Есе за любовта

.

Автор Александър Никифоров
Превод: В.Каравълчев
публикувано:
http://www.dveri.bg/content/view/10597/132/

Възможно е и да греша, но през последните две-три десетилетия почти спряхме да говорим за любовта. Темата за любовта, изпълваща лирическата поезия, музиката, изобразителното изкуство, нашето ежедневие, изчезна. Днес дори е непривично да говориш за любовта, направиш ли го – отговарят ти с иронична усмивка.

Днес се говори за секс, за бой-гърл френдове и други подобни неща. Каква любов, когато вестниците пускат обяви на млади момичета предлагащи своите услуги? Любовта, по всичко изглежда, се превърна в анахронизъм. Това е и печално, и много тревожно, защото способността да обича е отличителна черта на човека. Губейки способността си да обичаме, ние губим човешкото в себе си, приближаваме са към животните, които също се размножават.

Любовта е много широко и доста неясно понятие. В античността гърците са различавали два вида любов. Спокойното, устойчиво чувство – почитта, привързаността, предаността – те наричали „филия”. Това е любовта към родителите, към професията, родния град, отечеството. От корена на „филия” произлизат някои наши съвременни думи: „филантропия” – любов към човека, „философия” – любов към мъдростта, „филаделфия” – любовта към братята и сестрите. Понякога „филията” може да се превърне в страст, например любовта към властта, богатството, към славата или наслажденията и тогава тя заслужава нашето осъждане.

Друг характер носи любовта между половете. Гърците наричали тази любов „ерос” и я обожествявали като неудържима стихийна сила, оплодотворяваща целия космос. За разлика от „филията”, еротическата любов е стихийна, неудържима, непостоянна. Чрез нея се осъществява мощния стремеж на живота към продължение, размножаване, неговия порив към безсмъртието. Затова „еросът” е свойствен не само за хората, но и за животните. „Еросът” – това е неудържим стремеж към противоположния пол. Той се проявява особено силно и нагледно в ранното юношество, когато младият човек се влюбва във всички жени. Да си спомним за Керубино от комедията на Бомарше или от операта на Моцарт „Сватбата на Фигаро”: той изгаря от страст и при вида на графинята, и при появата на прислужниците й, и при първата си срещата с момиче. Именно любовта между половете, между мъжа и жената са възпявали поетите, тази любов пронизва драматургията, литературата, музиката, живописта.

У човека, който е развил дълбоко съзнание, влечението на ероса придобива специфични, човешки черти. Нас ни влече не към всички представители на противоположния пол, а само към един. Само един измежду милионите представители на противоположния пол може да ни даде това висше еротично наслаждение – това непоносимо остро преживяване, с което природата ни възнаграждава за зачатието на новия живот. Човекът не е просто животно, надарено с физиологични инстинкти, но личност, психически и духовно уникална, и нас ни привлича именно личността в нейната цялостна телесно-духовна пълнота. Одухотвореният ерос - това е, което наричаме любов между половете.

Каква е същността на духовната страна на любовта? Руският философ В. Соловьов счита, че духовният смисъл на любовта се заключава в преодоляване на естествения егоизъм на човека. Разбира се, всеки човек вижда самия себе си като най-висша ценност, обича себе си повече от всичко, грижи се за себе си и себе си пази. Всеки човек е център на своя вътрешен свят, това е оста, около която се въртят неговите чувства, мисли, желания и помисли. Но когато човек се влюби, изведнъж се оказва, че другият човек – любимият става за теб по-ценен, отколкото си ти самият за себе си. Центърът на твоя вътрешен свят се измества и този център преставаш да бъдеш ти, а става другият човек, в който си влюбен. Неговото съществуване изпълва с нов смисъл целия ти живот, ти вече не си сам в своя вътрешен свят, а сте двама. Облаците на небето рисуват за теб профила на любимия човек, ароматът на цветята те кара да си представяш как би им се възхищавал любимият...

Любимият човек като слънце осветява целия свят на твоето съзнание, всички вещи около теб са обагрени в нови, свежи цветове, а душата се изпълва с безкрайна радост. Двама души, които се обичат, приличат на двойна звезда, всеки се върти около любимия, живее и диша с него.

Любовта облагородява човека, прави го по–търпелив, чувствителен, милостив. Любовта подбужда към самоусъвършенстване. С нежна внимателност се отнасяш към любимия човек, стремиш се да станеш по-добър, по-истински, за да бъдеш достоен за неговата любов. А грижата за другия, взаимната грижа, пълното физическо и духовно сливане доставя такова съкрушително, зашеметяващо наслаждение, което не е способно да достави нито едно удовлетворяване на чисто физическото влечение. Много мислители са обръщали внимание на още една страна на любовта: заедно с преодоляването на егоизма, заедно с обожествяването на любимия човек, в любовта присъства и чувството на състрадание, съчувствие към любимия. „Ако любовта- ерос, не се съедини с любовта-жалост, то резултатите от такава любов са мъчителни и опустошителни. В ероса сам по себе си има жестокост и затова той трябва да бъде смиряван от жалостта”, казва Бердяев.

В заобикалящата ни действителност има достатъчно много низост и мерзост, грубост,
болка и страдание. Самите ние неволно сме способни да нараним любимия човек. Осъзнавайки това, ти се стремиш да предпазиш любимия от ударите на живота, да го оградиш от тези преживявания и неприятности, които го заплашват от всички страни. Ти му съчувстваш и заедно с него преживяваш неговата болка и огорченията от обидите.

Уви, любовта не винаги среща взаимност. Има и несподелена любов. Но и тя е прекрасна и необходима на човека. Тя също освещава и облагородява душата му, подобно на споделената любов.

Аз не й бях другар, нито пък мъж,
Аз само вървях по следите, -
Днес цялото небе бих й дал,
А утре дори и земята!

По всичко изглежда, че одухотвореният ерос – висшата степен на любовта, напуска живота на хората. Остава само филията, при това не като любов към хората, отечеството или приятелите, а към вещите, комфорта и физиологическите наслади. В света, където господстват търговско-паричните отношения, хората свикват да гледат на другите като на стока, която могат да купят. И по-лошо, започват да гледат и на себе си като на стока! Момичето, победило в конкурса „Мис Русия”, гордо заявява: „Сега мога да се омъжа за олигарх!” Нейната ценност в собствените й очи се е увеличила и сега тя е готова да се продаде само на много богат човек. За каква любов говорим тук! Остава само сексът – физическото упражнение, което намалява половото напражение, а хората стават партньори по сексуална физкултура. И даже престава да бъде важно от какъв пол е твоят партньор. Не е ли това свидетелство за факта, че съвременната постиндустриална цивилизация постепенно ни превръща в животни?

Поетите и философите в продължение на хилядолетия са се опитвали да разберат, какво е любовта, описвали са проявите й, нейните видове и етапи и въпреки това до днес любовта остава нещо непостижимо. И наистина, защо всъщност ние изведнъж се влюбваме в някакъв човек? Често изглежда, че няма никакви основания за любов, тъй като ние за първи път виждаме човека, но тя внезапно се запалва в душата ни и ние не сме в състояние да направим нищо: „Любовта изскочи пред нас, както из под земята изскача убиец на алеята, и ни порази и двамата едновременно! Така поразява мълнията, така поразява финският нож!” (Булгаков, М. Майсторът и Маргарита). Ето тази непредсказуемост, неочакваност на любовта, нейната необяснимост с никакви рационални съображения е нейната най-велика тайна. Говорят ти, че той (тя) не е красив, не е много успял и не умее да печели пари или не умее да готви, но за обичащия човек тези неща са безразлични. Нещо повече, недостатъците на любимия се превръщат в очите му в достойнства, придобиват характера на мили своеобразни черти, не по-малко ценни от самите достойнства и постижения. Затова няма човек, недостоен за любов, всеки е в правото си да се надява, че ще обича и ще бъде обичан.
Превод: В. Каравълчев
.

Св. Стефан - първият мъченик на Църквата

.

Автор: Венцислав и Стефан Каравълчеви
публикувано в: Двери. бг http://www.dveri.bg/content/view/10559/171/

Днес Църквата празнува паметта на своя първомъченик св. Стефан. Животът на светеца до времето на избора му за дякон от апостолите (Деян. 6:5) за нас остава напълно неизвестен. Ние не знаем нито кога се е родил, нито кога и от кого е бил обърнат в християнството. Нещо повече, всичките ни основни сведения за подвига и делото на този дивен „мъж, изпълнен с вяра и Дух Светий”, дължим на перото на св. ап. Лука и неговата книга „Деяния на светите апостоли”. Св. Епифаний Кипърски (+403 г.) в своето „Срещу ересите” (Panarion), споменава св. Стефан измежду числото на седемдесетте апостоли. Някои изследователи считат, че това свидетелство на св. Епифаний не заслужава доверие, но техните мнения не се базират на някакво конкретно доказателство. Сведения от по-късно време дават на някои основание да допуснат, че св. Стефан е роднина на св. ап. Павел. Името на светеца е гръцко (гр. stefanos - венец), затова едни изследователи считат, че е от еврейската диаспора, но други изказват мнение, което изглежда много достоверно, а именно, че името на светеца е гръцки превод на арамейското Kelil (kelila – венец, корона). Интересно е, че при откриването на мощите на светеца, според преданието, в гроба е намерена плоча, на която е изписано името Келил, което кара мнозина изследователи да считат, че това е рожденото име на светеца. Като допълнителен аргумент в полза на това твърдение е фактът, че в книга Деяния (6:5), където се изреждат имената на новоизбраните дякони, единствено за дякон Николай изрично се указва, че е „прозелит от Антиохия”.

Пламенната реч пред Синедриона, в която св. Стефан изобличава юдеите, показва, че той отлично е познавал Писанието - което ни дава основание да предположим, че и той подобно на ап. Павел е бил ученик на Гамалиил. Свидетелство, че Гамалиил не е бил безразличен към личността на св. Стефан, е фактът, че той лично се погрижил тялото на светеца да бъде погребано. Без да разполагаме с някакво изрично указание относно възрастта на светеца, можем да предположим, че когато достига „Христовата възраст” в Йерусалимската църква възниква недоволство в средите на християните „елинисти”. „Елинисти” са били наричани онази част от юдеите, които живеели в странство, заради това, че били родени и израснали извън пределите на Израил. Повечето от тях говорили на широкоразпространения в пределите на Римската империя гръцки (елински) език, откъдето и получили прозвището си „елинисти”. Част от тези „елинисти”, които апостолите обърнали към Христа, започнали да се оплакват, че в Йерусалим не се грижели достатъчно за техните вдовици (Деян. 6:1). За да уталожат конфликта, апостолите предложили да бъдат избрани хора, които да се грижат за трапезата на вдовиците, тъй като те самите трябвало да се занимават с проповядване Словото Божие и не подобавало да бъдат откъсвани от него. Избрани били седем изпитани във вярата си, добродетелни мъже, които апостолите ръкоположили за дякони. Измежду тях, св. Стефан, който се отличавал с голямата си вяра и духовна сила, бил избран за първенствуващ и наречен архидякон.

