Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/6722/
„Защото не господаруваме над вярата ви, но сме помощници на радостта ви” (1 Кор. 1:24)
Първата сесия на Шестия църковно-народен събор засегна някои много важни проблеми, които тепърва ще търсят своите отговори и решения. От поставянето им в правилния контекст, който за Православието може да бъде само този, който е съзвучен с духа на Св. Писание и Предание, зависи доколко подготвяните и приемани промени в Устава на нашата Българска православна църква ще бъдат действително полезни и съзидателни. Редакцията на „Двери” ще се опита в поредица материали да хвърли малко повече светлина върху някои от тези въпроси.
Още в самото начало на събора беше решено той да се преименува от „църковно–народен” в „църковен” - решение правилно и навременно. По този начин се сложи край на една недомислица, която разграничавайки Църквата от „народа Божий”, теоретично изпразваше Църквата от съдържание и смисъл на съществуване. Всъщност, църковният събор има статута на поместен събор, какъвто термин се използва за него в уставите на другите Православни църкви. Това решение обаче беше последвано от едно прибързано и необмислено заявление, намерило място в увода към проекто-устав, а именно, че „в древната Църква миряни не са участвали във Вселенските и поместните събори”. С това твърдение на практика се целеше отстраняването на миряните от участие в бъдещите поместни събори на БПЦ, което пък хвърля сянка на съмнение, че предложилите промяната правилно разбират смисъла на израза „църковен събор”.
На фона на многобройните проблеми, които Църквата има да решава, спорът за квотата на миряните не изглежда първостепенен, но той е симптоматичен за процесите, които протичат в нашата Църква. Един от големите проблеми е клерикализацията на Църквата, която не само принизява ролята на миряните в църковния живот, но и оскърбява достойнството на свещеническото ръкоположение. Вина за този процес с дълбоки корени в историята ни имат и клириците, и миряните – поради общото си отдалечаване от „тайнството на Църквата” и поради повсеместното оскъдняване на благодатта.И така, клерикализацията е явление противоположно на идеята за свещенството, изразена в Новия Завет. Тя има своите корени в старозаветното разбиране за свещеническия род – но пренесено във времето на Новия Завет, това разбиране се превръща не просто в анахронизъм, но в уродлива имитация на идеята за устройството на Тялото Христово, тоест на Църквата.
Как се получава разминаването?
В древния Израил старозаветното свещенство е било ограничено само до един род – този на левитите. От всички израелски колена само те са можели да общуват с Бога в скинията. Христос обаче променя това - чрез Него свещенството става принадлежност на цялата Църква и няма отделен род или група хора, които да са привилигировани в общуването с Него. Всички ние, които повярвахме и се „облякохме” в Христа чрез кръщението, придобихме в дар и царственото свещенство, станахме „свещенически народ”, който служи на Небесния Цар. „Вие сте род избран, царствено свещенство (βασιλειον ιερατευμα), народ свет (εθνος αγιον), люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина; някога бяхте не народ, а сега сте народ Божий (λαος θεου); бяхте непомилвани, а сега помилвани” (1 Петр. 2:9)
Сам Христос подпечата истинността на този дар, който беше обещан чрез пророците (Изх. 19:6), но стана възможен едва чрез Възкресението Христово, като избра своите апостоли. Те не бяха левити, а никому неизвестни рибари, митари (ср. Мат. 9:9), хора без знатно потекло, но със знатни сърца.
Йерусалимският храм – мястото където само един избран род – левиевото коляно служеше изолирано от народа, загуби значението си. В Христа левиевото коляно се превръща в лаическо. Първосвещеникът Христос заменя левитското първосвещенство с първосвещенство „според Мелхиседековия чин” (Евр. 5:10). В Христа Израил престава да бъде „народът Божий”, а в такъв се превръща всеки, който повярва и се кръсти: „Няма вече юдеин, нито елин, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, ни женски; защото вие всички сте едно в Христа Исуса.” (Гал.3:28) . Принципът за етническа принадлежност е заменен с този на принадлежност към Църквата. Кръвната жертва е заменена с безкръвна: „А дето има прошка за тия, няма вече принос за грях.”(Евр. 5:18) и всеки член на Църквата е призован да я принася, „духовната жертва” (1Петр. 2:5) на покаянието в и чрез Евхаристията: „И тъй, братя, като имаме дръзновение да влизаме в светилището чрез кръвта на Иисуса Христа, по нов и жив път, който отново ни отвори Той чрез завесата, сиреч, плътта Си, и като имаме велик Свещеник над Божия дом, нека пристъпваме с искрено сърце, при пълна вяра, след като с поръсване очистим сърцата от лукава съвест и умием тялото с чиста вода” (Евр. 5:19-22).
Древната църква не познава деленето на клирици и народ (лаици, миряни) и никога не е влагала в него смисъла, който днес се е утвърдил – римокатолическото разбиране за привилигирован клир, за хора издигнали се чрез ръкоположение до по-висша класа, което прави общуването с Бога възможно и за останалите. Идеята за профанизирания, непосветен в тайната на спасението народ е чужда на Св. Писание. Божият народ в Църквата е събран в Христа и участва в Неговото Свещенство и Царство.
За съжаление, още през ІІІ век започват да се чувстват наченките на противопоставянето на клир и миряни, на принизяването на едните за сметка на другите. В началото на V в. блаж. Иероним посочва, че вече има пренебрежително отношение към миряните – лаици, занимаващи се със земни дела в противовес на свещения клир. Но виновник за това положение са самите миряни, принизили присъщото им „царствено свещенство”, което неизбежно превръща епископите във все по-силно средоточие на свещеното, на свещеническото „посвещение”. Тази дистанция се увеличава прогресивно с охладняването на миряните към даровете на Светия Дух, със силното проникване на светския дух в Църквата. Това е истинското „отпадане на лаиците”, предателство към свещеническата природа, която носим.
Днес ние просто приемаме тайнството кръщение, но оставаме напълно в грижите на този свят и по този начин се връщаме в старозаветната семантика на думата „лаик”, употребявана в гръцкия превод на Стария Завет само за неодушевени вещи, профанни, неосветени предмети, непригодни за употреба в богослужението в храма. От тук и добилото вече съвсем негативен нюанс днес обръщение „лаик” (мирянин), човек способен само на пасивно възприятие, нямащ какво друго прави в Църквата –понеже се е самолишил от еклесиологически си функции и се е задоволил с изпълнението на тройното правило „моли се, плащай и се подчинявай”.
Това е накратко богословския, еклесиологичен аспект на „царственото свещенство”. За да не бъдем погрешно разбрани и за да не си помисли някой, че „царственото свещенство” е самодостатъчно и обезсмисля йерархичността на Църквата, ще подчертаем, че всеобщото свещенство на народа Божи, никога не е било противопоставяно на свещенството на клира, на църковната йерархия, напротив. Църковната йерархия се явява органична, неразривна част от „народа Божи”. Царственото свещенство, което сме всички ние, които сме в Църквата и по този начин сме Църквата, не само не изключва църковната йерархия, но я изисква и обуславя. По образното описание на П. Евдокимов „Божият народ е диференциран от Бога по „свещенически принцип”, чрез харизматичните служения. Епископатът е избран измежду Божия народ, взет е от неговата свещеническа плът и кръв, но той не представлява особена структура над него, доколкото е органична част от Тялото, онтологично единство на всички членове”. Йерархията не може да възникне и съществува в безблагодатно общество, тя винаги се осъществява в Църквата и заедно с Църквата и никога не се упражнява с деспотизъм и подтисничество, защото Църквата от „организъм на любовта” се превръща в номиналистично, клерикално общество.
„Защото не господаруваме над вярата ви, но сме помощници на радостта ви;”(1Кор. 1:24).
На Петдесетница над Църквата се излива в пълнота благодатта на Св. Дух. Тази благодат става достояние на всички нейни членове. Освен пълнотата на благодатта призваните към различни служения в Църквата, получават и различни специфични дарове на Св. Дух, за да могат да извършват това служение. Едно от тези служения, което се различава от всеобщото служение на „царственото свещенство”, е първосвещеническото служение, което председателства „общото дело”, тоест светата Литургия, Евхаристийното събрание. Това е служението на епископа, което съчетава в себе си Първосвещеника, Учителя и Управителя. Тук ми се иска да приведа един прекрасен пасаж от о. Йоан Майендорф: „Св. Писание и най-ранното Предание на Църквата говорят за това, че апостолите, когато са поставяли предстоятели на Църквата, не са им предавали благодатта на апостолството (тази благодат, свързана с личното свидетелство на Възкресението Христово е непреподаваема), но са ги правили „апостолски приемници” в Църквата и за Църквата. Вън от Църквата няма апостолска приемственост, но вътре в нея, именно тя указва на тези, които във всяка Църква са призвани да предстоятелстват и да бъдат образ на самия Христос. Не апостолската приемственост, а предстоятелството в народа, (в „царственото свещенство”) прави епископите Първосвещеници, а благодатта за това предстоятелство те получават чрез ръковъзлагането (хиротонията) на апостолските приемници. Тази благодат им се дава, защото Евхаристията е осъществяване Жертвата на Единствения Първосвещеник Христос и тя предполага първосвещеническо служение, отличаващо се от общото „царствено свещенство” на народа Божи. Архиереят като образ на Христа, е предстоятел на Евхаристията.”
Даровете на Св. Дух не се дават сами по себе си, те не са някаква особена награда, а са дадени да обслужват конкретните нужди в Църквата, за всеобща полза, за възрастване във вярата и пълнота . „А на всеки се дава проявяването на Духа за обща полза”(1 Кор.12:7). Затова Бог „постави едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители, за усъвършенствуване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово, докле всинца достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божий, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство”. (Еф. 4:11-13).
Църквата е духовен организъм и разнообразните служения са дадени за възпълване на различните духовни нужди.. В нея всеки член, тоест всеки един от нас, заема определено, уникално, присъщо само нему положение и място. И Бог е подредил всеки един член от това тяло така, както Му е било удобно (виж: 1Кор. 12: 1-31).
Изводът, който трябва да направим от казаното дотук и който бихме искали да подчертаем, е, че разликата между миряни и клир няма онтологичен характер, а само функционален. Точно това съзнание е било водещо в поведението и действията на Православната църква през близо две хилядната и история. Това съзнание трябва да продължи, ако искаме да останем верни на Преданието и Писанието - миряни и клир в Църквата са едно неразривно единство, като нито едните, нито другите са си самодостатъчни. Миряни и клирици са „царствено свещенство”, с от Бога дадени различни служения. Решаването на въпросите и проблемите, с които Църквата се е сблъсквала в различните периоди от съществуването си, също са били плод на това хармонично единство и участие. Трябва да си дадем сметка, че противопоставянето миряни на клир и изтъкването на каквито и да е било „свръх” достойнства на едните или другите е болестно състояние, което руши църковните устои. Лишаването или препятстването под какъвто и да е предлог на участието на едни или други от дебата и взимането на решения по църковните въпроси, говори за загуба на църковно съзнание и нарушени връзки с Преданието. И за да не остане казаното дотук чиста теория, ще приведем примери от църковната история, показваща хармоничното съществуване на този модел, в който няма противопоставяне, а взаимодопълване по пътя към „пълнотата в Христа”.
Първата сесия на Шестия църковно-народен събор засегна някои много важни проблеми, които тепърва ще търсят своите отговори и решения. От поставянето им в правилния контекст, който за Православието може да бъде само този, който е съзвучен с духа на Св. Писание и Предание, зависи доколко подготвяните и приемани промени в Устава на нашата Българска православна църква ще бъдат действително полезни и съзидателни. Редакцията на „Двери” ще се опита в поредица материали да хвърли малко повече светлина върху някои от тези въпроси.
Още в самото начало на събора беше решено той да се преименува от „църковно–народен” в „църковен” - решение правилно и навременно. По този начин се сложи край на една недомислица, която разграничавайки Църквата от „народа Божий”, теоретично изпразваше Църквата от съдържание и смисъл на съществуване. Всъщност, църковният събор има статута на поместен събор, какъвто термин се използва за него в уставите на другите Православни църкви. Това решение обаче беше последвано от едно прибързано и необмислено заявление, намерило място в увода към проекто-устав, а именно, че „в древната Църква миряни не са участвали във Вселенските и поместните събори”. С това твърдение на практика се целеше отстраняването на миряните от участие в бъдещите поместни събори на БПЦ, което пък хвърля сянка на съмнение, че предложилите промяната правилно разбират смисъла на израза „църковен събор”.
На фона на многобройните проблеми, които Църквата има да решава, спорът за квотата на миряните не изглежда първостепенен, но той е симптоматичен за процесите, които протичат в нашата Църква. Един от големите проблеми е клерикализацията на Църквата, която не само принизява ролята на миряните в църковния живот, но и оскърбява достойнството на свещеническото ръкоположение. Вина за този процес с дълбоки корени в историята ни имат и клириците, и миряните – поради общото си отдалечаване от „тайнството на Църквата” и поради повсеместното оскъдняване на благодатта.И така, клерикализацията е явление противоположно на идеята за свещенството, изразена в Новия Завет. Тя има своите корени в старозаветното разбиране за свещеническия род – но пренесено във времето на Новия Завет, това разбиране се превръща не просто в анахронизъм, но в уродлива имитация на идеята за устройството на Тялото Христово, тоест на Църквата.
Как се получава разминаването?
В древния Израил старозаветното свещенство е било ограничено само до един род – този на левитите. От всички израелски колена само те са можели да общуват с Бога в скинията. Христос обаче променя това - чрез Него свещенството става принадлежност на цялата Църква и няма отделен род или група хора, които да са привилигировани в общуването с Него. Всички ние, които повярвахме и се „облякохме” в Христа чрез кръщението, придобихме в дар и царственото свещенство, станахме „свещенически народ”, който служи на Небесния Цар. „Вие сте род избран, царствено свещенство (βασιλειον ιερατευμα), народ свет (εθνος αγιον), люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина; някога бяхте не народ, а сега сте народ Божий (λαος θεου); бяхте непомилвани, а сега помилвани” (1 Петр. 2:9)
Сам Христос подпечата истинността на този дар, който беше обещан чрез пророците (Изх. 19:6), но стана възможен едва чрез Възкресението Христово, като избра своите апостоли. Те не бяха левити, а никому неизвестни рибари, митари (ср. Мат. 9:9), хора без знатно потекло, но със знатни сърца.
Йерусалимският храм – мястото където само един избран род – левиевото коляно служеше изолирано от народа, загуби значението си. В Христа левиевото коляно се превръща в лаическо. Първосвещеникът Христос заменя левитското първосвещенство с първосвещенство „според Мелхиседековия чин” (Евр. 5:10). В Христа Израил престава да бъде „народът Божий”, а в такъв се превръща всеки, който повярва и се кръсти: „Няма вече юдеин, нито елин, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, ни женски; защото вие всички сте едно в Христа Исуса.” (Гал.3:28) . Принципът за етническа принадлежност е заменен с този на принадлежност към Църквата. Кръвната жертва е заменена с безкръвна: „А дето има прошка за тия, няма вече принос за грях.”(Евр. 5:18) и всеки член на Църквата е призован да я принася, „духовната жертва” (1Петр. 2:5) на покаянието в и чрез Евхаристията: „И тъй, братя, като имаме дръзновение да влизаме в светилището чрез кръвта на Иисуса Христа, по нов и жив път, който отново ни отвори Той чрез завесата, сиреч, плътта Си, и като имаме велик Свещеник над Божия дом, нека пристъпваме с искрено сърце, при пълна вяра, след като с поръсване очистим сърцата от лукава съвест и умием тялото с чиста вода” (Евр. 5:19-22).
Древната църква не познава деленето на клирици и народ (лаици, миряни) и никога не е влагала в него смисъла, който днес се е утвърдил – римокатолическото разбиране за привилигирован клир, за хора издигнали се чрез ръкоположение до по-висша класа, което прави общуването с Бога възможно и за останалите. Идеята за профанизирания, непосветен в тайната на спасението народ е чужда на Св. Писание. Божият народ в Църквата е събран в Христа и участва в Неговото Свещенство и Царство.
За съжаление, още през ІІІ век започват да се чувстват наченките на противопоставянето на клир и миряни, на принизяването на едните за сметка на другите. В началото на V в. блаж. Иероним посочва, че вече има пренебрежително отношение към миряните – лаици, занимаващи се със земни дела в противовес на свещения клир. Но виновник за това положение са самите миряни, принизили присъщото им „царствено свещенство”, което неизбежно превръща епископите във все по-силно средоточие на свещеното, на свещеническото „посвещение”. Тази дистанция се увеличава прогресивно с охладняването на миряните към даровете на Светия Дух, със силното проникване на светския дух в Църквата. Това е истинското „отпадане на лаиците”, предателство към свещеническата природа, която носим.
Днес ние просто приемаме тайнството кръщение, но оставаме напълно в грижите на този свят и по този начин се връщаме в старозаветната семантика на думата „лаик”, употребявана в гръцкия превод на Стария Завет само за неодушевени вещи, профанни, неосветени предмети, непригодни за употреба в богослужението в храма. От тук и добилото вече съвсем негативен нюанс днес обръщение „лаик” (мирянин), човек способен само на пасивно възприятие, нямащ какво друго прави в Църквата –понеже се е самолишил от еклесиологически си функции и се е задоволил с изпълнението на тройното правило „моли се, плащай и се подчинявай”.
Това е накратко богословския, еклесиологичен аспект на „царственото свещенство”. За да не бъдем погрешно разбрани и за да не си помисли някой, че „царственото свещенство” е самодостатъчно и обезсмисля йерархичността на Църквата, ще подчертаем, че всеобщото свещенство на народа Божи, никога не е било противопоставяно на свещенството на клира, на църковната йерархия, напротив. Църковната йерархия се явява органична, неразривна част от „народа Божи”. Царственото свещенство, което сме всички ние, които сме в Църквата и по този начин сме Църквата, не само не изключва църковната йерархия, но я изисква и обуславя. По образното описание на П. Евдокимов „Божият народ е диференциран от Бога по „свещенически принцип”, чрез харизматичните служения. Епископатът е избран измежду Божия народ, взет е от неговата свещеническа плът и кръв, но той не представлява особена структура над него, доколкото е органична част от Тялото, онтологично единство на всички членове”. Йерархията не може да възникне и съществува в безблагодатно общество, тя винаги се осъществява в Църквата и заедно с Църквата и никога не се упражнява с деспотизъм и подтисничество, защото Църквата от „организъм на любовта” се превръща в номиналистично, клерикално общество.
„Защото не господаруваме над вярата ви, но сме помощници на радостта ви;”(1Кор. 1:24).
На Петдесетница над Църквата се излива в пълнота благодатта на Св. Дух. Тази благодат става достояние на всички нейни членове. Освен пълнотата на благодатта призваните към различни служения в Църквата, получават и различни специфични дарове на Св. Дух, за да могат да извършват това служение. Едно от тези служения, което се различава от всеобщото служение на „царственото свещенство”, е първосвещеническото служение, което председателства „общото дело”, тоест светата Литургия, Евхаристийното събрание. Това е служението на епископа, което съчетава в себе си Първосвещеника, Учителя и Управителя. Тук ми се иска да приведа един прекрасен пасаж от о. Йоан Майендорф: „Св. Писание и най-ранното Предание на Църквата говорят за това, че апостолите, когато са поставяли предстоятели на Църквата, не са им предавали благодатта на апостолството (тази благодат, свързана с личното свидетелство на Възкресението Христово е непреподаваема), но са ги правили „апостолски приемници” в Църквата и за Църквата. Вън от Църквата няма апостолска приемственост, но вътре в нея, именно тя указва на тези, които във всяка Църква са призвани да предстоятелстват и да бъдат образ на самия Христос. Не апостолската приемственост, а предстоятелството в народа, (в „царственото свещенство”) прави епископите Първосвещеници, а благодатта за това предстоятелство те получават чрез ръковъзлагането (хиротонията) на апостолските приемници. Тази благодат им се дава, защото Евхаристията е осъществяване Жертвата на Единствения Първосвещеник Христос и тя предполага първосвещеническо служение, отличаващо се от общото „царствено свещенство” на народа Божи. Архиереят като образ на Христа, е предстоятел на Евхаристията.”
Даровете на Св. Дух не се дават сами по себе си, те не са някаква особена награда, а са дадени да обслужват конкретните нужди в Църквата, за всеобща полза, за възрастване във вярата и пълнота . „А на всеки се дава проявяването на Духа за обща полза”(1 Кор.12:7). Затова Бог „постави едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители, за усъвършенствуване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово, докле всинца достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божий, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство”. (Еф. 4:11-13).
Църквата е духовен организъм и разнообразните служения са дадени за възпълване на различните духовни нужди.. В нея всеки член, тоест всеки един от нас, заема определено, уникално, присъщо само нему положение и място. И Бог е подредил всеки един член от това тяло така, както Му е било удобно (виж: 1Кор. 12: 1-31).
Изводът, който трябва да направим от казаното дотук и който бихме искали да подчертаем, е, че разликата между миряни и клир няма онтологичен характер, а само функционален. Точно това съзнание е било водещо в поведението и действията на Православната църква през близо две хилядната и история. Това съзнание трябва да продължи, ако искаме да останем верни на Преданието и Писанието - миряни и клир в Църквата са едно неразривно единство, като нито едните, нито другите са си самодостатъчни. Миряни и клирици са „царствено свещенство”, с от Бога дадени различни служения. Решаването на въпросите и проблемите, с които Църквата се е сблъсквала в различните периоди от съществуването си, също са били плод на това хармонично единство и участие. Трябва да си дадем сметка, че противопоставянето миряни на клир и изтъкването на каквито и да е било „свръх” достойнства на едните или другите е болестно състояние, което руши църковните устои. Лишаването или препятстването под какъвто и да е предлог на участието на едни или други от дебата и взимането на решения по църковните въпроси, говори за загуба на църковно съзнание и нарушени връзки с Преданието. И за да не остане казаното дотук чиста теория, ще приведем примери от църковната история, показваща хармоничното съществуване на този модел, в който няма противопоставяне, а взаимодопълване по пътя към „пълнотата в Христа”.
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар