Възникна грешка в тази притурка

Общо показвания

Listen to the music of Orthodoxy

събота, 31 октомври 2009 г.

Старецът Паисий: "Свещенството не е средство за спасение"

.

Автор: Старецът Паисий
превод: В. Каравълчев
публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/1371/48/

Отец Паисий, защо не приехте свещенически сан?

- Нашата цел е да се спасим. Свещенството – това не е средство за спасение.

А на вас не са ли ви предлагали да станете свещеник?

- Настояваха не един път. Когато живеех в общежителен манастир, ме караха да приема и свещенство, и велика схима. Но целта се състои в това, да станеш монах вътре в себе си. Аз съм се интересувал само от това – нищо друго не ме е занимавало. Още като юноша, мирянин, преживях някои чудотворни неща и затова, като отидох в манастира, си казах: “Това ми стига, за да живея по монашески”. Усилията си насочих натам и никога не ме е занимавал въпросът, кога ще ме пострижат във велика схима и ще стана ли свещеник.
Неотдавна в келията Панагуда, където живея, дойде един човек, който много настояваше да приема свещенически сан. Той даже ходи по този повод във Вселенската патриаршия, а когато на Света Гора пристигна представителство от Константинопол, той отиде при тях със същия този въпрос. Но архиереят му отвърнал: “Кажи го това на самия отец Паисий. За да не стане така, че ние да приемем решение за неговото ръкоположение, а той да избяга от нас”. И ето на, той идва при мен. Като го чух, чак му се развиках. Тогава той ми каза: “Стани най-накрая свещеник, за да можеш да четеш на хората дето идват при теб разрешителна молитва. Защото те като идват при теб, говорят не само за трудностите си, но и за греховете си. Нали ти ми се оплакваше за бъркотията, която настъпва от това, че хората по различен начин разказват за духовните си проблеми пред различните духовници? Не се ли е случвало, ти да им казваш да разкажат същото на своя духовник или архиерей, но те му казват само половината? Ето затова - стани сам духовник, изслушвайки греховете на хората, да им четеш и разрешителна молитва и така да получават хем прошка за греховете си, хем разрешение на духовните си проблеми.” Всичко това, бедният, го казваше с добри помисли, но то не беше за мен.

Отче, какво да прави човек, който чувства, че няма сили за свещенство, но другите го подтикват да приеме това служение?

- Трябва да им каже, какво мисли. Никого не могат да принудят нито към свещенство, нито към велика схима. Въпреки това, ако човек от послушание и със смирение приеме това, което му предлагат, ако към това прибави мъничко любочестие и мъничко любов, то Бог ще възпълни всичко останало. Освен това, хората притежават безпогрешен критерий: те познават този, който е станал свещеник от любов към Бога и за служение на Църквата Му. Защото има и такива, които искат да станат свещеници от похот и от славолюбие. Ако такива свещеници изпаднат в някакво затруднение, много ще се измъчват, тъй като Христос няма да им помогне, докато не се смирят и покаят. Ако човек иска да стане свещеник, без да преследва никакви мирски цели, в момент на опасност Христос ще му помогне. Но по принцип духовният закон е такъв: другите трябва те принуждават към свещенство, те трябва да са го поискали, трябва да го е поискала Църквата. Тогава теб ще те покрива Христос и ако ти се окажеш в трудно положение, в твоя защита ще застанат мнозина и сам Христос ще ти помогне.

Макар и рядко, но се случва някои да приемат свещенство не по духовни съображения. Аз за такива въобще и не говоря. Повечето хора приемат свещенство с добро разположение. Но после започва своето дело дяволът и виждаш, как у отеца се появява любов към славата, страстно желание за получаване на по-висок сан и той забравя за всичко. Някои стигат дори дотам, че използват хора, приятелства, посредници, за да бъдат назначени за настоятели (председатели) на храма, за да станат архиереи, да получат някаква църковна длъжност... Започват заради Христа, завършват заради златния кръст... Златни кръстове, златни митри, брилянтени панагии... Всичко, освен това, което е единствено потребно. Как само ни лъже дяволът, ако не внимаваме!

А какво иска Бог от свещеника и какво искат от него хората?

- Това, което Бог иска, е толкова голямо, че по-добре не питай за него. А относно това, какво искат хората... Някога, свещениците са се подвизавали, били са святи и хората са благоговели пред тях. А днес искат от свещеника две неща: да не бъде сребролюбец и да има любов. Ако хората намерят у него тези две неща, те го считат за свят и тичат към църквата. А щом бягат към Църквата, се спасяват. После Бог, по Своето снизхождение, спасява и свещеника. Но при всяко едно положение, свещеникът трябва да има голяма чистота.

Дяволът се старае да обезсили монаха чрез ропот и недоволство, за да може да го разстрои и молитвата му да се лиши от всяка духовна сила. За да има монахът благодатта на Светия Дух, той трябва да е истински монах. Само тогава той притежава някаква от Бога дадена власт и с молитвите си помага на хората успешно. Но свещеникът, даже когато не се намира във високо духовно състояние, пак помага на хората – чрез властта на свещенството, която му е дадена. Помага им като извършва Тайнствата, служи молебени, треби, изпълнява другите свещенически задължения. Даже човек да убие, тайнствата му са действителни, до момента, когато не му забранят да свещенодейства. Но ако свещеникът пребивава във високо духовно състояние, то той помага много повече на хората.

