Справедлива ли е системата „милиет” в Османската империя?

Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано в:
сп. Богословска мисъл 1-4, 2006,
(Университетско изд. "Св. Климент Охридски")



По време на най-големия си възход Османската империя почти достига Виена на север, Йемен на юг, Алжир на запад и територията на днешен Иран на изток. Формата на управление на империята е вид теокрация, базирана на идеята за ясно разграничен йерархичен порядък, начело на който стои султан, притежаващ и упражняващ абсолютна божествена власт. В границите на тази империя за близо 600 години три големи религиозни групи - християни, мюсюлмани и юдеи са принудени да живеят заедно. Нито една от тези религиозни групи не е нито етнически, нито верово еднородна. В стремежа си да намали конфесионалните противоречия между различните групи и опитвайки се да моделира вътрешния си комфорт, Османската система разделя поданиците си на две основни сфери (групи): сферата на верните (на мира) – мюсюлманите, и сферата на войната – немюсюлманите. Правата и задълженията на всеки индивид в различните групи се определят както от неговия социален статус, така и от спецификата на самата група, към която принадлежи. Мюсюлманите винаги са в положение на доминиращо мнозинство, противопоставено на подтиснатите малцинства навсякъде в империята, независимо от факта, че в повечето региони те самите се явяват малцинство по отношение броя на населението.[1]
Немюсюлманите в империята са разделени на милиети, административна единица организирана на базата на религиозната принадлежност и нямаща отношение към етническия произход,[2] поне в първите векове от съществуването на империята. Основните задължения на имперските поданици организирани в системата милиет се заключава в плащането на специфични данъци, обусловени от самия милиет, в спазването на законността и в упражняването на своята религиозна и културна свобода, под ръководството на собствените си религиозни и обществени лидери. Самият термин „милиет” първоначално означава религия и религиозна общност.[3] В края на ХVІІ век, запазвайки първоначалното си значение, терминът започва да придобива и особено модерния за онова време смисъл за означаване на нация и националност.[4]
Ислямът и Коранът в частност дават и признават на християните и юдеите статута на „хора на Книгата”, „хора на Писанието”, които служат и почитат същия Бог, както мюсюлманите, като ги обвиняват същевременно, че отказват да приемат последното откровение на Бога дадено чрез пророка Мохамед. А точно Мохамед е този, който създава прецедента за последователите си в отношението си към немюсюлманите чрез споразумението, което сключва с юдеите в Медина.[5] По време на ислямското завоевание немюсюлманите „хора на Книгата”, които живеят в градове или в общности враждебни на мюсюлманите имат избор между три алтернативи: да приемат исляма и да станат мюсюлмани; да приемат т. нар. „диммитюд”, тоест статута „димми” (дхимми) на зависими данъкоплатци на мюсюлманите, които в замяна на данъка им гарантират живота и определени права, или да се съпротивляват до последно, в резултат на което да бъдат убити или пленени, губейки всичките си права на „хора на Книгата” и третирани като езичници. Използвайки образеца оставен от Мохамед, мюсюлманските власти ще продължат да зачитат правото на вярващите от монотеистичните религии да бъдат в мирни договорни отношения с ислямската държава дотогава, докато те признават ислямския политически авторитет и плащат съответните такси.[6] Обикновено отношенията между мюсюлмани и немюсюлмани, както и между ислямската държава и нейните немюсюлмански поданици се базират и регулират от принципите на ислямското право (шариа) и традиция.
И така, от казаното дотук се вижда, че системата „милиет” не е оригинално османско откритие, а има своето начало в по-ранните мюсюлмански (на Омаядите и Абасидите), а и немюсюлмански (Персия и Византия) държавни образувания. Приносът на Османската империя се изразява основно в регулирането и институционализирането на тези правила.[7] Понякога, когато обстоятелствата и интересите налагат, османските власти излизат извън традиционната рамка на протекции, определени от ислямското право и практика. Най-красноречивият пример за това е фактът, че от самото начало на своето съществуване Османската империя възприема една политика на признаване на Православната църква като част от Османската държава. Лидерите на Църквата, в лицето на патриарха, митрополитите и епископите частично са включени в числото на османската управляваща прослойка.[8]
Една от най-впечатляващите черти на османското господство е неговата забележителна толерантност към различните вероизповедания, организирани в милиети. За времето на появата си османската толерантност, намерила своето отражение в тази система, е наистина уникална. Османските завоеватели толерират представителите на юдаизма и християнството по един изключителен начин в епоха, когато толерантност в Европа почти не съществува. Нека само си припомним как християните-католици се отнасят към православните християни по време на кръстоносните походи и по-специално при разграбването на Константинопол и остатъците от Източната римска империя в края на ХІІ и началото на ХІІІ век. Календарът на Православната църква е изпълнен с мъченици, духовници и миряни жертви на католическата жестокост. Неслучайно православните от това време считат християнска католическа Европа за по-голям враг от мюсюлманските нашественици.
Два са основните компоненти на османската толерантност: практичност и добра воля. За империята това е единственият разумен начин за контрол на своята огромна територия с преобладаващо християнско население. И тази практичност намира своята реализация в системата „милиет”, чиято основна задача е да запази представителите на различните религии, традиции и езици, доколкото е възможно разделени, избягвайки по този начин религиозни конфликти и възможност за масово въстание срещу султана и империята. Това е причината за обособяването на „милиет” квартали в големите градове, където представителите на различните милиети живеят разделено, както и обособяването на „милиет” селища, извън големите градове, като единственото място, където представители на различните милиети обикновено се срещат, е пазарът.
Местното управление на милиета се осъществява от представителите на османската власт и от религиозните съдии, които разглеждат гражданските и криминалните дела, в които има замесени мюсюлмани и немюсюлмани. Същевременно юдейските и християнските религиозни водачи събират налозите от своя милиет, като имат и правомощия да изпълняват ефективни управленчески функции на местно ниво. Когато двете управленчески системи работят в координация, животът в милиета протича мирно и без сътресения. Когато обаче системите започват да си съперничат, животът в милиета се превръща в кошмар. Точно такава атмосфера на несигурност става емблематична за последните два века от съществуването на Османската империята, когато тези, които могат да си го позволят, търсят прекия патронаж на властимащите, за да защитят себе си и интересите си. С малки изключения, като случая споменат по-горе, управляващата класа се намесва в живота на милиета рядко и като правило тогава, когато лидерите на милиета не са способни да осигурят плащането на данъците или сигурността на подчинените си.
Няма да е пресилено ако кажем, че религиозната толерантност е фундамент за съществуването и управлението на Османската империя. За сравнение, почти във всички европейски християнски страни само допреди малко повече от век единственото допустимо изповедание е християнството, при това не всяка форма на християнството, но само в конфесията приета официално от управляващия елит на страната. Испанската инквизиция преследва, унищожава и принуждава много мюсюлмани, евреи, цигани и некатолици да емигрират. В католическа Франция държава и църква преследват и екзекутират хиляди албигойци, катари, тамплиери, хугеноти и т.н. само поради факта, че изповядват нещо по-различно от краля и папата. От посочените примери се вижда колко несравнимо по-високо е нивото на религиозна толерантност в Османската империя. Не само различните християнски деноминации и юдаизмът, но и форми на неортодоксалния ислям са допускани да практикуват вярата си.
Но след всичко казано дотук не бива да оставаме с впечатление, че османската религиозна толерантност е перфектна и има същото съдържание, каквото влагаме в това понятие днес. Османската империя в пълния смисъл на думата е мюсюлманска, ето защо автономията и плурализмът на системата „милиет” ни най-малко не унищожава или редуцира превъзходството на исляма и управляващата класа. Всеки милиет има правото да се занимава с религиозните въпроси, засягащи Църквата и свещенството, както и с въпросите, отнасящи се до отделния индивид или семейство като брачни дела, разводи, наследство и т.н. Но въпросите, засягащи пряко или косвено империята като търговските и икономически дела, законност и ред, както и повечето наказания за извършени закононарушения са оставени извън прерогативите на милиета.[9] Немюсюлманското население е натоварено със специални данъци и повинности, като при това са му наложени специфични ограничения на личната свобода. Така например в съдилищата показанията на един мюсюлманин винаги са с по-голяма тежест от тези на немюсюлманите. Браковете между мюсюлмани и немюсюлмани се считат за нелегитимни, като се допуска в редки случаи сключването на такъв, но само между мъж мюсюлманин и жена немюсюлманка, което предполага, че децата от брака ще бъдат мюсюлмани, а мюсюлманското наследство няма да отиде в ръцете на неверниците.
Един от най-тежките налози за немюсюлманите в империята е насилственото събиране на момчета за военна или гражданска служба. Тази практика позната още като „девширме” или „кръвен данък”е една от причините в подсъзнанието на християните, които живеят в пределите на империята да останат дълбоко негативни нагласи спрямо мюсюлманите.[10] Налогът „девширме” е въведен още от султан Мурад І (1359-1389) и впоследствие се превръща в регулярна практика за империята. Физически най-здравите и красиви християнски деца-момчета на възраст между 8 и 18 години са насилствено събирани, обръщани в исляма и изпращани в столицата на империята (понякога и в Бурса), за да получат специално образование. Повечето от тези деца не се срещат никога вече със семействата си. В рапортите на мнозина западни посланици и пътешественици от ХVІ век са описани жестокостите на османските служители извършвани по време на събирането на налога.[11] В зависимост от конкретните нужди на империята „девширмето” се събира веднъж на 3, 5 или 7 години. Децата винаги са най-голямата ценност за балканските семейства, това е вероятно една от основните причини много от положителните характеристики на „милиет” системата да бъдат забравени, за да се съхрани единствено ужасната памет за „кръвния данък” в съзнанието на християните. Примерът от Босна обаче, чието население масово приема исляма, показва, че за тези, които трудно изхранват семействата си, „девширмето” е единственият шанс не само да намалят броя на изхранваните деца, но и да им дадат едно високо образование и сигурен старт в живота. Запазени са сведения за това, как босненци умоляват султана да запази за тях специалната привилегия „девширме” и след приемането им в исляма.[12]
Османската империя дава много по-големи възможности за кариера на мюсюлманите в сферата на държавното управление и администрация. Това безсъмнено фаворизира мюсюлманите за сметка на немюсюлманите. Управлението на многобройното християнско население на империята, изисква и довежда до там, че почти цялото мюсюлманско население на империята по един или друг начин е включено в механизмите на властта. Всеки мъж мюсюлманин е войник, докато с много малки изключения[13] немюсюлманите нямат право да носят оръжие. Един интересен и малко известен факт е този, че повечето възстания на поробеното балканско християнско население са потушавани още в зародиш от техните съграждани мюсюлмани, като намесата на редовната армия е необходима в много редки случаи.[14] Красноречив пример е Априлското въстание, където редовната османска войска се намесва по-скоро, за да спаси християнското население от безчинствата и жестокостта на башибозука. Този пример ясно посочва, че толерантността прокламирана от официалните власти не означава изчезване на предразсъдъците и взаимните подозрения между мюсюлманите и другите милиети на империята. Мюсюлманите винаги са привилегированото население на империята, с много по-големи права и отговорности от немюсюлманите. Тоест, толерантността на Османската държава към немюсюлманите в никакъв случай не означава равноправност с мюсюлманите.
Системата „милиет” е прагматична и ползотворна за своето време. Тя работи перфектно през първите два века на османското господство, но по-късно, когато започват първите военни неуспехи на безупречната дотогава османска военна машина, делението в държавата на мюсюлмани и немюсюлмани води до подтисничество и сблъсъци. При това мюсюлманите винаги са в по-изгодна позиция, когато трябва да защитят интересите си. Затова винаги, когато централната власт губи контрол над периферията на държавата, започва масово ограбване на християнското население от страна на местните феодали.
