Възникна грешка в тази притурка

Общо показвания

Listen to the music of Orthodoxy

неделя, 31 май 2009 г.

Историческият завършек на всеки разкол е разкол


Автор: Венцислав Каравълчев

публикувано в: сп. Християнство и култура бр. 23, 2007



„От нас излязоха, но не бяха от нас; защото ако бяха били от нас, щяха да си останат с нас; но излязоха, за да стане явно, че те всички не са от нас.( 1 Йоан. 2:19)
На 17 май 2007 година Московският и на цяла Русия патриарх Алексий ІІ и Източно Американският и Ню-Йоркски митрополит Лавър подписаха „Акт за каноническо общение между Руската Православна Църква, Московска патриаршия (РПЦ МП), и Руската Задгранична Православна Църква (РПЦЗ)”. Това историческо събитие сложи логичен край на продължилото близо 90 години разделение на Руската църква. Церемонията по подписването се състоя в храма на Христос Спасителя, в присъствието на президента на Русия Владимир Путин, изиграл ролята на посредник и катализатор на това обединение, както и на много други представители на руския политически елит. След подписването на документа се осъществи и първата съвместна св. божествена Литургия, като царските двери в храма останаха отворени през цялото време, както се прави на Великден, и всички присъстващи можеха да наблюдават общото причащаване на предстоятелите на разделеното до този момент руско православие.
За много хора причините за този почти едновековен разкол и до ден днешен остават непонятни. В действителност РПЦ МП и РПЦЗ практически почти нямат различия в обредността и каноните си. Трудно е за страничния наблюдател да разбере, какво поражда жаждата за страстното отстояване на желанието за отделно и паралелно съществуване на двете църкви, непримиримите спорове за това кой е „по-православен”, при положение че и двете църковни общности къде официално, къде не, признаваха взаимно тайнствата си. Неотдавна Берлинският архиепископ Марк, един от идейните вдъхновители на обединението, разказа за трудния процес на преговори, когато често пъти „спорещите са се разотивали вечер, без да знаят, дали ще се съберат отново сутринта”. И накрая равносметката: половин година след подписването на Акта от всички епархии на Задграничната църква само една – Берлинската епархия, успя да избегне вътрешното разцепление. Тепърва разколът в Руската църква ще бъде изследван от историци и богослови, той дава богат материал и за изследователите на религиозната психология на 20 век.
Задграничната църква се образува от руското духовенство зад граница съгласно указа на св. патриарх Тихон. С този указ се даваше право на отделното съществуване на т. нар. „задграничници”, „докато Църквата в Русия не се избави от безбожната власт”. Формалното разрешение води съвсем скоро до канонично разделение, носещо след (със) себе си омраза, взаимни обвинения и претенции. Подписаният от митрополит Сергий Старогородски (или Страгородски), местоблюстител и по-късно патриарх на РПЦ, документ от 1927 г. за лоялността на Московската патриаршия към революционната власт, според „задграничниците” превръща Църквата в заложница и институция, управлявяна от „Любянка” - (район в централната част на Москва, където са съсредоточени много от руските правителствени учреждения, но преди всичко се има предвид разположената там ВЧК, Всероссийская чрезвычайная комиссия или по-кратко ЧК, след 1954 г. преименувана в КГБ - Комитет государственной безопасности - б. р.). Това за тях се превръща в краеъгълен камък на учението им, даващ им право да претендират да бъдат ако не по-истинската, то поне „по-здравата” част на Руската църква. Все пак умишлено и с цел да се опрости проблемът дълги години беше премълчаван или преиначаван фактът, че подобен документ е бил подписан през месец юни 1923 г. и от св. патриарх Тихон, в чийто авторитет и святост „задграничниците” никога не са се съмнявали. В него между другото св. патриарх Тихон сякаш се разкайва за решението си, с което дава право на „задграничниците” да съществуват самостоятелно и още веднъж осъжда Карловацкия архиерейски събор на Задграничната църква, вече осъден от Св. Синод на РПЦ през 1922 г. Светителят явно е усетил повея на омразата, която разделението поражда и която ще трови църковния организъм дълги години. В излезлия през 1994 г. сборник "Акты патриарха Тихона" има много малко известни и любопитни документи, даващи повод за ново преосмисляне на един от най-трагичните периоди в историята на Русия и Руската православна църква.
Близо година по-късно св. патр. Тихон и Св. Синод излизат с ново постановление, където заявяват, че „нито Светейшият Патриарх, нито съществуващото при него църковно Управление имат нещо общо със задграничните архиереи, целящи да дискредитират държавната власт, като същевременно осъждат подобна дейност”. В продължението на документа се настоява митрополит Евлогий, назначен след закриването през април 1922 г. на Задграничното църковно управление, да управлява задграничните църкви. Остава обаче загадка, на какво основание продължава да съществува това вече закрито управление, носещо новото име Архиерейски синод. Документът завършва със заявлението, че митр. Антоний (Храповицкий), явяващ се първойерарх на Задграничната църква, няма никакво право да говори от името на Руската православна църква и паството и не е упълномощаван да прави подобни изявления. Документът е подписан освен от св. патр. Тихон, още от св. свещеномъч. Иларион (Троицки), св. свещеномъч. Петър (Полянски) и други трима архиереи.
Тези решения на РПЦ обаче нямат никакви реални последствия за Задграничната църква, дори напротив - те задълбочават кризата, назряваща между Москва и духовенството в емиграция. Задграничниците обвиняват висшето духовенство в пределите на Русия, че са направили от Църквата слугиня на болшевиките. Другата ключова претенция на „задграничниците” беше икуменизмът – движение за едно по-добро взаиморазбиране и сътрудничество между християните. Според най-крайните си критици обаче икуменизмът е движение, стремящо се към религиозна глобализация с първа стъпка обединение на всички християни, което да трасира пътя към крайната цел - обединението на всички религии. Скоро след края на Втората световна война РПЦ МП става участник и член на ССЦ – Световния съвет на църквите (не без давлението на съветската власт, която гледа на икуменическото движение като на средство за пропаганда) - нещо, което Задграничната отказва да направи (някак си встрани и доста наивно се отчита фактът, че РПЦЗ дълги години има официален наблюдател в ССЦ, както и това, че изпраща наблюдаващ на Втория Ватикански събор), считайки подобно участие за отстъпление и предателство спрямо православието.
РПЦ МП има не по-малко претенции спрямо Задграничната църква. Все пак няма нищо по-лесно от това да критикуваш от позицията на собствения си западен щит и уют и да клеймиш братята си, намиращи се в страшната паст на чука и наковалнята. След перестройката повечето християни в Русия се чувстваха обидени, че са длъжни да се „извинят” пред руските християни на Запад за ограничаването на църковния си живот до възможния минимум. Но най-тежкото обвинение–клеймо към „задграничниците” е прозвището „колаборационисти”. Причината е, че по време на Втората световна война Задграничната църква е поддръжница на Германия. Ненавистта към комунистите и фактът, че немците отварят наново закритите храмове на окупираните територии, карат йерарсите на РПЦЗ да приветстват фашистите като освободители и нелицемерно да ги възхваляват. За съжаление в групата на ентусиазираните почитатели на фашистка Германия попадат не само първойерархът на Задграничната църква митр. Антоний (Храповицки), но и такива колоси на православивния дух на ХХ век като св. архиеп. Йоан Максимович (Шанхайски и Сан-Франциски).
През 1991 г. с разпада на Съветския съюз свършва и зависимостта на Църквата от комунистическия административен апарат, фашизмът също отдавна е минал в историята. Тоест, след 1991 г. основните фактори за разделението са вече история и съвсем логично беше да се очаква, че историческата памет за това разделение също трябва да остави емоционалната натовареност и да се превърне в чиста история. На близо вековното разделение на руския народ на „бели” и „червени” трябваше да се сложи край и какъв по-добър можеше да има от обединението на двете руски църкви, РПЦ и РПЦЗ. Ръководителят на Отдела за външно-църковните отношения на Московската патриаршия, Смоленският и Калининградски митрополит Кирил много точно характеризира случилото се: „Обединението на нашите църкви има огромно значение за нашия духовен живот, за укрепване на националното самосъзнание. Съвременна Русия открива възможности за примирението на своите чеда, за преодоляване на последствията от революцията и Гражданската война.”
Но и това обединение, както всички обединения досега в човешката история идва да потвърди един печално известен исторически факт, а именно, че всеки разкол завършва рано или късно с друг разкол. За съжаление, въпреки православната вяра църковното ни битие е много повече индивидуалистично, отколкото общо, затова и заедността отдавна е преминала в инобитието на православната терминология, изпразнена от практическо съдържание. Така че едва ли трябва да бъдем прекалено изненадани от факта, че и това дълго подготвяно и внимателно обмислено обединение на двете руски православни църкви завърши с поредната поредица от нови разколи. Главната причина за това беше, че формалното преодоляване на разкола предшества вътрешното му надмогване, психологията на религиозното разделение като признак за „повече православност” и до днес е движещ фактор в действията на огромна част както от „задграничниците”, така и от християните в Русия.Още през ноември 2001 г., когато руският президент В. Путин покани в Русия архиепископ Лавър (току що станал митрополит на Задграничната църква), за мнозина това беше ясен сигнал, че обединението е въпрос на време. Сериозното потвърждение за това беше паниката, обхванала част от най-непримиримите „задграничници”. Стигна се дори до там, че „непримиримите” отказаха да признаят митрополит Лавър за законно избран (нищо, че и мнозина от тях участваха в този избор, нищо, че предишният първойерарх на РПЦЗ митр. Виталий поради напреднала възраст – през 2001 беше на 91 години – поиска сам своето освобождаване и лично подкрепи и благослови избора на митр. Лавър) и да отхвърлят пълномощията му да подписва такива съдбоносни актове. Изглежда критиците му забравиха или не искаха да си спомнят, че още по времето на митр. Виталий, на 26 октомври 2000 г. съборът на „задграничниците” прие решение РПЦЗ да встъпи в общение със Сръбската патриаршия, с което де факто и де юре влизаше в общение с всички поместни православни църкви, съставляващи съгласно Никео-цариградския символ на вярата едната „свята, съборна и апостолска Църква”. Между другото фактът, че църковното съзнание на „задграничниците” допускаше да имат общение с една канонична поместна Църква заради нейната антиикуменическа политика и поради историческа сантименталност, но в същото време да отстояват пребиваването си в „евхаристийно разделение” с останалите църкви, за богословите вече е симптом за развитието на една различна еклезиология. Еклезиология, която не се основава на идеята, че единството на Църквата се гради върху общата Евхаристия от една Чаша, а върху вярата в съществуването на една „невидима”, „духовна”, в известен смисъл „неисторична” Църква, чиито граници зависят от твърде субективни фактори. Което в същността си е и протестантската концепция за Църквата.
Но да се върнем към фактите, непосредствено предшестващи обединението. Явно прави са били онези, които доста време преди митр. Виталий да подаде оставка говореха, че той е с физическа и умствена немощ и делата на Задграничната църква се управляват от неговата секретарка Л. Роснянска. Тоест една жена, г-жа Роснянска, е взимала съдбовните решения в Задграничната църква, като е изготвяла странни документи, които давала за подпис на нищо не разбиращия митр. Виталий. Пряко доказателство за това са и думите на архиепископ Антоний Орлов, който (между другото не без помощта на г-жа Роснянска) "си възложи" длъжността "временно управляващ" Задграничната църква:
„Страшно е да си представим, че в историята на нашата славна задгранична Църква ще бъде записано, че в последния момент вие сте изменили на митр. Виталий и сте избрали вместо него Л. Роснянска, изпълнявайки нейните „укази”.”
Как обаче трябва да се оценят действията на архиеп. Антоний Орлов и други задгранични архиереи и йереи, които, въпреки че са си давали ясно сметка за умственото състояние на владика Виталий, само и единствено с цел да не приемат законно избрания нов предстоятел - митр. Лавър, не се посвениха да го „възстановят” в длъжност, нито после да изберат временно изпълняващ правомощията му в лицето на митр. Антоний Орлов. По този начин още преди да се заговори сериозно за обединение в Задграничната църква се появиха два враждебни лагера – РПЦЗ (на митр. Лавър) и РПЦЗ (на митр. Виталий).
Тези, които стояха твърдо зад митр. Лавър, бяха напълно удовлетворени от „Основите на социалната концепция” на РПЦ, приета под председателството на патриарх Алексий ІІ, където в раздела „Църква и държава” е формулирана новата позиция по отношение на държавните власти: „Ако властите принуждават православните вярващи към отстъпление от Христа и Неговата църква, а също така към греховни и душевредни деяния, Църквата е длъжна да откаже на държавата тяхното изпълнение.” В края на 2006 г. на патриарх Алексий ІІ от храма „Св. Богоявление” в Бостън бяха предадени одеждите на покойния вече трети първойерарх на РПЦЗ митрополит Филарет (Вознесенски) – един от най–големите ревнители за възсъединяването на двете руски православни църкви.
Привържениците на Виталий от своя страна са убедени, че „вълкът козината си мени, но нрава не” и според тях президентът на Русия Владимир Путин се стреми към обединението на Руската църква с единствената цел да получи ново силно оръжие за влияние над Запада и преди всичко над САЩ, обзавеждайки паралелно тайните служби с нова агентура от емигрантските среди. Колкото повече наближаваше датата на официалното обединение, толкова повече се задълбочаваше и роеше разколът в Задграничната църква. Някои непримирими свещеници и миряни отправяха закани и заплахи, че ще се присъединят към десетките гръцки старостилни разколи. Други - че ще се присъединят към някои от още по-многобройните руски разколи. Така на 17 май 2007 г. и без друго неголямата емигрантска диаспора влезе в лоното на майката-църква в още по-намален състав. Това помрачи донякъде блясъка на значимото събитие, въпреки че официално не му беше дадена широка гласност. Роенето обаче не спря с приемането на Акта за канонично общение. Поредният метеж беше организиран от един от най-авторитетните и уважавани клирици от обкръжението на митр. Лавър - Таврическия и Симферополски епископ Агатангел. Обединената вече Църква забрани на еп. Агатангел да служи, докато не се покае, но в резултат във виртуалното пространство се появиха списъци с изявления на енории, свещеници, миряни и т. н., преминаващи под управлението на епископ Агатангел. Така противно на всяка логика стремежът и желанието за обединение доведе от една страна до неговото реално осъществяване, а от друга - до отпадането от църковния кораб на поредните групи духовни авантюристи. Авантюристи, които довчера седяха и бяха в общение на една трапеза, а датата „17 май 2007 г.” ги разхвърли по различни маси и софрички, откъдето в синхрон с разколническата логика всеки клейми другите, считайки само и единствено себе си за „последнен мохикан” на Православието.
По този начин Православната църква не се оказа достатъчно зряла да осъществи пълноценно преодоляването на този болезнен разкол с метастази във всички поместни църкви. Широк диалог не се проведе, като изключим официалния между двете църкви, но причината за това не е само недалновидност или желанието за форсиране на събитията. Много по-сериозен проблем е вътрешната невъзможност на църковните среди да осъществят този дебат – поради егоизъм и духовна незрялост. Осъществено в състояние на дълбока криза на църковното съзнание, обединението на двете руски църкви затвори една голяма рана, но отвори десетки нови – може би по-малки и затова извън погледа на анализаторите, които търсят винаги глобалните исторически процеси, но затова пък по-опасни. Сред новите предизвикателства пред Православието и Руската църква в частност е съхраняването на единството и спирането на центробежния процес сред православните в Западна Европа, но също и адекватният отговор на изкушението на „националното православие”, което подкопава доверието към Руската православна църква на Запад. Разширяването на юрисдикцията на Руската църква в Европа и Америка среща тоталния отпор на Вселенската патриаршия в един безсмислен, но затова пък упорит и исторически обусловен спор за надмощие. И ето, че в момента сме пред прага на дълбок разрив между двете Църкви, който заплашва да прерасне в нов, пореден разкол - този път между славянското и гръкоезичното православие.
„От нас излязоха, но не бяха от нас…” (1 Йоан. 2:19) - тези думи на апостола предпазват както от утопизъм и идеализация на църковния живот, така и насочват към разковничето на проблема. Колкото по-малък е Христовият дял у всеки от нас, толкова по-дълбоки са браздите на отчуждението и разделението в душите ни. А оттам до формалната проява на разкола разстоянието е само крачка.

Няма коментари: