За някои проблеми около житията на св. цар Юстиниан Управда

.

Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/10256/319/

На 14 ноември Църквата чества паметта на един от най-бележитите императори на Византия – Юстиниан, който в славянските жития се отбелязва като „св. благоверни цар Управда – Юстиниан”. Трябва да отбележим, че император Юстиниан се чества от славянските църкви на 14 ноември, докато Гръцката църква чества паметта на императора заедно със съпругата му Теодора на 2 август. В Синаксара са вписани като светци от Константинополския патриарх Йоан ІХ Агапит (1111-1134). Тази грешка с честването обаче поражда редица въпроси. Едни източници посочват за този ден (14/27 ноември) честването на Юстиниан и Теодора, а други на Юстин І и Евтимия. Интересното е, че някои източници посочват, че император Юстин І след смъртта на съпругата си Евтимия се жени повторно за жена с име Теодора, което пък е вероятно причината за объркването на деня на честването, което продължава и до днес.

Името Управда, според спорното житие „Vita Justiniani”, е славянското рождено име на император Юстиниан. Мнозина считат, че точно поради този отхвърлен от повечето учени факт – славянския произход на императора, славяните го включват в църковния си календар. Настоящата статия няма за цел да даде отговор на въпросите, които поставя личността на император Юстиниан, а по-скоро да запознае читателите със сложната проблематика, която ги поражда.

Тридесет и осем годишното управление на император Юстиниан (527-565 г.) е един от най-величествените периоди в историята на Източната римска империя. Юстиниан си поставя амбициозната цел да възкреси отново римското величие. Много са делата му, които обхващат всички сфери на обществено-политическия живот на империята, способствали за обединението и възраждането на мощта й. Много е изписано, както за самия Юстиниан, така и за времето на управлението му, въпреки това и до ден днешен няма нито една „пълна Юстинианова история”.

Името Юстиниан днес напълно е изместило едно от вероятните рождени имена на бъдещия император. Според мнозина авторитетни изследователи, той се е казвал Петър Сабатий (Petrus Sabbatius). Единственият източник, в който е оцеляло името „Flavius Petrus Sabbatius Justinianus” е един консулски диптих от 521 г. по повод неговото назначаване за консул и висш главнокомандващ (магистер милитум). Самото име Юстиниан свидетелства за това, че е бил осиновен от своя чичо, император Юстин І (518-527) и че осиновяването е станало преди назначаването му за консул.

Учените са постигнали съгласие, че Юстиниан няма благороднически произход и подобно на своя чичо Юстин І, от беден селянин, тръгнал пеш за Константинопол, се издига до императорския трон. Трябва да отбележим, че сръбските изследователи, които са най-активно работещите по славянската следа, се опитват да наложат не просто славянския, но сръбския произход на император Юстиниан. Често в днешните сръбски жития на светеца четем: „Свети Јустинијан, цар византијски. Пореклом Словенин, вероватно Србин...” Прокрадват се опити също да направят император Константин І Велики (роден в Naissus, днешния Ниш, в Сърбия) и Юстиниан далечни родственици.

Другият интересен момент е родното място на император Юстиниан. Според Прокопий Кесарийски, чичото на Юстиниан Юстин І бил беден селски момък от селището Тавризион (Tauresium), което се намирало в близост до селището Ведериана. Прокопой казва също, че селището се намирало в земите на европейските дардани, което предполага една доста широка локализация, която може да бъде както на територията на България, така и на Република Македония. Поради това, че и до ден днешен Тавризион и Ведерина не са локализирани, имаме десетки предположения. Едни историци идентифицират родното място на Юстин със село Таваличево – Кюстендилско, за други Ведериана се е намирала в околностите на Ниш, за трети – сред които и св. Николай Велимирович, това са околностите на Скупи (Скопие), за четвърти близкото до Скупи градче Тауризиум (днес село Таор, Република Македония). Има и такива, подобно на един от най-добрите познавачи на Рим, Едуард Гибън, според които Юстиниан е роден в околностите на Сердика (София). Такова е и мнението на св. Димитрий Ростовски (1651-1709), записано в Чети Минея: „Свети Юстиниан, император на Византия, бил славянин. Той се родил в село Ведряни около град Средец в България”. Прави впечатление трансформацията и идентификацията на Ведериана с Ведряни. Тук е редно да отбележим, че повечето изследователи са единодушни, че св. Юстиниан не може да има гръцки произход. Мнозина се обединяват около мнението, че той е трак, а други се опитват да бъдат по-конкретни и обобщават, че той най-вероятно е латинизиран илир. Изворите потвърждават подобна констатация, тъй като свидетелстват, че Юстиниан „говорел развален латински, а гръцки – като варварин”.

Най-интересни обаче са въпросите, които се крият зад името Управда -с какво е свързано то, откъде и с какво започва употребата му?

През 1883 г. Д. Брайс открива в Рим един латински ръкопис, озаглавен „Justiniani Vita”, който е бил съхраняван в малка кутия заедно с други ръкописи. Към житието били приложени бележки написани със същия почерк. Това житие представлява всъщност описание на ранните години от живота на Юстиниан. В него се казва, че то се явява съкратен препис на латински на пространно житие, написано на илирийски/тракийски, което се съхранява в манастирската библиотека на Basilian monastery на Атон (житието вероятно е съхранявано първоначално в Сердика, след построяването на първите манастири в Атон през Х век препис от житието е съхраняван в манастирска библиотека на ордена „Св. Василий” (тогава манастира „Св. Василий”, Basilian Monastery). Тук е редно да отбележим, че под илирийски или тракийски език много вероятно е да се има предвид славянският. Написано било от учителя на Юстиниан в юношеските години – Богомил (гр. Theophilos, лат. Deocarus). По-късно Богомил става епископ на Сердика (София) под името Domnio.

В житието се казва, че рожденото име на Юстиниан е Управда. Управда се родил в Призрен (днес Косово). Баща му, който бил далечен родственик на Константин Велики, са наричал Исток, а майка му Бигленица. Майка му била сестра на бъдещия импер. Юстин І, който в този случай се явява вуйчо на Юстиниан. Бащата на Юстиниан имал сестра на име Лада, омъжена за славянския принц Селимир. Лада и Силимир имали няколко синове, един от които Речирад станал съюзник на българите. Малко преди да достигне 20-годишна възраст, Юстиниан убива в дуел братовчеда си Речирад, но тъй като сам е ранен, е изпратен в Константинопол на лечение. По-късно Юстиниан е изпратен от вуйчо си Юстин І за заложник при Теодорих в Италия. В това житие се споменава също, че Юстиниан въздига (или престроява построения от Константин Велики) в Сердика голям храм в чест на своя учител наречен „Св. София”. Сам Богомил, който, както вече споменахме, става епископ на София под името Домнио, бил погребан след смъртта си в нея.

Автор на това съкратено житие на латински, препис от славянски, бил някой си Иван Томко Марнавич, а поръчител на направата на житието бил Николо Алемани.

Няколко години по-късно Брайс и Константин Иречек публикуват своята статия, която всъщност са редактираните бележки към житието с едно допълнение, в което (от съвременна гледна точка) доста неубедително обявяват житието за продукт на ХVІІ век. В статията се посочва как Иван Марнавич, който между впрочем е не някой друг, а родения в Далмация папски легат проф. д-р Иван Тонко Марнавич (Ioannes Tomcus Marnavitius, Ivan Tonko Mrnjavić, 1580 -1637), епископ на Загреб и на Босна, е подвел Алемани, който му възлага да направи съкратения превод достигнал до нас. Самото житие, според тях, противоречи на фактите, като изреждат някои от най-фрапантните, а именно, че в средата на V век „славяните” още не били дошли на Балканите, че българите били някъде си из „Азия”, а „Света София” в Сердика била построена чак през „Х век”. (Виж: James Bryce and Constantin Jireček „Life of Justinian by Theophilus”, The English Historical Review, Vol. 2, No. 8, Oct., 1887). Впоследствие, без да се задълбочават в критиката си, А. Василиев, Крумбахер и други учени повтарят аргументите на Брайс и Иречек. Мнението на Крумбахер, който нарича житието фалшификат, има определящо значение за утвърдилото се вече мнение в съвременната наука, че славянското житие на Юстиниан-Управда е фалшификат.
.

За произхода на злото

.

Превод: Венцислав Каравълчев
публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/10387/177/

Един професор обичал да провокира студентите си с различни въпроси, които според него безусловно доказвали, че Бог не съществува.

Веднъж той задал следния въпрос:

- Всичко, което съществува, е дело на Бога, нали?

Един от студентите смело отговорил:

– Да, Бог е създал всичко.
- Бог е създал всичко? – попитал професорът.
- Да, господине, - отговорил студентът.
- Ако Бог е създал всичко, означава, че Бог е създал и злото, защото за всички е видно, че злото съществува. И съгласно принципа, че нашите дела определят какви сме и ние самите, то това означава, че Бог е зло - доволно заключил професорът.

Студентите притихнали в изненада. Усмихнат, професорът заявил, че за пореден път е доказал, че вярата в Бог е мит. В този момент един студент вдигнал ръка и казал:

- Професоре, мога ли и аз да ви задам един въпрос?

- Разбира се, - тържествуващ заявил професорът.

Студентът се изправил и попитал:
- Професоре, студът съществува ли?
- Що за въпрос? – засегнат попитал професорът. - Разбира се, че съществува. На теб никога ли не ти е било студено?

Всички започнали да се смеят над въпроса на младия човек, но той невъзмутимо отговорил:

- Истината, професоре, е, че в действителност студът не съществува. Съгласно физическите закони, това, което ние считаме за студ, е просто липса на топлина. Човекът и предметите могат да бъдат изследвани за това дали имат или предават енергия. Абсолютната нула, това са -460 градуса по Фаренхайт, това е пълното отсъствие на топлина. Всяка една материя при тази температура става напълно инертна и неспособна да реагира. Разбира те ли, г-н професор? Студът не съществува. Ние сме създали тази дума, за да опишем какво чувстваме при липса на топлина.

След кратка пауза студентът продължил:

- Професоре, съществува ли тъмнина?

- Разбира се, че съществува – отговорил професора.

- Ето, че отново грешите, професоре – отговорил студентът. - Тъмнината, подобно на студа, не съществува. Тъмнината всъщност е отсъствие на светлина. Ние може да изучаваме светлината, но не и тъмнината. Ние може да използваме призмата на Нютон, за да разложим бялата светлина на множество цветове и да изучаваме дължината на вълната на всеки цвят, но вие не можете да изучавате тъмнината. Един обикновен лъч светлина може да нахлуе в света на тъмнината и да го освети. Как може да разберете доколко е тъмно някое пространство? Като измерите количеството светлина, проникваща в него. Не е ли така? Тъмнината е понятие, което човекът използва, за да опише това, което се случва при липсата на светлина.

В заключение младият човек попитал:

- Господин професоре, съществува ли злото?

Напълно разколебан професорът отговорил:

- Да, разбира се, както вече казах, злото съществува. Ние се сблъскваме с него всеки ден. Жестокостта между хората, войните, престъпленията и насилието по целия свят. Всичко това се явява проява на злото и категорично доказателство за съществуването му.

Студентът се усмихнал и отговорил:

- Злото не съществува, господине, или ако искате, не съществува само по себе си. Злото това е просто отсъствие на Бога. То прилича на тъмнината и студа – дума, създадена от човека, за да бъде описано отсъствието на Бог. Бог не е създател злото. Злото, това не е вярата или любовта, които съществуват подобно на светлината и топлината. Злото, това е резултатът от отсъствието в сърцето на човека на Божествената любов. Злото е подобно на студа, който настъпва, когато няма топлина или подобно на тъмнината, която настъпва при липсата на светлина.
Името на студента било Алберт Айнщайн.
.

В църквата "Рождество Богородично" в Уолсол служат на български

.

Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/5780/62/

Църквата "Рождество Богородично" в Уолсол, Обединеното кралство, едно от малкото места, където част от службите се извършват на български език.

Уолсол е малко градче, недалеч от втория по-големина град в Англия - Бирмингам, което днес благодарение на урбанизацията на мегаполиса е станало неделима част от големия град. Мнозина дори си мислят, че това е едно от поредните Бръмис предградия. Тук неотдавна Вселенската патриаршия чрез своя архидиоцез на Тиатира и Великобритания под председателството на Негово Високопреосвещенство архиепископ Григорий се сдоби с поредния православен храм. Църквата бе закупена от навлизащата във все по-дълбока криза Англиканска църква (Church of England), която поради силно намаляващия брой на пасомите си е принудена да продава много от храмовете си, за да избегне трудната им поддръжка и издръжка. Чест прави на англиканите, че пренебрегнаха много от значително по-добрите оферти и предпочетоха да продадат своя храм на православните, които продължиха да използват църквата по предназначението си.

Днес църквата се обгрижва от отец Джон Нанкивил - англичанин по народност, една изключително ерудирана и харизматична личност, около която се е събрало едно изключително пъстроцветно многонационално паство. Сега църквата е дом за много кипърци, англичани, руснаци, българи, грузинци, румънци, африканци. В прилежащия към храма дом отец Джон приютява „корабокруширали” емигранти, като им дава още един шанс да започнат живота си на ново. Отецът помага безрезервно на всички, като неписаното правило е, че в момента, в който тези хора устроят живота си, ще започнат и те да помагат на църквата.


Служи се обикновено три пъти седмично с изключение на дните от Великия пост и големите църковни празници, когато службите са съответно доста повече. Цялата служба е едно многоезично славословие, като отецът винаги има безпогрешен нюх, хора от кои народности присъстват на определена служба и тя протича винаги на езика на присъстващите. Символът на вярата, молитвата "Отче наш", както и много други молитви по древна традиция се казват от всички вярващи, като обикновено се повтарят на всеки един от матерните езици на присъстващите. Най-радващото за нас като българи е, че все по-често и все по-продължително в храма се служи и на български.

Според отец Джон днес на територията на Мидландс (средна Англия на територията, на която се намира и Бирмингам) има около 6 000 българи, дошли тук, за да опитат наново житейския си късмет. Той си е поставил амбициозната задача да катехизира възможно най-голям брой православни по име емигранти, идващи от Източна Европа.

Част от този голям мисионерски проект включва създадения към храма православен учебен център – св. Теодор Кентърбърийски (изключително популярен тук светец от ранното средновековие, грък от Тарс, учил в Антиохия и Константинопол, голям просветител и катехизатор на Англия, близък приятел на св. Чад и може би най-известния Кентърбърийски архиепископ). Центърът е асоцииран с университета на Уелс, Ламптър – най-стария в Обединеното кралство след Оксфорд и Кеймбридж и в момента предлага бакалавърска програма, като целта е в близко бъдеще да има и съответно програма магистър и доктор по богословие. За целта отец Джон е събрал екип от млади и амбициозни богослови, сред които се открояват имената на д-р Николай Липатов, д-р Мери Кънингам, Джон Дейвис, отец Стивън Максуел. Редовни гост-лектори са митрополитът на Диоклея Калистос Уеър (добре познат от книгите си и у нас), архимандрит Ефрем Лаш, д-р Димитри Коробейников, архимандрит д-р Захария от манастира в Есекс, д-р Андреас Андреополус и др.

За подробна информация относно института, желаещите могат да се обърнат на адрес:

Mr. John Davis,
51 Gungrog road,
Welshpool SY21 7UL
United Kingdom

Лекциите се провеждат на адреса на храмовия комплекс

Midlands Orthodox Study Centre of St. Theodore of Canterbury,
Orthodox church of the Nativity of the Mother of God,
Sun Street, Palfrey Walsall,
West Midlands, WS1 4AL,
United Kingdom
.

Интервю на Явор Дачков с д-р Николай Михайлов

.

Публикувано в: http://www.glasove.com/article-5701.php

Има гласове, които казват, че десницата продължава да печели убедително в България. Десница ли е ГЕРБ?

Не е десница, а строг балкански център. Вътре в ГЕРБ се мотаят всякакви хора със смътни политически предпочитания и разнородни мотивации за публична активност. Никаква идеология няма в това политическо струпване, откъде сили за абстракция. Генезисът на тази силно персонализирана популистка вълна е при мутрите, милиционерите и при Сашка Васева. ГЕРБ е на сцената, за да се подиграе с политиката като сериозен жанр и за да направи за смях класическата опозиция ляво–дясно. И за да инвентаризира политическите руини на прехода, което пък няма да стане. Борисов се настани вдясно, но би могъл да се настани и вляво, ориентацията е случайна и изцяло зависима от конюнктурата. Нахлу вдясно поради овакантените политически пространства, чисто и просто традиционната десница му освободи жилищна площ. Борисов излъчва шерифско раздразнение, битов разум и сексапил за домакините. Тази смес от „таланти” е безспорно седуктивна. Б. Б. импонира на уязвимото население с наказателно-реваншистка готовност, склонност към майтапи и влачи асоциации от филмите на азиатския екшън. Ако това е десница, то тя е изцяло медийна, игрова и симулативна. Дълбоко деморализиращите ефекти на този политически феномен са свързани извън яркото му естетическо безобразие още и с обстоятелството, че то представлява най-обикновен, мускулно обезпечен блъф. Лъжа. Какъв праведник е Борисов, че да преследва като престъпник Станишев? Откъде се взе тази глупост, на която кандисаха и така наречените десни? Моралната му сила и политическият му кредит идват по линията на несломимия електорален предразсъдък и проточената медийна безотговорност да му се радват на женска основа. Нищо повече. Прочетете биографията на героя в интернет, за да ви се проясни. Националното недоразумение произведе този герой, дълбинната ни политическа неадекватност го създаде.
Дясната легитимност на ГЕРБ идва от ЕНП, която е готова да приюти и Ал Капоне, стига да влачи депутати.

Синята коалиция не издигна кандидат в София, но го направи в Разлог, където човекът на ДСБ се оказа и агент на ДС. Как си обяснявате това?

Изборите в София разделиха Синята коалиция на две – за и против самостоятелен кандидат. Тези, които искаха самостоятелен кандидат, бяха разтревожени за идентитета на десницата. Те са „идеалистите”. Тези, които пожелаха да подкрепят ГЕРБ, са „реалисти” от антуража на Костов. Идеалистите са прави да твърдят, че ако СК съществува, трябва да участва. Привържениците трябва да гласуват за собствен кандидат, иначе забравят пътя до избирателните урни. Изчисляват, че този кандидат би стигнал на балотаж, което би означавало достойно представяне. И накрая, основният им аргумент – интегритетът на десните си заслужава риска, каузата на политическото представителство задължава. Реалистите избират лукавия подход. Имат намерение да оседлаят тигъра. Ще подкрепяме ГЕРБ, докато тича срещу левите, защото върши нашата работа. Сега са в инерцията на първоначалната скорост, не е разумно да заставаме на пътя. Собствен кандидат води до реални щети и имагинерни ползи. Реалната щета е оголване на нищожна електорална тежест. Едните твърдят, че СК ще оцелее, ако упорства, а другите – ако хитрува. От Костов хитруването, от Мартин – парамимичната загадъчност. Макиавели до Форест Гъмп. Време е за по-добрите.
Истината е, че ГЕРБ ги отнесе. Не само СДС и ДСБ, но и СК е във фалит. Това, което ще искат да постигнат, е предизборна коалиция с ГЕРБ, за да попаднат в 42-рия парламент. Ще твърдят, че са потребни и даже неизбежни, за да се сражават срещу Гоце в качеството му на нещо като Путин. Ще се наричат натрапчиво сестрински партии от ЕНП. Междувременно ще трябва да отнемат от силата на Борисов, за да го направят сговорчив. И ще чакат да се рони. При успех на комплота отново ще прескочат изборната бариера, същите като предишните – Костов, Михайлова, Методиев, може би Атанасов, може би не. Без Агов, но изборната система е урочасана и той ще влезе сам.
Подкрепата в Разлог за сътрудник на Държавна сигурност не е изненада, а закономерност. Новата десница е еманципирана от предразсъдъци. От партийните устави – също.

Сините управляват ли или са в опозиция?

Управляват „Информационно обслужване” с помощта на Атанасов. Дясноцентристкият бизнес се опитва да управлява пазарни сектори. Познават Цветелина Бориславова и Кристалина Георгиева. Костов се опитва да управлява миналото чрез замитане на следите в ДАНС. Под неговото ръководство миналото е обявено за класифицирана информация. Идеята е да се научава за левите, но не и за десните. Политическата памет е строго избирателна. Ще се знае само полезното. Дясното безобразие е национално отговорно, лявото не е. Който управлява настоящето, управлява миналото, който управлява миналото, управлява бъдещето. Комунистът е зло. Десните са праведни. Истината не освобождава, а невротизира. Истината е упадък на десния дух. Сублимната тайна на прехода е операцията „Петрол срещу храни”. Импийчмънт за Първанов и за Кофи Анан. Нарушаването на петролното ембарго срещу бивша Югославия не води до „импийчмънт”, защото не съществува дясно беззаконие, а само ляво.
СК е частично интегрирана в управлението задкулисно. В сферата на бизнес интересите и манипулирането на информацията.

Как ви се вижда от днешна гледна точка проектът "Синя коалиция"?

Напълно успешен. Фарисейският тръст, който произведе тази коалиция, е в парламента, с някои силно разочаровани изключения. Никога не трябва да се забравя, че предназначението на СК е двама-трима да останат в политиката и още толкова в бизнеса. Нищо друго.

А проектът ДСБ?

Разпродаден е, не съществува. Неотдавна чух в едно телевизионно предаване бард на автентичната десница да коментира удивлението на водещия от факта, че преди Атанасов определял лидера на ГЕРБ като непоправима мутра, а сега – като съюзник и работодател. Този поет на каузата, който в продължение на години терза музата си да злослови по адрес на „Мутрата”, обяви, че упрекът в непоследователност го кара да се чувства Чърчил. Чърчил сменял партии заради Англия, което давало на барда картбланш да сменя убеждения. Друг един „дясномислещ” идиот твърди, че коалицията с „дявола” е оправдана, ако целта е да се изгонят комунистите. Антикомунизмът като вариант на парадоксален екзорсизъм. С дявола срещу дявола. В разгара на полемиката във връзка с предизборната идея да правят операция „Чисти ръце” със Свинаров и Шулева един от лидерите на ДСБ сподели убеждението, че атакуването на политически лидер за корупция е типично ляво поведение. И това се чу. Пластиката на десните лидери е изумителна.
ДСБ се стара да живее благочестиво и после се разврати.
Някъде в края на 70 години на миналия век върнаха насилствено един беглец от Запад, ако се не лъжа, католически свещеник, университетски човек. Останал без препитание, решил да почука на вратата на свой съученик, по това време министър на културата или на образованието, не помня, за да помоли за работа. Бориславе, бил отговорът на министъра, у нас е прието така: първо трябва да се про...беш и после всичко останало. След този разговор със стойност на посвещение в тайната на българското преуспяване лицето произнесе публично няколко лъжи за Солженицин и казват, оцеля. Като говорят, че нищо не се е променило от епохата на комунизма, освен за „вездеприсъствието на ДС” се сещам и за това фундаментално българско условие, което също не се е променило. Сещам се още, че единият лидер на десницата е бивш пожарникар, отказал деполитизация, а другият е бивш кандидат-член на БКП. Настойчив кандидат. След Пражката пролет, “Солидарност” и Архипелаг Гулаг. И се питам какво общо имат тези хора с антикомунизма и неговите драми. Нищо, ако ме питате.

Иван Костов преживява медиен ренесанс – какво се случва с политическия му образ, как го виждате днес?

Иван Костов има нещо, което другите нямат. Заклет макиавелизъм и търпение. Конкурентите му нямат представа колко е напреднал, в това което той нарича „политика”.

Йорданка Фандъкова "отнесе" Кадиев – имаше ли реален сблъсък?

В етап на почти пълна амортизация на БСП Кадиев се реши да мърда като в онази забележителна реклама addicted to life. Препариран елен на стената внезапно проглежда. Намига и после се кандидатира. Кадиев събра симпатии като екземпляр на лявата дързост в предрешена битка. Кадиев е левият Форест Гъмп. Силно мотивиран общински съветник, леко юродив моралист, експерт. Отпрашва към бъдещето на крилете на несломимо простодушие. Не е изключено да дотътри до лидерска позиция, за да прехвърли и на партията споменатия юродив нюанс.
Йорданка Фандъкова е чаровно свенлива детска учителка, нежно зависима от своя патрон. Има в нея надежда. Сигурен съм, че ще „обхване” всички проблеми на столицата, така както е наизустила и всички руски спрежения. Ще разпуска кметството с училищен звънец. Много мила жена. Тежък период за чистачките в кметството обаче.
Новият кмет е избран на границата на политическата легитимност. Спори се за причините за този толкова ленив вот. Моето предположение е, че Борисов се натурализира в масовото съзнание, придобива статут на природно явление. Безсмислено е да гласуваш за Витоша, тя бездруго е там. Това не означава популярност, а фатум, деспотизъм на факта. Някаква неизбежност го довлече в края на безобразния преход и народната „мъдрост” потвърди тази неизбежност. В България всичко започва иначе и завършва като Бойко. Завръща се основното настроение от епохата на късния живковизъм. Участта да бъдеш тука, травматичното бездарие на тази участ.

Върви ли БСП по пътя на старата десница, или има шансове да излезе по-силна от кризата?

Проблемът на БСП не е в това, че е ударена от ГЕРБ, а че е разделена. Войната вътре е по-страшна от войната вън. На всичко отгоре, лагерите не могат да се победят. Висят омаломощени в кьошето на ринга. Мъка. Станишев е ту блед, ту зачервен в немотивирана последователност. Политическата криза е очевидна, персоналната не може да се скрие. Ако БСП се разцепи, са свършени. Тази партия е погълнала огромна доза историческа лъжа, но понеже имат здрав селски корен, издържат и живеят. Даже забогатяват. Тази банда не може да изобразява лявата политическа грижа, защото й е все едно. Лявата атака срещу властта от името на слабите е легитимна кауза, но няма шанс с тези лидери. БСП е анахронична организация, наследница на престъпления. Лилов ги спаси за прехода, но ги погреба исторически. Българската морална небрежност ги разглези, като ги оневини без разкаяние за безобразията на тяхната тоталитарна история. Някой трябва да изскочи от левия ъгъл и да обяви скъсване с комунизма. После с прехода. И тогава да викне: „Солидарност!”. Това обаче е толкова трудно за осъществяване, колкото и дясната нормализация.

Добре ли ще бъде, ако БСП все пак поеме по пътя на останалите партии на прехода и се маргинализира, което на практика ще остави ГЕРБ без алтернатива?

ГЕРБ без алтернатива е кротък напоителен ужас. На БСП не може да се разчита, на десните също. Всички са в опортюнистичната локва. Необходима е медийна съпротива, свободно и независимо изразяване. Популистът тъгува при критика, защото копнее за обич, но се разпасва, ако го глезят. Жените не трябва да припарват до Харизмата на по-малко от пет метра разстояние, защото при скъсена дистанция се разграждат зловещо. Това видях да се случва с клиническа релефност при честванията в БНТ, където „Бойко” беше седнал на стол, а около него имаше доказани професионалистки. Започват да извършват разни телодвижения без всякаква разумна целесъобразност. Това поведение не е журналистическо, а хедонистическо и плаче за цензура или за назидателно прожектиране.

Каква би трябвало да бъде политическата алтернатива на ГЕРБ и има ли условия за нейното изграждане?

ГЕРБ не е градско, а крайградско явление. Без значение кой гласува или не гласува за ГЕРБ и какво мислят социолозите. Електоратът на традиционната десница се разотива. Партийните елити пълзят по посока на ГЕРБ, за да оцелеят. В тази ситуация са важни гласовете. Хубаво би било да се мисли на глас това, което се мисли наум. В дясната публичност вирее любопитна автоцензура. Съществува канон на преходната антикомунистическа реч, на политкоректните мисли, по недоразумение обвързан с елита на партиите с техните текущи апаратни потребности. Знам добре от наблюдения и самонаблюдения за този „дълг” да се мисли в категориите на ортодоксия и ерес, на светлина и мрак, при тактическа атрофия на чувството за истина. Огромни масиви от паметта и съзнанието бяха систематично изхвърляни в името на ултимативната цел: декомунизацията на България. В предизборна ситуация, а тя винаги беше предизборна, се говореше в мерена реч. Наши и ваши, по средата – барикада. Тази доброволна девиация на съзнанието, предприета от името на криворазбраната лоялност, разврати дясната публичност. Съществува десен рефлекс за произнасяне на мантри, които гарантират статус и спестяват остракизъм. Към тази склонност, която няма нищо общо с вътрешната свобода и аналитичната независимост, се прибавя и обикновен страх от социална изолация с битови последствия. Дългата ръка на бизнеса пипа писалката с прозрачни ръководни намерения. И плаща.

Сблъсъкът между Борисов и Първанов – колко дълбок е според вас и какво може да се очаква от него?

Този конфликт ще се задълбочава, защото има структурен характер и е свързан с персонална нетърпимост. По всичко изглежда, че двуполюсната структура на прехода ще бъде реабилитирана от тези лица. Ще се състезават в класическата ляво-дясна схема, като лидери на големите политически „семейства”. И двамата са еднакво нарцистични, демагози по дух, с амбициозни антуражи от корпоративната сфера. Борисов има инстинкт, Първанов – опит. От своя страна Костов прави всичко възможно, за да ги сбие и омаломощи. Имам чувството, че Борисов подценява лукавството на своя колега от ЕНП. Заплеснат е в своя рейтинг и се чувства гарантиран. Но за Костов политиката е мръсна елитарна игра с перманентна будност за телодвиженията на противника, с пресмятания и капани. Борисов трябва да чете китайците и Клаузевиц, ако иска да оцелее. Макиавели също. И да спре с този Майн Рид.

Първите сто дни на правителството на Бойко Борисов?

Разобличителна логорея, възгласи „пожар, пожар!”. Няколко крайно смотани лица на сцената. Моноспектакъл на премиера. Преекспонирана покруса с гневни пароксизми. Липсва му гега, но и без нея хората му приличат на стадо. Някой каза, че не смеят да пикаят от страх да не им пишат отсъствие. Откровена медийна цензура и гузна автоцензура, с няколко достойни изключения. Реабилитация на силно подозрителни хора в ДАНС. Уволнен директор на дирекция от екипа на Сертов събщи в bTV, че в ДАНС са работили платени сътрудници на чужди разузнавания. Други говорят за покровителство на амфетаминовата мафия. Никаква реакция на главния прокурор, на председателя на комисията за контрол на ДАНС, на премиера. Вместо това – бой по Станишев, защото загубил документ с измишльотини от ДАНС, целящи дискредитация на неудобни лица. Авторът на измишльотините е реабилитиран. Нищо му няма. Край на разговора за „олигарсите”. В България няма мутри, а бивши партньори или просто сродни души. Отлитане на темата за олигархията и организираната престъпност в абстракцията „тройна коалиция”. Доган и Кобургготски са дръпнати встрани на завет. Тройната коалиция се превръща в единична. Сто дни публичен ажиотаж, вербално наводнение, НАТФИЗ. Над всичко е нащастната пица на Дянков, която не знам защо ми напомня чинията на Черни...

Свърши ли преходът?

Какъв преход след „Бойко”? Това е краят.

В-к Гласове

Богоявление през вековете

.

Автор: Венцислав Каравълчев
Публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/7955/51/
списание Троичник,Брегалничката епархија, Македонската Православна Црква,бр.26,2009
http://ortos.wordpress.com/troicnik/

„Во Йордане крещающуся Тебе, Господи, Троическое явися поклонение: Родителев бо глас свидетельствоваше Тебе, возлюбленнаго Тя Сына именуя, и Дух, в виде голубине, извествоваше словесе утверждение: явлейся, Христе Боже, и мир просвещей, слава Тебе” (Тропар на празника на Богоявление)

Светата ни Църква е приела празникът Кръщение Господне да се нарича още Богоявление. Причината е, че в акта на Кръщението за първи път Бог се явява пред хората в трите си ипостаси: Бог Син, Когото св. Йоан Предтеча кръщава в река Йордан, Бог Отец, Който свидетелства за Сина от небето – „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение” (Мат. 3:17) и Бог Дух Свети, слязъл над Сина във вид на гълъб (Мат.3:16).

Честването на Богоявление датира от първите векове на Църквата. В Апостолските постановления намираме свидетелства, които косвено указват за това. Всъщност, в първите векове Църквата е чествала празника на Божиите явявания – Теофания или Епифания. Този празник обединявал в едно Рождеството и Кръщението Господни, както и поклонението на влъхвите. Арменската църква и до днес е съхранила този древен обичай да празнува заедно Рождеството и Кръщението Господни. Един пасаж от евангелист Лука, като че ли свидетелства в полза на това, че Кръщението Господне е станало в деня, в който Спасителят се е бил родил – виж (Лк. 3:23).

В древността езическите народи отбелязвали с особена тържественост раждането като ден на радост и щастие. Юдеите, напротив, се отнасяли към раждането като начало и източник на скръб и страдание (Пс. 50:7, Йов 14:4). За първите християни, подложени на системни гонения в Римската империя, за рожден ден се считал денят, в който някой мъченически загивал и наричали тези дни "рождени за небето" – dies natales. Те буквално изпълнявали написаното от апостола: „Затова, отсега нататък ние не познаваме никого по плът; ако и да сме познали Христа по плът, пак сега вече така Го не познаваме” (2 Кор. 5:16) и не придавали съществена важност на раждането по плът. Самият ден на Христовото рождество не им бил известен и не съществувало авторитетно предание за деня, в който Христос се е родил. Изглежда, че поне до ІІІ век Църквата не поставяла никакъв акцент върху празнуването му. Дори и след това различните църкви го отбелязвали на различни дни. Първият опит да бъде внесена някаква яснота по въпроса прави св. Климент Александрийски (+215). Но сам той привежда различни свидетелства, според които Господ Иисус Христос се е бил родил на 18 април, 6 януари или 10 януари. Св. Иполит Римски (+235) споменава датата 25 март. Африканските църкви празнували на 25 март, източните на 6 януари, западните на 25 декември. Съществувало предание, че Христос – новият Адам, е бил роден в същия ден, в който е бил сътворен първият Адам – в шестия ден на творението (Бит. 1:26), тоест в шестия ден на първия месец от първата година. На изток денят на честването съвпадал с египетския езически „Празник на светлините”. В този ден египтяните извършвали шествия със статуята на божеството Нил до реката, хвърляли във водите на Нил жертвоприношения и извършвали ритуални къпания.

Първото ясно упоменаване за някакво честване на Кръщението Господне имаме у св. Климент Александрийски. В „Стромати”, в главата посветена на раждането и страданията на Христос, той между другото отбелязва, че последователите на Василид, освен всичко друго, празнуват и деня на Христовото Кръщение, като прекарват предходната нощ в четене. Те утвърждавали, че Кръщението е станало „в петнадесетата година от царуването на Тиберий, в петнадесетия ден от месец Туби (10 януари). Други утвърждавали, че това се е случило в единадесетия ден от същия месец (6 януари)”.

От приведеното свидетелство става ясно, че по времето на св. Климент празникът все още не бил утвърден. Празнуван бил от еретиците на Василид, защото според учението им Христос станал Син Божи именно по време на Кръщението и слизането над Него на Светия Дух. Много е вероятно приемането и първите чествания на Кръщението Господне от официалната Църква да са имали за цел в празника да бъде вложен нов смисъл и тълкувание, който да бъде противопоставен на еретическия. Вероятно и поради това празникът се е утвърдил в църковния календар с името Богоявление, а не като Кръщение, с което се е целяло да се покаже, че не Христос става Бог в този ден, а само явява Себе Си като такъв.

В края на ІІІ, началото на ІV век празникът получава широко разпространение. За честването му в Тракия се споменава през 304 г. в една проповед на св. Филип Хераклийски, като свидетелството е, че празникът вече е твърдо утвърден в църковната практика на региона. В Галия през 361 г., а в Испания през 380 г също имаме свидетелства за честването на Богоявление. Само донатистите в Африка го отхвърляли, считайки го за нововъведение. При това трябва да отбележим, че различните църкви продължават да празнуват различни събития в този ден. Така например, бл. Августин в шесте си слова за празника говори само за поклонението на влъхвите, без да споменава Рождеството и Кръщението Господни. За голяма част от Изтока това е преди всичко празник в чест на Рождеството Христово. За част от Антиохия и Александрия това е празник в чест на Кръщението Господне.

Едва през ІV-V век, под влияние на западните християни Рождество Христово и Богоявление били разделени и започнало празнуването им в различни дни – съответно на 25 декември и 6 януари. На запад Рождество Христово като самостоятелен празник, празнуван на 25 декември, се обособява още в началото на ІV в. В Depositio episcoporum (Списък на римските епископи) е указано, че още през 336 г. Рождество Христово се е празнувало на 25 декември. В римски календар съставен не по-късно от 354 г. също е указано, че 25 декември е: „Ден на Христовото Раждане във Витлеем”. Особено много за приемането на тази практика на изток спомогнал св. Йоан Златоуст. В своята проповед произнесена за Богоявление през 387 г. св. Йоан Златоуст настоява на факта, че на 6 януари Църквата празнува именно Кръщението Господне, а не Рождеството, използвайки думата Епифания в различен от общоприетия смисъл, с което искал да разграничи двата празника. Други от големите отци на Църквата, въпреки че спомогнали за утвърждаването на единна дата за празнуването на Теофания от всички църкви, продължавали да настояват, че на 6 януари празнуваме Рождество Христово. Така например св. Григорий Богослов в едно от своите Слова казва: „Сега ние празнуваме Богоявление или празника на Рождество”. Св. Василий Велики в своето Слово за Светото Рождество Христово също указва на честването на Рождество: „Ще наричаме този наш празник Богоявление (Теофания). Ще празнуваме спасението на света; ще тържествуваме в деня на раждането на човешкия род, защото днес е развързана клетвата над Адама”. Подобно е мнението и на св. Епифаний Кипърски (+403), който често повтаря, че на 6 януари „Христос се е родил по плът”. Нещо повече, той отхвърля твърденията, че на този ден се е кръстил Христос, както и практиката, основана на древен обичай, да се налива вода на 6 януари и да се съхранява през цялата година за сакрална употреба. Според него тази практика е свързана с чудото в Кана Галилейска. Св. Йоан Златоуст обаче в „Беседа за кръщението” е категоричен: „В този ден, Христос се е кръстил и осветил природата на водата. Затова и народът в нощта срещу празника носи съдове за вода, пълни ги и ги пази през цялата година, защото именно днес водата се освещава и се извършва очевидно чудо, така че независимо от продължителността на времето, природата на водата на се разваля, но през цялата година, и често даже и след две и след три години, напълнената в този ден вода остава неповредена и свежа и даже след много време остава същата като току що почерпената от извора".

В Константинопол празнуването на Рождество на 25 декември станало за първи път през 379 г. по свидетелството на св. Григорий Богослов. В Антиохийската църква вероятно през 388 г. или преди това, основавайки се на проповедта на св. Йоан Златоуст за Рождеството Христово през същата година. В Йерусалимската църква това станало по времето на Ювеналий Йерусалимски в периода 425-458 г. В Александрийската църква това става вероятно при св. Кирил Александрийски 412 - 444, според свидетелството, че Павел Емески бил проводен със специално поръчение при св. Кирил от св. Йоан Златоуст.

През V век имаме вече една общоприета и регулирана разделна практика за празнуването на двата празника. Въпреки това, обаче, Рождественското и Богоявленското богослужения съхранили много общи елементи като спомен от тяхното съвместно празнуване. Дори и строгият пост, предшестващ празника на Богоявление, според литургистите е остатък от периода на съвместно съществуване. Известно е, че в ранната Църква празникът Рождество Христово е бил предшестван от пост, които е бил различен за различните църкви – от един ден до седмица или две. Впоследствие постът преди Рождество търпи своето литургично развитие и се обособява в съвременния си вид, докато еднодневният пост преди Богоявление вероятно е останал като далечен спомен от онова някогашно съвместно празнуване.

Изключително интересна и важна част от Богоявленското богослужение е Великият водосвет, който се извършва само в навечерието и в деня на Богоявлението. Самият факт, че Великият водосвет се извършва два пъти буди често недоумение и досега не е намерил точната си литургична обосновка. Нещо повече, тази практика сериозно разтърсва Руската църква по време на реформата на патриарх Никон, но това е обект на друго изследване. Трябва да отбележим, че корените на тази практика трябва също да бъдат търсени в съществувалото до ІV – V век празнуване съвместно на няколко големи празника в един ден. Цитираното по-горе мнение на св. Епифаний Кипърски трябва също да бъде взето под внимание, още повече, че той обяснява практиката и сакралното значение на Богоявленската вода с чудото на сватбата в Кана Галилейска (Йоан 2:1-11). Като се има предвид, че Източната църква е отбелязвала в деня на Богоявление, Рождеството и Кръщението Христови, поклонението на влъхвите и чудото, извършено в Кана Галилейска, с голяма достоверност можем да допуснем, че това последование също се явява далечна реминисценция на практиката в древната Църква – отбелязване на Кръщението във водите на р. Йордан и на първото чудо, извършено от Христа по време на сватбата в Кана. Съществува и друго обяснение за това двойно велико освещаване на водата. В древната Църква, а в някои поместни православни църкви и до днес, тайнството Кръщение се е извършвало предимно на трите големи празника – Възкресение, Рождество и Богоявление. И понеже някога тайнството Кръщение е било свързано със св. Литургия, то Великият водосвет е бил извършван два пъти от чисто практически съобръжения – броят на желаещите да бъдат кръстени е нараснал неимоверно. Ето защо в нощта срещу Богоявление се е извършвала св. Литургия с Велик водосвет, по време на която желаещите да станат членове на Църквата са били кръщавани, а на сутринта е имало друга празнична Литургия с втори Велик водосвет за тези, пропуснали нощното богослужение. По този начин се е обяснявал и еднодневният пост наложен преди Богоявление, като част от подготовката на оглашените преди встъпването им в Църквата чрез тайнството Кръщение.