Историческият завършек на всеки разкол е разкол

Автор: Венцислав Каравълчев

публикувано в: сп. Християнство и култура бр. 23, 2007

http://www.dveri.bg/content/view/6130/1/

„От нас излязоха, но не бяха от нас; защото ако бяха били от нас, щяха да си останат с нас; но излязоха, за да стане явно, че те всички не са от нас.( 1 Йоан. 2:19)
На 17 май 2007 година Московският и на цяла Русия патриарх Алексий ІІ и Източно Американският и Ню-Йоркски митрополит Лавър подписаха „Акт за каноническо общение между Руската Православна Църква, Московска патриаршия (РПЦ МП), и Руската Задгранична Православна Църква (РПЦЗ)”. Това историческо събитие сложи логичен край на продължилото близо 90 години разделение на Руската църква. Церемонията по подписването се състоя в храма на Христос Спасителя, в присъствието на президента на Русия Владимир Путин, изиграл ролята на посредник и катализатор на това обединение, както и на много други представители на руския политически елит. След подписването на документа се осъществи и първата съвместна св. божествена Литургия, като царските двери в храма останаха отворени през цялото време, както се прави на Великден, и всички присъстващи можеха да наблюдават общото причащаване на предстоятелите на разделеното до този момент руско православие.
За много хора причините за този почти едновековен разкол и до ден днешен остават непонятни. В действителност РПЦ МП и РПЦЗ практически почти нямат различия в обредността и каноните си. Трудно е за страничния наблюдател да разбере, какво поражда жаждата за страстното отстояване на желанието за отделно и паралелно съществуване на двете църкви, непримиримите спорове за това кой е „по-православен”, при положение че и двете църковни общности къде официално, къде не, признаваха взаимно тайнствата си. Неотдавна Берлинският архиепископ Марк, един от идейните вдъхновители на обединението, разказа за трудния процес на преговори, когато често пъти „спорещите са се разотивали вечер, без да знаят, дали ще се съберат отново сутринта”. И накрая равносметката: половин година след подписването на Акта от всички епархии на Задграничната църква само една – Берлинската епархия, успя да избегне вътрешното разцепление. Тепърва разколът в Руската църква ще бъде изследван от историци и богослови, той дава богат материал и за изследователите на религиозната психология на 20 век.
Задграничната църква се образува от руското духовенство зад граница съгласно указа на св. патриарх Тихон. С този указ се даваше право на отделното съществуване на т. нар. „задграничници”, „докато Църквата в Русия не се избави от безбожната власт”. Формалното разрешение води съвсем скоро до канонично разделение, носещо след (със) себе си омраза, взаимни обвинения и претенции. Подписаният от митрополит Сергий Старогородски (или Страгородски), местоблюстител и по-късно патриарх на РПЦ, документ от 1927 г. за лоялността на Московската патриаршия към революционната власт, според „задграничниците” превръща Църквата в заложница и институция, управлявяна от „Любянка” - (район в централната част на Москва, където са съсредоточени много от руските правителствени учреждения, но преди всичко се има предвид разположената там ВЧК, Всероссийская чрезвычайная комиссия или по-кратко ЧК, след 1954 г. преименувана в КГБ - Комитет государственной безопасности - б. р.). Това за тях се превръща в краеъгълен камък на учението им, даващ им право да претендират да бъдат ако не по-истинската, то поне „по-здравата” част на Руската църква. Все пак умишлено и с цел да се опрости проблемът дълги години беше премълчаван или преиначаван фактът, че подобен документ е бил подписан през месец юни 1923 г. и от св. патриарх Тихон, в чийто авторитет и святост „задграничниците” никога не са се съмнявали. В него между другото св. патриарх Тихон сякаш се разкайва за решението си, с което дава право на „задграничниците” да съществуват самостоятелно и още веднъж осъжда Карловацкия архиерейски събор на Задграничната църква, вече осъден от Св. Синод на РПЦ през 1922 г. Светителят явно е усетил повея на омразата, която разделението поражда и която ще трови църковния организъм дълги години. В излезлия през 1994 г. сборник "Акты патриарха Тихона" има много малко известни и любопитни документи, даващи повод за ново преосмисляне на един от най-трагичните периоди в историята на Русия и Руската православна църква.
Близо година по-късно св. патр. Тихон и Св. Синод излизат с ново постановление, където заявяват, че „нито Светейшият Патриарх, нито съществуващото при него църковно Управление имат нещо общо със задграничните архиереи, целящи да дискредитират държавната власт, като същевременно осъждат подобна дейност”. В продължението на документа се настоява митрополит Евлогий, назначен след закриването през април 1922 г. на Задграничното църковно управление, да управлява задграничните църкви. Остава обаче загадка, на какво основание продължава да съществува това вече закрито управление, носещо новото име Архиерейски синод. Документът завършва със заявлението, че митр. Антоний (Храповицкий), явяващ се първойерарх на Задграничната църква, няма никакво право да говори от името на Руската православна църква и паството и не е упълномощаван да прави подобни изявления. Документът е подписан освен от св. патр. Тихон, още от св. свещеномъч. Иларион (Троицки), св. свещеномъч. Петър (Полянски) и други трима архиереи.
