За кръщението в Литургията и молитвите на Епиклезата

.

Автор Олга Меерсън
Превод: Венцислав Каравълчев
Публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/12675/64/

Тъй като радостта в Господа, предадена ми от отец Шмеман, който беше мой духовник, неотдавна в интернет някои нарекоха „бесовска”, започнах да мисля за днешното руско православие като за недотам православно явление. Ще говоря конкретно. Много мислех за загубата на завоюваното от Шмеман именно в областта на практическото литургично богословие, тоест в поетиката като пойезис, духовно делание (действие). Ние сме само съслужители – и свещениците, и миряните. Първите думи на Евхаристията „время сотворити Господеви” означават не „време да Му служим”, както мнозина мислят, а време, когато Той сам действа. Тук мнозина узурпират ролята на главното действащо лице, а Той остава само Адресат и така се принизява Тайнствеността на Евхаристията. Такова е протестантството: ето нашият начин на молитва: дойде време да се обърнем към Него и да Му служим. Смисълът на Неговото собствено спасително Действие в това тайнство се губи в съзнанието ни. Губят се такива неща като кръщението в литургията и четенето на молитвите на Епиклезата на глас (а не провлачено, както сега е прието: така изчезва гласът като „полъх на тихия вятър”, в който Илия е чул Самия Господ. А отец Шмеман, между другото, никога не произнасяше тези молитви след хора и на распев, а ги четеше по време на пеенето, но и след края му, и затова ги казваше винаги ясно и силно, много вдъхновено. След това и свещениците, негови ученици правеха така, включително и моят мъж. Днес все по-малко са хората, особено сред епископите, които са слушали как служеше Шмеман).

Тези прекрасни неща изчезват поради ленността на свещениците, а често и на епископите, по силата на някаква инерция, а не поради зла воля. Ленят се да „изчитат” молитвите на Епиклезата (да, и това го има!), а после четенето на „тайните”, сиреч тайнствените молитви се обявява за ерес, ленят се да служат „още там нещо” в литургията – а после и това се обявява за ерес. Те просто не се интересуват от тази символика и от дълбоката поетичност, тоест изразителност на всички тези „детайли и формалности”. Когато не чуваш красотата и функционалността, осмислеността на поезията, тогава тя става скучна – това го откриваме още в училище. Вече трето десетилетие преподавам на жертвите на такова образование, при това и на американски деца, и на руски, и на бивши съветски – всички са жертви на това безсилие и скуката, която то поражда. Но бедата е там, че това скучаещо, лениво и нерадиво духовенство е законодател на вкусовете, които самото то издига в догма. А ги издига, защото така им е удобно. Фарисеи, белосани гробници...

Дължината на богослужението съвсем не е гаранция за неговата православност (както в Лесков два певеца спорят, чий хор е по-благолепен – единият пее Херувимската за два часа, а другият – за три!), но и неговата краткост често се дължи на същата механичност. Само абсолютното и вечно средоточие на Евхаристията за всички Тайнства, включително и за Тайнството Кръщение гарантира осмисленост на присъствието и включването на Кръщението на миряните в Божествената литургия. Там, където хората губят чувство за смисъла и за символичността на връзката на Тайнствата помежду им и с това за абсолютността и вечността на продължаващата Евхаристия, се ражда механичност и поради това – ленивост и инертност. Както казва Манделщам (О. Менделщам – поет, литератор, преводач) за преследващите го чекисти: „Аз разбрах: те просто не обичат поезията”. И тези също. Поетът за тях не е частно лице, разбрало и проницателно явило нещо в своите „теологумени”, а е еретик.

Това важи още повече за православните. Представям си какво биха направили със св. Василий Велики, ако той беше техен съвременник и бяха прочели или поне чули нещо от написаното от него! Това се отнася, между другото, и за останалите отци на Църквата – почитани, но не прочитани от руското „исконно православие”. Василий Велики е бил поет, а не догматист – каква беда! В един момент, и то пишейки, сравнява земята, жадуваща благодатния дъжд на Спасението, с ... Даная[1]! И изобщо, св. Василий Велики превеждал Омир на съвременния му гръцки език. Не е ясно още, кое е по-страшно в очите на исконния православен – това, че става дума за езичника Омир, или, че Василий Велики е посегнал на класическия гръцки език, който между впрочем, "истинските" руски християни не знаят, но това не им пречи да се възмущават. Всяко слово, обаче, на Епиклезата в литургията на св. Василий Велики е изпълнено с провъзгласяването на Благата Вест – от описанието на Творението до думите за Изкуплението (И като слезе чрез Кръста в ада, умъртви болките на смъртта и като възкръсна на третия ден, проправи път за всяка плът към Възкресението, защото не беше възможно Началникът на живота да бъде задържан от тлението!... Та умъртвени в Адам, да се оживотворим в Самия Христос) Какви прекрасни думи, а най-важното – съдържателни! И досега в ушите ми звучи гласът на отец Александър Шмеман, който произнасяше тези думи така проникновено, всеки път – все едно беше първи и единствен, без всякакво значение дали на славянски или на английски език, по стар или нов стил (той и по двата служеше, в зависимост от това с кого и къде беше). И разбира се, ако не се четат на глас молитвите от Епиклезата, то никой от „православните” няма да разбере неговото, Василиево, кесарийско величие. И понеже тези молитви са относително дълги в сравнение с литургията на св. Йоан Златоуст, то когато стоиш на литургия на св. Василий Велики, ти се струва, че свещениците твърде дълго се „мотаят” в олтара и затова трябва да се пее нещо по-дългичко. През това време певците ("Время сотворити Господеви", а не ние – попове и певци!) обикновено излизат да изпушат една цигара и да поклюкарстват. И това ако не е кощунствена ерес! Отец Александър Шмеман въведе отново изначалния смисъл там, където други са искали да има безсмислици, тъй като така е по-удобно, така е наследено и по навик. Коя е тогава ереста?

--------------------------------------------------------------------------------

[1] В древногръцката митология Даная е дъщеря на царя на Аргос и неговата съпруга Евридика. Зевс се влюбил в Даная и я посетил под формата на дъжд. От тяхната връзка се ражда Персей.


Авторът Олга Меерсън е професор по руска литература в университета Джорджтаун, САЩ, съпруга на свещеник и духовно чедо на отец Александър Шмеман.
Материалът не се явява отделна статия, а споделена болка пред приятели във Facebook!

Последният старец на Глинската пустиня – схиархим. Симеон (1920-2010)

.

Автор Александър Богатирев
Превод В. Каравълчев
Публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/12585/100/

"При мен идвайте, моля, с прости въпроси. За умни беседи търсете академици"...

На 6 декември 2010 почина големият подвижник на Глинската пустиня схиархимандрит Симеон (Нестеренко). Глинският мъжки манастир, посветен на Рождество Богородично, е основан на мястото, където в началото на ХVІ век е открита чудотворната икона „Рождество на Пресвета Богородица”. В Глинската пустиня са се подвизавали и просияли мнозина светци на Православната църква. Само преди година на 25 март 2009 г. Украинската православна църква (МП) причисли към лика на светците трима от последните старци на обителта: схимитрополит Серафим (Мажуга), схиархимандрит Андроник (Лукаш) и схиархимандрит Серафим (Романцев). Малко след това през август 2010 към сомна на новопросиялите от манастира бе причислен и схиархимандрит Серафим (Амелина).

Старецът Симеон е сподвижник и съвременник на новопросиялите глински отци. Той е един от първите заселници на новооткритата след първата голяма вълна на революционни репресии в Русия Глинска обител през 1942 г. Отец Симеон активно работи за възстановяването на обителта. След повторното закриване на манастира от комунистите отец Симеон заедно с много от другите подвижници е изпратен в град Гудаута - Абхазия (Грузия). Около него се събират много духовни чеда и се създава цял таен женски манастир. След смъртта на старците Серафим (Романцев), Андроник (Лукаш) и Виталий (Сидоренко) отец Симеон започнал да обгрижва и много от техните чеда. В разгара на войната в Абхазия, старецът Симеон е принуден да се пресели отново и отива в едно селце недалеч от град Сочи (Русия).

Последните 8 години от живота си поради тежко боледуване и множество инсулти той е на легло. Въпреки, че болестите му не позволяват да общува нормално с чедата си и поклонниците, до последния си земен час той е заобиколен от посетители, които получават успокоение, а понякога и изцеление, дори само от мълчаливото присъствие покрай него.

Всъщност, преди кончината си на 6 декември м.г., старецът Симеон неколкократно стигал до смъртта, но Бог, по молитвите на чедата му, го връщал и удължавал с мъничко земния му живот - за да може да раздаде до последно голямото си сърце, изпълнено с много любов към всички страдащи. За едно от тези умирания отец Симеон разказва, че почувствал как душата му напуска тялото. Видял огромна гара, от която непрекъснато били връщани хора. Обхванат бил от безпокойство, защото съзнавал, че няма билет. Изведнъж видял един монах, с който на младини имал сериозна кавга - нещо, за което цял живот съжалявал. Старецът започнал да го моли за прошка, а монахът го повел по една дълга улица и му показвал домовете, в които живеели вече отишлите си от този свят монаси от Глинската пустиня. Накрая му показал един недостроен дом без покрив и само с три стени. "Това е твоят дом" – казал монахът. Отец Симеон се изненадал и казал, че трудно ще живее в него, понеже е недостроен. Монахът му отговорил, че засега няма нужда да живее в него, защото трябва да се връща, а когато го достроят, тогава ще може и да се върне. В същия миг старецът почувствал, как душата му се връща в тялото и отново започнал да изпитва силни болки.

Всъщност, той боледувал тежко почти през целия си живот. Още като дете простудил сериозно краката си, които отичат и почерняват. По-късно раните по краката му загноели, открили се и понякога се показвали дори костите му. Но той всичко търпял и се утешавал с примера на праведния Йов и страданията на Христос. Въпреки лечението, болките го съпътстват през целия му живот. Често се налагало да го носят на ръце до храма, а понякога сам пълзял, но щом влезел вътре, Бог му давал сили и той извършвал прав цялата служба. Мнозина приходящи, които не знаели за проблема му, подигравателно подхвърляли: „Толкова се е напил, че не може да стои на краката си”.

По време на гоненията на Хрушчов и въпреки застъпничеството на патриарх Алексий, отец Симеон е заточен в Абхазия. Там обгрижвал селцето Лихни и служил в полуразрушения древен храм на Св. Богородица (ІХ в.). Огромната му любов и усърдие скоро разнесли славата му и в тази част на Русия. Въпреки огромната нужда от средства - за полуразрушения храм, отец Симеон никога не вземал пари за требите, които извършва. Между впрочем и до ден днешен в повечето енории на Грузинска църква всички треби са безплатни. Към него започнал да се стича народ от всички краища на Русия. С пожертвования и труд мнозина помогнали храмът на св. Богородица да бъде възстановен. Сам грузинският патриарх Илия многократно посещавал отец Симеон. Въпреки немощта на краката си, старецът Симеон често се изкачвал до най-непристъпните кътчета в тази част на планината Кавказ, за да причастява възрастните монаси в килиите им – мнозина от тях поради възрастта си и немощ не можели да слизат в храмовете. Въпреки непрекъснатите силни болки, отец Симеон отказвал да приема обезболяващи лекарства и доброволно понасял всички страдания за прошка на греховете, както своите, така и на своите духовни чеда, за които непрекъснато се молел.

Когато на 25 декември 2010 г. в храма "Св. Георги" и в събора "Св. архангел Михаил" в Сочи монахините, негови духовни чеда, организирали панахида на 20-я ден от смъртта му, един от поканените свещеници учудено попитал:

- Защо днес? Защо не на четиридесетия ден, както е установено?
- Това е двадесетница, не четиридесетница – отговорила една от сестрите.
-Да де, аз затова питам. Кой ви разреши, кой ви научи да правите така?
- Любовта – усмихнато отговорила сестрата. – Така се прави в Глинската пустиня.
В Почаев, при стареца Кукша, често идвали хора от Кубан, а той ги посрещал с думите: „Защо идвате при мен, когато си имате отец Симеон”.

Старецът Симеон винаги общувал много непринудено. Приемал ласково всички, обгрижвал и наставлявал сестрите, винаги проявявал милост и никога не нагрубявал дошлите при него. „Добрата дума лекува по-добре от всяко лекарство”, често казвал той. Когато при него понякога идвали хора, с надеждата да видят мъдър Златоуст, той пресичал желанието им с думите: „За умни беседи отидете при академиците, а при мен заповядайте само с простички въпроси”. Отец Симеон не обичал безцелното шегаджийство, въпреки че сам притежавал прекрасно чувство за хумор и често го използвал, за да прикрие своята прозорливост, да отклони безспирните въпроси и да избегне венцехваленията. Веднъж група посетители въодушевени заявили:
-Отче, колко ни е хубаво с вас!

Отецът ги погледнал и отговорил:

- Като ви е толкова хубаво, защо тогава не подскачате от радост?

Веднъж при отеца дошло едно младо момиче за съвет. Отецът й говорил едно, тя настоявала на своето, накрая отец Симеон се изморил да я увещава и я попитал:

- Злато имаш ли?

- Имам, отговаря момичето.
- Я го покажи, казва отеца.
- Ето, обеци и пръстен.
- И това е всичко, пита отецал
- Всичко.
- Много е малко, отговаря отец Симеон. Когато напълниш една торба, тогава ела и ще поговорим. А до тогава не се появявай.

Веднъж при него довели един млад милиционер. Отецът го изгледал и попитал:

-Пистолет имаш ли?

- Имам, - отговорил милиционера.

- С него хора убивал ли си?

- Не

- А окови имаш ли?


- Не, окови нямам, само белезници.

- А, червена (членска карта за КПСС) книжка имаш ли?

- Имам, смутено отговорил милиционера.

- А за какво живееш, знаеш ли?

Милиционерът онемял. Отец Симеон провел дълъг разговор с него. Когато си тръгнал, отец Симеон казал на игуменията: „Ще стане поп”. Така и се получило, днес този бивш милиционер е свещеник в един от храмовете в Сочи.

Старецът Симеон никога не се страхувал да свидетелства открито за вярата си, дори и в най-тежките години на комунизма. Често бил обект на подигравки и му се налагало да слуша дълги атеистични тиради. Особено тежко било понякога, когато пътувал с влак и нямало как да избяга от събеседниците си. Веднъж пътувал в едно купе с полковник – политкомисар, който започнал да го просвещава, привеждайки му цитати от някакъв наръчник на атеиста. Започнал с обичайната фраза: „Науката е доказала, че няма Бог”.

- Интересно, - отговарил отец Симеон. - А комунисти има ли?
- Разбира се, че има. Ето на, аз съм комунист.
- И навярно отивате на санаториум?
- Точно така, в санаториум.
- Ще се къпите в морето?
- Разбира се.
- И какво още ще правите?

- Ще обикалям ресторантите. Ще гуляя с жените.

- Значи, парите ви стигат за всичко това. Партийците сте добре заплатени?

- Не се оплаквам, - отговорил полковникът.
- А кажете ми, ако обичате, вашата партия за след смъртта какво ви обещава?

Политкомисарят замълчал и неодобрително погледнал към отец Симеон.

- А на мен Бог ми обещава вечен живот. Със Своето Възкресение Той доказа, че няма смърт. А за това, което науката е доказала, аз не знам. И няма да споря с учен човек като вас. Ако искате, дайте ще продължим този разговор след смъртта.

Полковникът започнал да диша тежко, надигнал се и напуснал купето. След половин час се върнал с две чаши чай и пакет сладки.

- А сега, отец, хайде, разкажи ми за Бога.

Беседвали цяла нощ, а на сутринта полковникът благодарил на отец Симеон и се извинил за дръзките си думи.

Друг път отец Симеон се оказал в купето с две жени. Едната от тях на висок глас обяснявала, че „всички попове са измамници и безделници и че нищо не знаят”. Отецът я погледнал и казал:

- Е, все нещо поназнайваме. Кажете ми, вие колко деца имате?
- Две. - троснато отговорила жената.
- Две са тези, които са оцелели. А пет сте убили в утробата си.

Жената ужасена изскочила от купето, последвана от своята събеседничка.

Отец Симеон никога не избягвал разговорите за Бога, но винаги учил чедата си: „За Бога говорете спокойно. Със страх Божи. Никога не спорете. Ако видите, че събеседникът ви е раздразнен, прекратете разговора. Не се превръщайте в прокурори и не хвърляйте бисера”.

Старецът Симеон много обичал хората, но голямата му слава и популярност често се превръщала в тежест. Още повече, че известността му растяла пропорционално със задълбочаването на болестите. Най-много му тежало, когато към него се обръщали хора, които не търсели духовен съвет, а искали да го използват за арбитър в семейните си спорове. В такива случаи той молел да не бъде въвличан в съпружеските неуредици и съветвал съпрузите да си спомнят, защо са се обикнали и да забравят, „като нещо, което никога не е било” всичко, което убива тяхната любов.

Приживе отец Симеон извършил множество чудеса, но най-голямото са хилядите хора, приведени от него към Бога. Хилядите изцелени души, намерили смисъл и верен ориентир в живота си. Отец Симеон е последният старец от революционното поколение на Глинската пустиня, опитен духовник, подвижник, горещ молитвеник и прозорливец. По неговите молитви, Господи Иисусе Христе, помилуй ни!

Св. Трифон Чудотворец - изцелител и покровител на земеделието

.

Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/12687/171/

Св. Трифон е един от най-обичаните православни светци. Името на светеца е от гръцката дума τρυφή - мекота, нежност, деликатност. Св. Трифон е раннохристиянски мъченик, почитан днес както от Православната, така и от Римокатолическата църква. Основен център на култа към св. Трифон във Византия са Мала Азия и Константинопол. През 1204 г . кръстоносците отнасят мощите на светеца от Константинопол в Рим и това спомага неговата слава да се разпространи и на Запад. Произходът на традицията св. Трифон да бъде покровител на земеделието и специално на винарството може да се отнесе към Х в.

Основният извор за живота и дейността на светеца е Константинополският синаксар (Synaxarium Ecclesiae Constantinopolitanae) от ХІ в. Св. Трифон се родил в град Лампсак (Lampsacus, Фригия)* по времето на император Гордиан (първата половина на ІІІ в.) Занимавал се с животновъдство – отглежда гъски. Според житието от Синаксара, още от младини е притежавал дара на изцелението и екзорцизма. Измежду многото изцелени от него била и дъщерята на Гордиан, която била обладана от демон. Той не само я освободил от демона, но и показал на присъстващите беса, който се бил вселил в едно черно куче. Това чудо накарало мнозина да се обърнат към Христа.

По времето на император Деций (249-251), който идва на престола след Филип, наследник на Гордиан, св. Трифон бил отведен в Никея (дн. Изник, Турция), при префекта на провинция Ориент – Акилинус с обвинението, че не иска да принася жертва на езическите богове. Изведен на съд, св. Трифон изповядал вярата си в Христос, заради което бил подложен на редица мъчения, които твърдо понася. Като разбират, че не могат по никакъв начин да сломят волята му и уплашени от убедителността на примера му, палачите го обезглавили през 250 (249) г.

Въпреки че пострадал в Никея и местните жители искали да го погребат там, свети Трифон се явил във видение и пожелал да бъде пренесен в родното си място. Така тялото на светеца първоначално било погребано в родния Лампсак. По-късно вероятно някой от императорите, произхождащи от Мала Азия, пренесъл мощите в Константинопол и спомогнал за разпространяването на култа към светеца.

Според Синаксара, честването на паметта му ставало на 1 февруари на мястото, където бил изграден мартириум. Той се намирал вътре в църквата "Св. Йоан Богослов" недалеч от църквите "Св. София" и "Св. Ирина" в Константинопол. Самото построяване на мартириума се чествало отделно на 19 октомври. Св. Трифон се чествал също така на 19 септември в деня на паметта на мъчениците Трофим и Доримедон, като това честване е ставало близо до храма "св. Анна" в Константинополското предградие Девтерон. Интересното в случая е, че според Синаксара, в Константинопол била изградена църква на името на св. Трифон, но там чествали празника му на 1 декември. По информация от други средновековни източници, в Константинопол имало не по-малко от седем църкви, посветени на светеца. Преподобни Теофан и император Лъв VІ (886-912) пишат похвални слова (ενκόμιον) за светеца. Интересното е, че в тях липсва указание за някакви „специални качества”, атрибутирани към светеца. Едва в по-късните текстове, посветени на св. Трифон, се появява епитетът „ανάργυρος” (безсребърник), както и асоциирането му със закрилник на земеделието, градините и лозята. Причината за това явно са онези моменти от житието, когато той изцелява болни и обладани от демони, както и основното му занимание – отглеждането на гъски и всички съпътстващи това земеделски дейности. В много от богослужебната литература Х-ХІІІ векове, като например в Евхологиите, са включени текстове и молитви към („на”) св. Трифон за благословение на земеделската продукция и лозята, както и за прогонване на бесове (екзорцизми).

В много текстове се вижда, че особено голяма е била неговата помощ и силно неговото застъпничество в борбата срещу малките насекоми и животни, които повреждали реколтата. Интересни свидетелства има и в най-ново време. Така например, в манастира Ксенофонт, на Света Гора, където се съхранява главата на светеца, има много запазени спомени на тази тема. Старецът Варлаам Ксенофонтски (1908-1983) разказва, как манастирските градини, в местността "Захара", били нападнати от скакалци, в резултат на което зеленчуковата реколта била силно повредена. Отецът, който се грижел за градините, информирал за това игумена и помолил да занесат там главата на св. Трифон и да отслужат водосвет и молебен. Манастирът изпратил веднага главата на светеца и след извършването на водосвета, насекомите се вдигнали като облак и отлетели, като по този начин манастирската реколка била спасена. В местността на този светогорски манастир има и килия, посветена на св. Трифон, а по традиция братството често дава на новопостригани братя неговото име.

Църковното предание, разбира се, дава своя отпечатък и върху иконографията на светеца. Обикновено той се изобразява като голобрад младеж (но съществуват икони, на които е изобразен и с брада), с буйна гъста коса, често занемарена, с което се подчертава неговият скромен произход и фактът, че е прекарал целия си живот на полето. Винаги е облечен в хитон, стигащ почти до земята и с подобно на туника наметало върху хитона. Съществуват два основни иконографски типа на светеца според символите, които държи в ръката си. Първоначално, преди да бъде обявен за светец-патрон на лозарството, е бил изобразяван като всички мъченици - с кръст в дясната си ръка. Лявата ръка държи и повдига края на дрехата му. Този тип, който е характерен за ранния период, продължава да се използва и след като става популярен като закрилник на лозята и градините.

При втория иконографски тип светецът отново държи кръст в дясната си ръка, докато в лявата има малък сърп. През средновековието това е било основното оръдие за обработката на лозята и градините. Съществуват и други, по-рядко срещани иконографски типове, в които светецът вместо сърп, държи малка кутия с медицински инструменти (характерен атрибут на лечителите-безсребърници) или пък лозов клон, отрупан с плодове. Понякога клонът може да е заменен със съд (плетен кош).

По традиция, ще потърсим връзка между житието на светеца и култа към него с родните ни земи. Голяма е вероятността св. Трифон да е бил с тракийски произход. Ние нямаме конкретни податки за това, но е добре да се знае, че Лампсак е град във Фригия, област населена с фриги, които, според свидетелството на Страбон и Херодот, са тракийско племе, което някога са е наричало бриги. Тракийското племе бриги обитава поречието на р. Струма и част от тях около 1100 г. пр. Хр се преселва в Мала Азия, в областта, която по-късно получава името Фригия. Неслучайно една от версиите за произхода на Панагюрското златно съкровище е, че то е дело на тракийски майстори от Лампсак.

През 1235 г. тук, в Лампсак, се свиква голям всеправославен събор с участието на представители на всички източни Православни църкви. На този събор е възстановено патриаршеското достойнство на Българската църква, а архиепископ Йоаким тържествено е провъзгласен за патриарх.

По-интересен е един друг исторически момент, свързан с името на Никейския император Теодор ІІ Дука Ласкарис (1254-1258). Император Теодор ІІ е женен за дъщерята на цар Иван Асен ІІ – Елена. Една от техните дъщери пък – Ирина, става съпруга на българския цар Константин І Тих Асен. В своето произведение възхвала за град Никея ("Εγκώμιον εις την Μεγαλόπολιν Νίκαιαν", (Панегирик за Никея), PG 140:1345) император Теодор ІІ Ласкарис говори за обичта на никейците към св. Трифон и как ежегодно те чествали паметта му. В същото произведение той помества и похвалното слово към светеца, което собственоръчно е написал. В това слово се описва чудото с лилията. Става въпрос за един увяхнал цвят от лилия, поставен зад кандилото на светеца, който разцъфнал в средата на зимата, в деня на празника на светеца. Цветът бил откъснат година по-рано и останал от предходното честване. Според една Анонимна византийска хроника от същото време, император Теодор ІІ Ласкарис считал св. Трифон за свой личен патрон и закрилник. В потвърждение на това са и монетите с образа на светеца, сечени от император Теодор ІІ. В същата анонимна хроника се казва, че след като се завърнал триумфално в Никея през 1254 г. или може би 1255 г. от трудно спечелената война с българския цар Михаил Асен (1246-1256), Теодор ІІ Ласкарис веднага се заел да изгради великолепна църква, посветена на св. Трифон. Императорът считал, че е спечелил войната благодарение на помощта, която му оказал светецът. Църквата била построена точно на мястото на мъченическата смърт на св. Трифон и де факто се явява неговият истински мартириум. И макар, че мощите на св. Трифон отдавна вече не били там, чудото с лилията бил свидетелство, че духом светецът е винаги там. Редом с мартириума императорът заедно с патриарх Арсений изградил и училище. Направените през 1947 г археологически проучвания на предполагаемото място на мартириума разкриват голяма кръстокуполна църква с размери 22.5 х 19.5 м. Подът на църквата е бил покрит с великолепна мозайка.

Тропар на светеца:

Твоят мъченик, Господи,
при своето страдание прие от Тебе, нашия Бог, нетленен венец,
Защото, като имаше Твоята подкрепа, мъчителите повали
и съкруши на демоните безсилната дързост:
с неговите молитви спаси нашите души.

_______________________________________________

* В житието на светеца се казва „Ούτος υπήρχεν εκ Σαμψάδου κώμης της Φρυγών επαρχίας..” Интересното в случая е, че някои западни справочници отъждествяват Сампсада със селцето Кампсаде, недалеч от Апамея Фригийска (Динар, Турция). Гръцките източници са категорични, че това е град Лампсак дн.Чанаккале, Турция – близо до Истанбул. Според нас също става дума за град Лампсак. Гръцкото предание е отразено и в “Μικρόν Ευχολόγιον” (Кратък молитвеник), където в молитвата, с която се освещават лозовите насаждения, на светеца са приписани думите: “Όταν βρισκόμουν στην Λάμψακο και φρόντιζα και έβοσκα τις χήνες, κατήλθεν οργή από Θεού Παντοκράτορος...” (Когато бях в Лампсак и се грижех и пасях гъските, дойде гняв от Бога Вседържител...)

Облаци над Тавор или мъгла в главата

.

Автор: Архим. Исидор (Минаев)
Превод: В. Каравълчев
публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/12634/172/

Неотдавна в Интерфакс беше публикувана статията „Метеоролозите не могат да намерят обяснение за появата на облак на мястото на предполагаемото Преображение Господне”, която впоследствие се появи и на други църковни сайтове. Във връзка с тази публикация ми се иска да споделя някои мисли.

В споменатата статия се казва, че учените не могли да обяснят ежегодната поява на облак над планината Тавор в деня, когато се чества празникът Преображение Господне. За мене това не предизвиква учудване. Учените са се опитали да излязат от областта на рационалния експеримент и да проникнат в областта на духовните тайни - нещо напълно невъзможно, което въобще не може да бъде съгласувано нито с научната методика, нито с православната традиция за отношението към свръхестественото. Още през 18 век великият руски учен М. В. Ломоносов пише: „Не е нормално, ако математик се опитва с пергел да измери волята Божия, както не е нормално, ако богослов си мисли, че с помощта на Псалтира може да изучи химията и астрономията”. В този контекст цитатът на Ломоносов звучи дори толерантно в сравнение с нелицеприятните думи на Христос, насочени към търсещите свръхестествени знамения: „Род лукав и прелюбодеен иска личба, но личба няма да му се даде, освен личбата на пророк Йона” (Мат. 16:1-6).

Тук искам да поясня, че ефирни облаци и мъгла през лятото са често явление за Тавор. Това потвърждава и игуменът на гръцкия православен манастир на Тавор архимандрит Иларион, както и всички, които служат в Руската духовна мисия в Йерусалим и редовно придружават поклонници по Светите места. Описание на облаци на Тавор успяхме да намерим в няколко книги, издадени в началото на 19 век. Ето какво пише там: „През по-голямата част от лятото Тавор е покрит сутрин от гъсти облаци, които се разсейват към обяд, а през нощта пада обилна роса” – цитат по A Guide to the Study of the Bible", in Supplement to the Comprehensive Commentary, ed. W. Jenks, Brattleboro', 1838, стр. 172 .

„На Тавор, както и въобще в Палестина има само два сезона: сух и дъждовен. Дъждовният сезон е много кратък и започва в края на октомври, началото на ноември, а понякога дори през декември, както е било през 1899 г. В продължение на три месеца падат обилни валежи, придружени често с гръмотевици. Количеството дъжд, паднало в този период, превишава 2-3 пъти това, което пада в Централна Европа за цялата година. През март валежите намаляват, а през следващите месеци напълно спират. През останалата част от годината небето е винаги ясно. Природата, разбира се, губи красотата си, но росата, която обилно пада през нощта, замества отчасти липсата на дъжд и поддържа живота на растенията въпреки слънчевите горещини. Обилната роса и охлаждането на атмосферата призори често стават причина за мъгли, които обвиват Тавор до тогава, докато слънцето не ги разпръсне. Понякога тези мъгли стигат дори до Ездрелонската равнина. Над облаците, сияещи в белота, подобно на острови се издигат Тавор, Малкият Ермон и др., осветени от слънцето. Противейки се на слънцето, което устремява лъчи, за да ги разсея, облаците се вълнуват, снижават се и пак се издигат високо нагоре, за да паднат пак; от силите на това движение те се отварят и като в разтворена бездна белите пари ти позволяват да видиш парченца от зелената равнина, където араби обработват полята си и пасат стадата си. Това впечатляващо зрелище и бушуващо море е невъзможно да бъде описано.” - Meistermann B., Le Mont Thabor, Paris: J. Mersch, 1899, стр. 130-131.

„Климатът на Тавор е умерен и здравословен. В летните дни вечер и сутрин върхът на планината е обкръжен от гъст облак, който се разсейва с издигането на слънцето.” Hierodiakonos Beniamin Ioannidou, "To Thavor, hetoi Perigraphe topographike kai historike tou Thavoriou orous", en Hierousolymois, 1867 // To Thavor, oros tes Metamorphoseos, 1993, стр. 44-45.

По правило облак на Тавор има и на празника Преображение Господне. Както самата планина, така и облакът ни напомнят за чудото с Преображението, явено на Христовите ученици и неизменно радващо хиляди поклонници. Но това съвсем не означава, че облакът трябва да бъде свръхестествен по своя произход. Да не забравяме, че Бог действа в света както чрез свръхестествени единични явления, така и чрез явления, които стават по установените природни закони.

Св. Игнатий Брянчанинов ни напомня за светоотеческата православна традиция по отношение на чудесата, духовната трезвост и убеждението, че сме длъжни „да бягаме от чудесата”, а не да ги търсим: „Така християнските аскети заповядват да не обръщаме особено внимание на всякакви явления, представящи се на нашите душевни и телесни чувства. Заповядват при поява на подобни явления да съхраним благоразумие и спасително внимание” (т. 2, 16-17). „Светите отци искат от подвижника да се моли при подобни явления, външно и вътрешно да пребивава в равнодушие към тях и да не им обръща внимание като недостоен за свето видение. Те ни завещават от една страна да не похулваме, да не би да похулим светиня, но от друга никак да не се доверяваме на подобни явления и прибързано да ги обявяваме за истински, за да не паднем в мрежата на лукавия” (т. 6, 290).

На вярващия човек е свойствено желанието да бъде близо до Бога и да чувства присъствието Му. Но стремежът да се постигне това чрез търсенето на чудо в материалния свят, проявено в желанието непременно да видим свръхестествен облак на Тавор, слизането на огъня на Велика събота или обратното движение на р. Йордан на Богоявление – това е неправилно и опасно отношение. Ние трябва винаги да помним, че към Бога се приближаваме преди всичко чрез духовни дела – труд по очистването на сърцата, преодоляване на порочността на падналото човешко естество, стремеж към правенето на добро: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8). „Който иска да види Христос, с духа си е длъжен да се издигне високо над природата, защото Христос е над нея”, казва св. Николай Велимирович. И ако трябва да използваме свидетелство от Светите земи, то нека цитираме древния византийски надпис от мозаечния под на църквата "Пресвета Богородица" в град Мадаба в Йордания: „Ако искаш да видиш Мария, Девата Майка Божия, и Христос, от Нея родения Цар на всички, Единородния Син на Единия Бог, очисти своя ум, тяло и дела”.

Св. Спиридон Тримитунтски Чудотворец - още едно голямо име, свързано с българските земи St. Spyridon of Trimythus - another saint associated with BG

.


***ST.SPYRIDON OF TRIMYTHUS - ANOTHER GREAT NAME ASSOCIATED WITH THE BULGARIAN LANDS***

Автор: Венцислав Каравълчев
Публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/12439/319/
На 12 декември Църквата почита паметта на св. Спиридон Тримитунтски Чудотворец. Св. Спиридон е един от най-тачените светци в православието. Въпреки голямата почит и обич, на която се радва светецът включително и у нас, остава неизвестен фактът, че пътищата на този дивен светия са минали и през територията на днешна България. През ІV в. столицата ни София приютява привържениците на единосъщието на Сердикийския събор 342 г. (343-344), свикан като вселенски. В този събор вземат участие около 300 епископи от всички части на Римската империя. Може би, защото едно от главните действащи лица на събора е св. Атанасий Велики името на св. Спиридон Тримитунтски остава в неговата сянка. Но именно св. Атанасий Велики е този, който ни съобщава, че св. Спиридон е присъствал на събора в София. В своята така наречена „Втора апология”(Athanasius, Apologia Secunda 50) св. Атанасий изрежда имената на участниците на събора в Сердика, като ясно указва на присъствалите от Кипър 12 епископи, сред които добре познатите ни и от други извори св. Спиридон и правоправещият епископ на съседната епархия св. Трифилий (Левкозийски)[1], който всъщност е ученик на св. Спиридон и автор на първото негово житие. При това участието на св. Спиридон на събора в Сердика е абсолютно сигурно за разлика от считаното за безспорно негово участие на І Вселенски събор в Никея през 325 г. Причината е в това, че както вече отбелязахме, сам св. Атанасий Александрийски указва на неговото участие и подписване решенията на Сердикийския събор, докато за участието му в І Вселенски събор съдим по включването му в един доста по-късно съставен списък на „318-те отци” от събора.

Трябва със съжаление да отбележим, че българската църковна историография продължава да бъде в огромен дълг към народа ни и вече няколко десетилетия върви по отъпкани пътечки, вместо да започне да прокарва нови пътища. Крайно време е богатото ни църковно минало, както и стотиците светци на Църквата, свързани с днешните български земи, да бъде осветлено, проучено и популяризирано и това би имало не по-малък принос за приобщаването на младите към Църквата в сравнение с не особено популярните засега опити да бъде въведено вероучение в училищата.

Голямата известност на св. Спиридон е причина за тиражирането в днешно време на много компилирани жития на светеца, които често съдържат неточности, включително географски и хронологични. Животът на св. Спиридон е добре известен, както и многото чудеса, които светецът върши още приживе. Първото житие на светеца се появява непосредствено след неговата смърт. То е било написано в поетична форма в характерния за античността ямбичен стих, за която ясно свидетелства лексиконът Суда (Sudae lexicon.1-4) Автор на житието е любимият ученик на св. Спиридон - св. Трифилий, който също присъства на Сердикийския събор заедно с учителя си. За съжаление, житието написано от св. Трифилий не е достигнало до нас. То обаче може да бъде частично възстановено на базата на следващите жития, в които ясно личат фрагменти и заемки от него. Може да предположим, че то е било написано не много дълго след смъртта на светеца. Трябва да отбележим, че св. Трифилий, който е известен тълкувател на св. Писание, в случая се явява и автор, ако не на първото, то на едно от първите жития на епископ в историята на Църквата и със сигурност на първото житие, написано в стихотворна форма.

Най-старото достигнало до нас житие на св. Спиридон е на епископа на гр. Пафос (югозападен Кипър) Теодор (VІІ в.). В това житие са включени много от чудесата на св. Спиридон, които са пропуснати по една или друга причина от св. Трифилий. Житието, написано от еп. Теодор, е запазено в няколко ръкописа, най-ранният от които е йерусалимският (Hier.sab. 256 (P). Интересно е, че точно този ръкопис е пренебрегнат от Van den Ven, който прави критическо издание на гръцкия текст на това житие. Следващото по древност запазено житие е т.н. „Лаврентиево” (Laur. Plut. XI, 9), което се е съхранило в един единствен екземпляр във Флоренция. Четвъртото житие, което исторически добива най-голяма популярност и разпространение във Византия и силно повлиява на славянските жития на св. Спиридон Тримитунтски е дело на блаж. Симеон Метафраст.

Славата на св. Спиридон Тримитунтски още преживе ще да е била толкова голяма, че непосредствено след смъртта му почти всички църковни историци и писатели от V в. сл. Р. Хр. ще счетат за необходимо да му отделят специално внимание – Руфин Аквилейски, Сократ, Созомен, Геласий Кизикийски, Геласий Кесарийски, св. Атанасий Александрийски и др. По-долу ще се опитаме на базата на тези жития да направим една кратка историческа справка за този изключителен архиерей на древната Църква.

Св. Спиридон се ражда в края на ІІІ в. в село Аския (Аша) на о. Кипър. Созомен ни казва, че светецът е бил женен и е имал няколко деца. От тях по име до нас е достигнала само дъщеря му Ирина, която за себе си избрала девството и умира преди своя баща. От житията не става ясно кога точно (преди или след смъртта на дъщеря си Ирина) св. Спиридон е избран за епископ на съседния на Аския град Тримитунт (на 5 км от Аския). Негови ученици и спътници стават св. Трифилий Ледърски (Левкозийски) и дякон Артемидор. Отличавал се с голяма любов и грижа за паството, особено за бедните, както и за правилността на извършването на църковното богослужение. Интересно е, че Сократ изрично подчертава, че св. Спиридон, който явно преди хиротонията си е бил пастир, продължава да бъде такъв и след ръкополагането си за епископ. Тоест еднакво добре е пасял и паството си (хората), и стадото си (животните). Той описва един случай, когато крадци се опитали да откраднат няколко животни от кошарата на светеца, но били вързани от невидима сила. На сутринта св. Спиридон ги заварил с вързани на гърба ръце и като разбрал какво се е случило, горещо се помолил за тях, след което започнал да ги наставлява да придобиват всичко с честен труд. Накрая с усмивка им подарил един овен с думите: „за да не се окаже, че цяла нощ сте бодърствали напразно”.

Друга интересна случка, описана от Сократ, който се позовава на Руфин Аквилейски, е свързана с дъщерята на светеца Ирина. Приживе някой познат й дал на съхранение едно скъпо украшение, което тя укрила в земята. След време човекът дошъл да си го потърси, но Ирина била вече починала. Човекът заподозрял, че св. Спиридон знае къде е украшението, но не иска да му го върне. Като разбрал помислите на човека и за да го предпази от грях, св. Спиридон отишъл на гроба на дъщеря си и горещо помолил Бог да му яви преждевременно обещаното Възкресение. Ирина застанала до баща си, показала му мястото, където заровила украшението и след това отново се отдалечила от него. Този епизод от живота на св. Спиридон е включен в житието на еп. Теодор, но общуването между светеца и дъщеря му е предадено по различен начин.

Созомен описва друга забележителна случка от живота на светеца. Веднъж по време на Великия пост (трябва да отбележим, че по това време Великият пост е бил с продължителност от един до шест дни), през който обикновено светецът и семейството му не ядели абсолютно нищо, при него дошъл уморен пътник. Като видял изтощения гост, св. Спиридон наредил на дъщеря си да донесе храна. Дъщеря му с неудобство съобщила, че няма нищо за ядене. Тогава светецът се помолил за прошка и наредил на дъщеря си да свари осоленото свинско, което имали в дома си. Когато месото било сервирано, св. Спиридон пръв вкусил от храната и поканил госта да го последва. Пътникът отказал под претекст, че е християнин, но св. Спиридон му отговорил: „Тогава имаш още по-малко право да се оправдаваш. Нали за чистите всичко е чисто, както казва словото Божие”.

Много показателен е случаят със заболяването на имп. Констанций (в житието на еп. Теодор се говори за имп. Константин). Най-известните лекари в империята безуспешно се опитвали да го излекуват. Веднъж имп. Констанций в съня си видял голямо множество епископи и между тях двама, които сияели в чудна светлина, но в съня така и не му били казани имената на тези двама епископи. Дълго страдал императорът и молил Бог да му посочи имената на епископите. Известни свети мъже го причастявали с Христовите тайни, но облекчение за болката му нямало. Веднъж по Божи промисъл св. Спиридон заедно с учениците си св. Трифилий и Артемидор дошли по църковни дела в Антиохия (вероятно за поместния събор през 340 г.), където бил и самият император и светецът по чудесен начин го изцелил. Впечатлителни са думите на св. Спиридон, с които се обръща към императора: „...Цар и Владика наричай само Единия Бог, Който пожела да те надари с твоята власт”. На излизане от двореца на императора светецът срещнал една жена (вероятно нехристиянка, съдейки от израза в житието "τη βαρβάρω φωνή παρακαλουσα" – помоли го с варварски глас), която носи на ръце своето умряло дете. Тя слага в краката на светеца детето си и го моли за помощ. Св. Спиридон се обръща към Артемидор с думите: „какво да правим с умрялото, брате дяконе?”, на което Артемидор отвръща: „Аз знам точно, че ти си подател на живот и владееш удивително изкуство: защото Владиката Христос е лекар не само на царете, но и на всички хора, особено на бедните. Затова отвори непорочната си уста, издигни своя чист глас и Даруващият живот ще ти помогне. Както тогава Господ изрече „Куми талита”, което ще рече „стани чадо”, така и сега Той ще се яви и ще съживи детето”. След тези думи св. Спиридон дълго се молил и оросявал земята със сълзите си и детето оживяло. Изпълнена с неземна радост майката паднала на земята, сърцето й не издържало и тя умряла. Св. Спиридон още не дошъл на себе си от молитвата за детето, се обърнал към Артемидор: „О, най-възлюбени измежду приятелите ми и мой съобщниче в божествените тайнства! Две нещастия тук и две чудеса, детето възкръсна от мъртвите и сега жално лежи и плаче, а майка му е мъртва. Какво да правим?" Артемидор с усмивка на лице отвърнал: „Нима считаш това за по-трудно от първото чудо? За това дело не са нужни пари, защото това не може да се купи, нека това стане за посрамване на златото. Доколкото Христос върши всичко това – животът на тази жена е в ръцете ти. Даром искай, даром и ще получиш...” Изпълнен със силна вяра след тези думи, светецът отново напоил земята със сълзите си и като горещо молел Бога, хванал умрялата за ръката и я вдигнал, като й дал детото в ръцете. След това благодарил горещо на Бога и се помолил жената да забрави този случай...

Многобройни и дивни са били приживе делата на този голям Божи угодник, чрез когото Бог възкресява дори мъртвите. Не по-малко дивни и чудни са те и след неговата смърт. Св. Спиридон пътешествал много, обиколил почти целия Кипър и многократно пътувал и извън пределите на острова. Бил е в Александрия, вероятно на събора през 320 г., твърде възможно е, както казахме, да е присъствал и на І Вселенски събор в Никея, тоест посетил е Константинопол през 325 г., в Антиохия вероятно на събора през 340 г. и в Сердика през 342 -343 г. Пътуването му до днешна София е вероятно последното извън Кипър, защото св. Спиридон умира някъде в средата на ІV в. и е погребан в Тримитунт. В някои нови жития и справочници може да се прочете, че светецът умира на 78-годишна възраст, през 348 г., но това не се основава на конкретна изворова информация.
В средата на VІІ в. мощите на светеца са извадени и тържествено пренесени в Константинопол. Още тогава е направило впечтление, че независимо от дългото време, изминало от смъртта му, тялото му се съхранило почти без видими изменения, включително косите, зъбите и цветът на кожата. През 1453 г. при превземането на Константинопол от турците мощите били пренесени на о. Керкира (Корфу), където се намират и до днес. На два пъти през годината се сменят одеждите, с които са облечени мощите на светеца. Удивителното в случая е, че винаги тялото му се облича в нови одежди и обувки, а след шест месеца те са силно захабени, а обувките много износени, затова и мнозина вярват, че и до ден днешен светецът обикаля по света и помага на нуждаещите се. Друг удивителен факт, който науката не може да обясни е, че тялото на св. Спиридон има постоянна телесна температура от 36.6 градуса. Православната Църква чества паметта му на 12 декември, а Римокатолическата на 14 декември.


Кондак 1

Препрославен от Господа светителю и чудотворче Спиридоне! Днес празнуващите всечестната твоя памет, като наш бърз помощник и закрилник, даден ни от прославилия те Христос, викаме към тебе: от всякакви беди и зло ни освободи, та с благодарност да ти казваме:
Радвай се, Спиридоне, предивний чудотворче.

[1] Св. Трифилий е първият епископ на Левкозия (Ледра), днес Никозия – столицата на Кипър.