Освен с обгрижването на вдовиците и нуждаещите се, дяконите, подобно на апостолите, се занимавали с проповядването на Словото Божие, въобще те станали първи техни помощници. Св. Стефан изпълнен с гореща вяра, с особено дръзновение изпълнявал своите задължения, като извършвал в името Христово големи знамения и чудеса (Деян. 6:8). Това, разбира се, изпълвало фанатичните юдеи със злоба и ненавист срещу светеца и те търсили удобен случай, за да го посрамят, като влязат в спор с него по въпросите на вярата и Писанието. Св. Стефан обаче, изпълнен и просвещаван от Св. Дух, винаги говорил толкова неотразимо убедително, че юдеите сами унизени били принуждавани да признаят поражението си (Деян. 6:10). Това още повече засилило ненавистта им срещу праведника и те търсели удобен случай да се избавят от него. Били изфабрикувани обвинения, намерили се и лъжесвидетели, които да обвинят св. Стефан в богохулство (Деян. 6:11; 14) и той бил изправен насилствено (за това свидетелства думата synerpasan, използвана от ап. Лука) пред Синедриона. В Синедриона светецът оборил всички обвинения срещу него, като остро изобличил неверието на юдеите, привеждайки им примери от цялата история на еврейския народ, започвайки с Авраам и завършвайки с цар Соломон (Деян. 7:1-50).

Особено силни били заключителните слова на светеца, които юдеите не могли да понесат и те до голяма степен предопределили съдбата му: „Твърдоглавци и необрязани по сърце и уши! Вие всякога се противите на Светия Дух, както бащите ви, тъй и вие. Кого от пророците не гониха бащите ви? Те убиха ония, които предизвестиха идването на Праведника, Чиито предатели и убийци станахте вие сега, - вие, които приехте Закона при служение на Ангелите, а го не спазихте” (Деян. 7:51-54). Светецът бил изведен в покрайнините на града, според преданието в Йосафатовата долина – между Йерусалим и Елеонската планина, където според обичая юдеите (Виж. Левит 20:2) започнали да хвърлят по него камъни. За да не им пречат връхните дрехи, участниците в убийството ги съблекли и ги оставили на младежа Савел – бъдещия ап. Павел да ги пази (Деян. 7:58). Особено силни са последните слова на мъченика, преди да предаде Богу чистата си душа: „Господи, не зачитай им тоя грях!” (Деян. 7:60), показващ пълното превъзходство и несравнимото достойнство на християнството и християните над всяко друго изповедание. Според преданието мъченическата смърт на св. Стефан, била наблюдавана от Елеонската планина от пресвета Богородица и св. Йоан Богослов, които горещо се молили за него.

След смъртта му, ако се доверим на преданието, юдеите захвърлили тялото на светеца, за да стане храна на птиците и зверовете. Това е станало въпреки предписанието на закона, че телата на убитите публично с камъни, трябва да бъдат погребани на място, посочено от Синедриона. На втория ден след мъченическата си смърт, светецът бил погребан от „благоговейни човеци”, които дълго плакали над тялото му (Деян. 8:2). Пак според преданието, както ще видим от историята по откриване мощите на светеца, това бил законоучителят Гамалиил, заедно със своя син Авив, които по-късно биват кръстени от светите апостоли Петър и Павел и причислени към лика на светците. Те отнесли мощите на светеца в своето село Кафар Гамала (селото на Гамалиил), отстоящо на около 2-3 км. от Йерусалим и го погребали с почести в своята гробница.
Близо 400 години мястото, където бил погребан св. Стефан, остава в неизвестност за Църквата. Самата памет за мъченическата смърт на светеца също избледняла с годините. Интересно е, че св. ап. Павел, който по свидетелството на св. ап. и евангелист Лука е присъствал и одобрил убийството на св. Стефан (Деян 7:58; 8:1), нито веднъж в своите послания не споменава името на първия Христов мъченик. Може да допуснем, че ап. Павел е писал за него в отделно свое писание, което не е достигнало до нас и е неизвестно на науката... Каквато и да е била истината, неоспорим факт е, че няколко столетия след смъртта му споменът за светеца е бил почти заличен от църковната памет. В периода ІІ-ІІІ век името на св. Стефан почти не се споменава от църковните писатели и историци. Евсевий Кесарийски в своята Църковна история (ІІІ; 29:1) споменава св. Стефан във връзка с ереста на николаитите. По-късно Евсевий ще спомене св. Стефан още веднъж в Църковната си история (V;2:5). Св. Ириней Лионски (+ 202 г.) в своята “Adversus Hoereses” (Срещу еретиците) също споменава на няколко пъти за св. Стефан. Това прави и Тертулиан в своя трактат „За търпението” (14:1), където прави кратък портрет на светия мъченик, показвайки го като образец на милосърдието и търпението. Едва в края на ІV век, след като мощите на св. Стефан са вече открити, споменът за светеца е напълно възкресен. За него пишат сириецът Афраат (ІV в.), св. Ефрем Сирин, Дидим Слепец, Исихий Иерусалимски и др.

Св. Григорий Нисийски (+ 381 г.) споменава св. Стефан в Надгробното слово в памет на своя брат св. Василий Велики. Там той говори и за честването паметта на св. първомъченик и архидякон Стефан. В „Апостолските постановления” (ІV в.) се указва денят, в който се чества паметта на св. Стефан и дори е включена специална молитва, която се чете при ръкоположението на дякони. В „Сирийския месецослов” (ІV в.) също има сведения и указание за деня, в който честваме паметта на светеца – 26 декември, денят след Рождество Христово. Същата дата 26 декември се споменава в ранните арменски и латински извори. По-късно във Византия, Църквата започва да чества на 26 декември Събора на Пресвета Богородица и почитането на паметта на светеца е преместено с един ден напред – 27 декември. Тази традиция, да се чества паметта на 27 декември, Православната църква е съхранила и до днес, докато западните църкви продължават да пазят по-древната традиция и празнуват на 26 декември. Разминаване между източните и западните църкви имаме и в двата други празника, свързани с паметта на светеца: намиране мощите на св. Стефан на Изток празнуваме на 15 септември, докато на Запад традиционно това става на 3 август, като Западната църква на същия ден отбелязва и пренасяне мощите на св. Стефан от Йерусалим в Константинопол, докато на Изток, това се отбелязва на 2 август.