Като отговарям на свещеници, които ме питат как могат да помогнат на своите енориаши, подчертавам едно – трябва да се стараят да работят над себе си. Да изпълняват молитвеното си правило, но да не се ограничават с него. Нужно е да се трудят духовно “свръх нормата”, за да имат винаги някакви духовни запаси. Духовната работа над себе си – това е едновременно и незабележима работа с нашите ближни, защото добрият пример говори сам за себе си. Хората като виждат доброто, му подражават. А като му подражават, се изправят. Ако не натрупаме духовно богатство, така че да живеем на “духовните проценти”, когато ни се наложи духовно “даром” да работим за другите, ще бъдем най-нещастните и достойни за съжаление хора. Затова не трябва да мислим за работата над себе си като загубено време – каквато и да е тази работа – кратка, дълга, потоянна или докрая на живота ни. Защото това тайнствено дело притежава свойството тайнствено да проповядва Словото Божие в душите на хората. Божият човек, който има благодат, предава Божествената благодат и на другите, като променя плътските люде. Като ги освобождава от робството на страстите, той по този начин ги приближава до Бога и те се спасяват.

четвъртък, 29 октомври 2009 г.

Първият Христов мъченик– св. Стефан

.

Автор: Св. Йоан Златоуст
превод: В. Каравълчев
публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/1456/171/

Да увенчаем с цветя похвалата за Стефан и да го обсипем с рози и хвалебни песни. Сам той вече се увенча с победните награди на вярата. Въпреки че е написано: И не бойте се от ония, които убиват...(Мат. 10:28), привързаността към тялото се преодолява трудно. Но когато този юноша решил да приеме венеца на мъченичеството, всяка трудност изчезнала; той напълно победил страха. Не се боял от яростта на първосвещениците, не се уплашил от дързостта на свещениците, не се ужасил от словата на старейшините и не се смутил от заплахите на книжниците, нито от речите на лъжесвидетелите, а с някаква благородна решимост бързал на борба за Христа. Кой от смъртните ще отдаде достойна похвала на падвижника? Кой от човеците ще оплете венец съответстващ на неговия подвиг? Какъв език може да обясни славата на победителя? Кои уста могат да възхвалят подвига на Стефан? На земята се подвизавал той, а отправял взор в небесата, със смъртни беседвал, а се причислил към безсмъртните, с човеци се борил, а ликувал с ангелите...
Сега, когато Стефан отвори дверите на мъченичеството, всяка възраст нека бърза към мъченическия подвиг. Първи Стефан се противопоставил на тирана, първи удържал над него победа, първи положил началото на този добропобеден подвиг, първи за Христа претърпял страданията Христови, показал на смъртните как се побеждава смъртта...

А Стефан, изпълнен с вяра и сила, вършеше големи чудеса и личби между народа (Деян. 6:8). Благодатта на Духа увличала Стефан към все по-голямо и по-голямо преуспяване в добродетелта, защото безпределността на неговата вяра възбуждала в него ревност. Поставен за дякон, той се явил мъченик, назначен да се грижи за вдовиците, той употребил благодатта за чудеса; бил назначен за служител на трапезите, а станал извършител на чудеса. «А Стефан, изпълнен с вяра и сила». Той за демоните приготвил сълзи, а за хората радост, ставайки вожд на сражаващите се за Христа. Който и да предприеме сега борба за Христа, има в Стефан учител, който и да тръгне към подвига на мъченичеството, той ще подражава на Стефан. Стефан – началник на подвизаващите се за Христа, Стефан – основание на умиращите за Него...

Като станаха някои от синагогата, тъй наречена синагога на либертинци, и от тая на киринейци, александрийци и на тия, що бяха от Киликия и Асия, влязоха в препирня със Стефана (Деян. 6:9). Защо, - казват те, - младежо, оскърбяваш Божеството? Защо с хитри думи убеждаваш хората? Защо вълнуваш народа със съблазнителни чудеса? Тайният смисъл на подобни въпроси бил такъв: според теб, този, когото е родила Мария, е Бог? Син на човек в плът – Създател на света? Не е ли Витлеем Неговата родина, а Назарет мястото на Неговото възпитание? Твоят Бог се е родил на земята, като немощен младенец, завит в пелена и лежал в ясла, бягал от разгневения Ирод, приел кръщение от Йоана, страдал от глад и жажда, чувствал умора и сън, бил хванат и не могъл да избяга, бил бичуван и не могъл да се оправдае, бил пригвозден на кръста и не могъл да се освободи; самият Негов край е позор и проклятие. Той бил погребан в гроб, а мечтаел да бъде в небесата. Във всичко подобен на смъртните, въпреки че проповядвал безсмъртие. И така, Бог – според теб – се е съгласил да претъпрпи всичко това? Бог не заповядал да умъртвят и сам не умъртвил тези, които вдигнали срещу Него ръце? Не ги поразил с внезапна смърт? Избери едно от двете: или остави всички тези заблуждения или умри с Неговата смърт...

И като го изведоха вън от града, хвърляха камъни върху му; Деян. (7:58). Където царя са разпънали, там и воина убиват с камъни. Но и под ударите на камъните борецът победоносно тържествувал и с такива възгласи се обръщал към Създателя: «Господи Иисусе, приеми духа ми» (Деян. 7:59). «Господи Иисусе, Който по волята на Отца прие страданията, Който по решение на Родилия те претърпя смърт, приеми духа ми»! Вземи от тялото душата ми, отнеси оттук безтелесното, «приеми духа ми» увенчан с всякакви добродетели, «приеми духа ми»! «Пътя свърших, вярата опазих» (2 Тим. 4:7) и сега моля «приеми духа ми»! Понеже съм облечен в тленно тяло, страхувам се; понеже съм облечен в земна плът, боя се – да не погубя своя труд след всичките трудове. Треперя – да не остана след борбата неувенчан, след подвизите да не загубя наградата. «Приеми духа ми»! Дяволът ще бъде огорчен, че се е лишил от победата, началникът на злобата ще плаче, че е загубил от смъртен. Безтелесните ще скърбят, че намиращите се в плът се смеят над страданията. «Приеми духа ми»! «И, като коленичи, викна с висок глас: Господи, не зачитай им тоя грях» (Деян. 7:60)! За праведниците смъртта е сън, краят да мъдрите е успокоение. И затова смъртта е сън, защото като от вцепенение пробуждащите се от смъртта за възкресението праведници, ще се наслаждават на вечни блага. Да бъдем и всички ние участници (в тези блага), по благодатта и застъпничеството на Христа, чрез Когото и с Когото е славата на Отца в Светия Дух Утешител, изначално, сега и винаги, и во веки. Амин.

Превод: Венцислав и Стефан Каравълчеви

Бракът - неудобното тайнство?

.

Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/10106/118

Св. Григорий Богослов: "..Защото не ви предписваме закон, но ви даваме съвет"
Свидетели сме на поредното прибързано и, струва ми се, недобре обмислено предложение (решение) на Св. Синод на БПЦ – да бъдат съкратени до минимум дните, в които може да бъде извършвано тайнството Венчание, което де факто е вече в сила с промените, отразени в новоиздадения църковен календар. Не знам какви са подбудите, стоящи зад това решение, но беше редно приелите промените да обяснят, от какво са наложени те. От изтеклата в медиите информация, както и от разясненията, които „в движение” се опитват да направят някои наши архиереи и църковници, се вижда, че и те самите нямат яснота по въпроса и често се налага да се крият зад общи, мъгляви дежурни фрази от рода „понеже това повеляват правилата, каноните... традицията на Църквата”, допълнено с богословски непонятните твърдения „събота е ден на мъртвите”, „сряда, петък и събота са кръвни дни” и др. Общото позоваване на канони и правила може и да удовлетворява някои от вярващите, но последните години показаха, че в Църквата ни расте едно ново, високо образовано и любознателно поколение, което е особено подозрително и чувствително към подобен род опити за размиване на проблема и бягане от същността му. Това са хора израснали и израстващи в реалиите на съвременното общество, което търси и дава конкретни отговори на въпросите, които го вълнуват и пряко засягат. За това поколение каноните и правилата не са разтеглива до безкрайност абстракция, а живият опит на Църквата, изразен в конкретни решения по проблеми, възниквали в живота на християнската община през вековете.

И тези хора очакват да чуят от тези, които са призвани да бъдат пазители на тази чистота на вярата, кои точно канони и правила са предизвикали тази неочаквана промяна, какво е тяхното съдържание, обосновка, тълкувание. Защото от досега направените в медиите изявление, човек остава с впечатлението, че не само се унизява това велико тайнство на любовта, но и се принизява до едното ядене, пиене и удовлетворяване на половия нагон. Подобно отношение кара мнозина да мислят, че Църквата гледа на тайнството Венчание (Брак) като на нещо второстепенно, не докрай благочестиво, което се благославя по някакво крайно снизхождение.

Една подобна стъпка, ограничаваща до минимум дните, в които може да се извърши тайнството Венчание, само засилват подобни подозрения. Защото, ако само яденето и пиенето, тоест веселието, са в основата дните за извършване на тайнството да бъдат съкратени, то какво да кажем за тайнството кръщение? В последните години сме свидетели на такива пищни кръщелни и следкръщелни пирове, които често засенчват сватбените трапези! Но засега няма ограничения за времето, в което може да се извършва тайнството Кръщение и слава Богу! Тогава? Съвсем естествено изниква подозрението, че основната причина за забраната е брачното ложе, съпружеската близост, новото интимно съжителство, започващо с „първата брачна нощ”. Подобни твърдения обаче са в пълно противоречие с ап. Павловите думи „Бракът е нещо честно у всички, и брачното легло – чисто” (Евр. 13:4); „чрез лицемерието на ония, които говорят лъжа и имат жигосана съвест, които забраняват да се встъпва в брак” (1Тим 4:2-3). Трябва ли да си затваряме очите и за очевидния факт, че „първата брачна нощ” в повече случаи е консумирана много преди брака, че според статистиката 90% от нашите деца започват половия си живот на 13-14-15 годишна възраст? Няма ли да е много по-добре тогава, вместо да забранява и ограничава, Църквата ни да се заеме с основното „Идете, научете всички...”(Мат. 28:19)?

Със съжаление трябва да отбележим, че учението за брака остава най-слабо богословски разработено тайнство в православието в сравнение с останалите тайнства. Непонятно защо, богословите избягват да говорят за това велико тайнство на любовта, което прави мъжа и жената една плът, едно цяло (Марк 10:8). Тайнство, в което човешката любов се благославя от Този, Който е самата Любов. Случайно ли е това, че сам Господ Иисус Христос извършва първото Си чудо на сватбеното тържество в Кана Галилейска (Иоан 2:11), че св. ап. Павел сравнява тайнството на любовта с Христос и Църквата (Ефес. 5:23)? Крайно време е, да бъдат отхвърлени всички предразсъдъци и негативи, натрупали се с времето върху това тайнство и да се остави то да засвети с истинския, непринуден и уникален блясък на съчетаващата се любов. Необходимо е на всички християни, които са решили да встъпят в доброволно законно съжителство пред Господа, ясно да бъде обяснено значението на думите „брачното легло е чисто” (Евр. 13:4) и да се спре със спекулациите от някои крайно „благочестиви” пиетистки кръгове, които превратно тълкуват думите на апостола и се опитват да внушат, че брачното ложе е чисто само „при определени условия”! Трябва ясно да се каже, че в тези думи на апостол Павел условности няма - „брачното легло е чисто” и неговата чистота не зависи от честота на интимните контакти, нито от начина на интимна близост, но единствено от любовта и уважението между двамата съпрузи. Църквата дълбоко уважава тайнството на любовта и свободата на интимност на сключилите брачния съюз. Затова и не издава предписания каква точно трябва да бъде интимната близост, а само констатира „брачното легло е чисто”, като оставя съпрузите взаимно, според съвестта си, да водят сексуалния си живот. Най-яркото свидетелство, че в църковното отношение към законните брачни отношения няма и сянка от негативизъм е фактът, че в Новия Завет и патристичната литература Христос многократно е наричан младоженец и жених на Църквата, а тя - Негова невяста. Ето защо е крайно време църковното ни общество да се освободи от предразсъдъците, насаждани от съмнителни „старци” и „ревностни не по разум” хора, които несъзнателно разпространяват гностични възгледи за брака и сексуалния живот в семейството, определяйки го, меко казано, като допустимо зло, необходимо само и единствено за продължаването на рода! Колко красиво и лаконично ап. Павел, който сам пребивава в девство (1Кор. 7:7), пише за брака и брачните отношения:

„Мъжът да отдава на жена си дължимата любов; също и жената - на мъжа. Жената не е господарка на тялото си, а мъжът; също и мъжът не е господар на тялото си, а жената. Недейте се лишава един от други - освен по съгласие за някое време, за да пребъдвате в пост и молитва; след това бъдете си пак заедно, за да ви не изкушава сатаната, поради вашето невъздържане” (1Кор.7:3-5).

При това, уважавайки свободата на всеки, допълва: „Това обаче казвам като съвет, а не като заповед” (1 Кор. 7:6)

Тук трябва да внесем и няколко необходими разяснения, за да може читателят да се ориентира по-добре в думите на апостола и в смисъла, който влага в тях. „Дължимата любов” е свободен превод на „съпружески дълг”. В латинския превод буквално “Uxori vir debitum reddat” – (това, което) жената е длъжна да даде на мъжа. Латинският превод е важно пояснение, защото трябва да се има предвид, че дори до края на ІV в. се запазва континюитета между късноантичната и раннохристиянска идеология и практика на брачните отношения и по този начин, римското класическо разбиране за брака е било прието от Църквата. Много интересен момент се съдържа в думите на апостола: „Недейте се лишава един от други - освен по съгласие за някое време, за да пребъдвате в пост и молитва”. Думата „пост” е късна добавка, вероятно с цел усилване аскетическия подвиг, в най-ранните ръкописи тя липсва! Появява се в апостолската фраза чак при св. Йоан Дамаскин. Тоест хубаво е, когато се осланяме на този текст от ап. Павел в подкрепа на поста и каноничните постановления за брака, които уж произтичат от думите му, да имаме предвид, че „пост” липсва в неговите думи от 1Кор.7:3-5! Това е важно, защото мнозина в Църквата ни приемат, че правилото за съпружеско въздържание по време на пост трябва да бъде свързвано точно с тези думи на апостола.

Няма и намек за пост и в третото правило на св. Дионисий Александрийски (260), който цитира думите на ап. Павел и косвено потвърждава констатацията ни по-горе. Св. Дионисий Александрийски ясно утвърждава величието на брака и свободата на съпрузите сами да определят правилата в него:

„Встъпващите в брак трябва да бъдат сами за себе си висша съдебна инстанция. Защото са слушали думите на ап. Павел: „Недейте се лишава един от други - освен по съгласие за някое време, за да пребъдвате в молитва; след това бъдете си пак заедно”. (1 Кор. 7:5).

Подобно уважаване волята и свободата на съпрузите откриваме и в 69 Апостолско правило, където безпричинното ядене на блажна храна по време на пост се наказва с отлъчване от св. Причастие, докато въздържанието от съпружеска интимна близост в този период явно е оставено на взаимното съгласие на съпрузите.

Думата пост липсва и в правило 13 на Александрийския патриарх Тимотей, в което правило, между впрочем, за първи път имаме препоръка за въздържание на съпрузите от общение в дните събота и неделя. На въпроса: „Съвъкупяващите се в брачно общение в кои дни от седмицата трябва да се въздържат от съвъкупление един с друг и в кои дни имат право да го правят”? св. Тимотей отговаря: „Преди съм казал и сега повтарям, апостолът казва:” Недейте се лишава един от други - освен по съгласие за някое време, за да пребъдвате в молитва; след това бъдете си пак заедно”. (1Кор. 7:5). Впрочем, необходимо е да се въздържат в дните събота и неделя, защото в тези дни духовната жертва се принася на Господа”. А принасянето на духовната жертва е било свързано и с причастяването на християните със св. Тайни, поради което Църквата постановява вечерта преди приемането на св. Причастие съпрузите да се въздържат от общение.

Предполагам прави впечатление, че в казаното от светеца няма и дума за събота като „ден на мъртвите или починалите”, която да има някакво отношение към брачния живот. Точно и ясно – това са дни, в които се принася духовна жертва на Господа. Никъде не се говори и за това, че половото общуване между съпрузите е само с цел създаването на деца, че то осквернява поста или неделния ден, че удоволствието от интимното общение на съпрузите е източник на греховност.

За съжаление, мнозина в Църквата приемат този уродлив образ на брачния живот като единствено благочестив, благодарение на което днес християнските семейства имат сред най-проблематични междуличностни семейни отношения често пъти с големи, дори шизофренични отклонения. И колкото по-крайни са религиозните кръгове в проповядването на подобни възгледи, толкова по-дълбоки са комплексите и личностните разстройства. Колко хубаво пише приснопаметният митрополит Антоний Сурожки за брака, по повод римокатолическата енциклика на папа Павел VІ „Humanae vitae” от 1968 г, която утвърждава, че целта на брака са децата: „Мисля, че по отношение на енцикликата трябва да се поста­вят редица въпроси. Най-напред отправната й точка -твърдението, че целта на брака е раждането на деца - е не само спорна, но дори неприемлива за православното богословие. Целта на брака е самият брак. Децата са негова съставна част, но човек не встъпва в брак, за да има деца. Хората се събират в семейство, за да изжи­веят живот във взаимна любов, т. е. в преодоляване на индивидуал­ната изолираност, в разширяване границите на личността, което един немски автор нарича „живот на една личност в две лица".”

В този ред на мисли, едва ли можем да намерим по-добро потвърждение на казаното дотук от думите на св. Йоан Златоуст, който тълкува св. ап. Павел: „Какво означава всичко това? Жената не трябва да се въздържа против волята на мъжа и мъжът не трябва да се въздържа против волята на жената. Защо? Защото от такова въздържание произлиза голямо зло, от него често произтича прелюбодеяние, блудодеяние и семейни раздори. Защото, ако други, имащи свои жени се предават на прелюбодеяние, то колко повече биха прелюбодействали, ако бъдат лишени от това утешение. Хубаво казва (апостолът): Недейте се лишава, защото въздържането на единия против волята на другия е лишение, а в съгласие с волята му – не е. Така, ако ти вземеш от мен нещо, каквото и да е, с моето съгласие, това няма да бъде за мен лишение; лишава този, който взима против волята и с насилие. Това правят много жени, нарушавайки по този начин справедливостта и дават с това повод на мъжете си за разпътство, водещо до разрушаването на всичко. Във всичко трябва да се предпочита единодушието, то е най-важното. Ако искаш, ще го докажем с опит. Нека от двамата съпрузи жената да се въздържа тогава, когато мъжът не иска. Какво ще стане? Няма ли да се предаде на прелюбодеяние или ако не го направи, то няма ли да скърби, да бъде неспокоен, раздразнителен, да се гневи и да причинява на жена си множество неприятности? Какво полза от поста и въздържанието, когато се нарушава любовта? Никаква. Колко много огорчения неизбежно ще произлязат от тук, колко беди, колко раздори! Ако в дома си мъжът и жената не са в съгласие помежду си, то техният дом е като заливан от вълните кораб, на който кормчията и капитанът не са в съгласие. Затова и апостолът казва: Недейте се лишава един от други - освен по съгласие за някое време, за да пребъдвате в молитва. Тук той говори за молитвата, извършвана с особено усърдие, защото ако беше забранил на съвъкупляващите се да се молят, то как биха изпълнили заповедта за непрестанната молитва? Следователно, може и с жена си да се съвъкуплявате и да се молите, но при въздържание молитвата е по-съвършена. Не казва просто „да се молите”, но „да пребъдвате в молитва”, защото брачното дело само ни отвлича от това, но не води до осквернение. След това бъдете си пак заедно, за да ви не изкушава сатаната, поради вашето невъздържане. За да не помислите, че това е закон, присъединява и причината. Каква причина? „Да не ви изкушава сатаната”. И за да знаете, че не само дяволът е виновен за прелюбодеянията, прибавя: „поради невъздържанието ви”.

Подобно е отношението към съпружеските отношения и на св. Григорий Богослов, който също говори, че е добре съпрузите да се въздържат за определено време и по взаимно съгласие от близост. Особено силни са последните му думи, които е хубаво да помним, защото пазят от категоричност и прибързаност във взимането на сериозни решения, засягащи живота на Църквата, а именно: „Защото не ви предписваме закон, но ви даваме съвет ...”.

Можем да обобщим, че позицията на Църквата по въпроса на брака и интимните съпружески отношения в него се заключават във вече неколкократно изразената позиция: хубаво и душеполезно е въздържането от интимно общение по време на пост, но това никога не трябва да става против волята на когото и да е било от съпрузите и винаги по взаимно съгласие. Същото важи и за периода на въздържание - решението за това, колко дни ще „пребъдват в молитва” е само и единствено решение на техните съвести! Ако все пак търсим някакво църковно ограничение, то това е преди всичко въздържание от плътско общение преди приемането на св. Причастие.

сряда, 28 октомври 2009 г.

Археологически открития в Светите земи с най-голямо значение за християнството

.

Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/8587/122/

Археологът Джонатан Рийд е изготвил списък с най-важните за християнството археологически открития в Израел и Палестина. Предлагаме на читателите на "Двери" да се запознаят с тези открития, които според Д. Рийд имат голямо значение за изясняването на Св. Писание и живота на нашия Господ Иисус Христос. В своя списък авторът на настоящата статия е включил и няколко открития, чиято достоверност обаче днес се поставя под съмнение.

Костохранителницата на Йосиф Кайафа (Каяфа)
Според погребалната практика в Палестина през І век сл. Хр. телата на починалите са полагани в специално изработени гробници. След известен период от време роднините на починалия са събирали костите в специално изработен каменен контейнер (осуарий –лат. ossuarium от os, ossis – кост, б. пр.) - костохранителница. През ноември 1990 г. археолозите откриват костохранителницата на първосвещеника Йосиф Кайафа. В нея върху част от костите е изписано името Кайафа, а на една дори има надпис: "Йосиф бар Кайафа" (Йосиф, син на Кайафа - б. пр.). Той умира на около 60-годишна възраст. Името му се споменава в Мт. 23:3; 26:57-68; Лк. 3:2; Йн. 3:2; 18:13-28 и в Дн. 4:6. Първосвещеникът Йосиф Кайафа се споменава също в трудовете на историка Йосиф Флавий. От Свещеното Писание е известно, че Кайафа председателства съденето на И. Христос от Синедриона. В Деяния на апостолите се споменава също, че той участва в разпита на апостол Петър.

Надпис на Пилат Понтийски
Надписът е открит върху строителен камък в Кесария Маритима (или Палестинска за разлика от Кесария Кападокийска в М. Азия, където през 4 в. е бил епископ св. Василий Велики - б. пр.), пристанище в Самария между Галилея и Юдея. Надписът е посвещение на публична сграда на император Тиберий (Тиберий Клавдий Нерон 15-37 г. сл.Хр., б. пр.). Тоест, построената от Пилат Понтийски обществена сграда е в чест на имп. Тиберий. В надписа Пилат Понтийски се идентифицира като префект. През ІV в. сл. Хр., по време на реконструкция на театъра, камъкът е обърнат с надписа навътре и е използван като обикновен строителен материал. Откриването му за съвременната наука става през 1961 г. от италиански археолози. Пилат Понтийски се споменава многократно в Св. Писание: Мк. 15 гл.; Мт. 27 гл.; Лк. 3, 13 и 23 гл.; Йн. 19 гл.; Дн. 3, 4 и 13 гл.; 1 Тим. 6 гл. Той е човекът, осъдил Христос на разпятие под натиска на тълпата, въпреки че при разследването, което провежда, не намира никаква вина у Христос.

Домът на ап. Петър
Археолози от ордена на Францисканците са убедени, че семплата къщичка, състояща се само от една стая и намираща се в Капернаум, на северното крайбрежие на Галилейското езеро, някога е принадлежала на ап. Симон-Петър и неговата съпруга. Според учението на Римокатолическата църква ап. Петър отива в Рим и става първи римски епископ. Много от некатолиците оспорват това твърдение. Археологическите проучвания в периода 1968-1985 г. на мястото, където се предполага, че е домът на ап. Петър, показват, че върху дома, датиран от І в. сл. Хр., през ІV в. е съществувала домашна църква, която през V в. прераства в октагонална църква. Археолозите са убедени, че първият археологичен пласт е от къщата на ап. Петър, за която говори испанската поклонничка Егерия, която посещава Капернаум в периода 381-384 г. сл. Хр. по време на поклонническото си пътуване до Светите земи. Тя ни съобщава също, че домът на първоапостола е превърнат в църква, като оригиналните му стени все още се виждат. Ако предположенията на археолозите са верни, то това е домът, споменат в Мк. 1:29.

„Лодката на Христос”
Останките от рибарска лодка, открити през 1980 г. в крайбрежните води на Галилейското езеро, са вероятно от лодка, подобна на тази на св. апостоли Петър и Андрей. Размерите на лодката са 2.5 на 8 метра. Лодката е извадена от езерото и поставена в специален басейн, където близо 10 години е импрегнирана със специални химикали. В момента се намира в музея на кибуца Гиносар. Датировката, направена с въглерод 14, показва, че е построена около 40 г. сл. Хр. Това е най-вероятно лодка от същия тип, споменат в Мк. 1:19, 4:37, 5:21, а също и в Мт. 4:21.

Скелет на човек, умрял от кръстна смърт
Независимо от факта, че хиляди евреи са разпънати на кръст от римските войници в периода І-ІІ в сл. Хр., е почти невъзможно да бъде открит скелет на такъв мъртвец. Причината е, че римляните са хвърляли телата на разпъанатите на кръст в ями, за да бъдат изядени от зверовете, и по този начин всявали страх сред непрекъснато бунтуващите се юдеите. Това е и една от причините кръстната смърт да се счита за най-позорната. През 1986 г. останките на човек, разпънат на кръст, са намерени в гробница в Гиват ха Мивтар, североизточно от Йерусалим. В гробницата са открити пет осуария, единият от които съдържа костите на двама възрастни и едно дете. Останките на единия от възрастните, мъж на около 24-28 години, са със следи от кръстна смърт. Той е умрял през І в. сл. Хр., в дясната му пета е открит гвоздей с дължина 4.5 инча (11.5 см.), а между главата на гвоздея и костта - парче дърво (клин), който не е позволявал тежестта на тялото да доведе до разкъсване на плътта. „Ръцете му бяха вързани, не пригвоздени...” – обичайна техника, използвана от римските войници в този период, когато провинилият се е трябвало да умре на кръста. Името на загиналия на кръста е Йехоханан (Йоан). Понякога войниците са чупели краката на осъдените, за да ускорят смъртта и съкратят мъките на жертвите. Такъв е бил случаят и с Йехоханан, чиито крака също са били счупени.

Мощите на ап. Яков
Едно невероятно откритие разтърсва академичния свят през 80-те години на миналия век. Според мнозина това е първото неоспоримо доказателство, че Христос е бил реална личност. Откриването на осуарий, датиран от І в. сл. Хр. с надпис на арамейски език: „Яков, син на Йосиф, брат на Иисус”. Имената Йосиф, Яков, Иисус (де факто Йешуа) са много популярни през епохата. Въпреки това обаче специалистите са убедени, че надписът се отнася до Йосиф, съпруг на Мария, и неговия син Яков. Доста по-късно лингвистите представиха достатъчно доказателства за това, че надписът е съставен близо 100 години след кръстната смърт на Христос. Съмненията в автентичността на артефакта бяха изказани също по повод на това, че осуарият не беше намерен "in situ" - на място, а се появи неочаквано в антиквариат.

Надписът на цар Иоас
Това е една правоъгълна каменна плочка с няколко реда текст, написан на древноеврейски език. В нея се говори за строително-ремонтни работи, извършвани по Соломоновия храм. Ако плочката е автентична, тя би се оказала едно уникално свидетелство, потвърждаващо текста на част от Втора Книга Царства в Стария Завет и би имала огромен политически ефект, защото щеше да потвърди, че Соломоновият храм се е намирал на Храмовия хълм в Йерусалим. Еврейските и християнските източници утвърждават, че точно там се е намирал Соломоновият храм, но мюсюлманските отхвърлят това твърдение. Не трябва да забравяме, че те имат сериозна причина за това си твърдение - джамията Ал Акса, построена на това място -Харам аш Шариф, е трета най-голяма светиня за мюсюлманите от цял свят, и тя според преданието е построена точно върху мястото на храма. Интересно е, че основните съмнения в автентичността на плочката са заради неочакваната й поява на пазара за антики. Никой не знае, къде и от кого е открита. Текстът й има някои особености, които будят недоумение у специалистите, тъй като подобен начин на написване на царски текст се среща за първи път и няма паралел в познатите досега царски текстове от периода в региона. Въглеродният атализ обаче е категоричен: надписът на прочката е от ІХ в. пр. Хр.

Пещерата на св. Йоан Кръстител
През август 2004 г. бяха публикувани резултатите от проучването на пещерата на св. Йоан Кръстител. Почти едновременно излезе и книга от ръководителя на археологичното проучване на пещерата. Самата пещера се намира недалече от кибуц западно от Йерусалим. Пещерата е прокопана приблизително около 650 г. пр. Хр. и е била използвана от юдеите за извършването на религиозни ритуали. В нея по стените има рисунки, като на някои от тях е представен св. Йоан Кръстител. Това дава основание на много от археолозите да твърдят, че св. Йоан Кръстител е кръщавал в нея. За съжаление в момента не разполагаме с доказателство дори за това, че св. Йоан Кръстител някога е посещавал мястото.

Абортът – тогава, когато законът убива духа на канона

.


Автор:Венцислав Каравълчев
публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/5115/64/

Последната тема на „Двери” фокусира вниманието на читателите върху едно от най-страшните престъпления на човечеството – аборта. Давам си сметка, че една тема, няколко публикации не могат нито да изчерпят, нито дори да осветлят всички нюанси на това противно на човешката природа явление. Днес бях потресен от информацията, изнесена в големия английски официоз „Гардиан”. Цели четири страници бяха заети с информация за аборта, за това как законът, имащ за цел да предотврати тава страшно явление, се превръща в убиец. Може би малцина знаят, че три латиноамерикански страни, в които над 90% от населението изповядва римокатолицизма, са решили чрез закон да приложат твърдата позиция на католическата църква по отношение на абортите. Чили, Салвадор, а преди година и Никарагуа са приели закон, забраняващ аборта под всякакъв претекст. Законът не прави разлика нито между причините, довели до забременяване, нито отчита последствията, които понякога може да има за майката едно раждане. Всеки аборт се преследва със строг и дълъг затвор.

Сигурно пуританите доволно потриват ръце и виждат прекрасен пример за политическа воля, съчетана с религиозна мъдрост в справянето с тази язва на нашето общество. Веднага се сещам и за противоречивата оценка, която получи интервюто с митрополит Антоний Сурожки, представено във въпросната тема на „Двери” за абортите – явно заради липсата на „твърдост” в позицията му за абортите на ембриони с тежки малформации. А митрополит Антоний говореше не само като пастир, за когото всичко е ясно като по учебник, но и като лекар, който познава отблизо трагедията на хората.

Все пак, в медицината има една граница, която не бива да бъде престъпвана, а това е, когато не само животът на ембриона, но и на майката е сериозно застрашен. Без да натрапвам мнението си, мисля, че тази граница е още повече валидна и в християнството, но често поради коравосърдечието си, ние искаме жертва, а не милост. Ето какво се получава, когато забравяме, че освен номинална стойност църковните канони имат духовна такава, целящи не разпада на личността, а нейната цялост. С малки съкращения предлагам на читателите историята на Мария Хесус Гонзалес така, както е публикувана днес в „Гардиан”, като оставям изводите и поуките на съвестта на всеки един.

Мария е само на 28 години, самотна майка, живееща със своите четири деца и немощна майка в планинския град Окотал. Прехраната се изкарва трудно и парите припечелени от пране на дрехи в реката и продажбата на домашно приготвена тортила (царевични питки) рядко стигат за покриване дори на елементарните нужди на шестчленното семейство. Ето защо веднъж на няколко месеца, тя е принудена да пътува до столицата Манагуа, където за седмица се превръща в домашна робиня в някой заможен дом. Там припечелва значително по-добре, около 7-8 лева на ден (български еквивалент). С тези пари, тя може да си позволи да купи някоя нова дреха за себе си или децата си, нещо, с което да разнообрази малко сивото си ежедневие. По време на последното си посещение през февруари в Манагуа, тя се почувствала зле и се наложило да посети болница. Диагнозата била съкрушителна - тя била бременна и бременността й била извънматочна, не позволяваща на ембриона да живее. Колкото по-дълго бременността се развива в това състояние, толкова по-голям става рискът за майката. Лекарите вдигат безпомощно ръце, законът е категоричен, абортът се наказва със затвор, както за извършителя, така и за пациента. Можем само да си представим, какво е преживяла Мария Гонзалес през следващите дни, преди да вземе единственото възможно в този момент за нея решение - да се довери в ръцете на местните баячки-лечителки. Сигурно само специалистите в този момент ясно съзнават, че подобно начинание е равносилно на сигурна смърт. Точно това се случва с Мария, болезнената кървава агония завършва с нелепа смърт. По официалната статистика това е 82-та жертва на новоприетия закон за абортите в Никарагуа, а по неофициалната те са поне 3-4 пъти повече...

На снимката от материала в "Гардиан": Противнички на аборта в Никарагуа линчуват абортирала нелегално жена

петък, 16 октомври 2009 г.

Нашите деца и пасхалната радост или Рано ли е да учим децата на религия?

.

