Клир и миряни в съборите на Църквата

Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано в:
http://www.dveri.bg/content/view/6735/


Апостолският събор, който става образеца, по-който се свикват и провеждат всички следващи събори на Църквата - поместни и вселенски, ни е оставил красноречив пример за това, кои участват в него. В книга Деяния на св. апостоли, глава 15, на няколко места е посочено участието на „църквата”, под което наименование тук трябва да разбираме миряните, тъй като участието на апостолите и презвитерите е посочено отделно, за да може това им участие да бъде ясно засвидетелствано: „Те прочее, изпроводени от църквата...”(Деян 15:3),” А като пристигнаха в Иерусалим, бидоха приети от църквата, от апостолите и презвитерите...”(Деян.15:4). Но може би най-силното свидетелство за това, че миряните наравно с апостолите и презвитерите са участвали в решенията на Църквата са думите: „Тогава апостолите и презвитерите с цялата църква намериха за добре да изберат изпомежду си...” (Деян 15:22). Както се вижда от „Деяния апостолски”, миряните, които са обозначени в текста като „църквата” или ”братята”, са не просто слушатели, но активни участници в разискванията на проблемите, станали повод за събора. Това е автентичният пример, истинският образец за участието на всички части на тялото, цялата Църква - „апостоли, презвитери и братя”.
Впечатляващо е, че апостолите чак след края на дебата изказват своето авторитетно мнение, което се явява и решаващо за решението на проблема. А емблематичната фраза: „Защото бе угодно на Светия Дух и на нас...”(Деян. 15:28), където „нас” указва на съборността на Църквата, става сакраментална формула на вселенските събори.
В друг раннохристиянски писмен паметник – "Дидахи" или "Учението на 12 апостоли", където се описват църковните дела от ІІ век, се посочва активното участие на всички вярващи в решаването и преодоляването на проблемите, с които се сблъсква възрастващата Църква. От посланията на св. Климент Римски (І послание към Коринтяните) и св. Игнатий Богоносец (послание към Филаделфийците) става ясно участието на миряните при избора на техните клирици. Йоан Зонара (Επιτομή ιστοριών) свидетелства, че в древната Църква и изборът, и хиротонията на епископите са се обозначавали с думата „хиротония”, а причината е, че изборът на епископ се е извършвал от миряните в областта, където е било необходимо поставянето на нов епископ и те са гласували за предложените кандидати с вдигане на ръце. И понеже епископът е свързан с тези, които го избират, каноните забраняват преместването му от една катедра на друга. По този повод о. Йоан Майендорф казва: „В древната Църква християнската община е била жив съборен организъм и епископът, управлявайки я, бил действително "неин човек" и затова получаваната от него благодат да учителства и управлява е можела изцяло да съответства на първосвещеническото му служение, можела е безпрепятствено да бъде проявявана и безпрепятствено е била подлагана на "обсъждането от народа”. Прекрасно потвърждение за тази взаимообвързаност са и примерите, че миряните участват в осъждането и низвержението на недостойни клирици, за което свидетелстват св. Климент Римски (І послание към Коринтяните) и св. Поликарп Смирненски (послание към Филипийците). Въобще, всичко случващо се в Църквата, е било дело на цялата Църква, тоест под председателството на епископа заедно с клириците и миряните. Евсевий Кесарийски в своята „Църковна история” (V,16) описва събора против монтанистката ерес, в която миряните активно участват. Евсевий (VІІ,24) привежда свидетелството на св. Дионисий Александрийски по повод ереста на хилиазма и участието на миряните в оборването и съборното им осъждане. Прекрасно свидетелство за това, как трябва да се решават проблемите в Църквата е това на големия пастир от Картаген, св.Киприан (27-о писмо), който казва: „От самото начало на моето епископство, положих правилото нищо да не става по моето лично усмотрение без съвещаване с клира и без съгласието на миряните”. Тези си думи той потвърждава на дело по време на съборите, които той свиква. Действията на св. Киприан Картагенски били напълно одобрени от църквата в Рим, факт засвидетелстван в едно от писмата, които той получава от римския клир. По време на събора в Рим през 251 г., свикан от еп. Корнилий във връзка с приема на отпадналите обратно в Църквата, по думите на самия еп. Корнилий „с огромното болшинство на народното мнение” отпадналите били обратно приети.
Вселенските събори също заседават с участието на обикновените вярващи. Евсевий Кесарийски (Vita Conastantini III, VIII), който е и участник на І Вселенски събор по този повод пише, че там, на събора се намирали голям брои епископи – над 250, а съпровождащите ги презвитери, дякони, четци и множеството друг народ било невъзможно да се изчисли. За големия брой миряни на този събор свидетелстват също църковните историци Сократ (Hist. eccl. I, VIII), Созомен (Hist. eccl. І, ХVІІ) и др. На базата на арабските актове на събора (Hefele, Histoire des conciles I, 258) се предполага, че числото на присъстващите е било над 2000 души.
За ІІ Вселенски събор свидетелствата за присъствието на миряните са оскъдни. Църковните историци Сократ и Созомен се задоволяват да дадат само броя на епископите – 150 души. Св. Йоан Златоуст обаче в своето „Похвално слово за Мелетий Антиохийски”, който както знаем умира по време на събора, ни съобщава, че за този събор епископите били извикани с императорски грамоти и тогава „голямо количество народ се стекъл там от различни места”. Тези думи ни дават основание да считаме, че на събора освен епископите са присъствали и много клирици, както и миряни.
За ІІІ Вселенски събор имаме свидетелството за главния негов участник св. Кирил Александрийски, който се явил на събора с голям брои „клирици, египетски моряци и миряни”. Опонентътна св. Кирил – Несторий, според свидетелството на Сократ (Hist. eccl. VІІ, ХХХІV), „дошъл на събора с голяма народна сила (συν πολλη δυναμει οχλων)”.
На Разбойническия събор в Ефес Диоскор Александрийски се явил с „голямо множество монаси... с огромна тълпа и всякакво множество друг народ”.
На ІV Вселенски събор освен 630 епископи, са присъствали голям брой светски лица от сената, висши държавни чиновници, а заседанията били посетени веднъж и от император Маркиан и съпругата му Пулхерия. Присъствието на клир и миряни е засвидетелствано и на V Вселенски събор ((Деяния Вселенских соборов, т.4, с.16) Подобно било положението и на VІ Вселенски събор (Деяния Вселенских соборов, т.4, с.240 и сл.), който е бил председателстван лично от император Константин Погонат, а на него освен близо 200 епископа са присъствали 12 държавни чиновници, множество монаси и др. На VІІ Вселенски събор (Деяния Вселенских соборов, т.7, с.63 и сл.) освен 350 епископи са присъствали голям брой клирици, монаси, сенатори и миряни.
Този списък може да бъде продължен, но нашата цел е не да изчерпим всички налични свидетелства за участието на миряните в обсъждането на важните църковни решения, а да покажем, че традиционното православно разбиране за Църквата не само изисква, но и налага участието на „членовете на Тялото”, в разискванията и решенията, касаещи това „Тяло”. Фактът, че под решенията на съборите стоят подписите на епископата, се обяснява с това, че епископът, от една страна, има решаващ глас, тъй като негова е отговорността за църковния кораб, а от друга, той се явява изразител на вярата на своя клир и пасоми – с които е в единодушие. За това има и исторически причини - когато Църквата във Византия навлиза в своята "Константинова епоха", езическият дух силно навлиза в Църквата, същевременно с това църковният живот се бюрократизира. Случва се именно това "отпадане от царственото свещенство" на миряните, и по думите на А.В. Карташев постепенно настъпва йерархизация на съборите, в които правото на глас на миряните, а също и на низшия клир постепенно намалява. Представителството на цялото "братство на Църквата" се заменя с представителство на императорските чиновници. Важно е да се отбележи, че никой не отнема това право на глас на миряните, то се случва естествено - с намаляването на качеството на живота в църковната общност, представителният дял на епископата все повече нараства. Въпреки това, Карташев указва на динамичния модел на работа на Вселенските събори, в които виждаме според нуждите и особеностите на епохата да се променя съставът на гласуващите. През 4 век монашеството става все по-голяма и жива сила в Църквата - по същността си то не е част от клира, а от миряните. И виждаме еволюцията в състава на съборите. "Монаси окръжават Третия вселенски събор. На събора в Ефес през 449 г. те са включени вече като членове. Но поради разколебаната им репутация при това участие, те не са допуснати на следващите Четвърти и Пети вселенски събори. На Шестия Вселенски имаме вече шест гласуващи монаси. На Седмия обаче ги виждаме мнозинство - 131, със специално разяснение на правото им за решаващ глас. И това е така, защото те са героите на иконите, те триумфират с победа над ереста" (Антон Карташев, Вселенские соборы и соборность).
Времето, в което живеем, е различно от всяка друга предходна епоха. Църковната ни действителност се сблъсква с проблеми, за решаването на които може да търсим помощ и ориентир в църковната история, но готови решения и модели не бива да се копират. Считам, че днес е по-важно от когато и да е било в миналото, миряните да осъзнаем своето високо призвание като членове на Църквата и големите задължения и отговорности, които то поставя пред нас. Трябва ясно да подчертаем, че крайното решение в Православната ни църква винаги ще бъде на епископата, това е тяхно право, тяхно задължение и тяхна голяма отговорност продиктувана от спецификата на дара на Св. Дух, който всеки един от тях е получил при избора и ръкоположението си. Но също така дълг, право и задължение, извиращи от същността на Църквата, от нейните вътрешни и вечни закони е, че в дебата, в дискусията по решенията, касаещи цялата Църква, трябва да има пълноценно участие на всички за постигането на аргументирано съгласие в духа на Св. Писание и Предание, в дух на братска любов, взаимна грижа и внимание. Тези вътрешни църковни закони, които по думите на о. Йоан Майендорф, са до голяма степен забравени и понякога подменяни с други, а това „превръща Православието в „протестантизъм от източен обряд” или в „католичество без папа”. Разсъждавайки за решенията на поместния събор на Руската църква през 1917-1918 г., отец Йоан Майедорф казва за участието на миряните в управлението на Църквата следното: „Участието на миряните в поместните събори е ерес, ако предполага от наша страна отрицание на благодатните дарове на първосвещенството, учителството и управлението, дадени на предстоятелите на църквите. Но то е здрава реакция на църковното съзнание, ако е израз на царственото свещенство на всички християни и тяхната обща отговорност за истината, а също и когато е предизвикане от временната невъзможност да се изрази по друг начин служението на миряните в Църквата, или по-лошо – при неспособност на предстоятелите да управляват и проповядват”.
Искам да завърша с думите отец Николай Афанасиев от книгата му „Церковь Духа Святаго”: „Нашият църковен живот навлезе в задънена улица...Църквата се разглежда като организация, подчинена на човешките закони и като организация предава себе си в служба на човешки задачи. Човешката воля господства в нея самата и човешката воля отвън се стреми да превърне Църквата Божия в средство за постигането на своите цели. Може би никога по подобен начин, самите вярващи не са отдавали на такова поругание „невестата Христова”.

Използвана литература:
Афанасьев, Н. Две идеи вселенской Церкви. Путь,45, 1934, сс. 16-29.Афанасиев, Н. Церковь Духа Святаго. Рига, 1994, сс.9-21;Деяния Вселенских Соборов, т.1-7, Казан, 1859-73;Болотов, В. Лекции по истории древней Церкви.т. 1-4, С, 1907-1917;Евдокимов, П. Этапы духовной жизни: От отцов-пустынников до наших дней. Москва, 2003; Евдокимов. П. Православие. Москва, 2002.
Иоан, еп. Аксайски, История вселенских соборов, СПб., 1906;
Карташев, А. Вселенские соборы, Париж, 1963 г;
Кочетков, Г. Книга о. Николая Афанасьева "Служение мирян в церкви" и современность. РХД, 176, 1997, сс. 82-118;
Лебедев, А. П., Духовенство древней вселенской церкви, Москва, 1905.
Мейендорф, И. Иерархия и народ в православной церкви,РСХД, 1955, 39,сс.36-41; Dragas, G. Orthodox Ecclesiology in outline, Greek Orthodox Theological Review, 26-3, 1981;K. J. Hefele, Histoire des conciles d'apres les documents originaux, trans. and continued by H. Leclerq, 11 vols., Paris, 1907-1952;
Γιέφτιτς, A. Ὁ Μηδενισμὸς τοῦ Ἀνθρώπο - In: Χριστός, ἀρχὴ καὶ τέλος, Ἀθήνα 1983, σελ. 40-44;Νικολόπουλος, Ἱ., Περί των ρασοφόρων μοναχών, 26.05.2008 - http://www.myriobiblos.gr/texts/greek/nicolopoulos_rasoforoi.html
Църковните историци и св. Отци са цитирани по електронното издание:
The Early Church Fathers Series in WinHelp Format A 37-volume electronic collection of writings from the first 800 years of the Church.Programmed in WinHelp by: Maged Nabih Kamel;и по онлайн изданието на Patrologia Graeca:
http://patrologia.ct.aegean.gr/pkleidaminge.htm

Клир и миряни в тайнството на Църквата

Автор: Венцислав Каравълчев

публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/6722/

„Защото не господаруваме над вярата ви, но сме помощници на радостта ви” (1 Кор. 1:24)
Първата сесия на Шестия църковно-народен събор засегна някои много важни проблеми, които тепърва ще търсят своите отговори и решения. От поставянето им в правилния контекст, който за Православието може да бъде само този, който е съзвучен с духа на Св. Писание и Предание, зависи доколко подготвяните и приемани промени в Устава на нашата Българска православна църква ще бъдат действително полезни и съзидателни. Редакцията на „Двери” ще се опита в поредица материали да хвърли малко повече светлина върху някои от тези въпроси.
Още в самото начало на събора беше решено той да се преименува от „църковно–народен” в „църковен” - решение правилно и навременно. По този начин се сложи край на една недомислица, която разграничавайки Църквата от „народа Божий”, теоретично изпразваше Църквата от съдържание и смисъл на съществуване. Всъщност, църковният събор има статута на поместен събор, какъвто термин се използва за него в уставите на другите Православни църкви. Това решение обаче беше последвано от едно прибързано и необмислено заявление, намерило място в увода към проекто-устав, а именно, че „в древната Църква миряни не са участвали във Вселенските и поместните събори”. С това твърдение на практика се целеше отстраняването на миряните от участие в бъдещите поместни събори на БПЦ, което пък хвърля сянка на съмнение, че предложилите промяната правилно разбират смисъла на израза „църковен събор”.
На фона на многобройните проблеми, които Църквата има да решава, спорът за квотата на миряните не изглежда първостепенен, но той е симптоматичен за процесите, които протичат в нашата Църква. Един от големите проблеми е клерикализацията на Църквата, която не само принизява ролята на миряните в църковния живот, но и оскърбява достойнството на свещеническото ръкоположение. Вина за този процес с дълбоки корени в историята ни имат и клириците, и миряните – поради общото си отдалечаване от „тайнството на Църквата” и поради повсеместното оскъдняване на благодатта.И така, клерикализацията е явление противоположно на идеята за свещенството, изразена в Новия Завет. Тя има своите корени в старозаветното разбиране за свещеническия род – но пренесено във времето на Новия Завет, това разбиране се превръща не просто в анахронизъм, но в уродлива имитация на идеята за устройството на Тялото Христово, тоест на Църквата.
Как се получава разминаването?
В древния Израил старозаветното свещенство е било ограничено само до един род – този на левитите. От всички израелски колена само те са можели да общуват с Бога в скинията. Христос обаче променя това - чрез Него свещенството става принадлежност на цялата Църква и няма отделен род или група хора, които да са привилигировани в общуването с Него. Всички ние, които повярвахме и се „облякохме” в Христа чрез кръщението, придобихме в дар и царственото свещенство, станахме „свещенически народ”, който служи на Небесния Цар. „Вие сте род избран, царствено свещенство (βασιλειον ιερατευμα), народ свет (εθνος αγιον), люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина; някога бяхте не народ, а сега сте народ Божий (λαος θεου); бяхте непомилвани, а сега помилвани” (1 Петр. 2:9)
Сам Христос подпечата истинността на този дар, който беше обещан чрез пророците (Изх. 19:6), но стана възможен едва чрез Възкресението Христово, като избра своите апостоли. Те не бяха левити, а никому неизвестни рибари, митари (ср. Мат. 9:9), хора без знатно потекло, но със знатни сърца.
Йерусалимският храм – мястото където само един избран род – левиевото коляно служеше изолирано от народа, загуби значението си. В Христа левиевото коляно се превръща в лаическо. Първосвещеникът Христос заменя левитското първосвещенство с първосвещенство „според Мелхиседековия чин” (Евр. 5:10). В Христа Израил престава да бъде „народът Божий”, а в такъв се превръща всеки, който повярва и се кръсти: „Няма вече юдеин, нито елин, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, ни женски; защото вие всички сте едно в Христа Исуса.” (Гал.3:28) . Принципът за етническа принадлежност е заменен с този на принадлежност към Църквата. Кръвната жертва е заменена с безкръвна: „А дето има прошка за тия, няма вече принос за грях.”(Евр. 5:18) и всеки член на Църквата е призован да я принася, „духовната жертва” (1Петр. 2:5) на покаянието в и чрез Евхаристията: „И тъй, братя, като имаме дръзновение да влизаме в светилището чрез кръвта на Иисуса Христа, по нов и жив път, който отново ни отвори Той чрез завесата, сиреч, плътта Си, и като имаме велик Свещеник над Божия дом, нека пристъпваме с искрено сърце, при пълна вяра, след като с поръсване очистим сърцата от лукава съвест и умием тялото с чиста вода” (Евр. 5:19-22).
Древната църква не познава деленето на клирици и народ (лаици, миряни) и никога не е влагала в него смисъла, който днес се е утвърдил – римокатолическото разбиране за привилигирован клир, за хора издигнали се чрез ръкоположение до по-висша класа, което прави общуването с Бога възможно и за останалите. Идеята за профанизирания, непосветен в тайната на спасението народ е чужда на Св. Писание. Божият народ в Църквата е събран в Христа и участва в Неговото Свещенство и Царство.
За съжаление, още през ІІІ век започват да се чувстват наченките на противопоставянето на клир и миряни, на принизяването на едните за сметка на другите. В началото на V в. блаж. Иероним посочва, че вече има пренебрежително отношение към миряните – лаици, занимаващи се със земни дела в противовес на свещения клир. Но виновник за това положение са самите миряни, принизили присъщото им „царствено свещенство”, което неизбежно превръща епископите във все по-силно средоточие на свещеното, на свещеническото „посвещение”. Тази дистанция се увеличава прогресивно с охладняването на миряните към даровете на Светия Дух, със силното проникване на светския дух в Църквата. Това е истинското „отпадане на лаиците”, предателство към свещеническата природа, която носим.
Днес ние просто приемаме тайнството кръщение, но оставаме напълно в грижите на този свят и по този начин се връщаме в старозаветната семантика на думата „лаик”, употребявана в гръцкия превод на Стария Завет само за неодушевени вещи, профанни, неосветени предмети, непригодни за употреба в богослужението в храма. От тук и добилото вече съвсем негативен нюанс днес обръщение „лаик” (мирянин), човек способен само на пасивно възприятие, нямащ какво друго прави в Църквата –понеже се е самолишил от еклесиологически си функции и се е задоволил с изпълнението на тройното правило „моли се, плащай и се подчинявай”.
Това е накратко богословския, еклесиологичен аспект на „царственото свещенство”. За да не бъдем погрешно разбрани и за да не си помисли някой, че „царственото свещенство” е самодостатъчно и обезсмисля йерархичността на Църквата, ще подчертаем, че всеобщото свещенство на народа Божи, никога не е било противопоставяно на свещенството на клира, на църковната йерархия, напротив. Църковната йерархия се явява органична, неразривна част от „народа Божи”. Царственото свещенство, което сме всички ние, които сме в Църквата и по този начин сме Църквата, не само не изключва църковната йерархия, но я изисква и обуславя. По образното описание на П. Евдокимов „Божият народ е диференциран от Бога по „свещенически принцип”, чрез харизматичните служения. Епископатът е избран измежду Божия народ, взет е от неговата свещеническа плът и кръв, но той не представлява особена структура над него, доколкото е органична част от Тялото, онтологично единство на всички членове”. Йерархията не може да възникне и съществува в безблагодатно общество, тя винаги се осъществява в Църквата и заедно с Църквата и никога не се упражнява с деспотизъм и подтисничество, защото Църквата от „организъм на любовта” се превръща в номиналистично, клерикално общество.
„Защото не господаруваме над вярата ви, но сме помощници на радостта ви;”(1Кор. 1:24).
На Петдесетница над Църквата се излива в пълнота благодатта на Св. Дух. Тази благодат става достояние на всички нейни членове. Освен пълнотата на благодатта призваните към различни служения в Църквата, получават и различни специфични дарове на Св. Дух, за да могат да извършват това служение. Едно от тези служения, което се различава от всеобщото служение на „царственото свещенство”, е първосвещеническото служение, което председателства „общото дело”, тоест светата Литургия, Евхаристийното събрание. Това е служението на епископа, което съчетава в себе си Първосвещеника, Учителя и Управителя. Тук ми се иска да приведа един прекрасен пасаж от о. Йоан Майендорф: „Св. Писание и най-ранното Предание на Църквата говорят за това, че апостолите, когато са поставяли предстоятели на Църквата, не са им предавали благодатта на апостолството (тази благодат, свързана с личното свидетелство на Възкресението Христово е непреподаваема), но са ги правили „апостолски приемници” в Църквата и за Църквата. Вън от Църквата няма апостолска приемственост, но вътре в нея, именно тя указва на тези, които във всяка Църква са призвани да предстоятелстват и да бъдат образ на самия Христос. Не апостолската приемственост, а предстоятелството в народа, (в „царственото свещенство”) прави епископите Първосвещеници, а благодатта за това предстоятелство те получават чрез ръковъзлагането (хиротонията) на апостолските приемници. Тази благодат им се дава, защото Евхаристията е осъществяване Жертвата на Единствения Първосвещеник Христос и тя предполага първосвещеническо служение, отличаващо се от общото „царствено свещенство” на народа Божи. Архиереят като образ на Христа, е предстоятел на Евхаристията.”
Даровете на Св. Дух не се дават сами по себе си, те не са някаква особена награда, а са дадени да обслужват конкретните нужди в Църквата, за всеобща полза, за възрастване във вярата и пълнота . „А на всеки се дава проявяването на Духа за обща полза”(1 Кор.12:7). Затова Бог „постави едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители, за усъвършенствуване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово, докле всинца достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божий, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство”. (Еф. 4:11-13).
Църквата е духовен организъм и разнообразните служения са дадени за възпълване на различните духовни нужди.. В нея всеки член, тоест всеки един от нас, заема определено, уникално, присъщо само нему положение и място. И Бог е подредил всеки един член от това тяло така, както Му е било удобно (виж: 1Кор. 12: 1-31).
Изводът, който трябва да направим от казаното дотук и който бихме искали да подчертаем, е, че разликата между миряни и клир няма онтологичен характер, а само функционален. Точно това съзнание е било водещо в поведението и действията на Православната църква през близо две хилядната и история. Това съзнание трябва да продължи, ако искаме да останем верни на Преданието и Писанието - миряни и клир в Църквата са едно неразривно единство, като нито едните, нито другите са си самодостатъчни. Миряни и клирици са „царствено свещенство”, с от Бога дадени различни служения. Решаването на въпросите и проблемите, с които Църквата се е сблъсквала в различните периоди от съществуването си, също са били плод на това хармонично единство и участие. Трябва да си дадем сметка, че противопоставянето миряни на клир и изтъкването на каквито и да е било „свръх” достойнства на едните или другите е болестно състояние, което руши църковните устои. Лишаването или препятстването под какъвто и да е предлог на участието на едни или други от дебата и взимането на решения по църковните въпроси, говори за загуба на църковно съзнание и нарушени връзки с Преданието. И за да не остане казаното дотук чиста теория, ще приведем примери от църковната история, показваща хармоничното съществуване на този модел, в който няма противопоставяне, а взаимодопълване по пътя към „пълнотата в Христа”.