Великият пост

.


Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/8341/149/

Още апостолите и първите християнски общини започнали да отбелязват в деня на еврейската Пасха спомен за мъченията и смъртта Христови. Отбелязването на Христовата смърт било тъжен помен, повод за скръб, но тъй като събитието трябвало да бъде почетено, то християните го отбелязвали с пост. Така първата християнска Пасха започнала съществуването си като пост. Това бил спомен за кръстната смърт на Христос, кръстна Пасха. Самият пост претърпял едно поетапно развитие в годините, за да достигне днешния си вид на 40 дневен пост – св. Четиридесетница.

Съгласно свидетелството на св. Ириней Лионски (+203), на което се позовава Евсевий Кесарийски (+340), първоначално Великият пост се е ограничавал до еднодневен или двудневен пост, който не се е считал за предпасхален, а за самата Пасха. Тоест, той не е бил подготовка за честване Христовата смърт и Възкресение, а отбелязване на самите събития. През ІІІ в. пасхалният пост в някои Църкви е започнал да се упражнява в продължение на цяла седмица. Тоест, спазвало се е това, което днес наричаме Страстна седмица. В последствие, обособилите се дотогава два независими постни цикъла - един Богоявленски, който съгласно (Мат.4:1-2) е трябвало да бъде 40 дни и едноседмичен - пред Пасхален, били обединени в един. Произходът и на двата постни периода бил свързан с големите монашески центрове в Египет. Обединяването им в един общ цикъл станало по предложение на епископа на Александрия Димитър (+230), което е достигнало до нас в някои коптски и мелкитски извори. Той настоял за обединяването на двата поста в специално писмо до Римския епископ Виктор (+199), Антиохийския епископ Максимин (+201) и Иерусалимския епископ Агапий. В различните църкви процесът на това обединение на двата постни цикъла продължил различно, като на места било необходим един по-продължителен период от време.

В края на ІІІ, началото на ІV в. постът преди Христовото Възкресение започва да добива вида и продължителността, в който е достигнал до нас – 40 дневен пост. Ясно свидетелство за това идва от правило 5 на Първия Вселенски събор на Църквата в Никея (325), където се дават предписания за провеждането на поместни събори: „...един преди Четиридесетница, за да може след отстраняването на всяка неуредица да бъде принесен чист дар на Бога, а втори през есента”. Св. Атанасий Александрийски (+373) в някои от съчиненията си "Празнични послания", "За девството" и др. вече говори за пост през св. Четиридесетница, за едноседмичен пост след Петдесетница, за освещаването на храм, за празника Вход Господен в Иерусалим и палмовите клонки, които били благославяни в църквата.

В „Апостолските постановления”, съставени около 380 г., но съдържащи в себе си сведения от по-стари източници, освен описание на устройството на християнския храм, препоръки за извършване на тайнството Кръщение, ръкоположение на клирици и др. е посочен голям брой вече установени църковни празници и съществуването на пост в сряда, петък, пред Пасха и след Петдесетница.

Тук е мястото да отбележим любопитния факт, че на Изток 40 дневният пост е бил 36 дни и половина. Седем седмици на пост, без съботите и неделите – през които в древната Църква постът е бил забранен – това са 35 дни. Към тях добавяме Велика събота (само през нея постът е бил разрешен) и половината от нощта преди Възскресението, което прави точно 36 дни и половина или една десета част от годината. На Запад се оформя 6 седмичен пост, тъй като за тях и съботите се отнасяли към постните дни, тоест при тях св. Четиридесетницата първоначално съдържала също 36 постни дни. Впоследствие, за да се получат пълни 40 постни дни, през VІІ век, Рим добавя още четири допълнителни постни дни. Ето защо Западът започва своя пост в т. нар. „Пепелна сряда”, която се явява средата на нашата първа седмица от поста. Тази разлика показва различното отношение на източния и западния християнин към поста. На Запад започват поста, посипвайки главата си с пепел, раздирайки одеждите си, за да може нагледно да се изрази страданието и покаянието. На Изток започват поста в телесна чистота като празник за душата. В първия ден на поста не се готви ядене, ето защо трапезата остава „чиста”, откъдето и името на деня – „Чисти” понеделник.

В "Завет на нашия Господ Иисус Христос" - анонимен писмен паметник, създаден през втората половина на ІV век в Сирия от последовател на монофизитството, се описва подробно извършването на тайнството Кръщение. В древността то е било предшествано от оглашение в продължение на три години. През дните на св. Четиридесетница били четени заклинателни молитви. Кръщението било извършвано в нощта на Възкресението.

Св. Четиридесетница започва на „Чисти понеделник”, т.е. понеделника след Неделя сиропустна и продължава 40 дни - до петъка преди Лазарова събота. Предпасхалният период включва в себе си няколко части: три подготвителни седмици (четири недели), шест седмици на Великия пост и Страстната седмица.

Панихидата

.

Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/10198/
Богослужението, свързано с края на земния път на човека, не започва с момента, когато настъпи смъртта и тленните останки на починалите очакват в храма последния църковен обряд. Нито тогава, когато около ковчега се тълпят опечалените и в същото време непричастни свидетели на тайнството на смъртта. Не, това богослужение се извършва всяка неделя, на всеки празник с възхождането на Църквата на небето, когато се отделяме макар и за малко от „всички житейски грижи”, за да станем съпричастни на Бога в тържеството на Църквата. Това богослужение е дълбоко вкоренено в радостта на Пасхата Христова. Тайнството на нашата смърт е квинтесенцията на църковния живот, който провъзгласява смъртта на Господа и свидетелства и изповядва Неговото Възкресение.

Думата панихида в превод от гръцки означава „всенощно пеене”, тоест това е молитва, която се извършва в продължение на цялата нощ. Самото название свидетелства за древността на този църковен чин, за времето на гоненията против Църквата. Още в първите векове се е развило правилото през нощта християните да се молят над телата на починалите си сестри и братя. Поради страх от ненавистта на езичниците, нощта е било единственото време, когато християните са можели да прибират и погребват телата на мъчениците. Тогава необезпокоявани те са можели да се молят и над гробовете им. В отдалечената пещера, в гробището, в катакомбите или в някой уединен и отдалечен дом, под прикритието на тъмнината, символизираща нравственото състояние на древния свят, християните са палили свещи около телата на своите мъченици и с гореща вяра и любов към Господа са извършвали заупокойно пеене и са възнасяли молитви през цялата нощ, а на сутринта са предавали тленните им останки на земята с вярата, че душите са се възнесли към своя Създател, към "Слънцето на Правдата” Христос. От това време е останала практиката последованието за починалите християни в Църквата да се нарича панихида. Св. Йоан Златоуст обяснява значението на запалените свещи при погребението като израз на гореща вяра, надежда и любов в молитвите за починалия.

С отслабването на натиска и преследванията на християните от държавата заупокойното богослужение добило допълнително развитие и тържественост. Още дори преди излизането на Миланския едикт (313 г.) започнали да се извършват тържествени траурни шествия. Телата на починалите започнали да се внасят в храма, били поставяни в средата, срещу царските двери с открито лице в посока изток, по подобие на молещите се християни, за да може душата на починалия да се моли заедно с живите си братя. По този повод св. Григорий Нисийски (ІV в.), като съставя житието на своята сестра св. Макрина, казва, че девиците стоящи в храма около тялото на св. Макрина, прекъсвали псалмопението, за да се любуват на излъчващото благодатна светлина лице на светицата.

Най-ранните свидетелства, че в деня на погребението на починалия се е извършвала света Божествена Литургия са също от ІV в. Погребението на император Константин Велики било извършено след св. литургия. По подобен начин били изпратени в последния си земен път св. Амвросий Медиолански и бл. Августин. Днес опелото за починали може да се извърши, както след св. литургия, така и след вечернята. Православната църква е създала няколко особени чина на опелото: за миряни, за монаси, за свещеници и за младенци.

Същността на панихидата се състои в молитвено поменаване на починалите наши отци, братя и сестри, тъй като никой освен Бог не е без грях и всички се нуждаем от молитвите на духовниците и събратята си за прошка на греховете и даруване на вечен живот, особено когато вече сме приключили земния си път и не може да принасяме плодове на покаяние. По време на панихидата Църквата насочва вниманието на живите към възхождането на душите на починалите към Бога, разказва за това, как застават пред Божия съд и със страх и трепет изповядват делата си пред Сърцеведеца. Без да дръзва да предузнава всеправосъдната тайна на Божия Съд над душите на нашите починали предшественици, Църквата ни разкрива основния закон на този съд – божественото милосърдие, като ни призовава към молитва за покойниците за прошка на греховете им и привличане на Божията милост.

Подбор и превод: В. Каравълчев

Когато политиците ни разделят, Бог знае как да ни обедини

.

Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/6513/64/

В Англия български православен храм няма, ако не броим разбира се импровизирания параклис „Св. Иван Рилски” в двора на посолството ни. Великден е, и празникът на празниците с непреодолима мистична сила привлича почти всички - и „верните”, и тези от третия и от шестия час, и тези от деветия и единадесетия час, привлича дори онези българи, които през годината са пропуснали всички други часове. Някаква невидима връзка с корените ни, с това, което е било „насъщен” за предците ни и неосъзнато тежнение за съпричастност с Този, Който винаги е бил всичко за всеки ни кара да загърбим за мъничко тревогите си и да слезем за час-два от разпятието на егоистичното ни ежедневие за да бъдем частица от тържеството на Възкресението. Веднъж в годината, за час-два... често за Бог и това е достатъчно. Нали точно така се случи с разбойника на кръста?

За българите от Уест Мидландс – района около Бирмингам, втория по големина град в Англия, изборът за Великден не е голям. Пет са православните църкви в града и предградията му, но само един с магнетична сила привлича българите в този ден – сръбския храм „Св. княз Лазар”. Дали защото това е единственият православен храм, изграден като такъв (останалите са преустроени бивши англикански църкви), дали защото само там се служи винаги на църковнославянски или просто, защото колкото и да ни разделят политици и историци, в Христа завинаги сме едно - и тази година десетки българи се събраха в сръбския храм, където заедно със своите сръбски братя възвестиха на целия свят: Христос възкресе!

По ирония на съдбата само седмици след като политиците безотговорно отделиха и признаха независимо Косово, българи и сърби застанаха заедно в храма, посветен на последния голям защитник на православието в Косово св. княз Лазар, за да свидетелстват за истината на Възкресението. За това, че колкото и да ни разделя политиката, Бог винаги ще ни обединява, защото Христос възкръсна!

Отец Миленко Зебич е живата памет, потвърждаващ тази истина. „Българи щяха да ме разстрелят, българин ме спаси”, обича да се шегува той с българите в енорията си, но малцина знаят, какво се крие зад тези думи. По времето на Втората световна война българската армия го арестува и е бил воден на разстрел. Млад български офицер минавал покрай мястото, където е трябвало да бъде застрелян о. Миленко и не позволил да се пролее „братска кръв”. Тази си „българска връзка” отецът е предал и на своя син, втория свещеник в църквата о. Александър Зебич, който винаги има подходящите думи, за да утеши и насърчи вярващите. Точно това отношение и атмосфера карат посетителите на този храм да чувстват на дело думите на псалмопевеца: „Колко хубаво и колко приятно е братя да живеят наедно!” (Пс. 132:1).


Св. Литургия (по благословението на епископ Доситей не се извършва веднага след полунощ, в деня на Възкресението, а около 10 ч. сутринта, за да може и вярващите от по-отдалечените райони да присъстват) и тази година събра хиляди вярващи, която иначе немалкият храм нямаше как да побере. След традиционното кафе в енорийския център и неотменното за този ден „яйцеприношение”, много от българите продължиха тържеството си в другия храм, който пък събира целия спектър на православния свят - църквата „Рождество Богородично”. Нямаше как да бъде отклонена поканата на о. Джон Нанкевил, който след вечерната служба, лично застана зад най-вкусната част от празника, поставила един до друг на празничната трапеза руснаци с украинци, румънци, англичани и грузинци, гърци с македонци и всичко това примесено с много българи.
Христос Воскресе!
27 април 2008, Бирмингам
.

Старецът схиархидякон Иларион (Дзюбанин): Как се спасявате, милички?

.

Автор: Венцислав Каравълчев
Публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/10220/100/

Винаги съм изпитвал вътрешна съпротива срещу опитите да ни бъде наложена традиционната за мнозина представа, че хуморът не е присъщ на светостта, че е чужд на православието и Църквата, че една от най-характерните черти на православната святост е строгостта. Може би затова винаги дълбоко съм се впечатлявал от неподправените, сияещи в усмивка лица на съвременните светци и старци, запечатани за поколенията с помощта на това прекрасно техническо достижение – фотографията. От скромния си опит мога с увереност да кажа, че усмивката и здравият хумор винаги са били неразделна част от православната духовност и верен критерий за зрелостта на един или друг духовник. Топлотата и усмивката разрушават моментално стените на предразсъдъците и създават чувство на увереност, сигурност и комфорт още при първата среща между духовника и търсещия помощта му, докато студеният, сериозен и лишен от всякакви емоции и благост израз издигат непреодолими прегради дори и пред най-добрите намерения. Както казва преп. Серафим Саровски: „Този, който е презрял света, е винаги весел, докато тъгата е неотделима от страстите”. За отец Иларион - старецът, с който искаме да запознаем нашите читатели днес, „хуморът е особено необходим на монасите, дори заради това, че той е свойствен за безгрижните и бедните, които нямат какво да губят и от какво да се страхуват. И наистина, от какво да се страхува дълбоко вярващият човек, ако той във всичко се осланя на Бога: ‘Господ е моето спасение, от кого ще се плаша?’ (Пс. 26:1), и какво може да загуби, ако дори смъртта за него е придобивка, по думите на ап. Павел?”

Преди две години, на 21 октомври 2007 г. православният свят се прощава с още един духовник, за когото важат думите: „С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих; прочее, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведният Съдия; и не само на мене, но и на всички, които са възлюбили Неговото явяване”(2 Тим. 4:7-8). Старецът Иларион е роден на 5 март 1924 г. в Русия, град Щигри, Курска област, семейството му малко по-късно се премества в Харков. На 12 годишна възраст загубва баща си, който е бил едва на 46 години.

В живота му особено голямо влияние оказва неговата леля Нектария, монахиня още от царско време. Когато е мобилизиран на фронта по време на Втората световна война, тя му дава за благословение пояс с напечатан на него 90-и псалом. През 1943 г., като ефрейтор от артилерията, о. Иларион участва в една от най-тежките битки на цялата война - тази при Курската дъга. За това време той пише: „Струваше ми се, че бях на дъното на ада, когато куршумите и осколките на снарядите убиваха намиращите се до мен войници, аз си спомнях за благословението на моята леля, четях този псалом и Господ не един път ме спасяваше от неизбежна гибел...”. Тогава, в тези напрегнати дни, той дава обет на пресвета Богородица, че ако оцелее, ще служи на Господа до края на дните си.

През 1949 г. по молитвите на монахиня Нектария, отец Иларион окончателно приема решение да посвети живота си в служба на Бога. През 1950 г. постъпва като послушник в Киево-Печорската лавра, а през 1957 г. е постриган за монах с името Игнатий. През 1960 г. Киево-Печорската лавра е закрита от комунистите, подобно на Рилската св. обител у нас, а монасите изгонени. Отец. Иларион отива в Почаевската лавра, където носи послушанието – екскурзовод, което му дава възможност да общува с хиляди различни хора, от различни народности и култури. Гоненията на Хрушчов обаче не пощадили и Почаевската лавра и се наложило отецът да напусне лаврата и близо 15 години да служи в Харков. Едва през 1977 г. се връща отново в Почаев. В продължение на 35 години отецът се въздържа от приемането на свещенически сан. Но след завръщането си през 1988 г. в Киево-Печорската лавра под давление на братството променя мнението си. През 1991 г. във връзка с 1000 годишнината от Кръщението на Киевска Рус, братството на лаврата постановява да бъде ръкоположен за дякон. Същевременно о. Иларион пише молба с настояване за пострижение в схима. Митрополитът одобрява и скоро след като е ръкоположен за дякон, отецът е възведен в сан схийеродякон, а в последствие в схиархидякон. След кратко пребиваване в Йерусалим, по благословението на митрополита на Киев и цяла Украйна Владимир през 2001 г. отец. Иларион отива на Света Гора. Пребиваването му на Атон също е кратко и по волята Божия се завръща в Киево-Печорската лавра. Последните години от живота си прекарва в Преображенския манастир в Стеблов. Отецът много обичал неделята - деня на Възкресението. За него всяка една неделя била малка Пасха. По този повод той често обичал да казва: „Аз ще умра в неделя”. Така и станало, предсказвайки своята смърт, отец Иларион умира на 21 октомври 2007 г.

Много може да бъде изписано за този скромен, юродив и прозорлив старец, за това как по неговото лично застъпничество пред тогавашния президент на Украйна Л. Кучма Киево-Печорската лавра не е предадена в ръцете на патриарха-разколник Филарет или за това, че предсказва трагедията на Югославия. Многобройни са интересните истории свързани с него, а те могат и още да се допълват от спомените на обгрижваните от него стотици духовни чеда по целия свят. Известно е, че той има духовни чеда дори в България и заради тях о. Иларион е посещавал родината ни. Но тук не сме в състояние да обхванем всички интересни моменти от духовническия му път, защото идеята ни бе да разкажем за неговото невероятно чувство за хумор. Хуморът, който по думите му лекува човека от лицемерието и високомерието.

* * *
Около беседката, недалеко от килията на отеца, се е събрала голяма тълпа. Идва редът на една от многобройните чакащи и тя веднага пада в краката на стареца. С огромно съкрушение започва да нарежда:

- Грешница съм аз, батюшка, голяма грешница, наруших поста и ядох колбас.
- Какъв колбас – строго пита отец Иларион. - Я ми дъхни.
- Ох, грешницата аз. Ох, Боже, от лавката, взех си „кучешка радост”, от рубла и петдесет килограма.

- Не си ти никаква грешница, мъченица си – да ядеш от този салам... Няма да ти дам заради това епитимия, но виж, затова че произнесе напразно името Господне – 20 поклона. Тръгвай!

Става с усилие жената и тръгва неуверено, отива си, но след малко, измъчвана от съмнения, се връща отново:

- Батюшка, защо ме накара да ти дъхна?
- Прости, майко, стори ми се, че миришеш на алкохол.
- Ох, горката аз – пада отново в краката на стареца. – Ох, грешницата аз, съгреших... Пих, отче, пия от тая зараза, ама не днес, вчера пих.
- Е, щом е било вчера, тогава ще направиш десет поклона по-малко – строго заявил отецът.
* * *
През 80-те години в Почаевската лавра пристига на екскурзия представителна група офицери начело с началника на армейския щаб. Подредени и строени около килията на о. Иларион, офицерите очакват той да се появи, за да ги разведе из лаврата. Излиза старецът с огромна връзка ключове и с бодра стъпка се насочва към генерала. За генерала това се оказва необичайна ситуация, за първи път му се налага да общува отблизо с монах. Застава мирно и козирува:
- Началник щаб на Червенознаменния прикарпатски военен окръг генерал-лейтенант Грачов.
Отец Иларион с не по-малка сериозност също козирува:
- Войн на Небесния Цар, архидякон Игнатий (в схима Иларион), Почаевска лавра.

* * *
Късна есен в края на 90-те години. Уморен, отец Иларион в пълно схимническо облачение се прибира, подпирайки се на бастунчено си след дълга служба в килията си. Изведнъж към него се втурва огромен млад мъж, с остригана до голо глава, облечен в тъмно кашмирено палто, с ярко червен шал – типичен представител на „новите руснаци”.

- Ей, слушай, бащице... Мене тук при вас ме изпратиха... Ти ще извиняваш, че аз така, по-простичко, ама ваш'те работи не ги разбирам. Имам проблеми, сериозни. Помогни ми.

Отец Иларион го поглежда и пита:

- Какво има, уважаеми?

- Ами тука, виж сега, една такава работа – започва смутено младежът. - Казаха ми, отиваш в Лаврата. Има там един, най-главният, лесно ще го познаеш, облечен е целият в черно, с черепи и кости на фланелката... Той се познава с всички, дето са му подобни и лежат погребани в пещерите. Там стават големи чудеса. Всичко могат да направят...

Отец Иларион развеселен пита:
- Как се казваш, чедо?
- Василий ме наричат, Вася. Аз съм от Москва, бащице, помогни.
- А, Василий Блажени е дошъл!
- Да... абе не! Мен фамилията ми е друга, ама на теб що ти е фамилията ми?
- Е, извинявай. Какво трябва да помогна?
- Мангизи ми трябват, разбираш ли, много мангизи!
- Какво? - неразбиращ пита отец Иларион.
- Кинти, мангизи, зелени гущери... пари бе, бащице, пари!
- А, пари...
- Казаха ми там, в Москва – отивай в Лаврата, помоли се да ти помогнат, разбираш ли? По работа съм дошъл тука.
- А от мен, какво искаш?
- Ами, ей така да се помолиш на твоите подобни, да се появят при мен мангизи.
- Не са подобни, а преподобни! А виж, молитвата е хубаво нещо. Хайде да се помолим
- Слушай ся, бащице, аз съм човек дето си държи на думата. Имай предвид, че я нещо не се получи, както трябва, ще си имаш работа с мен.
- Ех, какво ще ми вземеш, глупчо? Добре сега, не се обиждай, хайде ела в килията ми.
- Бащице, аз казах, не ме гледай, че съм малък на години...
- Ти какво, и в затвора ли вече си бил?
- Пу-пу! - плюейки през рамо, недоволен процежда Вася. - Не бе, бащице, така се казва.
- Хубаво, хубаво, само недей да плюеш тука, че ще ни накарат да мием целия коридор.

Влизат в килията на отец Иларион. До стената в дясно – неудобен дървен креват, вляво една проста библиотечка. Аналой с икони, много икони, в рамки и без рамки, фотографии. В ъгъла табуретка, до нея дървена пейка. Старецът уморено се отпуска на дървеното легло.
- Седни за мъничко, Вася, аз .. ей сега ще се помолим.

Вася пристъпя от крак на крак, крие ръце зад гърба си – вижда се, че за първи път попада в подобна обстановка и се чувства неловко.

- Аз ей сега, Вася, ей сега. Ето, вземи молитвеника и чети. – Вася с неохота взима молитвослова и го разгръща.

- Ми, кво да чета тука, то всичко на чужд език написано...
- Не е на чужд език, Вася, а на църковнославянски. Е, хубаво, ето ти на теб на руски – казва старецът, като му подава друга книга.
- Ама чакай сега, вие нали казахте, че ще помогнете, ще се помолите... Аз такова, не умея, въобще не умея.
- Ти какво, Вася? Не умееш да четеш ли?
- А, не бе, не, такова... Никога не съм се молил.
- Няма нищо, Вася, това може да се поправи. Ето сега и ще започнем. Защото... в противен случай нищо няма да се получи. А и аз съм си забравил в трапезарията очилата... Ама щом не искаш, няма да те насилвам – надига се от леглото отец Иларион.
- Хубаво де, хубаво, ще се молим – разтваря книгата Вася. – Къде да чета?
- Започни с молитвата „Отче наш”. Ти чети, а аз ще повтарям.

След кратка пауза Вася започва неуверено: „Отче наш. Иже неси на небе...”

- Не неси, а еси! Тоест, Ти, Който си на небето. Продължавай!

След няколко минути молитвата е прочетена.

- Сега да прочетем „Достойно есть...”.

- К'во? Пак ли?
- Не пак ли, а продължавай!

След няколко минути завършват и тази молитва. Василий вече едва издържа на напрежението и е готов да зареже всичко, но събира сили и с неуверен, но уважителен глас казва:

- А за парите кога ще се помолим? Нали обещахте?

Очите на Василий се спускат надолу, под кревата на стареца, където е поставен отрано приготвен от стареца ковчег. „Да, мисли си Вася, този дядо е сериозен, много сериозен”.

- Сега, сега, Вася – изважда го от мислите му гласът на стареца – Какви пари са ти нужни?
- Ами как какви, обикновени, долари, евро, лири – развълнувано прошепва Василий.
- Какви долари, евро?
- Ами в смисъл – американски или европейски пари.
- Аха, - съвсем сериозно казва старецът – Давай тогава твоите долари на размножение.

С недоумение, но видимо доволен Василий тършува по джобовете си и вади банкнота от 10 долара.

- Ето една десетачка, останала последна... А на мен ми трябват още много.
- Щом трябват много, тогава много. Ей там, виждаш ли саксията с цветята? Вземи си парите и ги засади вътре. Ще ги поливаме, ще ги наглеждаме... ще израсте парично дърво, ще берем...

Замръзнал и невярващ, Василий гледа тъпо на отеца и не може нищо да каже. Настъпва тягостна тишина.

- Ти, Вася, си мислиш сега: „Изкукуригал е старецът, за глупак ме взима”. А какво ще си помисли за мен Господ? Аз съм схимник, обети съм дал, за нестежание обет и изведнъж да падна на колене и да го моля за торба пари? Какво ще си помисли Господ?

Василий трие неловко носа си и като се чуди къде да остави молитвеника, бавно отстъпва към вратата.

- Ти, отче, такова... прости. Бог да бъде с парите...
- Не, миличък, Бог с тебе. Винаги да бъде Бог с тебе. Всеки ден помни Господа. Колкото можеш, моли се. А парите... Ако е необходимо, ще има и пари – ще ти се дадат. И чувал с кинти, и с мангизи, с долари и евро.

Гостът видимо доволен, че всичко е свършило, казва:

- Е, аз да тръгвам вече, време е.

- Къде ще тръгваш? – разнася се строгият вик на отец Иларион.

Василий уплашено поглежда ту стареца, ту ковчега под леглото му.

- А чай със сухари и малиново сладко кой ще пие с мен? Какво си мислиш, извърши си молитвения подвиг и хайде – тръгваш. Не става така. Ето вземи си доларите и да запалиш една свещ, най-голяма в храма на Василий Блажени в Москва. Да му се помолиш. Сядай сега, ей там на пейката, аз бързо ще приготвя всичко.

Старецът още дълго разговаря с Василий, който си тръгва видимо окрилен.

След няколко месеца пристига поклонник от Москва и търси о. Иларион. Носи специални поздрави от „Василий от Москва” и думите: "Предайте моля поздрав (пари не изпращам – няма да вземе) на онзи старец, дето целия е облечен в черно с черепи и е слаб като скелет. Ние с него даже долари сме садили. Кажете му моля, че при Василий всичко e наред. Още не е почнал да се спасява, засега има само торба с пари”.

* * *
Края на 90-е години. Добре облечен господин спира отец Иларион на входа на храма и пита:

- Бъдете така добър, уважаеми. Къде тук при вас има благоприятна среда? Нужна ми е, за да прочистя аурата си.

Старецът Иларион изважда от джоба си една носна кърпа, шумно се издухва в нея и я скрива в подрасника си. След това добавя с благ глас:

- Днес, мили човече, не е сряда, а петък (игра на думи – в руския език среда се използва и за среда и за сряда). А за прочистването, да, вие действително се нуждаете от такова. Добре би било да слезете до Почаевския манастир и да помолите о. Антим да ви чете. Той е добър, ще ви помогне.
- Защо ми е на мен да ми четат? Аз съм грамотен, психиатър съм, доктор на науките. Говоря пет чужди езика.
- Да, но този свещеник ще ви говори на най-важния език – на езика на Господа.
Психиатърът видимо объркан отговоря:
- Да... Този език аз наистина не го знам и щом вие съветвате... Да, да, ще отида.

* * *
- Батюшка, заповядайте в нашия манастир, - моли млада монахиня. – При нас е такава благодат, все едно раят е слязъл на земята. Природата е чудесна! Сестрите при нас са като ангели. Е, без крила разбира се, но никога не се сърдят, на всички се покланят, всички много се обичат...”.

Близо до тях стояла възрастна монахиня. Слушала, мръщела се, слушала, мръщела се и накрая не издържала и казала: „Това у вас не е манастир, а бардак. Вас даже и бесовете не ви изкушават”.

- Да, - съгласява се тъжно отец Иларион – манастирът е полесражение. Води се непрестанен бой за православните души... Как се спасявате там, милички?

Младата монахиня видимо обидена, отговаря с половин уста:

-Спасяваме се батюшка, хубаво се спасяваме, молим се постоянно.
- А от какво живеете? Трудите ли се? – пита нарочно отец Иларион.
- Постоянно се молим, отче, за работа не остава време. Живеем за сметка на благодетели. Пожертвования събираме.
- Е, да помага Бог. И за това, Слава на Бога. Ще дойда при вас, на пролет ще дойда. Градина ще ви помогна да си направите. Може пък нещо да посеете. Бях веднъж в един женски манастир. Вярно, отдавна беше. Всички сестри на полето, работят, само една седи... Питам: „Майко, а вие защо не помагате?”. А тя се обиди. „Аз казва не съм майка, а схимница”. И се скри в килията си.
* * *
Често хората се обръщали към отец Иларион за съвет относно поста. Той с усмивка отговарял на всички въпроси кога и какво може или не може да се яде. Повтарял, че духовният пост е много по-важен от телесния, както и че без телесният е невъзможно да се управлява духовния. Но винаги наблягал на думите: „Всичко яжте, само един друг не се яжте!”.

В статията са използвани материали от книгата "Старцы Киево-Печерский и Почаевский", Киев, 2008 г.

Старецът Паисий: "Свещенството не е средство за спасение"

.

Автор: Старецът Паисий
превод: В. Каравълчев
публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/1371/48/

Отец Паисий, защо не приехте свещенически сан?

- Нашата цел е да се спасим. Свещенството – това не е средство за спасение.

А на вас не са ли ви предлагали да станете свещеник?

- Настояваха не един път. Когато живеех в общежителен манастир, ме караха да приема и свещенство, и велика схима. Но целта се състои в това, да станеш монах вътре в себе си. Аз съм се интересувал само от това – нищо друго не ме е занимавало. Още като юноша, мирянин, преживях някои чудотворни неща и затова, като отидох в манастира, си казах: “Това ми стига, за да живея по монашески”. Усилията си насочих натам и никога не ме е занимавал въпросът, кога ще ме пострижат във велика схима и ще стана ли свещеник.
Неотдавна в келията Панагуда, където живея, дойде един човек, който много настояваше да приема свещенически сан. Той даже ходи по този повод във Вселенската патриаршия, а когато на Света Гора пристигна представителство от Константинопол, той отиде при тях със същия този въпрос. Но архиереят му отвърнал: “Кажи го това на самия отец Паисий. За да не стане така, че ние да приемем решение за неговото ръкоположение, а той да избяга от нас”. И ето на, той идва при мен. Като го чух, чак му се развиках. Тогава той ми каза: “Стани най-накрая свещеник, за да можеш да четеш на хората дето идват при теб разрешителна молитва. Защото те като идват при теб, говорят не само за трудностите си, но и за греховете си. Нали ти ми се оплакваше за бъркотията, която настъпва от това, че хората по различен начин разказват за духовните си проблеми пред различните духовници? Не се ли е случвало, ти да им казваш да разкажат същото на своя духовник или архиерей, но те му казват само половината? Ето затова - стани сам духовник, изслушвайки греховете на хората, да им четеш и разрешителна молитва и така да получават хем прошка за греховете си, хем разрешение на духовните си проблеми.” Всичко това, бедният, го казваше с добри помисли, но то не беше за мен.

Отче, какво да прави човек, който чувства, че няма сили за свещенство, но другите го подтикват да приеме това служение?

- Трябва да им каже, какво мисли. Никого не могат да принудят нито към свещенство, нито към велика схима. Въпреки това, ако човек от послушание и със смирение приеме това, което му предлагат, ако към това прибави мъничко любочестие и мъничко любов, то Бог ще възпълни всичко останало. Освен това, хората притежават безпогрешен критерий: те познават този, който е станал свещеник от любов към Бога и за служение на Църквата Му. Защото има и такива, които искат да станат свещеници от похот и от славолюбие. Ако такива свещеници изпаднат в някакво затруднение, много ще се измъчват, тъй като Христос няма да им помогне, докато не се смирят и покаят. Ако човек иска да стане свещеник, без да преследва никакви мирски цели, в момент на опасност Христос ще му помогне. Но по принцип духовният закон е такъв: другите трябва те принуждават към свещенство, те трябва да са го поискали, трябва да го е поискала Църквата. Тогава теб ще те покрива Христос и ако ти се окажеш в трудно положение, в твоя защита ще застанат мнозина и сам Христос ще ти помогне.

Макар и рядко, но се случва някои да приемат свещенство не по духовни съображения. Аз за такива въобще и не говоря. Повечето хора приемат свещенство с добро разположение. Но после започва своето дело дяволът и виждаш, как у отеца се появява любов към славата, страстно желание за получаване на по-висок сан и той забравя за всичко. Някои стигат дори дотам, че използват хора, приятелства, посредници, за да бъдат назначени за настоятели (председатели) на храма, за да станат архиереи, да получат някаква църковна длъжност... Започват заради Христа, завършват заради златния кръст... Златни кръстове, златни митри, брилянтени панагии... Всичко, освен това, което е единствено потребно. Как само ни лъже дяволът, ако не внимаваме!

А какво иска Бог от свещеника и какво искат от него хората?

- Това, което Бог иска, е толкова голямо, че по-добре не питай за него. А относно това, какво искат хората... Някога, свещениците са се подвизавали, били са святи и хората са благоговели пред тях. А днес искат от свещеника две неща: да не бъде сребролюбец и да има любов. Ако хората намерят у него тези две неща, те го считат за свят и тичат към църквата. А щом бягат към Църквата, се спасяват. После Бог, по Своето снизхождение, спасява и свещеника. Но при всяко едно положение, свещеникът трябва да има голяма чистота.

Дяволът се старае да обезсили монаха чрез ропот и недоволство, за да може да го разстрои и молитвата му да се лиши от всяка духовна сила. За да има монахът благодатта на Светия Дух, той трябва да е истински монах. Само тогава той притежава някаква от Бога дадена власт и с молитвите си помага на хората успешно. Но свещеникът, даже когато не се намира във високо духовно състояние, пак помага на хората – чрез властта на свещенството, която му е дадена. Помага им като извършва Тайнствата, служи молебени, треби, изпълнява другите свещенически задължения. Даже човек да убие, тайнствата му са действителни, до момента, когато не му забранят да свещенодейства. Но ако свещеникът пребивава във високо духовно състояние, то той помага много повече на хората.

Като отговарям на свещеници, които ме питат как могат да помогнат на своите енориаши, подчертавам едно – трябва да се стараят да работят над себе си. Да изпълняват молитвеното си правило, но да не се ограничават с него. Нужно е да се трудят духовно “свръх нормата”, за да имат винаги някакви духовни запаси. Духовната работа над себе си – това е едновременно и незабележима работа с нашите ближни, защото добрият пример говори сам за себе си. Хората като виждат доброто, му подражават. А като му подражават, се изправят. Ако не натрупаме духовно богатство, така че да живеем на “духовните проценти”, когато ни се наложи духовно “даром” да работим за другите, ще бъдем най-нещастните и достойни за съжаление хора. Затова не трябва да мислим за работата над себе си като загубено време – каквато и да е тази работа – кратка, дълга, потоянна или докрая на живота ни. Защото това тайнствено дело притежава свойството тайнствено да проповядва Словото Божие в душите на хората. Божият човек, който има благодат, предава Божествената благодат и на другите, като променя плътските люде. Като ги освобождава от робството на страстите, той по този начин ги приближава до Бога и те се спасяват.