Възникна грешка в тази притурка

Общо показвания

Listen to the music of Orthodoxy

четвъртък, 21 май 2009 г.

Свещеникът и политиката

Автор: Венцислав Каравълчев


Само няколко дни, след като медиите оповестиха, че ще бъде издигната кандидатурата на о. Боян Саръев за кмет на Кърджали, отецът официално заяви, че я оттегля. Причината e, че Пловдивският митрополит Николай отказва да даде благословение за новото начинание, позовавайки се на устава на БПЦ, който забранява на свещенослужители да се занимават с несвойствени дейности. Само времето може да покаже, доколко е било мъдро това решение. Все пак трудното икономическо положение, в което се намират много от българските свещеници отдавна е принудило мнозина да доизкарват препитанието си с доста несвойствени дейности – търговия, строителство и строително предприемачество, производство на различни изделия, ресторантъорство, хотелиерство и т.н. И това е прието като даденост в църковния живот. Явно определението за несвойствени дейности е доста разтегателно и това, което е ежедневие за едни, се явява сериозна пречка за други.
Нито мога, нито искам да изземам прерогативите на днешните ни църковни управници по въпроса има ли или не право о. Боян да се кандидатира за кмет в един толкова сложен етнополитически казус, какъвто се явява (или по-скоро бе превърнат от действията и бездействията на родните политици) град Кърджали. Все пак дейността на един духовник винаги е била църковно–обществена и тази обществена дейност трудно може да бъде вкарана в рамките на някакво определение или канон.
Не съм нито от симпатизантите на отец Саръев, нито от вечно критикуващите го. Давам си ясна сметка, че е лесно, но най-малкото неетично да критикуваш действията на една безспорно харизматична личност от позицията на собственото си бездействие. Само, който нищо не прави, той не греши. Личната ми позиция обаче е, че след 18 години неудачни кандидатури и различни политически хватки за контрол над града, Кърджали можеше да намери в лицето на о. Боян, ако не един съзидател–обединител, то поне достатъчно компромисна за всички личност. Тук нямам предвид воюващите на територията политически партии, а обикновенните избиратели от общината - българи и турци, отдавна превърнали се в заложници на винаги печелившата ДПС политика, „разделяй и владей”. И на българи, и на турци отдавна им е омръзнала липсата на реална алтернатива, която да работи за тях самите. Едните (българите) отдавна са се превърнали в третокласно малцинство в собствената си държава, а другите навярно все по-често си задават въпроса, какво печелим от всички тези гръмки предизборни обещания.
Но да оставим горното на политическите анализатори, те вече правят всякакви прогнози за бъдещето на региона и да се опитаме да видим ситуацията през призмата на църковното минало. За целта ще направя една кратка историческа ретроспекция, която показва, че участието на клирици, най-вече митрополити и епископи в управлението на Византия, а след това и на освободените балкански държави е едно често срещано явление. Макар че става дума без съмнение за изключение от постановленията на каноните, тези изключения не са никак редки и не са приемани негативно от Църквата. Разбира се, винаги трябва да имаме предвид, че църковното право не действа на принципа на днешното американско законодателство, където прецедентът създава правилата. Тоест, ако някой клирик се е ангажирал в политиката (а такива примери има немалко в новата ни история), то това не значи, че Църквата дава картбланш на действие на всеки църковен авантюрист да се пробва в политиката, обикновено след провал на църковното поприще. Защото основният принцип, който движи православната Църква през вековете е, да избегне сливането на духовната и гражданската власт – един феномен, който може да се окаже гибелен за истинския църковен живот. Неслучайно Източната църква не познава западното сливане на двете власти в лицето на папата, известно в науката като папо-цезаризъм.
Тази ретроспекция няма претенции за всеобхватност и изчерпателност, а просто маркира по-известните примери. В първата група са православни йерарси, които без формално да заемат светски пост, участват активно в политическия живот на областите си, поемайки на моменти административни и дори военни функции. Давам си сметка, че това става в условията на едни различни отношения между Църквата и държавата, но се спирам върху тези примери, тъй като търсим принципа, породил както въпросните канони, забраняващи на клирици да участват в управлението на страната си, така и отклоненията от тях.
Ярък пример от ранната църковна история е св. Кирил Александрийски. Още от първите дни на своето архипастирство между него и Александрийския префект Орест се установили недружелюбни отношения. При поредния конфликт между християни и евреи, когато положението станало нетърпимо, св. Кирил виждайки невъзможността или нежеланието на Орест да се справи с конфликта, иззел неговите прерогативи на управител и принудил еврейското население да напусне града чрез редица административни мерки.
Предстоятелите на Римската църква били принудени особено в ранния период да поемат функциите на отбранители на града, бидейки единствената стабилна институция в разорения от варварски нашествия регион. Св. папа Лъв Велики бил на дело истински пастир на Рим и по думите на апостола станал всичко за всички - виж 1Кор. (9:23), неговото енергично застъпничество спасило Рим, укротявайки не кой да е, но самия Атила. Св. Григорий І Велики, папа Римски, наричан още заради красноречието си Двоеслов, на практика се превърнал и в духовен, и в граждански стожер на обградения от варвари Рим, който василевсите в Константинопол нямало как да защитят. Той се грижел и за църквите, и за крепостните стени, намирал и отделял средства, както за прехрана, така и за отбрана. Може би тук е мястото да приведем и най-известния пример от българската история - когато цар Иван Шишман избягал от Търново в Никопол, последен управник и защитник на средновековната ни столица става св. патр. Евтимий Търновски.
Във Византия пък, където светската и църковна власт били тясно обвързани, влиянието на църковниците в политиката било огромно. Сред безбройните имена, които могат да се приведат като примери, изпъква това на св. Теодор Студит, който освен с голямата си ревност по православието, е известен и с активното си участие в политическия живот на Византия. Той считал, че е в правото си да влияе на императора за взимането на важни политически решения, включително и военни. Св. патр. Фотий пък води отбраната на Константинопол през 860 г., когато голяма руска флота заплашва столицата.
През близо петте века на османското робство Константинополският патриарх освен пастирските си задължения към християнския милиет е носил и политическата отговорност за него пред султана...
Втората група примери включват онези, обикновено висши духовници, които заемат освен църковните си административни постове, и граждански такива. Още в каноничния сборник „Азбучана синтагма” на Матей Властар (14 век) в коментарите към каноните, забраняващи участието на духовници в гражданското управление, се споменава за допускането на „изключения” от общото правило. Като причина се посочва „волята на императора” и се дават примери: „Така вероятно за това по времето на император Михаил Дука известният митрополит на Сида се занимавал с държавни дела, а Неокесарйският митрополит пишел светски закони, а при нас митрополитът на Кизик Нифонт изпълнява длъжността секретар и всякакви служения народни...”. Примерите във Византия са многобройни, макар и да остават изключения от правилото – да споменем само Михаил Псел, известният философ, държавник и духовник във Византия, една от най-значимите политически фигури през 11 век.
В новата ни история примерите са също немалко. Само преди няколко дни се честваха 30 години от смъртта на архиепископ Макарий III, първият президент на република Кипър, който е уникален случай на съчетаването в едно лице на гражданската и църковната власт. Архиепископ Макарий съчетавал двата поста с малки прекъсвания от 1960 г. до смъртта си през 1977 г.
Ако се вгледаме в най-новата ни история, също ще открием много имена на духовници, активно ангажирани в политическия живот. Митрополит Авксентий Велешки след Младотурската революция от 1908 г. е депутат в парламента на Османската империя. Йеродякон Игнатий Войнов, след освобождението 1878 г. е председател на Съдебния съвет във Видин и виден деец на Народолибералната партия. Първият български екзарх Антим І е председател на Учередителното народно събрание 1879 и на Първото Велико народно събрание 1879 г. И може би най-красноречивия пример е с големия български писател и църковник Васил Друмев – митрополит Климент Търновски, който съчетава пастирските си задължения на два пъти с поста министър председател на Княжество България (18791880, 1886)... Православността на последния не се оспорва от никой, даже често пъти е издиган в еталон за съвременен пастир в новата българска история.
Аз не искам да споря с онези, които държат на строгото спазване на църковните канони, а единствено да изложа и една различна позиция, подкрепена с примери от динамичния и многообразен живот на Църквата през вековете. Тези примери показват, че е възможно духовник да поеме задължения, простиращи се зад традиционно определените му обязаности, без това задължително да доведе до отрицателна реакция на църквата. Лична е отговорността той да може правилно да прецени силите и възможностите си, за да не се превърне новото поприще в преграда за изпълнението на пастирските му задължения и тогава да се потвърди евангелския мотив, залегнал в разглежданите канони, че никой „не може да служи на два господаря”.

Автор: Венцислав Каравълчев
Публикувано в: Християнство и Култура, брой 22, 2008

http://www.hkultura.com/articles_2007_22.html

http://www.dveri.bg/content/view/4731/64/

Няма коментари: