Автор: Робърт Тафт
Превод: Венцислав Каравълчев
На Изток съществуват седем християнски богослужебни традиции, които имат общ (поне в сравнение със Запада) етос. Ще говоря за най-представителната от тях, византийската, която следват по-голямата част от християните на Изток. Повечето от тях принадлежат към Източно-православната църква, но има и около осем милиона византийски католици-униати. Епитетите „източен” или „ориенталски” може и да предизвикват асоциации с Банкок или Тадж Махал, но християнският Изток всъщност е Ориентът в неговия предренесансов смисъл. Този Ориент обхваща Южна Италия и Сицилия, голяма част от Югославия, България, Румъния, Гърция, Мала Азия, както и това, което днес наричаме Близък Изток. С други думи, той обхваща източната половина от Средиземноморския басейн, люлката на нашето общо гръко-римско наследство. Така че, когато говорим за християнството на Източния светоотечески свят, това е не по-екзотично или странно от Библията, която е написана на еврейски и гръцки.
Подобно на другите големи културни традиции византийският обряд е смесен, хибриден.[1] В неговата основа лежи литургичният синтез, формиран в катедралното богослужение на Константинопол от началото на 8 век. В манастирите на столицата един нов монашески синтез се формира под ръководството на големия монашески реформатор св. Теодор Студит († 826).
За произхода на литургията, която се ражда в тази монашески реформа, трябва да се обърнем към Йерусалим. След като персите унищожават Светия град през 614 г., монасите от манастира „Св. Сава” в пустинята близо до Йерихон възстановяват монашеския живот. Както обикновено се случва, периодите на насилие и разрушения са следвани от забележителни градивни периоди. В този случай периодът на разрушенията ражда нов монашески богослужебен устав, който е плод на мощно проникване на църковната поезия в улегналата и трезва монашеска псалмодия. Именно от тази поезия се ражда и формира днешната византийската литургична антология, наречена Октоих или Осмогласник.
Този палестински синтез е възприет от монасите от Студийския манастир край Константинопол и, след падането на Града в ръцете на латините през 1204 г., този монашески чин заменя комплицирания катедрален обряд дори и в светските, тоест извънманастирски църкви. Така, по отношение на честването на неделята във византийската традиция днес, е налице синтез на две групи богослужебни книги – от една страна Константинополските евхологии и т. нар. „лекционарии”, които определят реда на четене на Св. Писание и употребата на някои молитви и песнопения, и, от друга – Часословът (Орологион) и Октоихът, които имат йерусалимски произход.
Всеки, който започне да се занимава с изучаване на темата за неделята в раннохристиянската литература, първоначално се обърква: неделята е първият ден, денят на творението, денят на светлината, денят на новото време. Но същевременно е последният ден, осмият, денят отвъд дните, юбилейният ден, денят в края на времето. Това е денят на Възкресението, но и денят на явяванията и вечерите след Възкресението. Неделята е ден на слизането на Светия Дух, денят на Възнесението, денят на Евхаристията, денят на кръщението, денят на ръкоположенията – докато си зададем въпроса: „Има ли нещо, което неделята да не е?” Отговорът, разбира се е – не. Защото за ранната Църква неделята е наистина всичко. Тя е символичен ден, знак за времето на Църквата между Възнесението и Пришествието (парусията), времето, в което живеем сега. Това е денят символ на всички дни, чиято цел е чрез Литургията да се изрази онова, което трябва да определя същината на всеки миг от живота ни. Бун Портър е изразил добре това в своята малка книга за неделята:
„Всички неща в християнския живот се извършват с вяра, надежда и милосърдие, с поглед, отправен напред към славата, която ще бъде разкрита. Това е силно акцентирано в неделното събрание на вярващите. На осмия ден, вечния първи ден на новата епоха, този поглед във вечността е поставен на фокус. Тогава нашето небесно гражданство получава ясно и недвусмислено потвърждение по един особен начин… Тук ние всяка седмица потвърждаваме нашата преданост към небесния Йерусалим, тук ни се дава поглед за надеждата на нашето призвание.
В неделята това ни се открива не просто като омилетичен призив или вероучителни декларации на вярата, но като действително преживяване в пълнотата и всеобхватноста на богослужението.[2]
Това „действително преживяване в пълнота и всеобхватност на богослужението” е, което характеризира неделята в християнския Изток. То е пълнота, защото все още включва целия чин на катедралното богослужение, за първи път синтезирано през Златния век на отците на Църквата. То е всеобхватно, защото пази символичната поливалентност на Господния ден. Западът е привикнал към тематичните богослужения. Дори обичайните неделни богослужения в римокатолическата традиция до скоро бяха празници на Троицата, с подходящо предисловие. Всичко това е чуждо за Изтока, където подобна тематичност, с нищо не обогатяваща, би вкарала неизчерпаемото символично богатство на неделното честване в ограничението на някаква тема по наш избор.
Като цяло източното благочестие е останало свободно от историческото развитие, което на други места е водило в определени моменти до преекспониране на периферни аспекти от нравствения живот на християните. Следователно източната набожност е останала малко или много незасегната и неповредена, източното благочестие е все още почти изцяло фокусирано върху основното във вярата. Това важи с особена сила за неделния ден, който Изтокът отказва да използва за други специфични цели, различни от неговите. Не обслужва никакви цели отвъд собствените си. Като такава неделята отправя в миналото и превръща в ненужни всички символи. Тя не означава нещо, каквото и да е то – тя просто означава. Има не повече функиционалност от поезията, изкуството или целувката. В това се състои пълният ѝ контраст със съвременния богослужебен нарцисизъм: „Аз не ходя на църква, защото не получавам нищо в замяна”. Единственото, което може да получиш от това „ходене”, е неоценимата привилегия да прославиш Бога.
И ако неделята означава всичко, две от темите ѝ се открояват особено във византийската традиция: неделята като ден на светлината и неделята като ден на пасхалната тайна.
Двата полюса на литургичния израз на тази реалност през християнската античност са бдението и събирането за Словото и Евхаристията. И двете са се съхранили във византийската традиция. Нямам намерение да се концентрирам върху Евхаристията, защото смисълът ѝ по отношение на неделята е подобен на този във всички традиции. Така че за изясняването на тези неделни теми ще се обърна към бдението.
„Всенощното бдение” на византийската традиция е изначалното катедрално богослужение (чин), състоящ се от тържествена вечерня, неделно възкресно бдение, утринна и възхвала, която в манастирите е изнесена през нощта с дълги монашески псалмодии (часове). В енорията извършването на това бдение или се разделя с вечерня в събота, а останалото се извършва в неделя сутрин преди литургията, или – както се практикува в Руската църква – цялото бдение се извършва в събота вечер, но без дългите монашески псалмодии (часовете). В тази съкратена, енорийска форма бдението трае най-малко час и половина, а самата служба е с несравнима красота.
Тя започва с феерия от светлина и благоухание на тамян, като дверите към прекрасно осветения олтар са отворени, докато храмът е затъмнен, а вярващите тържествено пеят:
„Слава на Светата, Единосъщна и Неразделна Троица, сега и винаги и во веки веков!”
Нито една служба от византийския чин не започва без благослов или прослава на Светата Троица, крайната цел на цялото богослужение. Тогава дяконът и свещеникът призовават църквата към молитва със стихове, адаптирани от Псалом 94:6:
Дойдете да се поклоним на Царя, нашия Бог!
Дойдете да се поклоним и паднем пред Христа Царя, нашия Бог!
Дойдете да се поклоним и паднем пред самия Христа нашия Цар и Бог!
След това дяконът, като осветява с огромна лампада – символ на Христос, Който осветява пътя ни, – обикаля празнуващите в цялата църква, като те биват прикадявани с тамян – вярващите буквално се са обгърнати от облаци дим, а не просто (както е на Запад), полюшквайки кадилницата – повърхностно и отдалеч.
Междувременно хор пее предначинателния (встъпителния) Псалом 103 (104), псаломът за творението. На Изток литургия не значи просто богослужение. Това е мястото на Богоявлението. В неделното бдение, както и в Библията, първото Богоявление е сътворението.
При четенето (пеенето) на предначинателния псалом специално внимание се отделя на христологичната тема за тъмнината и светлината, която формира основния символизъм на храмовото богослужение. Стиховете от псалома, изразяващи този момент, се повтарят два пъти:
Той е определил луната, за да показва времената; Слънцето знае кога да залязва. Спущаш тъмнина, и настава нощ…,
Колко са многовидни Твоите дела, Господи! С мъдрост си направил всичките; Земята е пълна с Твоите творения.
Темата за светлината се подновява отново в централната част на вечернята, (lucernarium), която започва с Псалом 140 – сърцевината на всички християнски вечерни псалмопения:
„Господи, викам към Тебе; побързай да дойдеш при мене; Послушай гласа ми, когато викам към Тебе.
Молитвата ми нека възлезе пред Тебе като тамян; Подигането на ръцете ми нека бъде като вечерна жертва”.
Облаци от благоуханен тамян отново изпълват храма – знак, че нашите молитви трябва да се издигнат към престола на Бога, както казва псаломът. Всички светлини и свещи в храма са запалени, хорът пее подходящите припеви (запеви), показващи как тайната на светлината, която преобразява цялото творение, е изпълнена в умиращия и възкръсващ Христос. Ето някои от рефрените на Неделното богослужение на трети глас:[3]
Всичко е озарено от Твоето Възкресение, о, Господи, и отново е открит раят; цялото творение Те възхвалява, като Ти пренася вечния химн на възхвала.
Ние, които недостойно стоим в Твоя пречист дом, пеейки вечерна песен, плачем от дълбините: „Христе Боже наш, който просвети света с Възкресението си, освободи людете си от враговете им, човеколюбче”.
О, Христе, Който чрез Твоите страдания помрачи слънцето и със светлината на Възкресението си просветли вселената: приеми нашата вечерна молитва за възхвала, о, Ти, човеколюбче.
Ти претърпя смърт, о, Христе, за да освободиш нашия род от смъртта и като възкръсна от мъртвите на третия ден, възкръсна с тези, които Те приемат като Бог, и Ти просвети света. О, Господи, слава на Тебе.
По време на пеенето на последния припев свещеникът и дяконът, носещи разпалена кадилница, извършват процесия (вход) в храма. При достигането на дверите на светилището, запяват древния Химн на Светлината – „Свете Тихий”, който в продължение на повече от шестнайсет столетия, ден след ден, без изменение или промяна, прогласява, че светлината на света не е слънцето, сътворено за осветява деня, нито факла, осветяваща нощта, но вечният Син Божи, истинската светлина, която просветлява всеки”, по думите от пролога от Евангелието на св. Йоан Богослов (1:9). Трябва да призная, че намирам голямо утешение, когато присъствам и сам припявам този безсмъртен химн. Св. Василий Велики, който го споменава през 4 век, казва, че химнът вече е толкова стар, че никой не помни кой точно го е написал[4] и Егерия със сигурност го е чула в Ерусалим по същото време. Буквалният превод на оригиналния гръцки текст гласи:
"Тиха светлина от светата слава на Безсмъртния,
Светия и Блажения Небесен Отец, Иисусе Христе!
Като стигнахме до заник слънце и видяхме вечерната светлина,
възпяваме Отца, Сина и Светия Дух – Бога.
Сине Божий, Който даваш живот,
достоен си през всички времена да бъдеш възпяван с приятни гласове.
Затова и светът Те слави!"[5]
В края на просителната ектения отново се възобновява темата на богослужението:
О, велики и всевишни Боже! Ти единчък си безсмъртен и живееш в непрестъпна светлина…
В Своята премъдрост Си създал цялата вселена: Ти си разделил светлината от тъмнината, слънцето господства над деня, и луната над звездите и нощта. В този час, позволи на нас грешните да Ти принесем вечерни молитви на възхвала и слава. Твоята любов към нас да въздигне молитвите ни като благовоние пред очите Ти, и приеми ги Ти като благоуханен аромат. През тази нощ изпълни ни с Твоя мир. Облечи ни в бронята на светлината. Избави ни от кошмара на нощта… Дай ни мирен сън, който да успокои нашата слабост… Като отиваме да спим, изпълни ни с умиление, и ни дай да пазим Името Ти в ума си. Та възрадвани от Твоята милост и просветени от Твоята мъдрост, като станем, да прославим човеколюбието Ти, искайки прошка от Твоята благост не само за собствените си грехове, но и за тези на всички хора. И заради Богородица докосни живота ни с Твоята милост. Защото Си благ и човеколюбив Бог, и на Тебе отдаваме слава, на Отец и Син и Светия Дух, сега и винаги, и во веки веков, амин.[6]
Въпреки голямата си тържественост, това е литургия на основните потребности – обикновените, но универсални страхове и нужди на човешкия живот се превръщат в Теофания (Богоявление), в знаци на Бога. Страхът от тъмнината е основен страх; светлината, която разсейва мрака, е нужда, която изпитва всеки. „Бог е светлина”, се казва в първото послание от ап. Йоан (1:5), и тази светлина грее в нашия свят чрез преобразеното лицето на Иисус Христос – „Истинската светлина, която просветлява всеки” (Иоан 1:9).
В Източното или Византийското богослужение този мотив е символичната връзка, изразяваща единството на неделното тайнство – Пасхата Христова и нейния сакраментален символизъм: между кръщението, което в ранната Църква се нарича просветление (photismos, illumination), и Евхаристията. Това е тема, която преобладава в цялата византийската духовност и мистицизъм. В прочувствения пасаж от своята проповед за Преображението св. Анастасий Синаитски († 700 г.) влага в устата на преобразилия се Христос думите:
"По такъв начин правдата ще възсияе при възкресението. По тъкъв начин те ще бъдат прославени; в Мене ще бъдат преобразени, по този образ, по този начин, в тая светлина и блаженство те да бъдат проебразени и ще царуват с мен, Божият Син."[7]
Този символизъм не само бележи ритъма на часовете на византийска служба. Той също така прониква в същината. В събота на вечернята (на гл. 5) пеем с вечерните псалми:
"Принасяме вечерно поклонение на Тебе, светлината, която никога не залязва. В пълнотата на времето Ти заблестя над света… и слязъл дори в ада, за да разсеш мрака, който беше там, като показа светлината на възкресението на народите. О, Господи, подателю на светлина, слава на Тебе!"
И в първата Богородична похвала от канона на неделната утринна молитва, гл. 2:
"О, пречиста, чрез недостъпните двери на Твоята затворена утроба Слънцето на правдата премина и се яви на света…"
Защото Христос е светлината, Мария е светилникът, който Го носи, водещият мотив от запева за празника на Влизането на Божията Майка в храма (Въведение Богородично) на 21 ноември. И на празника Богоявление на 6 януари св. Йоан Кръстител е светилникът, предшественикът на слънцето, утринната звезда.
Няма нищо специфично източно или византийско във всичко това, освен че на Изток то и до днес е жива реалност, традиция. В неделото бдение вечернята е последвана от утринна молитва, възкресно бдение и възхвала. Прологът на утринната молитва, Псалом 117, подема отново темата за светлината и я свързва с Христос:
Господ Бог е нашата светлина! Благословен идващият в името Господне.
Стих: Да благодарим на Господа, защото е благ! Неговата любов е вечна!
Стих: Те ме заобиколиха, те ме обградиха, но в името Господне
аз ги победих!
Стих: Не, няма да умра, ще живея, и ще въхвалявам делата Господни!
Стих: „Камъкът, който отхвърлиха зидарите, Той стана глава на ъгъла;
това е дело Господне, за да бъде за възхвала”![8]
В енорийското богослужение монашеската псалмодия от утринната обикновено се пропуска и се преминава веднага към трите псалома от третия час (nocturn), които в събота вечер преминават в псалмодия на възкресното бдение, описан от Егерия (24:9-11), от Дидахи (Учението на дванадесетте апостоли; II, 59:2-4), както и в други древни източници. Елементите на това богослужение са:
1) три псалома, възпоменаващи трите дни на Христос в гроба;
2) прикадяване като възпоменание на ароматните благоухания, донесени от жените мироносици, за да помажат тялото на Господа, отбелязвайки първата стража пред гроба Господен. То е станало модел на всички възкресени християнски бдения, в това число и на т. нар. в западната традиция „пробуждане”.
3) тържествено провъзгласяване на Евангелието на възкресението, като възпоменание на ангела Господен, който стоял на отместения камък на гробницата и възвестил за Възкресението.
Eгерия описва това богослужение така, както го е видяла преди около 1600 години в ротондата на Възкресението в Ерусалим:
„Но на седмия ден, Деня на Господа, там се събират в двора преди първи петли всички хора, толкова много, колкото могат да се съберат, като че ли е Великден. Скоро първите петли пропяват, и епископът влиза като отива в пещерата на Възкресението (базиликата построена върху гроба Господен). Вратите се отварят и всички хора влизат вътре, в осветената от пламнали лампади пещера. Когато всички са вътре, се казва псалом от един от презвитерите, а присъстващите заедно отговорят, псаломът е последван от молитва, следва друг псалом, който се казва от един от дяконите и друга молитва, след това трети псалом се казва от някой от духовенството, следван от трета молитва и възпоменание за всички. След тези три псалома и молитвите се прикадява с кадилници пещерата на Възкресението, така че цялата базилика се изпълва с благоухание. Тогава епископът, който стои вътре в олтара, взима Евангелието и отива до дверите, където сам чете пасажи от Евангелието за Възкресението на Господа. В началото на четенето цялото събрало се множество стене и плаче за страданията, които Господ претърпя за нас, и атмосферата, която се създава кара и най-закоравелите сърца да заплачат. Когато четенето на Евангелието завърши, епископът излиза навън и придружен от песнопения отива при кръста, и всички го следват. Там се прочита още един псалом и молитва, след което епископът благославя вярващите и следва отпуст.[9]
Във византийската традиция днес бдението започва с тържествено пеене на избрани стихове от псалмите 134, 135 и 118, придружени от напеви за жените мироносици – тези, които първи отидоха на гроба Господен, за да помажат тялото на Господа и по този начин станаха първите свидетели на Възкресението. Веднага след като хорът запее „Хвалете името на Господа” от Псалом 134, олтарните двери се отварят, всички светлини в храма са запалени и вярващите биват отново прикадявани – вход, предшестван от дякона, който върви напред със запален светилник. Песнопението за извършеното от жените-мироносици насочва към смисъла на това прикадяване:
До гроба стоеше ангел, облян в сияйна светлина, и каза на жените, носещи смирна: ‘Скръбта ви да не смесва сълзите ви със скъпоценното миро. Вижте гроба и сами се убедете. Той не е тук; Той Възкръсна!’
С първите лъчи на зората, те се отправиха към гроба, вървейки с плач и ридания по пътя. Но когато стигнаха, с изумление видяха ангел, който им каза:
"Времето за сълзи и тъга отмина. Вървете! Кажете на приятелите Му, че Той Възкръсна!"
Вашите жени, приятели, дойдоха с благовония, надявайки се да помажат нараненото и изстинало в смъртта тяло на Господа. Но ангел стоеше пред тях и им каза:
"Защо търсите живия между мъртвите? Той е Бог! Той възкръсна от гроба".
Следват църковен химн и тържествено четене на откъс от Евангелието на Възкресението, след което книгата на Евангелието с тържествена процесия се поставя в центъра на храма, докато хорът пее химн на Възкресението – химн, изповядващ нашата вяра, че след като сме изслушали пасхалното Евангелие, ние също така сме видели и вкусили славата на Бога:
"Като видяхме Христовото възкресение, нека славословим светия Господ Иисус Христос, Който едничък е безгрешен. На твоя кръст се покланяме, Христе, и Твоето свято Възкресение възпяваме и славим.
Защото Ти си нашият Бог и другиго освен Тебе не знаем. Елате всички верни, да се поклоним на светото Христово възкресение. Защото чрез кръста дойде радост за целия свят. А ние като не преставаме да благославяме Господа, възпяваме Неговото възкресение, защото чрез страданията си на кръста чрез смъртта си смъртта разруши".[10]
След молитвата се пее един от осемте канона на Възкресението, според гласа на седмицата, докато вярващите се покланят на Евангелието, помазват се с елей от презвитерите и получават парче благословен хляб, символ на силата на духа, необходим за истинското бдение – бдението на живота. Същите мотиви на светлина и пасхалният триумф се откриват с цялото богатство и дълбочина на поезията на възхвалата, особено в канона, който е една поредица от напеви, композирана по критериите на мотивите на църковните химни. Нямам време да опиша всичко това, но се възвестяват същите реалности: мракът и светлината, тъмнината на греха, победена от светлината на възкръсналия Христос.
Също такова литургично значение има и фактът, че тези реалности не са прокламирани само формално. Те се изказват, пеят се като химни. Вплетени са в сценария на поезията и процесията, на движението и застоя, на тъмнината и светлината, на каденето и символа, на песента, така че случайният посетител често се обърква и е принуден да каже: „О, те наистина вярват във всичко това!” И наистина, вярват.
Конституцията на Втория Ватикански събор за св. Литургия (№ 2) нарича литургията „изключително средство, чрез което вярващите могат да се изразяват в живота и да разкриват на другите тайната на Христос и истинската природа на Църквата”. Конкретен пример какво означава това, може да се види всяка неделя в храмовете на източната традиция, където св. Литургия пронизва ежедневието на хората по начин, който отдавна е престанал да съществува в повечето други традиции. Източните християни имат чувство за собственост и гордост от техния обряд. Това е тяхната църква, тяхната традиция, тяхната общност, обвързана с цялата им история и култура. Там няма разделение между благочестие и богослужение. Те са едно – литургията и личното благочестие, и тя все още бележи ритъма на православното ежедневие. Бях поискал от моите източни студенти да напишат есе, какво означава тяхната традиция за тях. Ето един типичен пасаж от едно такова есе, написано от млад мирянин, американец от Украинската католическа (униатска, бел. ред.) църква:
„Когато си в центъра на множеството, което напира напред, за да целуне кръста на някой от главните празници, където всеки изчаква да бъде помазан с елей и ако е възможно да обмени няколко думи със свещеника си – разбираш, че си заобиколен от хора, които никога няма да бъдат удовлетворени от формалните ръкостискания, които се разменят в латинските църкви по време на литургичния възглас за мир.[11] Но възторгът на традицията не свършва в сградата на храма. В много отношения тя продължава в ежедневния живот на хората. Иконите, които вярващите имат в домовете си, е един начин да се осъществи това: същите светци, които човек вижда в храма, вижда и в кухнята или в спалнята, често със запалена свещ или кандило, с декоративен покров. На големите празници има благославяне на вещи от ежедневието – вода на Богоявление, плодове на Преображение Господне, билки и цветя на Успение Богородично. Тези неща се носят по домовете и се използват в ежедневието: водата се пие, плодовете се ядят, и цветята служат за украса”.
Толкова за литургията. Започнах от там умишлено, тъй като на Изток, това е мястото, откъдето човек винаги започва. Там литургията не е едно от многото неща в живота на Църквата. Тя е самият живот. Някой може, разбира се, да попита, какво значение има всичко това днес. Мога само да препратя към моя собствен опит и към свидетелството на други, които по никакъв начин не могат да бъдат обвинени, че живеят в романтичен облак от тамян, откъснати от реалностите на съвременния свят. Един от тях е Оливие Клеман, съвременнен френски писател и богослов, обърнал се от атеизма към вярата на 27-годишна възраст. Той избира православието, защото, по собствените му думи, „Аз бях гладен за църква, която е преди всичко евхаристийна. За общност, която изповядва, че тялото Христово е в Евхаристията. За богословие, което извира от Чашата. Именно това аз срещнах в православието”.[12]
Може би повече би ни казало свидетелството на Татяна Горичева, феминистка и активистка на движението за християнско възраждане в Ленинград, изгонена от Съветския съюз през юли 1980 г. Родена през 1947 г. от родители атеисти, тя не знаела абсолютно нищо за религията, дори не била влизала в църква. След това посетила православен храм и открила литургията:
„Бях запленена от литургията, от красотата на ритуала… Аз не исках да си тръгна от храма след края на Евхаристията. Изглеждаше като да напусна рая и да падна обратно в ада. Аз бях поразена и спечелена от всичко това не поради някакъв естетизъм или сантименталност, но на ниво религиозна онтология, ако мога така да се изразя.[13]
Моето послание не е западните християни да побързат и да се влеят в Източната църква, в православието. Християнският Изток има също и своите негативни страни. Но тук говоря за положителните неща, от които западните хора биха искали да се поучат. Кои са тези положителни неща в източната неделна традиция, върху които западните християни заслужава да се замислят?
1) Неделята не е само Евхаристията. Ако единственото, което имаме в неделя, е само Евхаристията, това е като да предложим празник с едно основно ястие. Аз мисля, че това, което казахме за всенощното бдение, е достатъчно красноречиво.
2) Литургията е литургия, общо дело, служение на Божия народ. Ще си позволя да илюстрирам какво имам предвид с няколко лични преживявания. Една неделя през юли 1966 г. се озовах в Тимишоара, столицата на Банат в Западна Румъния, и реших да присъствам на неделната св. Литургия в православната катедрала. Аз я наричам неделната литургия, защото в храма се отслужваше само една. Тя се отслужваше от трима презвитери и двама дякони. Тъй като не беше голям празник, архиепископът не служеше, но председателстваше от трона си в централния кораб на храма. Останалата част от духовенството подпомагаше църковния хор. Излишно е да казвам, че това беше тяхната неделна Евхаристия, а не някакъв вид тайно събрание или параклисна Евхаристия, на която са принудени да присъстват pro forma, след което да честват своята Евхаристия! Това беше тяхната Евхаристия, Евхаристията на епископа, катедралната Евхаристия, тоест Евхаристията на всички верни. Един народ, една общност, една църква, една Евхаристия.
Преди няколко години на Цветница бях в католически старчески дом. Попитах за неделната Литургия, но получих поглед, изпълнен с недоумение, и отговор: „Но вие свещеник ли сте?” Бях информиран, че е имало меса (католическа св. Литургия) „за хората” в 7:30 ч. сутринта. Тъй като ме позабавлява илюзията, че аз съм хората, си позволих да присъствам. Тържеството започна с обявлението, че няма да има проповед поради по-дългия текст от Евангелието (както се оказа, цялото богослужение продължи точно тридесет и осем минути). Няма да навлизам в детайли. Служещият свещеник извърши всичко сам, включително всички четения. Хостията (нафората) беше осветена по време на месата, но тя не беше предназначена за нас. На нас ни дадоха св. дарове от дарохранителницата, след което новоосветените бяха поставени в нея за следващата седмица. Въпреки че старческият дом беше пълен, малцина дойдоха на тази меса. По време на същата служба обаче, няколко свещеници извършваха частни (т. е. самотни) меси от двете страни на същия параклис. През целия ден други групички си извършваха собствени частни ритуали. Палмови клонки (поради липса на палми у нас се използва върба) бяха благословени в две другите меси. Всичко това беше толкова фрагментарно, толкова разпокъсано. Обикновеният „негрупиран” християнин, който просто искаше да присъства на едно общо богослужение за Цветница, не можеше да го направи, защото такова нямаше. Едни служиха на Бога, други правеха нещо друго, но не се събраха, за да го извършат заедно, а се разделиха. Тук искам да наблегна, че в Източната църква подобно нещо не може да се случи. И аз не знам нито един храм на Римокатолическата църква, където богослужението от катедралата в Тимишоара може да се случи. И това е част от нещата, които не са наред със западната католическа меса. Твърде често месата е private party – частно парти.
3) Източното неделно богослужение е традиционно. Това е винаги една и съща, позната на всички св. Литургия. Седмица след седмица звучи същото начало на службата, тя се извършва винаги на едно и също място и по един и същи начин, в ектениите се моли Бог за едни и същи основни нужди. Псалом 140 и Химнът на Светлината (Свете Тихий) са винаги сърцевината на вечернята. След прочитането на Евангелието по време на бдението се пее същия възкресен химн. Разбира се, службите имат и много променливи части, но това са неща, които засягат най-вече свещенослужителите и певците. Всичко в източната богослужебна традиция е познато, „наше” и добре познато на всички. То не омръзва, защото е величествено и се извършва добре. От моя личен опит се изкушавам да мисля, че съвременната западна мания за разнообразяване на литургията произтича от факта, че самата литургия толкова често се извършва лошо, понякога дори ужасяващо, че хората все опитват нещо ново в стремежа си да излязат от задънената улица. Някой веднъж ме попита как да планират литургия за Великден. Аз предложих някои древни неща, като пасхалната свещ. „Това го правихме вече миналата година”, беше отговорът, който получих. Е, християните са правили много неща в 2000-годишната си история, и аз се надявам да продължим да го правим до времето на парусията – Второто пришествие. Отговорът не е да заменим това, което вече сме правили, но да го правим смислено, както трябва. Нито пък трябва да тръгнете на Изток, за да намерите примери за това, което се опитвам да предложа. В катедралата Нотр Дам казваме едни и същи познати вечерни молитви всяка неделя, в продължение на години, и никой не се оплаква, защото това е хубаво! Всъщност, една от причините да е хубаво е фактът, че богослужението е познато, а оттам – жизнеспособно.
4) Източната неделна св. Литургия е традиционна още и защото е фокусирана. Тя действително има само една основна тема: Христос умря и възкръсна заради нас и нашето спасение, и е с нас през всички дни до свършека на света. Но за всичко това говорих вече в началото.
5) Много други характеристики могат да бъдат посочени. Една последна обаче трябва да бъде непременно отбелязана: източното богослужение има чувството за трансцендентност. Това важи не само за самата св. Литургия, но и за цялата атмосфера на святост и тайнственост, която обгражда всяко действие и развива чувство на почтително благоговение. Да се види византийската литургия в богато изписаната с икониписи и правилно подредена византийска църква е като да прекрачиш прага на един друг свят, този на Изтока, а иконографията и литургията имат същите качества. Литургията не е „церемония”, тя е обект на съзерцание, една прекрасна гледка, изпълнена с тайнство, пред което се покланяш в почтително благоговение. Участвайки в богослужението, в тази атмосфера на обилна символика, чрез която се достига до свръхестественото великолепие на недостъпното Божествено величие, източните християни са свидетели на величието и обὸжението на творението, на величествената поява на Бога, Който ни обὸжва чрез преобразяващата светлина на небесната Си благодат. Това е не само въпрос на получаването на тайнствата, но и на живот в една литургична атмосфера, която раздвижва тялото и душата ни, за да ги преобрази през визията на духовната красота и радост. Нашето смирение и недостойнство, когато срещнат такъв наситен литургичен израз на непостижимото величие на Бога може да изчезнат, но не и в християнската дълбочина на византийските литургични молитви. Славата Господня и несравнимата Му трансцендентност, нашето смирение и греховност – всичко това ни води до дълбоко чувство на почитание и смирение. „Господи помилуй!” е неспирният отговор на верните на прошенията на дякона. Тези настроения обаче намират своя баланс в другия постоянно звучащ мотив: Христос Вседържител, но и божествен човеколюбец, Който се въплъти за нашето спасение. Не само в молитвите на свещеника, но също и в екскламацията, на която верните отговарят с „амин”, този баланс между възхвала и нежна любов е постоянно повтарящ се рефрен.
Защото Ти си Бог истинен и човеколюбив, затова на Тебе отдаваме слава…
Отново и отново се прекланяме пред Тебе и Те молим милостиви Човеколюбче…
На Тебе, Господи и човеколюбче, отдаваме целия си живот и надежда…
Това не е само възхвала и страхопочитание, но също така и цялостност и съчетаване, чувство за балансирана пълнота. Литургията е трансцендентна, но не и далечна. Йерархична, но не клерикална. Обществена, но не безлична. Традиционна, но не формалистична. Отделно от този литургичен етос описах и няколко нерелигиозни фактора на социологическо и историческо ниво, допринасящи за превръщането на неделята в това, което е тя в източната традиция. За повечето източни християни Църквата се е превърнала и остава символ на тяхната национална идентичност, особено в области като Сърбия, Гърция, Македония и Близкия Изток, където вековната тирания на Османската империя не е оставила на хората никакъв друг бастион на обществена самоидентичност и самоуважение, освен Църквата. Вторият фактор е този на големината. Повечето източни паства са малки и според западните стандарти храмовете им са с малки размери. Това има сериозно въздействие върху драматичните и чувствени аспекти на богослужебната молитва: нейното движение и постановка, нейната хореография и тяхното въздействие. Много средновековни византийски църкви са не повече от тридесет фута дълги. Може би тази миниатюризация отново отразява желанието за по-интимно (съкровено) поклонение, да се подчертае преминаването от класическата откритост на ранната (от античността) литургия към по-отдалечения и труднодостъпен култ към средновековния византийски монастицизъм.[14]
Във всеки случай, малките размери помагат да се преодолее анонимността на модерната енорийската общност. Напротив, тя дори се засилва в диаспора, където енорията често остава като последен сгожер на етническия общностен живот. След сутрешната литургия в неделя в много от църквите в САЩ става такова струпване по паркингите, като че ли някой е извикал „Пожар!” Това обаче не се наблюдава в повечето православни енории. Всички се движат навън-навътре, когато времето позволява и разговарят. В малки енории след службата се предлага кафе в залата на енорията. Тази зала е съществен компонент от структурата на енорията и е във фокуса на всички видове дейности. Дори често непристъпната младеж изглежда привлечена от това събиране. (На лекционен тур сред украинската католическа общност в Западна Канада, аз останах в жилището на енорийски пастор на украинските Redemptorists (изкупители) в Саскатун. Мястото беше препълнено от тийнейджъри, които идваха за различни срещи по време на няколкото дни, които прекарах там).
Друг пример е източна общност в близост до Чикаго, на украинската католическата църква на „Св. св. Владимир и Олга”. Тази енория в стария, вътрешноградски украински квартал бе заснета в специална програма на обществената телевизия преди няколко години. Това стана не само заради красивата нова църква, изцяло украсена със стенописи в традиционен стил, но и заради това, че тази енория се превърна в ядрото за обновяване на градската среда за цялата област. Хора, които се били преместил в предградията, са били привлечени да се върнат обратно към стария квартал. Стари сгради са били закупени, реновирани и превърнати в жилища за възрастните, за духовенството, за семинаристи. В мазето на църквата е енорийската зала, където се изнасят лекции, правят се банкети и се провеждат други социални и културни мероприятия. Зад църквата има младежки център със своя собствена сграда. В друга сграда енорията има украински куртурен център, където са настанени няколко млади мъже, учещи за свещеници. Те пълноценно са включени в живота на общността.
От другата страна на улицата, също под егидата на енорията се намира дом за стари хора. И там се извършва литургия. Хорът е превъзходен и естетичен, а службите едни от хубавите от източен обряд в границите на Католическата църква. В неделя бях там, вечернята в събота вечер продължи около час. След това имаше обща вечеря в енорийската зала, където аз изнесох лекция пред повече от двеста души, в това число много семейства и младежи. В неделната сутрин утринната служба започна в осем часа, последвана от св. Литургия. Богослужението бе извършено на украински език с голямо благоговение и продължи около два часа.
Разбира се, някои веднага ще възразят: „Един час в събота вечер, два в неделя сутринта – кой ще се съгласи на това?” Някои не само са съгласни, те се нуждаят от него. Други идват само за част от богослужението, според заетостта и възможността си, но дори няма да кажат, че богослужението трябва да бъде съкратено или премахнато. Св. Литургия на Изток е като литургия в манастир. Тя има неделими части и цикълът на молитвите трябва да бъде завършен в тяхната цялост. Този opus Dei е преди всичко работа на енорията като цяло, а не на отделни нейни членове. Фактът, че някои не могат или няма да участва в литургията, не е аргумент тя да не бъде извършена. Така че в източните църкви хората отиват или пропускат богослужението, според своето настроение и необходимостт. В Чикаго, например, много хора бяха дошли за вечернята в събота вечер, но много малко от тях присъстваха в началото на утринната молитва в неделя. Постепенно обаче броят на вярващите нарастваше и за св. Евхаристия храмът беше препълнен.
Освен това, когато се реагира с ужас на мисълта „за толкова дълга литургия”, ние трябва да бъдем много внимателни, особено в ученически среди – от нашите решения зависи какви ще бъдат съвременните американци. Тийнейджърите могат да чакат цяла нощ, под дъжда реда си, за да си купят билети за рок-концерт. По традиция студентите от Нотр Дам стоят прави – два и половина до три часа на всеки домакински футболен мач. Хората ще отдадат необходимото време за всичко, което е важно в техния живот: рок концерти, футболни мачове, или за прослава на Всемогъщия Бог. Разбира се, аз тук описвам идеалната ситуация. В много енории традицията се пропуква вследствие от напрежението, което създава урбанизираният секуларен живот. Така че ние не трябва да лъжем себе си, както правят някои православни автори, когато сравняват източната „евхаристийна” еклисиология, вкоренена в общението на Тялото Христово, с това, което наричат „легалистична” еклисиология на Запада. Епископ (сега вече митрополит бел. прев.) Калистос (Уеър), англиканин, обърнал се към православието, пише за „западния секуларизъм” следното: „Ние присъстваме в западния свят преди всичко като празнуваща общност, в евхаристийното общение, като хора на молитвата”.[15] Това действително е казано много красиво, но човек се чуди какво означава „евхаристийната еклисиология” в църкви, където на практика никой не се причастява повече от няколко пъти в годината. Или защо секуларизмът да е „западен”, когато според собствената (на Гръцката православна църква) от 1980 г. статистика в района на Атина, където живеят една трета от всички гърци, само 9% ходят на църква всяка неделя, а дори и тези цифри могат да се смятат за преувеличени.[16] Друга статистика показва неделното посещение на св. Литургия в Гръцката православна църква на около 6% в селата и 5% в градските райони, като жените в храмовете са два пъти повече от мъжете.[17] Сред православните славяни на Балканите седмичната посещаемост е дори още по-малка.[18] От друга страна, в уж „светския” Запад, във Франция например, където религиозната практика е изключително ниска, през същата 1980 г. 12% от католиците ходят редовно на църква.[19] А в Западна Германия 30% присъстват редовно на неделната меса.[20]
Толкова за „западния” секуларизъм и за православното свидетелство на Запад като евхаристийна общност на молитвата! Сред източноевропейските католици процентът на тези, които редовно практикуват своята вяра, е доста по-висок. Но честността ни принуждава да признаем, че въпреки, че източно-православните църкви имат славно наследство, все още използвано в техните неделни богослужебни и обществени чествания, те също могат да научат нещо от католическия Запад, за привличането на хората към Църквата и за човешкото общуване. Така, че всички имаме какво да научим един от друг. Защото най-важният отговор на проблемите ни е, че за Христос главното е всички да бъдат в Него едно.
Превод: В. Каравълчев
--------------------------------------------------------------------------------
[1] За развитието на тази традиция виж: Taft, R. The Byzantine Rite: A short history, Collegville 1992.
[2] Porter, H. The day of Light, Washington, D.C. 1987, p. 83.
[3] Преводът на богослужебните текстове, за по-голяма близост с оригиналния текст на статията, са според адаптираната английска версия на: The Office of Vespers in the Byzantine rite, London, 1965, p. 42-43 (бел. прев.).
[4] On the Holy Spirit, 29:27, SC 17bis, 508-510 = PG 32, 205.
[5] Адаптирано по: Tripolitis, A. “Phos hilaron. Ancient Hymn and Modern Enigma” – In: Vigiliae christianae, 24, 1970, p. 189.
[6] A Prayerbook, Cambridge, N.Y. 1976, p. 198-199.
[7] Guillou, A. “Le Monastere de la Theotokos au Sinai. Origines; epiclese; mosaique de la Transfiguration; Homelie inedite d’Anastase le Sinaite sur la Transfiguration (etude et texte critique)” – In: Melanges d’archeologie, 67, 1955, p. 253.
[8] Prayerbook, p. 69.
[9] Wilkinson, J. Egeria’s Travels, London 1971, p. 124-125.
[10] Prayerbook, p. 110-111.
[11] В римокатолическата, англиканската и други деноминации преди началото на Евхаристийния канон, след възгласа на свещенослужителя „Мир на всички”, присъстващите започват масово да се ръкостискат с думите: „Мир, братко или сестро”, което често звучи изкуствено.
[12] Clement, O. L’autre soleil. Quelques notes d’autobiographic spirituelle, Paris 1975, p. 142.
[13] Modesto, P. “Intervista a Tatjana Goriceva” – In: Russia Cristiana, 2(176), anno 6, March-April, 1981, p. 58.
[14] Виж: Mathews, T. “Private Liturgy in Byzantine Architecture: Toward a Reappraisal” – In: Cahiers archeologiques, 30, 1982, p. 125-138.
[15] Ware, K. “The Meaning of the Great Fast” – In: The Lenten Triodion, London-Boston 1978, p. 15. Вторият цитат е от: Episkepsis (Buletin of the Orthodox Center of the Ecumenical Patriarchate, Chambesy-Geneva), 246, 1981, p. 7.
[16] Episkepsis, 240, 1980, p. 8.
[17] Rinvolucri, M. The Anatomy of a Church: Greek Orthodoxy today, London 1966, p. 27.
[18] Ibid, p. 177. Към това автора добавя собствените си впечатления от Сърбия и Черна гора.
[19] Informations catholiques internationals, 548, 1980) 13, 15.
[20] Ibid, 557, 1980, 34.
Публикации
