Възникна грешка в тази притурка

Общо показвания

Listen to the music of Orthodoxy

неделя, 19 юли 2009 г.

Св. Емилиян Доростолски: Името ми е християнин


Автор: Венцислав Каравълчев



На 18 юли Църквата празнува паметта на един от многото раннохристиянски мъченици, които с кръвта си прокарват пътя и обилно напояват почвата за разцвета на християнството по днешните български земи. Мнозина автори, между които и българският изследовател Георги Атанасов основателно наричат св. Емилиан "последния раннохристиянски мъченик в Мизия". Аз бих си позволил да уточня, че това е последният, известен с името си, раннохристиянски мъченик в Мизия. Правя тази изрична уговорка, защото, въпреки утвърдилата се нова теза за управлението на император Юлиан Апостат (361-363), според която по негово време няма целенасочено гонение срещу християните, а само опит за възраждане на езичеството, броят на мъчениците от този кратък период на управление е доста голям. Трябва винаги да се взема под внимание фактът, че управлението на имп. Юлиан идва след един също сравнително кратък, но бурен период от развитието на Църквата, започващ с Медиоланския едикт от 313 г. Благодарение на него християнството става равноправно на останалите култове в Империята, а членове на Църквата стават големи групи от всички обществени слоеве. След този бурен, почти 50-годишен, разцвет отново се появяват криптохристияните, които търсят начини да запазят социалното си положение и да спазят формално законите по време на управлението на Юлиан Отстъпник.
Житието на св. Емилиан се ползва с голяма популярност. То е било обект на изследване от мнозина водещи световни специалисти в областта на агиографията, като Boschius, Delehaye, Halkin, Zeiler, Gaiffer и др. През последните години румънски историци също работят много сериозно върху раннохристиянския период на Църквата І-ІV век, като успешно узурпират и асимилират в една псевдорумънска църковна история всички светци, просияли на север и на юг от Дунава. Не бих се учудил, ако скоро св. Йоан Касиан Римлянин се трансформира в св. Йоан Касиан Румънец, само защото родното му място е някъде в Малка Скития, което пък според античната география може да бъде и на територията на днешна Румъния, и на територията на България, но при всички положения не може да има нищо общо с една от най-младите европейски държави – румънската. Радващото е, че през последните години археологът Георги Атанасов направи няколко интересни публикации, включително и една, посветена на св. Емилиан Доростолски, която заедно с докторската му дисертация „Християнският Дуросторум – Дръстър”, внасят съществен принос в изяснението и популяризирането на този изключително интересен период, когато се формира и утвърждава Христовата църква.


Житието на св. Емилиан е публикувано от Boschius през 1868 г., като за публикацията си той използва така наречения Codex Vaticanus 866. Кодексът е съставен първо на латински, а впоследствие преведен на гръцки език, като текстът, публикуван от Boschius, се явява един много късен препис, претърпял доста редакции и интерполации през вековете. Въпреки това, публикуваното от Boschius житие е в голямата си част достоверно и има съвсем малко на брой, макар понякога и съществени хронологически, топографски и други различия с други свидетелства и ръкописи.
За това свидетелства публикуваната от Halkin друга версия на житието – от ръкописа, известен като Codex Parisiensis, датиран от ХІ век, който в голямата си част преповтаря написаното в Codex Vaticanus. Така например, една от съществените разлики в двете жития е датата на мъченическата смърт на светеца, като в Codex Parisiensis е посочена датата 18 юли, докато в Codex Vaticanus стои 3 септември. В Codex Parisiensis е посочено и лобното място на светеца – Гезедина, което в Codex Vaticanus е дадено като Гедина, отстоящо на 3 версти (550 м.) от Дуросторум според Codex Parisiensis и на 3 мили (около 4.5 км.) според Codex Vaticanus. Г. Атанасов доста аргументирано локализира това място, като отдава предпочитание на написаното в Codex Parisiensis, което се потвърждава от топографските особености на района и археологичните данни, с което поставя под сериозно съмнение по-ранната локализация на Гедина при с. Голеш.
Досега основен аргумент в полза на с. Голеш бяха сведенията на Прокопий Кесарийски и мартириумът с аязмо, открити там, както и раннохристиянската базилика със синтрон (епископски трон) в крепостта при селото. Кратки сведения за мъченическата смърт на светеца имаме също у бл. Иероним и у св. Амвросий Медиолански, като последният само споменава за мъченическата смърт на светец, изгорен на клада, без да казва името му, което вероятно не му е било известно. За св. Емилиан съвсем накратко пишат и Теофан Изповедник (ІХ век), както и Никифор Калист (ХІV век). В славянските църкви житието получава своята популярност най-вече по редакцията, която е включена в Пасхалната хроника (Chronicon Paschalae), Синаксара на Константинополската патриаршия (Synaxarium Constantinopolitanum) и Месецослова на имп. Василий ІІ (Menologium Basilii II). От там черпят сведенията си славянските минеи, от там е и редактираната версия, включена в многотомника на св. Димитрий Ростовски.И до днес се води спор, кога точно е съставено житието, но преобладава мнението, че то възниква непосредствено след смъртта на светеца – края на ІV и началото на V век. Основното различие между ранните жития и по-късните редакции се състои в социалния статус на св. Емилиан. Според широко разпространените в славянския свят редакции на житието, той е бил роб на знатен римски гражданин от Дуросторум, докато в по-ранните преписи св. Емилиан е военен, най-вероятно от ХІ Клавдиев легион, има знатен произход, което намира потвърждение в това, че баща му Севастианус е бил управител на Дуросторум. През лятото на 362 г., по време на управлението на император Юлиан Отстъпник, в Дуросторум пристига префектът – според някои версии на житието викарият (на диоцеза Тракия) – Капитолинус, който вероятно идва да инспектира езическите храмове, чиито строеж и възстановяване били предприети по заповед на императора. Заедно със знатните жители на града, Капитолинус, вероятно задоволен от видяното, извършва жертвоприношение, последвано от голямо пиршество. Вдъхновен свише, св. Емилиан, който желаел да покаже, че християнството е живо, влязъл тайно в езическия храм и разбил с чук статуите на езическите божества. След това незабелязано напуснал храма и се скрил. Научавайки на следващия ден за проишествието, Капитолинус се разгневил и разпоредил разследване. Желанието на местната власт да удовлетвори и успокои гнева на Капитолинус се изразява в това, че веднага е открит виновник. Естествено, образуван е процес и набързо е заловен невинен човек, селянин, дошъл по-работа в града, когото обвиняват в разрушаването на статуите. Християнската съвест на св. Емилиан не може да позволи невинен човек да пострада заради него и той се предава на властите. На 16 юли войниците Валериан и Максенций завеждат под стража св. Емилиан в резиденцията на управителя. Разпитът води самият Капитолинус, който увещавал и заплашвал светеца.
На въпроса, как се казва, светецът отговаря: „Ако питаш за името ми, казвам се Емилиан. Ако ме питаш за истинското ми име, то е християнин”.
На въпроса роб ли е или свободен, светецът отговаря: „Аз съм роб на Христа и син на Севастианус, префект на крепостта”.
Започват дълги мъчения, с които Капитолинус напразно се опитва да разколебае вярата на светеца в Христа. Изпаднал в ярост от безсилието си да унищожи вярата му, Капитолинус използва и последния си аргумент, а именно: че християнският Бог е безсилен да го избави от пламъците на кладата, която го очаква заради постъпката му, както и високата глоба и неприятностите, които очакват баща му заради това, че не го е възпитал да уважава законите на Империята.
Светецът е заведен близо до дунавския бряг, където е издигната специална клада. Дадена му е последна възможност да се помоли и той със сълзи на очи призовава Христа. След това св. Емилиан е хвърлен в пламъците на кладата, но за ужас на присъстващите огънят не му причинява никаква вреда. Нещо повече, пламъците се разгоряват толкова буйно, че изпепеляват неговите палачи. Сам станал свидетел на всичко това, светецът горещо благодари и възхвалява Господа и, като се прекръства с думите „Господи Иисусе Христе, приеми душата ми”, мирно предава духа си на Бога. След смъртта му християнската общност в града успява да изпроси от съпругата на Капитолинус, която е тайна християнка, тялото на светеца и го погребват в място наречено Ге(зе)дина. Това става на 18 юли (3 септември според някои версии на житието, както споменахме по-горе) през 362 г. Време е Църквата ни да започне да отбелязва по подобаващ начин паметта на всички светци, просияли или свързани с днешните български земи, с което ще помогне, от една страна, паметта им да бъде възкресена сред вярващите, а от друга, ще даде ясен сигнал, че никой няма право да си присвоява историческото ни и църковно минало.
По молитвите на св. мъченик Емилиан, Господи Иисусе Христе Сине Божи, помилуй нас. Амин.
Кондак, глас 3:
Божественною ревностию распаляемь, огня сослужащаго не устрашился еси, возшед небоязненно волею, возгнещаемим огнем всесожжегся, и Владице яко жертва принеслся еси мучениче, славне Емилиане. Христа Бога моли, даровати нам велию милость.

събота, 11 юли 2009 г.

Преп. Калист Ангеликуд - светителя от Мелник и основател на Роженския манастир.



Автор: Венцислав Каравълчев


Когато стане дума за Мелник, асоциативно мислите ни се насочват към хубавото червено вино, към дейността на Калояновия племенник - деспот Алексий Слав, приказните пясъчни пирамиди и вписаните в тях сякаш от самия Бог красиви каменни къщи, манастири и църкви. И всички те увенчани с перлата, наречена Роженски манастир „Рождество Богородично”. На малцина обаче е известно, че християнството се утвърждава на това място още в първите години след Миланския едикт (313 г.). Недалеч от хълма „Св. Николай” някога е имало храм на Бендида, обслужван от съплеменниците на Спартак – траките-меди. Кога точно те приемат християнството, не можем да кажем със сигурност, но през VІ в. върху руините на разрушеното през ІV в. светилище е издигната голяма трикорабна базилика. Базиликата също не е пощадена от превратностите на времето и търпи разрушения. По време на царуването на покръстителя на България Борис І (852-888) тя е възстановена като съборен храм, може би един от 7-те съборни храма, които цар Борис І изгражда. С различни преустройства и разрушения храмът просъществува до 1913 г., но за съжаление днес е в руини. В периода ХІІ – ХІХ в. тук са съществували около 70 църкви и параклиси и близо 10 манастира. Колко градове по света могат да се похвалят с такова наследство и колко ли светци са просияли на това място? За съжаление, това на този етап няма как да узнаем. Така, както не знаем почти нищо за живота на големия Божи угодник, на когото е посветена настоящата статия.
Тук, в "богозидания град", както нарича Мелник в една своя дарствена грамота сръбският крал Стефан Урош, притихнало в безвремието на мита и реалното, затрупано от праха на вековете, едно свято име на един голям Христов следовник чака да бъде преоткрито и да намери своето достойно място в пантеона на богатата културна и църковна история на това райско кътче от България.Кой е преп. Калист?
Преп. Калист Меленикиот (Мелнишки), както обикновено се подписва сам той, известен повече като Калист Ангеликуд или с производните му (дължащи се вероятно на преводачески грешки) Тиликуд, Ликуд, Антиликуд, Ангелик, Мелкиот и най-вече с името Калист Катафигиот. В интерес на истината трябва да отбележим, че и до днес някои изследователи считат, че Калист Катафигиот е личност различна от тази на Калист Мелнишки. Преп. Калист Мелнишки е един от най-ярките представители на исихазма през 14 век. Подобно на своите събратя от столицата на Второто българско царство Търново – преп. Теодосий и преп. Евтимий Търновски, на преп. Ромил Бдински, на големия св. Григорий Синаит, свързал завинаги името си със Странджа планина и др., този велик „безмълвник” живее в периода на най-трагичните политически и верови катаклизми на Балканите – османското нашествие и опитите то да бъде спряно с цената на политически и църковни унии, на унижения, с римокатолическия Запад.
До нас не е достигнало никакво житие на светеца - напълно е възможно такова никога и да не е писано, защото краят на живота му съвпада с окончателното падане на Балканските държави под Османска власт. В това кърваво време, в този трагичен кипеж едва ли някой би отделил време за подобно жизнеописание. Датата на раждането му и годината на неговата кончина са само условни и изградени на предположения върху малкото достигнало до нас от живота му. Не знаем къде е роден, но можем с основание да допуснем, че е или от Мелник или от близките околности. Всъщност, до нас са достигнали само няколко кратки документа, на базата на които се опитваме да сглобим частично житието му. В един сигилион от 1371г. на Цариградския патриарх Филотей Кокинос, който на два пъти 1353-1355 и 1364-1376 е начело на Вселенската патриаршия, се упоменава иеромонах Калист, който живеел съзерцателен живот в някакъв скит, към който бил построен храм. Около него започнали да се събира аскети, създало се братство. В друг един документ– постановление (ενταλμα), патриарх Филотей се обръща към преп. Калист като към ”духовен и добродетелен исихаст” (документът е без дата, но според А. Риго също е от 1371г.). Интересно е, че това обръщение вероятно се явява отговор на някакво недостигнало до нас писмо на преп. Калист към патриарха, в което, съдейки от написаното в отговора, можем да допуснем, че светецът е разказвал за живота и проблемите в основания от него скит, който скоро прераснал в манастир.
От една дарствена грамота разбираме, че през 1370 г. деспот Йоан Углеша принесъл на скита на преп. Калист в дар лозе и впрегатен добитък.
Упоменаването на преп. Калист от патриарх Филотей е достатъчно свидетелство за значимостта и ролята, която преподобният е имал за епохата, в която живее. Привърженик и поддръжник на исихазма, патриарх Филотей участва активно в „паламитските” борби. Той е човекът, извършил първата официална канонизация на светец от Църквата - при това, канонизираният светец е не някой друг, а св. Григорий Палама. Патриарх Филотей официално провъзгласява св. Григорий Палама за светец през 1368 г (св. Григорий Палама умира на 14 ноември 1359 г). Под ръководството на патриарх Филотей през 1340 г.е съставен т. нар. „Светогорски томос” – отговор на нападките на Варлаам, в защита на исихазма, а също и двата Съборни томоса от 1351 и 1368 г., които потвърждават православността на учението на св. Григорий Палама. Сам патриарх Филотей е автор на множество полемични съчинения. Независимо, че патриаршеският му избор става не без подкрепата на Йоан V Палеолог, той не споделя пролатинската политика на императора, който търси в папата съюзник срещу османското нашествие, а е за една православна подкрепа от страна на България, Сърбия и Русия.
Упоменаването на преп. Калист от патр. Филотей свидетелства както за уважението, което е изпитвал към него патриархът, така и вероятно за участието или опита да бъде привлечен преп. Калист към патриаршеската църковна политика.

Творчеството
Въпреки, че липсват достатъчно житийни сведения за този голям исихаст, просиял в Мелник, до нас е достигнала част от богатото му творчество. Всъщност и тук не всичко е ясно. За част от произведенията му все още има спорове. Освен това, по погрешка част от тях са приписани на патриарх Калист І (авторът на житието на преп. Теодосий Търновски), други на Калист Катафигиот като на личност различна от Калист Ангеликуд, (някои изследователи приемат, че Калист Катафигиот е патр. Калист ІІ Ксантопулос 1397). Както вече споменахме, в различните преписи достигнали до нас, името на светеца е променено на Тиликуд, Антиликуд, Ликуд. За да направим картината по-ясна за нашите читатели, ще отбележим, че в кодекс Barberini 420, примерно, има 219 глави на Калист Мелнишки, но в последвалите преиздавания на Добротолюбието[1] 50 от тях са прибавени към творчеството на патриарх Калист І от общо 83 глави под неговото име – тоест, на патриарх Калист І, главите са само 33. Други 89 от тези глави в кодекс Barberini 420 се появяват в Добротолюбието под името на Калист Катафигиот.
При това под името Катафигиот се появява едно от най-известните съчинения на светеца „За Божественото единение”. Друго спорно негово съчинение е „Рай”, известно още като „За вътрешния рай”, също приписвано частично на други автори в различни кодекси и издания. Все пак има и достатъчно съчинения, които не предизвикват спорове за авторството – „За Божествената простота и различието на същност от енергия”, „За изхождението на Св. Дух и отношението между Божествените лица”, „За премъдростта”, „Исихастко обучение”, „Исихастко Утешение”, „Как Св. Дух действа във верните” и др. Особено популярни са полемичните трактати на светеца: „Калист Мелнишки против книгите на Тома Латинянина (насочени) срещу така наречените елини”. Това е трактат, насочен срещу богословието на Тома Аквински, в което преп. Калист доказва, че Тома влиза в противоречие с християнството и е зависим от елинската философия, преди всичко от Аристотел, докато сам преп. Калист отхвърля напълно елинистичната мисловна традиция. Другият съкратен вариант на това произведение се нарича „Анонимен филотомистки антиеретик”.
Трябва да отбележим, че полемичното творчество на преп. Калист е обект на изследване и от двама наши известни учени – проф. Георги Каприев и доц. Иван Христов. Двамата публикуват няколко кратки, но задълбочени статии, в които разглеждат богословието на Тома Аквински и критиката, отправена му от преп. Калист. Тук е мястото да отбележим, че творчеството на преп. Калист Мелнишки става обект на по-сериозен интерес и изследване едва през последните 20-30 години, така че тепърва можем да очакваме авторството му да бъде доказано за още и нови произведения.

История с продължение
Материалите за тази статия отдавна хващаха виртуален прах в компютъра ми, самият материал беше частично готов, но една мисъл, едно желание ме измъчваше през цялото време и не ми позволяваше да го публикувам. Кой е манастирът, който беше основал и в който се беше подвизавал преподобният? За пореден път изчитах внимателно всичко събрано, но нещо винаги ми убягваше. В предговора към едно от гръцките издания на „Добротолюбието” е дадено обяснение за произхода на прозвището Катафигиот. Катафигиот се извежда от гръцката дума “katafigio” – прибежище, като това даваше повод на гръцкия издател да свърже обителта на преподобния с „Пресвета Богородица”. Логично и богословски вярно, но въпросът оставаше. Още повече, че гръцките редактори на това поредно издание на „Добротолюбието” идентифицираха Калист Катафигиот с Константинополския патриарх Калист ІІ Ксантопулос, а не с Калист Мелнишки. Въпреки това, псевдонимът Катафигиот беше нишка, която се нуждаеше от разплитане. Манастирите посветени на „Св. Богородица” в Мелник са няколко. Единият от тях „Св. Богородица Спилеотиса”, известен още като „Св. Зона” – от гръцкото „zoni’ – пояс, автоматично отпадна, тъй като в сигилиона на деспот Алексий Слав изрично е упоменато, че той, деспотът, е строител на обителта, при това повече от 100 години преди раждането на преп. Калист Мелнишки. Някак си прибързано отпадна и Роженския манастир. За него беше изписана много литература и много хипотези бяха изказвани, но всички търсеха и предопределяха основаването му много преди ХІV в, като за целта се привеждаха какви ли не предания и легенди, че е основан от цар Борис І, от цар Симеон, от деспот Алексий Слав, че от тук е минал св. Йоан Рилски... Сред привеждащите тези аргументи имаше и доста сериозни имена, които за мен бяха достатъчно основание да отхвърля възможността Роженският манастир да е бил основан от преп. Калист. Тогава... тогава оставаха манастирите „Св. Богородица Пантанаса”, „Св. Богородица Зоодохос Пиги”, както и „Св. Харалампий” и „ Св. Николай”. Манастирът „Св. Богородица Пантанаса” също трябваше да отпадне като възможност да бъде манастира на преподобния. Запазилите се фрагменти от неговите стенописи имат световна значимост - според френския изследовател Пол Пердризе, те са по-ранни от епохата на Джотто , който се явява родоначалник на Италианския Ренесанс. Ктиторският надпис обаче ги датира 1289 г., тоест също доста преди времето на преп. Калист. „Св. Харалампий” също се явяваше доста по-стар от времето на преп. Калист. В преписка към така нареченото „Мелнишко евангелие” е съхранена годината за основаването му - 1206 г.
Времето минаваше, файлът за „Преп. Калист” нарастваше, но за сметка на разработки върху творчеството му и нито едно житийно известие, което да хвърли светлина върху проблема. И когато за последен път сверявах написаното с документите, за да се уверя, че не съм пропуснал или интерпретирал нещо погрешно, преглеждайки оскъдните сведения от патриарх Филотей Кокин, се яви проблясък. Не бях обърнал внимание на един важен момент, вероятно, защото още от самото начало бях отхвърлил възможността Роженския манастир да бъде обителта на светеца. А се оказва, че точно това трябва да е манастирът на преп. Калист Мелнишки. От съхранилите се документи на патр. Филотей Кокин става известно, че в 1371 г. патриархът признава манастира на преп. Калист Мелнишки за ставропигиален. Тоест, той става независим от местните църковни власти и минава на пряко подчинение на върховната църковна власт, в случая на Константинополския патриарх. Известен факт е, че Роженския манастир от самото си основаване е ставропигиален. Няма известие за друг мелнишки манастир с подобен статут, а е и почти невъзможно да се допусне, че в рамките на един средновековен град от ранга на Мелник е могло да има и втори ставропигиален манастир. Редно е да поясним, че ставропигията е специален статут, който се дава рядко и при особени обстоятелства - примерно значимост на обителта. Не знаем точната причина, поради която Роженският манастир получава статута на ставропигия. Можем да предположим, че митрополитът на Мелник не е споделял антитомиските възгледи на преп. Калист и за да защити съмишленика си от конфликт с местния архиерей, патр. Филотей Кокин го взима под личната си опека. Неоспорим факт е, че православния свят по това време се разделея на анти и протомисти. За това определено голяма роля изиграват преводите на Тома Аквински направени от Д. Кидонис. Те правят творчеството на Тома достъпно за богословите във Византия и съответно разделят мненията на два противоположни лагера: привърженици и противници на томизма. И в единия, и в другия лагер има видни църковници и интелектуалци. За пример ще посочим само, че сред привържениците на томизма освен Д. Кидонис е и неговия брат Прохор Кидонис, който също превежда Тома Аквински. Други известни личности в първия лагер са Мануил Калека, Максим Хрисовег, Андрей Хрисовег, Висарион и т.н. На другия полюс са Варлаам Калабрийски, Йосиф Вриений, Макарий Анкирски, св. Марк Ефески, преп. Калист Ангеликуд и др. Редно е да отбележим, че за своите полемични съчинения преп. Калист ползва преводите на Д. Кидонис. Тези полемични произведения днес намираме в Иверския манастир на Атон, това е още едно косвено доказателство, че преп. Калист е основател на Роженския манастир, като се има предвид, че през един по-късен период от своето съществуване, той става подворие на Ивер.

Словата
Колко актуално звучи и до днес преподобният: „Най-важното за човека е – да обича и да бъде обичан. Първото и единствено определение за развитието на тази любов е обръщането на човешката душа към Единия Бог...”. „Съединилият се с Бога ум вече няма нужда от словото. Човек потапя в съвършено мълчание не само устата, но и ума си. Мълчанието е дух и енергия, то е висше състояние на ума. Словото изразява мисленето, намиращо се в състояние на разделение, когато е потопено в многообразието на предметите. Мълчанието изразява единството на мисленето, което в този случай в такава степен обладава истината, че чувства, че не може да каже нищо. В този смисъл истината е неизречима...”

[1] Преп. Никодим включва в своето Добротолюбие само 14 глави под името на преп. Калист Ангеликуд.
NB. Променен и редактиран вариант на статията, снабден с критичен апарат скоро ще бъде публикуван в някое авторитетно българско или чуждестранно научно издание. След публикацията, новия вариант на статията ще бъде повторно публикуван в този блог.

петък, 10 юли 2009 г.

Кричимски манастир „Рождество на Св. Богородица”. Исторически щрихи


Автор: Венцислав Каравълчев




Кричимският манастир е разположен в рида Равногор на Баташка планина от Западните Родопи, на левия бряг на река Въча и на около 4-5 км. южно от Кричим по шосето за Девин. От град Кричим се навлиза в живописната долината на р. Въча - от града вдясно горе се виждат останките от Иванковото кале, а близо до него е известният Асенов надпис. Върху голям камък насред горичка е издълбано: "На този камък седя цар Асен, когато превзе Кричим". Недалеч от това място са останките от друг известен Кричимски манастир - "Св. св. Козма и Дамян", опожарен по време на Априлското въстаниеИсторическо развитие и сегашно състояниеНямаме никакви известни данни за времето, когато манастирът е основан. Според различни източници, градени повече на догатки и предположения, отколкото на реални факти, манастирът е основан или през ІХ –Х век, по времето на Симеон, или през ХІІІ. Често в справочниците като период за създаването му може да се срещне и ХV-ХVІ в. Трудностите за определяне на каквато и да е датировка произтичат и от факта, че по времето на комунизма мястото на манастира е обработвано в дълбочина с тежка строителна техника, когато са строени Кричимските минерални бани, към които има и голям басейн.
Днес манастирът е възстановен в близост, но не върху старото си място. Ето защо и евентуални археологически разкопки едва ли ще могат да обогатят значително достигналото до наши дни, но могат да осветлят и разширят приетата досега долна граница на възникването на обителта. На една оцеляла каменна плоча с надпис четем: „С изволението на Отца и изпълнението на Сина и съдействието на Светия Дух направи се тази чешма в лето 1592 от ктитора Илия, по времето на игумена Онуфрий. Бог да го прости.” Плочата е красиво оформена. В горния й край има кратък надпис: „От богохранимото село Батак”, под него стилизираното: „Иисус Христос Победител”, следвано в низходящ ред от два пауна с преплетени шии. Различната дълбочина на надписите и рисунката, която е типичен раннохристиянски символ, като че ли допуска възможността плочата да е вторично използвана. Ако направим такова допускане, то това би дало допълнителна тежест на предположението, че манастир или църква на това място имаме още от раннохристиянския период ІV – VІ в. А основанието, че тук е имало древно християнско светилище, се подхранва от наличието на минерален извор с достатъчно голям дебит. Обичайна тракийска практика, възприета и продължена и в годините на римското владичество, е да бъдат изграждани светилища – обикновено в чест на трите нимфи, при подобни минерални извори. Впоследствие, с победата на християнството, се наблюдава един сакрален континуитет на мястото, като се променя обекта на поклонение. Друго основание за предположението ни, че манастирът има своето начало в раннохристиянския период ІV – VІ в., е, че той попада в една силно наситена с раннохристиянски паметници зона. Тук, съвсем наблизо, е така наречената „Червена църква”- раннохристиянски комплекс с манастир близо до Перущица, който се датира в първите години на ІV в. Раннохристиянските църкви в Исперихово, Стамболийски, Брестовица, отстоят само на броени километри. Но може би най-интересният факт в полза на хипотезата ни е неотдавана разкритата раннохристиянска базилика в местността Гергевец, намираща се непосредствено до гр. Кричим, на около километър по пътя за село Устина. Този изключително интересен паметник на християнската архитектура има три строителни периода, като първият е от ІV в. Самата местност Гергевец крие ключа към един отдавна нерешен проблем в българската историография – Драговития. Някои изследователи предполагат, че тук в местността Гергевец някога е имало голям град – Драговец. При направените проучвания във връзка с разкопките на голямата християнска базилика в м. Гергевец, се оказа, че тук е имало селище, разположено на територия от над 200 декара. Само едни систематични бъдещи разкопки биха разкрили тайната на това място и ако това стане, ще можем да съберем доста парчета от пъзела на църковна организация в района. Част от този пъзел е появата в титула на Пловдиския митрополит и по специално на митрополит Дамян (може би същият убит през 1410 г.) – „екзарх на Тракия и Драговития” и „съответно екзарх на Европа и Драговития”. Този титул пловдивския митрополит запазва доста време, тъй като двама арменски пътешественици от ХVІІ в. го потвърждават. Досега беше трудно да се свърже Драговития – на славянското племе драговичи над Солун, с появата на Драговития в титула на митрополита на Пловдив. Но ако едно селище Драговец е съществувало дълги години в близост до Пловдив, а синтронът открит при разкопките на църквата в м. Гергевец недвусмислено доказва, че поне в първите години от съществуването си това място е бил епископско седалище, то е съвсем лесно обяснимо как по-късно при окрупняването на църковните епархии е преминал под ведомството на митрополита в Пловдив и съответно става част от титула му. Всички тези наши предположения, колкото и хипотетично да звучат на този етап, чакат своето потвърждение или отхвърляне. Но едно е сигурно, районът на Кричим е бил част от една стройна и чудесно функционираща църковна организация още от първите години на признаването на християнството за равнопоставено на другите религии в рамките на Римската империя с Миланският едикт от 313 г. Множеството раннохристиянски църкви и манастири в района само засилват увереността ни, че една такава раннохристиянска датировка на основаването на Кричимския манастир, днес „Рождество Богородично”, ще бъде по-скоро част от цялостната църковна картина, отколкото нейно изключение.
Сведенията за новата история на манастира са малко по-обилни. Според едно предание манастирът е бил любимо място на Страхил войвода. Манастирските чардаци били известни с името: „Страхилови чардаци” – защото, според едни, били негово любимо място за седене, а според други, защото били издигнати с негови средства.
За разлика от данните за основаването на манастира, сведенията за неговото унищожаване са достоверни. В изложението на американският генерален консул и 1-ви секретар на американското посолство в Истанбул Юджийн Скайлър, който посещава Пловдивско-Пазарджишкия регион непосредствено след краха на Априлското въстание и който свидетелства за зверствата на башибозука, жертва на които в региона по свидетелството на автора са най-малко 15 000 души, четем също, че „Числото на селата, които са били изгорени съвършено или отчасти в окръжията Пловдивско и Т. Пазарджишко, е поне 65. Църквите и училищата им са изгорени с газ и с барут, олтарите им срутени, иконите им избодени с копия и светите им места осквернени по разни начини...Освен селата 4 манастира са били изгорени - „Св Теодор" при Перущица, „Паная" и „Св. безсребреници" при Кричим; и „Св. Никола" при Калугерово...”. Изложението е публикувано във вестник „Зорница”, бр. 35, от 27 август 1876 г.
Тук под „Паная” от гръцкото „Панагия” се подразбира, че това е манастирът „Св. Богородица”. Това изложение ясно свидетелства, че двата Кричимски манастира „Св. Богородица” и „Св. безсребърници Козма и Дамян” стават също жертва на потушаването на Априлското въстание. Не е известна съдбата на третия Кричимски манастир „Св. Архангел Михаил”, за който говори Павел Делирадев в своя труд „Принос към историческата география на Тракия”. Между другото, е редно да отбележим, че единственото известие, което имаме за манастира „Св. Архангел Михаил”, е посочено пак от П. Делирадев, според който той се намирал също в долината на р. Въча, между двата по-горе споменати манастира. За съжаление, днес от този трети манастир не е останала никаква видима следа и само с помощта на археологията той може да бъде локализиран. Изглежда преданието за трите манастира продължава да живее сред местното население, но често поради незнание „Св. безсребърници Козма и Дамян” се посочва като различен от „Св. Врач”.
След погрома на Априлското въстание населението на Кричим е заточено в Пловдив. Това е вероятно една от причините народностното предание да бъде прекъснато и местното население да няма дълбок жив спомен за миналите събития в региона.
Има, обаче, документирано едно интересно събитие, че през 1927 година, когато трудовашка дружина строи пътя Кричим - Девин, при строителите дошъл старият пловдивския митрополит Максим. Той събрал офицерите и им доверил следното: “Митрополит Панарет със сълзи ми разказа, че той е изповядал през 1876 г., преди да бъде обесен от турците, игумена на Кричимския манастир архимандрит Нафталим. За да не разберат присъстващите заптиета, изповедта се водела на гръцки език. Игуменът казал, че е осъден на смърт, защото се разкрило, че в манастира три години преди въстанието се е подслонявала хайдушка чета. Войводата пред четниците се именувал Сава, но при изповед пред игумена казал, че кръщелното му име е Гавраил и е роден в Копривщица. Това бил войводата Бенковски. Архимандритът споделил също, че среброто за текущи покупки се пазило от игумена. За да не бъде намерено и ограбено, той го хвърлил в изоставен кладенец и го засипал с пръст”. През 1971 година, при изкопите за построяване на минералната баня край манастира, в кухината на стар кладенец пред булдозериста блеснала купчина сребро. Колко са скрили работниците, е неустановено, но в Пловдивския археологически музей са прибрани 771 големи турски и европейски сребърни монети от 19 век. Находката е заприходена в Музея под инвентарен номер 2541. Тази случка потвърждава предсмъртната изповед на игумена архим. Нафталим.
В летописната книга на манастира, пазена някога от стария кричимския свещеник отец Стефан (днес вече неизвестно къде), се твърди, че Левски e създал в манастира средищен революционен комитет с председател игумена Нафталим. През 1876 година Бенковски довежда тук Волов и оттук Волов тръгва към Батак. Мъченическата смърт на архимандрит Нафталим свидетелства за значението, което турската власт е придала на квартируването на чета в манастира. Смъртната присъда е произнесена от редовен съд през ноември 1876 година. На дрехите на обесения е поставен препис от присъдата на български, френски и турски език. Надписът е поставен с цел да бъдат убедени европейските комисии, които са наблюдавали разправата с въстаниците, че се спазва турският наказателен кодекс. За целта са били цитирани членовете, според които на смърт се осъжда лице, което е организирало въоръжени действия срещу империята и е дало заповед за започване на такива действия. На основание на същия този закон манастирът е подложен на опожаряване, защото е станал гнездо на разбойници. Като председател на средищен революционен комитет отец Нафталим е обвинен, че по негова заповед са въстанали селищата по Северните Родопи.
С историята на манастира са свързани редица родолюбиви възрожденци. Така например, един от най-заможните бегликчии, копривщенецът Вълко Теодорович Чалъков, е назначен от султан Махмуд за главен бегликчия. Чорбаджи Вълко се ползва с голямо уважение в държавните среди на империята и има лесен достъп до Султанския дворец и до управниците. Подобно на своя дядо Вълко, който настоява за изграждане на храма "Св. Димитър" и на стаи за поклонниците в Хилендарския манастир в Света гора, и на своя баща Тодор, с чиито средства е построена манастирската болница, той щедро дарява пари за просвета и за строеж на църкви. Благодарение на него през 1836 г. е построено училище в родния му град Копривщица. Той е сред дарителите на главната църква на Рилския манастир след пожара от 1833 г. Чорбаджи Вълко подкрепя с помощи също двата Кричимски, Сопотския, Перущенския и други манастири. Двата Кричимски манастира ще да са били големи и известни книжовни и училищни средища. В летописната книга на църквата "Св. Йоан Предтеча" в Брацигово са записани имена на свещеници, които са се учили в един от двата Кричимски манастира – "Св. Богородица" или съответно "Св. св. Козма и Дамян": Свещеник Зафир от с. Дебращица, служил в параклиса на мястото на днешната църква; свещеник Кънчо от Брацигово; свещеник Стоян; свещеник Гачо от Батак; свещеник Димитър Мешекопаранов - пръв основал девическо училище, в което е преподавал; свещеник Пейо Пеев; свещеник Никола Троянов - поп Сокол, един от организаторите на Априлското въстание 1876г., председател на революционния комитет в Брацигово. Осъден на смърт чрез обесване; свещеник Димитър Арнаудов, участник в Априлското въстание от 1876г., осъден на затвор. Починал през 1909г.; свещеник Йордан Кънев, участник в Априлското въстание от 1876г. Дългогодишен архиерейски наместник в гр. Пещера. Починал през 1923г. и други.
В днешния си вид манастирът „Св. Богородица” е възобновен е през ХХ в. (1932 г.). Интерес обаче представлява едно сведение на свещеник Симеон Иванов, публикувано в "Църковен вестник" за построяването на Софийската духовна семинария. Там е написано: „През 1897 г. Светият Синод на Българската православна църква решава да премести Самоковската духовна семинария (средно богословско училище) в столицата. Правителството и лично княз Фердинанд веднага възприемат и подкрепят това решение. Столичното кметство щедро отпуска място за строеж на сграда в местността Курубаглар (Сухия баир) в квартал „Лозенец”. Светият Синод отговаря с благодарност и признателност и намира средства за построяването на сградата. Князът дарява близо 25 хиляди златни лева. Последват и много други дарения...” Сред дарителите с една от най-крупните суми е манастирът „Св. Врач” край град Кричим, който дарява 20 хиляди лева. За сравнение такава сума даряват само Рилския и Бачковския манастир, а Зографския манастир чрез игумена си 60 000 златни турски лири, докато Троянския може да пожертва само 3000 лв. Тоест, 21 години след краха на Априлското въстание единият от Кричимските манастири явно е бил възстановен и се е намирал в добро финансово състояние, съдейки по дарението, което е отделил за построяването на Софийската духовна семинария.Сред местното население манастирът все още е популярен със старото си име "Успение на св. Богородица", но по настояване на приснопаметния Пловдивски митрополит Арсений при възобновяването на монашеския живот в обителта изрично е настоял манастирът да бъде посветен на Раждането на Пресвета Богородица.
Описание, архитектурни и културно-исторически ценности: Манастирът представлява комплекс от еднокорабна, едноапсидна черква, жилищна сграда и красива каменна чешма. В миналото манастирът е имал два метоха: в гр. Кричим и в с. Козарско.
Днес в двора на манастира се намират и няколко парчета от надгробия, събрани от настоящия игумен на манастира йеромонах Антим. Надгробията са от края на ХVІІІ - началото на ХIХв. На едно от тях се чете името „Яков йеромонах 1794 -1884”. Много е вероятно това да е монах от братството на манастира, който е преживял кошмара на Априлския пожар от 1876. Любопитно е все пак, че възрастният монах е погребан на място, където манастирският и богослужебен живот би трябвало, според историческите сведения, да е прекъснал. Днес манастирът възкръсва за нов живот, привличайки поклонници и туристи. В непосредствена близост до него, в съседство с реката, е Кричимският минерален извор. Неговата вода е силициева с леко алкална реакция. Дебитът му е около 100 литра за секунда, а температурата, с която извира на повърхността на земята е 28 градуса С. Изключителните му лечебни качества се изразяват в това, че водата е много добра за лекуване на повърхностни рани на кожата. Но не е добра за пиене, поради високата минерализация.
Манастирът е обявен за паметник на културата.


N.B. Публикуваният текст ще бъде оформен като брошура за историята на Кричимски манастир "Рождество Богородично". Затова се обръщаме с призив към читателите, които могат да обогатят написаното или да споделят свои мнения, да оставят коментар към материала.