Тези решения на РПЦ обаче нямат никакви реални последствия за Задграничната църква, дори напротив - те задълбочават кризата, назряваща между Москва и духовенството в емиграция. Задграничниците обвиняват висшето духовенство в пределите на Русия, че са направили от Църквата слугиня на болшевиките. Другата ключова претенция на „задграничниците” беше икуменизмът – движение за едно по-добро взаиморазбиране и сътрудничество между християните. Според най-крайните си критици обаче икуменизмът е движение, стремящо се към религиозна глобализация с първа стъпка обединение на всички християни, което да трасира пътя към крайната цел - обединението на всички религии. Скоро след края на Втората световна война РПЦ МП става участник и член на ССЦ – Световния съвет на църквите (не без давлението на съветската власт, която гледа на икуменическото движение като на средство за пропаганда) - нещо, което Задграничната отказва да направи (някак си встрани и доста наивно се отчита фактът, че РПЦЗ дълги години има официален наблюдател в ССЦ, както и това, че изпраща наблюдаващ на Втория Ватикански събор), считайки подобно участие за отстъпление и предателство спрямо православието.
РПЦ МП има не по-малко претенции спрямо Задграничната църква. Все пак няма нищо по-лесно от това да критикуваш от позицията на собствения си западен щит и уют и да клеймиш братята си, намиращи се в страшната паст на чука и наковалнята. След перестройката повечето християни в Русия се чувстваха обидени, че са длъжни да се „извинят” пред руските християни на Запад за ограничаването на църковния си живот до възможния минимум. Но най-тежкото обвинение–клеймо към „задграничниците” е прозвището „колаборационисти”. Причината е, че по време на Втората световна война Задграничната църква е поддръжница на Германия. Ненавистта към комунистите и фактът, че немците отварят наново закритите храмове на окупираните територии, карат йерарсите на РПЦЗ да приветстват фашистите като освободители и нелицемерно да ги възхваляват. За съжаление в групата на ентусиазираните почитатели на фашистка Германия попадат не само първойерархът на Задграничната църква митр. Антоний (Храповицки), но и такива колоси на православивния дух на ХХ век като св. архиеп. Йоан Максимович (Шанхайски и Сан-Франциски).
През 1991 г. с разпада на Съветския съюз свършва и зависимостта на Църквата от комунистическия административен апарат, фашизмът също отдавна е минал в историята. Тоест, след 1991 г. основните фактори за разделението са вече история и съвсем логично беше да се очаква, че историческата памет за това разделение също трябва да остави емоционалната натовареност и да се превърне в чиста история. На близо вековното разделение на руския народ на „бели” и „червени” трябваше да се сложи край и какъв по-добър можеше да има от обединението на двете руски църкви, РПЦ и РПЦЗ. Ръководителят на Отдела за външно-църковните отношения на Московската патриаршия, Смоленският и Калининградски митрополит Кирил много точно характеризира случилото се: „Обединението на нашите църкви има огромно значение за нашия духовен живот, за укрепване на националното самосъзнание. Съвременна Русия открива възможности за примирението на своите чеда, за преодоляване на последствията от революцията и Гражданската война.”
Но и това обединение, както всички обединения досега в човешката история идва да потвърди един печално известен исторически факт, а именно, че всеки разкол завършва рано или късно с друг разкол. За съжаление, въпреки православната вяра църковното ни битие е много повече индивидуалистично, отколкото общо, затова и заедността отдавна е преминала в инобитието на православната терминология, изпразнена от практическо съдържание. Така че едва ли трябва да бъдем прекалено изненадани от факта, че и това дълго подготвяно и внимателно обмислено обединение на двете руски православни църкви завърши с поредната поредица от нови разколи. Главната причина за това беше, че формалното преодоляване на разкола предшества вътрешното му надмогване, психологията на религиозното разделение като признак за „повече православност” и до днес е движещ фактор в действията на огромна част както от „задграничниците”, така и от християните в Русия.Още през ноември 2001 г., когато руският президент В. Путин покани в Русия архиепископ Лавър (току що станал митрополит на Задграничната църква), за мнозина това беше ясен сигнал, че обединението е въпрос на време. Сериозното потвърждение за това беше паниката, обхванала част от най-непримиримите „задграничници”. Стигна се дори до там, че „непримиримите” отказаха да признаят митрополит Лавър за законно избран (нищо, че и мнозина от тях участваха в този избор, нищо, че предишният първойерарх на РПЦЗ митр. Виталий поради напреднала възраст – през 2001 беше на 91 години – поиска сам своето освобождаване и лично подкрепи и благослови избора на митр. Лавър) и да отхвърлят пълномощията му да подписва такива съдбоносни актове. Изглежда критиците му забравиха или не искаха да си спомнят, че още по времето на митр. Виталий, на 26 октомври 2000 г. съборът на „задграничниците” прие решение РПЦЗ да встъпи в общение със Сръбската патриаршия, с което де факто и де юре влизаше в общение с всички поместни православни църкви, съставляващи съгласно Никео-цариградския символ на вярата едната „свята, съборна и апостолска Църква”. Между другото фактът, че църковното съзнание на „задграничниците” допускаше да имат общение с една канонична поместна Църква заради нейната антиикуменическа политика и поради историческа сантименталност, но в същото време да отстояват пребиваването си в „евхаристийно разделение” с останалите църкви, за богословите вече е симптом за развитието на една различна еклезиология. Еклезиология, която не се основава на идеята, че единството на Църквата се гради върху общата Евхаристия от една Чаша, а върху вярата в съществуването на една „невидима”, „духовна”, в известен смисъл „неисторична” Църква, чиито граници зависят от твърде субективни фактори. Което в същността си е и протестантската концепция за Църквата.
Но да се върнем към фактите, непосредствено предшестващи обединението. Явно прави са били онези, които доста време преди митр. Виталий да подаде оставка говореха, че той е с физическа и умствена немощ и делата на Задграничната църква се управляват от неговата секретарка Л. Роснянска. Тоест една жена, г-жа Роснянска, е взимала съдбовните решения в Задграничната църква, като е изготвяла странни документи, които давала за подпис на нищо не разбиращия митр. Виталий. Пряко доказателство за това са и думите на архиепископ Антоний Орлов, който (между другото не без помощта на г-жа Роснянска) "си възложи" длъжността "временно управляващ" Задграничната църква:
„Страшно е да си представим, че в историята на нашата славна задгранична Църква ще бъде записано, че в последния момент вие сте изменили на митр. Виталий и сте избрали вместо него Л. Роснянска, изпълнявайки нейните „укази”.”
Как обаче трябва да се оценят действията на архиеп. Антоний Орлов и други задгранични архиереи и йереи, които, въпреки че са си давали ясно сметка за умственото състояние на владика Виталий, само и единствено с цел да не приемат законно избрания нов предстоятел - митр. Лавър, не се посвениха да го „възстановят” в длъжност, нито после да изберат временно изпълняващ правомощията му в лицето на митр. Антоний Орлов. По този начин още преди да се заговори сериозно за обединение в Задграничната църква се появиха два враждебни лагера – РПЦЗ (на митр. Лавър) и РПЦЗ (на митр. Виталий).
Тези, които стояха твърдо зад митр. Лавър, бяха напълно удовлетворени от „Основите на социалната концепция” на РПЦ, приета под председателството на патриарх Алексий ІІ, където в раздела „Църква и държава” е формулирана новата позиция по отношение на държавните власти: „Ако властите принуждават православните вярващи към отстъпление от Христа и Неговата църква, а също така към греховни и душевредни деяния, Църквата е длъжна да откаже на държавата тяхното изпълнение.” В края на 2006 г. на патриарх Алексий ІІ от храма „Св. Богоявление” в Бостън бяха предадени одеждите на покойния вече трети първойерарх на РПЦЗ митрополит Филарет (Вознесенски) – един от най–големите ревнители за възсъединяването на двете руски православни църкви.
Привържениците на Виталий от своя страна са убедени, че „вълкът козината си мени, но нрава не” и според тях президентът на Русия Владимир Путин се стреми към обединението на Руската църква с единствената цел да получи ново силно оръжие за влияние над Запада и преди всичко над САЩ, обзавеждайки паралелно тайните служби с нова агентура от емигрантските среди. Колкото повече наближаваше датата на официалното обединение, толкова повече се задълбочаваше и роеше разколът в Задграничната църква. Някои непримирими свещеници и миряни отправяха закани и заплахи, че ще се присъединят към десетките гръцки старостилни разколи. Други - че ще се присъединят към някои от още по-многобройните руски разколи. Така на 17 май 2007 г. и без друго неголямата емигрантска диаспора влезе в лоното на майката-църква в още по-намален състав. Това помрачи донякъде блясъка на значимото събитие, въпреки че официално не му беше дадена широка гласност. Роенето обаче не спря с приемането на Акта за канонично общение. Поредният метеж беше организиран от един от най-авторитетните и уважавани клирици от обкръжението на митр. Лавър - Таврическия и Симферополски епископ Агатангел. Обединената вече Църква забрани на еп. Агатангел да служи, докато не се покае, но в резултат във виртуалното пространство се появиха списъци с изявления на енории, свещеници, миряни и т. н., преминаващи под управлението на епископ Агатангел. Така противно на всяка логика стремежът и желанието за обединение доведе от една страна до неговото реално осъществяване, а от друга - до отпадането от църковния кораб на поредните групи духовни авантюристи. Авантюристи, които довчера седяха и бяха в общение на една трапеза, а датата „17 май 2007 г.” ги разхвърли по различни маси и софрички, откъдето в синхрон с разколническата логика всеки клейми другите, считайки само и единствено себе си за „последнен мохикан” на Православието.
По този начин Православната църква не се оказа достатъчно зряла да осъществи пълноценно преодоляването на този болезнен разкол с метастази във всички поместни църкви. Широк диалог не се проведе, като изключим официалния между двете църкви, но причината за това не е само недалновидност или желанието за форсиране на събитията. Много по-сериозен проблем е вътрешната невъзможност на църковните среди да осъществят този дебат – поради егоизъм и духовна незрялост. Осъществено в състояние на дълбока криза на църковното съзнание, обединението на двете руски църкви затвори една голяма рана, но отвори десетки нови – може би по-малки и затова извън погледа на анализаторите, които търсят винаги глобалните исторически процеси, но затова пък по-опасни. Сред новите предизвикателства пред Православието и Руската църква в частност е съхраняването на единството и спирането на центробежния процес сред православните в Западна Европа, но също и адекватният отговор на изкушението на „националното православие”, което подкопава доверието към Руската православна църква на Запад. Разширяването на юрисдикцията на Руската църква в Европа и Америка среща тоталния отпор на Вселенската патриаршия в един безсмислен, но затова пък упорит и исторически обусловен спор за надмощие. И ето, че в момента сме пред прага на дълбок разрив между двете Църкви, който заплашва да прерасне в нов, пореден разкол - този път между славянското и гръкоезичното православие.
„От нас излязоха, но не бяха от нас…” (1 Йоан. 2:19) - тези думи на апостола предпазват както от утопизъм и идеализация на църковния живот, така и насочват към разковничето на проблема. Колкото по-малък е Христовият дял у всеки от нас, толкова по-дълбоки са браздите на отчуждението и разделението в душите ни. А оттам до формалната проява на разкола разстоянието е само крачка.

Старецът Гавриил ( Годердзи Ургебадзе Василиевич)

Автор: Венцислав Каравълчев

публикувано в:

http://www.dveri.bg/content/view/5740/100/

Има такива старци, на които Бог е дал благодатта на последните времена. Искаме да запознаем читателите на "Двери" с един от тези макар и много рядко срещани духовни светилници, какъвто е грузинският старец Гавриил.
Недалеч от Тбилиси, в древната грузинска столица Мцхета, притихнал сякаш във величествената сянка на катедралния храм Светицховели (Животворящ, Живоносен стълб) е манастирът Самтавро. Там в двора, зад малкия старинен храм се намират няколко гроба. Суетата около единия е забележима, малката пейка обърната срещу надгробния кръст никога не остава без хора. Едните идват, други си отиват, кой набързо просто изважда нагръдното си кръстче и го долепя до надгробния кръст, кой взима в шепата си малко пръст от надгробието, един коленичи и се моли, друг просто мълчаливо седи. Всички идват с едничкото желание да се докоснат до светостта, която дори гробът не може да затъмни. Това е последният дом на стареца Гавриил.
Роден е на 26 август 1929 година в Тбилиси, в семейството на убеден комунист. Баща му умира рано, а майка му става впоследствие монахиня Анна (2000+) и днес е погребана близо до своя син.
Казват, че има хора, който Бог е избрал за Себе си още от утробата на майка им. Старецът Гавриил е бил точно такъв. Негови близки и съседи си спомнят, че още като дете по цели дни не посягал към храна и бил отдаден на любимото си занимание - да строи църкви от кибритени клечки. Баща му разрушавал църквите, а той бил от тези, които ги съзиждали. Въпреки жестокия атеизъм през тези години в СССР, едва 12 годишен, отец Гавриил знаел прекрасно Евангелието. След отбиването на редовната си военна служба в редовете на Червената армия, в началото на 50-е години на миналия век, отец Гавриил построил в дома си четирикуполна църква. Комунистите така и не успели да я разрушат и тя съществува и до днес. Цялата църква е окичена с различни икони. Някои в рамки, други просто изрезки от дореволюционни вестници, измачкани, обгорени... Всички тях отец Гавриил е събирал от бунището. Имал е дар да ги открива и „спасява”. Още тогава мнозина го считали за душевно болен. В 1955 година Годердзи приема монашество под името Гавриил. Годината е 1965, а датата 1 май, ден на трудещите си. Проспект Руставели е изпълнен до краен предел от манифестиращи труженици. Мнозина от нас си спомнят тези насилствени и нищо не значещи демонстрации на солидарност с трудещите се от другите братски социалистически страни и подтиснатите ни братя от запада. И тук, на този митинг, както обикновено се откроявал един огромен портрет на „бащата на всички трудещи се” - Ленин. Но отец Гавриил отишъл и пред смаяните погледи на всички го запалил. Бил арестуван от КГБ и над него няколко месеца лично се „трудил” доскорошният президент на Грузия, а тогава още среден апаратчик в Комитета по държавна безопасност Едуард Шевернадзе. Можем само да гадаем на какви изтезания е бил подлаган в полицейските подземия. Човекът, осмелил се публично да изгори портрета на Ленин в онези години. На всички въпроси защо го е сторил, старецът Гавриил спокойно отговарял: "Защото човек не бива да се боготвори". На този плакат, твърдял той, трябвало да бъде Разпятието Христово. „Вие казвате – Слава на Ленин”, а аз ви казвам, че е трябвало да напишете: „Слава на Господа Иисуса Христа”. В психиатричната клиника му поставили диагноза „психопат със склонност към шизофрения”. Тази диагноза спасила и отец Гавриил от разстрел. Господ запазил избраника си, за да не остане грузинския народ без назидател. Отец Гавриил изтърпял много неща от мъчителите си, но никога никого не осъдил. „Той строго забраняваше да съдим когото и да било – разказва игуменията на манастира Самтавро, майка Кетеван, - и ни наставляваше така":
„Ако видиш убиец, или блудница, или пияница, търкалящ се в калта, никога не го осъждай, защото Сам Бог му е отпуснал юздата, а твоята държи в ръката Си. Ако реши да я отпусне, ти ще се окажеш даже в по-лошо положение и ще попаднеш в същия грях като този, когото осъждаш и ще погинеш... Трябва да обичаме всички, но ако не можем, то поне да им желаем доброто”. Майка Кетеван, на която стареца предсказал игуменството, си спомня първата среща с о. Гавриил. Било преди повече от 20 години, на централния проспект Руставели в грузинската столица. Отецът бил вдигнал високо ръце и със силен глас призовавал: „Грузинци, опомнете се и се пробудете! Грузия загива! Гробът на св. Шушаник е в запустение! Метехският храм е превърнат в театър!” Старецът гръмко плачел и скърбял за своя народ. Минаващите го гледали с интерес, някои го слушали, а други скептично се усмихвали.
Отец Гавриил умело прикривал своите дарования под мантията на юродивството, но окръжаващите са чувствали неговата благодат и се вслушвали в съветите му.
Майка Елисавета Зедгенидзе си спомня случай, когато по пътя към манастира Джвари (Кръст, недалеко от Мцхета, построен през 5 век) отецът я благословил да купи водка, той скрил бутилката под расото си и влязъл в храма по време на службата. Там извадил бутилката, пил и почерпил всички в близост до него. След това се огледал наоколо, усмихнал се и казал удовлетворен: „Виж, как никой не ни осъди, те всички ще се спасят”.
Спомням си, че моят приятел Мераб, който добре познаваше стареца, не веднъж ми е казвал, че о. Гавриил е обичал да пие пред хората и да показва опиянение и така разсейвал всякакви съмнения за святост.Сред отличителните харизми, с които Бог го бил дарил, бил дарът да привежда хората към дълбоко покаяние.
Един монах попитал стареца, какво е това пост? Отец Гавриил, който ясно виждал миналото и настоящето, му отвърнал: „Сега ще ти обясня”, и открил всичките му грехове. От срам монахът не знаел какво да прави. Паднал на колене и започнал да плаче, а отец Гавриил му казал: „Искаш ли да ядеш?” – „Не, отче, благодаря, не ми се яде” – отвърнал монахът. „Ето това е постът, нали искаше да знаеш: когато помниш своите грехове, ти се каеш и дори не мислиш за храна”.
Веднъж в килията на отеца дошла съпружеска двойка. Жената била бременна. Старецът им казал, че детето разбира всичко и трябва да бъде учено на Словото Божие още от утробата на майка си. Мъжът се удивил, че той не може да чуе дори в съседната стая какво се говори, а как детето ще чува в утробата на майка си? Старецът тогава подвикнал към жената: „Детенце, ти чуваш ли ме?” И плодът на бременната така силно се размърдал, че на нея й прималяло и трябвало да седне.
При отеца дошъл гост от Атон. Старецът, без да го познава, му подарил икона на неговия Ангел Хранител. Гостът се поклонил и го помолил: „Ела при нас, от нищо там няма да имаш нужда”. Отговорът бил: „Аз моята Грузия за Атон не заменям”. Гостът бил игумен на един от атонските манастири. Мнозина обясняват неговата категоричност с пророчествата, които той ни е оставил.
„Борбата на светите пророци Енох и Илия с антихриста ще я предават по телевизията. Когато иконата на Иверската Света Богородица напусне Атон, ще забият камбаните и църквите ще й се поклонят, за да я изпратят. Всичко това ще се предава по телевизията. Това е милост Божия, за да могат хората по света да видят и желаещите да се спасят, ще дойдат в Грузия... Антихристът тук няма да се възцари. И тук ще има гонение, но то няма да е като на другите места. В Евангелието е написано, че навсякъде ще бъде повдигнато гонение и горко на тези, които му изменят. Ще дойде време и хората ще бягат в гората. Но никой да не бяга сам... Бягайте в гората на малки групи. За християните най-голямото страдание ще бъде, че те самите ще избягат в гората, но техните близки ще приемат печата на антихриста. Продуктите, на които ще бъде поставен печата на антихриста не могат да ви навредят. Това още не е самия печат. Трябва да казвате молитвата „Отче наш”, да се прекръствате и храната, която ядете също, и да я поръсвате със светена вода – така се освещава всяка храна...”
„Над всички канони и устави е любовта. Ето защо толкова много се говори в Книгата за нея” - обичал да казва о. Гавриил. „Ако ненавиждаш дори и един човек, в негово лице ненавиждаш и самия Христос и далече си от Царството Божие... В последните времена любовта, смирението и добротата ще спасяват хората. Добротата отваря вратите на Рая, смирението въвежда в Рая, а любовта ще ни покаже Бога”.
В края на живота си отецът бил тежко болен. Над дванадесет пъти са вадили течност от стомаха му. Докторът правел всичко в много примитивни условия, в килията на стареца. Според специалистите нормален човек би издържал не повече от 2-3 подобни процедури. Но всичко било според Божия план. Старецът Гавриил мирно затворил очи на 2 ноември 1995 година.Той още не е канонизиран официално от Грузинската църква, въпреки многобройните свидетелства за светостта му приживе и след смъртта му.. За себе си, на шега той казвал така: „Първо трябва да канонизират отец Георги (Мхеидзе). Той е велик светец”. Неотдавна, през 2003 година Грузинската църква канонизира духовния наставник на стареца Гавриил, отец Георги. Първата част от пророчеството му се изпълнила...
По молитвите на стареца Гавриил, Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй и нас грешните. Амин.

Един епизод от живота на св. Василий

Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/1613/319/

Или как св. Василий Велики отказал да стане спасител на Църквата, и така се превърнал в стълб и крепило на Православието през вековетеНикога преди християните не са четяли толкова много, както днес. Но изобилието, както навсякъде, разглезва. Един съвременен класик беше казал, че съвременният човек вече се е оттучил да чете, той просто се осведомява. Така и ние във века на информацията плуваме в океан от църковна литература, но като мързеливи плувци оставаме винаги на плиткото, а после се хвалим, че морето ни е до колене. Сглобяваме късчета от набързо прочетеното в удобна за нас конфигурация и гръмко тръбим: "Ето това е Православието!". Всички противоречия са изчистени, всичко е ясно, математически точно и напълно безспорно. Живият опит на живота на Светия Дух в Църквата се подменя от ясна и проста система.
Едно от най-големите изкушения, които трябва да преодолее днешният православен християнин, е представата за Църквата като за електрическа система - ако някъде нещо даде на късо, цялата система изгаря. И тогава идват алтернативите на "по-истински православни" наши братя и сестри, чиято реклама гласи, че тяхната система никога не дава на късо.И така, нека обърнем поглед към ранната история на Църквата и по-специално към живота на св. Василий Велики. Бурна епоха, с много противоречия в Църквата, с много смутове, ереси. Когато от една страна, Православието се утвърждавало като официална религия на Византия, от друга, обаче, светският дух нахлувал в църковните среди и на тогавашните светци им се струвало, че Църквата загива...Св. Василий Велики е една от най-ярките личности в близо 2000 годишната история на тази Църква. Колко поучителни неща можем да научим от живота на св. Василий, ако познаваме добре църковната история. И така, св. Василий освен при известния софист Ливаний, е учил и в Атина, в старата атинска академия, основана от Платон. По време на следването си, св. Василий се запознава с много хора, един от тях е св. Григорий Богослов, другият е бъдещият император Юлиан Отстъпник, студенти в същата тази академия. На 25 години св. Василий приема кръщение (354 г.) Желанието за подвизи е характерна черта на неофитството. Воден от това желание, св. Василий тръгнал да пътешества из Сирия и Египет, да се запознае с монашеството там. Увлечен по аскетическия идеал, св. Василий става духовно чедо на Евстатий Севастийски - известен отшелник и водач на група с крайни монашески възгледи - назореи. Тези възгледи на Евстатий били осъдени на Гангърския събор. Това обаче не попречило на дружбата на св. Василий и Евстатий. (Вярно е, че доста по-късно дружбата им има край). Година по-късно св. Василий заменя крайния аскетизъм с по-умерен монашески живот. Заедно със св. Григорий Богослов и неколцина приятели основават в имението на бащата на св. Василий *аристократична* християнска община, с полу-монашески живот. Там издават и преиздават избрани части от трудовете на Ориген под името Добротолюбие. Св. Василий е бил ръкоположен за епископ от привърженици на "подобосъщието" в Църквата, въпреки че никога не е отстоявал такъв възглед и през целия си живот е защитавал "единосъщието" на Божия Син и Отца. Епископът на Кесария Евсевий (не известният като историк Евсевий Кесарийски), който го ръкополага първо за презвитер, е бил спорна личност, защото, първо, бил избран неканонично, и второ, защото бил обвиняван в ереста на "подобосъщието". Въпреки това, св. Григорий Богослов го нарича "благочестив и мъдър човек", който "по човешка слабост" изпада в конфликт със св. Василий. И забележете, когато разривът между епископа и неговия презвитер настъпва, групата на ревнителите-назореи в Кесария пожелават да се отделят от Църквата, именно поради неканоничния избор на Евсевий и еретическите му възгледи. Те предлагат на св. Василий да оглави тяхното крило, защото той притежавал безспорен авторитет на аскет и на никеец в града. Но вместо това, св. Василий, "по съвет на св. Григорий Богослов" избира да се оттегли от смутния град и да не вземе страната нито на епископ Евсевий, нито на назореите. И наум не му е дошло "да спасява Църквата", като създаде едно оградило се от беззаконието стадо...Връща се в Кесария, когато настъпва поредното гонение срещу православните от император Валент и става дясна ръка на епископ Евсевий, от когото приема и епископско ръкоположение. Близкото на св. Василий духовенство не поддържало еретическото арианско учение, но въпреки това отказвало да приеме *единосъщието* на Отца и Сина според Никейския символ на вярата. Ясно давайки си сметка, че става дума за хора с еретически възгледи, св. Василий никога не е поставил под съмнение принадлежността им към Православната църква, нито пък е странял от причастие с тях, доколкото те са били в Църквата.Той претърпял много огорчения, както от ариани, така и от православни. Арианите го ненавиждали като техен директен противник, а православните затова, че е прекалено отстъпчив спрямо полуарианите, тоест подобосъщните. Дори неговият приятел св. Григорий Богослов го критикува, че не е достатъчно ясен и категоричен в защитата си на божественото достойнство на Светия Дух - един от другите разразили се спорове през този смутен век...Какво идват да ни покажат горните примери от живота на св. Василий? Че истинските подвижници на благочестието, като свети Василий Велики, свети Григорий Богослов и безброй други, не възприемат Църковното Тяло като механизъм, който би могъл да рухне от всяко канонично нарушение или еретически смут в недрата му. Църковното Тяло е живо с глава Христос, а животът в него се дава не от безупречното функциониране на правила и системи, а от Светия Дух. Действието на Светия Дух в Църквата е действие на Личност, а не на безлична благодат. Неговото желание е всеки един да се спаси. Съответно и истинските пастири не виждат своето призвание в пазенето на правата на Бога, а в бащинското обгрижване и просвещаване в Православието на всички свои пасоми.

Целувката на папата

Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано в Църковен вестник, 23 Фев., 1997
http://members.tripod.com/~bulch/22feb.htm

Напоследък в печата често се появяват антиправославни статии, повечето зле и неграмотно написани. Авторите им са явни дилетанти, прочели една-две книги или изобщо нищо за Църквата, но със самочувствието на безспорни авторитети в тази област. Какво да се прави, такава е тенденцията в нашето бързо демократизиращо се общество - след футбола и политиката всеки да бъде авторитет и арбитър по “църковните въпроси”.
Последната подобна статия се появи във вестник “24 часа” от 6 февруари т.г. Тя, както и другите преди нея, едва ли би заслужила внимание, ако авторът г-н Росен Димитров не си позволяваше да прави безпрецедентни досега твърдения за “антинародната роля” на Българската православна църква.
С тези редове се обръщам към всички родни “апологети” на различните християнски деноминации и “новите религиозни движения” (нали това е техническият термин, въведен от Дирекцията на вероизповеданията?) с желанието да им помогна при евентуални бъдещи техни публикации по същата тема. Защото Ватиканът, както знаем, разполага с отлични специалисти и няма нужда от слаби апологети, които да уронват престижа му, като обявяват папата за “свръхестествен” и мегаломан с претенции да надмине ап. Петър.
Несериозен е опитът на автора да внесе коректив в нашата история с думите, че в очите на Запада едно посещение на папата в България би означавало приемането ни в лоното на правата вяра. Бих искал да попитам: коя е тази “права вяра”? Убеден съм, че не е визиран ислямът, щом се говори за папата, но съм длъжен да попитам. Но нали и османските поробители говореха за исляма като за права вяра и искаха да ни приемат в неговото лоно. Българската православна църква, за която авторът говори с такава неприязън, успя да ни съхрани като народ през тези 5 века, но за него това е само един друг епизод от нейната антинародна роля. Къде беше “свръхестественият човек” и “чудотворец” тогава?
В статията се твърди, че сегашният папа освен за чудотворец, минавал и за “кадемлия на прогреса”. Странно, защото дори Ватиканът едва ли си спомня папа Йоан-Павел II да е извършил някакво чудо, а като говорим за прогрес, редно е да отбележим, че папата, считайки се за наследник на св. апостол Петър, е наследник и на всички свои предшественици. Тогава как да приемем, че след разделението на Църквата през 1054 г. Православието се отклонило от истината, а римокатолицизмът е останал в нея, щом предшествениците на непогрешимия папа създадоха “Светата Инквизиция” и станаха нарицателно за “спънка на прогреса”. А ето че днес техният наследник се оказва “кадемлия” на същия. И досега автори с подобна “ерудиция” правят грешката да приписват част от тази роля и на Православната Църква.
“Моето Царство не е от този свят” ( Иоан 18-36).
Православието е вярно на думите на Иисуса Христа и предполагам всички са чували цитираните по-горе, но малко хора са се замисляли какво означават те. А и защо ли трябва - безсмислици може да се пишат и без да се мисли, като например: “Там, където е минал Йоан-Павел II тиранията удря на бяг и се възцарява демокрацията и пазарното стопанство”. Съгласете се, че едва ли папата би искал да го сравняват с Международния валутен фонд или с някой от емисарите на Световната банка, а и целите на неговите визити едва ли имат връзка с пазарното стопанство.
“Отдайте кесаревото кесарю, а Божието Богу” /Лука 20:25/.
Опитът да се свърже материалното благополучие на една нация с нейното вероизповедание е поредната спекулация на тази тема. Крайно време е да разберем, че християнската Църква проповядва неизменни духовни ценности - любов, мир, справедливост, и напълно изключва материалните като средство за постигането им. Идеалът на Христос не е идеално организираното общество, а духовният човек, устремил се към Бога.
На всички съидейници на автора бих предложил да поканят у нас и видни протестанти, защото да не забравяме, че Германия е повече лутеранска, отколкото католическа страна, а да не говорим за Англия, Швейцария, САЩ и т.н. Дали пък тяхната вяра не е по-права от папската? Може би те не знаят, че Новото време е рожба на една протестираща Европа, която отхвърли своето католическо минало.
Накрая се обръщам към всички родни “европейци”, които по подобие на автора продължават да си играят с името България. Страната ни, господа, няма нужда от папска индулгенция и ако имате поне малко морал и достойнство, никога повече не си позволявайте да пишете думи като тези: “България ще бъде опростена за всички свои стари грехове - действителни и мними”. България няма грехове, грехове имаме само ние.

Моята среща със свети Йоан Кронщадски

Автор: Венцислав Каравълчев

публикувано в:

http://www.dveri.bg/content/view/7950/312/

На 2 декември Руската православна църква тържествено отбеляза 100 години от смъртта на светия отец Йоан Кронщадски. По нов стил паметта му се чества на 20 декември, това е и действителната дата на смъртта му. В 7.40 ч., в утрото на 20 декември 1908 г, великият праведник мирно предал душата си на Господа, предсказвайки деня на смъртта си. Преди доста години ми попадна прекрасната книга на архим. Методий за отец Йоан. Това беше и първото ми запознанство с живота на големия батюшка, но то остави траен отпечатък в душата ми, запалвайки пламъка на една неугасваща любов към него. Още от първите страници на книгата бях дотолкова запленен от образа на този велик Божи угодник, че той завинаги се превърна в мой любимец, идеал, пример и няма да е преувеличено, ако заявя – бърз помощник и закрилник. Минаха доста години от деня, в който за първи път прочетох книгата на архим. Методий, през всички тях се стараех да не пропускам нито в радост, нито в скръб да отправям и кратичка молитва към този голям йерей. Чувствах го изключително роден и близък, моя светец, моя батюшка, с когото можех всичко да споделя, да помоля, да изпрося... През лятото на 1998 г. се венчах с моята съпруга и тогава о. Йоан ми поднесе най-неочаквания и хубав сватбен подарък.
"Синдесмос" (Световен православен младежки съюз) бяха сключили договор за подпомагане на Валаамския манастир, който Руската православна църква току що си бе върнала от държавата и усилено работеше за възстановяването му. Първата доброволна бригада трябваше да замине за Валаам броени дни след сватбата ми. По Божи промисъл аз се оказах един от участниците – и това бе моето второ сватбено пътешествие, което ме отведе до така близкия на сърцето ми светец.
Притеснен и с разбъркани мисли се качих на самолета за Санкт Петербург, щеше ли да се сбъдне мечтата ми? Отивах за първи път в този град, нямах представа какво точно предстои, липсваше програма. Знаех само, че някой трябва да ме посрещне и че щяхме да стоим няколко часа в града, където, в това огромно море от сгради, се намираше манастирът с моя любим светия. От вълнение дори не смеех да отправя ясна молитва към него, просто дълбоко в себе си тайничко се надявах, че както винаги той ще има грижата за всичко.
Вместо горещото юлско слънце на България Петербург ни посрещна със студен ситен дъжд – в пълен синхрон с мислите, които упорито си пробиваха път сред надеждите ми. Чудех се на дързостта си да наричам и най-вече да чувствам този „стълб между небето и земята” свой приятел. Та къде са “те”, небожителите, а къде “ние”? Този колос на духа "по молитвите на който Бог щадаше Русия" и аз дето дори за себе си една молитва не мога да изрека като хората. Но си спомнях и думите му: “Трябва да обичаш всеки човек – и в неговия грях, и в позора му..”
Видях една забрадена жена да държи табелка с името ми и се опитах бързо да изляза от състоянието, което сигурно се бе изписало и на лицето ми.
– Здравствуйте, вы наверно устали...
Предстоеше ми близо два часа път с една раздрънкана Лада, умело шофирана от моята посрещачка в потока автомобили по разораните улици на прекрасния Петербург. В ранния следобед пристигнахме в подворието на Валаамския манастир в Петербург. Водач на групата щеше да бъде един добродушен послушник – Александър Елисеев или както всички го знаеха - агрономът (днес вече йеромонах Алексей), с когото ми предстоеше да прекарам незабравими 20 дни.
- Оставете си багажа и елате да обядвате, после ще ви разведа из подворието. - каза той.
- Знаете ли, имам една молба. - смутолевих аз. - Ако може да ми обясните как да стигна до о. Йоан Кронщадски, искам да се поклоня на мощите му.
Моят домакин се усмихна, но не ми отговори и ме поведе по лабиринта из коридори. Подворието беше огромно, църквата също, четирима монаси изповядваха, един служеше и народ, народ. Всеки с проблемите си и аз с моя. Пообиколих, поразгледах, а сърцето ми свито – на другия ден заминавахме с кораб за Валаам, вечерта щяхме да преспим в Духовната академия - едва ли щях да успея да осъществя мечтата си, която пазех още от студентските си години. Добре, че случихме на бели нощи и денят все се бавеше да свърши.
- Вие ли сте Венцислав? - Обърнах се, зад мен стояха момче и момиче.
- Да. - отвърнах.
- Изпраща ни о. Александър, ще ви разведем из града.
Не помня колко и как пътувахме, върнахме се с метрото, сигурно така и сме стигнали, но се озовах пред дълга тухлена стена.
– Ето, нали искахте, това е Йоановският манастир, входът е оттам...
Направо полетях, какво ли са си помислили спътниците ми? Ето църквата на св. Йоан Рилски с частица от мощите му, която самият св. Йоан Кронщадски осветил на 17 декември 1901 г., а вътре икони и портрети на св. Йоан Кронщадски редом с тези на българския светия. Св. Йоан Кронщадски е кръстен на нашия небесен закрилник, обичал го и много го почитал. Той често раздавал на хората при своите пътувания изображения на своя български светец-покровител. Но къде бяха мощите му?
– За съжаление, криптата днес е затворена, - видимо притеснени ме уведомиха екскурзоводите ми.
- Какво да се прави, така е пожелал светецът, - опитах се да скрия разочарованието си аз, но бях в действителност съкрушен. Целунах иконите, едва ли скоро щях да дойда пак тук, а исках да отнеса нещо от това благодатно място със себе си.
- Венцислав, ела! - обърнах се и видях отец Александър, който се бе появил незнайно откъде и ме викаше. Тръгнахме по едни тесни стълби надолу, в подземието. Придружаваше ни една от сестрите. Долу имаше малка църква и два мраморни саркофага. Църквата-усипалница, построена специално за да приюти мощите на светеца.
-Ето го батюшката, - очите на о. Александър се смееха.
Не помня колко време стоях, нито за какво точно се молех, просто бях щастлив, че бях там, при светеца, който по неповторим начин докосна сърцето ми чрез една книга и продължава да го преобразява и до днес. На гробницата бе изобразен кръст, св. евангелие и митра от мрамор, а през 1911 г. известният руски академик Н. Шаховски изобразява и лика на св. Иван Рилски.
“У всеки човек Господ е вложил религиозно чувство и по своята природа то е такова, че търси да се прояви навън – под различна форма и начин. Благодарен съм за Божието милосърдие, че Той ме удостои с дара да събуждам у хората това чувство”...(св. Йоан Кронщадски)
- Имам нещо за теб, - върна ме към действителността гласът на о. Александър. Елей от кандилото, памук от мощите и една иконка на светеца – онази с потира, на която призовава да пристъпим към св. Причастие подобно на Този, Комуто се бе уподобил. “От Кронщад се разнесе глас: “Със страха Божи, вяра и любов пристъпете към Чашата”. Пристъпете не мислено, както е било досега, а за действително, реално съединение със Спасителя в св. Тайни. Целият изпълнен с любов, отец Йоан не можел да наблюдава хладното отношение на вярващите към това велико тайнство. Той жадувал за спасението на своите духовни чеда и затова искал те винаги да получават най-доброто, най-ценното, най-необходимото – св. Причастие” (из спомените на еп. Арсений Жадановски).- Знаеш ли, по време на революцията сестрите много се страхували, че комунистите ще нахлуят в храма и ще осквернят мощите на светеца. - разказа ми местното предание отецът. - Сестрите искали да скрият мощите, но когато отворили саркофага, отец Йоан се надигнал и казал: „Не бойте се, нищо лошо няма да ми се случи”. Така и станало, мощите и саркофагът останали непокътнати ... Спомних си думите на един добър монах, който често ми повтаряше: „В Господа всички са живи”, а аз мислено си добавях „Да, така е, но някои са по-живи”. Дай Боже всекиму да бъде жив в Господа като светия праведен отец Йоан.Тръгнахме си, не мога да опиша с думи как се чувствах след срещата ми с о. Йоан, по пътя минахме и се поклонихме на мощите на друг небесен покровител на града – св. Ксения Петербургска, както и на мощите на св. Александър Невски, видяхме гроба на Достоевски и други светини, намиращи се в непосредствена близост до академията. Двадесетте дни на Валаам минаха неусетно, бях отново в Петербург, а на следващия ден трябваше да се върна в София. Сутринта очаквах отец Александър да ме отведе на летището. Не можех да желая повече, бях мечтал за 10, а получих 100. Но чудесата не свършваха. Имах три часа до полета и бях започнал да се притеснявам, че отецът още го няма. Стоях с багажа си в градинката пред академията и нервно се разхождах.- Качвай се, ще закъснеем, - отецът ми махаше от едно такси. Грабнах багажа и се затичах. Потеглихме. Каква беше изненадата ми, когато след двайсетина минути таксито спря вместо пред летището, пред Йоановския манастир.- Слизай, че ще пропуснем службата.Радостта ми нямаше граница, още повече, че бе неочаквана. Литургията беше почнала, храмът беше препълнен. Отецът ме остави и потъна сред хората. „Отче наш” пееше целият храм. „Един е Свят, един Господ Иисус Христос...”. Някой ме дръпна за ръката:- Да тръгваме, че ще закъснеем – отново срещнах засмените очи на домакина ми. По стълбите срещнахме възрастен архимандрит, отец Александър взе благословение и аз след него.- Знаеш ли, кой беше този? - попита ме отецът- Нямам представа. - отвърнах. - О. Йоан, спомняш ли си, дето ти разправях на Валаам, че в Русия днес има съвсем малко истински старци, дето обгрижват хиляди вярващи по целия свят. Повечето от чедата им никога не са ги виждали, само си пишат с тях... Е, това беше този, за когото тогава конкретно ти говорих.
Имаше час до излитането на самолета. Трябваше да се разделим, а не исках.
- Вземи! - подаде ми нещо завито на руло отецът. - Това е снимка на о. Йоан Кронщадски. Извадил съм я от автентичен негатив, който пазя. Няма да ти го дам, защото св. Йоан Кронщадски е имал много врагове, но хиляди пъти повече почитатели. Знам ли, сигурно пак ще ми потрябва.
Нещо бе заседнало на гърлото ми и дори не можех да благодаря...
“Молим те, моли се за нас, за да можем и ние да обикнем Бога и да принесем покаянието, за което се радва Господ” (из молитвата на св. Силуан Атонски към св. праведен отец Йоан Кронщадски)