Св. Емилиян Доростолски: Името ми е християнин

Автор: Венцислав Каравълчев

Публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/9451/503/

На 18 юли Църквата празнува паметта на един от многото раннохристиянски мъченици, които с кръвта си прокарват пътя и обилно напояват почвата за разцвета на християнството по днешните български земи. Мнозина автори, между които и българският изследовател Георги Атанасов основателно наричат св. Емилиан "последния раннохристиянски мъченик в Мизия". Аз бих си позволил да уточня, че това е последният, известен с името си, раннохристиянски мъченик в Мизия. Правя тази изрична уговорка, защото, въпреки утвърдилата се нова теза за управлението на император Юлиан Апостат (361-363), според която по негово време няма целенасочено гонение срещу християните, а само опит за възраждане на езичеството, броят на мъчениците от този кратък период на управление е доста голям. Трябва винаги да се взема под внимание фактът, че управлението на имп. Юлиан идва след един също сравнително кратък, но бурен период от развитието на Църквата, започващ с Медиоланския едикт от 313 г. Благодарение на него християнството става равноправно на останалите култове в Империята, а членове на Църквата стават големи групи от всички обществени слоеве. След този бурен, почти 50-годишен, разцвет отново се появяват криптохристияните, които търсят начини да запазят социалното си положение и да спазят формално законите по време на управлението на Юлиан Отстъпник.
Житието на св. Емилиан се ползва с голяма популярност. То е било обект на изследване от мнозина водещи световни специалисти в областта на агиографията, като Boschius, Delehaye, Halkin, Zeiler, Gaiffer и др. През последните години румънски историци също работят много сериозно върху раннохристиянския период на Църквата І-ІV век, като успешно узурпират и асимилират в една псевдорумънска църковна история всички светци, просияли на север и на юг от Дунава. Не бих се учудил, ако скоро св. Йоан Касиан Римлянин се трансформира в св. Йоан Касиан Румънец, само защото родното му място е някъде в Малка Скития, което пък според античната география може да бъде и на територията на днешна Румъния, и на територията на България, но при всички положения не може да има нищо общо с една от най-младите европейски държави – румънската. Радващото е, че през последните години археологът Георги Атанасов направи няколко интересни публикации, включително и една, посветена на св. Емилиан Доростолски, която заедно с докторската му дисертация „Християнският Дуросторум – Дръстър”, внасят съществен принос в изяснението и популяризирането на този изключително интересен период, когато се формира и утвърждава Христовата църква.

Житието на св. Емилиан е публикувано от Boschius през 1868 г., като за публикацията си той използва така наречения Codex Vaticanus 866. Кодексът е съставен първо на латински, а впоследствие преведен на гръцки език, като текстът, публикуван от Boschius, се явява един много късен препис, претърпял доста редакции и интерполации през вековете. Въпреки това, публикуваното от Boschius житие е в голямата си част достоверно и има съвсем малко на брой, макар понякога и съществени хронологически, топографски и други различия с други свидетелства и ръкописи.
За това свидетелства публикуваната от Halkin друга версия на житието – от ръкописа, известен като Codex Parisiensis, датиран от ХІ век, който в голямата си част преповтаря написаното в Codex Vaticanus. Така например, една от съществените разлики в двете жития е датата на мъченическата смърт на светеца, като в Codex Parisiensis е посочена датата 18 юли, докато в Codex Vaticanus стои 3 септември. В Codex Parisiensis е посочено и лобното място на светеца – Гезедина, което в Codex Vaticanus е дадено като Гедина, отстоящо на 3 версти (550 м.) от Дуросторум според Codex Parisiensis и на 3 мили (около 4.5 км.) според Codex Vaticanus. Г. Атанасов доста аргументирано локализира това място, като отдава предпочитание на написаното в Codex Parisiensis, което се потвърждава от топографските особености на района и археологичните данни, с което поставя под сериозно съмнение по-ранната локализация на Гедина при с. Голеш.
Досега основен аргумент в полза на с. Голеш бяха сведенията на Прокопий Кесарийски и мартириумът с аязмо, открити там, както и раннохристиянската базилика със синтрон (епископски трон) в крепостта при селото. Кратки сведения за мъченическата смърт на светеца имаме също у бл. Иероним и у св. Амвросий Медиолански, като последният само споменава за мъченическата смърт на светец, изгорен на клада, без да казва името му, което вероятно не му е било известно. За св. Емилиан съвсем накратко пишат и Теофан Изповедник (ІХ век), както и Никифор Калист (ХІV век). В славянските църкви житието получава своята популярност най-вече по редакцията, която е включена в Пасхалната хроника (Chronicon Paschalae), Синаксара на Константинополската патриаршия (Synaxarium Constantinopolitanum) и Месецослова на имп. Василий ІІ (Menologium Basilii II). От там черпят сведенията си славянските минеи, от там е и редактираната версия, включена в многотомника на св. Димитрий Ростовски.И до днес се води спор, кога точно е съставено житието, но преобладава мнението, че то възниква непосредствено след смъртта на светеца – края на ІV и началото на V век. Основното различие между ранните жития и по-късните редакции се състои в социалния статус на св. Емилиан. Според широко разпространените в славянския свят редакции на житието, той е бил роб на знатен римски гражданин от Дуросторум, докато в по-ранните преписи св. Емилиан е военен, най-вероятно от ХІ Клавдиев легион, има знатен произход, което намира потвърждение в това, че баща му Севастианус е бил управител на Дуросторум. През лятото на 362 г., по време на управлението на император Юлиан Отстъпник, в Дуросторум пристига префектът – според някои версии на житието викарият (на диоцеза Тракия) – Капитолинус, който вероятно идва да инспектира езическите храмове, чиито строеж и възстановяване били предприети по заповед на императора. Заедно със знатните жители на града, Капитолинус, вероятно задоволен от видяното, извършва жертвоприношение, последвано от голямо пиршество. Вдъхновен свише, св. Емилиан, който желаел да покаже, че християнството е живо, влязъл тайно в езическия храм и разбил с чук статуите на езическите божества. След това незабелязано напуснал храма и се скрил. Научавайки на следващия ден за проишествието, Капитолинус се разгневил и разпоредил разследване. Желанието на местната власт да удовлетвори и успокои гнева на Капитолинус се изразява в това, че веднага е открит виновник. Естествено, образуван е процес и набързо е заловен невинен човек, селянин, дошъл по-работа в града, когото обвиняват в разрушаването на статуите. Християнската съвест на св. Емилиан не може да позволи невинен човек да пострада заради него и той се предава на властите. На 16 юли войниците Валериан и Максенций завеждат под стража св. Емилиан в резиденцията на управителя. Разпитът води самият Капитолинус, който увещавал и заплашвал светеца.
На въпроса, как се казва, светецът отговаря: „Ако питаш за името ми, казвам се Емилиан. Ако ме питаш за истинското ми име, то е християнин”.
На въпроса роб ли е или свободен, светецът отговаря: „Аз съм роб на Христа и син на Севастианус, префект на крепостта”.
Започват дълги мъчения, с които Капитолинус напразно се опитва да разколебае вярата на светеца в Христа. Изпаднал в ярост от безсилието си да унищожи вярата му, Капитолинус използва и последния си аргумент, а именно: че християнският Бог е безсилен да го избави от пламъците на кладата, която го очаква заради постъпката му, както и високата глоба и неприятностите, които очакват баща му заради това, че не го е възпитал да уважава законите на Империята.
Светецът е заведен близо до дунавския бряг, където е издигната специална клада. Дадена му е последна възможност да се помоли и той със сълзи на очи призовава Христа. След това св. Емилиан е хвърлен в пламъците на кладата, но за ужас на присъстващите огънят не му причинява никаква вреда. Нещо повече, пламъците се разгоряват толкова буйно, че изпепеляват неговите палачи. Сам станал свидетел на всичко това, светецът горещо благодари и възхвалява Господа и, като се прекръства с думите „Господи Иисусе Христе, приеми душата ми”, мирно предава духа си на Бога. След смъртта му християнската общност в града успява да изпроси от съпругата на Капитолинус, която е тайна християнка, тялото на светеца и го погребват в място наречено Ге(зе)дина. Това става на 18 юли (3 септември според някои версии на житието, както споменахме по-горе) през 362 г. Време е Църквата ни да започне да отбелязва по подобаващ начин паметта на всички светци, просияли или свързани с днешните български земи, с което ще помогне, от една страна, паметта им да бъде възкресена сред вярващите, а от друга, ще даде ясен сигнал, че никой няма право да си присвоява историческото ни и църковно минало.
По молитвите на св. мъченик Емилиан, Господи Иисусе Христе Сине Божи, помилуй нас. Амин.
Кондак, глас 3:
Божественною ревностию распаляемь, огня сослужащаго не устрашился еси, возшед небоязненно волею, возгнещаемим огнем всесожжегся, и Владице яко жертва принеслся еси мучениче, славне Емилиане. Христа Бога моли, даровати нам велию милость.

Преп. Калист Ангеликуд - светителя от Мелник и основател на Роженския манастир.

Автор: Венцислав Каравълчев

публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/8231/503/

Когато стане дума за Мелник, асоциативно мислите ни се насочват към хубавото червено вино, към дейността на Калояновия племенник - деспот Алексий Слав, приказните пясъчни пирамиди и вписаните в тях сякаш от самия Бог красиви каменни къщи, манастири и църкви. И всички те увенчани с перлата, наречена Роженски манастир „Рождество Богородично”. На малцина обаче е известно, че християнството се утвърждава на това място още в първите години след Миланския едикт (313 г.). Недалеч от хълма „Св. Николай” някога е имало храм на Бендида, обслужван от съплеменниците на Спартак – траките-меди. Кога точно те приемат християнството, не можем да кажем със сигурност, но през VІ в. върху руините на разрушеното през ІV в. светилище е издигната голяма трикорабна базилика. Базиликата също не е пощадена от превратностите на времето и търпи разрушения. По време на царуването на покръстителя на България Борис І (852-888) тя е възстановена като съборен храм, може би един от 7-те съборни храма, които цар Борис І изгражда. С различни преустройства и разрушения храмът просъществува до 1913 г., но за съжаление днес е в руини. В периода ХІІ – ХІХ в. тук са съществували около 70 църкви и параклиси и близо 10 манастира. Колко градове по света могат да се похвалят с такова наследство и колко ли светци са просияли на това място? За съжаление, това на този етап няма как да узнаем. Така, както не знаем почти нищо за живота на големия Божи угодник, на когото е посветена настоящата статия.
Тук, в "богозидания град", както нарича Мелник в една своя дарствена грамота сръбският крал Стефан Урош, притихнало в безвремието на мита и реалното, затрупано от праха на вековете, едно свято име на един голям Христов следовник чака да бъде преоткрито и да намери своето достойно място в пантеона на богатата културна и църковна история на това райско кътче от България.Кой е преп. Калист?
Преп. Калист Меленикиот (Мелнишки), както обикновено се подписва сам той, известен повече като Калист Ангеликуд или с производните му (дължащи се вероятно на преводачески грешки) Тиликуд, Ликуд, Антиликуд, Ангелик, Мелкиот и най-вече с името Калист Катафигиот. В интерес на истината трябва да отбележим, че и до днес някои изследователи считат, че Калист Катафигиот е личност различна от тази на Калист Мелнишки. Преп. Калист Мелнишки е един от най-ярките представители на исихазма през 14 век. Подобно на своите събратя от столицата на Второто българско царство Търново – преп. Теодосий и преп. Евтимий Търновски, на преп. Ромил Бдински, на големия св. Григорий Синаит, свързал завинаги името си със Странджа планина и др., този велик „безмълвник” живее в периода на най-трагичните политически и верови катаклизми на Балканите – османското нашествие и опитите то да бъде спряно с цената на политически и църковни унии, на унижения, с римокатолическия Запад.
До нас не е достигнало никакво житие на светеца - напълно е възможно такова никога и да не е писано, защото краят на живота му съвпада с окончателното падане на Балканските държави под Османска власт. В това кърваво време, в този трагичен кипеж едва ли някой би отделил време за подобно жизнеописание. Датата на раждането му и годината на неговата кончина са само условни и изградени на предположения върху малкото достигнало до нас от живота му. Не знаем къде е роден, но можем с основание да допуснем, че е или от Мелник или от близките околности. Всъщност, до нас са достигнали само няколко кратки документа, на базата на които се опитваме да сглобим частично житието му. В един сигилион от 1371г. на Цариградския патриарх Филотей Кокинос, който на два пъти 1353-1355 и 1364-1376 е начело на Вселенската патриаршия, се упоменава иеромонах Калист, който живеел съзерцателен живот в някакъв скит, към който бил построен храм. Около него започнали да се събира аскети, създало се братство. В друг един документ– постановление (ενταλμα), патриарх Филотей се обръща към преп. Калист като към ”духовен и добродетелен исихаст” (документът е без дата, но според А. Риго също е от 1371г.). Интересно е, че това обръщение вероятно се явява отговор на някакво недостигнало до нас писмо на преп. Калист към патриарха, в което, съдейки от написаното в отговора, можем да допуснем, че светецът е разказвал за живота и проблемите в основания от него скит, който скоро прераснал в манастир.
От една дарствена грамота разбираме, че през 1370 г. деспот Йоан Углеша принесъл на скита на преп. Калист в дар лозе и впрегатен добитък.

Упоменаването на преп. Калист от патриарх Филотей е достатъчно свидетелство за значимостта и ролята, която преподобният е имал за епохата, в която живее. Привърженик и поддръжник на исихазма, патриарх Филотей участва активно в „паламитските” борби. Той е човекът, извършил първата официална канонизация на светец от Църквата - при това, канонизираният светец е не някой друг, а св. Григорий Палама. Патриарх Филотей официално провъзгласява св. Григорий Палама за светец през 1368 г (св. Григорий Палама умира на 14 ноември 1359 г). Под ръководството на патриарх Филотей през 1340 г.е съставен т. нар. „Светогорски томос” – отговор на нападките на Варлаам, в защита на исихазма, а също и двата Съборни томоса от 1351 и 1368 г., които потвърждават православността на учението на св. Григорий Палама. Сам патриарх Филотей е автор на множество полемични съчинения. Независимо, че патриаршеският му избор става не без подкрепата на Йоан V Палеолог, той не споделя пролатинската политика на императора, който търси в папата съюзник срещу османското нашествие, а е за една православна подкрепа от страна на България, Сърбия и Русия.
Упоменаването на преп. Калист от патр. Филотей свидетелства както за уважението, което е изпитвал към него патриархът, така и вероятно за участието или опита да бъде привлечен преп. Калист към патриаршеската църковна политика.

Творчеството
Въпреки, че липсват достатъчно житийни сведения за този голям исихаст, просиял в Мелник, до нас е достигнала част от богатото му творчество. Всъщност и тук не всичко е ясно. За част от произведенията му все още има спорове. Освен това, по погрешка част от тях са приписани на патриарх Калист І (авторът на житието на преп. Теодосий Търновски), други на Калист Катафигиот като на личност различна от Калист Ангеликуд, (някои изследователи приемат, че Калист Катафигиот е патр. Калист ІІ Ксантопулос 1397). Както вече споменахме, в различните преписи достигнали до нас, името на светеца е променено на Тиликуд, Антиликуд, Ликуд. За да направим картината по-ясна за нашите читатели, ще отбележим, че в кодекс Barberini 420, примерно, има 219 глави на Калист Мелнишки, но в последвалите преиздавания на Добротолюбието[1] 50 от тях са прибавени към творчеството на патриарх Калист І от общо 83 глави под неговото име – тоест, на патриарх Калист І, главите са само 33. Други 89 от тези глави в кодекс Barberini 420 се появяват в Добротолюбието под името на Калист Катафигиот.
При това под името Катафигиот се появява едно от най-известните съчинения на светеца „За Божественото единение”. Друго спорно негово съчинение е „Рай”, известно още като „За вътрешния рай”, също приписвано частично на други автори в различни кодекси и издания. Все пак има и достатъчно съчинения, които не предизвикват спорове за авторството – „За Божествената простота и различието на същност от енергия”, „За изхождението на Св. Дух и отношението между Божествените лица”, „За премъдростта”, „Исихастко обучение”, „Исихастко Утешение”, „Как Св. Дух действа във верните” и др. Особено популярни са полемичните трактати на светеца: „Калист Мелнишки против книгите на Тома Латинянина (насочени) срещу така наречените елини”. Това е трактат, насочен срещу богословието на Тома Аквински, в което преп. Калист доказва, че Тома влиза в противоречие с християнството и е зависим от елинската философия, преди всичко от Аристотел, докато сам преп. Калист отхвърля напълно елинистичната мисловна традиция. Другият съкратен вариант на това произведение се нарича „Анонимен филотомистки антиеретик”.
Трябва да отбележим, че полемичното творчество на преп. Калист е обект на изследване и от двама наши известни учени – проф. Георги Каприев и доц. Иван Христов. Двамата публикуват няколко кратки, но задълбочени статии, в които разглеждат богословието на Тома Аквински и критиката, отправена му от преп. Калист. Тук е мястото да отбележим, че творчеството на преп. Калист Мелнишки става обект на по-сериозен интерес и изследване едва през последните 20-30 години, така че тепърва можем да очакваме авторството му да бъде доказано за още и нови произведения.

История с продължение
Материалите за тази статия отдавна хващаха виртуален прах в компютъра ми, самият материал беше частично готов, но една мисъл, едно желание ме измъчваше през цялото време и не ми позволяваше да го публикувам. Кой е манастирът, който беше основал и в който се беше подвизавал преподобният? За пореден път изчитах внимателно всичко събрано, но нещо винаги ми убягваше. В предговора към едно от гръцките издания на „Добротолюбието” е дадено обяснение за произхода на прозвището Катафигиот. Катафигиот се извежда от гръцката дума “katafigio” – прибежище, като това даваше повод на гръцкия издател да свърже обителта на преподобния с „Пресвета Богородица”. Логично и богословски вярно, но въпросът оставаше. Още повече, че гръцките редактори на това поредно издание на „Добротолюбието” идентифицираха Калист Катафигиот с Константинополския патриарх Калист ІІ Ксантопулос, а не с Калист Мелнишки. Въпреки това, псевдонимът Катафигиот беше нишка, която се нуждаеше от разплитане. Манастирите посветени на „Св. Богородица” в Мелник са няколко. Единият от тях „Св. Богородица Спилеотиса”, известен още като „Св. Зона” – от гръцкото „zoni’ – пояс, автоматично отпадна, тъй като в сигилиона на деспот Алексий Слав изрично е упоменато, че той, деспотът, е строител на обителта, при това повече от 100 години преди раждането на преп. Калист Мелнишки. Някак си прибързано отпадна и Роженския манастир. За него беше изписана много литература и много хипотези бяха изказвани, но всички търсеха и предопределяха основаването му много преди ХІV в, като за целта се привеждаха какви ли не предания и легенди, че е основан от цар Борис І, от цар Симеон, от деспот Алексий Слав, че от тук е минал св. Йоан Рилски... Сред привеждащите тези аргументи имаше и доста сериозни имена, които за мен бяха достатъчно основание да отхвърля възможността Роженският манастир да е бил основан от преп. Калист. Тогава... тогава оставаха манастирите „Св. Богородица Пантанаса”, „Св. Богородица Зоодохос Пиги”, както и „Св. Харалампий” и „ Св. Николай”. Манастирът „Св. Богородица Пантанаса” също трябваше да отпадне като възможност да бъде манастира на преподобния. Запазилите се фрагменти от неговите стенописи имат световна значимост - според френския изследовател Пол Пердризе, те са по-ранни от епохата на Джотто , който се явява родоначалник на Италианския Ренесанс. Ктиторският надпис обаче ги датира 1289 г., тоест също доста преди времето на преп. Калист. „Св. Харалампий” също се явяваше доста по-стар от времето на преп. Калист. В преписка към така нареченото „Мелнишко евангелие” е съхранена годината за основаването му - 1206 г.
Времето минаваше, файлът за „Преп. Калист” нарастваше, но за сметка на разработки върху творчеството му и нито едно житийно известие, което да хвърли светлина върху проблема. И когато за последен път сверявах написаното с документите, за да се уверя, че не съм пропуснал или интерпретирал нещо погрешно, преглеждайки оскъдните сведения от патриарх Филотей Кокин, се яви проблясък. Не бях обърнал внимание на един важен момент, вероятно, защото още от самото начало бях отхвърлил възможността Роженския манастир да бъде обителта на светеца. А се оказва, че точно това трябва да е манастирът на преп. Калист Мелнишки. От съхранилите се документи на патр. Филотей Кокин става известно, че в 1371 г. патриархът признава манастира на преп. Калист Мелнишки за ставропигиален. Тоест, той става независим от местните църковни власти и минава на пряко подчинение на върховната църковна власт, в случая на Константинополския патриарх. Известен факт е, че Роженския манастир от самото си основаване е ставропигиален. Няма известие за друг мелнишки манастир с подобен статут, а е и почти невъзможно да се допусне, че в рамките на един средновековен град от ранга на Мелник е могло да има и втори ставропигиален манастир. Редно е да поясним, че ставропигията е специален статут, който се дава рядко и при особени обстоятелства - примерно значимост на обителта. Не знаем точната причина, поради която Роженският манастир получава статута на ставропигия. Можем да предположим, че митрополитът на Мелник не е споделял антитомиските възгледи на преп. Калист и за да защити съмишленика си от конфликт с местния архиерей, патр. Филотей Кокин го взима под личната си опека. Неоспорим факт е, че православния свят по това време се разделея на анти и протомисти. За това определено голяма роля изиграват преводите на Тома Аквински направени от Д. Кидонис. Те правят творчеството на Тома достъпно за богословите във Византия и съответно разделят мненията на два противоположни лагера: привърженици и противници на томизма. И в единия, и в другия лагер има видни църковници и интелектуалци. За пример ще посочим само, че сред привържениците на томизма освен Д. Кидонис е и неговия брат Прохор Кидонис, който също превежда Тома Аквински. Други известни личности в първия лагер са Мануил Калека, Максим Хрисовег, Андрей Хрисовег, Висарион и т.н. На другия полюс са Варлаам Калабрийски, Йосиф Вриений, Макарий Анкирски, св. Марк Ефески, преп. Калист Ангеликуд и др. Редно е да отбележим, че за своите полемични съчинения преп. Калист ползва преводите на Д. Кидонис. Тези полемични произведения днес намираме в Иверския манастир на Атон, това е още едно косвено доказателство, че преп. Калист е основател на Роженския манастир, като се има предвид, че през един по-късен период от своето съществуване, той става подворие на Ивер.

Словата
Колко актуално звучи и до днес преподобният: „Най-важното за човека е – да обича и да бъде обичан. Първото и единствено определение за развитието на тази любов е обръщането на човешката душа към Единия Бог...”. „Съединилият се с Бога ум вече няма нужда от словото. Човек потапя в съвършено мълчание не само устата, но и ума си. Мълчанието е дух и енергия, то е висше състояние на ума. Словото изразява мисленето, намиращо се в състояние на разделение, когато е потопено в многообразието на предметите. Мълчанието изразява единството на мисленето, което в този случай в такава степен обладава истината, че чувства, че не може да каже нищо. В този смисъл истината е неизречима...”

[1] Преп. Никодим включва в своето Добротолюбие само 14 глави под името на преп. Калист Ангеликуд.

NB. Променен и редактиран вариант на статията, снабден с критичен апарат скоро ще бъде публикуван в някое авторитетно българско или чуждестранно научно издание. След публикацията, новия вариант на статията ще бъде повторно публикуван в този блог.

Кричимски манастир „Рождество на Св. Богородица”. Исторически щрихи

Автор: Венцислав Каравълчев

публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/7415/125/

Кричимският манастир е разположен в рида Равногор на Баташка планина от Западните Родопи, на левия бряг на река Въча и на около 4-5 км. южно от Кричим по шосето за Девин. От град Кричим се навлиза в живописната долината на р. Въча - от града вдясно горе се виждат останките от Иванковото кале, а близо до него е известният Асенов надпис. Върху голям камък насред горичка е издълбано: "На този камък седя цар Асен, когато превзе Кричим". Недалеч от това място са останките от друг известен Кричимски манастир - "Св. св. Козма и Дамян", опожарен по време на Априлското въстаниеИсторическо развитие и сегашно състояниеНямаме никакви известни данни за времето, когато манастирът е основан. Според различни източници, градени повече на догатки и предположения, отколкото на реални факти, манастирът е основан или през ІХ –Х век, по времето на Симеон, или през ХІІІ. Често в справочниците като период за създаването му може да се срещне и ХV-ХVІ в. Трудностите за определяне на каквато и да е датировка произтичат и от факта, че по времето на комунизма мястото на манастира е обработвано в дълбочина с тежка строителна техника, когато са строени Кричимските минерални бани, към които има и голям басейн.
Днес манастирът е възстановен в близост, но не върху старото си място. Ето защо и евентуални археологически разкопки едва ли ще могат да обогатят значително достигналото до наши дни, но могат да осветлят и разширят приетата досега долна граница на възникването на обителта. На една оцеляла каменна плоча с надпис четем: „С изволението на Отца и изпълнението на Сина и съдействието на Светия Дух направи се тази чешма в лето 1592 от ктитора Илия, по времето на игумена Онуфрий. Бог да го прости.” Плочата е красиво оформена. В горния й край има кратък надпис: „От богохранимото село Батак”, под него стилизираното: „Иисус Христос Победител”, следвано в низходящ ред от два пауна с преплетени шии. Различната дълбочина на надписите и рисунката, която е типичен раннохристиянски символ, като че ли допуска възможността плочата да е вторично използвана. Ако направим такова допускане, то това би дало допълнителна тежест на предположението, че манастир или църква на това място имаме още от раннохристиянския период ІV – VІ в. А основанието, че тук е имало древно християнско светилище, се подхранва от наличието на минерален извор с достатъчно голям дебит. Обичайна тракийска практика, възприета и продължена и в годините на римското владичество, е да бъдат изграждани светилища – обикновено в чест на трите нимфи, при подобни минерални извори. Впоследствие, с победата на християнството, се наблюдава един сакрален континуитет на мястото, като се променя обекта на поклонение. Друго основание за предположението ни, че манастирът има своето начало в раннохристиянския период ІV – VІ в., е, че той попада в една силно наситена с раннохристиянски паметници зона. Тук, съвсем наблизо, е така наречената „Червена църква”- раннохристиянски комплекс с манастир близо до Перущица, който се датира в първите години на ІV в. Раннохристиянските църкви в Исперихово, Стамболийски, Брестовица, отстоят само на броени километри. Но може би най-интересният факт в полза на хипотезата ни е неотдавана разкритата раннохристиянска базилика в местността Гергевец, намираща се непосредствено до гр. Кричим, на около километър по пътя за село Устина. Този изключително интересен паметник на християнската архитектура има три строителни периода, като първият е от ІV в. Самата местност Гергевец крие ключа към един отдавна нерешен проблем в българската историография – Драговития. Някои изследователи предполагат, че тук в местността Гергевец някога е имало голям град – Драговец. При направените проучвания във връзка с разкопките на голямата християнска базилика в м. Гергевец, се оказа, че тук е имало селище, разположено на територия от над 200 декара. Само едни систематични бъдещи разкопки биха разкрили тайната на това място и ако това стане, ще можем да съберем доста парчета от пъзела на църковна организация в района. Част от този пъзел е появата в титула на Пловдиския митрополит и по специално на митрополит Дамян (може би същият убит през 1410 г.) – „екзарх на Тракия и Драговития” и „съответно екзарх на Европа и Драговития”. Този титул пловдивския митрополит запазва доста време, тъй като двама арменски пътешественици от ХVІІ в. го потвърждават. Досега беше трудно да се свърже Драговития – на славянското племе драговичи над Солун, с появата на Драговития в титула на митрополита на Пловдив. Но ако едно селище Драговец е съществувало дълги години в близост до Пловдив, а синтронът открит при разкопките на църквата в м. Гергевец недвусмислено доказва, че поне в първите години от съществуването си това място е бил епископско седалище, то е съвсем лесно обяснимо как по-късно при окрупняването на църковните епархии е преминал под ведомството на митрополита в Пловдив и съответно става част от титула му. Всички тези наши предположения, колкото и хипотетично да звучат на този етап, чакат своето потвърждение или отхвърляне. Но едно е сигурно, районът на Кричим е бил част от една стройна и чудесно функционираща църковна организация още от първите години на признаването на християнството за равнопоставено на другите религии в рамките на Римската империя с Миланският едикт от 313 г. Множеството раннохристиянски църкви и манастири в района само засилват увереността ни, че една такава раннохристиянска датировка на основаването на Кричимския манастир, днес „Рождество Богородично”, ще бъде по-скоро част от цялостната църковна картина, отколкото нейно изключение.
Сведенията за новата история на манастира са малко по-обилни. Според едно предание манастирът е бил любимо място на Страхил войвода. Манастирските чардаци били известни с името: „Страхилови чардаци” – защото, според едни, били негово любимо място за седене, а според други, защото били издигнати с негови средства.
За разлика от данните за основаването на манастира, сведенията за неговото унищожаване са достоверни. В изложението на американският генерален консул и 1-ви секретар на американското посолство в Истанбул Юджийн Скайлър, който посещава Пловдивско-Пазарджишкия регион непосредствено след краха на Априлското въстание и който свидетелства за зверствата на башибозука, жертва на които в региона по свидетелството на автора са най-малко 15 000 души, четем също, че „Числото на селата, които са били изгорени съвършено или отчасти в окръжията Пловдивско и Т. Пазарджишко, е поне 65. Църквите и училищата им са изгорени с газ и с барут, олтарите им срутени, иконите им избодени с копия и светите им места осквернени по разни начини...Освен селата 4 манастира са били изгорени - „Св Теодор" при Перущица, „Паная" и „Св. безсребреници" при Кричим; и „Св. Никола" при Калугерово...”. Изложението е публикувано във вестник „Зорница”, бр. 35, от 27 август 1876 г.
Тук под „Паная” от гръцкото „Панагия” се подразбира, че това е манастирът „Св. Богородица”. Това изложение ясно свидетелства, че двата Кричимски манастира „Св. Богородица” и „Св. безсребърници Козма и Дамян” стават също жертва на потушаването на Априлското въстание. Не е известна съдбата на третия Кричимски манастир „Св. Архангел Михаил”, за който говори Павел Делирадев в своя труд „Принос към историческата география на Тракия”. Между другото, е редно да отбележим, че единственото известие, което имаме за манастира „Св. Архангел Михаил”, е посочено пак от П. Делирадев, според който той се намирал също в долината на р. Въча, между двата по-горе споменати манастира. За съжаление, днес от този трети манастир не е останала никаква видима следа и само с помощта на археологията той може да бъде локализиран. Изглежда преданието за трите манастира продължава да живее сред местното население, но често поради незнание „Св. безсребърници Козма и Дамян” се посочва като различен от „Св. Врач”.
След погрома на Априлското въстание населението на Кричим е заточено в Пловдив. Това е вероятно една от причините народностното предание да бъде прекъснато и местното население да няма дълбок жив спомен за миналите събития в региона.
Има, обаче, документирано едно интересно събитие, че през 1927 година, когато трудовашка дружина строи пътя Кричим - Девин, при строителите дошъл старият пловдивския митрополит Максим. Той събрал офицерите и им доверил следното: “Митрополит Панарет със сълзи ми разказа, че той е изповядал през 1876 г., преди да бъде обесен от турците, игумена на Кричимския манастир архимандрит Нафталим. За да не разберат присъстващите заптиета, изповедта се водела на гръцки език. Игуменът казал, че е осъден на смърт, защото се разкрило, че в манастира три години преди въстанието се е подслонявала хайдушка чета. Войводата пред четниците се именувал Сава, но при изповед пред игумена казал, че кръщелното му име е Гавраил и е роден в Копривщица. Това бил войводата Бенковски. Архимандритът споделил също, че среброто за текущи покупки се пазило от игумена. За да не бъде намерено и ограбено, той го хвърлил в изоставен кладенец и го засипал с пръст”. През 1971 година, при изкопите за построяване на минералната баня край манастира, в кухината на стар кладенец пред булдозериста блеснала купчина сребро. Колко са скрили работниците, е неустановено, но в Пловдивския археологически музей са прибрани 771 големи турски и европейски сребърни монети от 19 век. Находката е заприходена в Музея под инвентарен номер 2541. Тази случка потвърждава предсмъртната изповед на игумена архим. Нафталим.
В летописната книга на манастира, пазена някога от стария кричимския свещеник отец Стефан (днес вече неизвестно къде), се твърди, че Левски e създал в манастира средищен революционен комитет с председател игумена Нафталим. През 1876 година Бенковски довежда тук Волов и оттук Волов тръгва към Батак. Мъченическата смърт на архимандрит Нафталим свидетелства за значението, което турската власт е придала на квартируването на чета в манастира. Смъртната присъда е произнесена от редовен съд през ноември 1876 година. На дрехите на обесения е поставен препис от присъдата на български, френски и турски език. Надписът е поставен с цел да бъдат убедени европейските комисии, които са наблюдавали разправата с въстаниците, че се спазва турският наказателен кодекс. За целта са били цитирани членовете, според които на смърт се осъжда лице, което е организирало въоръжени действия срещу империята и е дало заповед за започване на такива действия. На основание на същия този закон манастирът е подложен на опожаряване, защото е станал гнездо на разбойници. Като председател на средищен революционен комитет отец Нафталим е обвинен, че по негова заповед са въстанали селищата по Северните Родопи.
С историята на манастира са свързани редица родолюбиви възрожденци. Така например, един от най-заможните бегликчии, копривщенецът Вълко Теодорович Чалъков, е назначен от султан Махмуд за главен бегликчия. Чорбаджи Вълко се ползва с голямо уважение в държавните среди на империята и има лесен достъп до Султанския дворец и до управниците. Подобно на своя дядо Вълко, който настоява за изграждане на храма "Св. Димитър" и на стаи за поклонниците в Хилендарския манастир в Света гора, и на своя баща Тодор, с чиито средства е построена манастирската болница, той щедро дарява пари за просвета и за строеж на църкви. Благодарение на него през 1836 г. е построено училище в родния му град Копривщица. Той е сред дарителите на главната църква на Рилския манастир след пожара от 1833 г. Чорбаджи Вълко подкрепя с помощи също двата Кричимски, Сопотския, Перущенския и други манастири. Двата Кричимски манастира ще да са били големи и известни книжовни и училищни средища. В летописната книга на църквата "Св. Йоан Предтеча" в Брацигово са записани имена на свещеници, които са се учили в един от двата Кричимски манастира – "Св. Богородица" или съответно "Св. св. Козма и Дамян": Свещеник Зафир от с. Дебращица, служил в параклиса на мястото на днешната църква; свещеник Кънчо от Брацигово; свещеник Стоян; свещеник Гачо от Батак; свещеник Димитър Мешекопаранов - пръв основал девическо училище, в което е преподавал; свещеник Пейо Пеев; свещеник Никола Троянов - поп Сокол, един от организаторите на Априлското въстание 1876г., председател на революционния комитет в Брацигово. Осъден на смърт чрез обесване; свещеник Димитър Арнаудов, участник в Априлското въстание от 1876г., осъден на затвор. Починал през 1909г.; свещеник Йордан Кънев, участник в Априлското въстание от 1876г. Дългогодишен архиерейски наместник в гр. Пещера. Починал през 1923г. и други.
В днешния си вид манастирът „Св. Богородица” е възобновен е през ХХ в. (1932 г.). Интерес обаче представлява едно сведение на свещеник Симеон Иванов, публикувано в "Църковен вестник" за построяването на Софийската духовна семинария. Там е написано: „През 1897 г. Светият Синод на Българската православна църква решава да премести Самоковската духовна семинария (средно богословско училище) в столицата. Правителството и лично княз Фердинанд веднага възприемат и подкрепят това решение. Столичното кметство щедро отпуска място за строеж на сграда в местността Курубаглар (Сухия баир) в квартал „Лозенец”. Светият Синод отговаря с благодарност и признателност и намира средства за построяването на сградата. Князът дарява близо 25 хиляди златни лева. Последват и много други дарения...” Сред дарителите с една от най-крупните суми е манастирът „Св. Врач” край град Кричим, който дарява 20 хиляди лева. За сравнение такава сума даряват само Рилския и Бачковския манастир, а Зографския манастир чрез игумена си 60 000 златни турски лири, докато Троянския може да пожертва само 3000 лв. Тоест, 21 години след краха на Априлското въстание единият от Кричимските манастири явно е бил възстановен и се е намирал в добро финансово състояние, съдейки по дарението, което е отделил за построяването на Софийската духовна семинария.Сред местното население манастирът все още е популярен със старото си име "Успение на св. Богородица", но по настояване на приснопаметния Пловдивски митрополит Арсений при възобновяването на монашеския живот в обителта изрично е настоял манастирът да бъде посветен на Раждането на Пресвета Богородица.
Описание, архитектурни и културно-исторически ценности: Манастирът представлява комплекс от еднокорабна, едноапсидна черква, жилищна сграда и красива каменна чешма. В миналото манастирът е имал два метоха: в гр. Кричим и в с. Козарско.
Днес в двора на манастира се намират и няколко парчета от надгробия, събрани от настоящия игумен на манастира йеромонах Антим. Надгробията са от края на ХVІІІ - началото на ХIХв. На едно от тях се чете името „Яков йеромонах 1794 -1884”. Много е вероятно това да е монах от братството на манастира, който е преживял кошмара на Априлския пожар от 1876. Любопитно е все пак, че възрастният монах е погребан на място, където манастирският и богослужебен живот би трябвало, според историческите сведения, да е прекъснал. Днес манастирът възкръсва за нов живот, привличайки поклонници и туристи. В непосредствена близост до него, в съседство с реката, е Кричимският минерален извор. Неговата вода е силициева с леко алкална реакция. Дебитът му е около 100 литра за секунда, а температурата, с която извира на повърхността на земята е 28 градуса С. Изключителните му лечебни качества се изразяват в това, че водата е много добра за лекуване на повърхностни рани на кожата. Но не е добра за пиене, поради високата минерализация.
Манастирът е обявен за паметник на културата.

N.B. Публикуваният текст ще бъде оформен като брошура за историята на Кричимски манастир "Рождество Богородично". Затова се обръщаме с призив към читателите, които могат да обогатят написаното или да споделят свои мнения, да оставят коментар към материала.

Тайната на любовта и на предателството

Автор: Прот. Александър Шаргунов

превод: Венцислав Каравълчев

публикувано в:

http://www.dveri.bg/content/view/8703/51/

Велики Четвъртък с пасхалната трапеза и предателството на Юда разкриват великата тайна на любовта и нашата свобода. Тайната на най-голямата любов е сам Христос, новият Адам, Който ни предлага в Евхаристията не плът, съединена със смъртта, но Своето Тяло и Кръв, винаги оживотворено от Св. Дух. Открива ни пътя към дървото на Кръста, към истинския плод на живота. Христос дойде при хората като Въплътена Любов. От вечността Той е едно с Отца, а сега по Своето човечество Той е едно с всички нас, с всеки един от нас. По човечество Той целият се стреми към Отца и по човечество Той е Жив, Този, върху Който почива Диханието на Духа.Влизайки в пространството и времето, Христос вмества и преобразява в Своето човечество цялото земно пространство и цялото време на историята: „Защото в Него е създадено всичко”. Със Своето постоянно единение с Отца, със Своето непрекъснато присъствие в Евхаристията, Христос е дар на живота от Бога и нашето приношение Богу. Защото Неговото тяло е изтъкано от пръст, а в кръвта Му пулсира животът на целия свят. Той разделя с всеки от нас хляба на страданието и виното на радостта. В Него ние ставаме членове един на друг в реалния смисъл, така както пшеничните зърна в хляба. „Както този хляб, който е бил разхвърлян на зърна по нивите, сега е станал едно, така да бъде и Църквата събрана от краищата на земята в Царството Христово” - такава е била молитвата на първите християни.
На всяка Божествена Литургия, Господ ни напомня на какво точно сме длъжни да се научим, пристъпвайки към Него: „Но Иисус ги повика и рече: Вие знаете, че управителите на народите господаруват над тях, и големците им властвуват над тях. Но между вас не ще бъде така; но който иска да стане големец между вас, ще ви бъде служител; и който иска да бъде пръв между вас, ще ви бъде слуга; също както и Човешкият Син не дойде да Му служат, но да служи...” (Мт. 20:25-28).Днес ние не само се събираме заедно с всички ученици Господни в Сионската горница около Него и Той ни завещава Царството, както Нему го е завещал Неговият Отец. Но на нас ни е дадено утре на Литургията да приемем Неговото тяло, да станем причастници на Неговата Святост. Да се приобщим с Тялото и Кръвта Христови, с пълнотата на Божествената любов. „Както Ти, Отче, Си в Мене, и Аз в Тебе, така и те да бъдат в Нас”, - това е изпълнението на Господнята молитва за всички нелицемерно пристъпящи към Неговата чаша.
Велики Четвъртък, това е тайната на най-голямата любов, но също и тайната на свободата да отхвърлим тази любов. Всичко ни дава Христос. Но и всичко може безкрайно да бъде предадено. „И когато седяха на трапезата и ядяха, Иисус рече: Истина ви казвам: Един от вас, който яде с Мене, ще Ме предаде.” ( Мк. 14:18). Тайната на предателството е поставена в Евангелието в самото сърце на любовта. Петър с всички ученици, които сатаната искал да пресее като пшеница (Лк. 22:31), се кълне на Господ във вярност до смърт. Господ казва на Петър: „Животът си ли за Мене ще дадеш? Истина, истина ти казвам, петелът няма да е пропял преди да си се отрекъл три пъти от Мене” (Ин. 13:38).
Защо се е случило всичко това с Иуда? ”Защото бе крадец...”, както ни казва Евангелието от Йоан. Той бил крадец на Бога, който под предлога на активността в името на любовта, презрял дара на щедрата любов, на даващата всичко красота, която притежавала жената, помазала с драгоценно миро нозете на Христос и избърсала ги с косите си. Крадец на Божествената сила, защото Юда поискал с помощта на Бога да постигне своето, земното. Юда по обяснението на някои свети отци бил свързан с тези, които се стремили към освобождението на Израил от римската окупация и утвърждаване на земното му господство. Той се надявал, че Христос ще извърши велико чудо, ако се изправи пред необходимостта да се избави от римските врагове. Крадец на любов, неговата алчност и скъперничество, желанието за бърз успех погълнали любовта, за която смирено моли Бог, Който стана човек: „Ето стоя на вратата и хлопам” (Отк.3:20).Хлябът се преломява, виното се разлива, Юда тръгва в нощта. Трапезата на Тайната Вечеря открива пътя към Кръста. Това ще бъде последното сражение на Христос със злото и със смъртта. В това сражение победа може да бъде удържана само с меча на съвършената любов и пълната отдаденост на Бога. Кръстът ще утвърди пълнотата на Христовата любов, Кръстът ще разгори Божествения огън на това, което ние приемаме в Св. Причастие. При условие, че във всеки от нас Иуда се превърне в Петър и на въпроса „Обичаш ли Ме?”, отговори „Господи, Ти знаеш, че Те обичам”...
* * *
Преди да поеме към Своята Смърт, преди да се разбягат учениците Му, Христос ги събира, за да им даде най-голямото знамение на Своето действително присъствие. Той отдава Себе Си напълно, без остатък. Отдава Своя живот, за да живеем и ние Неговия живот. За да имаме общение с Бога. Бидейки Бог, Той понизи Себе си, ставайки раб. И преди да бъде превъзнесен над всичко, Той достига предела на смирението. Ние знаем, че в Своето Въплъщение Бог слязъл от небето, умалил Себе си, за да се приобщи към нашето човешко съществувание. И ето сега, на Тайната Вечеря, той показва още по-дълбоко смирение. Господа и Учителя прекланя коленете Си и умива нозете на учениците Си. Той се прекланя до земята, за да може утре да бъде въздигнат на Кръста. А от Кръста ще слезе още по-ниско, в земята, в гроб. Ще слезе в дълбините на ада, в мястото на забвението на мъртвите, в бездната, която няма дъно, от където никой не се връща. И Той ще бъде възнесен от там със славата на Своето Възкресение – Владиката на всичко, Господ на Вселената.
Ето защо ние, Неговото творение сме длъжни да следваме Своя Господ. Длъжни сме да се научим да прекланяме колената си пред своите братя и да умиваме нозете им. Длъжни сме да изминем пътя, който Той измина преди нас. Път на служение до смърт, за да бъдем възнесени заедно с Него в Божествената слава. „Ето давам ви пример – казва Господ – да правите това, което Аз ви сторих”.
Тайната вечеря се извършва в нощта, когато Господ се предава на смърт. „В нощь, в нюже предаяшеся, паче же Сам Себе предаяше”, - както изповядваме ние. Той оставя на учениците си възпоменание за Себе си, за Своя Живот и за Своята Смърт. И това възпоменание е безкрайно повече от чистия спомен за Него. Това свещенодействие, което ние трябва да извършваме до свършека на света. „Това правете за Мое възпоминание” (Лк.22:19). Дарът на Светия Дух, това, което Господ извърши на Тайната Вечеря, да правим отново и отново. Знамението на Тайната Вечеря се явява Тялото Господне, разчупвано за прошка на греховете ни. Господ отначало разчупил хляба и казал „Това е Моето Тяло”. Нима Тялото Христово е хляб? Не, казва ни Светата Църква, това е преломеният Хляб. Преди този Хляб да бъде раздаден, трябва да се преломи. И в този преломен Хляб е знамението, възвестяващо смъртта. Великото Преломяване в живота Христов – преломяването в света, който в зло лежи, раздиращата се завеса на храма от горния до долния край. Преломеното Тяло не означава просто физическото тяло. На езика на Св. Писание това е плът, тоест цялото човешко съществуване. И думите „това правете за Мое възпоменание” означава преди всичко преломяването. Първата дума, която Св. Църква употребява, говорейки за Евхаристията е преломяването. В Книга "Деяния на св. апостоли" ние четем за това, че първите християни пребивавали в учение, в послушание и в преломяване на хляба. На друго място се казва: „Те преломяваха хляба”, а в Евангелието от Лука е казано, че апостолите познали Христа в преломяването на хляба. Има още едно апостолско слово, което ние слушаме днес на Божествената литургия: „Това правете всеки път – казва ап. Павел, когато пиете, за Мое възпоминание.Защото всеки път, когато ядете тоя хляб и пиете [тая] чаша, възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той” (1Кор. 11:25-26).
Тайната Вечеря, това е жертвоприношението на Господ на Кръста, което Той предлага на Своите ученици, съвършено явяване на Неговата любов към нас, нашето спасение. Господ безкрайно обикнал учениците Си, четем в Евангелието от Иоана. Христос извършва Пасха с учениците си, тази Пасха, която Той извършва с тях е Пасхата, която се извършва когато Сам Той става Пасхален агнец на Велики Петък. И за нас се открива, че умиването на нозете, и Евхаристията свидетелстват за безкрайната любов на Бога, Който толкова обикна света, че отдаде Своя живот за нас.
Да се възрадваме за дара Христов, който Той принася днес на Своята Църква, като не забравяме, че Велики Четвъртък подготвя Велики Петък и с това да можем и ние да празнуваме Пасхата Христова не само в пълнотата на радостта, но и с отговорността, която изисква Пасхалната тайна.

Превод: Венцислав Каравълчев

Историята на един разкол. Част II

Автор: Архим. Пласид Дезей
превод: Венцислав Каравълчев
публикувано в: Християнство и култура
http://www.dveri.bg/content/view/7142/320/

Кризата в късното Средновековие
Седми век станал свидетел на раждането на исляма и неговото мълниеносно разпространение, за което в значителна степен способствал джихадът – свещената война, позволила на арабите да покорят най-страшния съперник на Римската империя - Персия, както и териториите на патриаршиите на Александрия, Антиохия и Йерусалим. От този период нататък патриарсите на упоменатите градове било често принудени да поверят управлението на останалото им християнско паство на свои заместници, докато те самите трябвало да живеят в Константинопол. В резултат, значението на тези патриаршии чувствително намаляло, а същевременно растяло влиянието на патриаршеската катедра в столицата на империята, която още на Халкидонския събор (451 г.) била поставена на второ място след Римската църква. С нарастването на това влияние патриархът на Константинопол в някаква степен се превърнал във висш съдия на източните църкви.
С появата на Исаврийската династия (717 г.) се разразила иконоборческата криза (726 г.). Императорите Лъв ІІІ (717-741), Константин V (741–775) и техните приемници забранили изображенията на Христос и светците и поклонението на иконите. Противниците на императорското нововъведение, в болшинството си монаси, били хвърляни в затвора, били подлагани на мъчения, били убивани, както по времето на езичниците императори.
Римските папи поддържали иконопочитанието и прекъснали общение с императорите-иконоборци. В отговор императорите присъединили към патриаршията в Константинопол Калабрия, Сицилия и Илирия, които до тогава били подчинени на папския престол.
Същевременно, за да се противопоставят успешно на арабското настъпление, императорите иконоборци се обявили за привърженици на гръцкия патриотизъм, нещо твърде далечно от господстващия до този момент универсализъм на „римската” идея, загубвайки по този начин интерес към негръцките области, в частност северна и централна Италия.
Законността на иконопочитанието било възстановено на VІІ Вселенски събор в Никея (787). След един кратък превес на иконоборчеството, започнал през 813 г., православното учение окончателно възтържествувало в Константинопол в 843 г.
Общението между Рим и империята било възстановено. Но фактът, че императорите-иконоборци ограничили своите външнополитически интереси само върху гръцката част от империята, принудило папите да потърсят други покровители. По-рано папите нямали териториален суверенитет и били лоялни към империята. Но унизени от присъединяването на Илирия към Константинопол и оставени без защита пред нашествието на лангобардите, те се обърнали за помощ към франките. В ущърб на франкската династия на Меровингите (VІ –VІІІ в.), които винаги подържали добри отношения с Константинопол, папите способствали за идването на власт на Каролингите, готови да защитят амбициите им.
През 739 г. папа Григорий ІІІ, стремейки се да попречи на лангобардския крал Луитпранд да обедини Италия под своята власт, се обръща за помощ към Карл Мартел, който пък се опитва да използва смъртта на Теодорих ІV, за да отстрани Меровингите. В замяна на помощта папата обещал да се откаже от всяка лоялност към императора в Константинопол и да използва изключително покровителството на краля на франките. Григорий ІІІ бил последният папа, който моли константинополския император да утвърди избора му. Неговите приемници вече ще бъдат утвърждавани от двора на франките. Карл Мартел не успял да оправдае надеждите на Григорий ІІІ, но още през 754 г. папа Стефан ІІ самолично се отправя във Франция, за да се срещне с Пипин ІІІ Къси[1]. Пипин от своя страна през 756 г. отвоювал Равена от лангобардите, но вместо да я върне на Константинопол, я предал на папата, полагайки основите на Папската област, която направила папата независим от светските управници. Знаменитата фалшификация, наречена „дар на Константин”, се появила именно, за да оправдае и обоснове случващото се в Рим. Според нея император Константин Велики уж бил предал на папа Силвестър (314-335) императорските пълномощия над Запада.
На 25 септември 800 г. папа Лъв ІІІ без всякакво участие или разрешение от Константинопол слага на главата на Карл Велики императорска корона и го нарича император. Нито Карл Велики, нито по-късните германски императори, които в някаква степен възстановили империята на Запад, не станали съуправители на Константинополския император, както гласели договореностите, приети непосредствено след смъртта на император Теодосий Велики (395 г.). Константинопол нееднократно предлагал подобно компромисно решение, което би съхранило единството на Романия. Но империята на Каролингите искала да стане единствената християнска империя и се стремяла да заеме мястото на империята в Константинопол, считайки я за отживелица. Ето защо богослови от обкръжението на Карл Велики си позволили да осъдят решенията на VІІ Вселенски събор за почитането на иконите и обявили, че те въвеждат идолопоклонство, и в същото време включили Filioque в Никео-Цариградския символ на вярата.
В случая обаче папата трезво се възпротивил на тези невнимателни мерки, целящи да дискредитират и принизят гръцката вяра. Въпреки това политическият разрив между света на франките и древната Римска империя на Константинопол бил предрешен. А този разрив нямало как да не доведе със себе си и религиозен разкол, чиято неизбежност е лесно обяснима, ако обърнем необходимото внимание на особеното богословско значение, което християнската мисъл придавала на единството на империята - израз на единството на народа Божи.
През втората половина на ІХ в. антагонизмът между Рим и Константинопол се проявил в нова област: появил се проблемът за юрисдикцията на славянските народи, току що тръгнали по пътя на християнството. Този нов конфликт също оставил дълбоки следи в историята на Европа.
По това време на папския престол се възкачил Николай І (858-867), човек енергичен, стремящ се да наложи римската концепция за господството на папата във Вселенската църква, да ограничи намесата на светските власти в църковните дела, а също и да успокои центробежните тенденции сред част от западния епископат. Своите действия той подкрепял с фалшифицирани декрети, които били издадени уж от предишните папи.
В Константинопол по същото време патриарх станал Фотий (858-867 и 877-886). Както убедително доказват изследователите днес[2], личността на светителя Фотий и събитията от неговото управление било силно очернени от противниците му. Той бил много образован човек, дълбоко предан на православната вяра и ревностен църковен служител. Той отлично разбирал, какво голямо значение има просвещаването на славяните. Именно по негова инициатива светите братя Кирил и Методий се отправили на просветна мисия във великоморавските земи. Тяхната мисия била разбираемо притеснена и преследвана от германските проповедници. Въпреки това обаче те успели да преведат на славянски език богослужебните и най-важните библейски текстове, създали за целта славянска азбука и по този начин положили културния фундамент в славянските земи. Фотий се занимавал също с просвещението на балканските народи и Русия. През 864 г. той покръстил княза на българите Борис.
Но св. княз Борис І, разочарован, че не получил от Константинопол автономна църковна йерархия, се обърнал за кратко време към Рим, приемайки в земите си латински мисионери. Фотий разбрал, че те проповядват латинското учение за изхождането на Светия дух и от Сина, както и употребата на Никео-цариградския символ на вярата с добавка на Filioque.
По същото време папа Николай І се намесил във вътрешните дела на Константинополската патриаршия, успявайки да предизвика отстраняването на Фотий от катедрата с помощта на църковни интриги и възстановяването на бившия патриарх Игнатий, отсранен през 861 г. В отговор император Михаил ІІІ и светителят Фотий свикали в Константинопол събор (867 г.), чиито решения по-късно били унищожени. Този събор най-вероятно обявил за еретическо учението за Filioque и за неправомерни вмешателствата на папата в делата на църквата в Константинопол, и също прекратил литургическото общение с Рим. И понеже в Константинопол постъпили и жалби от страна на западни епископи срещу „тиранията” на Николай І, то съборът предложил на император Людовик Немски да низвергне папата.
Фотий обаче бил свален с дворцов преврат, бил низвергнат, а свиканият нов събор (869-870) го осъдил. Този събор и досега се счита на Запад за VIII Вселенски. Впоследствие император Василий І върнал Фотий от заточение. А през 879 г. в Константинопол бил свикан отново събор, който в присъствието на легатите на новия папа Йоан VІІІ (872-882), възстановил Фотий на катедрата му. Тогава били направени и отстъпки по отношение на България, която останала под юрисдикцията на Рим, но съхранила гръцкото духовенство. Впрочем, България скоро се сдобила с църковна независимост, оставайки в орбитата на Константинополските интереси. Папа Йоан VІІІ написал писмо на патриарх Фотий, в което осъждал добавянето на Filioque към Символа на вярата, без обаче да осъжда самото учение. Фотий, който вероятно не забелязал тази хитрост, решил, че е удържал победата. Въпреки дълбоко утвърдилите се погрешни схващания, може категорично да твърдим, че никаква т. нар. „втора Фотиева схизма” не е имало, а литургичното общение между Рим и Константинопол се съхранило повече от век.

Разделението през ХІ век
Единадесети век за Византийската империя бил наистина „златен”. Силата на арабите била окончателно сломена. Антиохия се върнала в състава на империята, скоро след това бил освободен и Йерусалим. Българският цар Симеон (893-927), опитващ се да създаде романо-българска империя, вече го нямало. Неуспех претърпял и амбициозният български цар Самуил, след смъртта на който, България се върнала в състава на империята. Киевска Рус, която приела християнството, бързо станала част от византийската цивилизация. Стремителният културен и духовен подем, започнал веднага след тържеството на православието през 843 г., се съпровождал от политически и икономически разцвет на империята.
Колкото и странно да изглежда, победите на Византия, в това число и над исляма, били изгодни за Запада, тъй като създали благоприятни условия за зараждането на западно-европейската цивилизация в онзи вид, в който тя ще съществува много векове. За начална точка на този процес може да се счита образуваната през 962 г. Свещена римска империя на германците и през 987 г. – Франция на Капетингите. Едновременно с това именно през този толкова успешен и многообещаващ ХІ в. между западния свят и Римската империя на Константинопол настъпил духовен разрив, непоправим разкол с трагични последици за цяла Европа.
От началото на ХІ в. името на папата повече не се споменава в константинополските диптихи, което означава, че общението с него е напълно прекратено. Не ни е известна точната причина за този разрив. Твърде е възможно поводът да е било включването на Filioque в изповеданието на вярата, изпратено от папа Сергий ІV в Константинопол през 1009 г. заедно с известието за възкачването му на престола в Рим. Нещо повече, по време на коронацията на германския император Хенрих ІІ (1014) символът на вярата в Рим се пеел с Filioque.
Освен нововъведението Filioque съществували още редица латински обичаи, които възмущавали византийците и увеличавали поводите за разногласия. Сред тях особено сериозни били тези, които се отнасяли до използването на безквасен хляб за св. Евхаристия. Ако в първите векове повсеместно се използвал квасен хляб, то от VІІ – VІІІ в. Евхаристията започнала да се извършва на Запад с използването на опреснок – хляб без закваска, така както древните евреи правели на своята пасха. На символиката по това време (както и днес) се придавало огромно значение, ето защо в използването на безквасен хляб православните виждали завръщане към юдаизма. За тях това било отрицание на благовестието и на духовния характер на жертвата на Спасителя, които са ни предложени в замяна на вехтозаветните обреди. В православните очи използването на „мъртъв” хляб означавало, че Спасителят във въплъщението приел само човешко тяло, но не и душа...
От ХІ в. продължило укрепването на папската власт, започнало още по времето на Николай І. Това бил истински подем след кризата в папската власт през Х в., когато тя чувствително отслабнала в резултат на действията на различни групировки от римската аристокрация или под натиска на германските императори.
В Римската църква се разпространили различни злоупотреби: продажба на църковни длъжности, брак и съжителство в средите на свещенството... Но по времето на Лъв ХІ (1047-1054) започнала истинска реформа в Западната църква. Новият папа се обкръжил с амбициозни хора, предимно от Лотаринтия, сред които особено се отличавал кардинал Хумберт. Реформаторите не виждали друго средство за подобряване бедственото положение на латинското християнство освен усилването на папската власт. Тяхното разбиране било, че тя трябва да се разпростре над цялата вселенска църква, както над латинската, така и над гръцката.
През 1054 г. се случило нещо, което могло да остане незабележимо, но в случая послужило като повод за драматичен сблъсък между константинополската църковната традиция и западните реформаторски течения.
Изправен пред заплахата на норманите, които нападали византийските владения в южна Италия, император Константин Мономах под влиянието на латинеца Аргир, който бил назначен за управител на тези владения, се опитвал да получи папската подкрепа в района. За целта императорът заел примирителна позиция по отношение на Рим, желаейки да възстанови единството прекъснато в началото на века. Но действията на латинските реформатори в южна Италия, заменящи византийските религиозни обичаи, сериозно обезпокоили константинополския патриарх Михаил Керуларии. Папските легати, сред които бил и кардинал Хумберт, дошли в Константинопол да преговарят за обединението, решили чрез императора да сменят несговорчивия патриарх. Делото завършило с това, че делегатите сложили на престола в църквата „Света София” була за отлъчването на патриарх Михаил Керуларий и сподвижниците му. След няколко дни в отговор, патриархът свикал събор, който от своя страна отлъчил от Църквата латинските легати.
Две обстоятелства придали на прибързаната и необмислена постъпка на папските легати значение, което те не могли да оценят по онова време. Първо, те отново засегнали въпроса за Filioque, неправомерно упреквайки гърците, че са го изключили от символа на вярата, въпреки че нелатинското християнство винаги го е считало за нещо противоречащо на апостолската традиция. Освен това, на византийците станал ясен планът на реформаторите да разпространят абсолютната и директна власт на папата над целия епископат и вярващите дори в самия Константинопол. Представена по такъв начин, тази еклесиология била не само нова, но и противоречала на апостолската традиция. Като се запознали със създалата се ситуаци,я останалите източни патриарси се присъединили към позицията на Константинопол.
По такъв начин 1054 г. би следвало да се разглежда не толкова като дата на окончателното разделение на двете църкви, а по-скоро като година на първия неуспешен опит за възсъединение. Никой тогава не подозирал, че разделението, довело да появата на Православна и Римокатолическа църква, ще продължи с векове.

След разкола
В основата на разкола лежали преди всичко вероучителни фактори, касаещи различия в представите за тайната на Пресветата Троица и структурата на Църквата. Към тях се добавяли и различията в по-маловажни въпроси за църковните обичаи и обряди.
През периода на Средновековието латинският Запад продължил развитието си в направление, което още повече го отделило и отдалечило от православния свят и дух. Знаменитото схоластично богословие през ХІІІ в. изработило едно тринитарно учение, отличаващо се с детайлна концептуална преработка. Това учение превърнало формулата Filioque в още по-неприемлива за православната мисъл. Именно в тази си форма то било догматизирано на съборите в Лион (1274) и Флоренция (1439), които същевременно се приемали и за обединителни (опити за уния).
През същия период латинският Запад се отказва от кръщелната практика на тройното потапяне и възприема обливането с малко вода. Причащението със Светата Кръв в Евхаристията било отменено за миряните. Появили се нови форми на богопочитание, съсредоточени почти изключително върху човешката природа на Христос и неговите страдания. Могат да бъдат отбелязани още много аспекти на тази западна еволюция.
От друга страна, се случили сериозни събития, които още повече затруднили взаимното разбиране между православните народи и латинския Запад. Вероятно най-трагичен се оказва ІV Кръстоносен поход, който се отклонил от предначертания път и завършил с разорението на Константинопол, провъзгласяването на латински император и установяване господството на френските сеньори, които произволно прекроили земите на бившата Римска империя. Много православни монаси били изгонени от манастирите си и заменени с латински. Всичко това вероятно се случило непреднамерено, но този обрат бил логично следствие от създаването на западна империя и еволюцията на латинската Църква, започнало от началото на Средновековието. Папа Инокентий ІІІ, който осъдил жестокостите на кръстоносците, същевременно считал, че създаването на Латинска империя в Константинопол ще позволи възсъединение с източните църкви. Това обаче само окончателно отслабило Византия, възстановена през втората половина на ХІІІ в., като я подготвило за окончателното й превземане от турците през 1453 г.
През следващите векове Православната църква заемала по отношение на Католическата преди всичко отбранителна позиция, царяла атмосфера на недоверие и подозрителност. Католическата църква от своя страна с голяма ревност се опитвала да приведе „източните схизматици” към съюз с Рим. Важна форма в тази мисионерска деятелност било така нареченото униатство. Терминът униат, носещ унизителен оттенък, бил въведен от католиците в Полша за обозначаване бившите енории на Православната църква, приели католическите догмати, но съхранили богослужебната си и организационна практика.
Униатството винаги се е осъждало строго от православните. Те възприемали използването на византийския обряд от католиците като форма на измама и двуличие и като повод за смущение, което поражда объркване и вълнения сред православните.
След ІІ ватикански събор, католиците признават, че униатството не се явява повече път към обединението и предпочитат да развиват линията на взаимнопризнаването на тяхната Църква и поместните православни Църкви, като „църкви –сестри”, призвани към обединение без взаимопоглъщане. Но една такава позиция се сблъсква с неразрешими проблеми.
Най-важният от тях е, че православието и католицизмът имат различни критерии за истината. Католическата църква оправдава своята вековна еволюция, в която православието вижда само отстъпление от апостолското наследство, чрез доктрините за догматическото и институционалното развитие, както и чрез учението за непогрешимостта на папата. В тази перспектива, произтитичащите изменения се разглеждат като условие за жива вярност към Преданието и като етап от закономерния и необходим процес на растежа, а тяхната правомерност се гарантира от авторитета на римския папа. Още блаж. Августин в своето време казва на Юлиан Еклански: „Нека за теб бъде достатъчно мнението на тази част от вселената, където Господ е пожелал да увенчае с преславно мъченичество първия от апостолите Си.” (Против Юлиан, 1, 13). Що се отнася до Православната църква, то тя остава вярна на критерия за съборност, формулиран в V в. от преп. Викентий Лерински : „Особено сме длъжни да се грижим за това, да признаваме за истинно онова, в което се е вярвало навсякъде, винаги и от всички”. (Паметни записки, 2).
От православна гледна точка, последователно разяснение на догматите и еволюция на църковния обряд е възможно, но критерий за тяхната правомерност си остава всеобщото признание. Ето защо едностранни провъзгласявания на догмати, доктрини подобни на Filioque от която и да е Църква, се възприемат като нанасянето на рани на останалите части на Тялото (Църквата).
Приведените съждения не трябва да създават впечатлението, че се намираме в безизходица и да ни въвеждат в униние. Необходимо е да се откажем от илюзията за безпринципна уния, защото моментът и обстоятелствата на пълното обединение остават тайна на Провидението и са недостъпни за нашето разбиране. Пред нас стои изпълнението на важни задачи.
Западна и Източна Европа са длъжни да престанат да считат себе си за чужди една друга. Най-добрият модел за утрешна Европа не е империята на Каролингите, а неразделената Романия от първите векове на християнството. Каролинговият модел ни връща в една вече разделена Европа, териториално смалена и носеща в себе си зародиша на всички драматични събития, които ще разтърсват Запада в течение на векове. В противовес, християнската Романия ни дава примера на един разнообразен свят, който е същевременно единен благодарение на причастността си към една култура и едни духовни ценности.
Несгодите, които Западът претърпя и от които продължава да страда, в много отношения произтичат от това, че прекалено дълго време се движи в руслото на традицията на августинизма и й отдава явно предпочитание. Контактите и връзките между християните от латинската традиция и православието в Европа, където границите не трябва повече да ни разделят, могат да напоят дълбоко нашата култура и да й дадат нова плодотворна сила.
Манастир „Преподобни Антоний Велики”, Дром (Франция)
[1] Пипин ІІІ Къси (лат. Pippinus Brevis, 714–768) - френски крал (751–768), основател на династията на Каролингите. Син на Карл Мартел, Пипин сваля последния крал от династията на Меровингите и бива избран за крал, като изборът му получава санкция от римския папа.
[2] Виж например: Дворник Ф., Фотиевата схизма: История и легенди. Unam Sanctam, № 19, Париж, 1950. Превод В. Каравълчевсп. "Християнство и култура"