Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано в:
На 2 декември Руската православна църква тържествено отбеляза 100 години от смъртта на светия отец Йоан Кронщадски. По нов стил паметта му се чества на 20 декември, това е и действителната дата на смъртта му. В 7.40 ч., в утрото на 20 декември 1908 г, великият праведник мирно предал душата си на Господа, предсказвайки деня на смъртта си. Преди доста години ми попадна прекрасната книга на архим. Методий за отец Йоан. Това беше и първото ми запознанство с живота на големия батюшка, но то остави траен отпечатък в душата ми, запалвайки пламъка на една неугасваща любов към него. Още от първите страници на книгата бях дотолкова запленен от образа на този велик Божи угодник, че той завинаги се превърна в мой любимец, идеал, пример и няма да е преувеличено, ако заявя – бърз помощник и закрилник. Минаха доста години от деня, в който за първи път прочетох книгата на архим. Методий, през всички тях се стараех да не пропускам нито в радост, нито в скръб да отправям и кратичка молитва към този голям йерей. Чувствах го изключително роден и близък, моя светец, моя батюшка, с когото можех всичко да споделя, да помоля, да изпрося... През лятото на 1998 г. се венчах с моята съпруга и тогава о. Йоан ми поднесе най-неочаквания и хубав сватбен подарък.
"Синдесмос" (Световен православен младежки съюз) бяха сключили договор за подпомагане на Валаамския манастир, който Руската православна църква току що си бе върнала от държавата и усилено работеше за възстановяването му. Първата доброволна бригада трябваше да замине за Валаам броени дни след сватбата ми. По Божи промисъл аз се оказах един от участниците – и това бе моето второ сватбено пътешествие, което ме отведе до така близкия на сърцето ми светец.
Притеснен и с разбъркани мисли се качих на самолета за Санкт Петербург, щеше ли да се сбъдне мечтата ми? Отивах за първи път в този град, нямах представа какво точно предстои, липсваше програма. Знаех само, че някой трябва да ме посрещне и че щяхме да стоим няколко часа в града, където, в това огромно море от сгради, се намираше манастирът с моя любим светия. От вълнение дори не смеех да отправя ясна молитва към него, просто дълбоко в себе си тайничко се надявах, че както винаги той ще има грижата за всичко.
Вместо горещото юлско слънце на България Петербург ни посрещна със студен ситен дъжд – в пълен синхрон с мислите, които упорито си пробиваха път сред надеждите ми. Чудех се на дързостта си да наричам и най-вече да чувствам този „стълб между небето и земята” свой приятел. Та къде са “те”, небожителите, а къде “ние”? Този колос на духа "по молитвите на който Бог щадаше Русия" и аз дето дори за себе си една молитва не мога да изрека като хората. Но си спомнях и думите му: “Трябва да обичаш всеки човек – и в неговия грях, и в позора му..”
Видях една забрадена жена да държи табелка с името ми и се опитах бързо да изляза от състоянието, което сигурно се бе изписало и на лицето ми.
– Здравствуйте, вы наверно устали...
Предстоеше ми близо два часа път с една раздрънкана Лада, умело шофирана от моята посрещачка в потока автомобили по разораните улици на прекрасния Петербург. В ранния следобед пристигнахме в подворието на Валаамския манастир в Петербург. Водач на групата щеше да бъде един добродушен послушник – Александър Елисеев или както всички го знаеха - агрономът (днес вече йеромонах Алексей), с когото ми предстоеше да прекарам незабравими 20 дни.
- Оставете си багажа и елате да обядвате, после ще ви разведа из подворието. - каза той.
- Знаете ли, имам една молба. - смутолевих аз. - Ако може да ми обясните как да стигна до о. Йоан Кронщадски, искам да се поклоня на мощите му.
Моят домакин се усмихна, но не ми отговори и ме поведе по лабиринта из коридори. Подворието беше огромно, църквата също, четирима монаси изповядваха, един служеше и народ, народ. Всеки с проблемите си и аз с моя. Пообиколих, поразгледах, а сърцето ми свито – на другия ден заминавахме с кораб за Валаам, вечерта щяхме да преспим в Духовната академия - едва ли щях да успея да осъществя мечтата си, която пазех още от студентските си години. Добре, че случихме на бели нощи и денят все се бавеше да свърши.
- Вие ли сте Венцислав? - Обърнах се, зад мен стояха момче и момиче.
- Да. - отвърнах.
- Изпраща ни о. Александър, ще ви разведем из града.
Не помня колко и как пътувахме, върнахме се с метрото, сигурно така и сме стигнали, но се озовах пред дълга тухлена стена.
– Ето, нали искахте, това е Йоановският манастир, входът е оттам...
Направо полетях, какво ли са си помислили спътниците ми? Ето църквата на св. Йоан Рилски с частица от мощите му, която самият св. Йоан Кронщадски осветил на 17 декември 1901 г., а вътре икони и портрети на св. Йоан Кронщадски редом с тези на българския светия. Св. Йоан Кронщадски е кръстен на нашия небесен закрилник, обичал го и много го почитал. Той често раздавал на хората при своите пътувания изображения на своя български светец-покровител. Но къде бяха мощите му?
– За съжаление, криптата днес е затворена, - видимо притеснени ме уведомиха екскурзоводите ми.
- Какво да се прави, така е пожелал светецът, - опитах се да скрия разочарованието си аз, но бях в действителност съкрушен. Целунах иконите, едва ли скоро щях да дойда пак тук, а исках да отнеса нещо от това благодатно място със себе си.
- Венцислав, ела! - обърнах се и видях отец Александър, който се бе появил незнайно откъде и ме викаше. Тръгнахме по едни тесни стълби надолу, в подземието. Придружаваше ни една от сестрите. Долу имаше малка църква и два мраморни саркофага. Църквата-усипалница, построена специално за да приюти мощите на светеца.
-Ето го батюшката, - очите на о. Александър се смееха.
Не помня колко време стоях, нито за какво точно се молех, просто бях щастлив, че бях там, при светеца, който по неповторим начин докосна сърцето ми чрез една книга и продължава да го преобразява и до днес. На гробницата бе изобразен кръст, св. евангелие и митра от мрамор, а през 1911 г. известният руски академик Н. Шаховски изобразява и лика на св. Иван Рилски.
“У всеки човек Г
оспод е вложил религиозно чувство и по своята природа то е такова, че търси да се прояви навън – под различна форма и начин. Благодарен съм за Божието милосърдие, че Той ме удостои с дара да събуждам у хората това чувство”...(св. Йоан Кронщадски)
- Имам нещо за теб, - върна ме към действителността гласът на о. Александър. Елей от кандилото, памук от мощите и една иконка на светеца – онази с потира, на която призовава да пристъпим към св. Причастие подобно на Този, Комуто се бе уподобил. “От Кронщад се разнесе глас: “Със страха Божи, вяра и любов пристъпете към Чашата”. Пристъпете не мислено, както е било досега, а за действително, реално съединение със Спасителя в св. Тайни. Целият изпълнен с любов, отец Йоан не можел да наблюдава хладното отношение на вярващите към това велико тайнство. Той жадувал за спасението на своите духовни чеда и затова искал те винаги да получават най-доброто, най-ценното, най-необходимото – св. Причастие” (из спомените на еп. Арсений Жадановски).- Знаеш ли, по време на революцията сестрите много се страхували, че комунистите ще нахлуят в храма и ще осквернят мощите на светеца. - разказа ми местното предание отецът. - Сестрите искали да скрият мощите, но когато отворили саркофага, отец Йоан се надигнал и казал: „Не бойте се, нищо лошо няма да ми се случи”. Така и станало, мощите и саркофагът останали непокътнати ... Спомних си думите на един добър монах, който често ми повтаряше: „В Господа всички са живи”, а аз мислено си добавях „Да, така е, но някои са по-живи”. Дай Боже всекиму да бъде жив в Господа като светия праведен отец Йоан.Тръгнахме си, не мога да опиша с думи как се чувствах след срещата ми с о. Йоан, по пътя минахме и се поклонихме на мощите на друг небесен покровител на града – св. Ксения Петербургска, както и на мощите на св. Александър Невски, видяхме гроба на Достоевски и други светини, намиращи се в непосредствена близост до академията. Двадесетте дни на Валаам минаха неусетно, бях отново в Петербург, а на следващия ден трябваше да се върна в София. Сутринта очаквах отец Александър да ме отведе на летището. Не можех да желая повече, бях мечтал за 10, а получих 100. Но чудесата не свършваха. Имах три часа до полета и бях започнал да се притеснявам, че отецът още го няма. Стоях с багажа си в градинката пред академията и нервно се разхождах.- Качвай се, ще закъснеем, - отецът ми махаше от едно такси. Грабнах багажа и се затичах. Потеглихме. Каква беше изненадата ми, когато след двайсетина минути таксито спря вместо пред летището, пред Йоановския манастир.- Слизай, че ще пропуснем службата.Радостта ми нямаше граница, още повече, че бе неочаквана. Литургията беше почнала, храмът беше препълнен. Отецът ме остави и потъна сред хората. „Отче наш” пееше целият храм. „Един е Свят, един Господ Иисус Христос...”. Някой ме дръпна за ръката:- Да тръгваме, че ще закъснеем – отново срещнах засмените очи на домакина ми. По стълбите срещнахме възрастен архимандрит, отец Александър взе благословение и аз след него.- Знаеш ли, кой беше този? - попита ме отецът- Нямам представа. - отвърнах. - О. Йоан, спомняш ли си, дето ти разправях на Валаам, че в Русия днес има съвсем малко истински старци, дето обгрижват хиляди вярващи по целия свят. Повечето от чедата им никога не са ги виждали, само си пишат с тях... Е, това беше този, за когото тогава конкретно ти говорих.
Имаше час до излитането на самолета. Трябваше да се разделим, а не исках.
- Вземи! - подаде ми нещо завито на руло отецът. - Това е снимка на о. Йоан Кронщадски. Извадил съм я от автентичен негатив, който пазя. Няма да ти го дам, защото св. Йоан Кронщадски е имал много врагове, но хиляди пъти повече почитатели. Знам ли, сигурно пак ще ми потрябва.
Нещо бе заседнало на гърлото ми и дори не можех да благодаря...
“Молим те, моли се за нас, за да можем и ние да обикнем Бога и да принесем покаянието, за което се радва Господ” (из молитвата на св. Силуан Атонски към св. праведен отец Йоан Кронщадски)
"Синдесмос" (Световен православен младежки съюз) бяха сключили договор за подпомагане на Валаамския манастир, който Руската православна църква току що си бе върнала от държавата и усилено работеше за възстановяването му. Първата доброволна бригада трябваше да замине за Валаам броени дни след сватбата ми. По Божи промисъл аз се оказах един от участниците – и това бе моето второ сватбено пътешествие, което ме отведе до така близкия на сърцето ми светец.
Притеснен и с разбъркани мисли се качих на самолета за Санкт Петербург, щеше ли да се сбъдне мечтата ми? Отивах за първи път в този град, нямах представа какво точно предстои, липсваше програма. Знаех само, че някой трябва да ме посрещне и че щяхме да стоим няколко часа в града, където, в това огромно море от сгради, се намираше манастирът с моя любим светия. От вълнение дори не смеех да отправя ясна молитва към него, просто дълбоко в себе си тайничко се надявах, че както винаги той ще има грижата за всичко.
Вместо горещото юлско слънце на България Петербург ни посрещна със студен ситен дъжд – в пълен синхрон с мислите, които упорито си пробиваха път сред надеждите ми. Чудех се на дързостта си да наричам и най-вече да чувствам този „стълб между небето и земята” свой приятел. Та къде са “те”, небожителите, а къде “ние”? Този колос на духа "по молитвите на който Бог щадаше Русия" и аз дето дори за себе си една молитва не мога да изрека като хората. Но си спомнях и думите му: “Трябва да обичаш всеки човек – и в неговия грях, и в позора му..”
Видях една забрадена жена да държи табелка с името ми и се опитах бързо да изляза от състоянието, което сигурно се бе изписало и на лицето ми.
– Здравствуйте, вы наверно устали...
Предстоеше ми близо два часа път с една раздрънкана Лада, умело шофирана от моята посрещачка в потока автомобили по разораните улици на прекрасния Петербург. В ранния следобед пристигнахме в подворието на Валаамския манастир в Петербург. Водач на групата щеше да бъде един добродушен послушник – Александър Елисеев или както всички го знаеха - агрономът (днес вече йеромонах Алексей), с когото ми предстоеше да прекарам незабравими 20 дни.
- Оставете си багажа и елате да обядвате, после ще ви разведа из подворието. - каза той.
- Знаете ли, имам една молба. - смутолевих аз. - Ако може да ми обясните как да стигна до о. Йоан Кронщадски, искам да се поклоня на мощите му.
Моят домакин се усмихна, но не ми отговори и ме поведе по лабиринта из коридори. Подворието беше огромно, църквата също, четирима монаси изповядваха, един служеше и народ, народ. Всеки с проблемите си и аз с моя. Пообиколих, поразгледах, а сърцето ми свито – на другия ден заминавахме с кораб за Валаам, вечерта щяхме да преспим в Духовната академия - едва ли щях да успея да осъществя мечтата си, която пазех още от студентските си години. Добре, че случихме на бели нощи и денят все се бавеше да свърши.
- Вие ли сте Венцислав? - Обърнах се, зад мен стояха момче и момиче.
- Да. - отвърнах.
- Изпраща ни о. Александър, ще ви разведем из града.
Не помня колко и как пътувахме, върнахме се с метрото, сигурно така и сме стигнали, но се озовах пред дълга тухлена стена.
– Ето, нали искахте, това е Йоановският манастир, входът е оттам...
Направо полетях, какво ли са си помислили спътниците ми? Ето църквата на св. Йоан Рилски с частица от мощите му, която самият св. Йоан Кронщадски осветил на 17 декември 1901 г., а вътре икони и портрети на св. Йоан Кронщадски редом с тези на българския светия. Св. Йоан Кронщадски е кръстен на нашия небесен закрилник, обичал го и много го почитал. Той често раздавал на хората при своите пътувания изображения на своя български светец-покровител. Но къде бяха мощите му?
– За съжаление, криптата днес е затворена, - видимо притеснени ме уведомиха екскурзоводите ми.
- Какво да се прави, така е пожелал светецът, - опитах се да скрия разочарованието си аз, но бях в действителност съкрушен. Целунах иконите, едва ли скоро щях да дойда пак тук, а исках да отнеса нещо от това благодатно място със себе си.
- Венцислав, ела! - обърнах се и видях отец Александър, който се бе появил незнайно откъде и ме викаше. Тръгнахме по едни тесни стълби надолу, в подземието. Придружаваше ни една от сестрите. Долу имаше малка църква и два мраморни саркофага. Църквата-усипалница, построена специално за да приюти мощите на светеца.
-Ето го батюшката, - очите на о. Александър се смееха.
Не помня колко време стоях, нито за какво точно се молех, просто бях щастлив, че бях там, при светеца, който по неповторим начин докосна сърцето ми чрез една книга и продължава да го преобразява и до днес. На гробницата бе изобразен кръст, св. евангелие и митра от мрамор, а през 1911 г. известният руски академик Н. Шаховски изобразява и лика на св. Иван Рилски.
“У всеки човек Г
оспод е вложил религиозно чувство и по своята природа то е такова, че търси да се прояви навън – под различна форма и начин. Благодарен съм за Божието милосърдие, че Той ме удостои с дара да събуждам у хората това чувство”...(св. Йоан Кронщадски)- Имам нещо за теб, - върна ме към действителността гласът на о. Александър. Елей от кандилото, памук от мощите и една иконка на светеца – онази с потира, на която призовава да пристъпим към св. Причастие подобно на Този, Комуто се бе уподобил. “От Кронщад се разнесе глас: “Със страха Божи, вяра и любов пристъпете към Чашата”. Пристъпете не мислено, както е било досега, а за действително, реално съединение със Спасителя в св. Тайни. Целият изпълнен с любов, отец Йоан не можел да наблюдава хладното отношение на вярващите към това велико тайнство. Той жадувал за спасението на своите духовни чеда и затова искал те винаги да получават най-доброто, най-ценното, най-необходимото – св. Причастие” (из спомените на еп. Арсений Жадановски).- Знаеш ли, по време на революцията сестрите много се страхували, че комунистите ще нахлуят в храма и ще осквернят мощите на светеца. - разказа ми местното предание отецът. - Сестрите искали да скрият мощите, но когато отворили саркофага, отец Йоан се надигнал и казал: „Не бойте се, нищо лошо няма да ми се случи”. Така и станало, мощите и саркофагът останали непокътнати ... Спомних си думите на един добър монах, който често ми повтаряше: „В Господа всички са живи”, а аз мислено си добавях „Да, така е, но някои са по-живи”. Дай Боже всекиму да бъде жив в Господа като светия праведен отец Йоан.Тръгнахме си, не мога да опиша с думи как се чувствах след срещата ми с о. Йоан, по пътя минахме и се поклонихме на мощите на друг небесен покровител на града – св. Ксения Петербургска, както и на мощите на св. Александър Невски, видяхме гроба на Достоевски и други светини, намиращи се в непосредствена близост до академията. Двадесетте дни на Валаам минаха неусетно, бях отново в Петербург, а на следващия ден трябваше да се върна в София. Сутринта очаквах отец Александър да ме отведе на летището. Не можех да желая повече, бях мечтал за 10, а получих 100. Но чудесата не свършваха. Имах три часа до полета и бях започнал да се притеснявам, че отецът още го няма. Стоях с багажа си в градинката пред академията и нервно се разхождах.- Качвай се, ще закъснеем, - отецът ми махаше от едно такси. Грабнах багажа и се затичах. Потеглихме. Каква беше изненадата ми, когато след двайсетина минути таксито спря вместо пред летището, пред Йоановския манастир.- Слизай, че ще пропуснем службата.Радостта ми нямаше граница, още повече, че бе неочаквана. Литургията беше почнала, храмът беше препълнен. Отецът ме остави и потъна сред хората. „Отче наш” пееше целият храм. „Един е Свят, един Господ Иисус Христос...”. Някой ме дръпна за ръката:- Да тръгваме, че ще закъснеем – отново срещнах засмените очи на домакина ми. По стълбите срещнахме възрастен архимандрит, отец Александър взе благословение и аз след него.- Знаеш ли, кой беше този? - попита ме отецът- Нямам представа. - отвърнах. - О. Йоан, спомняш ли си, дето ти разправях на Валаам, че в Русия днес има съвсем малко истински старци, дето обгрижват хиляди вярващи по целия свят. Повечето от чедата им никога не са ги виждали, само си пишат с тях... Е, това беше този, за когото тогава конкретно ти говорих.
Имаше час до излитането на самолета. Трябваше да се разделим, а не исках.
- Вземи! - подаде ми нещо завито на руло отецът. - Това е снимка на о. Йоан Кронщадски. Извадил съм я от автентичен негатив, който пазя. Няма да ти го дам, защото св. Йоан Кронщадски е имал много врагове, но хиляди пъти повече почитатели. Знам ли, сигурно пак ще ми потрябва.
Нещо бе заседнало на гърлото ми и дори не можех да благодаря...
“Молим те, моли се за нас, за да можем и ние да обикнем Бога и да принесем покаянието, за което се радва Господ” (из молитвата на св. Силуан Атонски към св. праведен отец Йоан Кронщадски)
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар