Възникна грешка в тази притурка

Общо показвания

Listen to the music of Orthodoxy

сряда, 3 юни 2009 г.

Зилотизмът - да обичаш на инат


Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/499/101/

Какво се крие всъщност зад етикета зилоти, който с гордост някои си приписват? Позволете ми да изложа в един обобщен вид личната си рефлексия от прочетеното по темата у Хр. Янарас и приснопаметните старци Йосиф, Порфирий, Яков, Ефрем и Паисий. Трябва да отбележим, че някои от старците са прекарали известен период от живота си сред зилотстващи и на някои им е трябвало дори и помощ свише, за да ги напуснат.
Истината е, че зилотите измамливо се гордеят с този си етикет. Зилотизмът не е мярка за духовно израстване, а сериозна диагноза. Това е висша степен на себичност, на егоизъм с демоничен привкус. Обладаният от прелестта на зилотизма поставя собствения си мироглед, собствената си ценностна система над всичко и над всички; той не търпи възражения, не търпи давление, болезнено чувствителен е към всичко, което не се вписва в неговата представа за истината, готов е небе и земя да погинат, но да не отстъпи и на йота от собствената си правота. Създава си набор от постулати и клишета, с които не по разум и не по сърце, дори до истеричност защитава тази своя истина. Изключително амбициозен, енергичен, с прозелитско постоянство се опитва да учи и приобщава другите към идеите си, при това с абсолютната убеденост, че върши всичко от любов, изпълнявайки Божия завет. За зилота единственият авторитет е собственият Аз, всеки друг авторитет престава да бъде такъв в момента, в който престане да се вписва в неговата идейна концепция и светоглед. Чудесен пример за това е отношението на зилотите към споменатите по-горе старци, които те яростно отричат, както и ежегодните деления на “синодите на противостоящите” на нови групи и подгрупи взаимоотхвърлящи се противостоящи. Любовта, която зилотът изповядва, е императивна, подчинителна, себично оковаваща и концептуално ограничаваща, нямаща нищо общо с онази Любов на Истината, която ни осиновява, която ни прави свободни и дава криле за духовен полет към Него, Който единствен Сам е Любов.Погрешно е да се счита, че зилотизмът е единствено и само парацърковен феномен. Проявленията му вътре в Църквата са много по-страшни и опустошителни. Наложило се е погрешното схващане, че зилотизмът се ограничава със защитата на стария стил и парадиращ антиикуменизъм. Това утвърдило се погрешно схващане се явява удобно прикритие на зилотстващите, които се изживяват като защитници и мъченици на вярата, като стълбове и крепители на истината. Старокалендарството и антиикуменизмът са само две от многобройните защитни външни прояви на едно страшно вътрешно духовно безредие и пустота. Амбициозността, безпардонността и външното благочестие често извеждат зилотстващите до върховете на църковната йерархия. Външното им благочестие, проявяващо се в изискването за безпрекословно подчинение, изискването за армейска дисциплина от клир и пасоми и сляпо подчинение, придружено с показно изпълнение на буквата на закона, са само част от проявите на зилотстващия елит. С всичко това обикновено се прикрива липсата на истински духовни преживявания, липсата на духовно наставничество и духовен опит, които за съжаление могат да се формират само под ръководството на опитен духовен старец. Липсата на старчество се явява основен проблем на днешното православие. През 1998 г. един Валаамски инок сподели с мен, че в момента в Русия има петима или шестима старци, които обгрижват хиляди християни, при това не само от Русия и както разбирате, пряк досег с болшинството от тях никога не са имали.Книгите могат да обогатят, да подпомогнат духовния опит, но за съжаление не могат да го създадат. Проблемът на нашия клир е, че в голямата си част е получил духовния си опит от книгите и затова като онзи селски лекар при всички заболявания предписва аспирин, а при особено тежките случаи - по два. Често се получава едно механично привнасяне на чутото и прочетеното от клириците в живота на пасомите, в резултат на което хаосът става още по-голям. Да, свещеникът е проводник на благодатта, но това съвсем не означава, че той е обиталище на същата, защото свещеникът преподава преподадената му в резултат на тайнството свещенство благодат, но за да стане нейно обиталище, се иска много повече. И тук клирът условно се разделя на няколко групи: на такива със здрав духовен живот, с истинско духовно наставничество, от които той черпи и преподава – идеалния вариант; на такива без духовно наставничество, но с гореща вяра и чисти сърца, в които Божията благодат започва да работи. Третата, най-многобройната група, е на теоретиците-практиканти. Тази група можем да разделим на няколко подгрупи. В нея попадат така наречените “професионалисти”. За тях свещенството е професия и всичко вършат с рутина, но тази рутинност ги е направила топло-хладни, в работата си не влагат нито чувства, нито сърце.Друга подгрупа е тази на желаещите, това най-често са новоръкоположените. Те имат огромното желание да служат на Бога, ентусиасти, новатори, опитват се за ден да решат натрупаните с години проблеми, да претворят всичко, да реализират мечтите си. За жалост трудностите, с които се сблъскват още през първите години на служение, гасят ентусиазма им и обикновено ги пращат в групата на професионалистите.Последната подгрупа в това условно деление е тази на зилотстващите. В нея попадат силни характери, честолюбиви личности със или без духовно наставничество. Те имат нужда от лидер (наставник), просто за да ги изведе на лидерска позиция. Вярващи са, но невъцърковената им силна воля и властолюбието им още в зародиш гасят искрите на любовта, като не позволяват тя да възпламени сърцата им и да принесе плод. А където няма любов, няма благодат. За тях духовността е математическа величина, сбор от безусловно спазвани поведенчески правила. Те не могат да разберат, че външното благочестие може да бъде следствие на духовността, но не може да я създаде. Чистотата на сърцето и на помислите, за които толкова обичат да говорят, за тях е мъглива богословска терминология, тъй като тя е незабележима за обикновената сетивност. Така те бъркат овчедушието със смирението и тази поведенческа измама изискват и от заобикалящите ги. Думите на Христос “Милост искам, а не жертва” винаги четат в реверсивен план и жертват безмилостно, разбира се, не себе си, а другите.

Няма коментари: