Възникна грешка в тази притурка

Общо показвания

Listen to the music of Orthodoxy

събота, 13 юни 2009 г.

Тайната на любовта и на предателството


Автор: Прот. Александър Шаргунов
превод: Венцислав Каравълчев
публикувано в:


Велики Четвъртък с пасхалната трапеза и предателството на Юда разкриват великата тайна на любовта и нашата свобода. Тайната на най-голямата любов е сам Христос, новият Адам, Който ни предлага в Евхаристията не плът, съединена със смъртта, но Своето Тяло и Кръв, винаги оживотворено от Св. Дух. Открива ни пътя към дървото на Кръста, към истинския плод на живота. Христос дойде при хората като Въплътена Любов. От вечността Той е едно с Отца, а сега по Своето човечество Той е едно с всички нас, с всеки един от нас. По човечество Той целият се стреми към Отца и по човечество Той е Жив, Този, върху Който почива Диханието на Духа.Влизайки в пространството и времето, Христос вмества и преобразява в Своето човечество цялото земно пространство и цялото време на историята: „Защото в Него е създадено всичко”. Със Своето постоянно единение с Отца, със Своето непрекъснато присъствие в Евхаристията, Христос е дар на живота от Бога и нашето приношение Богу. Защото Неговото тяло е изтъкано от пръст, а в кръвта Му пулсира животът на целия свят. Той разделя с всеки от нас хляба на страданието и виното на радостта. В Него ние ставаме членове един на друг в реалния смисъл, така както пшеничните зърна в хляба. „Както този хляб, който е бил разхвърлян на зърна по нивите, сега е станал едно, така да бъде и Църквата събрана от краищата на земята в Царството Христово” - такава е била молитвата на първите християни.
На всяка Божествена Литургия, Господ ни напомня на какво точно сме длъжни да се научим, пристъпвайки към Него: „Но Иисус ги повика и рече: Вие знаете, че управителите на народите господаруват над тях, и големците им властвуват над тях. Но между вас не ще бъде така; но който иска да стане големец между вас, ще ви бъде служител; и който иска да бъде пръв между вас, ще ви бъде слуга; също както и Човешкият Син не дойде да Му служат, но да служи...” (Мт. 20:25-28).Днес ние не само се събираме заедно с всички ученици Господни в Сионската горница около Него и Той ни завещава Царството, както Нему го е завещал Неговият Отец. Но на нас ни е дадено утре на Литургията да приемем Неговото тяло, да станем причастници на Неговата Святост. Да се приобщим с Тялото и Кръвта Христови, с пълнотата на Божествената любов. „Както Ти, Отче, Си в Мене, и Аз в Тебе, така и те да бъдат в Нас”, - това е изпълнението на Господнята молитва за всички нелицемерно пристъпящи към Неговата чаша.
Велики Четвъртък, това е тайната на най-голямата любов, но също и тайната на свободата да отхвърлим тази любов. Всичко ни дава Христос. Но и всичко може безкрайно да бъде предадено. „И когато седяха на трапезата и ядяха, Иисус рече: Истина ви казвам: Един от вас, който яде с Мене, ще Ме предаде.” ( Мк. 14:18). Тайната на предателството е поставена в Евангелието в самото сърце на любовта. Петър с всички ученици, които сатаната искал да пресее като пшеница (Лк. 22:31), се кълне на Господ във вярност до смърт. Господ казва на Петър: „Животът си ли за Мене ще дадеш? Истина, истина ти казвам, петелът няма да е пропял преди да си се отрекъл три пъти от Мене” (Ин. 13:38).
Защо се е случило всичко това с Иуда? ”Защото бе крадец...”, както ни казва Евангелието от Йоан. Той бил крадец на Бога, който под предлога на активността в името на любовта, презрял дара на щедрата любов, на даващата всичко красота, която притежавала жената, помазала с драгоценно миро нозете на Христос и избърсала ги с косите си. Крадец на Божествената сила, защото Юда поискал с помощта на Бога да постигне своето, земното. Юда по обяснението на някои свети отци бил свързан с тези, които се стремили към освобождението на Израил от римската окупация и утвърждаване на земното му господство. Той се надявал, че Христос ще извърши велико чудо, ако се изправи пред необходимостта да се избави от римските врагове. Крадец на любов, неговата алчност и скъперничество, желанието за бърз успех погълнали любовта, за която смирено моли Бог, Който стана човек: „Ето стоя на вратата и хлопам” (Отк.3:20).Хлябът се преломява, виното се разлива, Юда тръгва в нощта. Трапезата на Тайната Вечеря открива пътя към Кръста. Това ще бъде последното сражение на Христос със злото и със смъртта. В това сражение победа може да бъде удържана само с меча на съвършената любов и пълната отдаденост на Бога. Кръстът ще утвърди пълнотата на Христовата любов, Кръстът ще разгори Божествения огън на това, което ние приемаме в Св. Причастие. При условие, че във всеки от нас Иуда се превърне в Петър и на въпроса „Обичаш ли Ме?”, отговори „Господи, Ти знаеш, че Те обичам”...
* * *
Преди да поеме към Своята Смърт, преди да се разбягат учениците Му, Христос ги събира, за да им даде най-голямото знамение на Своето действително присъствие. Той отдава Себе Си напълно, без остатък. Отдава Своя живот, за да живеем и ние Неговия живот. За да имаме общение с Бога. Бидейки Бог, Той понизи Себе си, ставайки раб. И преди да бъде превъзнесен над всичко, Той достига предела на смирението. Ние знаем, че в Своето Въплъщение Бог слязъл от небето, умалил Себе си, за да се приобщи към нашето човешко съществувание. И ето сега, на Тайната Вечеря, той показва още по-дълбоко смирение. Господа и Учителя прекланя коленете Си и умива нозете на учениците Си. Той се прекланя до земята, за да може утре да бъде въздигнат на Кръста. А от Кръста ще слезе още по-ниско, в земята, в гроб. Ще слезе в дълбините на ада, в мястото на забвението на мъртвите, в бездната, която няма дъно, от където никой не се връща. И Той ще бъде възнесен от там със славата на Своето Възкресение – Владиката на всичко, Господ на Вселената.
Ето защо ние, Неговото творение сме длъжни да следваме Своя Господ. Длъжни сме да се научим да прекланяме колената си пред своите братя и да умиваме нозете им. Длъжни сме да изминем пътя, който Той измина преди нас. Път на служение до смърт, за да бъдем възнесени заедно с Него в Божествената слава. „Ето давам ви пример – казва Господ – да правите това, което Аз ви сторих”.
Тайната вечеря се извършва в нощта, когато Господ се предава на смърт. „В нощь, в нюже предаяшеся, паче же Сам Себе предаяше”, - както изповядваме ние. Той оставя на учениците си възпоменание за Себе си, за Своя Живот и за Своята Смърт. И това възпоменание е безкрайно повече от чистия спомен за Него. Това свещенодействие, което ние трябва да извършваме до свършека на света. „Това правете за Мое възпоминание” (Лк.22:19). Дарът на Светия Дух, това, което Господ извърши на Тайната Вечеря, да правим отново и отново. Знамението на Тайната Вечеря се явява Тялото Господне, разчупвано за прошка на греховете ни. Господ отначало разчупил хляба и казал „Това е Моето Тяло”. Нима Тялото Христово е хляб? Не, казва ни Светата Църква, това е преломеният Хляб. Преди този Хляб да бъде раздаден, трябва да се преломи. И в този преломен Хляб е знамението, възвестяващо смъртта. Великото Преломяване в живота Христов – преломяването в света, който в зло лежи, раздиращата се завеса на храма от горния до долния край. Преломеното Тяло не означава просто физическото тяло. На езика на Св. Писание това е плът, тоест цялото човешко съществуване. И думите „това правете за Мое възпоменание” означава преди всичко преломяването. Първата дума, която Св. Църква употребява, говорейки за Евхаристията е преломяването. В Книга "Деяния на св. апостоли" ние четем за това, че първите християни пребивавали в учение, в послушание и в преломяване на хляба. На друго място се казва: „Те преломяваха хляба”, а в Евангелието от Лука е казано, че апостолите познали Христа в преломяването на хляба. Има още едно апостолско слово, което ние слушаме днес на Божествената литургия: „Това правете всеки път – казва ап. Павел, когато пиете, за Мое възпоминание.Защото всеки път, когато ядете тоя хляб и пиете [тая] чаша, възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той” (1Кор. 11:25-26).
Тайната Вечеря, това е жертвоприношението на Господ на Кръста, което Той предлага на Своите ученици, съвършено явяване на Неговата любов към нас, нашето спасение. Господ безкрайно обикнал учениците Си, четем в Евангелието от Иоана. Христос извършва Пасха с учениците си, тази Пасха, която Той извършва с тях е Пасхата, която се извършва когато Сам Той става Пасхален агнец на Велики Петък. И за нас се открива, че умиването на нозете, и Евхаристията свидетелстват за безкрайната любов на Бога, Който толкова обикна света, че отдаде Своя живот за нас.
Да се възрадваме за дара Христов, който Той принася днес на Своята Църква, като не забравяме, че Велики Четвъртък подготвя Велики Петък и с това да можем и ние да празнуваме Пасхата Христова не само в пълнотата на радостта, но и с отговорността, която изисква Пасхалната тайна.
Превод: Венцислав Каравълчев

петък, 12 юни 2009 г.

Историята на един разкол. Част II


Автор: Архим. Пласид Дезей
превод: Венцислав Каравълчев
публикувано в: Християнство и култура
http://www.dveri.bg/content/view/7142/320/


Кризата в късното Средновековие
Седми век станал свидетел на раждането на исляма и неговото мълниеносно разпространение, за което в значителна степен способствал джихадът – свещената война, позволила на арабите да покорят най-страшния съперник на Римската империя - Персия, както и териториите на патриаршиите на Александрия, Антиохия и Йерусалим. От този период нататък патриарсите на упоменатите градове било често принудени да поверят управлението на останалото им християнско паство на свои заместници, докато те самите трябвало да живеят в Константинопол. В резултат, значението на тези патриаршии чувствително намаляло, а същевременно растяло влиянието на патриаршеската катедра в столицата на империята, която още на Халкидонския събор (451 г.) била поставена на второ място след Римската църква. С нарастването на това влияние патриархът на Константинопол в някаква степен се превърнал във висш съдия на източните църкви.
С появата на Исаврийската династия (717 г.) се разразила иконоборческата криза (726 г.). Императорите Лъв ІІІ (717-741), Константин V (741–775) и техните приемници забранили изображенията на Христос и светците и поклонението на иконите. Противниците на императорското нововъведение, в болшинството си монаси, били хвърляни в затвора, били подлагани на мъчения, били убивани, както по времето на езичниците императори.
Римските папи поддържали иконопочитанието и прекъснали общение с императорите-иконоборци. В отговор императорите присъединили към патриаршията в Константинопол Калабрия, Сицилия и Илирия, които до тогава били подчинени на папския престол.
Същевременно, за да се противопоставят успешно на арабското настъпление, императорите иконоборци се обявили за привърженици на гръцкия патриотизъм, нещо твърде далечно от господстващия до този момент универсализъм на „римската” идея, загубвайки по този начин интерес към негръцките области, в частност северна и централна Италия.
Законността на иконопочитанието било възстановено на VІІ Вселенски събор в Никея (787). След един кратък превес на иконоборчеството, започнал през 813 г., православното учение окончателно възтържествувало в Константинопол в 843 г.
Общението между Рим и империята било възстановено. Но фактът, че императорите-иконоборци ограничили своите външнополитически интереси само върху гръцката част от империята, принудило папите да потърсят други покровители. По-рано папите нямали териториален суверенитет и били лоялни към империята. Но унизени от присъединяването на Илирия към Константинопол и оставени без защита пред нашествието на лангобардите, те се обърнали за помощ към франките. В ущърб на франкската династия на Меровингите (VІ –VІІІ в.), които винаги подържали добри отношения с Константинопол, папите способствали за идването на власт на Каролингите, готови да защитят амбициите им.
През 739 г. папа Григорий ІІІ, стремейки се да попречи на лангобардския крал Луитпранд да обедини Италия под своята власт, се обръща за помощ към Карл Мартел, който пък се опитва да използва смъртта на Теодорих ІV, за да отстрани Меровингите. В замяна на помощта папата обещал да се откаже от всяка лоялност към императора в Константинопол и да използва изключително покровителството на краля на франките. Григорий ІІІ бил последният папа, който моли константинополския император да утвърди избора му. Неговите приемници вече ще бъдат утвърждавани от двора на франките. Карл Мартел не успял да оправдае надеждите на Григорий ІІІ, но още през 754 г. папа Стефан ІІ самолично се отправя във Франция, за да се срещне с Пипин ІІІ Къси[1]. Пипин от своя страна през 756 г. отвоювал Равена от лангобардите, но вместо да я върне на Константинопол, я предал на папата, полагайки основите на Папската област, която направила папата независим от светските управници. Знаменитата фалшификация, наречена „дар на Константин”, се появила именно, за да оправдае и обоснове случващото се в Рим. Според нея император Константин Велики уж бил предал на папа Силвестър (314-335) императорските пълномощия над Запада.
На 25 септември 800 г. папа Лъв ІІІ без всякакво участие или разрешение от Константинопол слага на главата на Карл Велики императорска корона и го нарича император. Нито Карл Велики, нито по-късните германски императори, които в някаква степен възстановили империята на Запад, не станали съуправители на Константинополския император, както гласели договореностите, приети непосредствено след смъртта на император Теодосий Велики (395 г.). Константинопол нееднократно предлагал подобно компромисно решение, което би съхранило единството на Романия. Но империята на Каролингите искала да стане единствената християнска империя и се стремяла да заеме мястото на империята в Константинопол, считайки я за отживелица. Ето защо богослови от обкръжението на Карл Велики си позволили да осъдят решенията на VІІ Вселенски събор за почитането на иконите и обявили, че те въвеждат идолопоклонство, и в същото време включили Filioque в Никео-Цариградския символ на вярата.
В случая обаче папата трезво се възпротивил на тези невнимателни мерки, целящи да дискредитират и принизят гръцката вяра. Въпреки това политическият разрив между света на франките и древната Римска империя на Константинопол бил предрешен. А този разрив нямало как да не доведе със себе си и религиозен разкол, чиято неизбежност е лесно обяснима, ако обърнем необходимото внимание на особеното богословско значение, което християнската мисъл придавала на единството на империята - израз на единството на народа Божи.
През втората половина на ІХ в. антагонизмът между Рим и Константинопол се проявил в нова област: появил се проблемът за юрисдикцията на славянските народи, току що тръгнали по пътя на християнството. Този нов конфликт също оставил дълбоки следи в историята на Европа.
По това време на папския престол се възкачил Николай І (858-867), човек енергичен, стремящ се да наложи римската концепция за господството на папата във Вселенската църква, да ограничи намесата на светските власти в църковните дела, а също и да успокои центробежните тенденции сред част от западния епископат. Своите действия той подкрепял с фалшифицирани декрети, които били издадени уж от предишните папи.
В Константинопол по същото време патриарх станал Фотий (858-867 и 877-886). Както убедително доказват изследователите днес[2], личността на светителя Фотий и събитията от неговото управление било силно очернени от противниците му. Той бил много образован човек, дълбоко предан на православната вяра и ревностен църковен служител. Той отлично разбирал, какво голямо значение има просвещаването на славяните. Именно по негова инициатива светите братя Кирил и Методий се отправили на просветна мисия във великоморавските земи. Тяхната мисия била разбираемо притеснена и преследвана от германските проповедници. Въпреки това обаче те успели да преведат на славянски език богослужебните и най-важните библейски текстове, създали за целта славянска азбука и по този начин положили културния фундамент в славянските земи. Фотий се занимавал също с просвещението на балканските народи и Русия. През 864 г. той покръстил княза на българите Борис.
Но св. княз Борис І, разочарован, че не получил от Константинопол автономна църковна йерархия, се обърнал за кратко време към Рим, приемайки в земите си латински мисионери. Фотий разбрал, че те проповядват латинското учение за изхождането на Светия дух и от Сина, както и употребата на Никео-цариградския символ на вярата с добавка на Filioque.
По същото време папа Николай І се намесил във вътрешните дела на Константинополската патриаршия, успявайки да предизвика отстраняването на Фотий от катедрата с помощта на църковни интриги и възстановяването на бившия патриарх Игнатий, отсранен през 861 г. В отговор император Михаил ІІІ и светителят Фотий свикали в Константинопол събор (867 г.), чиито решения по-късно били унищожени. Този събор най-вероятно обявил за еретическо учението за Filioque и за неправомерни вмешателствата на папата в делата на църквата в Константинопол, и също прекратил литургическото общение с Рим. И понеже в Константинопол постъпили и жалби от страна на западни епископи срещу „тиранията” на Николай І, то съборът предложил на император Людовик Немски да низвергне папата.
Фотий обаче бил свален с дворцов преврат, бил низвергнат, а свиканият нов събор (869-870) го осъдил. Този събор и досега се счита на Запад за VIII Вселенски. Впоследствие император Василий І върнал Фотий от заточение. А през 879 г. в Константинопол бил свикан отново събор, който в присъствието на легатите на новия папа Йоан VІІІ (872-882), възстановил Фотий на катедрата му. Тогава били направени и отстъпки по отношение на България, която останала под юрисдикцията на Рим, но съхранила гръцкото духовенство. Впрочем, България скоро се сдобила с църковна независимост, оставайки в орбитата на Константинополските интереси. Папа Йоан VІІІ написал писмо на патриарх Фотий, в което осъждал добавянето на Filioque към Символа на вярата, без обаче да осъжда самото учение. Фотий, който вероятно не забелязал тази хитрост, решил, че е удържал победата. Въпреки дълбоко утвърдилите се погрешни схващания, може категорично да твърдим, че никаква т. нар. „втора Фотиева схизма” не е имало, а литургичното общение между Рим и Константинопол се съхранило повече от век.


Разделението през ХІ век
Единадесети век за Византийската империя бил наистина „златен”. Силата на арабите била окончателно сломена. Антиохия се върнала в състава на империята, скоро след това бил освободен и Йерусалим. Българският цар Симеон (893-927), опитващ се да създаде романо-българска империя, вече го нямало. Неуспех претърпял и амбициозният български цар Самуил, след смъртта на който, България се върнала в състава на империята. Киевска Рус, която приела християнството, бързо станала част от византийската цивилизация. Стремителният културен и духовен подем, започнал веднага след тържеството на православието през 843 г., се съпровождал от политически и икономически разцвет на империята.
Колкото и странно да изглежда, победите на Византия, в това число и над исляма, били изгодни за Запада, тъй като създали благоприятни условия за зараждането на западно-европейската цивилизация в онзи вид, в който тя ще съществува много векове. За начална точка на този процес може да се счита образуваната през 962 г. Свещена римска империя на германците и през 987 г. – Франция на Капетингите. Едновременно с това именно през този толкова успешен и многообещаващ ХІ в. между западния свят и Римската империя на Константинопол настъпил духовен разрив, непоправим разкол с трагични последици за цяла Европа.
От началото на ХІ в. името на папата повече не се споменава в константинополските диптихи, което означава, че общението с него е напълно прекратено. Не ни е известна точната причина за този разрив. Твърде е възможно поводът да е било включването на Filioque в изповеданието на вярата, изпратено от папа Сергий ІV в Константинопол през 1009 г. заедно с известието за възкачването му на престола в Рим. Нещо повече, по време на коронацията на германския император Хенрих ІІ (1014) символът на вярата в Рим се пеел с Filioque.
Освен нововъведението Filioque съществували още редица латински обичаи, които възмущавали византийците и увеличавали поводите за разногласия. Сред тях особено сериозни били тези, които се отнасяли до използването на безквасен хляб за св. Евхаристия. Ако в първите векове повсеместно се използвал квасен хляб, то от VІІ – VІІІ в. Евхаристията започнала да се извършва на Запад с използването на опреснок – хляб без закваска, така както древните евреи правели на своята пасха. На символиката по това време (както и днес) се придавало огромно значение, ето защо в използването на безквасен хляб православните виждали завръщане към юдаизма. За тях това било отрицание на благовестието и на духовния характер на жертвата на Спасителя, които са ни предложени в замяна на вехтозаветните обреди. В православните очи използването на „мъртъв” хляб означавало, че Спасителят във въплъщението приел само човешко тяло, но не и душа...
От ХІ в. продължило укрепването на папската власт, започнало още по времето на Николай І. Това бил истински подем след кризата в папската власт през Х в., когато тя чувствително отслабнала в резултат на действията на различни групировки от римската аристокрация или под натиска на германските императори.
В Римската църква се разпространили различни злоупотреби: продажба на църковни длъжности, брак и съжителство в средите на свещенството... Но по времето на Лъв ХІ (1047-1054) започнала истинска реформа в Западната църква. Новият папа се обкръжил с амбициозни хора, предимно от Лотаринтия, сред които особено се отличавал кардинал Хумберт. Реформаторите не виждали друго средство за подобряване бедственото положение на латинското християнство освен усилването на папската власт. Тяхното разбиране било, че тя трябва да се разпростре над цялата вселенска църква, както над латинската, така и над гръцката.
През 1054 г. се случило нещо, което могло да остане незабележимо, но в случая послужило като повод за драматичен сблъсък между константинополската църковната традиция и западните реформаторски течения.
Изправен пред заплахата на норманите, които нападали византийските владения в южна Италия, император Константин Мономах под влиянието на латинеца Аргир, който бил назначен за управител на тези владения, се опитвал да получи папската подкрепа в района. За целта императорът заел примирителна позиция по отношение на Рим, желаейки да възстанови единството прекъснато в началото на века. Но действията на латинските реформатори в южна Италия, заменящи византийските религиозни обичаи, сериозно обезпокоили константинополския патриарх Михаил Керуларии. Папските легати, сред които бил и кардинал Хумберт, дошли в Константинопол да преговарят за обединението, решили чрез императора да сменят несговорчивия патриарх. Делото завършило с това, че делегатите сложили на престола в църквата „Света София” була за отлъчването на патриарх Михаил Керуларий и сподвижниците му. След няколко дни в отговор, патриархът свикал събор, който от своя страна отлъчил от Църквата латинските легати.
Две обстоятелства придали на прибързаната и необмислена постъпка на папските легати значение, което те не могли да оценят по онова време. Първо, те отново засегнали въпроса за Filioque, неправомерно упреквайки гърците, че са го изключили от символа на вярата, въпреки че нелатинското християнство винаги го е считало за нещо противоречащо на апостолската традиция. Освен това, на византийците станал ясен планът на реформаторите да разпространят абсолютната и директна власт на папата над целия епископат и вярващите дори в самия Константинопол. Представена по такъв начин, тази еклесиология била не само нова, но и противоречала на апостолската традиция. Като се запознали със създалата се ситуаци,я останалите източни патриарси се присъединили към позицията на Константинопол.
По такъв начин 1054 г. би следвало да се разглежда не толкова като дата на окончателното разделение на двете църкви, а по-скоро като година на първия неуспешен опит за възсъединение. Никой тогава не подозирал, че разделението, довело да появата на Православна и Римокатолическа църква, ще продължи с векове.


