За числото на Църковните тайнства

.

автор: В. Каравълчев
публикувано в: http://www.pravoslavieto.com/docs/Tainstva/index.htm#число

Древната Църква не е имала строга класификация на тайнствата и те не са били дори терминологично фиксирани: изхождало се е от истината, че действията на Светия Дух са безчислени. И на Запад, и на Изток всичко, отнасящо се до благодатния живот, откриващо Царството Божие, се е наричало "мистерион" - тайна, тайнство.

В патристическата епоха не съществува дори специален термин за обозначване на тайнствата като особена категория църковни свещенодеяния. Терминът "мистерион" се е използвал тогава в много по-широк и общ смисъл като "тайна на спасението", и само в спомагателен смисъл се употребявал за обозначение на частни действия "даряващи спасение". В такъв смисъл под "мистерион" светите отци са разбирали всичко, което се отнася до Божественото Домостроителство.
Св. Йоан Златоуст казва:
"МИСТЕРИОН е всичко, което съобщава (в смисъл приобщава, единява) Св. Дух и човека и се постига само с вяра. Тайнство - това е самата Църква и нейните най-важни свещенодействия - Кръщение и Евхаристия; тайнства са също и църковната догматика, и молитвите, и въобще всичко, което изразява едното спасително тайнство или спасителната тайна Иисус Христос."
Св. Лъв Велики пише:
"това, което е било видимо в нашия Изкупител, сега е преминало в тайнствата."
През първото хилядолетие на Църквата никой от светите отци не говори за "седем тайнства".
Първи опит за систематизиране на тайнствата прави св. Дионисий Ареопагит, който говори за шест тайнства, без обаче да ограничава техния брой. През IX век св. Теодор Студит преповтаря казаното от св. Дионисий.

През XII век за пръв път се споменава за седем тайнства, при това на Запад - от епископ Отон Бамбергски (1139 г.). Тази система придобива популярност чрез известния католически богослов Петър Ломбард (1161 г.).
На Изток за седем тайнства за пръв път се споменава през 1267 година като част от подготовката за Лионската уния по времето на император Михаил Палеолог.
През XIV век св. Григорий Палама, Кавасила и др. отново говорят за тайнства, но споменават поименно само тайнствата Кръщение, Евхаристия и Миропомазване - последното значително по-рядко. Основната идея на Кавасила е: "Всичко отнасящо се до Тялото на Църквата има началото си в Кръщението и своя завършек в Евхаристията".
За пръв път през XV век православен светец - св. Симеон Солунски говори за седем тайнства, макар че често споменава и за едно осмо тайнство - "ангелският образ" - монашеското пострижение. През същия този век митр. Йоасаф Ефески говори дори за десет и повече тайнства.
Така че в контекста на светоотеческото предание няма сериозни основания за догматизиране на седемте тайнства (има се предвид числото, бройката, а не самите тайнства). Строго фиксиране на броя на тайнствата у светите отци не се среща, както не се среща строго диференциране на тайнствата от обрядите, за разлика от Запада, който разделя sacraments и sacramentals.
Венцислав Каравълчев

До послушанието трябва да се израсне

Автор: Леонид Виноградов,
превод: В. Каравълчев
публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/7305/97/


Интервю с прот. Георги Бреев. Прот. Георги Бреев (р. 1937 г.) е един от най-уважаваните руски духовници-изповедници, духовен наставник и изповедник на почти всички московски свещенослужители, настоятел на храмовете “Живоносен Източник” и “Рождество на Пресвета Богородица".

- Отец Георги, в какво се заключава смисълът на послушанието към духовника?
- В доверието. Истинските отношения между хората са невъзможни без доверие. Това още повече важи за духовния живот. Само когато човек почувства, че пастирът разбира душата му, води го към Христа, той ще му се повери и ще се постарае да изпълнява съветите му. Но много зависи и от миряните, от въпросите им. Понякога изповядваш петдесет, сто човека. И след толкова изповеди си поразен: само един или два от всички зададени въпроси са били от духовен характер. Тоест, точно такива въпроси, за решението на които пастирът е поставен от Бога. И се радваш, че този човек ти е задал такива въпроси – това означава, че на този човек му се е открил духовният път, че той иска да се ориентира в него! Но мнозина се обръщат към духовника с битовите си проблеми, с които невъцърковените хора се обръщат към психолог или адвокат. Такива въпроси слагат на плещите на пастира неблагодатно бреме. Свещеникът ли да реши как да си смениш квартирата, да разделиш имуществото си с роднините, да започнеш нова работа? Това не са духовни въпроси. Но в същото време ние не можем да ги игнорираме, веднъж зададени ли са.

Една жена в присъствието на млад йеромонах се оплакала на преп. Амвросий Оптински, че й умират пуйките. Той я посъветвал как да ги храни. Когато жената си тръгнала, йеромонахът попитал преподобния струва ли си да се губи време и да отговаря на чисто битови въпроси? Старецът Амвросий му отговорил: “Ти знаеш ли, че в тези пуйки е целият й живот?” Когато четях тази случка, се удивлявах, колко правилно е постъпил преподобният! Жената си тръгнала от него радостна, знаела е, какво точно вече трябва да прави. От човешка гледна точка е ясно, защо и за битовите си проблеми вярващите се обръщат за съвет към свещеника. Но твърде е вероятно, дори опитен духовник да не даде удачен съвет за такъв проблем, тъй като той е поставен да отговаря на духовни въпроси. Когато към мене се обърнат с такива въпроси, си спомням думите на Спасителя: “...човече, кой Ме е поставил да ви съдя или деля?” (Лк 12:14). Задачата на свещеника е да помогне на човека да дойде при Христос, а не да решава неговите битови проблеми .

- А по духовните въпроси, длъжен ли е човек безпрекословно да слуша духовника?

- Какво означава длъжен? Послушанието в духовния живот е начин да чуваш гласа Божий. Образецът на послушанието ни го е дал сам Христос: “Защото слязох от небето, не за да върша Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил” (Ин 6:38). Всички лица на Пресветата Троица са равни, но Единородният Син, дошъл да яви тайната на човешкия род, ни показва, какво е това божествена любов, съгласие и единение, в какво се състои тяхното основание – именно в това, че Той, равният на Отца, е готов да му бъде във всичко послушен и да изпълни Неговата свята воля. И беше послушен на Отца до самата Си кръстна смърт: “...Отче Мой, ако не може Ме отмина тая чаша, без да я изпия, нека бъде Твоята воля” (Мт 26:42). Гонителят на християните Савел чул гласа Божи и станал апостол Павел, и бил послушен до смърт. Йоан Предтеча бил глас в пустинята, изпълнявайки волята Божия. И другите пророци в различно време са слушали гласа Божий, отивали са и са изпълнявали волята Божия (изобличавали, изправяли нравите), а тях са ги убивали с камъни. Тоест, принципът на послушанието ни е предаден от пророците, апостолите и от Самия Христос. Такова послушание не може да бъде вменено в задължение, до него човек може само да израсне. Да израсне до висшето разбиране на свободата на личността. И то само под ръководството на пастир, който сам има опита на истинското послушание. Когато млад свещеник (младостарец, както е прието днес да се нарича), който за послушанието е чел само в книгите, започне да диктува на енориаршите своята воля, той унищожава техните личности. Това е страшно извращение на духовния живот. Ако такъв пастир си въобрази, че свещеническият сан го поставя съдия над пасомите, такава духовност е неистинска и принципът на послушанието е нарушен. Миряните имат същия образ Божи и Бог еднакво ги обича. Ако свещеникът сам е възпитал в себе си послушание към Църквата, той разбира това и не се опитва да засенчи или замени Христос със себе си. Само тогава е възможно истинското послушание като себеподчинение на волята Божия и то е красиво, величествено, божествено, способно постепенно да прероди човека.

- Много от аскетическите книги за послушанието са написани от монаси и за монаси. Доколко са приложими техните съвети към миряните? Отличава ли се монашеското послушание от това на миряните?

- Разбира се, че се отличава. Монахът при пострижението си дава на Бога обет за отричане от всички светски привързаности. Струва ми се, че тези обети могат да бъдат съхранени само при послушание. Вярно е, още през ХІХ в. св. Игнатий Брянчанинов пише, че няма истински духовници, на които може безусловно да се доверим, и съветвал християните да се обръщат към Светото Писание и светите отци. А това е било времето на оптинските старци – цяла Русия се е обръщала към тях. Трябва да имаме и предвид, че св. Игнатий – дворянин, прекрасно образован офицер – предпочел кариерата и знатността на монашеството, преминал всички степени на послушанието, живял истински свят живот, във всичко е търсел съвършенството. Той не е намерил духовник, отговарящ на неговите високи духовни критерии. Навярно, в съвременните християни, в това число и у начинаещите монаси, критериите не са такива високи, както при св. Игнатий. Аз не съм монах и затова ми е трудно да говоря за монашеството, но мисля, че в основата на монашеския подвиг лежи послушанието. Послушанието към Бога, умението да видиш в своя събрат или ръководител този, чрез когото Бог те води към Себе Си. Понякога възможно и по не най-краткия, но необходим за тебе път. В идеалния вариант този път се отнася и до миряните. Външното подражание на монашеството е невъзможно – миряните не дават обети, не живеят в манастир, имат светски задължения. Но в духовен смисъл послушанието е еднакво за всички християни. Всеки човек може да порасне до разбирането на послушанието в този смисъл. Не бива да се вменява послушанието като дълг. Спомнете си думите на ап. Павел: “Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно. Духовният пък изследва всичко, а него никой не изследва. Защото, кой е познал ума Господен, та да го обясни? А ние имаме ум Христов. И аз, братя, не можах да ви говоря като на духовни, а като на плътски, като на младенци в Христа. С мляко ви нахраних, а не с твърда храна, защото не бяхте в сила да я приемете, па и сега още не сте, понеже сте още плътски. И наистина, щом има помежду ви завист, раздори и разногласия, не сте ли плътски и не постъпвате ли по човешки?” (1 Кор. 2:14–3:3). А в Посланието към галатяни той пише: “Братя, и да падне човек в някое прегрешение, вие, духовните, поправяйте такъв с дух на кротост, като се пазите да не би и вие да бъдете изкушени” (Гал. 6:1). Паството е едно, но апостолът подчертава, че духовното равнище на членовете на паството е различно. И свещеникът трябва да отчита това и да не налага на хората непосилни бремена. Послушанието е божествена категория, но преди да бъде приложена към някого е необходимо той да бъде опознат, трябва да чувстваш, че той е готов свободно да изпълни послушанието; и пак повтарям, че това е възможно, само ако самият свещеник има опита на послушанието. Защото в противен случай послушанието се превръща за човека в синоним на насилие. По вина на свещеника ще бъде поругано светото понятие.

- Но колко свещеници имат днес опита на послушанието?

- Пастирите никога не са били много. Господ казва на учениците Си: “жетвата е голяма, а работниците малко" (Мт 9:37). Много от свещениците са ръкоположени през 90-те години, мнозина от тях тъкмо се бяха обърнали към вярата. Но и броят на вярващите за последните 20 години се увеличи многократно и много от тях се обърнаха към Бога в зряла възраст. С какво обикновено възрастните хора започват духовния си път? С нуждата да се самоосъзнаят, да получат вяра, после – да очистят душите си, да се примирят с Бога. И тогава идва прозрението: моят живот, постъпките ми са още далеч от християнството. Естествено, хората искат свещеникът да им отделя повече време, да ги вразумява, възпитава в благочестието. И за младите свещеници - ох, как не е никак просто всичко това! Освен това има много църкви, където служи само един свещеник. Църковните хора обичат свещениците, може дори да се каже, че свещениците се къпят в море от внимание, в грижовното отношение на пасомите. И мнозина поради това специално внимание на вярващите си правят погрешни изводи, че Бог ги е поставил да бъдат духовни светилници, опитни ръководители. Това е много сериозен и актуален проблем. Самият патриарх Алексий ІІ нееднократно е давал критична оценка на младостарчеството, в основата на което са гордостта и себенадценяването. Трябва да се проявява разсъдителност, смирение. Аз не случайно припомних думите на св. Игнатий Брянчанинов, че днес няма опитни духовници. И това са думи от ХІХ век, времето на оптинските старци! Какво да кажем за нашето време? Най-опитните съвременни или напуснали ни неотдавна руски духовници – о. Сава от Псковско-Печорския манастир, отец Йоан Крестянкин, отец Кирил Павлов – смирено са считали, че те не се явяват духоносни старци, такива, за които четем в патерика. Отец Кирил (който след смъртта на о. Сава ми стана духовник) ми казваше: “Отче, сега трябва да се опрощаваме, да бъдем като младенци”. Мисля, че той имаше предвид себесмиряването, отстраняването на гордостта, а чрез това – проумяването, че Бог ни води, че твори чрез нас волята Си. Помнете, Господ призова децата и каза на учениците Си: "който се смири като това дете, той е по-голям в царството небесно" (Мт 18:4). Малките деца са открити за послушанието, способни са да изпълняват волята на родителите си, у тях няма злоба, противене, желание да се противопоставят. После, когато поотраснат, всичко това идва, оставя своя отпечатък, душата престава да разбира, какво искат от нея. Но тази младенческа простота остава най-дълбокият духовен принцип, който не трябва да се игнорира.

- Отче, а как неофитите да разберат, доколко духовен е съветът, който им дава свещеникът? Допустимо ли е според вас да се иска обяснение за съвета, който ни се дава, ако ние не го разбираме?

- Не само е допустимо, но е хубаво, когато хората задават въпроси. Ако човек няма интерес към духовния живот, той няма и да пита. И как да разбереш, удовлетворен ли е той от твоя съвет, готов ли е да го последва или ще започне сам да се оправя в енигмите на своята душа? А когато човекът иска обяснение, свещеникът разбира, че предстои духовна работа. Спомнете си, как е сътворен светът: отначало всичко е било хаос, после се появяват проблясъците на светлина. Така е и с душата на новообърнатите. А как да се оправим? Аз още в младостта си, когато четях житията на светците, се замислях: по какво техните наставления се отличават от тези на обикновения енорийски свещеник? Да допуснем, идва при опитен духовник вярващ християнин от далечно място. Той, за да дойде при духовника, специално с дни се е добирал до манастира му, за да може да потърси съвет от този духовник! А старецът му отговаря с прости слова: “Спасявай се, брат, Бога не забравяй и Той тебе няма да те остави”. И човекът си тръгвал окрилен, прероден. Струва ни се, не може ли енорийският свещеник да постъпи по същия начин? Да, но в думите на отшелника има огромна духовна сила. Едни и същи думи могат да имат съвършено различно въздействие. На новообърнатите трябва най-напред да се обясни, че те идват в храма, за да се срещнат с Господ. И Бог може да му се открие или чрез свещеника, или чрез събрата, с който ще се срещне след службата. Не си разбрал прочетеното Евангелие или проповед – не се притеснявай, отиди при свещеника, попитай за обяснение. Ако човек не пита, за да провери вярно или невярно е казал свещеникът, а за да разбере богослужението, смисъла на православната вяра, то той ще разбере. Макар отначало, ако ще и две думи само да разбере и приеме – за днес това е достатъчно. Следващата неделя още две думи ще легнат в сърцето му. Това вече е духовен ръст.

- С други думи, трябва да се вслушваме в собственото си сърце? А авва Доротей казва, че няма нищо по-опасно от това да вярваш на сърцето си. Това чисто монашеска препоръка ли е?

- Още древните мъдреци са считали сърцето за източник на живота: “От всичко, що е за пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота” (Прит. 4:23). И Сам Спасителят казва: “Защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви” (Мт 6:21). Сърцето - това е центърът на духовния живот. Вслушването в него е необходимо, за да спазваме заповедите Божии. “Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мт 5:8). Светите отци в никой случай не са игнорирали заповедите. Смисълът на техните съвети е “Слушай духовника чрез сърцето си, за да узнаваш волята Божия непосредствено от този, комуто тази воля е открита поради подвижническия му живот”. Това е друга степен, друго ниво духовност, днес това едва ли е възможно, поне не в света.

- Отец Георги, а може ли християнин да сменя духовника си?

- Аз считам, че може. И извинете, св. Игнатий Брянчанинов го е сменял, при това неведнъж. Духовникът не може със силата на своята власт или сан да задържа душата на друг човек. Аз съм срещал такива ревностни "не по разум" изповедници. Преди 15 години служеше при нас един млад свещеник. Три месеца след като дойде, тича при мене радостен и ми съобщава: “Знаеш ли, отец, колко духовни чеда имам? Петстотин човека!”. “Как можа да ги преброиш?” – удивих се аз. През това време бях вече 25 години свещеник и никога не съм се замислял, колко чеда имам. Защото не е работа за нашия ум да ги броим. Един днес го обгрижваш, а утре ще каже, че е намерил по-опитен ръководител. Да, драги, отивай. Защото, ако човекът се е молил, искал е от Бог да му даде духовник и изведнъж му се открие, че този свещеник отговаря на въпросите на душата му, способен е да го обгрижва, тогава можем да говорим за духовничество. А как за три месеца можеш да придобиеш 500 духовни чеда? Според мене само по един начин. Дошъл човекът случайно при тебе на изповед, а ти му казваш: “За първи път ли се изповядваш? Повече при никой друг не ходи!” А някои даже заплашват: “Тръгнеш ли си от мене, утре жена ти ще заболее, после и ти”. Това е пълно неразбиране на смисъла на свещеническото служение. Човек може само свободно да избере духовника си. Разбира се, ако човек сменя духовниците си като носни кърпи, то това също не е нормално, но и свещеникът няма право насилствено да привързва хората към себе си. Мнозина ми се оплакват: “Отче, възникна недоверие между мене и духовника ми, той постояно ме ругае, аз плача, не го разбирам”. Аз казвам: “Спокойно, без да се обиждате, остави го и си намери друг духовник. Свещеникът не е Бог, не е спасител на душата ти, а само водач." Водачът, както всички знаем, можем винаги да сменим. От училището отиваме в университета, после се устройваме на една работа, на втора, на трета – при това винаги сменяме и ръководството. Както аспирантът може да започне дисертация при един ръководител и да я завърши при друг, така и с духовния ръководител. Св. Василий Велики в детството си учил в разни езически училища и казва: “Вземете от света всичко хубаво, както пчелата събира мед от разни цветя”. Ако имате вътрешна потребност, съвсем спокойно, без да оскърбявате своя духовник, можете да си намерите друг.

- Длъжен ли е въобще вярващият човек да има духовник

- Човекът има свобода. Ако почувства, че някой по-опитен може да подреди духовния му живот, молитвата, да му помогне по-дълбоко да разбере смисъла на вярата, той рано или късно ще си намери духовник. Има обаче хора, които периодически се изповядват и причащават, но не се интересуват нито от литература, нито се грижат за съвестта си. Заради това, че имат потребност да се изповядат и причастят, ние не можем да ги считаме за невярващи. Както и всички останали в църковните тайнства те получават благодат. Но това е първична вяра и ако тя удовлетворява човека и той не иска да се движи напред, едва ли ще му е необходим духовник. А за духовното израстване е нужен духовник. Но намирането на духовник става само тогава, когато се появи вътрешна потребност.

Войната на книгите: Библията срещу Корана

The Economist
превод: Венцислав Каравълчев
публикувано в: в.Гласове
http://www.dveri.bg/content/view/5972/141/

Пазарният дял заеман от продажбите на Библията и Корана днес казва много за състоянието на модерното Християнство и Ислям.

Християните и мюсюлманите имат нещо впечатляващо общо: и двете групи са „хора на книгата (Писанието б.п.)”, имащи задължението да разпространяват Словото – да доведат тези Свещени книги до сърцата на колкото се може повече хора.

Разпространението на Словото не е от най-лесните задачи. Библията има почти 800 000 думи и е изпълнена с трудни и дълги пасажи за творението. Коранът е малко по-малък като обем от Новия Завет, но западният човек го намира за още по-труден за четене от Библията. Едуард Гиббън (известен английски историк) се оплаква от кораничната „безкрайна, разхвърляна и несвързана възторженост от измислици и предписания”. Томас Карлайл (шотландски историк и хуморист), казва за четенето на Корана: „ най-тежкото четиво, с което съм се занимавал; изморително и скучно, объркващо и безпорядъчно, примитивно и зле написано”.
Статистиката сочи, че над 100 милиона Библии се продават или съответно раздават всяка година. Продажбите на Библията в САЩ варират между 425 и 650 милиона долара годишно. Гидеон Интернейшънал (евангелска организация посветила се на разпространението на Библията) подарява Библия всяка секунда. Днес Библията е напълно или частично преведена на 2426 езика, което покрива 95% от населението на земята.

Коранът е не само най-четената книга в ислямския свят, но и най-рецитираната (Коран буквално означава рецитация, нещо за рецитиране). Рецитацията на Корана е гръбнакът на мюсюлманското образование. Една от най-почетните титли в ислямския свят е „хафиз”, тоест този, който има цялото писание в сърцето си, знае го наизуст. Наизустяването на Корана в Иран гарантира на потрудилия се автоматично университетска диплома. Най-добрите рецитатори на Корана участват в турнири, привличащи стотици хиляди зрители – световните купи на ислямския свят. CDтата със звукозаписа на победителите се превръщат веднага в търсен бестселър.

Библията и Коранът отдавна са прехвърлили границите на това, което традиционно се е считало за територия на християнството, съответно на исляма. През 1900 тодина 80% от световното християнство живее в Европа и САЩ. Днес 60% от християните живеят в така наречените развиващи се страни. В този момент повече презвитериани посещават презвитерианската църква в Гана, отколкото в Шотландия – родината на презвитерианството. През 1900 година ислямът беше концентриран основно в Арабските страни и юго-източно Азия. Днес, вероятно броят на активно практикуващите исляма мюсюлмани в Англия е еднакъв с този на активно практикуващите англикани, при това трябва да отбележим, че през 20 век ислямската експанзия се дължи най-вече на демографски прираст и миграция и много малко на прозелитизъм. Стремежът на ислямската мисия днес е концентрирана много повече върху укрепване вярата на „правоверните”, в консолидирането им и в насърчаване усилията им по пътя към спасението, отколкото към обръщането на друговерците.

Планина от новоиздадени Свещени книги е едно голямо опровержение на секуларизационния тезис – идеята, че религиозността намалява с модернизацията на света. „Книгата живее между хората, които са я приели. За вярващите това не са обикновени букви и думи. Това са клонки на горящ храст, запален от Бога” казва Констанс Падуик – изследовател на Корана.

Всичко това предизвиква няколко любопитни въпроса. Защо днес и християни, и мюсюлмани се доказват чрез масово разпространяване на писанията си? И кой е победител в тази война на книгите? Е ли някоя от двете най-големи мисионерски религии на по-печеливша позиция, доставяйки своите Свещени книги в ръцете на хората?

Правилният отговор на първия въпрос е, че и християните, и мюсюлманите проявяват забележително приспособяване и усвояване оръдията на модернизма – глобализация, технологизация и материална задоволеност, в опитите си да ускорят процеса на дистрибуция на своите книги. „Дай ми Шотландия или ще умра” извикал някога Джон Нокс (шотландец, баща на презвитерианството). Днес верните искат целия свят.

