиерство и т.н. И това е прието като даденост в църковния живот. Явно определението за несвойствени дейности е доста разтегателно и това, което е ежедневие за едни, се явява сериозна пречка за други.
Нито мога, нито искам да изземам прерогативите на днешните ни църковни управници по въпроса има ли или не право о. Боян да се кандидатира за кмет в един толкова сложен етнополитически казус, какъвто се явява (или по-скоро бе превърнат от действията и бездействията на родните политици) град Кърджали. Все пак дейността на един духовник винаги е била църковно–обществена и тази обществена дейност трудно може да бъде вкарана в рамките на някакво определение или канон.
Не съм нито от симпатизантите на отец Саръев, нито от вечно критикуващите го. Давам си ясна сметка, че е лесно, но най-малкото неетично да критикуваш действията на една безспорно харизматична личност от позицията на собственото си бездействие. Само, който нищо не прави, той не греши. Личната ми позиция обаче е, че след 18 години неудачни кандидатури и различни политически хватки за контрол над града, Кърджали можеше да намери в лицето на о. Боян, ако не един съзидател–обединител, то поне достатъчно компромисна за всички личност. Тук нямам предвид воюващите на територията политически партии, а обикновенните избиратели от общината - българи и турци, отдавна превърнали се в заложници на винаги печелившата ДПС политика, „разделяй и владей”. И на българи, и на турци отдавна им е омръзнала липсата на реална алтернатива, която да работи за тях самите. Едните (българите) отдавна са се превърнали в третокласно малцинство в собствената си държава, а другите навярно все по-често си задават въпроса, какво печелим от всички тези гръмки предизборни обещания.
Но да оставим горното на политическите анализатори, те вече правят всякакви прогнози за бъдещето на региона и да се опитаме да видим ситуацията през призмата на църковното минало. За целта ще направя една кратка историческа ретроспекция, която показва, че участието на клирици, най-вече митрополити и епископи в управлението на Византия, а след това и на освободените балкански държави е едно често срещано явление. Макар че става дума без съмнение за изключение от постановленията на каноните, тези изключения не са никак редки и не са приемани негативно от Църквата. Разбира се, винаги трябва да имаме предвид, че църковното право не действа на принципа на днешното американско законодателство, където прецедентът създава правилата. Тоест, ако някой клирик се е ангажирал в политиката (а такива примери има немалко в новата ни история), то това не значи, че Църквата дава картбланш на действие на всеки църковен авантюрист да се пробва в политиката, обикновено след провал на църковното поприще. Защото основният принцип, който движи православната Църква през вековете е, да избегне сливането на духовната и гражданската власт – един феномен, който може да се окаже гибелен за истинския църковен живот. Неслучайно Източната църква не познава западното сливане на двете власти в лицето на папата, известно в науката като папо-цезаризъм.
Тази ретроспекция няма претенции за всеобхватност и изчерпателност, а просто маркира по-известните примери. В първата група са православни йерарси, които без формално да заемат светски пост, участват активно в политическия живот на областите си, поемайки на моменти административни и дори военни функции. Давам си сметка, че това става в условията на едни различни отношения между Църквата и държавата, но се спирам върху тези примери, тъй като търсим принципа, породил както въпросните канони, забраняващи на клирици да участват в управлението на страната си, така и отклоненията от тях.
Ярък пример от ранната църковна история е св. Кирил Александрийски. Още от първите дни на своето архипастирство между него и Александрийския префект Орест се установили недружелюбни отношения. При поредния конфликт между християни и евреи, когато положението станало нетърпимо, св. Кирил виждайки невъзможността или нежеланието на Орест да се справи с конфликта, иззел неговите прерогативи на управител и принудил еврейското население да напусне града чрез редица административни мерки.
Предстоятелите на Римската църква били принудени особено в ранния период да поемат функциите на отбранители на града, бидейки единствената стабилна институция в разорения от варварски нашествия регион. Св. папа Лъв Велики бил на дело истински пастир на Рим и по думите на апостола станал всичко за всички - виж 1Кор. (9:23), неговото енергично застъпничество спасило Рим, укротявайки не кой да е, но самия Атила. Св. Григорий І Велики, папа Римски, наричан още заради красноречието си Двоеслов, на практика се превърнал и в духовен, и в граждански стожер на обградения от варвари Рим, който василевсите в Константинопол нямало как да защитят. Той се грижел и за църквите, и за крепостните стени, намирал и отделял средства, както за прехрана, така и за отбрана. Може би тук е мястото да приведем и най-известния пример от българската история - когато цар Иван Шишман избягал от Търново в Никопол, последен управник и защитник на средновековната ни столица става св. патр. Евтимий Търновски.
Във Византия пък, където светската и църковна власт били тясно обвързани, влиянието на църковниците в политиката било огромно. Сред безбройните имена, които могат да се приведат като примери, изпъква това на св. Теодор Студит, който освен с голямата си ревност по православието, е известен и с активното си участие в политическия живот на Византия. Той считал, че е в правото си да влияе на императора за взимането на важни политически решения, включително и военни. Св. патр. Фотий пък води отбраната на Константинопол през 860 г., когато голяма руска флота заплашва столицата.
През близо петте века на османското робство Константинополският патриарх освен пастирските си задължения към християнския милиет е носил и политическата отговорност за него пред султана...
Втората група примери включват онези, обикновено висши духовници, които заемат освен църковните си административни постове, и граждански такива. Още в каноничния сборник „Азбучана синтагма” на Матей Властар (14 век) в коментарите към каноните, забраняващи участието на духовници в гражданското управление, се споменава за допускането на „изключения” от общото правило. Като причина се посочва „волята на императора” и се дават примери: „Така вероятно за това по времето на император Михаил Дука известният митрополит на Сида се занимавал с държавни дела, а Неокесарйският митрополит пишел светски закони, а при нас митрополитът на Кизик Нифонт изпълнява длъжността секретар и всякакви служения народни...”. Примерите във Византия са многобройни, макар и да остават изключения от правилото – да споменем само Михаил Псел, известният философ, държавник и духовник във Византия, една от най-значимите политически фигури през 11 век.
В новата ни история примерите са също немалко. Само преди няколко дни се честваха 30 години от смъртта на архиепископ Макарий III, първият президент на република Кипър, който е уникален случай на съчетаването в едно лице на гражданската и църковната власт. Архиепископ Макарий съчетавал двата поста с малки прекъсвания от 1960 г. до смъртта си през 1977 г.
Ако се вгледаме в най-новата ни история, също ще открием много имена на духовници, активно ангажирани в политическия живот. Митрополит Авксентий Велешки след Младотурската революция от 1908 г. е депутат в парламента на Османската империя. Йеродякон Игнатий Войнов, след освобождението 1878 г. е председател на Съдебния съвет във Видин и виден деец на Народолибералната партия. Първият български екзарх Антим І е председател на Учередителното народно събрание 1879 и на Първото Велико народно събрание 1879 г. И може би най-красноречивия пример е с големия български писател и църковник Васил Друмев – митрополит Климент Търновски, който съчетава пастирските си задължения на два пъти с поста министър председател на Княжество България (1879–1880, 1886)... Православността на последния не се оспорва от никой, даже често пъти е издиган в еталон за съвременен пастир в новата българска история.
Аз не искам да споря с онези, които държат на строгото спазване на църковните канони, а единствено да изложа и една различна позиция, подкрепена с примери от динамичния и многообразен живот на Църквата през вековете. Тези примери показват, че е възможно духовник да поеме задължения, простиращи се зад традиционно определените му обязаности, без това задължително да доведе до отрицателна реакция на църквата. Лична е отговорността той да може правилно да прецени силите и възможностите си, за да не се превърне новото поприще в преграда за изпълнението на пастирските му задължения и тогава да се потвърди евангелския мотив, залегнал в разглежданите канони, че никой „не може да служи на два господаря”.