След разкола
В основата на разкола лежали преди всичко вероучителни фактори, касаещи различия в представите за тайната на Пресветата Троица и структурата на Църквата. Към тях се добавяли и различията в по-маловажни въпроси за църковните обичаи и обряди.
През периода на Средновековието латинският Запад продължил развитието си в направление, което още повече го отделило и отдалечило от православния свят и дух. Знаменитото схоластично богословие през ХІІІ в. изработило едно тринитарно учение, отличаващо се с детайлна концептуална преработка. Това учение превърнало формулата Filioque в още по-неприемлива за православната мисъл. Именно в тази си форма то било догматизирано на съборите в Лион (1274) и Флоренция (1439), които същевременно се приемали и за обединителни (опити за уния).
През същия период латинският Запад се отказва от кръщелната практика на тройното потапяне и възприема обливането с малко вода. Причащението със Светата Кръв в Евхаристията било отменено за миряните. Появили се нови форми на богопочитание, съсредоточени почти изключително върху човешката природа на Христос и неговите страдания. Могат да бъдат отбелязани още много аспекти на тази западна еволюция.
От друга страна, се случили сериозни събития, които още повече затруднили взаимното разбиране между православните народи и латинския Запад. Вероятно най-трагичен се оказва ІV Кръстоносен поход, който се отклонил от предначертания път и завършил с разорението на Константинопол, провъзгласяването на латински император и установяване господството на френските сеньори, които произволно прекроили земите на бившата Римска империя. Много православни монаси били изгонени от манастирите си и заменени с латински. Всичко това вероятно се случило непреднамерено, но този обрат бил логично следствие от създаването на западна империя и еволюцията на латинската Църква, започнало от началото на Средновековието. Папа Инокентий ІІІ, който осъдил жестокостите на кръстоносците, същевременно считал, че създаването на Латинска империя в Константинопол ще позволи възсъединение с източните църкви. Това обаче само окончателно отслабило Византия, възстановена през втората половина на ХІІІ в., като я подготвило за окончателното й превземане от турците през 1453 г.
През следващите векове Православната църква заемала по отношение на Католическата преди всичко отбранителна позиция, царяла атмосфера на недоверие и подозрителност. Католическата църква от своя страна с голяма ревност се опитвала да приведе „източните схизматици” към съюз с Рим. Важна форма в тази мисионерска деятелност било така нареченото униатство. Терминът униат, носещ унизителен оттенък, бил въведен от католиците в Полша за обозначаване бившите енории на Православната църква, приели католическите догмати, но съхранили богослужебната си и организационна практика.
Униатството винаги се е осъждало строго от православните. Те възприемали използването на византийския обряд от католиците като форма на измама и двуличие и като повод за смущение, което поражда объркване и вълнения сред православните.
След ІІ ватикански събор, католиците признават, че униатството не се явява повече път към обединението и предпочитат да развиват линията на взаимнопризнаването на тяхната Църква и поместните православни Църкви, като „църкви –сестри”, призвани към обединение без взаимопоглъщане. Но една такава позиция се сблъсква с неразрешими проблеми.
Най-важният от тях е, че православието и католицизмът имат различни критерии за истината. Католическата църква оправдава своята вековна еволюция, в която православието вижда само отстъпление от апостолското наследство, чрез доктрините за догматическото и институционалното развитие, както и чрез учението за непогрешимостта на папата. В тази перспектива, произтитичащите изменения се разглеждат като условие за жива вярност към Преданието и като етап от закономерния и необходим процес на растежа, а тяхната правомерност се гарантира от авторитета на римския папа. Още блаж. Августин в своето време казва на Юлиан Еклански: „Нека за теб бъде достатъчно мнението на тази част от вселената, където Господ е пожелал да увенчае с преславно мъченичество първия от апостолите Си.” (Против Юлиан, 1, 13). Що се отнася до Православната църква, то тя остава вярна на критерия за съборност, формулиран в V в. от преп. Викентий Лерински : „Особено сме длъжни да се грижим за това, да признаваме за истинно онова, в което се е вярвало навсякъде, винаги и от всички”. (Паметни записки, 2).
От православна гледна точка, последователно разяснение на догматите и еволюция на църковния обряд е възможно, но критерий за тяхната правомерност си остава всеобщото признание. Ето защо едностранни провъзгласявания на догмати, доктрини подобни на Filioque от която и да е Църква, се възприемат като нанасянето на рани на останалите части на Тялото (Църквата).
Приведените съждения не трябва да създават впечатлението, че се намираме в безизходица и да ни въвеждат в униние. Необходимо е да се откажем от илюзията за безпринципна уния, защото моментът и обстоятелствата на пълното обединение остават тайна на Провидението и са недостъпни за нашето разбиране. Пред нас стои изпълнението на важни задачи.
Западна и Източна Европа са длъжни да престанат да считат себе си за чужди една друга. Най-добрият модел за утрешна Европа не е империята на Каролингите, а неразделената Романия от първите векове на християнството. Каролинговият модел ни връща в една вече разделена Европа, териториално смалена и носеща в себе си зародиша на всички драматични събития, които ще разтърсват Запада в течение на векове. В противовес, християнската Романия ни дава примера на един разнообразен свят, който е същевременно единен благодарение на причастността си към една култура и едни духовни ценности.
Несгодите, които Западът претърпя и от които продължава да страда, в много отношения произтичат от това, че прекалено дълго време се движи в руслото на традицията на августинизма и й отдава явно предпочитание. Контактите и връзките между християните от латинската традиция и православието в Европа, където границите не трябва повече да ни разделят, могат да напоят дълбоко нашата култура и да й дадат нова плодотворна сила.
Манастир „Преподобни Антоний Велики”, Дром (Франция)
[1] Пипин ІІІ Къси (лат. Pippinus Brevis, 714–768) - френски крал (751–768), основател на династията на Каролингите. Син на Карл Мартел, Пипин сваля последния крал от династията на Меровингите и бива избран за крал, като изборът му получава санкция от римския папа.
[2] Виж например: Дворник Ф., Фотиевата схизма: История и легенди. Unam Sanctam, № 19, Париж, 1950. Превод В. Каравълчевсп. "Християнство и култура"

четвъртък, 11 юни 2009 г.

Историята на един разкол. Православие и католицизъм ч.І


Автор: Архимандрит Пласид (Дезей)
превод: Вeнцислав Каравълчев
Публикувано в сп. Християнство и култура


Единството на християнската Църква през първите векове
Християнската църква такава, каквато е била образувана след Петдесетница под ръководството на апостолите и техните близки приемници, не е била общество, организирано и управлявано от един център, в какъвто впоследствие се превръща Рим за западното християнство. Във всеки град, в който е било проповядвано Евангелието, се е създавала общност от вярващи, които се събирали в неделя около своя епископ за извършване на Евхаристията. Всяка една такава община се е считала не за част от Църквата, но за самата Църква Христова, която се е явила и станала видима в цялата си духовна пълнота на определено място, независимо дали това е било Антиохия, Коринт или Рим. Всички общини имали една вяра, основана на Евангелието, а особеностите на местните обичаи не променяли нищо съществено. Във всеки град е можело да има само един епископ, който е бил толкова тясно свързан със своята Църква, че е било невъзможно да бъде преместен в друга община.
За да се поддържа единството на различните поместни Църкви и да се съхранява общността на вярата им и единното й изповядване, било необходимо постоянно общуване между тях, а епископите им трябвало да се събират за съвместно обсъждане и решаване на възникналите проблеми в дух на вярност към унаследеното предание. Подобни събрания на епископите са имали нужда от председател. Ето защо във всяка област епископът на главния град придобил първенство над другите и съответно получил (в повечето случаи) титлата митрополит.
Така се появили църковните окръзи (епархии), които от своя страна се обединили около един още по-голям и важен център. Постепенно се обособили пет големи области, гравитиращи около римския престол, който заемал централно положение, признато от всички и потвърдено на Вселенските събори, а именно - Константинопол, Александрия, Антиохия и Иерусалим.
Папи, патриарси и митрополити са били длъжни с усърдие да се грижат за възглавяваните от тях църкви и да председателстват местните или всеобщи събрания (синоди, събори).
Съборите, наричани „вселенски”, са били свиквани, когато Църквата е била заплашвана от ереси или опасни разколи. В периода преди отделянето на Римската църква от източните патриаршии били свикани седем Вселенски събора, от които първият и последният са в Никея, съответно през 325 г. и 787 г.
Почти всички християнски църкви, с изключение на Персийската, Етиопската и Ирландската, са се намирали на територията на Римската империя. Тази империя, която не била нито източна, нито западна и чийто културен елит говорил така добре гръцки, както и латински, искала, според думите на гало-римския писател Рутилус Номатианус, „да превърне вселената в един град”. Империята се простирала от Атлантика до Сирийската пустиня и от Рейн и Дунав до африканската пустиня. Християнизацията на тази империя през ІV в. още повече усилила нейния универсализъм. Според християните империята, без да се слива с Църквата, представлявала сама по себе си пространство, където най-добре може да се въплъти евангелският идеал за духовно единство, способно да преодолее етническите и национални противоречия: „Няма вече юдеин, нито елин, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, ни женски; защото вие всички сте едно в Христа Иисуса.”(Гал. 3, 28).
Въпреки разпространеното мнение, нашествието на германските племена и образуването на варварските кралства в западната част на империята не означавало пълно разрушаване на единството на Европа. Свалянето на Ромул Августул[1] в 476 г. не се превърнало в „край на империята на Запад”, а в завършек на административното разделение на империята между двамата съимператори, станало след смъртта на император Теодосий (395 г.). Западът бил под властта на императора, който резидирал в Константинопол.
Преди всичко варварите пребивавали в империята като „федерати”: варварските крале били едновременно вождове на своите народи и римски военачалници, представители на императорската власт на подвластните им територии. Кралствата, появили се в резултат на нашествието на варварите - франки, бургунди, готи – продължавали да бъдат в орбитата на Римската империя. По този начин германските кралства се превърнали във въплъщение на това, което Д. Оболенски много точно нарича Византийско съдружество[2]. Зависимостта на варварските кралства от императора, която макар и често да била само формална и понякога дори отричана, продължавала да има културно и религиозно значение.
Когато славянските народи от началото на VІІ в. започнали да се преселват на опустошените и обезлюдени Балкани, между тях и Константинопол били установени в общи линии аналогични отношения. Същото станало и по-късно между Константинопол и Киевска Рус.
Между местните църкви на тази обширна „Романия”, разположени както в западните, така и в източните й части, общението се съхранило през цялото първо хилядолетие след раждането на Спасителя, с изключение на някои кратки периоди, когато, например, престолът в Константинопол се заемал от патриарси–еретици. Нужно е, разбира се, да отбележим, че след четвъртия Вселенски събор в Халкидон (451 г.) в Антиохия и Александрия заедно с патриарсите, верни на халкидонското православие, се появили и патриарси монофизити.


Предвестници на разкола
Учението на епископите и църковните писатели, пишещи на латински език като св. Иларий Пиктавийски (315-367), св. Амвросий Медиолански (340-397), преп. Йоан Касиан (360-435) и много други, било в пълно съзвучие с учението на източните свети отци - св. Василий Велики (329-379), св. Григорий Богослов (330-390), св. Йоан Златоуст (344-407) и т.н. Западните отци се различавали от източните само по това, че слагали по-силен акцент върху нравоучението, а не върху дълбокия богословски анализ.
Първото покушение върху тази вероучителна хармония идва с появата на учението на Ипонския епископ блажени Августин (354-430). И тук се сблъскваме с една от най-вълнуващите загадки в християнската история. На блажени Августин във висша степен било присъщо чувството за единство на Църквата и любовта към това единство, у него нямало нищо характерно за ересиарсите. Въпреки това, в много направления той открил за християнската мисъл нови пътища, оставили дълбоки отпечатъци в историята на Запада, но те се оказали почти напълно чужди на не-латинските църкви.
От една страна, блажени Августин, „най-философстващият” от отците на Църквата, е склонен да преувеличава способностите на човешкия разум в областта на богопознанието. Той разработва богословско учение за Светата Троица, което ляга в основата на латинската доктрина за изхождането на Светия Дух от Отца и от Сина (на латински Filioque). Съгласно древната традиция, Светият Дух има своето начало, както и Синът, само в Отца. Източните отци винаги са се придържали към тази формула, дадена в Свещеното писание на Новия завет (виж Йоан 15:26), и виждали във Filioque отстъпление от апостолската вяра. Те справедливо отбелязали, че с това учение Западната църква принизява самата Ипостас и роля на Св. Дух, което довело, според тях, до осезателно засилване на институционализма и номинализма в живота на Църквата. След V в. Filioque повсеместно влиза в употреба на Запад, практически без съгласието на източните Църкви, но в западния Символ на вярата е включено по-късно.
Що се отнася до вътрешния живот на човека, блажени Августин дотолкова подчертава човешката немощ и всемогъществото на Божествената благодат, че в крайна сметка, като че принизява човешката свобода пред лицето на Божественото предопределение. Августиновата личност била толкава гениална и привлекателна още приживе, че предизвикал възхищението на Запада и там започнали да го считат за най-великия от всички отци на Църквата, като насочили вниманието си почти изключително върху неговата школа. В значителна степен римокатолицизмът и отделилите се от него янсенизъм и протестантизъм ще се отличават от православието по това, което са възприели от блажени Августин. Средновековният конфликт между свещенство и империя, въвеждането на схоластичната методика в средновековните университети, клерикализмът и антиклерикализмът в западното общество се явяват в различна степен или наследство, или следствие на августинизма.
През ІV-V век се появява още едно разногласие между Рим и другите църкви. За всички църкви на Изток и на Запад първенството, признато на Римската църква, се дължало на факта, че тя била църквата на бившата имперска столица и освен това била прославена с проповедта и мъченическата смърт на двамата първоапостоли Петър и Павел. Но това първенство inter pares (между равни) съвсем не означавало, че църквата в Рим се явявала резиденция на централизираното управление на Вселенската църква. Само че още от средата на ІV век в Рим се заражда друго разбиране за това първенство. Римската църква и нейните епископи искат за себе си върховната власт, която да ги направи ръководен орган в управлението на делата на Вселенската църква. Съгласно римската доктрина това първенство се основавало на ясно изразената воля на Христос, Който според тълкуванието им, дал тази власт на ап. Петър с думите: „ти си Петър и на тоя камък ще съградя Моята църква...” (Мат. 16:18). Римският папа считал себе си вече не просто за приемник на Петър, признаван по онова време за първи епископ на Рим, но и за негов викарий, в който като че ли продължавал да живее първоапостолът и чрез него да управлява Вселенската църква.
Въпреки че срещнало известна съпротива, лека полека първенството на папата било прието от целия Запад. Останалите църкви продължили да се придържат към древното разбиране за първенството („пръв между равни”), нерядко допускайки и двусмисленост в своите отношения с римския престол.


Публикувано в сп. Християнство и култура (следва)


[1] Ромул Августул (FlaviusRomulus Augustulus) — последния управител на западната част на Римската империя (475–476), наричан още малкия Август. Бил свален от предводителя на един от германските отряди в римската армия Одоакър.
[2] Д. Оболенски. The Byzantine Commonwealth. Eastern Europe, 500-1453. — London, 1974. Трябва да припомним, че терминът Византия, византийски е технически термин и не е познат на тези, които наричаме византийци. Във всички времена те са се наричали римляни (ромей), а своите управители за римски императори, приемници и наследници на римските цезари. Името Рим съхранило за тях своето значение през цялото време на съществуването на империята. А традициите на римската държава до самия край управлявали тяхното съзнание и политическа мисъл.

Архимандрит Пласид (Дезей), Placide (Deseille), е роден в Исси ле Мулино, недалеко от Париж, през 1926 година в семейството на католици. През 1942 г. постъпва в цистирцианското абатство Белфонтен. През 1966 г. след дълго търсене на истинските основи на християнството и монашеството, основава заедно с единомишленици манастир по византийски обряд в Обазин, департамент Корез. През 1977 г. братството решава да приеме православието. Преминаването към православието се осъществява на 19 юни 1977 г. От февруари 1978 г. братята стават монаси в атонския манастир Симонопетра. След известно време отец Пласид се завръща във Франция, където основава четири манастира, подвория на Симонопетра, главен от които става манастирът на преп. Антоний Велики в Сен Лоран, департамент Дром. Архим. Пласид днес е професор по патрология в Православния институт „Св. Сергий” в Париж. Основател е на научната поредица „Spiritualite orientale” („Източна духовност”), от 1966 г. Автор и преводач на много книги и публикации, най-известните от които са: „Духът на пахомиевото монашество”, 1968 г. ; „Видехом свет истинний: монашеският живот, неговият дух и основополагащи текстове”, 1990 г.; „Добротолюбието и православната духовност”, 1997 г.; „Вавилонската пещ: духовен пътеводител”, 2001 г.; „Увереност в невидимото”, 2002 г.; „Тяло, душа и дух в православното учение”, 2004 г. и много други.

сряда, 10 юни 2009 г.

Еврохалифат



Автор Светлана Сухова, Итоги
превод: Венцислав Каравълчев
публикувано във в. Гласове, 2008
http://www.dveri.bg/content/view/7138/172/





Към средата на века е твърде възможно половината жители на обединена Европа да бъдат мюсюлмани
Най-накрая обединена Европа обърна внимание на тази заплаха. В смисъл, че за първи път темата за исляма беше обсъждана не на обществени „седянки”, а на сесия на ПАСЕ (Парламентарна асамблея на съвета на Европа). Докладът „Европейските мюсюлмански общини пред лицето на екстремизма” и съдържащите се в него препоръки се хареса на депутатите. По улиците на Страсбург обаче, където една пета част от жителите са мюсюлмани, настроението беше песимистично. Поводът – стремително растящата численост на европейските мюсюлмани на фона на все по-укрепващата им привързаност към нормите на исляма за сметка на държавното законодателство. Според различните прогнози, числеността на тези „нови европейци” в Евросъюза към 2050 г. може да съставлява една трета или дори половината от европейското население.
Страсбург – градът на контрастите. За обсъждането на този болезнен въпрос е избрано най-подходящото място. Взех за водач младата страсбургска мюсюлманка Фатима и с помощта на интернет бързо се ориентирах в ислямските маршрути на града. Всичко е много просто. От гарата по улицата на кмета, завой наляво и пред вас така наречената гаровата джамия, обградена от арабски кафенета. Или на трамвая до спирка „Лицей”, а насреща е „джамия Турция”. Става и така - с трамвая до университета, завивате в пресечката и насреща е „джамия Франция”. Впрочем твърде пресилено е тези сгради да бъдат наречени джамии, в действителност това са незабележителни молитвени домове, различими от съседните сгради само по оцветените в зелено врати. Посетителите не са много, предимно младежи от близките села. Страсбургските мюсюлмани се заселват компактно, като това става не само по верови, но и по национален признак. Районът около гарата, например, практически е напълно окупиран от турци и многочислените им магазинчета с надпис „Дюнер Кебап”. Разбира се, има и изключения от правилото, в една от уличките между два дюнера се е настанил ливански ресторант, а на друго място двата турски дюнера са разделени от кюрдски такъв.
Причината, че тук джамии официално няма е, че Страсбург е град, където не действа френският закон за разделението на църквата и държавата. Три са подобните департаменти във Франция – Горен и Долен Рейн и Мозел. Територия на тези департаменти е преминавала често от френско към немско управление и обратно и тук за религиозните организации важи конкордантът (договорът), сключен през 1801 г. от Наполеон Бонапарт и Римския папа. Съгласно този договор за официални изповедания се считат само католицизма, протестантизма и юдаизма. Техните свещенослужители са държавни служители, а местните власти имат право да решават всички въпроси, свързани с дейността на религиозните организации.
Ето защо не бива да ни учудва фактът, че Руската православна църква и до днес не е получила разрешение за строителството на православен храм в Страсбург. Не помогна дори и посещението на патриарх Алексий ІІ в града миналата есен. Ето това се нарича европейска веротърпимост!
В подобно положение се намират и мюсюлманите, опитващи се да получат разрешение за строителството на джамия. Още през 2003 г. тогавашният кмет Фабиен Келер предложил сделка на местните мюсюлмански лидери: правото на строителство на джамия и субсидия от градския бюджет в размер на 600 000 евро, равняващи се на една десета част от стойността на проекта, а в замяна ислямската проповед да бъде на френски език, да се оказва помощ в борбата с малолетната престъпност и да се одобри проекта за забрана на носенето на хиджаб (забрадката, с която се покриват мюсюлманките) в училищата. Председателят на асоциацията на мюсюлманите Абдулрахман ал Хелоуи отказал с думите: „Езикът на проповедта е богословски и политиците не могат да се намесва в него, а въпросът за носенето на хиджаб е политически и ние не можем да го решаваме”. Кметството се почувствало обидено и в Страсбург джамии и до ден днешен няма. Но изглежда това въобще не смущава местните мюсюлмани.
Тук с особена яснота съзнават главния проблем, свързан с ислямското присъствие в Европа. А именно, че европейските мюсюлмани и най-вече ислямската младеж поставят законите на шериата над държавните закони. При това болшинството от тях ги приемат съвсем буквално. Например на въпроса, защо се заселват компактно и се изолират от другите общини, млад страсбургски арабин отговаря с цитат от Корана: „Не дружете с юдеите и християните – те са приятели помежду си. Ако някой от вас дружи с тях, то и сам той става един от тях. Защото Аллах не дружи с неправедните!”
Мнозина се придържат към мнението, че Европа сама е виновна за това състояние на нещата. По думите на настоятеля на енорията на РПЦ в Страсбург игумен Филарет, европейците са действително шокирани от такава педантична привързаност на мюсюлманите към нормите на религиозния живот, просто, защото те самите отдавна са престанали да бъдат педантични към нормите на християнския: „Не само ислямът, но и християнството утвърждават необходимостта от следването на определени правила във всички сфери на живота”. Това поражда и илюзията, че ислямът е войнствена религия. По думите на о.Филарет, желанието да се спазват обредите и да се живее по каноните води до създаването на затворени общини – защото „светският живот не позволява всичко да се съблюдава в пълнота”.
Но главното, уверен е представителят на РПЦ, че разговор на тази тема все пак се състоя: „Най-накрая Европа се отнесе сериозно към реалията, че животът има и религиозна страна”.
Скандал в евросемейството
Реалиите, каквото и да говорим, не са особено приятни. Терористичните актове през последните години заставиха европейците да отворят очите си – тяхната безопасност е под заплаха не на чужденци, а на техните съграждани, родени и възпитани в Европа. Отговорността за това положение, по мнението на докладчиците на ПАСЕ, лежи както върху европейските правителства, „създаващи почва за екстремизма”, така и върху ислямските фундаменталистки организации, които безпрепятствено се нароиха по целия континент. Властите са виновни в това, че не правят достатъчно за интеграцията на мюсюлманите в „евросемейството” и не се борят с бедността в мюсюлманските общини. Докладът на комитета по политическите въпроси на ПАСЕ бе посветен на възможностите да се подобри ситуацията. В него се предлагат няколко способа за решаването на проблема: борба с ислямофобията (преди всичко чрез средствата за масова информация СМИ), проследяване на задграничното финансиране на ислямските организации, „подготовка на имамите по места”, въвличане на мюсюлманите в обществения живот и формирането на ислямска светска интелигенция.
Впрочем, много от експертите предполагат, че за подобряване на положението е вече много късно – Европа стремително се ислямизира. Днес във Франция например вече има 5 милиона мюсюлмани, в Италия около милион, в Германия над 3 милиона, във Великобритания 1.5 милиона, в Швейцария не по-малко от 700 000, в Испания и Швеция по над 500 000 и всичко това, без да се отчита нелегалната емиграция. Най-интересното е, че броят на мюсюлманите в Европа расте не само за сметка на емиграционния поток, но така също и на новообърнатите местни жители – етнически немци, французи, англичани и т.н. европейци, приели исляма. Техният брой надхвърля вече стотици хиляди. Вярата си между впрочем сменят преди всичко европейските жени, те превъзхождат броя на мъжете, обърнали се към исляма четири пъти. При това не за пълна интеграция, а дори за взаиморазбиране между двете култури не може да става и дума. Дискусията в двореца на Европа потвърди този печален факт. Основен опонент на доклада на ПАСЕ бяха турските парламентаристи, а най-красноречиви от тях - дамите.
Йозлем Тюркен заклейми европейските СМИ за карикатурния скандал. Нейната колежка по делегация Бирген Келеш напомни, че ислямофобията в Европа е започнала много преди 11 септември, „европейците въобще не си дават сметка, че ислямът е религия, несъдържаща екстремизъм”. По думите й, в Европа въобще не разбират, че и мюсюлманите могат да построят светска държава, а сред членовете на Съвета на Европа има вече три такива – Турция, Албания и Азърбайджан.
Европейските парламентаристи с всички сили се стремяха да бъдат политически коректни, но според критиците не винаги се получаваше. Някои плашеха, че Европа днес предава своите традиционни ценности. Британецът Майкъл Хенок предупреди, че главната опасност е в „общинния строй” – компактното пребиваване на емигрантите и техните потомци: „ В такава ситуация всеки новонастанил се емигрант може да настройва жителите на общината, както си иска”.
Римската империя по времето на упадъка
Фактът, че ислямът в Европа вече заема второ място след християнските деноминации е неоспорим. По думите на игумен Филарет в това няма нищо удивително: „Държавите не подпомагат християнската църква да проповядва основните ценности – семейството, раждането на деца, - оттук и демографската криза, решаването на която доведе до увеличаване на емиграцията”. Тази политика „оправда” себе си, в Стария свят е зафиксиран положителен ръст на раждаемостта, но за сметка на мюсюлманските общини.
Опитите да се построи мост между мюсюлманските общини и държавната власт рядко се увенчават с успех. Достатъчно е да си спомним организирания по инициатива на Никола Саркози (тогава още външен министър на Франция) през 2003 г. Съвет на френските мюсюлмани. „ На републиканската маса няма място за фундаментализъм” – гордо заяви тогава Саркози и загуби изборите. Петдесет места получиха тогава радикалистите, а лоялният към властта настоятел на джамията в Париж Далил Бубакер, който подготвяха за глава на съвета, едва набра нужния брой гласове. Няма нищо шокиращо в този факт: във Франция все по-често последователите на исляма заявяват, че те са първо мюсюлмани и после французи. Младежта все по-често избира радикална форма на протест – активно противодействие на властите. Традиция е всяка Нова година мюсюлмани от покрайнините на Страсбург да палят гуми и автомобили по централните улиците на града.
Трябва да отбележим, че не всички лидери на европейските мюсюлмани одобряват подобно поведение. Към интеграция в европейското общество призовава неформалният лидер на мюсюлманите на континента Тарик Рамадан. По майчина линия той се явява внук на известния мюсюлмански деец Хасан ал Банна, основател (в тогава още британски Египет) през 1928 г. на организацията „Мюсюлмански братя”. Тарик Рамадан е роден в Швейцария, а родният му език е френски. Негов е призивът: „Не се страхувайте да престанете да бъдете араби, страхувайте се да не престанете да бъдете мюсюлмани”. Рамадан призовава мюсюлманите да се интегрират в европейското общество, да изучат местния език, да получат образование. Това е посланието, което всички правителства на страните от Евросъюза искат да чуят, но за съжаление, както отбелязва депутата от Литва Егидиюс Варейкис, „болшинството мюсюлмани не са готови да приемат нашите правила”.
В опитите си да намерят изход от ситуацията Париж и Берлин предложиха да бъде сформиран Средиземноморски съюз. По мнението на един от авторите на проекта Никола Саркози, съюзът е панацея, в това число и от наплива на емигранти мюсюлмани. Те ще могат да останат в страните си, на които ЕС ще предложи финансова помощ, а в бъдеще страните им могат да бъдат поканени за членство в ЕС. За Средиземноморски съюз от трибуната на двореца в Европа говориха и канцлерът на Германия Ангела Меркел и външният министър на Франция Б. Кушнер.
Повечето от участниците в сесията на ПАСЕ обаче констатираха със съжаление, че даже и да успеем да възродим Римската империя това ще бъде империята от времето на упадъка. Интересна констатация направи представителят на руската делегация, депутатът от Държавната дума Димитрий Вяткин: „Европейците чувстват, че става нещо ненормално, но не могат да направят нищо, за да го предотвратят”. Според него, приведените данни показват, че за 20 милиона европейци нормите на исляма са по-близки и разбираеми, отколкото нормите на държавните закони.
Двадесет милиона това е прекалено много, изглежда точката, след която за Стария свят няма връщане назад, е вече премината. На мястото на днешна Европа ще дойде друга, където „ислямският фактор” ще бъде ключова доминанта във вътрешната и външната политика. „Коренните” жители на Европа вече не вярват, че могат да спрат процеса и си поставят далеч по-скромната задача – да преживеят епохата на „еврохалифата”, ако е възможно поне без кръвопролитие.
СтатистикаЕвроислямът в цифриБелгия. Мюсюлманите съставляват 4% от населението (718 000 души), преобладават турците и мароканците. Белгийската държава отпуска заплата на имамите и отделя средства за строителството на джамии. През 2005 г. фламандските провинции успяват да прокарат закон и обвързват получаването на финансиране с изучаването на фламандски език, проява на по-голяма толерантност по отношение на жените и също забрана на прокарването на екстремистки идеи и създаването на екстремистки организации.
Франция. Броят на мюсюлманите (минимум) над 4 милиона души. Преимуществено емигранти от бившите африкански колонии. Към тях трябва да добавим поне 40 000 французи, обърнали се към исляма през последните години. По инициатива на правителството е създаден Съвет на френските мюсюлмани, също така функционира Съюз на ислямските организации във Франция, Национална федерация на мюсюлманите във Франция, Комитет по координацията на турските мюсюлмани във Франция.
Холандия. 700 000 мюсюлмани или 4% от населението на страната. Повечето са емигранти от Турция, Мароко, Суринам, Ирак и Сомалия, съсредоточени основно в двата главни центъра на страната Ротердам и Амстердам. Основните организации на мюсюлманите в страната са: Група за контакт между мюсюлманите и правителството и Група за контакт с исляма. През 2003 г. е одобрен закон за обучение на имами, които да четат и проповядват на холандски.
Великобритания. 1.5 милиона мюсюлмани. Болшинството са емигранти от Пакистан и Бангладеш, както и около 10 000 новообърнати англичани. Мюсюлманите нямат единна организация в страната. Има 380 малки групи, които образуват Мюсюлмански съвет. Британското правителство финансира частните мюсюлмански училища. В страната съществуват около 500 зарегистрирани джамии и приблизително още толкова незарегистрирани.
Австрия. Мюсюлманите съставляват 4.2% от населението на страната (340 000) души, но само 80 000 имат австрийско гражданство. Болшинството са турци, босненци, араби и чеченци. Най-голям е броят на мюсюлманите в столицата Виена, 7.8% от жителите на града. Ислямът е юридически приравнен по права с християнството и юдаизма според закона от 1912 г.
Германия. 3.3 милиона мюсюлмани, от които 90% турци и около 100 000 немци приели исляма. Около 1 милион от мюсюлманите в Германия са обединени в съюзи, чийто брой е около 2000. Под особеното наблюдението на Федералната служба по охрана на конституцията (контраразузнаването на Германия)се намират 17 организации с над 30 000 члена, които се считат за екстремистки.

вторник, 9 юни 2009 г.

Чии молитви чува Господ. Приказка за деца и възрастни



Автор Св. Василий, епископ Кинешемски
превод: Венцислав Каравълчев
публикувано в:
http://www.dveri.bg/content/view/7180/98/





Много отдавна живял един свят старец, който много се молил и скърбял за греховете на човечеството. Струвало му се странно това, че толкова много хора посещават църквите, молят се на Бога, а живеят все така лошо и от греховете не отстъпват. “Господи, - казвал той – нима не чуваш молитвите ни? Ето, колко много хора постоянно ти се молят да живеят в мир и покаяние и никак не могат. Нима е суетна тяхната молитва?”.
Веднъж, потопен в тези си мисли, той заспал. В съня му дошъл светлозарен Ангел, взел го на крилете си и го понесъл високо, високо над земята... Колкото по-високо се издигали в небето, толкова по-слаби ставали звуците идващи от земята. По едно време човешките гласове престанали да се чуват, затихнали песните, виковете, шумът на суетния мирски живот. Само отнякъде долитали хармонични, нежни звуци, като от някакъв прекрасен музикален инструмент.
“Какво е това?” – попитал старецът. “Това са свети молитви, - отговорил ангелът – само те се чуват тук”. “Но защо така слабо се чуват? Защо са толкова малко и редки? Нали сега, в този час храмовете са пълни с хора, които се молят...” – учудено попитал старецът? Ангелът погледнал скръбното му лице и казал: “Искаш да знаеш защо? Виж сам...”
Далече под тях се виждал голям храм. Ангелът замахнал и чудесна сила разкрила неговия свод, така че стареца можел да види всичко, което ставало вътре в храма. Храмът бил пълен с народ. На клироса бил построен голям хор. Свещеникът в пълно облечение стоял в олтара. Започнала службата. Но каква служба било това, да се опише било невъзможно – служба без нито един звук. На левия клирос дългобрад четец нещо четял, устните му мърдали, но нито едно слово не достигало до небето. На амвона бавно излязъл огромен дякон, с плавен жест оправил пищните си коси, с артистично движение повдигнал орара, отворил широко уста, но... отново ни звук! На клироса диригента раздавал ноти, хористите се готвили да запеят.
- Хор е това, сигурно ще се чуе, - помислил си старецът.
Диригентът ударил с камертона, поднесъл го към ухото си, вдигнал ръка и дал знак хористите да започнат. Отново пълна тишина. Странна гледка, диригентът махал с ръце, потропвал с крака, басовете червенеели от напрежение, тенорите се изправяли на пръсти разтягали високо шии, устите на всички били широко отворени, но пеене нямало.
- Какво става тук? – изумил се старецът. Той прехвърлил погледа си върху молещите се. Те били страшно много, храма бил препълнен, хора на различна възраст и с различно социално положение, мъже и жени, старци и деца, търговци, бизнесмени, “простолюдие”. Всички се кръстели, кланяли, припадали, мнозина нещо шептели, но нищо не се чувало. Църквата била няма. “Какво става тук?” – попитал отново стареца. “Да се спуснем на земята и ти сам ще видиш и разбереш...” – отвърнал ангела. Ангелът замахнал отново и те станали невидими за молещите се в храма.
Изрядно благочестиво облечена жена била застанала пред всички в храма и видимо усърдно се молела. Ангелът се доближил до нея и невидимо докоснал ръката й... В този момент старецът видял сърцето й и узнал мислите й. “Ах, тази противна съседка – си мислела тя – пак е с нови обувки! Мъжът й пияница, децата й нехранимайковци, а тя само се чуди с какво ново да се накичи!” Недалеч от нея стоял крупен местен бизнесмен, в чудесен марков костюм, с искрящо бяла риза, който замислен бил вперил поглед в иконостаса. Ангелът го докоснал и затаените мисли на бизнесмена се разкрили на стареца. “..Ех че досада! Поевтиня... Тая стока стока сега нищо не струва! Колко хиляди загубих, а може би и десетки хиляди...”.Отдясно стояло младо момче. Той почти нямал време да се моли, защото все се въртял и оглеждал в лявата половина на храма, където благочинно стояли жените. Пристъпвал от крак на крак и на интервали се изчервявал. Ангелът докоснал и него и старецът прочел в сърцето му: “ Ох, че е хубава Ленка! Всичко си има и лице, и походка, и работа... Да имах една такава жена! Дали ще се съгласи ако й предложа?”До много се докоснал ангелът и у всички били подобни мисли – пусти, празни, житейски. Всички стояли пред Бога, но за Бога не мислили. Само благочестив вид си придавали. “Сега разбра ли? – попитал ангела. – Такива молитви до нас не достигат. Затова и ти се струва, че всички са неми...”В същата минута звънко детско гласче отчетливо се чуло: “Господи! Ти си благ и милостив... Спаси, помилвай и изцели моята боляща майка!”. Старецът се огледал и видял в ъгъла, притиснато до стената, тихо плачещо и молещо се на колене малко момченце. Ангелът докоснал гърдите му и старецът видял детското сърце. Там имало само скръб и любов.- Ето молитвите, които се чуват при нас! – казал ангелът.
Превод: В. Каравълчев

Епископ Василий (Вениамин Сергеевич Преображенски) е роден през 1876 г. в град Кинешма, в семейството на свещеник. Завършва духовната академия в Киев, специализира в Лондон, завършва и второ висше образование – педагогика. Преподава чужди езици и обща история в Миргород и Москва. През 1917 г. по чудесен начин, благодарение на молитвата си, се спасява от удавяне в р. Волга. Това става повратен момент в живота му и той го посвещава на служение Богу. Става мисионер. Създава десетки кръжоци по изучаване на Свещеното Писание. През 1921 г. става епископ Кинешемски. Аскет, молитвеник, блестящ проповедник, ползващ се с огромна любов и доверие сред народа. В периода 1923 – 1945 г. е арестуван и заточван четири пъти, последния път на шейсет и осем годишна възраст. Умира в малко селце в Краясноярския край на 13 август 1945 г.

понеделник, 8 юни 2009 г.

Огнената река


Автор: Александрос Каломирос
превод: Венцислав Каравълчев
публикувано в: Християнство и култура, бр.36


Няма никакво съмнение, че живеем в епохата на отстъпление от Бога, предсказана за последните дни в Апокалипсиса. Практически мнозинството от хората са безбожници, въпреки че мнозина теоретично все още вярват. Топлохладността и духът на този свят властват навсякъде. Коя е причината за това състояние? Охладняването на любовта. Любовта към Бога вече не гори в сърцата на хората и като последица умира и любовта между човеците. А каква е причината за угасването на човешката любов към Бога? Отговорът несъмнено е грехът. Грехът – този тъмен облак, който не дава на Божията светлина да докосне очите ни. Но, нали грехът съществува отдавна? Затова проблемът е в нещо друго: как хората достигнаха дотам, че не просто започнаха да игнорират Бога, но фактически да Го ненавиждат. Днес отношението на човека към Бога е не просто плод на невежество или безразличие. Ако вие вникнете по-дълбоко в хората, ще забележите, че тяхното невежество и безразличие е заразено и с дълбока ненавист.
Само че никой не може да ненавижда нещо, което не съществува. Подозирам, че днес хората вярват в Бога повече от когато и да е било в цялата история на човечеството. Хората знаят Свещеното Писание, учението на Църквата и Божието домостроителство, даже по-добре от всякога. Те се намират в пълно съзнание на това, че Бог съществува. Техният атеизъм не е истинско неверие. Отношението им към Господа е сродно с отвращението към някого, когото познаваме много добре и при това го ненавиждаме с цялото си сърце: „и бесовете вярват и треперят” (Як. 2:19). Човечеството ненавижда Бога и затова Го игнорира, давайки си вид, че никога не Го е виждало и знаело - това е своеобразна симулация на безбожие. В действителност хората просто възприемат Бога като враг в собствения смисъл на думата. Отрицанието на Бога, това е мъст, атеизмът – реванш.
Но защо хората ненавиждат Бога? Ненавиждат Го не само защото делата им са тъмни, докато Бог е светлина (виж. Йоан 3:20), но и защото Го възприемат като заплаха, като неизбежна и безкрайна опасност, като противник, като прокурор и вечно преследващ. За тях Бог вече не е Всемогъщият Лекар, Който се въплъти, за да ни спаси от болест и смърт, а по-скоро жесток съдия и отмъстителен инквизитор.
Дяволът заставя хората да мислят, че Бог не ни обича, но обича само Себе Си, че е готов да се помири с нас само тогава, когато ние се държим така, както Той е заповядал, че Той ни ненавижда и е до такава степен оскърбен от това, че не Му се подчиняваме, че сме длъжни да заплатим това с вечни мъки, които са били създадени от Него точно с тази цел. Кой може да обича мъчителя? Даже и тези, които се опитват да се спасят от гнева Божи, едва ли могат действително да Го обикнат. Тяхната мнима любов е принудена: те се надяват да избегнат отмъщението и да достигнат вечното блаженство само благодарение на това, че са се постарали да омилостивят този страшен и неимоверно опасен Създател.
Успявате ли да разпознаете дяволската клевета към нашия Вселюбящ и Всемилостив, абсолютно благ Бог? Не случайно дявол в превод от гръцки означава „клеветник”.
ІІ
Но с помощта на какво дяволът е успял да оклевети Бога? Какво средство е използвал, за да убеди човечеството, да разврати човешката мисъл?
Той е използвал „богословието”. Отначало е внесъл в богословието незначително отклонение, което е било прието от богословите. Благодарение на усилията му това отклонение ставало все по-сериозно и накрая то стигнало до такава степен, че християнството било невъзможно да бъде познато. Става въпрос за това, което наричаме „западно богословие”.
Налагало ли ви се е някога да се замислите над това, коя е отличителната черта на западното богословие? Неговата отличителна черта е признанието, че Бог е истинската причина за всяко зло.
Какво е злото? Нима не е отчуждение от Бога, Който е Живот? Нима, това не е смърт?[1]
Какво учи западното богословие за смъртта? Всички католици и много от протестантите възприемат смъртта като наказание от Бога. Бог вменил като вина греха на Адам на всички хора и ги наказал със смърт, тоест отделяйки ги от Себе си и лишавайки ги от Своята благодат, даваща жизнена енергия, Той ги унищожава – първо духовно, посредством някакъв духовен глад, а след това и физически. Августин интерпретира откъса от книга Битие – „но от дървото за познаване доброто и злото, да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш”, като – „ако вкусите от това дърво, Аз ще ви убия”. Някои протестанти възприемат смъртта не като наказание, но като нещо естествено (нали Бог е създател на всичко). Така и в двата случая Бог за тях е истинската причина за смъртта.
Това е справедливо не само по отношение на смъртта на тялото. В същата степан то се прилага и към смъртта на душата. Нима западните богослови не възприемат ада, като вечна духовна смърт, като наказание от Бога? И нима не възприемат дявола като слуга на Бога, осъществяващ наказанието на хората в ада?
„Богът” на Запада е оскърбен и разгневен Владика, преизпълнен с негодувание заради непослушанието на хората, жадуващ в Своята разрушителна страст да подхвърли за греховете на вечни мъки цялото човечество, ако не получи безкрайно удовлетворение на Своето оскърбено величие.
Какъв е западният догмат за спасението? Нима Бог Отец не убива Своя Син, за да принесе удовлетворение за своята гордост, която западните богослови наричат с евфемизма „справедливост”? И нима не благодарение именно на това безкрайно удовлетворение Той не снизхожда, за да приеме спасението на някои от нас? Какво е спасението за западното богословие? Нима това не е избягване на гнева Божи?
Разбирате ли сега, че западното богословие учи, че реалната опасност, че истинският ни враг, това е нашият Създател и Бог? И че спасението за западните богослови – това е спасение от „ръцете” на Бога!
Как може такъв Бог да бъде обичан? Как може да се вярва на Този, Когото ненавиждаме? Вярата в своята дълбока същност е продукт на любовта, затова правилно е да желаеш, щото този, който те заплашва, въобще да не съществува, още повече, когато тази заплаха се отнася до вечността. Даже и да се появи възможност да бъде избегнат гнева на този всемогъщ, но зъл Съдия (чрез смъртта на Сина Му), за нас би било много по-добре, ако този Съдия не съществуваше. Това е било неизбежното логическо заключение в ума и сърцата на западните народи, защото с такъв жесток Бог е отвратителен даже вечният рай.
По този начин се е родил атеизмът и именно Западът е мястото на неговото раждане. Атеизмът е бил неизвестен на източното християнство докато западното богословие не проникнало и в него.[2] Атеизмът е пряко следствие на западното богословие. Атеизъм – отрицание и отречение от злия Бог[3]. Хората станали атеисти, за да могат, закривайки очите си, подобно на щрауса заравяйки главите си, да се спасят от Него. Атеизмът, това е отрицание от католическия и протестантския Бог. Атеизмът не е нашият истински враг. Нашият истински враг, това е фалшифицираното и извратено „християнство”.
ІІІ
Западните богослови нерядко говорят за „благия Бог”, например във Франция епитетът „добър” почти винаги се употребява по отношение на Бога. Същевременно Западна Европа и Америка никога не са били убедени, че такъв благ Бог действително съществува. Напротив, те наричат Бога благ по същия начин, по който древните гърци наричали благословение например бича и проклятието на едрата шарка, за да я прокълнат и се избавят от нея. В този смисъл Черно море е било наречено от гърците „гостоприемно”, въпреки че в действителност то е много своенравно и често доста негостоприемно.
В дълбините на душата си Западът възприема Бог като зъл Съдия, Който никога не забравя, дори най-малкото оскърбление, причинено Му от хората, нарушаващи Неговите закони. Това юридическо разбиране за Бога, което е съвършено извратена интерпретация на божествената справедливост, не е нищо друго освен пренасяне на човешките страсти в сферата на богословието. Възвръщане към древно-езическия процес на очовечаване на Бога и обожествяване на човека.
Хората, когато не са приемани насериозно, изпадат в раздразнение и гняв, смятат това за унижение, от което могат да се избавят само чрез мъст, престъпление или дуел. Така се е изразявало порочното разбиране за справедливост, преобладаващо в умовете на така нареченото „християнско” общество.
По този начин западните християни са мислили и за божествената справедливост. Бог, като безначално Същество, е бил безкрайно оскърбен от непослушанието на Адам. Той взел решение, че вината на Адам трябва поравно да се разпростре над всички негови потомци, и че всички те трябва да бъдат осъдени на смърт за този грях, без значение, че те самите не са го извършили. По мнението на западните богослови, божествената справедливост действа като вендета (кръвна мъст), тоест достоен за смърт е не само човекът, който те е оскърбил, но и цялото му семейство. И че в действителност, трагичното до пълно отчаяние за хората е това, че за да удовлетвори оскърбеното достойнство на Бога не е в състояние нито един човек, нито даже цялото човечество, въпреки че се наложило да бъде жертвано през цялата своя история. Достойнството на Бога можело да се спаси само в случай че Той сам е можел да накаже някого, който да обладава същото достойнство като Него Самия. Ето защо, за да бъде спасено и достойнството на Бога, и самото човечество не било намерено друго средство, освен въплъщението на Неговия Син, за да може Той, като човек, обладаващ достойнството на Бог, да бъде принесен в жертва за спасяване честта на Своя Отец.
ІV
Тази езическа концепция за божествената справедливост, изискваща безкрайни жертви за удовлетворяване, прави от Бога наш истински враг и причина за всички наши нещастия. Изискването на удовлетворение за греха на праотците от хора, които не могат да носят за него никаква лична отговорност е една огромна несправедливост[4]. С други думи, това, което западните наричат справедливост, трябва по-скоро да се нарече „обида”, „негодувание” или „мъст” в най-лошото значение на тези думи. Нещо повече, при такова откровено шизоидно разбиране за Бога, който убива Своя Син за удовлетворение на собствената Си така наречена справедливост, жертвената любов на Христос губи всякакъв смисъл.
Има ли концепцията за такъв вид „справедливост” каквото и да е отношение към справедливостта, която Бог Сам ни е открил? Такова ли значение има словосъчетанието „божествена справедливост” в Стария и Новия завет?
Възможно е началната погрешна интерпретация на понятието „справедливост” в Свещеното Писание да е станал неговият превод с помощта на гръцката дума „dikaiosyne”. Не може да се каже, че такъв превод е бил съвършено неправилен, но това слово, бидейки термин на езическата древногръцка цивилизация неволно се асоциирала с определени техни представи, които са могли лесно да доведат до промяна на точното значение на думата.
Преди всичко думата „dikaiosyne”, извиква в съзнанието представа за някакво равномерно разпределение на нещо, за точно съотношение, баланс. Така, човешкото общество по справедливост награждава своите най-достойни граждани и наказва лошите. Това е чисто човешката справедливост, която има място в съда. Но в това ли се заключава справедливостта на Бога?
„Dikaiosyne” е гръцкият превод на древноеврейското слово „tsedakan”, което означава „божествената енергия, която извършва човешкото спасение”. Значението на „tsedakan” е почти идентично, синоним на друго древноеврейско слово “hesed”, което означава „милост”, „състрадание”, „любов”, а също и на „emeth”, със значение „праведност”, „правда”. Всичко това, както ясно се вижда, поставя смисъла на „dikaiosyne” в съвършено друго измерение от това, което ние обикновено разбираме под справедливост[5]. И Църквата влага в разбирането за божествената справедливост именно този смисъл. Това е и разбирането, което са имали и което са учили св. отци на Църквата.
„Как може да наречеш Бога справедлив, - пише св. Исак Сирин, - когато притчата за платата, дадена на работниците: Приятелю, не те онеправдавам. Не се ли погоди с мене за един денар?
Вземи си своето и иди си; моята воля е да дам на тоя последния както и на тебе. Не ми ли е позволено да сторя със своето каквото искам? Или твоето око е завистливо, защото аз съм добър (Мат. 20:13-15)? Как може да наречеш Бога справедлив, - продължава св. Исак, - когато четеш притчата за блудния син, който пропилял своето състояние, живял неправедно, и въпреки това за едно едничко разкаяние направено от него, баща му бяга да го посрещне, хвърля се на врата му и го прави наследник над цялото свое богатство (вж. Лука 15:20-22)? Не някой друг казва за Бога тези думи, но Сам Неговият Единородин Син свидетелства това, за да не се съмняваме. В какво се заключава тогава справедливостта на Бога? В това, че ние бяхме грешници, а Христос умря за нас?[6]
Както се вижда, Бог не е справедлив в смисъла, в които хората разбират тази дума. Неговата справедливост, това е великодушие и любов, които Той „несправедливо” въздава на нас, недостойните за такова деяние и нищо не взима в замяна. Затова и св. Исак ни учи: „Не наричайте Бога справедлив, тъй като Негова справедливост не се проявява в нещата, които ви засягат”. И ако Давид ни Го показва справедлив и честен, Неговият Син ни открива, че Той е благ и добър. Той е благ, казва Той, към злите и нечестивите”.[7] Любящият Бог е благ и добър даже към този, който е равнодушен към Него, непослушен е или Го пренебрегва.[8] Той никога не отвръща на злото със зло. Той никога не отмъщава.[9] Неговото наказание, това са средствата за изправление, прилагани с любов към хората, докато все още е възможно изправление и лечение в този живот. Тези наказания никога не се простират във вечността.
Бог е създал всичко чисто и добро. Даже неразумните твари чувстват, че техният Създател и Бог не е зъл и отмъстителен, но изпълнен с любов. Ето защо и дивите зверове са готови да признаят за свой господар подвижника – християнин, който чрез смирение се уподобява на Бога. Те се приближават към него не със страх, но с радост и с благодарност и с любяща покорност...
Бог е благ. Той ни защитава и спасява даже когато падаме. Нима не е очевидно, че злото и вечните мъки нямат към Бога никакво отношение? Те се раждат не по Неговата вола, а по волята на Неговите разумни създания, и Той не насилва тази воля. Смъртта не ни е дадена от Бога като отплата за нашите грехове. Ние сами сме паднали в смъртта в резултат от противенето си към Бога. Бог е живот и животът е Бог. Ние възстанахме против Бога и така сами закрихме вратите за Неговото милосърдие, даващо живот.
„Тъй като Бог е живот, а лишението от живот е смърт, - пише св. Василий Велики, - значи, колкото повече човек се отделя от Бога, толкова повече се приближава към смъртта”. „Бог не е създавал смъртта, - продължава св. Василий, - но ние сами сме си я навлекли... Бог не възпрепятства действието на тлението (смъртта)... за това, за да не стане нашата греховност вечна. Св. Ириней казва по този повод: „Отделянето от Бога е смърт, както отделянето от светлината е тъмнина... същевременно това не означава, че светлината е наложила на слепите наказание да пребивават в тъмнина”. „Смъртта - казва св. Максим Изповедник - по същество е отделяне от Бога, вследствие на което по необходимост се е явила смъртта на телата. Животът по същество е Бог, Който казва: Аз съм Живот”.
Но защо на смърт е подложено цялото човечество? Защо тези, които не са съгрешили заедно с Адам, умират като Адам? Ето отговора на св. Анастасий Синаит: „Ние сме станали наследници на проклятието на Адам. Ние сме били наказани не затова, че сме чули божествената повеля заедно с Адам, но затова, защото Адам е станал смъртен; и той е пренесъл греха на своето потомство в този смисъл, че ние сме станали смъртни, тъй като сме родени от смъртен”. А св. Григорий Паламà по този повод утвърждава: „Бог не казва на Адам: „връщай се там откъдето си взет”, но му говори: „пръст си и в пръстта ще се върнеш”... Бог не казва: „в деня, в който вкусиш от него (дървото), умри!”, но: „в деня, в който ти вкусиш от него, ти, естествено ще умреш”. Също и впоследствие Той не казва: „връщай се сега в пръстта”, но: „ти ще се върнеш в пръстта”, и по този начин Бог предупреждава, предупреждава истинно (макар и да не възпрепятства) за това, което ще се случи”.
Ние виждаме, че смъртта е дошла не в резултат от желанието на Бога, а като следствие от това, че Адам е помрачил своето отношение с Източника на живота чрез непослушание; Бог по Своята благост го предупреждава за това.
„Дървото на познанието само по себе си, - казва св. Теофил Антиохийски, било добро и плодовете му били хубави. Не дървото, както мислят някои, съдържало в себе си смъртта, но непослушанието. Плодовете пък не съдържали нищо друго, освен знание, а знанието е благо, разбира се, когато се използва правилно. Отците ни учат, че забраната за вкусване от дървото на познанието не била безусловна, но временна. Адам бил духовен младенец. Не всяка храна е добра за младенците. Някои храни могат дори да ги убият, въпреки че за възрастните не представляват опасност. Дървото на познанието било посадено от Бога за човека. То било добро и хранително. Но това било „твърда храна”, докато в това време Адам бил способен да усвои само „мляко”...