Откриването мощите на светия първомъченик става близо 400 г. след смъртта му, през 415 г. Историята по откриването им е описана от презвитер Лукиан в неговото „Послание към всички Църкви за откриване тялото на мъченик Стефан” (Epistola ad omnem ecclesiam, de revelatione corporis Stephani martyris). Презвитер Лукиан съобщава, че имал съновидение, в което сам Гамалиил му се явил като висок, облян в светлина старец, облечен в бяла дреха със златни кръстове и държащ в ръката си златен жезъл. Той казал на Лукиан да съобщи това в Йерусалим на архиепископ Йоан и показал мястото, където е погребан светецът – нивата Делагаври – „Нивата на светите мъже”. На това място освен св. Стефан били положени още телата на праведния Никодим, на Авив – сина на Гамалиил, който починал твърде млад и на самия Гамалиил. Според разказа на презвитер Лукиан, при откриване гроба на светеца се разнесло чудно благоухание, а в околностите от разни болести били изцелени много хора, включително и такива, които били обладани от бесове – общо 73 човека. Мощите на мъченика били пренесени в Сионската църква в Йерусалим. Няколко частици от мощите на светеца Лукиан предал на намиращия се тогава в Палестина испански свещеник Авит, който ги изпратил заедно с латинския превод на посланието на Лукиан на епископа на Брага (днес Португалия). По-късно Павел Орозий, който се връщал от събора в Диоспол (415 г.) носел реликвария с частиците мощи, дадени на испанския свещеник, но и той не успял да стигне с тях в Брага, поради войната в Испания. Според свидетелството на епископа на Менорка Север, Павел Орозий след като не успял да отиде в Испания, първо посетил о. Менорка, откъдето се отправил за Северна Африка, като оставил реликвария с част от мощите в един от местните храмове. Пристигането на мощите на св. Стефан на острова довело до сериозен сблъсък между местната юдейска и християнска общност, в резултат на което била подпалена и изгорена синагогата. Същевременно обаче, по чудотворен начин над петстотин юдеи се обърнали към християнството. Сам Павел Орозий пренесъл другата част от мощите в северноафриканския град Узалисе, в който епископ бил приятеля на бл. Августин Еводий. Пристигането на част от мощите в Узалисе било съпроводено с множество чудеса и изцеления, които по указание на еп. Еводий били записани в книга, носеща заглавието „За чудесата на св. първомъченик Стефан”. От Узалисе впоследствие частици от св. мощи били разпръснати и в съседните на града общини, в това число и в Картаген и Ипон. Сам бл. Августин допринесъл много за укрепването и разпространението на култа към св. Стефан, след пристигането на мощите в Ипон. Той ни е оставил цяла серия проповеди, една част от които посветени на самия св. Стефан (Sermones 314-319), а другата на чудесните изцеления, извършени с тяхна помощ (Sermones 320-324). Днешните археологически разкопки и находки показват широкото разпространение на култа към св. Стефан в Африка. По мнението на мнозина специалисти, тази малка част от мощите, донесени тук от Павел Орозий, прославили с чудодейната си сила св. Стефан много повече, отколкото голямата част, която била принесена в църквата на Сион в Йерусалим.

В самия Йерусалим, вероятно по времето на патр. Ювеналий и след посещението му в Константинопол (331 г.) започнало строителството на храм, посветен на св. Стефан на мястото на предполагаемата му смърт – северната порта на града. За това говори Йоан Руф в „Житието на св. Петър Иверски”, написано вероятно през V в. Йоан Руф ни съобщава също, че мощите на светеца били пренесени от Сионската църква в неговия нов храм (вероятно все още не напълно завършен, защото според други източници, храмът е завършен напълно чак през 360 г.) на 15 май 438 г. или по-вероятно 439 г., по време на посещението на империатрица Евдокия (съпруга на Теодосий ІІ) в Йерусалим. Церемонията по пренасянето им се предвождала от специално поканения за случая от императрицата в Йерусалим, Александрийски патриарх Кирил. След тържественото пренасяне на мощите, в новия храм построен в негова чест, императрица Евдокия взела със себе си и пренесла в Константинопол част от тях. Това станало през 439 г. В Константинопол мощите му били поставени в църквата „Св. Лаврентий”, построена от сестрата на императора Пулхерия. Интересно е, че в Житието на св. Мелания, също се говори за частица от мощите на св. Стефан, която св. Мелания притежавала и която била оставена през 438 г. в построения от нея мартирий на Елеонската планина.

Празникът на св. Стефан е неразделно свързан с Раждането на Спасителя не само хронологично, но и в посланието, което Църквата изпраща към вярващия народ днес. Неслучайно пеем в този ден:„Владиката вчера дохождаше с плът, а днес рабът излиза от плътта. Вчера Царстващият с плът се роди, днес рабът с камъни се убива: за Него и умира първомъченикът, божественият Стефан”.
.

Рождество Христово – история на празника

.

Автор: В.Каравълчев
публикувано в:
сп. Харта, бр.3, декември 2009, http://harta-bg.info/article.php?id=74
Двери. бг, http://www.dveri.bg/content/view/10517/

Древната Църква не е запазила в паметта си датата на Христовото раждане, въпреки че дори до ХVІІІ в. мнозина са считали 25 декември за точния ден на Христовото Рождество. Истината обаче е, че рождената дата на Христос не е била известна на първите християни и не съществувало никакво авторитетно предание нито за деня, нито за месеца, в който това се е случило. Езическите народи отбелязвали с особена тържественост раждането като ден на радост и щастие. Юдеите, напротив, считали раждането за начало и извор на скръб и страдание (Виж: Пс. 50:7, Йов 14:4). За първите християни, подложени на ежедневни гонения в Римската империя, за рожден ден се считал денят, в който някой загивал мъченически за Христа и тези дни се наричали „dies natales” – дни, в които се раждаме за небето. Те буквално изпълнявали написаното от апостола: „Затова, отсега нататък ние не познаваме никого по плът; ако и да сме познали Христа по плът, пак сега вече така Го не познаваме” (2 Кор. 5:16), като не придавали никаква важност на раждането по плът. Странно ли е тогава, че две от общо четирите Евангелия започват не с раждането, а с кръщението на Спасителя? Случаен или не, този факт се е отразил върху богослужебния живот на ранната Църква. Празнуването на Рождество Христово се възприема от Църквата много по-късно отколкото честването на Богоявление.

След учредяването на празника Рождество Христово, в един продължителен период от време то не се чества самостоятелно, а заедно с Богоявление и други празници, като основният акцент е бил върху Кръщението Господне. Тоест, в първите векове Църквата ни е чествала т.нар празник на Божиите явявания – Теофания или Епифания, като празникът обединявал в едно Рождеството и Кръщението Господни, както и Поклонението на влъхвите Рождество Христово и Поклонението на влъхвите обаче е оставало в сянката на Богоявлението.Нещо повече, дори до 5 век е липсвало единодушие, кога трябва да се празнува Рождество. Както ще видим, различните църкви считали, че Христос се е родил в периода от март до януари, като според предположението си чествали и празника.

Първото споменаване на 25 декември като дата на Христовото Рождество срещаме в един пасаж от Теофил Антиохийски (+183), който е достигнал до нас само в своя късен препис на латински. В него се казва, че галите празнували Рождество Христово на 25 декември, независимо какъв ден от седмицата се пада и поради този факт, винаги празнували Пасха на 25 март, също независимо от това, в какъв ден от седмицата се случва. Автентичността на документа е оспорвана от мнозина, ето защо той не може да служи като сигурно доказателство. Интересно е, че Тертулиан (+220) не споменава Рождество измежду празниците, чествани от африканските църкви. Климент Александрийски (+215) в края на своя земен път изброява редица предположения, които се били утвърдили сред различни групи християни, отхвърляйки ги същевременно като несериозни. Любопитно е, че той споменава за някаква група християни в Египет, които празнували Рождество на 20 май. Вероятно става въпрос за гностиците на Василид. Сам Климент Александрийски се спира на 17 ноември, в третата година от новата ера, като дата, на която се е родил Христос. През 221 г. Секст Юлий Африкан изказва предположението, че Христос е заченат по време на пролетното равноденствие, което популяризира идеята, че Той се е родил на 25 декември. Св. Иполит Римски (+235) в коментарите си към книгата на прор. Даниил казва, че Христос се е родил на 25 декември – сряда, във Витлеем, в 42 година от царуването на Октавиан Август. Този текст обаче със сигурност се явява късна интерполация. Авторът на „De Pascha computus”, написан през 243 г. в Африка, посочва 28 март за деня на Христовото Рождество, като подробно излага и своите библейски съображения за това. Там, между другото, акцентът е върху слънцето и неговото греене, което е причина за разцъфтяването на всичко след студената зима. От тази аналогия следва, че Христос, Който е „Слънце на правдата” също трябва да е роден на 28 март. По-късно на запад, на базата на това отъждествяване на Христос със „Слънцето на правдата”, установеният вече празник, който, както споменахме се е чествал заедно с Богоявление на 6 януари, се премества на 25 декември. Това честване е трябвало да замести празнувания в този ден от езичниците празник, посветен според някои автори на Митра. На друго място в „De Pascha computus” се споменава, че това е бил празникът „Natalis invicti solis” – раждането на непобедимото слънце. В Рим съществувал култ към слънцето, а привържениците на този култ отбелязвали в края на декември периода на зимното слънцестоене, когато денят започва отново да нараства. Поклониците на слънцето възприемали това като победа на светлината над тъмнината. Точно тази промяна започнали да отбелязват християните като Рождество на истинското Слънце, като влизане на света в духовната светлина на Бога.

Св. Киприан Картагенски нарича Христос „Слънце на вярата”, а св. Амвросий Медиолански „нашето ново Слънце”. Известно е също, че римляните празнували в края на месец декември Сатурналиите (Крони), празнични дни, посветени на Кронос. Може да предположим, че поради невъзможността тези чествания да бъдат заличени от народната памет, малко след Миланския едикт (313 г) Рим въвежда честването на Рождество Христово на 25 декември. Според Дж. Тейлър, това е станало преди 336 г.
Това негово твърдение обаче изглежда малко пресилено, тъй като св. Амвросий Медиолански в своето „De virginibus ad Marcellinam” (За девствениците /до своята сестра/ Марцелина) пише, че дори до времето на папа Либерий (352-356), Рождеството Христово се е чествало заедно със Сватбата в Кана Галилейска. Сватбата в Кана древната Църква също е чествала на 6 януари (по подробно вижте тук).

През 245 г. Ориген в осма омилия върху „Левит” с насмешка споменава, че „само грешниците (като Фараона и Ирод) празнуват своите рождени дни”, с което изказва своето мнение, че е недопустимо християните да празнуват раждането на Христос. През 303 г. християнският автор Арнобий се подиграва с езичниците, които празнували рождените дни на своите богове, което индиректно указва, че празнуването на Рождество Христово е все още чуждо на християнството като цяло.

