.
Автор: Митрополит Амфилохий Радович
Превод: Венцислав Каравълчев
ревният патерик – сборник с думи на египетските отци-пустинници – съдържа странен епизод – диалог на св. Макарий Велики с черепа на езически жрец. Ето този диалог. Авва Макарий разказва как веднъж вървял през пустинята и намерил череп. „Побутнах го с палмова пръчка и черепът заговори. Попитах го: „Кой си ти?”. Черепът отговори: „Бях главен жрец на идолопоклонниците, живели някога тук. Знам кой си ти – духоносният авва Макарий. Когато в теб се разгаря състрадание и любов към онези, които се мъчат в ада и ти се молиш за тях, те получават утешение”. Старецът попитал: „За какви мъки и за какво утешение говориш?”. Черепът му отвърнал: „Както е високо небето над земята, така е висок и пламъкът под нас и от глава до пети сме потопени в него. И това, което е най-страшното – не виждаме лицата един на друг: привързани сме с гърбове един към друг и когато ти се молиш за нас, тогава, макар и за кратко, можем да видим лицата на тези, които са до нас – в това е нашето утешение”. Тогава старецът заплакал и казал: „Нещастен е денят, в който е роден човек…”.
Пустинята, дори да иска, не може да скрие нищо. Нейната голота е свидетел на голата реалност. Затова мъдростта на живота в нея се ражда от съприкосновението със самата прасъщност на живота. Никъде границата между битие, небитие и лъжебитие не е така ясно изразена, както в пустинята. Затова няма нищо удивително, че в този, на пръв поглед абсурден, разговор на пустинника с черепа, чрез трагизма на мъченията в отвъдното се разкрива главният източник на трагизма в човешкия живот. Какво е адът? Невъзможност за общение в лице с другия, с ближния. И наистина, лицето на другия е единственото човешко утешение в сивата пустиня на живота – в реалния земен живот или в отвъдното. Без това утешение човек се превръща във вопъл на отчаяние, а денят на появата му в света – в прокълнат ден. Лицето е откровение на личността, неин светъл символ, израз и отражение. Всички енергии на човешкото същество – и добри, и зли са събрани и отразени в човешките очи, смеха и сълзите. Свидетелство за това е не само лицето на живия човек, но и на мъртвия. Мъртвите лица отнасят със себе си в другия живот следи и отражения на онези светове, които още приживе човек е заселил в себе си. Затова при погребение пеем: „Виждам в гроба лежаща по образ Божи създадената наша красота”.
Ако лицето е прекрасният отблясък на Божия лик, ясно е, че неговата природа е общението, а липсата на общение или невъзможността за общуване рушат първичната му красота. По признанието на черепа на жреца, безличното присъствие на другия, т.е. близостта без възможност да видиш лицето и да общуваш, превръщат съществуването в ад, а съвместния живот – в живот в ада. Угасеното лице на другия е несравнимо по-лошо от угасен светилник в непрогледна нощ. Присъстващите, недостатъчно осветени в тъмнината предмети предизвикват страх, заплашват, спотаено причакват – погълнати от мрака, те стават присъстваща пустота или нещо, вледеняващо кръвта до ужас. Това може да бъде вещ, звяр, човек, може да бъде и светът: мракът поглъща образа и заменя радостта от неговото съзерцание с присъствието на безлико чудовище. Свързаността на хората в ада с гърбовете, без да виждат лицата си, обозначава точно такова състояние.
Странно е и е удивително, но това свидетелство за адската реалност в отвъдното съвпада изцяло с разбирането на Жан-Пол Сартр за другия в историческата реалност: „Адът – това са другите”, твърди водачът на материалистическия екзистенциализъм. Само че, според неговата теория, понятието за другия преимуществено се отнася до Бога. Ако Бог съществува, означава, че аз не съществувам, не съществува моята свобода. Затова е необходимо Той да не съществува. Но този „човеколюбив” богоубиец, който се е „разправил” с Бога, не знае как да встъпи в общение с човека: сега вече и неговото присъствие се превръща мъка, в непристъпна и непробиваема стена. А къде е изходът? Няма такъв. Ето отново Прометеевата безнадеждност на човешкото съществуване…
И в двата случая – и в свидетелството на мъртвия череп, и в разбирането на още живия Сартр се крие, колкото и странно да звучи, любов към другия. В първия случай е ясно, че става дума за дълбок зов, вопъл по образа на човека – брат. При Сартр тази любов се изразява като безсилие и подсъзнателна ненавист и е болестно, патологично състояние на любовта: любов, която разрушава и унищожава. Патологичното безсилие на общението, за да оправдае себе си, намира виновника в другия, независимо бил той човек или Бог. Там обаче, където изчезва образът на другия, е неминуема и срещата с пустотата: героичното историческо самоутвърждаване представлява всъщност бягство от собственото болезнено безсилие и пустота и по правило е бягство към нещо друго – като към спасение. Самолюбието, алчността и похотта, които изпълват живота на съвременника, са всъщност изкривено отражение на търсенето на другия, на жаждата и стремежа към него.
В действителност от плача по лицето на другия е родена и изтъкана цялата ни цивилизация. Може би в нито една друга епоха не се е проявявал така ярко този глад за общение, както се проявява днес. Неговите прояви са най-разнообразни – колониите от хипита, съветските колхози, израелските кибуци, избуяването на религиозни секти по целия свят, т. нар. социализация на средствата за производство, унищожаването на личността от революциите заради общественото благо, търсенето на хляб за всички, похотта като хляб, жаждата за пълнота и насищане – всичко това е лицето и обратната страна на трагичното безпокойство, вълнението, чийто вихър е завладял изтръгнатото от своя корен човечество в нашето време. Свидетелство за това е и усвояването на нови пространства в космоса и много други научни изследвания, в които отново прозира търсене на среща с тайните на природата, с това, което аз не съм, но е друго, и другото, без което съм немислим. Така е устроен животът: никой не попада в това безнадеждно робство към едно или друго нещо, както този, който погрешно вярва, че може да бъде свободен от него. Всъщност и другото, и другият са наша и радост, и наше проклятие… Нашият избор се състои в това, в какво ще ги превърнем за себе си – в рай или в ад.
Как православната литургия може да бъде свързана с тези неспокойни търсения на съвременността, в които се разкриват основните закони на битието, неговата земна и духовнатрагичност? Веднага трябва да признаем, че за съвременния човек литургията изглежда изкопаема отломка от миналото, екзотична по своята архаичност, но чужда на ритъма му на живот. Действително, ако тя съществува само като религиозен ритуал и култ, то в контекста на най-важните въпроси за човешкия живот нейното извършване е съвършено безсмислено Същевременно тя е нещо много по-различно от това, което изглежда на пръв поглед. Много по-дълбока е, в нея е скрита цялата тайна на Църквата и пълнотата на християнското разбиране за живота.
Християнството е имало и има един единствен отговор на всеки екзистенциален човешки вопъл, особено когато става въпрос за търсене лицето на другия и общение с него и този отговор е литургията и Евхаристията – като нейно сърце и нейна същност. Подвижничеството – това е пътят към цялостно собствено (о)съзнаване и постигане на хармония и единство.
Каква е първата реалност, с която се сблъсква човек в момента на раждането си? Това е лицето на майката и природата, т. е. лицето на другия човек. Съвсем естествено е тогава, че той търси своята пълнота, истината за себе си и самоутвърждение в това, с което се сблъсква, от което се ражда и с което общува. Рано или късно обаче настъпва моментът на осъзнаване непостоянството на природата, на нейното несъвършенство, от една страна, и изчезването, загубата на майката, на брата, любимото човешко лице (ако присъствието му още приживе не се е превърнало в ад) – на другия, след което остава единствено щастливият или мъчителен спомен за отишлото си, паметта за което рано или късно ще отиде в гроба.
Какво означава това? Означава, че търсенето на пълнотата на битието и вечното общуване само в смъртната твар и в човешката плът е дело на безумците и чудовищна бесовска съблазън. Защото гладът по вечното съзерцаване лицето на другия е глад за вечния живот, за безкрайността и хляба на живота. Следователно всичко, което носи в себе си зародиша на смъртта, не може да го удовлетвори.
Затова и Христос отхвърля първото предложение на сатаната в пустинята – да превърне камъните в хляб – заради насищането и събирането на човешкия род около Себе си с помощта на тварното, което означава с помощта на смъртното, на хляба. Това изкушение е било не само изкушение за Христос. То, под образа на „похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска”,[1] със същата сила възниква и стои пред всеки човек без изключение през всички времена.
Похотта на плътта е търсене хляба на живота там, където дебне смъртта, защото и светът преминава, и неговата похот.[2] Похотта на очите символизира опасността да се окажем погълнати от красотата на тварния свят, да попаднем в примката на смъртта и да отъждествим Красотата с измамната красота на окръжаващия ни свят и човеци. По този начин образът, ликът, т. е. това, което е човек, се превръща в идол. Човекът затъва в измамната игра на сянката, разтваря лицето на природата в себе си, а своето в нея. И това, което е трябвало да стане път, изход и вход, става стена и се превръща в източник на всеобщо обезличаване – всичко съществуващо взаимно се поглъща, привлечено от красотата на другия. Първият човешки грях, а в него и грехът въобще като такъв, е не нещо друго, а похотта: привързаността и потапянето в красотата на тварното същество, възприето и усвоено като самобитна и единствено съществуваща красота и реалност.
Такава затвореност в себе си и влюбеност в обезличената тварна красота поражда слепота, която, на свой ред, поражда житейска гордост – вяра в собствените сили и могъщество. Поробеният, погълнат от самия себе си и от окръжаващия го тварен свят човек се отчуждава от самия себе си и губи способността да различава – за него остава скрит фактът, че красотата, с която той се храни, е обикновена примамка на смъртта. Но когато човек, макар и за миг осъзнае това, съзнателно или несъзнателно чувството за крайното трансформиране на света, на него, на неговата похот в небитие раждат или отчаяние, или безсилен бунт, или безумното carpe diem. Другият става враг и източник на нещастие, временен събрат на жалкия и ужасяващ карнавал на земната окаяност. Инстинктивният страх от смъртта превръща човешкото братство в егоистична вражда, а дълбоката жажда за вечен живот – в борба за власт над вещите и хората.
Но и светът е твърде малък, и човешката похот твърде мимолетна, за да запуши и запълни със себе си бездната на човешката жажда за вечност. Защото как е възможно да делиш с друг това, което не може да удовлетвори дори собствените ти потребности?! Така отново другият и с присъствието си, и със своето отсъствие създава ад. Неговото присъствие ме ограбва и отнема моя жизнен простор, а отсъствието му става източник на метафизична самота, страдание, изчезване. Страшно противоречие и стълкновение, чийто корени ясно са изразени от ап. Яков: „Откъде у вас тия вражди и разпри? Нали оттам, от вашите сладострастия, които воюват в членовете ви? Желаете, пък нямате; убивате и завиждате, а не можете да достигнете; препирате се и враждувате, а нямате, защото не просите. Просите, а не получавате, защото зле просите, – за да го разпилеете във вашите сладострастия” (Иак. 4:1-3).
Как обаче Христос побеждава дяволското изкушение и как отразява нападението на сатаната? Написано е, отговаря Той: „Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божиите уста”.[3] Това слово е хляб, но хлябът Божий е Този, Който слиза от небето и дава живот на света.[4] И по-нататък Спасителят открива смисъла на Своите думи и на цялото Евангелие: „Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее во веки”.[5] Като отъждествява това слово с живия хляб, а живия хляб със Себе си, Господ казва след това, че този хляб е Неговата плът, която Той отдава за живота на света,[6] и добавя: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него”.[7]
Следователно, тайната на живия хляб е тайната на Христос и на Неговото вечно присъствие, и на нашето кръвно общение с Него. Това общение се извършва именно в литургията. Литургията, това е изображение на цялото спасително домостроителство Христово и същевременно знак на вечното присъствие на Него Самия в нас и сред нас. В литургията ни се открива Бог Слово – като вечно присъстващият Друг и всичко в нея свидетелства за това.
С какво и как свидетелства литургията? На първо място с това, че се извършва като възпоменание на Господа и Бога и Спасителя наш Иисус Христос.[8] Всяко слово и молитва, всяко движение и действие на свещеника и молещите се, и принасяният дар – всичко това напомня за Христос и Неговото присъствие. Това възпоминание не е просто памет за миналото, нито символично театрално представление за нещо, станало някога в миналото. Става дума за реална среща и реално общение с природата. На литургията Бог се открива и предава на човека и човек се предава на Бога; принасянето на Даровете е израз и отражение на този взаимен дар, свидетелство за тяхната любов.
По този начин литургията ни открива триединната тайна на живота: тайната на Бога, на човека и на природата, техните истински и здрави връзки. Впрочем, в това са смисълът и силата не само на литургията, но и на цялото православно богослужение. Богослужението е отговор на човека на Божия призив. Неговата същност, откриваща се в този призив и в това откликване, е именно в дълбокото чувство за реално присъствие на Бога в човека и на човека в Бога. Това чувство е самата жива памет на Църквата, в която Божественото домостроителство, чрез силата на Светия Дух е вечно присъстваща реалност, въплътена и проявена в Св. Причастие.
Този богочовешки реализъм открива и истинския смисъл на Св. Писание – то е слово на живота, което открива вечно присъстващото в Църквата Слово Божие, Негова сила и Негов знак. Затова и църковните песнопения и четенето на Св. Писание, словото Божие на всяко богослужение и особено на литургията вече е образ на сладостното общение с нетварните енергии на вечно присъстващото Слово Божие, достигащо своя връх в Причастяването с Неговите Тяло и Кръв. Всичко създадено, цялото творение е пронизано с Неговите логосни енергии и целият свят е икона на Неговото тайнствено присъствие, възхождащо към първообраза. Святото Му Слово, въплътено чрез Светия Дух, открива Неговия чудесен Образ в нас. Действително, цялата природа, творението в нея е начертано от Словото Божие и всеки човешки лик е тварна икона на нетварния първообраз, знак и свидетелство за Неговото присъствие.
Всеки път, когато тварното същество осъзнава и чувства себе си като Нечия икона и притча за Някого, благодарение на това съзнание открива най-съкровената си тайна, своя лик и смисъл и престава да бъде закрито, затворено в себе си, поробено от самото себе си, придобивайки по този начин свобода. Първообразът, чийто образ се осъзнава като тварно същество, не поробва и не погубва тази свобода. Той, по Своята природа, призовава от неизречимите дълбини на съвършенството Си към максимална пълнота на свободата. В момента, в който тварното същество се затваря в себе си, то става роб на себе си, загубва своята тайна и забравя своето призвание, губи изначалния си смисъл.
Демоничното действие на страстите, а страст е неправилно греховно отношение към себе си и тварите, води до отчуждение от Първообраза и сетне до помрачаване на образа. Тогава светът и човекът престават да бъдат икона и се превръщат в идол, глуха китайска стена между Бога и човека, между хората. В идола, както и в иконата, е цялата съществуваща реалност, но тя вече е безлика и мъчителна, защото след отчуждението и забравата са нарушени изначалните лични отношения, загубено е личното съзерцание на Божия лик, на човешкото лице и на лицето на природата. Всичко тъне в мрачната утроба на забравата, всичко враждува, за да изчезне накрая в безликото и безличното единство. Ето за тази адска невъзможност на общуването с другите философстват двата черепа: на живия Сартр и на мъртвия жрец.
На утринната ние пеем: „В Твоята светлина ще видим светлина”. Това означава: В Твоя Свят Дух и с Неговата сила ще видим своя Първообраз, Твоето Слово и ще се възрадваме в Него с вечна радост – Теб и себе си, и целия свят. В този смисъл Хлябът на живота е Господ Иисус Христос, Който с Въплъщението се вселява в самата сърцевина на човешкото същество и в съществото на света и освещава всичко със силата на Своето Възкресение. Той съединява всичко в една Плът чрез Причастието на Своите св. Дарове и с вечното Си присъствие във всичко, което съществува и което Го приема. Хлябът е източник на живота, а животът е залог за вечна радост на лика на другия и светлина, освещаваща и откриваща всяко лице. Затова говори любимият ученик на Христос: „В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците”.[9] Тези, които приемат тази истинска Светлина, стават Църквата, т. е. събират се и се призовават в радостния и вечен събор на съзерцанието лице в лице.[10] Тази Светлина събира всички в неразлъчно единство и предпазва от забрава. Затова паметта на Църквата е жива и Преданието ѝ е предание на живота, а литургията е залог и земно начало – като виждане през огледало,[11] на вечното взаимно съзерцание и на съзерцанието на радостта.
Този светотайнствен (евхаристиен) реализъм и живата памет на Църквата, които разбират Хляба на Живота като тайна на Църквата, тайнствата на Църквата като сърце и корен на нейните членове, Църквата като Христос, а Христос – като вечно подавана храна и питие за приемащите Го, мъдрият св. Николай Кавасила изразява по следния начин: „Църквата се открива в Тайнствата не символически, но като органи от сърцето, като клонки от корена и по словото на Господа, като плод от лозето. Защото между тях съществува не просто единство на имената или аналогия по сходство, а идентичност на самия предмет. Тайнството е Тяло и Кръв Христови, за Църквата те са истински храна и питие. Като се причастява с тях, Църквата не ги претворява в човешко тяло, но сама се превръща в тях, защото побеждава по-доброто… И така, ако някой може да види Църквата Христова в степента, в която тя е съединена с Него и в каквато се причастява с Тялото Му, не би видял друго, освен Тялото Господне”.[12] Живата евхаристийна памет в Църквата означава единение на Божествения Лик с човешкия, преобразяване на всичко човешко чрез съзерцание и общение с Божествения Първообраз.
В Христос се разкрива не само Бог, но и образът на истинския човек. Какъв е той? Това е човек, който приема Бога и Му се открива с цялото си същество, чието лице сияе от безкрайно боголюбие. Този човек е литургично-евхаристийно принасящ в жертва на Бога и себе си, и всичко, което притежава. И затова слуша непрестанния призив: Сами себе си… и целия наш живот на Христа Бога да предадем. Именно в това непрекъснато взаимно предаване и отдаване се състои и тайната на християнския подвиг. Така, както нашето същество и нашият образ са икона на Първообраза, така и животът ни трябва да бъде икона на богочовешкия подвиг на Христос.
Литургичната мистагогия, светотайнственото вкореняване в истинския живот са не просто свидетелство за присъствието на Христос чрез силата на Светия Дух, но е и разкриване на Неговия начин на живот, на Неговия етос. В нея, следователно, се дарува живот и начин за придобиване на този живот. За да го придобием, нашият етос, нрав, начин на живот трябва действително да са христоподобни. Бог отдава Себе си и целия свят в дар на човека. Човекът принася себе си и получените дарове като благодарност и молитва към Бога. Бог не само приема човека и даровете му, но ги освещава, обогатява ги със Светия Дух, претворява даровете в Свое Тяло и събира всички в единството на живота, светостта, любовта, вечната радост и мир.
В това придобиване на нрав Христов, по думите на св. Игнатий Богоносец, се състои смисълът на целия човешки труд и подвиг, т. е. смисълът на етиката и нравствеността. Подвижничеството, християнската етика и нравственост са в Христос, в този образ на живота, който Той ни е явил и е живял между нас. Литургията е живо свидетелство за това. „Подражавайте на Бога – потвърждава това св. апостол – като чеда възлюбени, и живейте в любов, както и Христос ни възлюби и за нас предаде Себе Си принос и жертва Богу за приятно благоухание”.[13]
Ако тайната на Божественото движение към човека е тайна на разкриването и на дара на Бога за хората, то и духовното движение и подвиг на човека, т. е. аскезата му и неговата нравственост са приношение на себе си на Бога, заради придобиването на това Божествено човеколюбие. Същността на Божието човеколюбие са Кръстът и смъртта – заради нас и нашето спасение. Следователно и сърцето на истинското богоподобно боголюбие са също кръст и съ-разпятие с Христос, подвижническо сваляне от себе си на вехтия човек, за да бъде изпразнено греховното тяло.[14]
За тези, които не са посветени в самите себе си и са отчуждени от себе си, всичко казано може да изглежда като абстрактно и далечно от всекидневната действителност богословстване. Познаващите борбата със себе си, които опитно са познали границите на своето същество, разкъсвано между злото и Божественото добро, знаят, че борбата на греховното тяло и здравата човешка природа е неизбежен спътник на всичко, което става с тях, в тях и около тях. Действително, в човека присъства раздвоеност, странен дуализъм. Но според православното разбиране, не става дума за дуализъм в неговото погрешно тълкувание на някои философски и религиозни системи – като дуализъм на духа и материята, на душата и тялото, на духовното и материалното. Многовековният светоотечески опит свидетелства, че този дуализъм е именно в борбата на греховното и здравото тяло, даруваната от Бога човешка психосоматична природа. Греховното тяло е следствие от заболяването и помрачеността на здравото тяло на тварното същество. Както в здрав организъм при заболяване възникват рушителни патологични процеси, същото произтича и на духовно ниво, в сърцето, поразено от греха, расте ракова язва, тъкан, която унищожава здравето на душата и измества от нея благодатната светлина, в която се съзерцава вечно присъстващият Божи лик. Без нея сърце и душа окаменяват и загрубяват, всичко в тях се потапя в мрак и те придобиват противоестествен вид.
Очевидно християнската аскеза и разбирането на аскетичния подвиг не се гради върху отрицание на тялото и материята, на презрението към тях. Метаисторическият есхатон – последната реалност, е не отрицание на историческата земна действителност, на нейното дълбоко утвърждаване и потвърждение. Последната реалност, есхатонът – благодарение на присъствието в него на Христос – става център на земната реалност, нейна пълнота. Целият смисъл на Кръста и смъртта на Господа и нашето съ-умиране с Христос и съ-разпятие с Него са именно в радикалното отричане от греховното тяло.
Литургичният възглас „Светинята е за светите!” призовава верните и предполага именно такова радикално отрицание и освобождение с труд, с подвиг, с очистване от всичко, което не е свято и чисто. Сам по себе си този възглас не принадлежи само на литургията, но чрез нея става норма за целия живот. Избавлението от греха, в който лежи светът[15] и който, раждайки се от похотта, ражда смърт,[16] изисква от човека подвиг и борба през целия живот.
Това, че Светинята предполага подвижническо освещение на приемащите я, се потвърждава и от дълбоката вътрешна взаимност и подобие на Божия и на човешкия подвиг в Църквата. Затова, както литургичното възпоменаване означава съвсем реално присъствие на Христос и на Неговото, от любов разпнато Тяло, и реално присъствие на Неговия богочовешки подвиг, така също и движението на човешката свобода, изразено в покаяние, което е подвиг и съ-разпятие с Христос, трябва да бъде разпятие еросно, по думите на св. Игнатий – съ-разпната любов. Мъдрият апостол пише за това така: „Ония пък, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите”[17] и още: „А мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат, и аз за света”.[18] Жертвената състрадаваща любов чрез Христос става сърце на света и човека именно защото тя е Неговото сърце. Само в нея става единението и прегръдката на Бога и Неговото творение, само в нея и чрез нея присъствието Божие донася на човека, вместо насилие и робство, свобода и пълнота, а присъствието на ближния се превръща в източник на вечна радост. В светлината на ето тази саможертвена любов на Бога вече и човешкото самопожертвование е в състояние да съзерцава и да се храни от сладостта на лицето на брата. Трябва да разберем веднъж и завинаги, че в действителност целият свят не струва толкова, колкото една единствена душа.
С такава любов и ние се причастяваме на Божествената литургия, като се учим тя да проникне в целия ни живот – с такъв литургически, т. е. христоподобен образ. Смисълът на цялото богослужение и на целия наш живот е в жертвеното приношение на себе си и света на Бога заради придобиването на Христос и Неговия Свети Дух като хляб на живота. Литургичното богослужение прогонва от ума и сърцето всяко празно слово на този свят, изпълвайки ги със словото Божие, с въплътилото се Слово, под формата на Неговото евангелско слово, с Неговата добродетел, със Самия Него. На богослужението вече не се чуват нашите празни и нечисти слова – звучи само словото Божие и словото на Неговите светци, родени от Божието слово, съзерцава се само Божията добродетел и добродетелта на богоподобните Негови приятели.
Едновременно с това, значителна роля в православната философия и евангелска антропология играе литургичният пост. Неговата цел е да се докосне и човешкото тяло със смирение, въздържание и разпятие до тази жертвена любов, изразена в жертвеното заколение на Христовата плът за живота и спасението на света. Ако човешкото тяло желае да се причасти и преобрази с нетварните Божествени енергии, с несътворената слава и сила на възкръсналия Христос и да Го види, то, заедно с душата, е длъжно да стане съобщник на Христовите страдания чрез уподобяване на Неговото смирение и на разпятието Му. Без такова цялостно уподобяване нашето възпоменание за Христос, за Неговата личност и смърт, на литургията и в живота се превръща в безжизнен обред, а причастието ни с Тялото и Кръвта Му – в съд и осъждане.[19] Затова, който яде тоя Хляб и пие Чашата Господня недостойно, виновен ще е спрямо тялото и кръвта на Господа.[20]
В заключение ще подчертаем очевидния исторически факт: всеки път, когато в човека е отслабвала вярата в присъствието на Христос в Евхаристията, отслабвал е и страхът Божий, отслабвала е и изчезвала ревността за добродетелен живот, пропадал е духът на покаянието и жертвената любов, т. е. духът на подвижничеството и аскезата. Недостигът на вяра в реалното присъствие на Христос, в Неговия богочовешки подвиг неминуемо носи след себе си отслабване на нравствената отговорност поради загуба на критерия за човешко поведение. От нравствения пример, от неговата възвишеност или принизеност зависи възвишеността или низостта на самия живот. Размитите морални критерии, нравствеността и подвигът размиват и унищожават и самата нравственост. Загубата или изопачаването на критерия води до загуба на способността за отличаване на нравственото от безнравственото, на доброто от злото, на добродетелта от греха.
Неслучайно епископът, като преподава на новоръкоположен свещеник Тялото Христово като залог за живота, предупреждава и него, и цялата Църква със страшните думи, че Господ ще го пита за този залог на Страшния съд. Защото, където липсва този залог, Църквата постепенно замира, богочовешката жертвена любов губи дълбочина и се подменя с т. нар. социално християнство. Любовта и благата на такова християнство практически по нищо не се отличават от извън-християнската любов и до известна степен тя може да удовлетвори някои човешки потребности, но е безсилна да осмисли и изцели трагизма на човешкото съществуване на земята.
Радостната среща на Бог и човек, на човека с човека не може да стане на такова повърхностно ниво, тя е възможна само в дълбочините на осветеното и преобразеното, освободено от всеки мрак същество. Тя е неосъществима без евангелско-литургичното лично покаяние, преображение и борба със страстите.
Този духовен подвиг трябва да е и личен, и съборен, да обхване цялото древно битие – от корена до короната. Човешкото общество не е абстракция: то е единение и събор на реални личности. Затова отговорността в него и за него е преди всичко лична, отговорност на всички за всички. Колкото и да хуманизираме обществените структури, те никога няма да заменят личния подвиг, защото молитвата на човешкото сърце не е молитва за хуманни структури, които да му обезпечат удобство в ежедневния временен живот – човекът, както казахме, във всички и за всички търси сладостта от лицето на другия и вечното утешение от съзерцаването и общението с него. Когато безличната „социална отговорност” замени личното покаяние и непрестанната борба против отчуждението от самия себе си и другите, тогава човешките потребности много лесно стават по-важни от самия човек, става смесване на ценностните системи. Това се случва, когато човек губи чувството, че истинската негова пълнота е в лицето на другия, когато губи усещането за незаменимостта на другия. Поробен от жаждата за придобиване на вещи, човекът заменя личната среща с ближния с общението на вещите и предметите. Като забравя, че живее не само заради хляба, той продава за хляб личността и душата си. От тази замяна на човешката душа с потребностите и с хляба до революционното унищожаване на милиони хора в името на удовлетворяването на човешки потребности има само една крачка. Добре е прозрял тази тайна на идолослужението поетът Борис Пастернак: идолът остава идол, бил той кръвожаден Молох или още по-кръвожадната богиня на „бъдещото щастие на цялото човечество”, в жертва на която се принасят милиони съвсем реални личности в името на абстрактния „щастлив човек”.
Литургията, която е Църквата, а Църквата е Бог и човек – Богочовекът, сплита от жертвената Христова любов и христоподобния човек вечен съюз на радост и взаимно съзерцаване лице в лице; последната тайна на вечния събор в градината на радостта не е друго, освен пълнотата на историческото и реално събитие на човешкото ежедневие. Пълнота, в която ни една човешка сълза не може да бъде напразна или забравена. Тя не е друго, а изпълнение на цялата пълнота на вечноприсъстващия Господ Иисус Христос. Бог и човек, време и вечност, сълзата на детето и всички човешки страдания – всичко това още тук, на земята започва да се събира в едно и да се спасява от забравата и унищожението, превръщайки се в Христово благоухание. Затова на литургията се пее: „Видехом свет истинний, прияхом Духа Небеснаго…”.
С други думи, за човека остава избора между жертвената христоподобна любов, в която ни се дарува и ни се открива лицето на другия като вечна радост и утешение, и жертвоприношението на нас самите и другите на похотта и вещите, т. е. на идолите. И тогава другият се превръща в източник на мъки и адски временно-вечен кошмар, което означава, че на човека остава избора: богослужение или идолослужене.
Превод: Венцислав Каравълчев
[1] 1 Иоан. 2:16.
[2] 1 Иоан. 2:17.
[3] Мат. 4:4.
[4] Иоан 6:33.
[5] Иоан 6:51.
[6] Пак там.
[7] Иоан 6:56.
[8] Виж Лука 22:19; 1 Кор. 11:24 (бел. прев.).
[9] Иоан 1:4.
[10] 1 Кор. 13:12
[11] Пак там.
[12] Св. Николай Кавасила, Lit. Exp. 38 – PG 150, 452C, D – 453A.
[13] Еф. 5:1-2.
[14] Рим. 6:6.
[15] 1 Иоан. 5:19.
[16] Иак. 1:15.
[17] Гал. 5:24.
[18] Гал. 6:14.
[19] 1 Кор. 11:29.
[20] 1 Кор. 11:27.
Публикации
