Войната на археолозите или медиен PR за сметка на науката

Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано в:
http://www.dveri.bg/content/view/2467/503/



Открихме ли гроба на св. Никита Ремесиански?Лято е. И по всичко личи, че по подобие на предходните години на археологическия фронт отново ще бъде много горещо. Последните години създадоха една хубава традиция, лятото да бъде не само сезон на отпуските, морето и отдиха, но и на сензационни археологически открития, които внасят свеж полъх в доста опърпаното ни напоследък национално самочувствие. Откритията действително са уникални, а имайки предвид пълното безхаберие на родните политици и властимащи, оставили иманяри и групировки да се разпореждат безнаказано с безценното ни културно-историческо наследство, можем само да благодарим на Бога, че такива открития все още се правят и с болка да гадаем колко и какви неоценими находки са напуснали страната ни, оставяйки поредните бели полета в пъзела, наречен история на българските земи.
От друга страна, авторите на откритията, които безсъмнено са утвърдени авторитети и професионалисти, често в стремежа си да фокусират цялото медийно внимание върху себе си и върху значимоста на откритото от тях, си служат с прибързани бомбастични изказвания, превръщайки за широката публика неаргументирани работни хипотези в безспорен научен факт. При това някои от култовите имена в българската археология подобно на опитни картоиграчи добре са се запасили с резервни археологически козове и винаги са готови да контрират откритието на другия със значимостта на собственото си откритие. Огромна вина за това, сигурен съм, носят и журналистите, които в стремежа да превърнат новината си в събитие, често преди археолога да е казал А влагат в устата му и Б, и В. Спомням си, как преди години Георги Китов публикува в медиите уникалните стенописите от Александровската тракийска гробница. Мнозина го обвиниха тогава, че откритието не е негово, а на иманярите, разрушили част от гробницата, на която той след тях направил спасителни разкопки. Отговорното министерство тогава беше готово да повдигне срещу него съдебно производство, защото пипал там, където нямал право да пипа, и искал, ако не ме лъже паметта, 50 000 лв. за спешна консервация на гробницата и стенописите, нямащи аналог в света. Запознатите навярно си спомнят, че подобна реакция на въпросното ведомство имаше и при откриването от Г. Китов на също безаналоговия в световен мащаб дворцов комплекс при Старосел. Отговорът на Николай Овчаров, едно от другите хитовите имена в българската археология през последните години, не закъсня. Медиите гръмнаха със сензационната новина за тракийското светилище в пещерата “Утробата”, в която веднъж в годината може да се наблюдава как слънцето “опложда” земята. През 2004 г. вниманието на медиите по целия свят беше приковано от златото и по-специално от златната маска, приписвана на Севт ІІІ, открита от Г. Китов в могилата “Голяма Косматка” край Казанлък. Самият автор нарече мястото на откритието си “Долина на тракийските царе” и побърза да го сравни с египетския Луксор, “Долината на фараоните”. Отговорът на Н. Овчаров отново не закъсня. Този път той се наричаше Перперикон. Уникалният скален дворец, тракийското светилище, ранно-християнският храм дадоха основание на откривателя си (в интерес на истината, доста от обектите на Перперикон бяха известни на науката много отдавна, просто никой не беше провеждал системни разкопки там) да каже: “Перперикон е по-интересен от Троя”. Хубавото е, че на базата на открити фрагменти от неизвестна засега писменост в района на разкопките Н. Овчаров имаше смелост да изкаже на глас едно предположение, че “траките в Източните Родопи са имали свое пиктографско писмо далече преди гърците да измислят своята писменост”. Е, тя не е измислена, а копирана и пригодена, но да не навлизаме в територията на лингвистите. Иска ми се да вярвам, че това е началото на един нов поглед и интерпретация на тракийската и на предшествалите я култури по нашите земи, които е крайно време да бъдат извадени от шаблона на подчинение, на ученици на елините, защото дори само един бегъл прочит на омировата Илиада показва, кой в случая е носител на по-високата материална култура и кой е ученикът-конекрадец (виж примерно песен Х от Илиада). Обидно е тракийски находки от V-ІV и други по-ранни векове да бъдат винаги описвани с епитети от рода: “елинистичен тип”.
Казвам всичко това, защото направените досега открития са действително от огромно значение и написаното от мене няма ни най-малко за цел да ги омаловажава. Проблемът възниква, когато авторите на откритията не оставят находките да говорят сами за себе си, разбира се с подходящата чисто научна интерпретация на специалистите, а в опита си да докажат, че техният обект е по-, че тяхното откритие е най-, започват да асоциират откритието си и да го обвързват с митологеми и образи, които битуват в съзнанието на българите, превръщайки го в медийна бомба без сериозна изворова или друга аргументация. Георги Китов побърза да обяви находката си в Старосел, че е онова разпалващо въобръжението на няколко поколения изследователи “светилище на Дионис”, посетено в древността от Александър Македонски и от Гай Октавий, и където най-вероятно Филип V Македонски посвещава олтари на Юпитер и Сол. Горе-долу по същото време кметът на М. Търново обяви, че въпросното светилище е в местността “Мишкова нива”. Директорът на Пловдивския археологически музей К. Кисьов през 2002 г. “откри” светилището при Доспат, но през 2003 г. беше “принуден” да преоткрие светилището този път край Пещера, при това напълно основателно – експедицията му беше финансирана от “Винпром Пещера”, създатели на прочутата “Пещерска”. Н. Овчаров не закъсня да се включи в надпреварата за светилището и дори издаде книга, където защити тезата, че то може да бъде само на Перперикон. Светилището при Татул, което проф. И. Венедиков преди повече от 30 години много правилно свърза с култа към Орфей, изведнъж - при това с активната подкрепа на археологическия екип - се превърна в “гроба на Орфей”, а медиите в продължение на седмица се надпреварваха да тиражират този абсурд.
От миналата година на основата на последните открития на Перперикон усилено се лансира поредната медийна бомба, че това е мястото на мисията на св. Никита Ремесиански, че оттук той не само покръства бесите, но и прави превод на Библията на бески (тракийски) – “Библия бесика”, за да се стигне до естествения завършек): откриването на гроба на светеца на същото това място. Струва ми се, че някак прибързано Н. Овчаров се опитва да съсредоточи всичко в района Перперек - Боровица – Кърджали (откритият от него и наскоро частично възстановен манастирски комплекс "Св. Йоан Предтеча" в кв. Веселчани на областния град), при това на базата на доста спорни доказателства. Основните аргументи са: наличието на ранно-християнската църква, преоткрита от екипа на Овчаров през 2005 г. на Перперикон, гробът на свещенослужител в рамките на църквата, чиито кости автоматично се превърнаха в мощи на светец и в тях беше припознат св. Никита, както и нагръдно кръстче-реликварий, съдържащо парченце дърво, много вероятно от кръста Господен. Ще си позволя да цитирам част от статия на Н. Овчаров, публикувана във в. Стандарт на 24 юни т. г.
Родопите пазят първата ни църква
Епископ Никета Ремесиански покръства непокорното тракийско племе беси. От Перперикон епископ Никета е започнал покръстването на Родопите.
През 2005 г. на Перперикон бе направено изключително откритие. На самия връх археолозите разкопаха най-ранната известна до този момент църква в Родопите. Изпусната от строителите монета в основите свидетелстваше, че храмът е бил построен в самото начало на V в. Това с голяма степен на сигурност го свърза с прочутата мисия за покръстване на Великата планина, водена от видния християнски просветител епископ Никета Ремесиански. Оказва се, че приемането на новата вяра сред тракийското племе беси, населявали Родопите, е започнало именно от древния езически храм на тракийския Дионис, скрит в предишните години точно на Перперикон.Локализирането на уникалния култов център стана логичен завършек на усилията на археолозите, проучващи от десетилетия историята на християнството в Родопите... "
Самото заглавие на статията е невярно, но предполагам, че вина за него носи екипът на вестника, а не проф. Овчаров. Но и това, което е написано от него, също не отговаря на истината. Ще изброя само няколко от родопските църкви (а те са доста повече), които са датирани от ІV век: базиликата при с. Гела, базиликата при с. Барутин, "Червената църква" край Перущица, базиликата при с. Долни Воден, базиликата при с. Ореше, базиликата при Нова махала, църква № 1 при с. Гърмен (Никополис ад Нестум), и т. н., което прави твърдението му (при правилна датировка, разбира се), че църквата на Перперикон е най-старата в Родопите, безпочвено. Също толкова безпочвен е изводът, че понеже това е най-старата църква, оттук е започнало покръстването на бесите. Началото на мисията на св. Никита Ремесиански може да се свърже много по-успешно с базиликите при с. Гела, например, или със засвидетелствания още в най-ранните епархийски списъци епископски център Никополис ад Нестум или с базиликата при с. Барутин и т. н. Казвам това, защото при с. Гела имаме две ранно-християнска църкви – най-вероятно част от голям манастирски комплекс, както говори и преданието, а в и около апсидата на едната от църквите са открити няколко гроба. В единия от тях е положен висш църковен служител, съдейки по кръста, парченцата златотъкана одежда и костената дръжка от жезъл. Историята на Гела може да се трасира поне 1200-1300 години преди Христа, тоест също по времето, когато е живял Орфей, в близост до Гела са минавали някои от основните пътища (тракийски, по-късно преизползвани от римляните), свързващи беломорските градски центрове с вътрешността. Освен това Гела се намира със сигурност в земите на бесите, докато за Перперикон това е повече от спорно (хубаво е да се знае, че в периода ІV-V в. племенното име беси се е прехвърляло върху цялото родопско население, но в разглеждания от нас случай това е без значение).
В нартекса на базиликата при с. Барутин също са открити няколко гроба и една гробница. Такава е била ранно-християнската практика, продължила на места и до днес. Подобни гробове могат да се намерят в повечето ранно-християнски църкви от ІV-VІ в. Дори откриването на гроб на висш църковен служител в рамките на една такава църква не може да бъде свидетелство за по-особения статут на мястото през този период. Просто тогава всяка християнска община се е ръководила от епископ или хорепископ, ето защо в почти всяка църква от това време има синтрон, което е пряко указание, че това е епископската/хорепископската църква, а не както археолозите тълкуват, че синтронът се изгражда, за да има къде да седне епископът при едно от редките си посещения в селището, както е днес. Интересният амвон, открит в храма на Перперикон, за който много от медиите писаха, също не може да бъде дори косвено свидетелство, че там е бил св. Никита. Това е равнозначно да се твърди, че базиликата в крепостта Цепина (V в.) е също седалище на св. Никита Ремесиански само поради факта, че оттам произхождат мраморните релефни изображения на св. ап. Петър и Павел - изключително ценни произведения на ранно-християнското изскуство, за съжаление отдавна притежание на Ермитажа. Самите сведения за св. Никита Ремесиански и мисията му сред бесите са доста оскъдни. Два са изворите, от които черпим информация за делата на светеца. Евсевий Йероним в едно свое писмо съобщава, че св. Никита направил така, “щото звероподобните беси, които някога са принасяли в жертва хора, заменили скърцането на зъбите и гнева си със сладката песен на Христос”. Епископът на Нола Павлин ни съобщава косвено, че това е станало около 396 г. Вдъхновен от подвига на своя приятел, еп. Павлин неколкократно го споменава в своите писма и дори му посвещава една поема, в която се казва:
“Нали бесите, ако и земята, и душата им да са сурови,... са станали сега по твое напътствие кротки овце, които се струпват в кошарата на мира!... Нали златото, заради което претърсваха с ръце земята, сега го получават с душата си от небето. Непристъпните и кървави по-рано планини сега закрилят превърналите се в монаси разбойници – храненици на мира. Окървавената някога земя сега е земя на живота... Там, гдето някога е имало животински нрави, сега властва ангелски дух и в пещерите се подслонява като праведник този, който е живял в тях като разбойник... Хвала на тебе, Никита, добри рабе на Христос!”
Св. Никита е роден в Ремесиана (дн. Бела Паланка, Сърбия), като годините на раждането и смъртта му са доста спорни, но с малки уговорки можем да приемем датите (335-414 г.). Св. Никита е автор на няколко книги, които в миналото по погрешка са били приписвани на Ориген, еп. Никита от Аквилея, св. Амвросий Медиолански и Никита от Трир. Благодарение на изследванията на Dom Morin, Burn и други учени тази грешка се коригира и авторството на св. Никита Ремесиански се доказа. При проповедническата си дейност се е ползвал от латинския превод на Библията – Итала, направен преди Йеронимовата Вулгата. Няма изворова подкрепа на хипотезата, че той е направил превода “Библия бесика”. Близкият му приятел еп. Павлин едва ли би пропуснал да съобщи такава важна подробност. Хубаво е все пак да се има предвид, че въпросният превод е направен преди началото на V в., тъй като св. Йоан Златоуст в една своя проповед произнесена през 399 г. в Константинопол, го споменава. Въпреки че не е без основание въпросът, доколко правилно се интерпретира казаното от св. Йоан Златоуст, понеже в тази проповед се говори по-скоро за проповядване на Евангелието сред бесите, отколкото за някакъв превод.
Както се вижда, сведенията за епископа на Ремесиана или както е влязъл в историографията “епископът на Дакия” са крайно недостатъчни, за да можем да пресъздадем дори и една частична картина за дейността му сред бесите. Описаните от еп. Павлин събития несъмнено се отнасят за региона на Родопите, които са били родината на бесите, но тук възниква въпросът: обхващала ли е мисията на св. Никита целите Родопи или само (забележете!) северозападната й част, която е била в близост до Дакия? За да избегнат трудностите, които създава този въпрос, някои автори необосновано посочват св. Никита като митрополит на Траянопол. Траянопол е митрополитският център на епархия Родопи и като такъв част от планината е попадала в неговата юрисдикция, както следователно и грижите за християнизацията на родопското население. Вероятно поради този факт и за да избегнат объркването, произтичащо от древното правило, че епископ от една епархия не може да развива дейност в епархията на друг епископ, някои допускат, че св. Никита е бил митрополит на Траянопол - твърдение, което няма изворова подкрепа, както няма изворова подкрепа и самото твърдение, че е бил митрополит. Можем да предположим, че Родопите са били обект на проповед и на други мисионери, но техните имена са останали неизвестни.За св. Никита се знае, че е проповядвал и сред даки и скити, което косвено потвърждава нашата хипотеза, че обект на проповедта му са били само прилежащите до Дакия родопски области. Въпреки безспорно големия проповеднически талант на светеца, струва ни се, че физически е било невъзможно пълноценното обгрижване на такъв голям регион, обхващащ част от Дакия и почти целите Родопи.
Непосредствено след Миланския едикт (313 г.) Римската империя започва да предприема строги мерки срещу езичеството. През 319 г. император Константин I (св. Константин Велики), като отрежда мястото на езичеството като официален култ в империята, забранява на гадателите и езическите жреци да посещават и извършват обреди по частни домове. Друг едикт от 341 г. изисквал затварянето на езическите храмове. В 346 г. е издаден едикт, забраняващ пренасянето на жертви, а през 356 г. - едикт, предвиждащ смъртно наказание за почитащите езическите богове. През 391 г. е издаден едикт срещу всички прояви на езичеството като престъпление срещу императора. Тези мерки ни дават повод да мислим, че родопското население е станало обект на една по-голяма и добре организирана мисия, в която едно от главните действащи лица е бил св. Никита, епископ на Ремесиана. Бесите са били известни с грабителските си набези над съседните области, така че държавната власт е била пряко заинтересувана от тяхната христианизация. Още едно потвърждение, че бесите са били обект на една грижливо подготвена мисия, е фактът, че само няколко години след проповедта на св. Никита православието пуска толкова дълбоки корени сред тях, че са готови да го защитават дори с живота си. Когато през 514 г. император Анастасий поискал да наложи ерестта на Евтихий в империята, именно бесите се проявяват като най-ревностни защитници на православието и го отстояват дори с оръжие в ръка. Това свидетелство пък опровергава твърденията на много наши историци и археолози, които на базата на некрополни проучвания от по-късен период със запазени езически елементи правят извода, че тракийското население само формално е приело вярата в Христос. Наличието на такива елементи би трябвало да се свързва най-вече с етническите промени на Балканите и в частност в Родопите в периода след VІ в., както и на съхранени по-стари погребални практики, в които често е вложено ново съдържание и които по никакъв начин не влияят на чистотата на вярата.

Автор: Венцислав Каравълчев
http://www.dveri.bg/content/view/2467/503/