Комбинацията от глобализация и икономически растеж се оказва печеливша за двете религии. Днес най-плодовитият „производител” на християнски мисионери (като процент от населението) е една от новите икономически сили – Южна Корея. Най-големите издателски къщи, занимаващи се с отпечатването на Библията се намират съответно в Южна Корея и Бразилия. Огромна мрежа от над 140 национални и регионални Библейски общества е обединила ресурси и усилия за достигането на заветната си цел – да осигури Библия за всеки мъж, жена и дете на планетата. Американското Библейско дружество – най-голямото от всички подобни, е публикувало над 50 милиона Библии в атеистичен Китай.

Петролното богатство на Саудитска арабия подхранва от своя страна разпространението на Корана. Саудитското кралство захранва правоверните с над 30 милиона Корана годишно, под покровителството и с помощта на Световната мюсюлманска лига или на частни мултимилионери, разпространявайки ги по света чрез добре функциониращата мрежа от джамии, ислямските общества и дори чрез посолствата на ислямските държави.

Захранваното от Саудитска арабия разпространение на Корана се опитва заедно с литературата да прокарва и фундаменталисткото саудитско разбиране за исляма, което може и да няма забележим ефект върху християните и невъцърковените хора, но то налива масло в огъня на радикалния ислям, чието учение и цел е да задълбочава разделението между християни и мюсюлмани. Така например, традиционното ислямско учение акцентира върху онези пасажи от Корана, които потвърждават, че Евангелието и еврейската Тора са богооткровени и съдържат в себе си валидни пътища за спасението на следващите ги. Съществува обаче и едно друго учение, инициирано и повлияно от саудитския радикализъм, според което, тъй като Мохамед е носител на последното откровение, то християнството и юдаизмът са загубили възможността да спасяват.

Мюсюлманската диаспора и мюсюлманските мисионери разпространяват исляма в региони, където той е бил напълно непознат досега. Таблигхи Джамаат (групата на пропагандаторите на вярата) е световна мрежа от платени проповедници, които се обличат по подобие на Мохамед, в бели роби и кожени сандали и пътуват на малки групи да разпространяват словото на Корана. Годишните събирания в Индия и Пакистан привличат стотици хиляди.

Технологичната революция доказа, че може да бъде добър другар на свещените книги. Днес можем да четем коя да е от двете книги в интернет. Можем, ако желаем, да ги четем на своя Палм топ или дори на мобилния си телефон. Имаме опция да ги слушаме в MP3 формат на всеки MP3 проигравател. Съществува дори специален „by and go” MP3 проигравател, на който предварително е качена Библията в аудио формат. Искате да научите Корана наизуст? Трябва да си купите само специален МР3 плеър със специален дисплей, на който се изписват словата, които слушате. Искате да обсъждате в мрежата пасажи от Свещеното Писание с хора, които споделят възгледи сходни на вашите? Така наречената eBible ви позволява да направите всичко това със своите виртуални приятели.

Няколко телевизионни и радио канала денонощно излъчват – четат Корана. Американското библейско дружество е изобретило специално аудио устройство, захранвано с батерии и с големи на пакетче вафли, което има достатъчна сила на звука, за да проповядва на групи от по над сто човека.

И все пак огромната разлика между това, да имаш Библията и да знаеш Библията продължава да расте. Тук и християнството, и ислямът страдат от много сериозен проблем. В САЩ всяка година се купуват над 20 милиона нови Библии, това като добавка на най-малко четирите, които всеки американски дом вече има. Въпреки това, нивото на познаване на Библията в САЩ може със снизхождение да бъде наречено невежество. Едно проучване на Галъп показва, че по-малко от половината американци могат да назоват първата книга от Библията (Битие). По-малко от една трета знаят, кой е произнесъл Проповедта на планината – Били Греъм е бил най-често срещания отговор (Били Греъм – евангелизатор и проповедник, едно от най-тачените имена в протестантския свят). Една четвърт от американците не знаят, какво се празнува на Великден. 60% не могат да кажат дори и половината от 10те божи заповеди; 12% мислят, че Ной е бил женен за Жана Д’арк. Джон Галъп, един от водещите евангелисти в САЩ и разбира се един от големите изследователи на общественото мнение, описва Америка като „нация от библейски неграмотници”.

Мюсюлманите преди всичко (и по задължение) предпочитат да четат Корана в оригинал, тоест на арабски. Архаичността и екстравагантността на кораничния текст често създават проблеми дори за образованите хора, говорещи арабски. Нека не се забравя, че само 20% от мюсюлманите днес имат за матерен език арабския. Неграмотността е широко разпространена в ислямския свят. Много студенти, занимаващи се с Корана, така и не разбират много от това, което повтарят наизуст.

Всичко това трябва да се има предвид, когато се поставя въпросът, кой е победителят във войната на книгите. За някой, такъв въпрос сам по себе си е доста неприятен. Не може ли и двете страни да печелят, чрез обръщане на езичниците? И не са ли християнството и исляма последователи на вярата на Авраам – просто различни версии на едната Истина? Други се тревожат, че на такъв въпрос е невъзможно да се отговори, понеже няма систематичен критерии определящ разпространението на Корана, докато фронтовата линия пресича някои от най-нецивилизованите и опасни места на планетата. Мюсюлманите биха възразили, че целта на техните усилия е преди всичко галванизацията на тяхното собствено паство, а не обръщане на неверниците. Но факта е, че относителната интровертност на исляма не спомага за мирното му съвместно съществуване с другите. В много части по света, ислямските власти реагираха яростно на опитите правени от християните да „съблазнят” мюсюлманите към отстъпничество и отказ от вярата; традиционното ислямско право (шарита) наказва със смърт отстъплението от исляма, като всеки опит правоверен да бъде склонен към отстъпничество също се преследва строго от закона.

В много части по света, битката изглежда върви с пълна скорост. Саудитска арабия най-накрая е готова да позволи Библията да се разпространява на нейна територия. Много евангелисти фокусират вниманието си на така наречения от тях 10/40 прозорец – огромна територия, населена приоритетно с мюсюлмани в Азия и Африка и простираща се между 10 и 40 паралел северно от Екватора. Югозападната баптистка богословска семинария в Тексас вече има образователна програма „мастер” за подготовка на мисионери, които да работят за обръщането на мюсюлманите към християнството. Някои евангелистки организации са подготвили подправени Корани, чиято цел е да предизвика доброто безпокойство (съмнение) сред ислямските умове.

Борбата на книгите, определено е сърцевината на битката между двете религии. Хората които притежават Библия или Коран може никога да не стигнат до етапа на прочитането им или поне дотогава, докато нещо не предизвика интереса им да ги прочетат. Тези хора, независимо, че имат на разположение Библия или Коран си остават нерелигиозни. Дори несъвършеният доклад за състоянието на битката на книгите, ни казва много за двете най-големи религии на мисията.

Християните влязоха в 21 век с голяма преднина. Те са вече над 2 милиарда в сравнение с 1.5 милиарда мюсюлмани. Но исляма определено имаше много по-забележителен 20 век. Световния ислям порасна от 200 милиона през 1900 година до съвременното си ниво, тоест близо 6 пъти! Християнството застрашително се смалява в своята исконна територия Европа, докато исляма преживява нов разцвет в целия арабски свят. Много християнски специалисти прогнозират, че ислямът ще отнеме първенството на християнството като най-голяма световна религия около 2050 година.

„Войната срещу терора” кара мюсюлманите да се оплакват, че тя се явява пречка за разпространението на Корана. Приходите на мюсюлманските благотворителни организации са спаднали чувствително след събитията от 11 септември 2001 година. Много благотворителни организации загубиха донорите си. Мисионерски организации като Таблигхи Джамаат се намират под разследване от западните разузнавателни служби поради подозрение, че се използват като прикритие от ислямски терористи. Всичко това показва, че мюсюлманите ще бъдат изправени пред още много проблеми в бъдеще в борбата на книгите.

Християните имат предимството на дълго усъвършенстваните си пазарни умения. Техните религиозни издателски къщи са огромен бизнес. Издателството Томас Нилсен, което някога беше притежание на бивш продавач на Библии практикуващ системата от врата до врата, беше купено през 2005 година за сумата от 473 милиона долара. Светските издатели също бързо се преориентираха към златната мина на религиозните издания: Харпър Колинс (британска издателска империя) купи Зондерван (голяма християнска медийна и издателска компания) през 1980 година. Днес повечето големи играчи на този пазар се опитват да подготвят за пазара собствени Библии. Става ясно, че всички трикове използвани в издателския бизнес се прилагат активно и към Библията. Не трябва да се подминава също въпроса за разпространението. Томас Нилсен публикува годишно над 60 различни издания на Библията. Най-разпространената книга в света сега се произвежда във цялата видима за човешкото око цветова гама. Има Библия за всякакъв тип хора, от търсачите, до каубоите и от младоженките до барманите. Произвеждат се също така водонепроницаеми и комуфлажни Библии, които да бъдат използвани в зоните на военни конфликти. 100 минутната Библия представя в резюмиран вид съдържанието на Св. Писание за тези, които не разполагат с повече свободно време за да го прочетат.

Не са подминати и изискванията за възможно най-голямо удобство на ползвателите. Съществуват Библии и молитвеници написани на елементарен народен език и дори на сленг (уличен жаргон). През 2003 година Томас Нилсен стартира „революционната” си идея за Байбълзин едно съчетание на Библията с тинейджърско списание. Пионер в начинанието беше списанието Риволв (обмислям), което съчетаваше в себе си Нов Завет, съвети за красота и съвети за запознанства, в което изрази като този, трябваше да му придадат много библейски вид: „ти излизаш ли с някое набожно момче?”. Това списание автоматично беше последвано и от Рефюъл, предназначено специално за момчета и Блосъм , за пуберитетите. Освен това се създадоха хиляди преразкази на библейските истории предназначени специално за деца, Библия в картинки, често по подобие на много популярните комикси изпълнени със супер герои.

Днес съществуват около 900 английски превода на Библията, имаме преводи на литературен и на разговорен език и на всякакви вариации между тези два типа. Имаме преводи на Инупиат и Гулах, езици, говорени от една шепа хора. Боб Хъдсън от Американското библейско общество иска всеки един човек на планетата да може да каже: „Господ говори на моя език”. Група от ексцентрични зевзеци дори преведоха Библията на Клингун - езика на няколко деградирали извънземни от популярния английски сериал Стар Трек.

Издателите не са подминали и ползите, които може да даде драматичното изкуство. Продукцията на Зондерван „Библейски преживявания” има за главни изпълнители много от най-известните черни актьори в американското кино - от Дензел Уошингтън до Самюел Ел. Джаксън. Други се опитват да печелят симпатизанти с правенето, на колкото е възможно по реалистични драматизации. Нека само си припомним „Страстите Христови” на Мел Гибсън.
Не са пренебрегнати и матрьошките, в случая матрьошковците, куклата Иисус освен всичко друго, рецитира известни пасажи от Библията. Има книжки-викторина с въпроси от Библията, библио - кръстословици , книжки за оцветяване, пъзели, книжки със стикери и даже бинго Библия игра. Все по-голяма популярност добива и базирана на Библията музикална кутия, която ще проиграе любимия ви библейски пасаж.

Мюсюлманите също уверено навлизат в бизнеса на свещените книги, въпреки че засега значително отстъпват на християните по изобретателност. Една от причините е, че техните издателски къщи са значително по-малки и доста по-слабо технически оборудвани. Не е за пренебрегвани и факта, че за мюсюлманите Корана е буквално слово на Бога, диктувано по свръхестествен начин на Мохамед (считан традиционно за неграмотен) от архангел Джабраил (Гавраил) и записано по-късно от следовниците му. „Коранът не е документ, каквито са другите книги”, отбелязва един ислямски учен. „Това не е свидетелство за истината, това е истината сама по себе си”.

Това разбиране за същността на Корана поставя мюсюлманските преводачи в доста трудна и деликатна ситуация. Въпреки това, днес много от мюсюлманите одобряват, макар и неохотно кораничните преводи. Съществуват повече от 20 преводи на Корана на английски език, като всеки от тях се стреми към максимално буквално превеждане на думите. Все пак очакванията са, че всеки благочестив мюсюлманин трябва да положи усилия да научи езикът на кораничното откровение, тоест арабския език.

Друго голямо предимство за християните е, че имат САЩ. В най-голямата икономическа, политическа и военна сила в съвременния свят живеят над 80 милиона евангелисти. Те издържат (поддържат) повече мисионери, имат повече радио и телевизионни компании и повече издателства отколкото, която и да е друга страна по света. Въпреки петролното богатство на някои от мюсюлманските държави, страните на Корана са несравнимо по-бедни от тези условно принадлежащи на Библията. Арабският свят поддържа едно от най-високите нива на неграмотност и необразованост, там една пета от мъжете и две пети от жените не могат да четат. В арабските страни е и едно от най-ниските нива на компютаризация и достъп до глобалната мрежа – интернет.

Друго голямо предимство е зачитането на религиозните свободи в западния свят – гарантирани в САЩ от конституцията, а в Европа от отвращението към религиозните преследвания, част от недалечното европейско минало. Контрастът с ислямските страни тук е пълен, ислямът е теократичен. Саудитското министерство по ислямските въпроси и фондацията Призив и ръководство осигуряват работа на 120 000 човека, от които 72 000 имама. Саудитска Арабия забранява всяка форма на неислямска религиозност и криминално преследва всеки опит за обръщане на мюсюлманин към друга религия. Пакистан отдавна е влезнал в черните хроники заради нападенията над християнски мисионери. Судан наказва със затвор всеки опит за „отклонение” от правата вяра.

Християните не веднъж са изразявали неудовлетворение от този факт на нечестна игра: мюсюлманите могат да построят където си искат на „християнска земя” огромни джамии, докато на християните не се разрешава дори да разпространяват Библията в Саудитска Арабия или Иран. Но нечестната игра отслабва играчите домакини, докато честното съревнование е благодат. Евангелизмът в САЩ процъфтя, точно защото Америка нямаше официална църква, докато теокрацията в случая се явява източник на консерватизъм и мракобесие. Авторът на „Книгата и Корана” Мохамед Шахрур прави един забележителен опит да интерпретира Корана според нуждите на модерния читател, но въпреки почтителния тон и голямата и популярност, книгата му е не само забранена в ислямския свят, но и преследвана.

Този материал за битката на книгите освен с анализа си идва и с едно предупреждение. Опитът за предсказване съдбата на различните религии е липса на мъдрост, защото тяхното развитие може да вземе неочаквани посоки и обрати. Но две неща могат да се приемат за сигурни в тази битка. Първото е, че нуждата да бъде разпространявано Откровението, ще запали огъня на някои от най-яростните конфликти през 21 век. Зоната на най-тежкия конфликт на книгите досега – Африканската субсахара е буре с барут от провалили се държави и управления и етническа ненавист. Второто е, че и Библията и Корана, ще продължат да упражняват огромно влияние върху човешката история, както за добро, така и за лошо. Клонките на горящия храст продължават горят с пламъка на огъня запален от Бога.

превод: В. Каравълчев

Педофилията в света достига размерите на епидемия

.

Източник: Вести.ру
превод: В.Каравълчев
публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/8644/172/

Ожесточаването на законите срещу педофилията по целия свят в последните години показва, че това грозно противоестествено явление взима размерите на епидемия.

В Канада имената на педофилите се вкарват в националния регистър на престъпниците, а властите им забраняват в течение на минимум 10 години да се появяват в парковете, на детските площадки, в училищата, басейните и въобще навсякъде, където могат да бъдат в досег с деца. В САЩ данните на любителите на детска плът са обществено достъпни. На специални сайтове са публикувани снимките, имената и адресите им. Граничните и емиграционни служби на САЩ също разполагат с богата база данни на педофили, търговци на плът, потребители на порнография и секс-туристи и редовно координират действията си с държавните отдели за защита на детето. За Латинска Америка е създаден специален международен проект „Операция Хищник”, чиято цел е защита правата на децата.

Във Флорида, губернаторът Д. Буш подписа закон, според който престъпници, чиито жертви на престъпление са деца до 12 години трябва да се осъждат на минимум 25 години затвор, като в много случаи присъдата трябва да бъде доживотен затвор. Тези, които са избегнали доживотната присъда, при излизането си на свобода трябва доживотно да носят специален електронен датчик. Губернаторът Буш подписа закона, след като две момичета станаха жертва на педофил, който се е водил на отчет в полицията.

Президентът на Франция Никола Саркози бе принуден да вземе още по-драстични мерки. Миналата година той предложи да се увеличи наказателната отговорност за престъпления от сексуален характер. Според закона, на педофила ще бъде даден следния избор – или доживотен затвор, или химическа кастрация. Химическата кастрация вече повече от година се използва във Великобритания. Там педофилите, които желаят да излязат на свобода, преминават щателна медицинска проверка. Дори и кастрираните педофили се пускат на свобода само тогава, когато лекарите са напълно уверени, че те не представляват повече опасност за околните. На всички педофили, които са освободени от затвора, задължително се слага електронна гривна, която трябва да се носи доживот. Президентът Саркози отмени също така и закона, който даваше право на предсрочно освобождаване на педофилите. Подобни закони вече се приеха и в редица други европейски страни, като Швеция и Дания. Статистиката показва, че по този начин случаите на педофилски престъпления в тези държави са намалели 8 пъти. Същевременно Европейският Съюз отпусна 55 милиона евро за разработката на специална програма, която ще следи в Интернет за всички, които поместват там детска порнография. Целта е да бъде създадена база данни за по-ефективна борба в целия свят с това уродливо явление.

Безусловно тези мерки са повече от наложителни, но изглеждат доста закъсняли. Педофилията в Европа вече е достигнала мащабите на епидемия. Операции по изземването на детска порнография се провеждат от полицията в ЕС минимум 5-6 пъти в година, но това не само не води до намаляване броя на арестуваните и обема на иззетото количество видео и фото материали, но напротив, те все повече нарастват. Броят на задържаните за разпространение на детско порно са стотици, а количеството подобни материали се изчислява в терабайтове. Ако се доверим на статистиката, то чувствително е нарастнал и броят на непълнолетните, въвлечени в секс бизнеса в страните на ЕС, като по различни оценки занимаващите се с него са между 100 и 250 хиляди души.
За съжаление всички тези мерки няма да решат проблема, защото те са насочени срещу последиците, а не срещу причините на явлението. А то се корени в хедонистичната култура на модерния свят и в ценностната му система, която поставя на върха на своята пирамида понятия като "право" и "задължение", изтласквайки все по-надолу категории като "добро", "зло" и "истина".

Превод: В. Каравълчев
.

Портрет на православието в САЩ

.

Patriarch Athenagoras Orthodox Institute
подбор и превод: В. Каравълчев
публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/7543/312/

Проучването „Православната църква днес”, извършено и публикувано от Православния институт „Патриарх Атинагор”, Бъркли, САЩ, опровергава много от наложените стереотипи и хвърля нова светлина върху живота на една от най-непознатите верови традиции в Америка – православното християнство.
Историческият път на православието в Америка започва през ХІХ в., в тогава още Руска Аляска (продадена на САЩ от Русия през 1876 г., за 7.2 милиона долара). Днес православните християни в САЩ са между 1 200 000 - 1 300 000 души, които са организирани в 2 200 - 2 300 енории, разположени по цялата територия на страната. В САЩ няма една „Американска православна църква”, а православните християни са разпределени в близо двадесет различни юрисдикции на различните поместни православни църкви. „Православната църква днес” е първото национално проучване на енориашите в двете най-големи православни църкви в Америка: Гръцкия православен архидиоцез на Америка (GОА) и Православната църква в Америка (ОСА), към които принадлежат повече от половината от православните християни в САЩ. Проучването обхваща над 100 енории на GОА и ОСА разположени по всички краища на страната.

На читателите се предлага извадка на някои от най-интересните факти от проучването:

1. Утвърдената представа, че православните църкви в Америка са етнически църкви на определени имигрантски общности вече не е състоятелна. Проучването показва, че всеки девет от десет енориарши на GОА и ОСА са хора, родени в Америка. Нещо повече, днес 29% от енориаршите на GОА и 51% от енориаршите на ОСА са хора обърнали се към православието от протестантизма или римокатолицизма.

2. Православните християни имат силно изразено чувство за деноминационална принадлежност. Девет от всеки десет енориаши казват, че „не могат да си представят да бъдат нищо друго, освен православни”. За мнозинството вярващи „християнство” е равнозначно на „православие” и да бъдеш християнин, означава да бъдеш православен. Осем от всеки десет смятат, че „има едно най-вярно и най-добро изповедание на християнската вяра и това е учението на Православната църква.

3. Проучването прави паралел между членовете на GOA и OCA, от една страна, и тези на Римокатолическата църква в САЩ, което показва, че православните християни са много по-силно обвързани със своята Църква и изповедание, отколкото римокатолиците - с Римокатолическата църква.

4. Силната православна идентичност не означава, че миряните в Църквата виждат религиозните си задължения точно по начина, по който институционалната Църква би очаквала. В действителност, вярващите правят своя личен избор между различните норми на църковния живот, като твърдо се придържат към това, което е основополагащо за православното изповедание. Вярата в Христовото Възкресение и реалното присъствие на Христос в Евхаристията се възприемат от православните миряни като най-фундаменталния критерий за това „да бъдеш добър православен християнин”. Редовното присъствие на църковните служби, спазването на Великите пости и безпрекословното „подчинение” на свещенството за мнозинството от вярващите не са непременно условие за това да бъдеш „добър православен”.

5. Само трима от десет енориаши биха подкрепили женско служение в олтара (диакониса) и само един на десет мислят, че жените могат да бъдат ръкополагани за свещеници в Православната църква. Исторически факт е, че в миналото Православната църква е имала диакониси - нещо, което отмира през Средновековието. Днес мнозинството от православните в Америка не споделят идеята за женско ръкоположение, при това и мъжете, и жените в проучването еднакво изразяват негативното си отношение към женското свещенство.

6. Повече от две трети от запитаните искат да принадлежат към енории, които „изискват една унифицирана вяра и служение и където хората споделят еднакви конфесионални възгледи”. Православните в САЩ имат различен подход (либерален, традиционен, консервативен) към църковния живот, но предпочитат хомогенна енория. Само един от четирима би толерирал различни от общоприетите богослужения и открито дискутиране на нетрадиционни верови възгледи в енорията си.

7. Православните християни в Америка имат различно мнение по въпроса на съвместимостта на еволюцията със сътворението. Според това, как този въпрос трябва да бъде преподаван в училищата, те са разделени почти по равно в три групи. Тези, които предпочитат сътворението пред еволюцията, са 33%. Тези, които предпочитат еволюцията, са 35%, а тези, които не могат да се изкажат еднозначно, са 32%. Почти по равно са разделени и относно твърдението, че „еволюционната теория е съвместима с идеята за Бога като Творец”. 41% са съгласни с него, а 38% го отхвърлят. Повече от една пета или 21% казват, че не могат да вземат отношение по въпроса.

8. Да станеш свещеник през ХХІ век едва ли е мечтаният избор за повечето млади хора в САЩ. Проучването обаче показва, че три четвърти от запитаните биха подкрепили синовете си да станат православни свещеници.

Patriarch Athenagoras Orthodox Institute