Автор: Венцислав Каравълчев
Публикувано в: Християнство и Култура, брой 22, 2008

http://www.hkultura.com/articles_2007_22.html

http://www.dveri.bg/content/view/4731/64/

Българска еволюция на заден ход

Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано в:
http://www.dveri.bg/content/view/7361/64/
http://kulturni-novini.info/index.php?page=news_show&nid=6559&sid=28
Някога обикновени момчета като Гюро Михайлов загиваха на поста си в служба на родината и ставаха пример за мъжество, родолюбие и саможертва. Днес Гюромихайловщината се е превърнала в нарицателно за глупост. Глупост ами, щом това, което продължаваме да наричаме държава, извежда на съд малкото останала държавност в нея. Преди месец държавата осъди граничен полицай, който изпълни това, което някога беше считано за свещен дълг – да пази държавната граница от нарушители. Осъди полицая за това, че той, защитавайки своя живот и живота на своя колега, си позволи да простреля самозабравил се турски рибар.Някога знамето беше свещено. В училище учихме, че няма нито едно пленено българско знаме. Че знамето е символ на... За едно парче плат - байрак загиваха десетки, но плащайки с живота си, не даваха този свят символ да бъде поруган от враговете. Като онова нарицателното – Самарското знаме, ушито в Иверския манастир. С лика на светите братя Кирил и Методий от едната и на Иверската света Богородица от другата страна, което окриляше българското опълчение да извършва подвизи и възсъздава държава. Някога знамето беше всичко. Но това е било някога. А днес осъдиха и полицая, дръзнал да напердаши един новоизлюпен българин, позволил си да се гаври с трибагреника.
Някога и думата учител беше свята, дори и апостолите не намериха по-подходяща дума да се обърнат към Господ, а му казваха: “Учителю!”. Днес в Асеновградско пребиха поредния български учител.
Някога имаше управляващи с достойнство, днес достойнството си има строго фиксирана цена. Някога имаше управляващи, готови с живота си да защитават своите идеали. Днес дори президентският идеал си има цена - около 50 000 предизборни лева.
Някога имахме Църква, създаваща личности, светци, днес останахме с една плаха институция, дето дори личния си интерес не може да определи, а камо ли да защити.
Някога бракът беше свещен съюз, тайнство, светиня, образ на връзката между Христос и Църквата, днес имаме семеен кодекс, който се грижи за всичко друго, само не и за семейството. Някога законите стимулираха еволюцията на обществото, днес те фиксират и регистрират неговата разруха, свличайки го надолу.
Някога от нищото създадохме държава, закони, институции, Църква, духовност, светци. Днес това “някога” се превръща в абстрактна история – като географското понятие, където живеем, като институциите, които продължаваме да храним, като поместната Църква, към която продължаваме да се числим.Някога светостта беше редом до хората, бележеше техния бит, а усетът за святото даваше стойност на ценностите. Днес светостта е дума, за която е срамно дори да се говори, а заедно с това и ценностите станаха като носни кърпи за еднократна употреба.
Някога, когато нещата вече необратимо бяха поели назад, имаше един виц: “Последният да дръпне шалтера на електричеството в България”. Днес последният и да иска, няма какво да дърпа. Днес дори шалтерът, барабар с таблото и жиците вече са в историята - предприемчиви българи ги предадоха за вторични суровини...

Автор: Венцислав Каравълчев
http://www.dveri.bg/content/view/7361/64/