Тук може да приведем един красноречив пример: на немюсюлманите е позволено да живеят съгласно предписанията на тяхната религия, стига това да не провокира мюсюлманите. В периодите на политическа и икономическа криза и по специално през ХVІІ и ХVІІІ век, когато упадъкът и дезинтеграцията на империята са вече в ход, местните феодали интерпретират по начин изгоден за тях условието „стига да не провокира мюсюлманите”. Историческата памет пази стотици истории за манастири, църкви и църковно имущество, разрушени или продадени от местните феодали. Много от тези истории намират своето потвърждение в неотдавна разкрити и публикувани официални фискални документи на империята. Между балканските християни се е съхранил споменът за различни безумия и прищевки на местните паши като например „данък за износените зъби”. Всяко домакинство посетено от местен феодал е длъжно да осигури за него и придружаващите го храна и подслон, както и да заплати данък затова, че гостоприемството им е довело до износване зъбите на гостите.
Предписанията на ислямския закон и правилата на милиета често се оказват нещо съвсем различно от това, което реалният живот представлява. Ето защо е труден за отговор въпросът: ако условията на живот за двете групи мюсюлмани и немюсюлмани са сходни, защо толкова много християни предпочитат да приемат исляма? Повечето изследователи посочват като основна причина за този процес икономическите и финансови интереси. „В действителност само този, който е или който става мюсюлманин може да се възползва от всички възможности, които империята предоставя. Произходът е без значение, определящото е да бъдеш мюсюлманин, да говориш турски и да имаш определена дарба”.[15] Всичко казано дотук за предимството да бъдеш мюсюлманин е вярно, „но не е вярно, че трябва да бъдеш мюсюлманин, за да натрупаш богатство в Османската империя. Имало е много богати търговци – гърци, арменци, българи, власи – които никога не се отказват от вярата си. Но също така е истина, че още от началото на ХVІ век трябва да си мюсюлманин, ако желаеш да направиш кариера в някоя от институциите на Османската империя.”[16]
Напрежение съществува не само между мюсюлмани и немюсюлмани, скоро след въвеждането на институцията „милиет” се появяват и първите вътрешно милиетски конфликти. При създаването на православния милиет гърците автоматично се оказват в много по-благоприятна позиция от техните славянски и арабски братя по вяра. Основната причина е патриархът на Константинопол, който става представител и отговорник за всички християни в огромната империя. Без изключение от самото зараждане до краха на империята всички патриарси са от гръцки произход. Скоро след установяването на православната патриаршеска институция патриарсите започват да подтискат своите не-гръцки пасоми. Повечето епископи славяни и голяма част от градското свещенство са заменени с гръцки клирици. Славянските книги се унищожават и една от основните цели на патриарсите и гръцкия клир е заличаването на славянската историческа памет.[17] Става така, че Османската империя предоставя изключителната възможност на Вселенската патриаршия да осъществи отдавнашната си мечта да получи и държи под контрол почти целия православен свят.[18] Такъв контрол дори и най-могъщите византийски императори не са могли да осигурят.
Това отношение към негръцките пасоми на патриаршията води до сериозни разделения вътре в православния милиет.[19] Кулминацията на това разделение е ХІХ век, когато империята е принудена да позволи разпада на православния милиет и създаването на гръцки, сръбски, български и т.н. милиети.[20] Подобно е положението и на несторианите, които са предадени под контрола на лидера на арменския милиет.
Погрешно би било да се обвинява султанът за така създалата се вътрешномилиетска обстановка. Като истински мюсюлманин вярата за султана е над всякакви етнически, езикови, расови и т.н. различия, нещо между впрочем важащо с не по-малка сила и за християните. За исляма турчинът или циганинът мюсюлманин притежават абсолютно същото достойнство като арабина мюсюлманин напр. Чрез системата „милиет” султанът въвежда това правило и за немюсюлманите, но поради различни причини то отказва да работи. Така напр. пълната свобода дадена на Константинополския патриарх по администриране на църковните дела не винаги се използва за благото на християните. Мнозина патриарси служат повече на елинистичната идея, отколкото на Христа. Те превръщат евангелските думи „... няма вече ни юдей, ни елин ... защото в Христа всички са едно”[21] във „в Христа всички трябва да са елини”.[22] Необходимо е обаче да признаем, че въпреки институционализирането на патриаршията в Османската империя и признатите й от султана и Високата порта права върху православния милиет, твърде често самото положение на патриарха е доста незавидно. Тези права и регламентирана чест, оказвана на патриарха, не са нищо друго освен протоколизиране на султанската милост. Ако султанът като абсолютен суверен и източник на всички права и всяка милост е на същото високо културно ниво като Мехмед ІІ, то тогава и правата на патриарха могат да бъдат зачетени.[23] Когато обаче султанското място се заеме от някой като Селим ІІ напр. правата на патриарха и милиета се редуцират почти до нулата и няма в империята личност или институция, която да може да ги възстанови.[24] Достатъчно красноречив е фактът, че от 159 патриарси за близо 500 години османско управление само двадесет и един умират от естествена смърт на своята катедра. Шест от тях са умъртвени, 27 сами абдикират, а 105 са принудително отстранени. Султанът може във всеки един момент да освободи станалия неудобен за него патриарх или епископ. Единици са тези, които могат да упражняват своите пастирски задължения за по-дълъг период от време в мир.[25] Разбира се трябва да отбележим, че тази намеса на светската власт в делата на Църквата също не е изобретение на Османската държава, а една от характеристиките на императорите от предислямския период, които често са използвали своята божествена власт за не чак дотам божествени дела.
Очевидно е, че няма начин да бъде задоволено желанието за самоуправление на всяка религиозна или етническа група, без това да предизвика принудително преселение и насилие. Ето защо единствената разумна алтернатива е да се потърси модел за мултиетническо и мултирелигиозно съжителство. Османската империя на базата на системата „милиет” създава един добър модел на мултирелигиозно съжителство в доста пъстроцветната си етническа и религиозна среда. Чрез тази система различните религиозни, а по късно и етнически групи се радват на относително голяма религиозна и културна свобода, както и на чувствителна административна, данъчна и правна автономия.
Не бива да се изкушаваме да търсим паралели и аналози на правилата и законите в Османската империя и съвременните концепции за справедливост, толерантност и защита на човешките права. Защото паралелът, който може и трябва да се направи, е между османския модел и този на съвременната му средновековна Европа. А едно такова сравнение показва, че османската система е много по-добра и справедлива дори от системата, съществувала в Европа през ХVІІ век.
И така, може да се обобщи, че османската система „милиет” е забележителна не с това, че е перфектна, а защото превъзхожда всички други съществуващи по това време. Мюсюлманите безсъмнено са първа класа население в империята си, но те оставят достатъчно място и свобода на немюсюлманите, за да упражняват своите религиозни задължения и културни традиции. По-късно с пробуждането на икономическата инициатива на Балканите, свързана с техническия прогрес, ограниченията, произтичащи от ислямското право за немюсюлманите ще предизвикат нови сътресения. Тази нова историческа реалност ще предизвика промени в системата „милиет”. През ХІХ век е публикуван небезизвестният „Хат-и Хумаюн”, станал юридическата база за тези промени.[26] Времето на добрия стар „милиет” принцип, групиращ хората по религиозен признак, е безвъзвратно отминало. Процесът на национално пробуждане и самосъзнание започва и провокира допълнително напрежение между членовете на един и същи милиет, за да стане малко по-късно главен движещ фактор на национално-освободителните движения, които от своя страна довеждат до разпадането на Османската империя и създаването на модерна Турция и националните балкански държави.


[1] Majer, H. The functioning of a Multi-ethnic and Multi-religious state: The Ottoman Empire. – Във: Ислам, Балкан и Великие силе (ХІХ-ХХ вв.), Београд: Историйски институт, 1997, p. 61.
[2] Османската администрация използва термина „милиет” основно за немюсюлманите, въпреки че в редки случаи имаме и официална употреба на термина „мюсюлмански милиет”. Виж по-подробно: Sugar, P. Southeastern Europe under Ottoman rule, 1354 – 1804. Seattle: University of Washington press, 1977, p. 44.
[3] Encyclopedia of Islam, t. VII, Leiden: E.J.Brill, 1993, p. 61-62.
[4] Ibid, p. 63.
[5] Вж. Masters, B. Christians and Jews in the Ottoman Arab world. The Roots of Sectarianism. Cambridge: Cambridge University press, 2001, p. 19.
[6] Ibid.
[7] По-подробно вж. Brande, B. and B. Lewis. Introduction. – In: Christians and Jews in the Ottoman empire, ed. B. Braude and B. Lewis, vol. 1, New York and London: Holmes and Meirs publishers, 1982, p. 1-34.
[8] Inalcik, H. The status of the Greek Orthodox patriarch under the Ottomans. – Turcica, 21-23, 1991, p. 408-409.
[9] Karpat, K. An Inquiry into the Social Foundations of Nationalism in the Ottoman State: From Social estate to classes, from millets to nations. Princeton: Princeton university press, 1972, p. 36.
[10] За повече информация по въпроса за налога "devshirme" вж. B. Braude and B. Lewis. Introduction. – In: Christians and Jews in the Ottoman empire, vol. I, p.15.
[11] Много полезна колекция материали по въпроса може да бъде намерена в: Alberi, E. Relazioni degli Ambasciatori Veneti al Senato Firenze. 1840, serie III, vol. I.
[12] Majer, H. The functioning of a Multi-ethnic and Multi -religious State..., p. 62-63.
[13] Съществували са специални категории християнско население, на които османското правителство възлага специални задачи и поради тази причина им е разрешавано да носят оръжие. Дервентджиите са една от тези специални категории хора, имащи задачата да охраняват труднодостъпните и опасни проходи и пътища. Друга военизирана християнска група население е тази на арматолиците, въоръжена охрана, която заедно с мюсюлманите служи за охрана на укрепените селища във вътрешността на империята. Виж по-подробно например: Velkov, A. "Инье" в османской военной организации. – Във: Ислам, Балкан и Великие силе (ХІV-ХХ век), Београд: Историйски Институт Сану, 1997, p. 113-114; Kiel, M. Art and society of Bulgaria in the Turkish period. A sketch of the economic, juridical and artistic preconditions of Bulgarian post-Byzantine art and its place in the development of the art of the Christian Balkans, 1360/70-1700. Maastricht: Van Gorcum, 1985, p. 56-120.
[14] Виж например: Стоянов, З. Записки по българските въстания. С., 1978; Мутафчиев, П. История на българския народ. С., 1943.
[15] Majer, H. The functioning of a Multi-ethnic and Multi-religious State..., p. 62.
[16] Malcolm, N. Bosnia. A short history. London, 1994, p. 52 f.
[17] Zernov, N. Eastern Christendom. A study of the origin and development of the Eastern Orthodox Church. London: Weidenfeld and Nicolson, 1961, p. 193.
[18] Clogg, R. The Greek Millet in the Ottoman empire. – In: Christians and Jews in the Ottoman empire. Ed. B. Brande and B. Lewis, vol. 1, New York: Holmes and Meir Publishers, 1982, p. 185.
[19] Ibid, p. 187-189.
[20] Ibid,. p. 194; Koev, T. The Bulgarian patriarchate. – In: Martyria/Mission. The witness of the Orthodox Churches today, ed. Ion Bria, Geneva: World Council of Churches, 1980, p. 104.
[21] 2 Гал. 3:28.
[22] Виж по-подробно: Schmemann, A. The historical road of Eastern Orthodoxy. London: Harvill press, 1963, p. 280; Clogg,R. The Greek Millet in the Ottoman empire... p. 185-207.
[23] Вж. Braude, B. Foundation Myths of the millet system. – In: Christians and Jews in the Ottoman empire, ed. B. Braude and B. Lewis, vol. I, New York: Holmes and Meier publishers, 1982, p. 74-81.
[24]По-подробно вж. Schmemann, A. The historical road... p. 273-276.
[25] Zernov, N. Eastern Christendom... p. 135.
[26] Khalaf, S. Communal conflict in nineteenth-century Lebanon. – In: Christians and Jews in the Ottoman empire, ed. B. Braude and B. Lewis, vol. II, New York: Homes and Meier publishers, 1982, p. 123-124.


Автор: Венцислав Георгиев Каравълчев
Статията е публикувана в:
сп. Богословска мисъл 1-4, 2006
( Университетско изд. "Св. Климент Охридски" )