Възникна грешка в тази притурка

Общо показвания

Listen to the music of Orthodoxy

понеделник, 24 декември 2012 г.

Рождество Христово – съдържание и развитие на празника

Автор: Венцислав Каравълчев
Публикувано: http://dveri.bg/a9dpp

Изминали са малко повече от две хиляди години от нощта, в която едно събитие ще се превърне във вододел на човешката история – раждането по плът на Божия Син и влизането на Бога в човешката история. Някога св. пророк и цар Соломон бе заявил: „няма нищо ново под слънцето” (Екл. 1:19). Близо две хилядолетия по-късно св. Йоан Дамаскин внася малка, но съществена корекция в думите му: „Христос е единственото ново нещо под слънцето”. Между думите на св. цар Соломон и св. Йоан Дамаскин стои Богочовекът Христос. Съществената разлика е, че в Стария завет всички откровения на Бога са откровения на безплътното Слово, докато новозаветните са откровения на Бог Слово, но вече в плът.
Открилият се на Моисей, на Соломон и на всички старозаветни пророци е бил все още неприелият плът Син и Слово Божие – Логосът, второто Лице на Пресветата Троица. Старозаветните отци и пророци не само са имали пряко общение с Божието Слово, но и са виждали Неговото бъдещо Въплъщение и Раждане. Стъпките, които чува Адам (Бит. 3:8), случилото се с Яков и Моисей, с прор. Исаия и Даниил ясно свидетелства за това. Както пише съвременният богослов митрополит Йеротей (Влахос), в Христос ние различаваме две рождения: едно, предвечно, от Бог Отец, както го изяснява Символът на вярата, и второ – по плът от Пресвета Богородица, което за пореден път Църквата чества днес. И двете рождения са непостижими за човешкия ум и логика. Неслучайно св. Григорий Богослов ни предупреждава, че всеки опит за проникване в тайнствата, превишаващи нашата логика, може да ни доведе до загуба на разума, до лудост. Затова и истината – откровение за предвечното раждане на Христос от Отца и от Богородица по плът ние приемаме с вяра, т. е. без да се опитваме логически да го осмисляме, защото тази тайна е непостижима. До Въплъщението Си Второто лице на Пресветата Троица е наречено Син и Слово. Синовството изразява предвечното раждане от Отца и родеността е Неговото ипостасно свойство. Словото явява Бог Отец: връзка аналогична на тази между словата и разума. Св. Григорий Богослов обяснява тази свързаност така: Словото явява Отца, защото който вижда и приема Словото, вижда и Отца в Словото. Затова и Сам Христос ни казва: „Никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене” (Иоан 14:6).
При Въплъщението, в момента на зачатието в утробата на св. Богородица, става съединение на две природи – божествената и човешката – във втората Божия ипостас. От този момент Второто лице на Бога се нарича вече и Христос – име, изразяващо и помазващия (χρίσαντα) Отец, и помазвания (χρίσθεντα) Син, и помазанието (χρίσμα) Дух Свети. И понеже, разсъждава митр. Йеротей, в Светата Троица всички действия са троични, то в случая човешката природа е помазана от всичките три лица на Троицата, а Словото, Божественият Логос помазва и Сам Себе си, както изяснява Йоан Дамаскин. Затова името Христос едновременно изразява и Бога, и човека, т. е. Богочовека Христос. След Въплъщението Синът и Слово Божие става Христос, като остава завинаги и Син, и Слово, изразявайки съединението на божествената и на човешката природа. Божието Слово, при Своето въплъщение и раждане в плът, възприема цялата човешка природа, което означава, че възприема и всички наши т. нар. „естествени нужди”. С други думи, Христос приема всичко присъщо на човека, освен греха. Затова и Църквата Го нарича съвършен човек – цялостен, истински, а не само „отчасти”, не „само по плът”. И винаги отхвърля като еретични ученията, че Бог бил приел „само плът”, че бил човек, но само доколкото е „влязъл” в човешко тяло (като в източните божествени инкарнации).
Не, Христос, учи Църквата е станал съвършен човек, приел е от св. Дева одушевено тяло – т. е. човешка душа и тяло, цялата човешка природа, без греха. Колкото пък до т. нар. „естествени нужди”, те са независещите от нас и, следователно, не са предмет на свободния избор на човека. Естествените потребности като гладът, жаждата, болката, тленноста, вълненията, смъртта са влезли в човешката природа след грехопадението. И затова няма нищо удивително, че Христос страда от глад и от жажда, че плаче и дори с кървави сълзи моли Своя Отец: „Ако може, нека Ме отмине тая чаша” (Мат. 26:38-42). Според митр. Йеротей (Влахос), тъй като помислите и желанията не са „естествени нужди”, а следствие от греха, те са били чужди на Христос, Който, както казахме, е във всичко подобен на нас, освен в греха. Затова и когато дяволът Го изкушава в пустинята, той го изкушава външно, а не вътрешно, не чрез помисли или видения (1 Петр. 2:22). С други думи, Христос не е подвластен на помисли. И понеже е и Божие въипостазиране на Премъдростта, то и всяко Негово слово е израз на тази Премъдрост. Затова и всяко слово на Бога Слово е изцеряващо за човека – според думите, които сам ни е завещал: „Вие сте вече чисти чрез словото, що съм ви проповядвал” (Иоан 15:3).
От тези думи виждаме какво важно значение за човека има четенето на Божието слово, но това само по себе си все още не очиства човека, а е само предпоставка за освещаването, за очистването на вярващия. Когато човек стане причастен на Бога и Дух Свети заживее в него, то и Божието слово оживява, придобива не само нов, смисъл, но и неподозирана възраждаща сила в човешката душа. Чрез тази сила то, словото Божие, дава отговори на най-съкровените въпроси и, според Божието обещание, действително и очиства, и укротява помислите, и освобождава в човека пространство за спасителното действие на Бога. Това е така, защото Божието слово, дадено ни в писанията, е нетварна енергия на Троичния Бог, която очиства, просвещава и обòжва човека. Затова казаното от Христос е не просто набор слова, а „думи за вечен живот” (Иоан 6 :68). И Когато св. евангелист Лука казва, че „Иисус пък преуспяваше в мъдрост и възраст и в любов пред Бога и човеците” (2:52), това не трябва да се разбира, че, както у човека, с годините се натрупва опит и мъдрост и че с времето човек възраства в нея, но напротив – че през времето на своя земен живот Христос ни разкрива тази Премъдрост.
Христос се роди от Девица заради нас човеците и заради нашето спасение. И ето че година след година, век след век ние честваме Неговото раждане – събитие, централно, разделило на две цялата история на човечеството: преди и след Рождество Христово. И нашето летоброене символично отразява тъкмо това. Тъкмо с раждането на Спасителя мнозина отчитат и началото на Църквата, въпреки че за нейно „официално” начало се приема денят на Петдесетница, когато Светият Дух слиза върху апостолите, а по този начин и върху цялата Църква.
Трябва обаче да отбележим, че всички главни събития, свързани с Божественото домостроителство (Рождество, Богоявление, Възкресение, Петдесетница) са неразривно свързани и разделението им е само условно. Църквата е направила това разделение на празниците по икономѝя, за да можем да вникнем в дълбочината на съдържанието на тези събития и чрез подходяща подготовка – пост и молитва, да се докоснем до тяхното послание, което да възприемаме не само интелектуално, но и умосърдечно. Докато в центъра на християнския живот, в св. Божествена литургия всеки път съпреживяваме всички събития от Христовия живот на земята – от Въплъщението, през Рождеството до Възкресението, Възнесението и Петдесетница. Затова и Отците ни казват, че всяка Литургия е и Рождество, и Възкресение, и Петдесетница. Но и това съ-преживяване не е безусловно, а изисква съ-участие на човека в нетварната Божия енергия. Тогава именно посланията на празниците стават нещо много повече от припомняне на исторически събития от земния живот на Христос, но, както хубаво се изразява Лимасолският митр. Атанасий, стават повод за съд, откриване на помислите ни и спасителна равносметка на нашия живот, за съизмерване на нашето собствено битие с онова, което ни е зададено изначално от Бога като цел и като смисъл.
С раждането на Христос Бог изпълнява обещанието чрез старозаветния Израил да даде Спасител на цялото човечество. Макар за мнозина днес идеята за спасение да е непонятна и твърде абстрактна, просто метафора за избавяне от тегнещите над живота ни проблеми, за древните евреи спасението е дълбока необходимост от възстановяване на мира между Бога и човечеството, белязано от смъртта и изнемогващо под бремето на греховете си. Точно за това възстановяване пеят ангелите в своя рождественски химн: „Слава във висините Богу и на земята мир, между човеците благоволение” (Лука 2:14). Възпяваният от ангелите мир не означава край на войните и пълното им премахване от човешката история. Мирът, за който ни благовести ангелският хор, е Въплътилият се и родил се в мир Христос, Който със Своето пришествие в плът примирява човека с Бога, с неговите ближни и със самия себе си.
След грехопадението човечеството губи мира с Бога и връзката си с Него и като следствие от това в човешката природа, а оттук и в цялото творение влизат страданията и смъртта. Раждането на Христос, въчовечаването на Бог Слово е заключителен акт на творението, който дава възможност на човека не просто да се спаси, но и да се обòжи. Както пише св. Атанасий Велики, възвръщането на човека към Бога, примирението не е могло да стане само чрез покаяние, защото с грехопадението човешката природа се е увредила и в нея е влязла смъртта. Падението на Адам не е нравствено, а онтологично, екзистенциално. За да се възстанови връзката с Бога, е било необходимо да се победи преди всичко смъртта. Но сам човекът не е можел да направи това и затова е било така наложително въплъщението на Сина – за бъдат победени смъртта и дявола, за да стане Христос Първообраз на новото творение, нов Адам.
Бог не избавя човека от смъртта насилствено, не сътворява за борба с дявола нов човек, а прави стария човек победител, като възприема неговата смъртна и подвластна на страстите плът. Така, по думите на св. Йоан Дамаскин, Христос става смъртен човек, като едновременно остава и истински Бог, единосъщен с Отца и със Светия Дух. Както пеят рождественските химни, Той пребивава едновременно на земята, сред човеците, и неразделно „на небето”, с Отца и Светия Дух. Чрез Богочовека можем да преминем от по образ към подобие, което не означава нищо друго, освен да се обòжим. Като обобщава светоотеческия опит приснопаметният архим. Серафим (Алексиев), у човека образът Божи е даденост, а уподобяването на Бога – зададеност. Според св. Максим Изповедник със сътворяването на света и на човека имаме пет деления: нетварно и тварно, ангели и човеци, небе и земя, чувствен рай (Едем) и вселена, мъжко и женско. С помощта на Бога и чрез оделотворяване на добродетелите първият Адам е трябвало да надмине (да превъзмогне) всички тези деления. И тъй като не успял, това е направил новият Адам – Иисус Христос. Както отбелязва съвременният руски духовник о. Димитрий Смирнов обаче, за да послушаме ние Бога, Сам Бог е трябвало да се яви в образ, подобен на нас. Господ не само поправя грешката на нашия праотец, но чрез Своето въплъщение и с раждането Си по плът предоставя всекиму реалната възможност, като се възсъедини с Него да превъзходи всички, посочени от св. Максим, деления.
Въплъщението и Рождеството, по думите на св. Йоан Дамаскин, са неизречимо и непостижимо снизхождане на Бога. Това е кеносисът, самоограничаването на Бога. Както казва св. Григорий Богослов, Бог умалява Своето Божество, за да стане вместителен за нас. И понеже този кеносис е непостижима, велика тайна, то тя може да бъде изразена само с помощта на апофатични изрази. Защото този кеносис се състои не просто във видимото от живота на Христос – раждането в бедно семейство, в бедна обстановка, в безбройните трудности и несгоди на този живот, а най-много от всичко в невидимата и непостижима тайна по възприемането на смъртната и изложена на страдания природа на човека, във възприемането от страна на нетварния Бог на тварната човешка природа и в съединяването на нетварното с тварното. Именно това самопонизяване на Христос, този Негов кеносис прави възможен нашия ϑέωσις (обòжение). Кеносисът е истинското проявление и определение на онази любов, която е сам Бог (1 Иоан. 4:8-9). Истинската любов е самоумаление, смирение, жертва, себеотдаване в полза на другия. Затова и в днешните лукави дни, когато всякакви новопророци и „праведници” привличат към себе си вниманието, криейки си зад словата на Бога и на Неговите угодници, кеносисът продължава да е верен критерий за това, кой какъв е. Защото истинският праведник – колкото повече се освещава и обòжва – толкова повече се смирява и се себераздава, и обратно…
Раждането на Иисус Христос е историческо събитие – то се случва в определен исторически период, на конкретно място. За него свидетелстват не само евангелистите, но и древни автори като Йосиф Флавий, Тацит, Светоний и Плиний Млади. Христос се ражда в пещера, близо до Витлеем, в семейството на дърводелеца Йосиф и съпругата му Мария. Йосиф е от рода на Давид – факт, който изрично е подчертан в Библията, защото е част от старозаветното пророчество, че Спасителят ще се роди в дома Давидов. Той се ражда при управлението на първия римски император Октавиан Август (27 пр. Хр. – 14 сл. Хр), когато в незначителната римска провинция Юдея „царува”, тоест Рим е поставил за проконсул Ирод І, наричан Велики. Октавиан Август е издал заповед за преброяване на населението. Всеки жител на империята е трябвало да се запише там, където е роден. Йосиф и Мария е трябвало да пътуват от Назарет, където живеели, до Витлеем – родното място на Йосиф. Понеже това преброяване е събрало много хора в малкия Витлеем, в страноприемниците няма свободни места и семейството на Йосиф е принудено да се подслони в пещера, където пастирите затваряли своите животни. В тази скромна обстановка се ражда Този, Когото Църквата възпява вече две хилядолетия с пророческите думи на цар Давид: роди се царят на Славата. Първото споменаване за раждането на Спасителя в пещера прави през 2 в. св. Юстин Мъченик. По времето на Ориген тази пещера е вече публично известна и обект на поклонение. Такова сведение имаме и от апокрифните евангелия на Яков и на псевдо-Матей.
До нас не достигат конкретни сведения за празнуването на Христовото раждане в първите два века на християнството. Първите исторически свидетелства са от 3 в., като Рождество Христово е част от по-общо тържество на явяването на Бога – Богоявление, което се е отбелязвало на 6 януари. Едва през 4 в. – под влияние на Римската църква – Рождество Христово се обособява като самостоятелен празник и започва да се чества на 25 декември. 25 декември обаче не е историческата дата на Христовото раждане, която и до днес остава неизвестна, а символична дата, бележеща края на период (година) от човешката история и началото на нов.
Причините за това късно обособяване на празника са много, но сред главните от тях можем да посочим факта, че християнството се ражда в юдейска среда. За разлика от много други народи, които тържествено празнували деня, в който някои се ражда, за юдеите раждането е било повод за скръб. Те го възприемали като начало на страдания. Това разбиране на старозаветният човек намира израз в думите на св. пророк Давид: „В беззаконие съм заченат и в грях ме роди майка ми” (Пс. 50:7), и на праведния Йов: „… отвори Иов уста и прокле деня си. Па начена Иов и рече: да се провали денят, в който се родих, и нощта, в която рекоха: зачена се човек!” (3:1-16). Именно заради силната връзка на първите християни с юдейската традиция те също се отнасяли с по-голяма почит към смъртта, – като преход от земята към небето – отколкото към раждането. Самият ден на земната кончина на мъченик от християнската община се наричал ден на неговото раждане за небесата – dies natales (рождени дни), а честванията на тяхната памет – agapae nataliciae. Свидетелство за това ни е оставил Евсевий Кесарийски, който привежда посланието на църквата в Смирна до църквата във Филомилия по повод мъченическата смърт на св. Поликарп. Там се казва, че след като проконсулът изгорил тялото на св. Поликарп, за да не стане то обект за поклонение, християните събрали останките му и ги сложили на подходящо място за да започнат да се събират в деня на неговото рождение (смърт). И думите на св. ап. Павел – „затова отсега ние не познаваме никого по плът; ако и да бяхме познали Христа по плът, сега вече не познаваме” (2 Кор. 5:16) като че ли поддържат това разбиране, въпреки че са казани по повод прекаленото мъдруване в някои християнски общини относно Христа.
Какъвто и да е бил цялостния комплекс от причини, неоспорим факт остава, че Рождество Христово се обособява късно като самостоятелен празник. Известно влияние за това имат и гностиците, които в центъра на събитията от живота на Спасителя, като най-спасително поставят Неговото Кръщение. През 3 век св. Климент Александрийски описва разбирането за този празник на последователите на гностика Василид. Според тях, при Кръщението Божеството изпраща еона Νοῦς(Ум), една от най-висшите си еманации, който във вид на гълъб слиза върху Иисус – до това време обикновен човек, достъпен за греха. Трябва да отбележим, че св. Иполит Римски и св. Ириней Лионски също разглеждат гностицизма на Василид и по-различно тълкуват схващанията му. В случая обаче е важно да отбележим, че описаните гностици са имали много красиво и атрактивно богослужение, което е привличало мнозина. За да му се противопостави, Църквата е трябвало също да въведе празника на Кръщението в своя календар, като вложи в него истинския, непомрачен смисъл на събитието, заради което го и нарича не Кръщение, а Богоявление, т. е. празник на Божието явяване (явявания) – познат още с гръцките си наименования теофания или епифания. При установяването си празникът е включвал първоначално четири събития: Рождество Христово, Кръщение Христово, Поклонението на влъхвите (мъдреците) и Сватбата в Кана Галилейска. Ранната Църква е чествала Богоявление, както и днес, на 6 януари. Поради гореспоменатите причини в центъра на празника Богоявление е стояло Кръщението Христово, докато другите три празника оставали в периферията – съпътстващи централното събитие. Богословският акцент в случая е, че Христос е истински Бог и истински човек и както при раждането Му, така и при кръщението Му за това свидетелстват и творението, и Творецът.
Можем да предположим, че отделянето на празника Рождество от Богоявление и началото на самостоятелното му честване става вероятно малко след Медиоланския едикт (313 г.). Това разделяне се прави първо в Римската църква, която почва да чества Рождество на 25 декември. Depositio episcoporum (Списък на римските епископи) сочи, че в 336 г. Рождество Христово вече се е празнувало на 25 декември. В римски календар, съставен не по-късно от 354 г., също е посочено, че 25 декември е „Ден на Христовото Раждане във Витлеем”. Същевременно обаче св. Амвросий Медиолански в De virginibus ad Marcellinam (За девствениците, до [сестра му] Марцелина) пише, че дори до времето на папа Либерий (352-356) Рождеството Христово се е чествало заедно със Сватбата в Кана Галилейска, т. е. на 6 януари. Това разделно празнуване не след дълго започва да се утвърждава и на Изток. Особено много за това спомага св. Йоан Златоуст († 407 г.). В своя проповед на Богоявление през 387 г. той подчертава, че на 6 януари Църквата празнува Кръщението Господне, а не Рождеството, като употребява думата епифания в различен от общоприетия смисъл, с което цели разграничаването на двата празника. Интересното е, че и други Отци на Църквата, въпреки че спомагат за утвърждаването на една обща дата на празнуването на Богоявление от всички църкви, същевременно са продължавали да настояват, че на 6 януари се празнува именно Рождество Христово.
Св. Григорий Богослов († 390 г.) в едно от словата си казва: „Сега ние празнуваме Богоявление или празника на Рождество”. Св. Василий Велики († 379 г.) в своето Слово за Рождество също насочва към неговото честване: „Ще наричаме този наш празник Богоявление (Теофания). Ще празнуваме спасението на света; ще тържествуваме в деня на раждането на човешкия род, защото днес е развързана клетвата над Адам”. Такова е мнението и на св. Епифаний Кипърски († 403), който многократно казва, че на 6 януари „Христос се е родил по плът”. Нещо повече, той дори отхвърля твърденията, че на този ден се е кръстил Христос, както и практиката, основана на древен обичай, да се налива вода на 6 януари и да се съхранява през цялата година за сакрална употреба. Според него тази практика е свързана с чудото в Кана Галилейска. Златоуст обаче, в Беседа за кръщението, е категоричен: „В този ден, Христос се е кръстил и е осветил природата на водата. Затова и народът в нощта срещу празника носи съдове за вода, пълни ги и ги пази през цялата година, защото днес водата се освещава и се извършва очевидно чудо, така че независимо от времето, природата на водата не се разваля, но през цялата година, и често даже и след две и след три години, напълнената в този ден вода остава неповредена и свежа и даже след много време остава същата като току що почерпаната от извора”. Тук е редно да отбележим, че св. Йоан Златоуст и св. Епифаний Кипърски са били съвременници, а св. Епифаний, който е бил известен със суровия си и сприхав характер, е бил (поради не напълно изяснени и до днес причини) опонент и противник на Златоуст. Така че неговото мнение би могло да е резултат от това противопоставяне на авторитета и на личността на св. Йоан Златоуст.
Св. Василий Велики е първият архиерей, възприел на Изток западния начин на празнуване на Рождеството, наложил го в църквите в Кесария, които в периода 360-370 г. започват да честват на 25 декември. В Константинопол Рождество Христово се чества на 25 декември за първи път в годината след смъртта на императора-арианин Валент, убит от готите при Адрианопол в 378 г. Това дава основание на някои изследователи да свързват разделянето на Рождество от Богоявление с нуждата от противопоставяне на придобиващото популярност арианство. Св. Григорий Богослов е този, който въвежда в Константинопол празнуването на Рождество Христово на 25 декември. След като той напуска столичната катедра обаче това празнуване е преустановено. Западният имп. Хонорий (395-423) в писмо уведомява своята майка и брат си Аркадий (395-408), които са във Византион, за това, как се чества празникът Рождество Христово в Рим – отделно от Богоявлението на 6 януари. В писмото между другото се споменава, че празникът има вече свои отделни стихири и тропари. Това подтиква източният имп. Аркадий и неговата майка да препоръчат на св. Йоан Златоуст – вече е предстоятел на катедрата в Константинопол – да се съобрази с писмото на Хонорий. Златоуст веднъж вече е въвел честването на 25 декември на Изток, при своето светителство в Антиохия – през 386 или 388 г., когато с пламенна проповед успява да убеди антиохийците в правотата на Рим и да притъпи силните антиримски настроения.
Трябва да отбележим, че до тази забележителна проповед на св. Йоан Златоуст, произнесена на 20.12.386 или 388 г., антиохийци са обвинявали Рим в идолопоклонство задето чествали Рождество на 25 декември – празненство, измислено, според тях, от последователите на еретика Церентий. В проповедта Златоуст споменава, че църквите на Запад – от Тракия дори до Гадис (дн. Кадис в Испания – най-древния град в Западна Европа, на атлантическия бряг) – честват празника на 25 декември. В Константинопол честването на Рождество Христово на 25 декември св. Йоан Златоуст въвежда ок. 400 г.
Постепенно и останалите източни църкви възприемат практиката на Западната църква. Това обаче не става веднага. В Александрийската църква това става около 440 г. Йерусалимската църква също съхранява още близо половин столетие старата практика на съвместно честване на Рождество и Богоявление и пристъпила към разделянето им едва в периода 430-440 г. Макар най-накрая от Йерусалимската църква да се съгласяват да празнуват Рождество на 25 декември, те продължават да изчисляват честването на Сретение не от 25 декември, а от 6 януари и да го честват на 14 февруари. Останалите постепенно започват да честват Сретение Господне на 2 февруари, но Йерусалимската църква остава непреклонна пред увещанията на предстоятелите на останалите църкви да промени това честване. Това налага през 6 в. имп. Юстиниан І (527-565) да влезе дори със сила в Йерусалим и да принуди местната църква да започне да празнува Сретение също на 2 февруари.
Арменската църква обаче напълно е запазила източното предание и продължава и днес да отбелязва Христовото рождение на 6 януари по старата традиция – заедно с Богоявление. Ок. 440 г. Константинополският патриарх Прокъл (436-446) пише писмо до католикоса на Армения Сахак, в което го информирал за новото честване. Писмото обаче е предадено от недоброжелатели на персийския цар, който обвинява католикоса в сътрудничество с гърците и го отстранява от престола. Съществуват обаче писмени сведения, че ако не всички арменци, то поне онези, която се е намирала в пределите на Византия, приемат Рождество Христово да чества на 25 декември. Това обаче става за много кратък период от време, ок. 30 години, след което всички се връщат към старата си практика, която запазват и до днес – да празнуват на 6 януари.
Много автори в периода 375-450 г. като св. Епифаний Кипърски, св. Йоан Касиан, св. Василий Велики, св. Йоан Златоуст, Астерий Амасийски и др. защитават нуждата от подобно разделяне на празниците, понеже Рождеството отбелязва раждането по плът, докато Богоявление чества раждането в Светия Дух. В Рим малко след 400 г. е издаден специален императорски едикт, според който театрите трябва да бъдат затворени при честването на три празника: Възкресение Христово, Рождество и Богоявление. Трябва да отбележим, че нито Рождество Христово, нито Богоявление получават по това време официален празничен статут в империята. Това става едва в 534 г., както се вижда от достигнал до нас фрагмент на арменския географ и историк Анания от Ширак (Ананий Ширакаци). Известният църковен историк на 14 в. Никифор Калист, в своята история, пише, че имп. Юстиниан наредил Рождество Христово да се чества по цялата земя. Така от 6 в. може да се приеме, че започва по-унифицираното и едновременно честване на Рождество Христово в цялата Църква.

Литература:
Ιερόθεος, Μητροπολίτης Ναυπάκτου και Αγίου Βλασίου Οι Δεσποτικές εορτές, Λιβαδειά: Ιερά Μονή Γενεθλίου της Θεοτόκου (Πελαγίας) 2008.

Fowler, J. Christmas, Its History and Meaning, California 2006.

Taylor, J. “Christmas” – In: The New International Dictionary of the Christian Church, ed. by J. D. Douglas, Zondervan 1974.

Urlin, E. Festivals, Holy Days, and Saints Days, Detroit 1979.

Толковый типикон: Объяснительное изложение Типикона с историческим введением, сост. М. Скабалланович, т. І-ІІІ, Москва 1995.

Битбунов, Г. Двунадесятые праздники, Москва 2011.

Каравълчев, В. „Рождество Христово – история на празника” – Двери.бг.

Каравълчев, В. „Рождество Христово и началото на християнството” – В: Преса, 348, с. 18-19.

Каравълчев, В. „Кога се е родил Христос” – В: Гласове, 47, 2010.

четвъртък, 20 декември 2012 г.

Моя встреча со святым Иоанном Кронштадтским

Хиляди се стичат за да чуят и видят св. Йоан

.
Aвтор: Венцислав Каравълчев
Превод: Аndrey

В декабре Русская Православная Церковь отметила столетие со дня смерти святого Иоанна Кронштадтского. 20 декабря 1908 года в 7.40 ч. утра великий праведник, предсказавший день своей смерти, отдал Господу свою душу.
Много лет тому назад мне в руки попала прекрасная книга архимандрита Мефодия об отце Иоанне. Это было моим первым знакомством с жизнью великого батюшки и оно оставило неизгладимый след в душе. С первых страниц книги я был настолько захвачен образом этого великого Божьего угодника, что он навсегда стал моим идеалом, примером и, без преувеличения, – помощником и хранителем. С тех пор прошло много лет, но я старался не пропустить ни одного повода – в радости или в скорби – чтобы не обратиться с коротенькой молитвой к этому великому иерею. Я чувствовал его исключительно родным и близким, моим святым, моим батюшкой, с которым я могу поделиться всем, помолиться, попросить о чем-то…
Летом 1998 года мы с моей супругой обвенчались и тогда св. Иоанн преподнес мне совершенно неожиданный и прекрасный свадебный подарок.
“Синдесмос” (Всемирный православный молодежный союз) заключил договор о предоставлении помощи Валаамскому монастырю. Тогда там шла усиленная работа по его восстановлению. Первая бригада добровольцев должна была уехать на Валаам в считанные дни после моей свадьбы. По Божьему промыслу я стал одним из добровольцев – и это было мое второе свадебное путешествие, которое привело меня к столь близкому моему сердцу святому.
Со смешанными чувствами поднялся я по лестнице самолета, который должен был доставить меня в Петербург. Сбудется ли моя мечта? Впервые я попадаю в этот город, неизвестно, что именно предстоит, нет программы. Я знал только то, что меня будут встречать, что несколько часов я проведу в городе, где среди огромного моря зданий находится монастырь с моим любимым святым. От волнения я даже не смел помолиться ему, но глубоко в душе тайно надеялся, что он, как всегда, позаботится обо всем.
После горячего июльского болгарского солнца Петербург встретил нас холодным мелким дождем – в созвучии с мыслями, упорно пробивавшимися через мои надежды. Я изумлялся своей дерзости – как я мог называть и даже чувствовать этот “столп между небом и землей” своим другом? Где “те”, небожители, а где “мы”? Этот колосс духа, “по молитвам которого Бог щадил Россию” и – я, который не может сказать даже и одну молитву, как полагается? Но я вспоминал его слова: “Нужно любить каждого человека – и в его грехе, и его позоре…”
Увидел женщину, державшую транспарант с моим именем, и постарался быстро выйти из состояния, которое, наверное, было написано на моем лице.
- Здравствуйте, вы наверно устали…
Затем два часа дороги на старых “жигулях” в потоке автомобилей по разбитым улицам прекрасного Петербурга. Во второй половине дня мы достигли подворья Валаамского монастыря в Петербурге. Выяснилось, что группу будет возглавлять добродушный послушник Александр Елисеев – “агроном”, как все его называли (сейчас уже иеромонах Алексей). С ним мне предстояло провести незабываемые 20 дней.
- Оставьте багаж и идемте обедать. Потом я покажу Вам подворье – сказал он.
- Знаете, у меня есть просьба – промямлил я. – Если можно, объясните мне, как попасть туда, где можно поклониться мощам святого Иоанна Кронштадтского.
Мой хозяин улыбнулся, но ничего не ответил и повел меня по лабиринтам коридоров. Подворье было огромным, церковь тоже, четыре монаха исповедывали, один служил и – народу, народу! Каждый со своими проблемами, и я со своей. Походил, посмотрел, а сердце сжималось – завтра уезжаем на Валаам, ночь проведем в Духовной Академии – вряд ли сбудется моя мечта еще со студенческих лет. Хорошо, что сейчас все еще пора белых ночей и на дворе светло.
- Вы Венцислав?
Я обернулся. Позади меня стояли молодой человек и девушка.
- Да, – ответил я.
- Нас послал отец Александр, мы вам покажем город.
Не помню, сколько и как мы ехали, но в конце мы очутились перед длинной кирпичной стеной.
- Вот, вы же хотели, это Иоаннов монастырь, вход здесь…
Я чуть не лишился сознания. Интересно, что подумали мои спутники? Вот церковь Иоанна Рыльского с частицей его мощей, которую сам св. Иоанн Кронштадтский освятил 17 декабря 1901 г., а внутри иконы и портреты св. Иоанна Кронштадтского рядом с иконами болгарского святого. Св. Иоанн Кронштадтский получил свое имя в честь нашего небесного заступника, которого любил и очень почитал. В своих поездках он часто раздавал людям изображения своего болгарского святого-покровителя. Но где же его мощи?
- К сожалению, крипта сегодня закрыта, – смущенно уведомили меня мои экскурсоводы.
- Что ж делать, видно так захотел святой, – попытался я скрыть свое разочарование.
Но на самом-то деле я был сокрушен. Приложился к иконам – вряд ли в скором времени я снова окажусь здесь, а мне хотелось унести с собой хоть что-нибудь из этого благодатного места…
- Венцислав, иди сюда! – я обернулся и увидел отца Александра, появившегося неизвестно откуда.
Мы пошли по узкой лестнице, спускавшейся в подземелье. Нас сопровождала одна из сестер. Внизу находилась маленькая церковь и стояли два мраморных саркофага. Церковь-усыпальница, построенная специально для мощей святого.
- Вот он, батюшка, – сказал о. Александр.
Не помню ни того, сколько времени я стоял, ни о чем молился. Просто был счастлив, что нахожусь возле святого, который неповторимым образом коснулся моего сердца через книгу о себе и продолжает его волновать и сейчас. На гробовой плите были изображены крест, Евангелие и митра из мрамора. В 1911 году известный русский художник академик Н. Шаховской вырезал и лик св. Иоанна Рыльского.
В каждого человека Господь вложил религиозное чувство и по своей природе оно таково, что хочет вылиться наружу – в различной форме и различным образом. Я благодарен Божиему милосердию за то, что Он сподобил меня пробуждать у людей это чувство…” (св. Иоанн Кронштадтский).
- У меня есть кое-что для тебя, – вернул меня к действительности голос о. Александра, – елей из лампады, вата от мощей и иконка святого – та, на которой он изображен с потиром, призывая нас приступить к святому Причастию.
Из Кронштадта донесся голос: “Со страхом Божиим, верою и любовью приступите к Чаше”. Приступите не мысленно, как это было до сих пор, а для реального соединения со Спасителем в св. Тайнах. Весь исполненный любви, отец Иоанн не мог спокойно наблюдать прохладное отношение верующих к этому великому таинству. Он мечтал о спасении своих духовных чад и поэтому хотел, чтобы они получали все самое наилучшее, самое ценное и самое необходимое – св. Причастие” (из воспоминаний еп. Арсения Жадановского).
- Знаешь, во время революции сестры очень боялись, что большевики ворвутся в храм и осквернят мощи святого, – рассказал мне местное предание отец Александр. – Сестры хотели спрятать мощи, но когда они открыли саркофаг, отец Иоанн приподнялся и сказал: “Не бойтесь, ничего плохого мне не сделают”. Так и вышло: мощи и саркофаг остались нетронутыми.
Я вспомнил слова одного доброго монаха, который часто говорил мне: “В Господе все живы”, а я мысленно добавлял: “Да, это так, но некоторые – живее”. Дай Бог каждому быть настолько живым в Господе, как святой праведный отец Иоанн.
Не могу описать словами, что я чувствовал после встречи с отцом Иоанном. На обратном пути мы поклонились мощам другого небесного покровителя города – св. Ксении Петербургской, а также мощам св. Александра Невского. Постояли у могилы Достоевского и других памятных мест.
Двадцать дней на Валааме пролетели быстро. Вот я снова в Петербурге. На следующий день надо было лететь обратно в Софию. Утром поджидал о. Александра, который должен был отвезти меня в аэропорт. Я не мог желать большего – мечтал о 10, а получил все 100. Но чудеса не кончались…
Оставалось всего три часа до полета. Я начал волноваться – батюшки все не было. Чемоданы стояли в сквере перед академией, а я нервно ходил по кругу.
- Садись, а то опоздаем! – отец Александр махал мне рукой из окна такси… Мы поехали, и каково же было мое изумление, когда минут через двадцать такси остановилось не перед аэропортом, а перед Иоанновым монастырем!
- Слезай, а то пропустим службу…
Радость переполняла меня, к тому же все было так неожиданно. Литургия уже началась, храм был переполнен. Отец Александр оставил меня и исчез среди народа. “Отче наш…” – пел весь храм. “Один Свят, Один Господь Иисус Христос…” Кто- то тронул меня за руку:
- Поехали, а то опоздаем – я снова увидел теплые глаза моего хозяина. На лестнице нам повстречался пожилой архимандрит. Отец Александр попросил у него благословения, а затем и я.
- Знаешь, кто это был? – спросил меня батюшка.
- Нет, – ответил я.
- Отец Иоанн. Помнишь, я тебе рассказывал на Валааме, что сейчас в России очень мало истинных старцев и они заботятся о тысячах верующих по всему свету. Большинство из них никогда не видели в лицо своих чад, только переписываются с ними… Так вот, это был тот, о котором я тебе тогда говорил.
Оставался час до вылета. Пора было расставаться, а не хотелось.
- Возьми! – подал мне какой-то рулон отец Александр. – Это снимок отца Иоанна Кронштадтского. Я его получил с подлинного негатива, который храню. Его я тебе не отдам, потому что отец Иоанн Кронштадтский имел много врагов, но в тысячу раз больше почитателей. Кто знает, может быть он мне еще понадобится.
Ком засел у меня в горле и я даже не смог его поблагодарить…
Просим тебя, молись за нас, чтобы и мы могли полюбить Бога и принести покаяние, которому возрадуется Господь” (из молитвы св. Силуана Афонского к св. праведному Иоанну Кронштадтскому).
Источник: Двери на православието