Православният Париж

.
Автор: Христос Янарас
превод: Вeнцислав Каравълчев
публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/7628/312/

Откъс от автобиографичната книга на Христос Янарас „Към себе си”
... Първото, което направили руските емигранти, оказали се през 20-е години на миналия век в Париж, било да построят църква. Малка, бедна, но православна: влизаш, дори и днес, и ти се струва, че се намираш на Атон. Без електричество, само свещи и кандила; иконите са само византийски – това не е религиозна живопис, нито подражание на европейските образци. Благоговейна атмосфера, място за човешката общност, за личностно общуване. Около храма, в барачки, поместили Богословския институт. Богословието било именно онова особено, изключително тяхно нещо, което били длъжни да пренесат в Европа. Професорското тяло било от първата група емигранти. Почти всички били специалисти в други области на знанието.

Сергей Булгаков – професор по политическа икономия в Московския университет, в Париж става свещеник и професор по догматическо богословие. Георги Флоровски, професор по история от Одеския университет, в Париж става свещеник и професор по патрология. Василий Зенковски, професор по философия и психология от Киевския университет, в Париж става свещеник и професор по философия. Касиан Безобразов, професор по история от Ташкентския университет, в Париж става епископ и ректор на института. Същото може да се каже за Николай Карташов, Борис Вишеславцев. Младият Владимир Лоски пристига в Париж на 20 години, изучава средновековна философия и става най-значимото име в областта на систематическото богословие сред емиграцията.
Руските изгнаници–емигранти не донесли със себе си в Европа някаква особена църковно-богословска традиция, по-православна идеологически и по-духовна и мистическа в практичен план. Не. На задънената улица, в която се намирала европейската цивилизация, те противопоставили реализма на своето Богообщение, оживили закостенелия език на богословския академизъм и морализъм. Тяхната незабележима дейност имала силата на „синаповото зърно”, най-малкото семенце, способно да пропука скала.

Това било неочаквано историческо събитие, даже чудо. След столетие на „Вавилонски плен” на Запада, пребиваващото в отчуждение, в подражание на интелектуализма и юридическия морализъм Православие, отново идентифицира себе си като „еклесиологично събитие – събитие на превръщането на биологическия индивид в личностно съществуване на любовното общение на живота. Православните заявили реализма на своя опит, на който били чужди различните религиозни идеологеми и егоцентричната „религиозност”. Тяхното дръзновение с бързината на мълния се предало във всяка православна страна, уподобило се на „малкото квас”, изцяло меняща настройката на ума, позицията, проблематиката, езика. Заедно с това цяло поколение римокатолици и протестанти било „заразено” с критично отношение към застиналата „религиозност” на западното християнство.
С болка сравнявайки руското и гръцкото присъствие в Париж, трябва да отбележим, че гръцките преселници никога не си зададоха и до ден днешен не си задават въпроса: какво особено, изключително собствено са били длъжни да принесат в Европа, което е могло да ги направи участници в преобразуванието й.
Цялата гръцка интелигенция на Париж, започвайки с епохата на Кораис и Психарис и достигайки до поколението на Кастанакис, Своронос, Акселос, Ксенаки, е вложила максимум усилия в това, по-бързо и напълно да се уподоби на французите.[1] Тя се е чувствала длъжна, опитвала се е да подражава на местния начин на мислене и се е давила в чужда проблематика.

За останалите – болшинството от членовете на гръцката общност в Париж, която се състояла от богати предприемачи, търговци, корабовладелци и представители на старите аристократични фамилии – от техния гръцки произход са останали само някои обичаи, които спомагат за създаването на изгодни познанства. Още в началото на века те построили в един от най-представителните райони на Париж богата църква в европейски стил. Богослуженията в нея, осъществявани с полифоничен хор от наемни френски оперни певци, е нищо повече от религиозно представление и удобен случай на елита да се събере заедно.

За руската диаспора във Франция научих от книгите и това преобърна целия ход на моя живот. В Париж пристигнах с живата потребност непосредствено да се запозная и приобщя към този исторически феномен.

От първото поколение руски емигранти жив беше останал само Павел (Пол) Евдокимов, висок, строен, аристократичен в маниерите си. Живееше в скромна квартира в предградията на Париж. Помня дългата алея, която трябваше да извървя по пътя си към него. Той често ме канеше при себе си. С него обсъждахме различни проблеми. Той постоянно говореше за необходимостта да бъдат изработени ясни критерии, йерархия на приоритетите. Опитен, разсъдителен, внимателен във формулировките. Впоследствие отблизо опознах и влязох в общение с вече роденото във Франция второ поколение: Николай Лоски, Борис Бобрински, Петър Струве, Михаил Евдокимов. Запознах се също с възхитителния Оливие Клеман, който въпреки че отначало не е бил възпитан в Православието, впоследствие се превръща в една от основните фигури на православната интелигенция в Париж. Задълбочаваха се личните ни взаимоотношения, многоценни и незабравими. Но най-голямото откритие в Париж за мен беше – първото в моя живот – жива реалност на църковната енория. Православието в Париж не беше нито идеология, нито „общество”, нито административна институция, нито даже богословско училище на руснаците. То се състоеше от „телата” на енориаршите, събрание на личности, които общуваха една с друга.

Влязох в тясна връзка с две от франкофонските енории. Първата се събираше в подземието – криптата на разкошната руска катедрална църква на rue Daru, недалеч от Etoile. Катедралната църква и богослужението в нея не се отличаваше по атмосфера от това в гръцката катедрална църква. Долу, в криптата, всичко беше различно, нещо неочаквано: изведнъж ставаше ясно, че хората около теб ти принадлежат и ти принадлежиш на тях, че всички ние заедно съставлявахме една общност не от този свят. Семпло и без никаква натруфеност. Живеейки отначало в Гърция, а впоследствие в Германия, аз бях запознат с някои „благочестиви” общини[2]; „благочестието” тук беше общо условие за принадлежност към енорията, но точно поради това „благочестие” се губеше връзката и близостта между членовете. В криптата всеки носеше със себе си своята другост, повече или по-малко добродетелна, без да се интересува от това съответства ли тя или не на приетите норми. Обединяващият център беше потребността от общение, предвкусването на есхатологичното „царство”, което се дарува на всеки в евхаристийното събрание.

През тези години в криптата служеше о. Петър Струве: през седмицата той беше лекар в една парижка болница, а в неделята – свещеник, проникновено извършващ богослужението и с извънредно богословски наситена проповед. Традицията да се съвмещава свещенството с друг вид професия и до днес е силно разпространена в диаспората. О. Петър загина в автомобилна катастрофа, връщайки се един мъглив ден от болницата. Аз живеех още в Париж и не мога да забравя плача, с който съпровождаха в последния му път този благодатен човек.

Когато го посещавах в дома му, понякога го молех да ми прочете Пушкин в оригинал. Въпреки, че не разбирах руския език, бях очарован от неговата музикалност. В живота си не познах дом по открит от този на Петър и Тани Струве. По всяко време там можеха да бъдат открити най-различни хора: поети, артисти, руски аристократи, бедняци от покрайнините. Винаги имаше горещ чай – а о. Струве се отнасяше към всички безкрайно топло.

Няколко неделни дни аз посещавах и друга франкофонска енория, на rue St. Victor. Преди там е имало магазин или ресторант, който руснаците са превърнали в църква. Обикновени дървени греди подпираха стените и тавана. Вътрешната обстановка създаваше атмосфера на благоговение и покой. Иконостасът беше дело на Леонид Успенски, който заедно със съпругата си и семейство Лоски идваха всяка неделя тук на богослужение. Свещеник беше о. Габриел Енри, служител в застрахователна компания. Той знаеше прекрасно гръцки език, плод на дългото му пребиваване в Солун. И тук енорията беше жива общност, събрание на хора, живеещи със съзнанието, че ги свързва Евхаристията. В Париж аз разбрах, че верността или извращаването на еклезиологичното събитие зависи от съхраняването или съответно гибелта на енорията.

--------------------------------------------------------------------------
[1] Адамантис Кораис (1748-1833) – родоначалник на гръцкото Просвещение; Янис Психарис (1854-1929) – гръцки филолог, езиковед и писател; Н. Своронос (1911-1986) – гръцки историк; Ф. Кастанакис (1901-1967) – писател, ученик на Психарис; К. Акселос (р.1924) философ; Я. Ксенакис (р.1921) – гръцки композитор, член на Френската академия.

[2] Под „благочестиви” тук Янарас има предвид парацърковните организации „Зои” и „Сотир” в Гърция, както и протестантския пиетизъм в Германия.

Православната мисия в Монголия

.
Източник: Православието в Украйна
превод: В. Каравълчев
публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/8417/312/

Разговор с отец Алексей Трубач, свещеник на единствената православна енория в Монголия, публикуван в сайта на Украинската православна църква, Московска патриаршия. Отец Алексей е белорус по националност, роден в Украйна. С решение на Светия синод на Руската православна църква е назначен за свещеник в единствения православен храм в Монголия през 2005 г. Според него, главната задача, която стои пред православните мисионери в Монголия, е да съхранят в страната православието и да създадат пълноценна мисия. За да не изчезне съвсем православието в Монголия, е нужна „тълпа от млади хора, които да дойдат и да проповядват Христос”, твърди отецът-мисионер.

– Отец Алексей, кажете, що за страна е Монголия?

– Да започнем с това, че дълги години властваше стереотипът, останал и до днес, че Монголия е придатък на Съветския съюз, несъстояла се 16-а република. Днес, обаче, Монголия е независима страна, която избира своите външни и вътрешни приоритети. В течение на близо 70 години Съветският съюз оказваше огромно влияние над страната, много руски специалисти се трудеха в Монголия в различни отрасли. Така например през 1989 г. в страната имаше около 130 000 руски граждани, работещи в различни сфери на обществения и икономически живот.

- Монголия развита страна ли е? Срещат ли се все още юрти, картонени домове със сламени покриви?

- Истината е, че в Монголия ще видите и цивилизация, и пълното й отсъствие. Ще видите юрти, в които няма нито електричество, нито удобства; ще видите номади, които живеят във феодалния строй. В същото време ще видите градове с напълно развита инфраструктура, създадена по време на Съветския съюз и продължаваща да се развива. Така е, например, в Улан Батор, където днес строителството е главно в ръцете на компании от Китай. В Улан Батор се строят небостъргачи и същевременно има квартали с юрти.
Един от големите проблеми на града, който и до днес не може да намери своето решение, е смогът. Замърсеността на въздуха е огромна, много по-висока отколкото в един мегаполис като Пекин, например. Вечер е почти невъзможно да се диша, защо ли? Защото всички юрти се отопляват с въглища. Бих казал дори, че през зимата вечер е опасно да се излиза на улицата. Опитите да се реши проблемът засега са безуспешни. Президентът на Монголия дори обяви неколкократно извънредно положение.

Така че, както виждате, Монголия е страна, в която едновременно съжителстват цивилизацията и нейното пълно отсъствие; всички достижения на съвременния свят – мобилни комуникации, интернет, включително и безжичен в съседство с пастири, коне и юрти.

– Улан Батор голям град ли е?

- Нека се има предвид, че Монголия е страна с огромна територия. В същото време, тя заема първо място в света по ниска плътност на населението. На тази голяма територия живеят само 2.5 милиона души, а от тях повече от половината са в столицата Улан Батор.

- Коя е господстващата религия в страната?

- Основната религия е ламаизмът, смес от будизъм и шаманизъм. Това е изповеданието на близо 80% от населението.

- С какво е свързано отсъствието на мисионерска работа в Монголия? С трудности при проповядването? Или просто с това, че никой не се е занимавал?

-Мисля, че е по-скоро второто. Трудности при проповядването? А къде е лесно да се проповядва православието? Проповедта е еднакво трудна навсякъде по света. Истината е, че православието е сложно за разбиране и проповядването му е съпроводено с големи трудности.

Трябва да подчертаем, че в началото на 90-е години от миналия век, когато започнаха да се откриват отново будистките храмове и бяха дадени много права и свободи, в това число и религиозни, се появиха мисионери, създадоха се християнски енории, но западни, неправославни. Тогава не дойдоха нито гърци, нито румънци, нито сърби, нито руснаци. Дойдоха американци и корейци и започнаха да работят. При това много ефективно и постигнаха забележителни резултати.

- След като човек посети сайта ви „Православието в Монголия”, остава с впечатлението, че енорията на вашия храм "Света Троица" е много активна.

- Знаете ли, активността - това е начин за оцеляване в такава среда. Защото свободата, която имаме в Монголия в настоящия момент, е извънредно голяма. От тук и броят на протестантските деноминации е огромен. Храмовете, които само мормоните са построили,са 16, при това големи здания, не просто някакви къщички. Те са оборудвани по последната дума на техниката, със спътникови антени, имат спътникова връзка и т.н. Там има всичко, и мормоните работят много сериозно.

- Мормоните от местното население ли са или приходящи?

- Американци. Ходят по улиците на града и вербуват местните жители. Според BBC, днес половината от младежите в Монголия до 25 годишна възраст са християни и членуват в тези така наречени християнски конфесии. Води се много интензивна работа, особено сред младежите. И това, което сте видяли на нашия сайт, е само един опит да работим, да вършим поне част от това, което правят примерно католиците. Аз съм ходил в католическата енория, гледал съм, запознах се с работата им. Те имат професионални училища, устройват техните студенти на работа, най-добрите фабрики и заводи са отворени за възпитаниците им. Създали са комплекс с болница и кухня за бедни, с голяма библиотека, към библиотеката има интернет кафе. Създали са към енорията си и детски дом... При това аз ви описвам дейностите само в една енория, а в Улан Батор действат пет сходни католически енории! И само един православен. Освен католическите има и много протестантски. Не мисля, че действат безцелно, хаотично, и че влагат огромни средства в губещо начинание. Предполагам, че всичко там е пресметнато, планирано и успехът, който са постигнали, е бил очакван.

- А какви са нашите успехи?

- Нашите успехи са много скромни. Искам още веднъж да повторя: нашите успехи – това дори не са успехи, а опит за оцеляване.

- Отец Алексей, разкажете нещо за енорията ви?

- Трябва да се върна отново в началото на 90-е, тогава, когато беше дадена свобода на вероизповеданията, когато съветските предприятия започнаха да се закриват, а руските военни части се изтегляха от страната. В началото на 90-е тук бяха около 130 000 руснаци, днес са останали по-малко от 5 000. В самия Улан Батор са останали около 1500 души, но във връзка с кризата и малкото оцелели руски предприятия се закриват или съкращават работата си. Това означава, че и броят на руснаците тук ще продължи да намалява, а те са основната част от нашата енория.

През 1996 г. в Монголия първи дошли свещеници от Бурятия и започнали да кръщават живеещите тук руснаци. Оформила се група от православни, които и станали инициатори да бъде изпратено писмо до патриарха на Русия за да им бъде изпратен постоянен свещеник. Така през 1998 г. тук пристигнал отец Анатолий и възобновил Свято-Троицката енория, която била закрита през 1927 г. Загубихме много време, минимум 8 години, докато протестантите действаха, ние тепърва пристъпвахме към създаването на енория. Освен това, на първо място енорията трябва да оказва помощ на нашите съотечественици, които са попаднали тук, същевремено положението на нашия храм е такова, че трябва да проповядваме и сред монголците. Без такава проповед, храмът ще остане без енориарши – руснаците идващи тук, са приходящи, идват и си отиват. А за болшинството постоянно живеещи в Монголия руснаци, за съжаление, православието на този етап не се явава така културно близко, както за сънародниците ни, живеещи в Италия, Португалия, САЩ.

В Монголия е много силно влиянието на местната култура – това силно се чувства от руснаците, останали да живеят тук. Ето защо много е важно православната проповед да е насочена към монголците. Но за съжаление, в настоящия момент проповедтта на православието е ограничена само в един храм на цялата територия на Монголия! А в този храм има само един свещеник.

- Вие?

- Да, аз.Това е много малко. Като сравнение, католическата мисия тук има 24 свещеници и един епископ. Когато казах, че пропуснахме подходящия момент, имах предвид историческите корени. Това, което Съветският съюз направи за Монголия. Преди монголците гледаха на нас като на по-големи братя. Православието се възприемаше като част от руската култура и цивилизация, отнасяха се към него с голямо уважение и внимание. Днес обстановката съществено се променя, защото все по-голям е стремежът към западната култура, въплъщение на която се явява протестантизмът. Хората желаят да живеят като „на Запад”, мнозина искат да имигрират. Но ако не успеят, то отиват в протестантските деноминации и започват да живеят „западния начин на живот” тук, у дома си – поне така им се струва. Искат в неделните дни да ходят на църква, да бъдат американци, корейци. Това се приема за ценз, за благородство.

В този смисъл, ние загубихме много. Влиянието в културата, политиката, икономиката – на тази база можехме да създадем нашата православна мисия. Не всичко още е загубено, има достатъчно голям процент от населението, който продължава да уважава именно руската култура и гледа на Руската правослвана църква, като на изразител точно на тази култура. За тези хора, приобщаването точно към тази културна традиция се явява нещо много съществено и носещо уважение.

-Как попаднахте в Монголия? Мислили ли сте за задгранично служение?

- Това е друга история. Бях в Индия, Непал, после по решение на Светия синод бях изпратен в Монголия. Първоначалната трудност с идването ми тук беше, какъв тип енория трябва да бъде изградена. Категорично, това не можеше да бъде енория ,изградена по западния образец, като тези, които имаме в Италия, Испания. Православните енории на Запад имат за задача преди всичко да съхранят православието у нашите емигранти. Такъв модел за Монголия беше невъзможен. Моето мнение е, тук трябва да има мисионерска енория. Или тук ще има мисионерска енория, или това ще е енория, която лека-полека ще завърши своето съществуване.

- Но нашето общество счита, че мисията е преди всичко работа на свещенослужителя.

- Така е в Русия, в Украйна, в другите православни страни, където свещеникът има изначален авторитет и в когото народът така или иначе ще се вслушва. В нашите страни хората са възпитани в православната традиция, дори и когато са атеисти. В Монголия ситуацията е напълно различна. Православната църква, за съжаление, тук не се явява авторитет и единственото, на което можем да се осланяме, е на по-голяма активност. А най-мобилната мисионерска група това са миряните. Аз съм разговарял с много монголци, питал съм ги - кое ги отблъсква от православието. Оказа се, че преди всичко външният ми вид, расото, брадата. Тук не става въпрос, да се обръсна и да сложа джинсите... моят образ, образаътна православния свещеник винаги ще бъде антипод на протестантския пастор. Този, който идва с белозъба усмивка, носителят на западния стереотип... Монголците идват при нас преди всичко благодарение на някой местен, който вече се е обърнал към православието. Местните споделят помежду си и у някои става промяната. Ето защо проповедта тук трябва да се извършва от миряните, които имат възможност да проникнат и проповядват сред монголците.

- Кажете, не сте ли имали желание да напуснете Монголия?

- Имал съм! Всеки ден, всяка сутрин у мен възниква желанието да се върна в родината.

- Когато ви е тежко и желаете да си тръгнете, откъде черпите сили да останете и да продължите започнатото дело?

- От Божествената литургия. Категорично. Това е необикновена сила, най-голямата сила на православието. Цялата мощ на православието, на мисионерството е съсредоточена в Божествената литургия. Ние нямаме други средства. Така се е случило, ние отстъпваме на протестантите и католиците във всичко – и в активността, и в разнообразието от дейности, и в методите, и в методологията, във всичко. Единствената наша сила, това е нашето богослужение. Аз мечтая в Монголия да се появи истинска Мисия. Мисия в пълния смисъл на думата – място за мисионери, които отиват и променят всичко по пътя си. Засега не виждам, едва ли ще го доживея, но такава тълпа млади хора, които ще отидат да проповядват Христа, трябва да дойде. Безусловно, това е подвиг, много трудна стъпка. От всичко, което казвам в различни интервюта за мен най-важното е едно, и това не са високопарни слова: аз не се опитвам просто да разкажа своя живот, да разкажа за това, че при нас има енория. Искам да се появи някакво конструктивно решение. Може, чрез вас някой да узнае, да откликне. Монголия чака своите мисионери.

Превод: В. Каравълчев
.

Срещата на православното и схоластичното богословие във Византия

.
Автор Архим. Николаос Йоанидис, Атински университет
Превод: Венцислав Каравълчев

Публикувано в:сп. "Християнство и култура", бр. 41
http://www.dveri.bg/content/view/9662/320/


Богословските отношения между Изтока и Запада винаги са били отношения на взаимно влияние. До ХІІ в. Изтокът оказва значително богословско влияние върху западния свят. Трудовете на големите източни отци (Василий Велики, Григорий Богослов, Григорий Нисийски, Йоан Дамаскин и др.) се превеждат и често са обект на коментари. Така например трудовете на псевдо-Дионисий Ареопагит са преведени от ирландския монах Джон Скот Ериугена. От ХІІ в. до падането на Константинопол се наблюдава обратното движение: силно западно влияние върху Византия. Това влияние съвпада с трите последни века на Византийската империя, които въпреки политико-икономическия упадък, в който навлиза империята, стават векове на голямо духовно възраждане. Този период дава множество известни философи, математици, лекари и други видни представители на науката. Периодът на духовно възраждане на Византия има две посоки на развитие: хуманистично и светоотеческо-богословско.

Развитието на хуманистичното възраждане започва с философа Михаил Псел и неговия ученик Йоан Итал (ХІ в.), намирайки широка подкрепа в лицето на император Михаил VІІІ Палеолог, който е известен с хуманистичните си идеали. Хуманистичното движение във Византия е сходно с това в Италия от същия период, а някои от византийските хуманисти се намират под силното влиянието на западните си единомишленици. Тук трябва да подчертаем, че източник на вдъхновение за византийския хуманизъм е бил не антирелигиозният дух, както често става на Запад, въпреки това обаче византийският хуманизъм е придавал на Божественото откровение второстепенно значение, поставяйки на първо място хуманистичното образование. Християнският авторитет бил заменен с авторитета на великите философи на древността, Платон и Аристотел придобили голямо влияние, а учението им отново навлязло във всички висши училища на Византия. Древната философия станала фундаментален критерий за тълкуванието и интерпретацията на различните богословски проблеми.


Точно в този период се осъществява срещата на православното и схоластичното богословие. Знатните византийски латинофили, хуманистите Максим Плануд (1260-1310) и братята Димитриос (1325-1398) и Прохор (1330-1370) Кидонис станали главните двигатели на тази среща. Първият превел на гръцки трудовете на блажени Августин, а братята Кидонис – трудовете на Тома Аквински (1225-1274). По този начин във Византия навлиза Августиновото богословие, което в същността си се явява синтез на християнството и платонизма-неоплатонизма, а заедно с него навлиза и томисткото богословие, което се явява синтез на християнството и аристотелизма. Главният преводач на трудовете на Тома Аквински – Димитриос Кидонис, е образован държавен чиновник, който служи при императорите Йоан Кантакузин (1347-1354) и Йоан V Палеолог (1354-1386). Живеейки във време на активен богословски и политически диалог между православни и латини, Димитриос Кидонис достига до убеждението, че без знание на латински език ще му бъде невъзможно да се справи с големите държавни задължения, които са му били възложени. Така той започва да учи латински език при един монах от Ордена на доминиканците, които от ХІІІ в. се установяват в Константинопол и започват да пропагандират латинското учение посредством догматико-полемични съчинения, насочени срещу православните. Едно такова съчинение е Contra errores Graecorum, което доминиканците използват според обстановката, включително и като спомагателен текст за изучаване на латински език. По този начин Димитриос Кидонис влиза в досег с текстове на латинското богословие и в частност с трудовете на големия схоластик Тома Аквински. Възхищението му от Тома Аквински било толкова голямо, че той започва да го превежда на гръцки, като прави превод на по-голямата част от огромното му творчество и постепенно сам се обръща към римокатолицизма. Ето един списък на съчиненията на Тома Аквински, преведени от Димитриос Кидонис:

1) Summa contra Gentiles (Сума срещу езичниците) – съчинение с философско-апологетичен характер,
2) Summa theologiae (Сума на теологията) – богословско-систематическо съчинение,
3) от систематическия труд Quaestio dispytate превел главата Quaestio potentia (За силата) и главата Quaestio dе spiritualibus creaturis (За духовните творения),
4) De rationibus fidei contra Saracenos, Graecos et Armenos аd cantorem Antiochenum – полемически трактат против сарацините, гърците и арменците,
5) De articulis fidei et Ecclesiae sacramentis – трактат за тайнствата на Църквата,
6) Devotissima expositio super symbolorum Apostolorum – изложение на Апостолския Символ,
7) Sermo dе festo corporis Christi hobitus in consistorio pleno – Похвала за Тялото Господне.

Превод на съчиненията на Тома прави и родният брат на Димитриос Кидонис – Прохор. Така например той превежда De mundi aeternitate (За вечността на света).

С преводите на съчиненията на Тома Аквински византийският свят влиза в пряк досег със схоластичното богословие, което се формира през ХІ в. на Запад. Цялото това богословие е построено на обяснението и тълкованието на вярата посредством разума, в резултат на което вярата се съгласува със знанието, а Божественото откровение с философията. Схоластичното богословие се базира на философията на Аристотел, чиито съчинения били преведени и пренесени на Запад от арабите. Срещата на философията на Аристотел със западното средновековно богословие ражда схоластиката, което в действителност представлява аристотелизация на християнското богословие. Тази нова богословска система започнала да се преподава в манастирските училища на Запад и затова била наречена схоластична, тоест училищна. С разработките на Тома Аквински схоластиката достига върха на разцвета си и образува особена богословско-философска система, която получава наименованието томизъм. Сам Тома бил наречен princeps scholasticorum. Тома Аквински вярвал, че правилното разсъждение, тоест човешката логика, бидейки дар от Бога, се съгласува с „Божествената” и следователно не съществува никакво съществено противоречие между двете. По този начин ние можем да се доближим до Божественото Откровение и да го изтълкуваме посредством логиката, доколкото, както казва сам Тома, „с християнската вяра е съгласна аподиктическата (доказателствената) истина” и „познатото с вяра от Божественото Откровение не може да бъде противно на естественото знание”. Следователно вярващият човек може да се доближи до Бога, опирайки се на човешкия разум. На пагубните последствия от томистката система по отношение на божествените догмати красноречиво указва византийският богослов от ХІV в. Йосиф Вриений: „Виждам, че Тома много греши... Той говори, че Божията същност е видима и съединява идеите на Платон с Божествената природа, приемайки че в Бога същност, сила и енергия са едно и също. Освен това казва, че в Бога същност и лице са едно и също и учи, че Божествените лица имат четири свойства...” В 21 глава на първото си богословско съчинение той (Тома) казва: „Някои считат, че Бог е видим в сиянието на Светостта Му, което означава, че те не приемат Неговата същност за видима. Ние обаче вярваме, че достойните виждат Божията същност”. Също така в 26 глава от това съчинение Тома казва: „В Бога няма сила и енергия, а има само същност”... В 30 глава той отново повтаря: „В Бога същност и лице са едно и също...” Това са само няколко от акцентите на Вриений, с които той свидетелства против Тома Аквински.

Това новопоявило се латинско богословие, дошло във Византия с превода на томистките съчинения, намира позитивен отклик сред мнозина от византийските хуманисти, които са наречени филотомисти.
Те пишат няколко съчинения в защита на схоластиката. Филотомисти във Византия се явяват братята Димитриос и Прохор Кидонис, Мануил Калека, братята Андрей и Максим Хрисоверг, който става впоследствие кардинал с името Висарион. Същевременно се оформя и силно противодействие сред византийците към томизма, а представителите му са известни като антитомисти. Те започват да пишат многобройни антитомистки съчинения. Най-изявени антитомисти във Византия се явяват Нил Кавасила, Матей Панарет, Макарий Анкирски, Йосиф Вриений, Димитриос Хрисолар, Марк Евгеник и големият исихаст от втората половина на ХІV в. Калист Ангеликуд Мелнишки. Всички те се явяват представители на светоотеческото богословско течение, което е противоположно на хуманистичното. В мнозинството си антитомистите са монаси – исихасти, представители на главното богословско течение в тази епоха, исихазма. Техният идеал бил единение с Бога по пътя на добродетелността и аскезата. На достигането му те посвещавали целия си живот. Живеейки в епоха на богословско възраждане, те били възпитани и получили своето образование в този същия дух, в който и хуманистите. Но различието им с хуманистите се състояло в това, че те заимствали от различните философски системи само някои външни елементи, съхранявайки без повреда Божественото откровение. Срещата на латинското и православното богословие представлявало за тях удобна възможност да се запознаят с латинското вероучение и по този начин да отстояват своята вяра както в преговорите за обединението на Църквата, така и при всеки опит на латинското богословие да проникне в областта на православното вероучение. Вследствие на различията в тези течения, отнасящи се до техните отправни точки и цели, се стигнало до сериозен сблъсък.

Едно много важно антитомистко съчинение, което трябва задължително да споменем, е съчинението на преп. Калист Ангеликуд Мелнишки Против книгите на Тома Аквински, наречени „Против Елините”. В това свое съчинение преподобният опровергава глава по глава основното съчинение на Тома Аквински Summa contra Gentiles. Като следва структурата на съчинението, с което полемизира, преп. Калист включва в своя труд следното: Богословието и външната премъдрост, или За отношението на вярата и човешкия разум; простотата, същността и енергията на Бога; познаването на Бога или Боговидението; за отношението на Лицата на Пресветата Троица и за изхождането на Св. Дух. Интересно е да споменем наименованията на някои от разделите в това съчинение:

І Познанието на Бога съгласно Тома
1. Блаженство и крайната цел, към която човек се стреми
2. Блаженство и неподвижност на душата
3. Въздействие на същността Божия за познаването на Бога или За озарението.
4. Видението на Бога (Боговидението) само като есхатологично събитие

ІІ За Боговидението и озарението на нетварната светлина съгласно Калист Ангеликуд
1.За блаженството и неговата природа
2. Изяснение на блаженствата
3. За това, какво е богословие
4. Ум. Неговите отличителни свойства и преображения
5. За сърцето
6. Озарението и Божествената светлина
7. Отличителни свойства на Божествената светлина
8. Непристъпност на Божествената същност.

От заглавията в съчинението на преп. Калист става ясно, че светецът има съвършено различно богословско разбиране относно „болните” богословски въпроси, които споменахме и които са били обсъждани между православните и западните схоластици, както и между православните византийци и техните съотечественици, намиращи се под влияние на схоластичното богословие.

За да разберем причините за различията между схоластичното богословие и православието, трябва, подобно на преп. Калист и другите православни писатели, да се опрем на истинското вероучение на Църквата, касаещо колкото догматите, толкова и духовния живот, а едновременно с това е необходимо да познаваме и западния модел на мислене и въобще духовното състояние на Запада. За православните богослови и учениците на светите отци, които (ученици) и сами са имали богат духовен опит, истинска вяра и здрав духовен живот, винаги тясно свързани помежду си, най-гибелното отклонение от истинското вероучение на Църквата бил схоластичният способ за достигане на Божествените догмати, в което са се уверили византийците от преводите на западните схоластични съчинения на Тома Аквински и другите писатели от периода. Те установили, че нововъведенията на схоластиците се състоят не само в погрешното разбиране на определени догматически положения, но и въобще в начина, с който те подхождат към богословието на Църквата. За достоверността на твърдението голяма роля изиграват исихастките спорове, които възникват като реакция на православното богословие срещу западното схоластично мислене. В действителност исихастките спорове със схоластиците убедили византийците, че православната вяра и православният начин за богословстване са единствено истинните. Византийските антитомисти-антисхоластици, истинските продължители на тази исихастка традиция и в духовния живот, и в богословието, искат да покажат, че най-голямото различие между източното и западното богословие се състои в подхода към тайнството на богословието. Източните богослови мислят съгласно светоотеческия подход, докато западните използват схоластичния.
Осъзнаването на това различие в богословстването се явява първа крачка за разбирането на това какво преди всичко трябва да бъде направено, за да се достигне до пълно и истинско единство на вярата – изключително актуален въпрос за вярващите от онази епоха. Ето защо византийците, виждайки и разбирайки фалша на западния богословски дух, в който преобладават рационалистичните начала на Аристотел, осъзнават, че само с възвръщане към истинския апостолско-светоотечески образ на разсъждение за божествените неща може да бъде преодоляна схоластиката и че този образ се изразява преди всичко в придобиването на духовен опит чрез живота в Христа.
Разбира се, схоластиците почитали и ползвали учението на светите отци, но те го анализирали в рационалистичен дух, придавайки особено значение на знанието и разума. Този начин на богословстване смалява ролята на Св. Дух в живота и учението на Църквата и подменя частично ролята Му с тази на човешкия разум, който се опитва да подходи към догматите с човешки силогизми. Но Божествените догмати са ни предадени от Св. Дух чрез отците и това е истинската и автентична вяра на нашата Църква. Догматите – това е самата истина, а истината не се нуждае да бъде изпитвана, нито да бъде подлагана на изчистване. Ако човешкият разум се стреми да достигне до областите на свръхразумната истина, то това означава, че човекът се опитва да заеме мястото на Бога. Но в такъв случай ние ще трябва да вярваме по-скоро на хората, отколкото на Бога. С подобни тенденции западното богословие става твърде философско и рационалистично. То непрекъснато се опитва с помощта на философията да изтълкува това, което е над естеството. Но с помощта на философията човек не може да проникне в тайните на свръхразумната истина, както и не може да бъде посветен в тайнството на Троичния Бог, защото Бог е „свръх всичко съществуващо” и негов Творец. Ето защо Бог не може да бъде предмет и цел на философията, а само на богословието. Богословието, което превъзхожда човешките познавателни способности и може да достигне истинско знание за надестественото, ето това е православният метод на богословстване на светите отци на Църквата, който винаги се опира и основава на вярата и следователно убеждава и удостоверява много повече, отколкото човешките мисловни процедури и доказателства. Обръщането към Свещеното писание и позоваването на св. отци и Вселенските събори се явява гаранция за знанието и истината, защото само в тях се намира истинското знание, доколкото истинско знание е знанието в Св. Дух. Всички боговидци-писатели от тази епоха удостоверяват, че човешките силогизми помрачават ума, докато изреченията на светците просвещават душата. Силогизмите са изобретения на хора, често невярващи и лукави, докато казаното в Св. писание и от св. отци е плод на Св. Дух. Ето защо те не приемат всичко, което се струва на разумното човешко разбиране истински догмат на Църквата, и не позволяват богооткровеното богословие да се подчини на философията, която се опитва с естествени средства да доказва това, което е надестествено и свръхразумно. Последното се случва само тогава, когато ние губим вярата си в Божественото откровение и учението на светите отци и приемаме философията и схоластичната логика като необходими предпоставки за постигане на истинско знание. Но православните християни знаят, че християнската вяра „не е от човеците... но чрез Иисус Христос и Бог Отец...” (Гал. 1:1), както казва ап. Павел. Христос затова е открил истинската вяра, за да повярват хората, че Бог действително се е явил в плът и че единствената истинска тайна на благочестието е това, което ни е предадено чрез апостолите. Най-важната причина за богословската повреда на латините според Йосиф Вриений се състои в стремежа им на всяка цена да докажат „божествената” сила на човешките силогизми. Конкретно тук става въпрос за схоластичния подход към Божествените догмати, нещо, което византийците ясно съзнават. Разбира се, противниците на схоластиката не отхвърлят изцяло човешката логика и философия, но искат да покажат, че те имат второстепенно значение, когато става въпрос за богооткровени догматични истини. Те привеждат и примери от светите отци, които, говорейки за Бога, също са използвали силогизми и разумни доказателства. Но това са правили в критични моменти, когато истинската вяра е била застрашена от опасността да бъде изопачена от различните еретици, които с помощта на човешки силогизми и изводи са променяли и изкривявали вярата. За богословието на св. отци човешкият разум никога не е бил решаващ критерий и всяка една наложителна употреба на силогизми от тяхна страна ги е огорчавала. Ето защо те са ги употребявали само по време на догматични спорове и само за да отбият злословието и клеветите на еретиците. С тези светоотечески похвати византийските антисхоластици са опровергавали неприемливото учение на латините в този особено критичен за Църквата момент. Те счели също така за необходимо да се отговаря на латинските теории, които в голямата си част били чисто умствени заключения, и с помощта на силогизми, за да стане ясно, че този метод не е толкова чужд на православния дух, но и в същото време да покажат, че с него не може да се доказва истината. Истината се крие в светоотеческата мъдрост, тоест в Св. Дух, Който изказва догматическите истини чрез мъдростта на светите отци, и не може да бъде обхваната в човешки умствени заключения. Конкретно, когато е било необходимо да се покаже несъвместимостта на Filioque с догматическото предание на Църквата, както и множеството отклонения, които следват от Filioque, те без колебание използват силогизми, посрамвайки по този начин логиката с логика. Ето защо, обръщайки се към латините, те често казвали: „Ако искате, дайте днес, когато нищо сериозно не ни пречи да изпитаме „логически” нашите различия, за да видим къде ви води логиката”. Те също си служели с примери и образи, но не като доказателства, а за по-голяма яснота. От казаното дотук, се вижда ясно, че силогизмите, които са употребявани от св. отци, невинаги имат догматичен характер, но по-скоро се явяват една „икономия”, която способства за по-доброто разбиране на Божественото вероучение. Следователно грешката на латините се състои не в употребата на логиката, а в отказа им да признаят, че човешката логика е ограничена и има предел и че не може да достигне истинно знание, което се открива само от Св. Дух. Западните схоластици не могли да осъзнаят предела на човешката логика и истинското богословие, докато православните правилно разбирали, че човешкият ум е ограничен и има предел, поради което доброволно подчинявали себе си на личния, благодатен духовен опит на св. отци, които се явили и останали истински и автентични богослови, както доказва това „ангелският им образ на живот и чудодейни сили”. Този свят благодатен опит имали византийските антитомисти и антисхоластици и затова ясно проповядвали, че нашата православна вяра се съдържа не в сложността на речта, не в уловките на силогизмите, но в правилността на смисъла и в „ неизменните по природа” неща. Срещата на православното и схоластичното богословие във Византия се явила събитие с огромно значение, защото православието могло да се запознае с латинската схоластика и по този начин да види отличията между автентичната и изопачената истина, да преосъзнае себе си и отново да изложи верния, правилен православен метод на богословстване, като по този начин не само продължава диалога със западното богословие, но и става образец за този диалог за всички последващи епохи.

Публикувано в сп. "Християнство и култура", бр. 41
превод: Венцислав Каравълчев

Единството на Църквата, неговата природа и цел

Автор: Негово Блаженство Даниил, патриарх на Румъния
превод: Венцислав Каравълчев
Публикувано в:
http://www.dveri.bg/content/view/5100/50/

Новоизбраният румънски патриарх Даниил е един от най-известните богослови на Румънската православна църква. Доктор по богословие, преподавател по догматика и основател на редица богословски учебни заведения в страната си, патриарх Даниил е автор на над 600 публикации. Станал популярен с мисионерската си визия за Църквата и като ръководител на либералното крило сред румънските епископи, мнозина очакват днес от него активизиране на междухристиянския диалог в Румъния. В тази връзка предлагаме на читателите на "Двери" един доклад на Негово Блаженство Даниил, в която той излага своите възгледи за природата на Църквата и нейната мисия. Докладът е изнесен по време на международната конференция "Православното учение за Църквата" провела се 17 -20 Октомври 2003 г. в Москва.
Единството на Църквата се явява един от атрибутите, признаците на Църквата, за което се говори в Символа на православната вяра: „Вярвам в една свята, съборна и апостолска Църква”. Разбирането на единството на Църквата, неговата реализация и проява на нивото на конкретния църковен живот представлява сам по себе си постоянен проблем от богословски, духовен и пастирско-мисионерски характер. Възстановяването на християнското единство след векове на разкол и разделение, и убедителното изповядване единството на Църквата на местно и вселенско ниво e един от най-важните въпроси от богословски и пастирско-мисионерски характер, особено в общество, развиващо се в дух на плурализъм, секуларизъм и дълбоко разделение в духовната сфера.

През последните десетилетия православното богословие, в лицето на Георги Флоровски, Йоан Кармирис, Йоан Зизиулас, Владимир Лоски, Александър Шмеман и Димитру Станилое задълбочено изследват темата за единството на Църквата на основата на светоотеческата традиция, нерядко в диалог с римокатолическото и протестантско богословие, като техният православен принос получава международно признание. Тяхното учение за Църквата добива известност като „еклесиология на евхаристийното общение” (в случая - Александър Шмеман, Йоан Майендорф, Йоан Зизиулас, Б. Бобрински) и като „троична еклесиология”, излизаща зад пределите на Евхаристията (в случая – Д. Станилое). Техните размишления за онтологията на личността на тринитарно и антропологично ниво, за отъждествяването истините на битието с общението, за единството на христологията и пневматологията в съзиданието на Църквата, за тринитарните отношения в живота на Църквата и по други извънредно важни теми играят изключителна роля в обновлението на Църквата и нейната мисия днес.

Относно природата и целите на християнското единство трябва да отбележим, че в православното богословие, както и донякъде извън него, всеобщо признание получава възгледът, според който
Пресветата Троица представлява източник, образец и цел на църковното единство
Единството на мненията се основават от една страна на неопатристичната екзегеза на Свещеното Писание, а от друга, на внимателното изучаване на сакраменталните, литургическите и канонически аспекти на живота на Православната църква, разглеждани като източник на академичното богословско възраждане в диалог със съвременната култура.

Тези усилия, предприемани в рамките на възраждането на академичното богословие и насочени към разбирането на Църквата като такава и на нейното единство в частност, на основата на неопатристичния синтез трябва да бъдат продължени и да излязат извън рамката на първоначалния стадий, в който се намират. Тази необходимост се потвърждава от факта, че в много от учебниците по богословие, както и други богословски разработки, появяващи се в Православната църква днес,
продължава да се усеща влиянието на старата схоластична терминология
и съответстващите й представи за богословие.
Освен това неопатристичното богословие днес е длъжно да бъде съпроводено от усилено библейско, литургично и пастирско възраждане, базирано на основата на един многостранен подход, по подобие на осъществяваното вече в областта на патристиката. Във връзка с това бих искал да напомня, че догматите и каноните на Православната църква са били формулирани на Вселенските събори от богослови, които са били епископи, пастири в епархиите си с дълбоко чувство за отговорност, ясно съзнаващи своята огромна пастирска и мисионерска отговорност за спасението на поверените им пасоми. В същото време евхаристийното богослужение се е изработвало в живите църковни общини, където молитвата се е съединявала с богословски размишления, догматите – със славословие, църковното единство – с динамична мисия. Освен възвръщането към разбирането на Светата Троица като източник, образец и цел на православното единство, правословното богословие днес е длъжно да изяви правилното съотношение между църковното единство като дар Божи и видимото единство като мисионерска задача на всеки християнин.

Новият Завет ни учи, че Светата Църква е народ Божи (2 Кор. 6:16; 1 Пет. 2:9), мистично тяло Христово (Ефес. 1:22-23), Невеста Христова (2 Кор. 11:2; Откр. 22:17), Храм Божи, Храм на Светия Дух (1 Кор. 3:16; 6:19-20), дом на Светата Троица в хората (2 Кор 13:13; Ефес. 4:18), а също, че в Църквата „има едно тяло и един Дух, както и бяхте призовани към една надежда на званието ви: един Господ, една вяра, едно кръщение, един Бог и Отец на всички, Който е над всички, чрез всички и във всички.” (Ефес. 4:4-6). Всички тези библейски цитати ни показват, че единството на Църквата е дар Божи, присъствие на Светата Троица в живота на Църквата. Богословско-мисиологичният размисъл за живота на Църквата не може да игнорира трудностите в съхранението, поддръжката и изразяването на този Божествен дар на църковното единство. С други думи, как ние съотнасяме догмата за единството на Църквата с настоящия сакраментален и пастирско-мисионерски църковен живот?

Богословието е длъжно да помогне на съществуващите църковни структури да поддържат и изразяват единството на Църквата в тяхната практика на сакраменталния и мисионерски живот, предлагайки нови духовни пътища за диалог, братски отношения и сътрудничество. Например знаменитото 34-о Апостолско правило, съставено около 400 г., разглежда правилните отношения между епископите и техния предстоятел като отношения, построени на основата на взаимния съвет и формулира извода, че по такъв начин ще бъде прославен Отец, и Син, и Светият Дух.

С други думи, за да бъде отново открито значението на тринитарната еклесиология, съдържаща се в Свещеното Писание и изразена от отците на църквата не в систематизиращи трактати, но в сакраменталния живот и в каноничната дисциплина на Църквата, е необходимо отново да бъде открито тяхното дълбоко духовно съдържание и отношението на това съдържание към живота на християнските общини и отделните християни днес. Ако мистичното съдържание на светите тайнства, литургичната обредност и църковната дисциплина не бъде творчески изразено (изяснено, преосмислено бел. прев), съществува реална опасност, единството на Църквата да се смеси с единството на светските организации. В същото време е необходимо единството на Църквата да бъде представено като дар Божи, в неговата пълнота, въпреки че проявлението му зависи от веровото усилие, духовния живот и борба на всяка християнска община, на всеки християнин.
Този процес на усвояване дара на благодатта се явява същевременно динамичен процес на „обожение” или духовен ръст на Църквата, основана на изповядването, че „Христос е Син на живия Бог” (Мат. 16:6-18). Този динамичен процес на църковното единство като движение към зрялост или израстване в общението е прекрасно изразен от ап. Павел в неговото послание към Ефесяните: „понеже бяхте съградени върху основата на апостолите и пророците, като е краеъгълен камък сам Христос Иисус, върху когото всяко здание, стройно сглобено, расте за храм свет на Господа; в който и вие се вграждате заедно в Духа за Божие обиталище.” (Ефес. 2:2-22). В светлината на това наставление, съхранението и проявлението на църковното единство са явява знак за духовна зрялост и святост на живота ни.

Единството на Църквата като общение на човешката личност с Лицата на Пресветата Троица се проявява особено силно в живота на светците, които са разбирали, че единството на Църквата се достига преди всичко със сърцето, изпълнено с Дух Свети, където същевременно Духът на истината (Йоан 15:26) е и Дух на общението (2 Кор. 13:14). Това обяснява, защо в Никео-Цариградския символ на вярата единството на Църквата е тясно свързано с Нейната святост. Светият Дух създава църковното общение в истините на вярата и живот като общение в Христа, а същевременно църковното единство се преживява като дар Божи според мярата на християнското израстване в светостта чрез освобождаване от самодоволството и от комплекса на превъзходството / непълноценността. От тази гледна точка практическата тринитарна еклесиология, имаща за своя главна цел спасението и освещаването на вярващите - „благодатта на Господа Иисуса Христа, и любовта на Бога, и общението на Светия Дух да бъде с всички вас” (2 Кор. 13:14), представлява постоянен труд на изцеление по пътя на покаянието и прошката, по пътя на примирението, при съхраняване неразривната връзка между истина и любов (Ефес. 4:15), между борбата и победата над греха и бесовските сили, разрушаващи единството и мира (ср. Ефес. 6:13-18).
Тринитарната еклесиология на общението предполага също изясняване на отношенията между единство и свобода, доколкото свободата се явява необходим аспект от личностното битие. Даже библейските образи „Църква – Тяло Христово” или „Христос – Глава на Църквата” не трябва да се тълкуват в буквалния, биологичен или даже функционален смисъл, тъй като тези, които съставляват мистичното тяло Христово, са ръководени от Светия Дух, - това са свободни личности; и те чрез благодатта на Светия Дух влизат в общение с любовта на божествените лица на Пресветата Троица, отличаващи се едно от друго, равни, свободни, но не по-малко пребиваващи в единство. Защото „Господ е Духът; и където е Господният Дух, там е свобода” (2 Кор. 3:17). Църковното единство – това е свободно прието общение. Тук трябва да направим разграничението между единство-общение от една страна и единство-принуда, което за сектантската или индивидуалистична свобода се явява тъждествено и поражда разделение, и църковната свобода като движение към примирение и общение с другия.
В този контекст практиката на каноническите и възпитателните структури на Църквата предполага духовно подвижничество, както и практика на свободата на отговорността, насочена против индивидуалните или колективни егоистични стремежи. Настоящата църковна свобода не превръща автономията в самодостатъчност или автаркия. Тя не превръща братската помощ в господство над другия, а силата на любовта в любов към силата. Тази църковна свобода се явява резултат на духовна зрялост, постоянни усилия, насочени към освещаването на живота, преди всичко посредством молитвата и оделотворяване заповедите за братска любов.

Теоретично ние знаем какво е нормативното сакраментално и каноническо единство на Църквата, но в нас няма достатъчно сили, за да го съхраним и защитим. Това вероятно обяснява защо Господ Иисус Христос говори в Своята молитва, предшестваща Неговите страдания и разпятие, именно за единството на Църквата, знаейки колко е трудно да се съхрани общението в любов и мир, дълбоко разделено от греха, в свят, където отсъстват любовта и изповядването на истината.
Друг аспект на единството, свързан със свободата, се явява връзката между общото съдържание и множествеността на изразяването му. Даже в Царството на Светата Троица (във вътрешнотроичния живот) единството не е еднообразност, а неразделно общение на божествените, равни, свободни, но различни Лица. В Светата Троица единството на произхождането е свързано с Личността на Отца, Който предвечно ражда Сина и се явява източник на изхождението на Дух Свети; единството на съдържанието се явява единствената по своя род божествена същност на всяко едно от божествените Лица, без разделение или умаление. Единството на живота в свободата – това е любов – перихоресис, тоест взаимно обитание на едно Лице в другите, така че в Бог няма външни, но само отношения на взаимно пребиваване на Единия в Другия. (ср. Йоан 17:21-22).
Богочовешкият живот на Христа, съединен с Отца и Светият Дух се предава на Църквата като източник на Нейния истински живот: „защото чрез Него и едните и другите имаме своя достъп при Отца в един Дух” (Ефес. 2:18). Поради това източник на църковното единство се явява Светата Троица, защото и самото Въплъщение на Сина се явява посредством съучастието на Отца и Светия Дух (Лк.1:35); кръщението Господне в р. Йордан се извършва при активното присъствие на Дух Свети (Мат. 3:16-17), като същевременно за християните кръщението се явява влизане в Църквата и прием в общението на Светотроичния живот. (Мат. 28:19-20). Съдържанието на църковното единство – това е благодат, а единството на живота в свободата се явява любовта като плод на благодатта. По такъв начин, животът на Църквата като отговор на любовта Божия и като неин плод в живота на християните формират Църквата като сакраментален образ на любовта в Светата Троица и като пророческо предвкусване на пълното общение в Царството Божие.
Висшата цел на църковното единство като общение в любов с Лицата на Светата Троица и общението на вярващите в Църквата и света се явява спасението.
Отците на Църквата ни напомнят, че се „спасяват само съединените с Бога” (св. Григорий Богослов). Ето защо първото изискване за съхранение единството на Църквата се явява правилното изповедание на вярата ни, изповядването на Христос, истински Бог и истински Човек, пребиваващ във вечно общение с Отец и Светия Дух, Въплъщението – вечното общение с човечеството. Тази правилна вяра ни открива входа в Царството Божие (Мат. 16:16-18). В този смисъл ереста като отклонение от истинното общение с Лицата на Пресветата Троица се явява препятствие за съхранение на църковното единство и за достигане на спасението. Борбата на апостолите, мъчениците и отците на Църквата за съхраняването и преподаването на правилната вяра: „която веднъж за винаги бе предадена на светиите” (Иуд. 1:3), и тяхната борба за църковно единство против всеки разкол (1 Кор. 3:1-23) ни учи, колко голяма е нашата отговорност – отговорността на всеки християнин за съхранение и опазване светия дар на църковното единство и колко необходими са израстването в любовта и стремежът към възстановяване на църковното общение със всички тези, който по наша или не наша вина са се отделили от Православната църква.

Църковното единство, произтичащо от общението със Светата Троица и изразяващо се преди всичко като духовно отчество, духовно синовство и духовно братство в живота на Църквата – нашата духовна майка, превръща църковната община по-скоро в църковно семейство, отколкото в юридическа институция. Днес е необходимо отново да бъде осмислена дълбоката връзка между Църквата като духовно семейство и семейството като домашна църква. Настоящият духовен кризис на семейството и появата на нови движения (църковни и парацърковни бел. прев.) ни призовават към още по–дълбоко възвръщане към местната църковна община като в духовно семейство, основано на общение във вярата и живот с Отец и Син и Светия Дух. В същото време е необходимо да задълбочаваме разбирането за семейството като пространство, където животът се явява благословение на Пресветата Троица. Това, че православието никога не е противопоставяло семейния живот в брака на монашеските отношения, а по-скоро използва в монашеството изрази, родени в семейния живот в брака (такива като отец, син, брат, майка, дъщеря, сестра – в тяхното духовно разбиране) се явява ясно указание за това, че и семейството, и монашеските общини са призвани да прославят присъстващата в тях тринитарна любов, да съхраняват църковното единство и да го укрепват.

Из историята на християнството в Грузия

.

Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано в:
http://www.pravoslavieto.com/poklonnichestvo/Gruzia/index.htm#2
http://www.dveri.bg/content/view/5739/320/


Днес Грузия е една трудно забележима на географската карта страна, разположена на границата между Европа и Азия с население малко повече от 3,5 милиона души. Впрочем, териториално Грузия никога не е била много по-голяма, но за сметка на това малко държави могат да се сравнят с величието на църковното й минало.
Малцина навярно знаят, че Армения и Грузия са двете държави, които първи приемат официално християнството в самото начало на ІV в., но то има и доста дълга предистория тук. Към християнската вяра грузинският народ започнал да се приобщава още от първите дни на апостолската проповед.

В апостолските времена на територията на Грузия съществували две грузински царства – източното Картли (Сакартвело), познато от гръцките извори като Иверия и западното Егриси, познато ни също от гръцките извори като Колхида.
Според преданието, когато апостолите хвърляли жребий, кой къде да се отправи на проповед, Грузия се паднала в дела на Пресвета Богородица. И до ден днешен Грузия се счита за избраница на Божията майка, която е и покровителка на страната.

По волята на Спасителя св. Богородица останала в Иерусалим, а пръв вместо нея се отправил за Грузия св. ап. Андрей Първозвани, който носел със себе си неръкотворния образ на Богородица.
Св. ап. Андрей се отправил към страната, която съхранявала една от големите старозаветни светини – мантията на св. пророк Илия. Тази мантия била принесена тук от евреи, бягащи от армията на Навуходоносор (605-562 г. пр.н.е), основателя на Нововавилонското царство.
В Грузия се съхранява още и една от най-големите новозаветни светини – пречистият хитон на нашия Господ Иисус Христос, който след разпятието бил донесен тук от свидетеля на кръстната смърт на Христос, равина Елиоз, живеещ в столицата на Картли – Мцхета. Той го откупил от римския войник (виж Мат 27:35) и го подарил на сестра си Сидония. Сидония в мига, в който взела хитона в ръцете си, починала. Всички опити да бъде изтеглен той от ръцете й били неуспешни и тя била погребана заедно с него.
На гроба на Сидония изникнало огромно дърво. По-късно св. Нино помолила цар Мириан (Мерой), дървото да бъде отрязано и от него да бъдат направени четири кръста, които да бъдат поставени на четирите краища на грузинското царство. От пъна на отрязаното дърво започнало да изтича целебно благоуханно миро, което течало непрекъснато до нашествието на шах Аббас (ХVІІ в.).
Този чудотворен пън, това благодатно дърво получило названието Светицховели (Свят, Животворящ стълб). Над него била изградена първата църква Светицховели, посветена на дванадесетте апостоли.

Ако днес поклонник влезе в Грузия през граничния пункт с Турция – Сарпи и след няколко километра се отклони от главния път Батуми – Поти – Тбилиси, след едно уморително няколкочасово пътуване по тесния и твърде разбит път (дори за българските представи) ще достигне до голямото високопланинско аджарско село Хуло (Аджара е автономна област в Грузия, на границата с Турция с доскоро преобладаващо мюсюлманско население). Там, съвсем наблизо, все още личат останките на храма св. Архангели. Според преданието, това е първата християнска църква, основана от апостолите на грузинска, иверийска земя. Съгласно древния грузински летопис "Картлис Цховреба" именно от тук за първи път св. ап. Андрей Първозвани влиза в Грузия, за да проповядва благата вест. В селището Ацквери/Ацкури (в Картли) след своята проповед ап. Андрей оставил на вярващите и иконата с образа на Пресвета Богородица, съхранявана дълги години в местния катедрален събор.

В западна Грузия към просветителското дело на ап. Андрей Първозвани се присъединил и св. ап. Симон Зилот (Кананит), който намерил там смъртта си и бил погребан в с. Коман(а), днешна Абхазия. Между впрочем в това село умира по време на заточението си и св. Йоан Златоуст, чиито мощи известно време са били съхранявани тук, преди тържествено да бъдат пренесени в храма св. Апостоли в Константинопол. Древните грузински източници съобщават и за проповед на апостолите Вартоломий и Тадей в източна Грузия.
Аджара пази спомена и за още едно свято апостолско име, това на ап. Матия. Само 3-4 километра от границата с Турция, на главния път Сарпи – Батуми се издига почти до морето величествената крепост Гонио. Тук, вътре в крепостта, един малък мраморен кръст свидетелства за мъченическата смърт на ап. Матия (според някои източници, загинал мъченически в Иерусалим).

Проповедта на светите апостоли в Грузия се потвърждава не само от местните хроники, за нея свидетелстват също Ориген, Доротей Тирски, Епифаний Кипърски, Никита Пафлагонски. Св. Ириней Лионски (ІІ век) като изброява християнските народи, поставя в редицата на изброените и Иверия. Както вече споменахме, официалното приемане на християнството в Грузия става в самото начало на ІV в, според последните иследвания през 324 г. (доскоро официално беше приета годината 326). Това знаменателно събитие се свързва с името на светата равноапостолна Нино, просветителката на Грузия и грузинския народ, при съдействието и участието на св. цар Мириан и св. царица Нана. Св. Нино била родена в Кападокия, родственица на св. Григорий Богослов. По внушение свише тя заминава за Картли в изпълнение волята и дела на Пресвета Богородица. Тя още веднъж затвърждава апостолската проповед и със силата на благодатта убеждава цар Мириан и царица Нана да се покръстят. По молба на царското семейство византийският император Константин Велики изпраща голяма група духовници под водителството на епископ Йоан.
В древната столица на Картли, Мцхета (отстояща на 20 километра от днешната столица Тбилиси) същевременно започнало строителството на внушителен храм на св. апостоли, точно на мястото, където се намирал хитонът Господен – Свитицховели (Светият стълб). И днес този храм внушително се извисява в центъра на Мцхета и свидетелства за онова славно минало.
Днешният храм е резултат от преустройството и разширението, което древната църква получава през ХІ век (1010-1029), плюс реконструкциите от ХV-ХVІІ в. Само на няколкостотин метра от този величествен храм се намира Саптаврийския женски манастир, на св. Нино, в който се погребани св. цар Мириан и св. царица Нина.

Тук също се намира гробът и на неотдавна представилия се в Господа голям чудотворец и харизматичен старец Гавриил (1929 – 1995), в света Ургебадзе Годердзи. Заради това славно минало и заради хитона Господен (вложен в основите на църквата и намиращ се там и до днес – според много свидетелства руснаците по време на СССР са го отнесли/откраднали в Москва), Мцхета е наричана втори Иерусалим. След официалното приемане на християнството, император Константин Велики и неговата майка св. импер. Елена изпратили в Грузия и частица от Светия Кръст за благословение и укрепление на вярващите.

Венцислав Каравълчев