Най-ранното сигурно упоменаване на датата 25 декември като ден на Христовото Рождество имаме в Римския хронограф от 354 г., но там не се споменава за някакво определено честване. Вероятно много скоро след 354 г. Рождество Христово започва да се чества от почти всички църкви, като всяка една запазва собствената си традиция на установяване датата на празника. Повод за това твърдение ни дава фактът, че докато на запад църквите първи са разделили Рождество от Богоявление, на изток двата празника продължават да се честват заедно на 6 януари. Св. Василий Велики (+379) е първият архиерей, който възприема на изток западния начин на празнуването на Рождество и църквите в Кесария в периода 360 - 370 г. започват да празнуват на 25 декември. В Константинопол Рождество Христово се чества на 25 декември за първи път в годината след смъртта на императора арианин Валент, който е убит от готите при Адрианопол в 378 г. Това кара някои изследователи да свързват разделянето на празника Рождество Христово от празника Богоявление с необходимостта от противопоставяне на придобиващото популярност арианство. Възможно е подобно твърдение да е вярно, но то едва ли е основната причина отделянето на честванията. Св. Григорий Богослов е този, който въвежда в Константинопол празнуването на Рождество Христово да става на 25 декември. След като обаче, св. Григорий напуска катедрата в Константинопол празнуването е преустановено. Западният император Хонорий (395-423) в писмо информира своята майка и брат си Аркадий (395-408), които са във Византия, за това как се чества празникът Рождество Христово в Рим, отделно от Богоявлението на 6 януари. В писмото между другото се споменава, че празникът има свои отделни стихири и тропари. Те препоръчали на св. Йоан Златоуст, който бил вече предстоятел на катедрата в Константинопол да се съобрази с това писмо. Св. Йоан Златоуст веднъж вече бил въвел честването на 25 декември на изток, по времето на своето светителство в Антиохия – през 386 или 388 г. С пламенна проповед, той успял да убеди антиохийците в правотата на Рим и да тушира антиримските настроения. Трябва да отбележим, че до тази забележителна проповед на св. Йоан Златоуст произнесена на 20 декември 386 или 388 г, антиохийците обвинявали Рим в идолопоклонство заради това, че чествали Рождество на 25 декември - празненство, което според тях било измислено от последователите на еретика Церентий. В тази своя проповед св. Йоан Златоуст споменава, че църквите на запад, от Тракия дори до Гадис (днешния Кадис в Испания – най-древния град в Западна Европа), честват празника на 25 декември. В Константинопол св. Йоан Златоуст въвежда честването на Рождество Христово да става на 25 декември около 400 г.

Постепенно и другите източните църкви възприели практиката на западната църква. Това обаче не станало веднага, а в един по-продължителен период от време. В Александрийската църква това става около 440 г. Йерусалимската църква също съхранила още близо половин век старата практика на съвместно честване на Рождество Христово и Богоявление и пристъпила към тяхното разделяне едва в периода 430-440 г. Въпреки че най-накрая представителите на Йерусалимската църква се съгласяват да празнуват Рождество Христово на 25 декември, те продължават да изчисляват честването на Сретение Господне (влизането на Богородица в храма с младенеца, което става 40 дни след раждането, според предписаното от закона) от 6 януари и да го честват на 14 февруари. Останалите църкви постепенно започнали да честват Сретение Господне на 2 февруари.

Йерусалимската църква обаче останала непреклонна пред увещанията на предстоятелите на другите църкви да промени честването. Наложило се император Юстиниан Велики (537-565) със сила да влезе в Йерусалим и да принуди местната църква да започне да празнува Сретение също на 2 февруари.

Арменската църква напълно съхранила източното предание и продължава и до днес да отбелязва Христовото рождение на 6 януари, заедно с Богоявление. Константинополският патриарх Прокъл (436-446) изпратил писмо до католикоса на Армения Сахак, в периода около 440 г., в което го информирал за новото честване. Писмото обаче било предадено от недоброжелатели на парсийския цар, който обвинил католикоса в сътрудничество с гърците и го отстранил от престола. Въпреки това, има писмени сведения, които указват на факта, че ако не всички арменци, то поне тази част, която се е намирала в пределите на Византия, приела да чества Рождество Христово на 25 декември. Това обаче било за много кратък период от около 30 години, след което се върнали към старата си практика, която съхраняват и до днес да празнуват на 6 януари.

Много автори в периода 375-450 г., като св. Епифаний Кипърски, св. Йоан Касиан, св. Василий Велики, св. Йоан Златоуст, Астерий Амасийски и др. защитават нуждата от подобно разделяне на празниците, тъй като Рождество чества „раждането по плът”, докато Богоявление чества раждането в Св. Дух. В Рим, малко след 400 г. е издаден специален императорски едикт, според който театрите трябва да бъдат затворени по време на честването на три празника: Възкресение Христово, Рождество Христово и Богоявление. Трябва обаче да отбележим, че нито Рождество Христово, нито Богоявление получават официален празничен статут от империята. Това става едва в 534 г., както се вижда от един достигнал до нас фрагмент на арменския географ и историк Ананий от Ширак (Ананиа Ширакаци). Никифор Калист (ХІV в.) в своята църковна история пише, че император Юстиниан наредил Рождество Христово да се чества „по цялата земя”. От приведената до тук информация можем да обобщим, че едва от VІ век нататък можем да говорим за едно всеобщо, унифицирано и официално санкционирано от страна на империята празнуване на Рождество Христово и свързаните с него празници от цялата Църква. Въпреки, че празникът Рождество е бил разделенен от Богоявление преди повече от петнайсет века, до нас е достигнала една далечна реминисценция от времето, през което са се празнували заедно. Споменът за това общо празнуване се е съхранил в последованието на празника Рождество Христово, където се е запазила структурата и редица общи елементи с празника Богоявление.
Предпразнеството на Рождество започва на 21 ноември. Отданието на празника е на 31 декември, но с него не приключва рождественският празничен богослужебен цикъл. През пети век Константинополският патриарх Анатолий написва едни от първите песнопения за празника. Няколко века по-късно песнопения към тържественото честване на Христовото Рождество ще продължат да добавят Йерусалимските патриарси Софроний и Андрей, св. Йоан Дамаскин, Козма Маюмски, Константинополският патриарх Герман, преп. Касия, преп. Роман Сладкопевец и много други, чиито имена не са достигнали до нас, но чрез словата на които и до днес продължаваме да възхваляваме раждането на нашия Господ и Спасител.

Не по-малко интересен и контрастен е и постът, предшестващ Рождество Христово, който понякога се нарича Филипов, защото започва след деня, в който се чества паметта на св. ап. Филип. Рождественският пост също не се е появил изведнъж и в продължителността, която имаме днес. Неговото оформяне е продължило много по-дълго, отколкото отделянето на Рождество в самостоятелен празник. Първоначално различните църкви предписвали различен пост за своите пасоми преди празника. Докато били чествани заедно Рождество и Богоявление, общият празник бил предшестван от пост, който впоследствие бил разделен. Днес спомен за този някогашен Богоявленски пост се явява еднодневният строг пост (на 5 януари), преди самия празник Богоявление. В течение на няколко столетия се оформя днешният Рождественски 40-дневен пост, който предшества празника. В първите години Рождество Христово вероятно е бил предхождан от еднодневен пост, който в някои църкви е могъл да бъде и с по-голяма продължителност 3-5 дни. Такова предположение прави известният руски литургист И. Мансветов, като се основава на предписанията на Типикона. За съществуването на пост преди Рождество Христово споменават Амвросий Медиолански, блаж. Августин, Филастрий и др. Св. Йоан Златоуст в своето „Слово в деня на паметта на мъченик Филогоний” говори за това, че на 20 декември започва пост, предшестващ Рождество Христово. От това свидетелство разбираме, че на изток, в Константинополската, а много вероятно и в Антиохийската църква, в края на ІV - началото на V век рождественският пост е бил петдневен. Папа Лъв Велики (440 - 461) прави първия опит за богословско осмисляне на поста: „Рождественският пост е жертва към Бога за събраните плодове. Както Господ е щедър към нас с плодовете на земята, така и ние по време на поста трябва да бъдем щедри към бедните". Близо десет века по-късно Св. Симеон Солунски ще даде нова трактовка на символиката на Рождественския пост: " Постът на Рождественската четиридесетница напомня за поста на Моисей, който, постейки 40 дни и нощи, получил каменните скрижали, на които били начертани Божиите слова. А ние, постейки 40 дни, съзерцаваме и приемаме живото слово от Девата, начертано не на камък, но въплътило се и родено, и се приобщаваме с Неговата Божествена плът".

През ІХ век, преп. Теодор Студит пише, че в Студийския манастир, Рождественският пост започва на 14 ноември, тоест там вече се бил оформил 40-дневният пост, който пази днес Църквата. Това съобщение на св. Теодор Студит обаче визирало само неговия манастир и не засягало Църквата като цяло. С малки изключения петдневният (на места седемдневен) пост се запазил до ХІІ век. 40-дневен постът става за цялата Православна църква едва през 1166 г., когато Константинополския патриарх Лука Хрисоверг, с подкрепата на император Мануил І Комнин го въвежда официално. Около половин век по-късно Антиохийският патриарх Валсамон ще каже по този повод: „Сам светейшият патриарх каза, че въпреки, че тези пости не са определени с правило, следвайки неписаното църковно предание, сме длъжни да постим от 15 ноември”.

Историята на този светъл църковен празник свидетелства за свободата, с която Църквата развива своя празничен цикъл – съобразно с богословското осмисляне на събитията от земния живот на Христос, според потребностите на църковния живот във всяка епоха, водена от учителството на Светия Дух според евангелските думи: „А Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил” (Йоан 14:26).
В. Каравълчев
.

Рождественският пост

.

Автор: Св.Ефрем Сирин
превод: Венцислав Каравълчев

Благоговейното чувство пред тайната на раждането на Бога във Витлеем кара всеки християнин да се замисли как да подготви себе си за този велик празник. Какъв дар подобно на мъдреците да принесе на Този, Който Сам Себе Си принесе в дар? Няма по-голяма радост, по-драгоценен дар за Господа от покаянието за нашите грехове (Мат. 9:13) и няма по-благоприятно време да приготвим този дар от времето, което Църквата е определила за пост. Постът създава идеалните условия за внимателно и грижливо подготовяне от всеки един от нас на този най-скъп дар за Христос – нашето искрено покаяние.

Словото за поста
св. Ефрем Сирин

Възлюби нищетата Христова, за да те обогати Христовата Божественост. Възлюби прекрасния пост – дело почтително и благоугодно. Постът, това е колесница, възнасяща те на небето. Постът ражда пророци, умъдрява законотворците. Постът – добра защита за душата, надежден съжител на тялото. Постът – оръжие на доблестните, училище за подвижниците. Постът отблъсква изкушенията, помазва подвига на благочестието, съжител на трезвеността, виновник за целомъдрието. Постът – доблест в боя. Постът – тушител на огнената сила. Постът затваря пастта на лъвовете. Постът въздига молитвата до небето. Постът – майка на благото. Постът – наставник на младостта, украшение на старците, добър спътник на пътешествениците. У постещите тялото е честно и душата драгоценна. Постът упокои Лазар в лоното Аврамово. Да го възлюбим и ние, за да приеме и нас Аврамовото лоно. Да избягваме разкоша и съпътстващия го шумен смях на пиянството, тази майка на блудта. Господ няма да приема пиянството. Пиянството отблъсква от нас Светия Дух. Постът – благоустройство на града, благочинност на тържището. Постът – мир в дома. Постът – попечител и защитник на девството. Постът – път към покаянието. Постът – причина на сълзите. Постът не обича света, нито това, което е в света. Затова да не изпадаме в униние като постим, защото Ангели във всяка църква записват постещите. Постът не допуска злопаметство. А трупащите в паметта си огорченията и злото, което им е сторено, независимо че постят и се молят, са подобни на хора, които черпят вода и я изливат в бъчва без дъно. Не приема Господ молитви от този, който помни злото сторено му от брата му.
Господу слава и господство во веки веков! Амин.
Преп. Ефрем Сирин
.

Новооткрит погребален покров подлага на съмнение автентичността на Торинската плащаница

.

Автор Daily Mail
превод: В. Каравълчев
публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/10531/33/

Археолозите за първи път откриха в Йерусалим погребален саван от времето, когато Христос е бил разпънат на кръста. Това откритие хвърля нова светлина върху погребалната практика през този период и подлага на ново, още по-сериозно съмнение автентичността на Торинската плащаница.

Интересно е, че подобни погребални савани са откривани и преди в библейските земи, но това е първият открит в Йерусалим. Според изследователите плетката и дизайнът на савана са напълно различни от тези на Торинската плащаница. Радиовъглеродният анализ на новооткритата плащаница недвусмислено показва, че тя е от периода на Христовата кръстна смърт. Изработена е с една от най-елементарните плетки, докато Торинската плащаница ползва плетка с диагонално преплитане, което според текстилните експерти е технология, използвана близо 1000 години след Христа.

Другата съществена разлика между новооткритата плащаница и тази от Торино е, че Торинската се състои само от една секция – едно парче плат, а новооткритата е съставена от няколко секции – парчета плат, като има специална отделна секция за главата. Професор Шимон Гибсън, археологът, който разкри гроба с новата находка, споделя, че откритите в другите райони погребални савани са подсказвали, че дизайнът на плащаниците от времето на Христос е твърде различен от Торинската плащаница. Сега с новооткрития саван в Йерусалим това предположение се е потвърдило.

Това откритие сериозно разклаща направения наскоро нов пробив от експерта на Ватикана Барбара Фрайл, която заяви, че е открила надпис на Торинската плащаница. Според нея компютърният анализ на надписа показва почти незабележим надпис на гръцки, арамейски и латински, който гласи „Иисус от Назарет”. Веднага след публикуването си това откритие беше подложено на критика от мнозина изследователи, а сега новооткритият саван ще даде допълнителни аргументи на критиците.

Йерусалимският погребален саван е открит в запечатана секция на погребална пещера в долината Хином, намираща се край Стария град в Йерусалим, от археолози от Еврейския университет и от изследователския център Олбрайт. ДНК тестът на костите на погребания показват, че той е страдал от проказа и е починал от туберкулоза. Това е вероятната причина, погребалната му камера да бъде запечатана, благодарение на което до нас е достигнал не само саванът, но и част от косата на починалия.

Професор Гибсън посочва също така, че новото откритие коренно преобръща досегашната представа за погребалните практики в І век от р. Хр. Палестина.

„Торинската плащаница е едно парче плат, изтъкано по технология, която е използвана в средиземноморския район през Средновековието. Йерусалимската плащаница потвърждава известна вече текстилна практика, различна от тази на Торинската плащаница, което подлага автентичността на последната на дълбоко съмнение. Нашата плащаница показва, че практиката да имаме два различни савана – един за главата и друг за тялото е била повсеместна и контрастира с плащаницата от Торино, която е едносъставна.
Отделната секция за главата е била важна и необходима част от тогавашната практика, защото в случаите на мнима (клинична) смърт, когато „починалият” се е събуждал, е имал възможност да свали савана от главата си и да вика за помощ”, уточнява проф. Гибсън (без да искаме да омаловажим изследванията на учения, това твърдение може да се отдаде на неговата нехристиянска принадлежност, защото, както и следващите му твърдения, насочва към съмнение в действителността на Христовото възкресение - б. р.).

Според него подобни пробуждания на „починалите” са се случвали в античността, тъй като тогава не са разполагали със средствата на съвременната медицина. Това намира потвърждение в древните равински текстове, в които се говори за хора, които се „събуждали” по чудесен начин и живели много години след това. Древната традиция по времето на Христа е била, член от семейството да посети гроба на починалия на третия ден от смъртта му, за да се убеди, че той наистина е умрял. Потвърждение на тази традиция виждаме и в евангелската история, където учениците на Христос посещават гроба Му на третия ден след кръстната Му смърт.

Долината Хином, където е открита Йерусалимската плащаница, традиционно е отъждествявана със смъртта. Така например в Евангелието от Матей, тя е наречена Akeldama, което означава „Кръвна нива”, т. е. мястото, където се обесва Юда. Склонът е надупчен от погребални камери от римската епоха, издълбани в скалата. Тук някога езическите племена са принасяли живи деца на божеството Молох (бог на слънцето, огъня и войната). В древния Израил са наричали долината Gehinnom (букв. земята на Еномовите синове, откъдето и понятието геена - б. р.), еврейското наименование за ад. На това място също така евреите са пускали „козела на отпущението” в деня на „очищението”.

Превод: В. Каравълчев