Православната мисия в Африка

.

Автор: Венцислав Каравълчев

Публикувано:  сп. Християнство и култура, бр. 95, 2014 г.

Християнството прониква на африканския континент още в годините на Христовата проповед. Сам Христос стъпва в Африка още в началото на земния си път. Светото семейство е принудено да бяга в Египет, за да избегне гонението на Ирод. Впоследствие св. ап. Марк става пръв епископ на Александрийската църква. Светото предание на Църквата обаче пази и един друг спомен, който по-късно Римската църква се опитва да омаловажи и заличи, за да наложи версията за 20-годишното светителстване на  св. ап. Петър на катедрата в Рим. Това съхранило се и до днес предание, което има своите основания и доказателства, сочи като пръв епископ на Христовата Църква в Александрия апостол Петър, а не апостол Марк, който днес е посочван като първосветител на Египет и Африка във всички авторитетни справочници и изследвания по темата. Палестина и Египет са двете единствени страни, които Сам Господ Иисус Христос освещава с присъствието си след Своето Въплъщение и Рождество. Ето защо е съвсем естествено и дори наложително, те да се радват на специалното внимание на апостолите и Църквата.

Александрийската патриаршия заема централно място в градежа, устройството и управлението на раннохристиянската църква. През първите векове тя е крепост на апостолската вяра. Нейни предстоятели са били св. Климент Александрийски, св. Атанасий Велики, св. Кирил Александрийски. В Египет се ражда и работи Ориген. Александрийската църква е дала едни от най-големите аскети и подвижници на Църквата. Именно в Африка, в земите на Египет се заражда монашеството. Негов основател е св. Антоний Велики, следван от другите велики египетски подвижници св. Макарий Велики, св. Пахомий Велики, св. Макарий Александрийски и т.н. Огромният авторитет, който има и гради Александрийската църква, я поставят на второ място в диптисите на ранната Църква, веднага след Римската. Това статукво се изменя едва след утвърждаването на Константинопол като нова столица на Римската империя и централното място, което той започва да заема в живота на Църквата от V век нататък. Разделението на Църквата вследствие на монофизитската ерес, към която се присъединява голяма част от населението на Египет, способства за упадъка на египетското християнство и въобще на християнството в Африка.

Отпадането в монофизитство е последвано от нов, още по-тежък удар за християните в Африка. Арабското нашествие и завладяването на древните християнски центрове в африканския север от мюсюлманите. През ХVІ в. земите на Египет и африканският север влизат в пределите на Османската империя. Арабското и последвалото десетина века по-късно османско завладяване довежда до ислямизиране на голяма част от населението там. Подобна е съдбата и на другите големи раннохристиянски общности и държави в Африка - Етиопия, Картаген, Ипон, Тагаст.

Християнството започва отново да се връща в Африка, както и да прониква в нови територии, където е било непознато дотогава, заедно с първите европейски ловци на роби, търговци и колонизатори от края на ХV в. Тук заедно с португалците, белгийците, испанците, французите, немците и др., но най-вече англичаните, които успяват да подчинят на британската корона голяма част от Африка, започва и една бавна евангелизация. Темповете до края на ХІХ и дори до средата на ХХ в. са действително много бавни. Така например, според изнесените данни на  конгреса „Религията в контекста на глобализацията” в Мароко през 2012 г, в началото на ХХ в. (около 1900 г.) в Африка е имало десет милиона християни, докато през 2012 г. техният брой е вече петстотин милиона.

Според данните, предоставени на същия конгрес, християните в Африка днес съставляват 46,53% от африканското население, мюсюлманите чувствително са намалили своят брой до 40,46%, а изповядващите традиционните африкански религии са 11,8%. В началото на миналия век африканските християни са били 2% от цялото население на земята, а днес те са 20%, като тенденциите са след десет години те да бъдат най-голямата континентална общност в лоното на християнството, изпреварвайки чувствително Европа и Америка. Малко известен факт е, че днес има повече практикуващи християни в Африка, отколкото в Европа, например. Броят на християните непрекъснато расте най-вече за сметка на мюсюлманите. Независимо от насилието и огромния натиск, на който са подложени християните и въобще немюсюлманите в различни части и държави на Африка от страна на мюсюлманите, всеки час 667 мюсюлмани в Африка приемат християнството. Всеки ден 16 000 мюсюлмани стават християни (според други, неофициални източници дори до 100 000 души дневно приемат християнството). Всяка година между 6 и 20  милиона мюсюлмани стават християни в Африка. При положение, че населението на Африка е около един милиард души, сами можем да си дадем сметка за мащабите на обръщането към Христос на този континент. Разбира се, тук говорим въобще за християни в Африка, без да правим някакво разделение на деноминационен признак. Ако трябва такова разделение да бъде направено, то най-голям относителен дял в християнската общност ще имат принадлежащите към римокатолицизма – над 300 -350 милиона вярващи. Следва ги едно голямо по численост протестантско и англиканско мнозинство, което има над  100 милиона последователи в Африка.

Православните в Африка засега са все още незавидно малцинство на фона на останалите християнски деноминации от около 300 хиляди вярващи в Египет и близо 5 милиона вярващи (различните източници дават различни цифри, които понякога съществено се различават – от 3.5 до 6.5 милиона православни на африканския континент). Основното, най-крупно тяхно ядро е в Египет, но има и много по-малки групи, пръснати по целия континент. Трябва да отбележим е, че броят на православните също нараства с доста високи темпове през последните няколко десетилетия.

Причините за все още малкия брой православни в огромното християнско море на Африка са много и от различно естество. Можем да споменем само няколко от тях, които считаме за особено важни. На първо място това са историческите връзки и традиционно силната обвързаност на африканския континент със западния свят, в това число и Америка, чието население изповядва други, различни от православието християнски изповедания. До втората половина на ХХ в. православието е било абсолютно непознато в по-голямата част от континента. Начинът на проповед и мисия в православието също е много по-различен от този на римокатолиците и протестантите. Православието свидетелства преди всичко чрез своето богослужение, чрез архитектурата на култовите сгради и чрез лично свидетелство на самите вярващи. При липса на такива свидетелства православието трудно би могло да бъде почувствано, видяно, прието. Манастирите и монашеството са едно от основните мисионерски свидетелства на православната Църква. Засега извън Египет в Африка няма нито един православен манастир. В самия Египет православната Църква има три манастира - един в Александрия и два в Кайро. Въпреки това все повече монаси-проповедници от Света гора, както и от други манастири пътуват из Африка, прекарват различни по-дълги или по-кратки срокове сред африканското население и спомагат за разпространението на православието. Благодарение на тях, както и на други православни църковни съработници, има случаи на едновременно приемане на православието от цели села, общности, племена.

Започналото от втората половина на ХХ в. строителство на православни храмове, училища, болници и др. в различни градове и села на африканския континент спомагат много Благата вест за Христос да достигне до хората в своя автентичен, съхранен в православието вид.

Мисията и съпътстващите я дейности на африканския континент основно е в ръцете на Александрийската патриаршия, която разполага с твърде ограничен ресурс в сравнение със западните катехизатори. Въпреки това, както вече видяхме по-горе, последните 3-4 десетилетия са белязани със завидни успехи на православната мисия и значително увеличение на броя на православните пасоми (поне десет пъти увеличение в Африка). Бог, Който има грижата за всяка човешка душа, често, дори с помощта на чудото, докосва сърцата на местните хора, за да ги въведе в православната Църква. Например, случаят с отец Состен Клонга, който след дълга молитва измолва от Бога появата на извор в безводната пустош на с. Конябугуру в Танзания, а има и други случаи, когато Господ дава вода или храна на местното население след молитвите на православен духовник. 

Православните в Африка се обгрижват само от Александрийската патриаршия, която има 24 африкански епархии (25 с катедрата на Александрийския патриарх, който е и архиепископ на Александрия и Кайро) – а именно пет в Египет, както и в Конго, Етиопия, Тунис, Камерун, Уганда, Кения, Судан, ЮАР (две епархии), Танзания, Зимбабве, Мадагаскар, Замбия, Нигерия, Гана, Ботсвана, Бразавил и др. Нарастването броят на православните пасоми налага все по-често да бъдат откривани нови енории и епархии. Трябва да отбележим, че всички африкански епархии обхващат огромни пространства и включват обикновено територии на няколко държави, което възпрепятства много работата на архиерея. Често на митрополита или архиепископа на епархията се налага да прекарва голяма част от времето си по летищата, обхождайки своята епархия. Така например, Камерунска и Западно-Африканската епархия, която има за седалище град Яунде в Камерун, до скоро обхващаше територията на 22 държави. Непосилна за нормално обгрижване територия и първопричина за бързото увеличаване броят на новите епархии в Александрийската църква, както и броят на епископите и митрополитите. Според последните сведения, дадени от самата Александрийска патриаршия, в Африка днес има около 350 православни свещеника, които обслужват над 400 енории. Освен това Александрийската църква разполага с две подвория в Атина (Гърция) и едно в Москва (Русия). През 2010 г. по време на официалната визита на руския патриарх Кирил в Кайро, беше договорено  с предстоятеля на Александрийската църква Теодор ІІ съвместна александрийско-руска мисия в Африка и строителството на руски храмове там, където има рускоезично население. От една страна, това ще даде сериозен тласък на православната мисия в Африка, но от друга ще разпространи и в този континент проблемите за църковното обгрижване на вярващите „в диаспора”, при които водещо значение за църковната юрисдикция придобива етническият произход.

Алтернативата в търсене на алтернатива

.
Автор: Венцислав Каравълчев
Публикувано: http://dveri.bg/au96h

Или как се раждат "истинските Църкви"

Нашето време изпитва особена почит към „алтернативата” – да си алтернативен означава да се отделиш по някакъв начин от „масата”, да нарушиш скучната норма, която се следва от мнозинството по инерция и без творчески подход и по този начин да се отличиш. Да станеш личност. Това мислене особено е подхранено от комунистическото минало, когато наистина алтернативността бе в определена степен проява на независимата личност. Оттогава и до днес „алтернативният” избор носи своето почти дисидентско очарование. Това важи и за религиозния живот – повечето от сектантите у нас, особено в младежка възраст, правят своя избор, мотивирани от очарованието на отделянето от масата. Не може да очакваме и от православните християни автоматично да преобразяват духа на времето, в което живеем, затова стремежът към алтернативност е характерен и за църковния живот. Множество разколи са заченати на принципа „не искам да съм като другите, защото съм по-различен”. Религиозното дисидентство носи още по-голямо очарование, което е направо непреодолимо за онези, които ... не са познали очарованието на Христос. „Православните” разколници заместват очарованието да бъдеш Христов ученик с очарованието да бъдеш в алтернативна група на единомишленици. Това подхранва особено силно его-то, което все още не е изцелено от Божията благодат и търси да се отличи, да се о-личности по всякакви обходни пътища, освен по най-прекия: чрез непосредственото общуване с Личността на Иисус Христос.

Външните причини за изпадането в разкол на често и изрядни наглед духовници са най-различни. Историята обаче свидетелства категорично, че вътрешната причина в почти всички случаи е една. Неконтролируемо и некултивирано от Бога его, което не позволява на човека да изпита удовлетворение, кара го да превъзнася себе си, собственото си разбиране и собствената си правота над тази на Църквата. Печалното в повечето случаи е, че изпадналите в разкол рядко удържат победа над необуздания си, но и изключително префинен егоизъм, поради което трудно намират пътя назад, обратно в лоното на Църквата. Не случайно един от най-ярките покайни примери, които ни дава Христос е този от притчата за блудния син. Но самомнението на отпадналия от Църквата не му позволява да мисли в рамките на Христовата притча. За него Църквата е тази, която се е превърнала в блуден син, а сам той си е повярвал, че е православен герой, мъченик, който вече няма нужда от спасение, от Църквата, а сам спасява и сам се превръща в крепило на Църквата. Господ, разбира се, по Своята преголяма милост непрекъснато дава повод и събития на отпадналите да размислят, да осъзнаят грешката си, но често като че ли това още повече ожесточава сърцата им и вместо спирачка се превръща в допълнителен импулс за движение по опасно наклонената плоскост на гибелния път, наречен разкол. Самият факт, че повечето разколници рядко прекарват целия си живот в един разкол, а непрекъснато прескачат от разкол в разкол е достатъчно показателен за безпринципността, която доказва, че не любовта към Църквата и истината ги е ръководила при отделянето си от нея, а гордостта и самолюбието. Когато началният тласък на еуфорията и идеализма при отделянето в разкол свърши и на тяхно място се настанят прагматизмът, равносметката и съмнението, мнозина осъзнават своята наивност, но вместо да се върнат в майката Църква те се впускат в нови „духовни” приключения в търсене на най-чистото, най-истинското и най-православното православие. И всеки път, когато мъглата на еуфорията от поредното приключение се вдигне (ясен сигнал от Бога, че пътят, по който вървят, е гибелен), вместо да се върнат като блудния син, те продължават в безумно търсене на поредното приключение.

В България днес има няколко разкола на православна основа, всеки от които със своя предистория. За незапознати хора е много трудно да се ориентират в ситуацията и ако първата им среща с религията е именно чрез някоя разколническа общност, опасността да се оплетат в мрежите на църковни авантюристи е повече от реална. Още повече, че външно, същински вълци с овци кожи, авантюристите напълно копират външния вид на един православен йерарх. Днес на религиозния пазар у нас най-много вървят антикварните стоки. Всичко, което може да си сложи етикет с прозвището древно, автентично, старо, се котира високо и върви. А че вместо оригинал, наивният купувач може да купи евтина дрънкулка, изкуствено състарена от находчивите търговци – за това се замисляме, едва след като сме се излъгали. За това как се ражда една „старостилна” и „истинска” църква у нас, става дума и в този материал. В почти всички случай българските „истински християни” търсят легитимност отвън – от Гърция, Русия, а може и от по-далеч, според където се отвори вратичка.

Един такъв „духовен” авантюрист, за който прескачането от разкол в разкол вече се превръща в ежедневие е т. н. епископ (митрополит) Гервасий, ръкоположен за такъв от т. нар. синод на Инокентий.  Гервасий е на път да се превърне в едноличен български лидер по прескачане от разкол в разкол, при това явно ръководейки се не от някакви духовно-догматични съображения, а от най-прагматични. Само така може да бъдат обяснени заиграванията му ту със старостилните гръцки разколнически синоди, ту завръщанията му в новостилния политически разкол на Инокентий. През април 2002 г. първойерархът  на едно от десетките разклонения на разколническата старостилна гръцка църква на ИПХ („Истинските православни християни”) Калиник Ханиотис с титул митрополит на Ламия, посредством хиротесия приема в групата си Гервасий и му дава титула митрополит Сардикийски. До този момент Гервасий е епископ при Инокентий и се титулува Браницки. Това служи за импулс за създаването на „Автономна българска църква на ИПХ” в състава на калиниковския разкол. Новата авантюра на Гервасий обаче съвсем скоро е поставена под въпрос от самия Калиник (Ханиотис). Калиник е предполагал, че с присъединяването на Гервасий към неговата старостилна разколническа група, той ще прекрати общението си с новостилните разколници на Инокентий. Гервасий обаче продължава да си съслужава с тях и само няколко месеца по-късно Калиник прекратява общението си с Гервасий до изясняване на всички обстоятелства. Свещениците, които междувременно Гервасий е отделил от Инокентий за себе си, подобно на своя пастир се пръскат по други разколи. Една част от тях отиват при друг йерарх от калиниковия разкол – епископа на Солун Евтимий (Орфанос). Българското участие обаче скоро му изиграва лоша шега и той силно се копрометира с приемането в клира си на един низвергнат български свещеник, който има сключени три брака. Двама от свещениците на Гервасий пък след краха на калиниковската авантюра решават, че Балканите са твърде тесни за широки духовни изяви и се присъединяват към РПАЦ (Руската православна автономна църква), която се управлява тогава от Суздалския митрополит Валентин (Русанцев). Явно българското участие не носи късмет и на РПАЦ, съдейки по това, че Суздалският митрополит Валентин  е осъден на четири години условно за педофилия.

След неуспешното заиграване с гърка Калиник, Гервасий се връща в разкола на Инокентий. Миналата година (юли 2009 г.) около него се забърка поредният скандал, покрай големите очаквания за милионите евро, които ЕС уж щеше да присъди на разколниците. Тогава, въпреки явното нежелание на Инокентий, главният кукловод на разкола Камен Бараков побърза да  направи Гервасий Неврокопски митрополит, което разцепи допълнително потъващия кораб на разкола. Както „Двери” отбеляза по този повод тогава, Гервасий роди втори алтернативен синод. Инокентий и неговата дясна ръка в разкола Христо Латинов дори подадоха жалба срещу това деяние в прокуратурата.

Очакваните милиони евро обезщетения така и не се появиха, а и надеждите, че въобще някога нещо може да се появи, съвсем се изпариха. Това явно никак не се хареса на широкоскроения авантюрист Гервасий, който въпреки голямата си титла (Неврокопски митрополит) служи в един малък параклис „Св. Георги” между Банско и Добринище.

Вероятно това е основната причина от няколко месеца той отново да се впусне в поредното приключение. Изглежда Гервасий, по време на краткия си престой при калиниковците не си е губил времето, а е успял да се ориентира в обстановката и да създаде познанства. От няколко месеца той често напуска страната в посока Гърция в търсенето на средства и нов покровител и вече три пъти служи заедно (за последно са били на съслужение на 18 април 2010 г.) с един друг голям старостилен гръцки авантюрист, така наречения митрополит на Авлона и Виотия - Ангел (Анастасиу). Роденият през 1950 г. в Атина  Ангел (Николаос Анастасиу) започва църковната си кариера през 1975 г. в едно от многобройните разклонения на гръцкия старостилен разкол – този на  „флорентинския синод” на атинския архиепископ Хризостом ІІ (Киюсис). През 1995 г. недоволните от архиепископ Хризостом се отделят в друг синод - този на калиниковците по името на своя предводител, споменатия вече т. нар. митрополит на Ламия Калиник (Ханиотис). Ангел следва своя благодетел Калиник, който не закъснява да му се отблагодари. През 1996 г. той е ръкоположен от разколниците за епископ на Салона, а на следващата година става управляващ и на Авлона. През 2002 г. групата на Калиник (Ханиотис) го прави митрополит на Авлона и Виотия. През 2007 г. Ангел излиза от синода на калиниковците и създава собствена група известна като „Църква на истинските православни християни в Гърция на митрополит на Авлона и Виотия Ангелос”. Скоро след това (2008 г.) Ангел влиза със своята група  в пълно общение с една руска разколническа общност, наречена „Руски синод на Америка и Европа” председателстван от т. нар. митрополит на Милано Евлогий, която е известна също и като „Свещен Милански синод”. Впоследствие установява тесни отношения, включително и богослужебни с множество малки разколнически групи като „Православната църква на Италия” на митрополита на Равена Антоний (Де Росо),  с Черногорската православна църква, с Македонската и др. Така също той се намира в добри отношения с Украинската православна църква на патр. Филарет и редица други разколнически формирования. Грандоманията и влечението към лукса на митр. Ангел са добре известни не само в разколническите среди в Гърция. Построеният под негово ръководство манастир недалеко от Тива шокира дори непредубедените посетители. Огромни стени с височина над 10 метра плътно обграждат манастира от всички страни (пътувалите с кола или автобус вероятно са го виждали – намира се до самата магистрала /от лявата страна в посока Атина/ малко след разклона за Тива), а в самата църква всеки детайл от интериора е образец на ювелирното изкуство, но в случая често преливащ в кич. Мерките пък за сигурност при желание да се посети манастира граничат с тези на Израелското посолство в която и да е страна. Вероятно това великолепие не е останало незабелязано от българския му събрат в авантюрите Гервасий, който вероятно разчита, че влизайки в пълно общение с Ангел или преминавайки под крилото му ще може да раздели не само евхаристийната чаша, но и част от материалните му постъпления.

Историята без съмнение ще има своето продължение, групичките с прозвището „старостилци” и „истинно-православни” без съмнение ще продължават да се роят и, колкото и да е жалко, винаги ще се намират хора, които да попадат в мрежите им, водени от емоциите и невежеството си. Каква голяма мъдрост има в думите на стареца Паисий, който казвал на посетителите си: „Колко много ум е нужен днес, за да се спаси човек”.