[1] “Злото е отчуждение от Бога” – св. Василий Велики. За това, че Бог не е виновен за злото; „Тези, които по собствена воля се отделят от Бога, Бог отделя от Себе Си, а отделянето от Бога е смърт” – св. Ириней Лионски. Против ересите; „Хората, отхвърлили вечното и по съвета на дявола обърнали се към тленните неща, сами за себе си са станали причина за тлението и смъртта” - св. Атанасий Велики. За въплъщението; „Доколкото си се отделил от живота, дотолкова си се приближил към смъртта. Бог е живот, лишението от този живот е смърт. Така че Адам, доброволно отделяйки се от Бога, сам става причина за собствената си смърт”- Св. Василий Велики. PG 31:345.
[2] Дори и до днес, Православието не се е отърсило напълно от това влияние. Виж например: „Изкупителната Жертва била извършена, за да се възстанови първоначалната хармония между Небето и земята, която грехът извратил, за да бъде загладено ръкописанието на греха, за да бъде удовлетворено оскърбеното божествено правосъдие” – Из посланието за Пасха на Вселенския патриарх Димитрий, 1980 г. В: Episkepsis (in Greek), no. 229, 15. April 1980.
[3] “Наистина безумен и ограничен в разбирането си се явява този, който говори, че няма Бог. Не по-малко безумен е този, който казва, че Бог е причина за злото. Аз смятам, че тези заблуждения са еднакво опасни, тъй като всяко едно от тях еднакво отрича висшето благо; и ако първото въобще отрича, че Бог съществува, то второто утвърждава, че Бог не е благ, защото ако Той е причина за злото, то, естествено, Той не е добър. Така и в двата случая е налице отрицание на истинния Бог” - св. Василий Велики. За това, че Бог не е виновен за злото.
[4] “Ако всички, родени от Адам, са станали грешни заради неговото съгрешение, то по всяка справедливост те не носят отговорност, тъй като са станали грешни не сами по себе си; затова терминът „грешници” се използва в дадения случай вместо „смъртни”, защото смъртта е отплата за греха. Така, както в първия човек природата станала смъртна, всички тези, които обладават природата на своя праотец, съответствено също наследяват смъртност” - Евтимий Зигабен. Тълкувание на Посланието до Римляни.
[5] Това е нещо съвършено различно от нашето подразбиране за думата „справедливост”. Незнанието на този факт се явява причина някои напълно чужди на Православието теории да бъдат разглеждани като негови крайъглени камъни. Такава е юридическата концепция за спасението, в основата на която лежи разбирането за една справедливост, която много напомня закона за Необходимостта на древните, който подчинява на себе си не само човека, но и Бога. Всичко това придава на християнството мрачен вид. Виж изследването: S. Lynonnett. "La Soteriologie Paulienne". Introduction a la Bible, 11. Belgium: Desclees & Bower. P. 840.
[6] “Ако човек с готовност и радост приема в името Божие всяко лишение, той вътрешно се очиства. Ако човек не гледа от високо даже на явния грешник, той наистина е свободен. Ако човек не е прелъстен от тези, които го възхваляват и същевременно не е разочарован от тези, които го презират, той е мъртъв за света и този живот. Трезвост и разсъдителност в разпознаването на добро и зло е повече от всеки подвиг, независимо по какъв начин и в каква степен се извършва.
Не храни ненавист към грешника, тъй като всички сме обременени от грехове. Ако тебе, в името Божие те подбуждат да го осъдиш, по-добре оплачи греха му. Защо ти ненавиждаш грешника? Ненавиждай греха му, а за него самия се моли, за да се уподобиш на Христа, Който не се гневял на грешниците, но се застъпвал за тях. Нима не виждаш, как Той оплаква Йерусалим” – св. Исак Сирин. Слово 60/90.
[7] Ibid.
[8] „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син (Йоан 3:16). Не че Бог не е могъл да ни изкупи с помощта на друго средство, но Той е искал да ни яви безграничната си любов и да ни направи сродни на Себе Си, чрез смъртта на Своя Син. В действителност, ако у Него е имало нещо по-ценно от Сина Му, Той всичко би отдал заради нас, за да приближи нашия род към Себе Си на всяка цена. По Своята всеобемаща любов, Той не искал да насилва нашата свобода, въпреки че за Него е било възможно; но Той я съхранил, за да се приближим към Него от любов и по собствена воля” – св. Исак Сирин. Слово 81/48.
[9] “В момент на униние никога не забравяйте заповедта на Господа дадена на Петър, за необходимостта да прощаваме на ближния седемдесет пъти по седем (Мат. 18:22). Защото Този, Който е дал такава заповед, Сам прощава много повече” – св. Йоан Лествичник. Лествица, Степен 26.


Превод: В. Каравълчев


Откъс от едноименното произведение на А. Каломирос, "The River of fire", което се превръща в събитие по време на представянето му на Православната Младежка Конференция в САЩ, 1980 г.

събота, 6 юни 2009 г.

Има ли светци в новостилната Църква?






Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/2224/39/



Често ревностно вярващи не по разум задават въпроса: има ли светци в новостилната църква, тоест в църкви като Вселенската патриаршия, Българската и Румънската патриаршии, Еладската архиепископия и др., които неотдавна са приели новоюлианския календар. Нека всички, които си задават подобен въпрос изяснят сами за себе си, че в календара не се спасява никой. Спасяваме се в Църквата. Много са новопросиялите в новостилната църква и този факт достатъчно красноречиво говори сам по себе си срещу всяка старостилна демагогия. Ето само няколко имена на новостилни светци и чудотворци, просияли във Вселенска патриаршия и Гръцката църква:

Св. Николай Плана (1851-2/3/1932) (на иконата)
Св. Антим Хиоски Чудотворец (1869-15/2/1960)

Св. Арсений Кападокийски (1840-10/11/1924)

Св. Сава Нови (Калимнойотис) (1862-25/03/1948)

Св. Хризостом Смирненски (1868 - 1922)

Към този списък могат да бъдат добавени още много, доста много имена, в които старостилните твърдения и обвинения безпочвено увисват. Тук задължително трябва да спомена и името на старец Порфирий (1991), за когото старецът Паисий казва, "че такъв светец се ражда на 400 години веднъж". Поради сериозни здравословни проблеми и по Божи промисъл старецът Порфирий е принуден да напусне Атон и последните 20 години от живота си служи в болничната църква св. Герасим, в центъра на Атина. Сами се досещаме, че в "Св. Герасим" старецът Порфирий е нямало как да служи по стария стил. Тук няма да спомена имена на приснопаметните светогорски старци, чиято святост някои старостилци обясняват с това, че на Света Гора се служи по стария календар, въпреки че те споменават името на Вселенския патриарх в службите си и са в евхаристийно общение с него. Само че тези тълковници няма как да обяснят, че всички светогорски съвременни светци в света, тоест извън Св. Гора, са се причастявали в новостилни църкви. Всички те категорично са изобличавали разколите, образувани заради календара и не са имали никакви връзки с тези хора. Невероятно силни изобличителни слова срещу старостилните демагози има стареца Ефрем (Катунакиот).
Има толкова по-важни и неотложни неща, върху които всеки от нас трябва сериозно да се замисли и опита да изправи. Календарът, колкото и да им се иска на някои, не е от тях. Той няма сотирологична функция и никога не е имал. Сам по себе си въпросът ви "има ли спасили се в новия календар" показва дълбоко изместване на истинските стойности в Църквата и издигането на нещо второстепенно на мястото на най-важното. Когато застанем пред Христа и трябва да дадем отговор за делата си, Той няма да ни пита кой календар сме ползвали, а изпълнявали ли сме заповедите Му. А добре ни е известно, че календарна заповед няма и не може да има.

петък, 5 юни 2009 г.

Молитвата на архим. Софроний (Сахаров)



Предговор на схиигумен Серафим (Барадел) към книгата на архим. Софриний „Молитвеното приношение”
превод: Венцислав Каравълчев
публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/6179/

Нашата молитва ще застане с нас в деня на Възкресението


Целият живот на стареца Софроний е един непрестанен стремеж към Светлината на Божието Лице, към „Този, Който е” (1 Йоан 2:13). Подобно на Моисей, десетилетия наред той отправя молитви изпълнени със сълзи към Бога: „Открий ми Лицето Си!” Неутолимата жажда да проникне в тайните на Божието Битие не намалява дори до последното му издихание. Животът на стареца е едно изпълнено с молитва, болезнено търсене на път към Твореца, за да Му зададе въпроса: „Защо си Ме създал?” Отражение на живото предстоене пред Вечния и Жив Бог се явява огромното молитвено творчество на стареца Софроний. За съжаление, тези молитви могат да дадат само ограничена представа за дълбокия молитвен живот течащ в него. Молитвата на стареца е всеобемаща. Повод за нея е всичко окръжаващо подвижника, тя е за всичко. Всяко движение, всяко действие започва и завършва с онова неописуемо чувство за Божието присъствие. Това съзнание за Божието присъствие освещава всичко. Около стареца съществува напрегната атмосфера на непорочна святост, изразена прекрасно в думите на св. Серафим Саровский : „ Придобий мирен дух и хиляди около теб ще се спасят”. Дали рисува икони, дали беседва, или просто се разхожда – „той извършва светинята със страх Божи”. За него не съществуват малки и нищо не значещи неща, той възприема всеки и всичко през призмата на молитвата, през присносъщата Светлина на спасението Христово. Когато се беседва със стареца, често възниква онова тайнствено усещане, че вслушвайки се в думите ти, той същевременно предстои пред Бога и слуша сърцето си, какво ще му открие в него Светият Дух.

Старецът Софроний казва: „Великия Бог трябва да молим за великото”. И наистина, молитвата му поразява с онова свободно дръзновено обръщение към Спасителя, което никога не е дръзко. Интимното чувство и стремеж за общение с Бога чрез молитвата са му присъщи още от младини. Сам старецът разказва, как като малко дете е можел с часове да се моли на колене в своето детско креватче. През целият си живот, съзнавайки себе си в мрака на непонятността на пътищата Господни, потресен от зрелището на човешките трагедии, подобно на Яков и Йов, той се бори чрез молитвата да добие истинско богопознание и разбиране за крайния смисъл на битието, призовавайки:
„Светият Дух да дойде и да се всели в нас, да напои жадуващите с тайнствените струи на познанието за Него и да изведе от тъмницата на греховете душите ни”. Подобно на древните пророци, той общува лице в Лице с Бога, без да престава до дълбока старост да се съкрушава от съзнанието за собственото си нищожество и безпомощност. До последното си издихание той пристъпва към Бога с огромно благоговение, страхувайки се да не би и с най-малкия порив на сърцето си да оскърби Светия Дух. Изходно начало на молитвата му винаги е видението за Христос „такъв, какъвто Е”, какъвто ни се открива в делата на спасението, раждащо болезнено чувство на съзнаване на собственото си отчуждение от такъв Свят Бог и смъртоносен унес от това, че „се намираш в прегръдката на греховната смърт и истинският живот не ти е даден”. Именно това благодатно отчаяние, което се простира зад границите на всяко отчаяние ражда молитвения вик на сърцето, който старецът десетилетия наред носи в себе си, викайки към „Всемогъщия за спасение” от тази смърт, и „Бог е благоволил да го чуе”. Старецът позна и ни откри, че пътят към истинното Битие лежи в молитвата, в молитва подобна на Гетсиманската, в която жертвата на любовта се принася без остатък. Само тогава, човек в Христа и чрез Христа може да каже: „Сега и аз съм”.

В този преход от смъртта и тлението на страстите към живота, изцяло осветен от заповедите Христови е устремена и цялата молитва на о. Софроний, с нейната неимоверна напрегнатост. Старецът наепрекъснато повтаря, че „в молитвата всичко се изцелява, всичко се поправя, всичко се очиства и обновява”, ето защо за него не съществува безнадеждна ситуация. Единственият и верен път към разрешаването и преодоляването на всички проблеми, той счита тази „безумна”, отчаяна молитва, изхождаща от дълбините на нашето бедствие. Във всички случаи старецът поощрява вътрешния вик към Бога на кървящото от болка сърце:

Господи, Боже, Спасителю мой,
благосклонно приклони ухото Си
към молитвата ми: Ти виждаш, как греховната
смърт цял ме поглъща; Моля Те,
изцери сърцето ми, изцери ума ми,
изцери душата ми, изцери цялото ми битие
с Твоето благоволение, заради молитвите
на моя духовен отец. Амин

В опита на стареца, молитвата е живо общение с Живия Бог и като такава, тя приема безбройно разнообразие на формата, съответстващо на различните състояния на молещия се. О. Софроний съветва: „Винаги започвайте молитвата си, разказвайки на Бога за своето положение”. Като дълбок личен и интимен акт, молитвата не подлежи на никакви външни закони и ограничения, тя трябва да бъде вътрешно-битийна необходимост и да се извършва в духовна свобода. Затова и уставната (готовата, общоприета) молитва, в очите на стареца има само предварително, подготвително педагогическо значение. Такава молитва е несъмнено ценна в началото, за да може молещият се да бъде проникнат от правилния молитвен дух на Православната църква, но тя далеч не е достатъчна, да доведе човека до състоянието на „мъж съвършен, в пълнота на Христовата възраст”, и за да стане Бог „всичко във всички”. „Молитвата – това е вътрешен акт на нашия дух. Този акт може да се изрази в най-разнообразна форма. Нерядко, и даже много често, се изразява в мълчание пред Бога. Мълчим, защото Бог знае цялата дълбина на нашите мисли, поривите на сърцето ни, а да изкажем всичко това с думи ние не винаги сме способни. Да предстоиш пред Бога – това съвсем не означава да стоиш пред иконите, но да Го чувстваш в дълбочината на съзнанието си, как Той те изпълва целия. Да Го живееш, като истинска Първа Реалност, след която следва светът в низходящ порядък със своята тварна реалност. И за това е удобна всяка позиция на нашето тяло: може да си легнал, седнал, коленичил... Точно поради това съзнание за молитвата, старецът никога не дава молитвени правила. Той до край се доверява на всеки човек, виждайки в него най-съвършените му, най-висши потенциални възможности, и иска чрез тази свобода да доведе всеки до осъзнаване на личната си отговорност пред Бога.
„За да намериш верния път, най-добре се обърни към Бога в молитва”:
„ Господи, Ти сам ме научи на всичко. Дай ми радостта да позная Твоята воля и Твоите пътища. Научи ме истински да Те обикна, със цялото си същество, както Си ни заповядал. Устрой живота ми така, както Сам Ти в Твоя предвечен съвет си промислил за мен ... да, даже за мен, защото Ти никого не си забравил и никого не си създал за погибел. Аз безумно прахосах дадените ми от Тебе сили, но сега, при свършека на моя живот, Ти Сам всичко изправи, и Сам на всичко ме научи, но така, че действително да бъде Твоята воля в моя живот, без значение дали го съзнавам или не. Не допускай да се отклоня по чужди пътища, които водят към погибел, но преди да заспя вечния си сън, дай ми на мен недостойния, да видя Твоята Светлина, о Светлина на света”.
И така, със свои слова се моли за същото. Ще мине време и силата на тези слова ще проникнат до сърцевината на съществото ти и тогава ще потече живот от само себе си, именно така, както иска Бог, а с външни размишления нищо няма да решиш.
За Старецът молитвата е вселенски и всеобемащ акт – във времето и в пространството, достигаща своята кулминация в извършването на Светата Евхаристия, заради която всичко се извършва и която се явява средоточие на всеки ден и източник на живителна сила за него.
„Литургическата молитва, заедно с честото причащаване, е пълнота. Но за всичко това е необходимо Литургията да се живее и разбира. Тогава се открива, че Литургията всеобема целия наш живот; в нея са заключени всички планове на нашето битие в неговата обърнатост към Бога. Литургията, само ако се живее с цялото наше същество, ни дава да я изживеем като реален Божествен Акт, вместяващ в себе си не само този видим свят, но и излизащ безмерно зад неговите предели”.
Като литургично свещенодействие, молитвата на стареца е всецяло обърната към Христос – Спасителя, и чрез Него към Отца и Светия Дух. Неговата молитва непрекъснато е вдъхновявана от видението на великото дело на спасението на света в Христа, обхваща цялото битие и Божественото и човешкото – в акта на жертвената Христоуподобена любов. Тази негова молитва се характеризира и свидетелства за това, че е неразривно свързана с боговидението и с дълбокото и ясно догматическо съзнание на отец Софроний. Именно такава молитва е истинското богословие, според любимия израз на стареца, като „състояние на нашия дух, непосредствено съзерцаващ небесната действителност и съдържанието на молитвата ни”, в която се открива тайният път към спасението. Най-яркият и дивен пример за това, той вижда в Евангелието от Йоан. Това е и причината той безмерно да обича молитвите на Петдесетница, Богородичните догматици, но особено Анафората на Литургията на св. Василий Велики, на която той често се позовава, като на най-съвършения образец за състоянието, когато съзерцанието се прилага като (добива) молитвена форма и което постоянно подхранва неговата собствена молитва.
В молитвата, принасяна в подобаващ дух, той вижда акт на вечна ценност и затова, и така дълбоко преживява всяко молитвено действие – като ново, неповторимо събитие. Ние можем и да забравим, че сме се молили и за какво сме се молили, но енергията на нашата молитва пребивава в Бога и ще застане с нас в деня на Възкресението.
Отец Софроний казва, че „молитвата действа бавно и благородно”. Нейното действие може да се прояви моментално, но може да се прояви и пет, десет, двайсет и повече години след като човек се е помолил, защото нито един молитвен стон не остава без последица пред Бога. Така например, старецът вижда голямото всеправославно почитание на преп. Серафим Саровски като плод на неговия покаен подвиг на камъка, който и до днес тайно действа в света. Но преди всичко, той указва на непрестанното действие на Гетсиманската молитва на нашия Господ Иисус Христос, на Неговото живо и животворящо присъствие в битието на света от момента на своето принасяне; и на това, как Светлината на Божествената Любов се е превърнала в съдържание на славословието на небесните сили и неотменимо и спасително достояние на всички синове Адамови.


*********