автор: Архиепископ Никанор Бровкович
превод: Венцислав Каравълчев
публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/8791/119/

Църквата иска да славим Бога като деца... А съвременната мъдрост не желае самите деца да славят Бога. Казват: „Рано е да учим децата си на религия, те още не са се развили достатъчно”. Казват: „Да учите децата си за Бога е безполезно, няма да разберат”. Казват: „Да учите децата си на вярата е несправедливо – това означава да насилвате съвестта им. Когато пораснат, тогава и ще обикнат вярата, която считат, че им е присърце, тогава и ще я усвоят съзнателно”. Казват: „Да възпитавате децата си във вярата е дори вредно - това може да попречи на тяхното нормално развитие”. Казват тези и много други неща, а вършат още повече.
Погледнете: водят ли родителите децата си в църквата? Често ли ги водят? На каква възраст започват да ги водят? А някога ги водеха редовно. Приучаваха ги към всичко - към молитвата, към поста, към много неща ги приучаваха...

Който казва, че за децата вярата е още непонятна, той говори против опита или просто няма опит. Децата още от 2-3 годишна възраст, още от момента на пробуждането на тяхното съзнание постигат цялостност на своя дух, цялостност да слушат умствено, нравствено, естетически. Те са способни на такива поетични дълбини, могат да постигнат неща, които остават непонятни за зрелите и презрели хора.
Всичко, което ще кажа, е на основата на опита. За съзнанието и сърцето на две-тригодишните деца е достъпно това, че Бог живее на небето, че ни дава насъщния хляб и всичко добро, че трябва да Му отправяме молитви, стоейки благоговейно пред иконата. Децата на 3-4-годишна възраст могат в уединение, без подсказване и без настойничество да бъдат оставяни пред иконата с трогателно умиление и да разбират: Ето разпнатия от евреите Христос, от двете Му страни стоят майка Му и апостолът и плачат... Ето там слънцето е скрило своя лик...

Нима едно петгодишно дете, държащо в ръцете си молитвеник или псалтир, може да разбере в сърцето си какво означава: „Боже, бъди милостив към мене, грешния”, „Бъди благочестив и се уповавай на Бога”...?

Господи! Какви идеи са раждали тези книги с техните стари кожени корици, накапани от восъка на църковните свещи... Ето го Давид с венеца, Моисей, разсичащ вълните с жезъла си... В какви светли райски дълбини е потапял детския ум старият молитвеник на дядо! Ето, отиваш да спиш, а там е нарисуван Йосиф с Никодим, които погребват в сумрака Христос, Богородица пък и жените мироносци плачат над Него... Колко неизказана радост е носела тази пасхална книжка, преплетените в белия пергамент ярки червени заглавни букви и този осветен с лъчи лик на Христос, издигащ се от гроба със знамето на победата в ръка...

Децата на две-тригодишна възраст разбират и ще разберат със сърцата си, че ето това кръстно дърво дава на старите здраве, а на младите разум. Децата, които на ръце са носили плащаницата, със сърцата си разбират, че там е лежал Христос и е хубаво, когато я целуваш, да си направил своята малка жертва за Този, Който се е жертвал за тебе. Малко да погладуваш на Разпети петък...

Нима си мислим, че нищо не достига до сърцата на 3-4-годишните деца? Не, достига, при това много: ето това красиво пасхално яйце – това е Христос, възкръснал от мъртвите. Още ненаучили азбуката, са знаели половината пасхална служба наизуст – „Христос воскресе”. Сега отлично разбирам, какво означава „Воскресения день, просветимся, людие”; и когато чувствам това, което пея, плача. В детството си не разбирах цялата картинност в тази песен, с нейното догматическо и историческо основание, но пеех така, че дробчетата ми буквално щяха да излязат от гърдите от възторг.

На 7 години по време на изповед не разбирах въпросите на свещеника: „Разкайваш ли се?” Казвам му: „Разкайвам се”. Но пък отлично разбирах, какво е това грях и че да се греши е грешно... Колко много може да каже на сърцето на детето фактът, че възрастната жена, стояща със своя внук-причастник в църковната градинка, гледа на селската църква и му чете правилото преди причастие! Колко много може да каже на сърцето на младите, пристъпващи към причастие, увещанието на майката:

- Молете се дечица: „Сердце чисто созижди во мне, Боже. Не отвержи мене от лица Твоего и Духа Святаго не отими от мене”.

Казват, децата не разбират религията. Напротив, разбират. Възрастните разбират, но не я постигат. А детето я постига...

Къде са сега тези сладки чувства? Тези безценни детски спомени? Тези възторжени и умилителни състояния на детския дух, които дават идеята за райското наслаждение и вечността?

Днес, днешните родители не водят децата си в църквата, дори в такива знаменателни дни като днешния, когато Христос възкръсна! Виждал съм добри родители, които в светлата Пасхална нощ загрижено се суетят около седемгодишната си дъщеричка, която от празнична превъзбуда не иска да спи. А те настояват, за да не би да нарушат ритъма й. На другия ден, сутринта, разбира се, те радостно ще възвестят „Христос воскресе!”. А в моята памет стои споменът, че децата спяха по пейките в храма в Пасхалната нощ. Неотдавна видях група деца в храма в навечерието на Възкресението. Децата седяха на пода и беше видно, че душите им се радваха с радостта на Възкресението, но с напредването на нощта и с наближаването на дванадесетия час всички бяха прибрани по домовете си от родителите и наставниците си. Всички! На пасхалната утринна служба нямаше нито едно дете. Казах си: „Боже! Колко безсърдечно, колко глупаво е това. Колко безжалостни са към децата си тези родители. От каква радост лишават те своите деца!..”
Превод: В. Каравълчев

сряда, 14 октомври 2009 г.

Може ли съвременният човек още да се моли?

.

автор: Митр. Антоний Сурожки
превод: В. Каравълчев
публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/7873/98/

Неотдавна слушах проповед на тема: "Защо Бог не изпълнява молитвите на вярващите?" Никак не ми хареса посланието на иначе дългата и старателно подготвена проповед. Основното внушение беше следното: Бог не изпълнява молитвите ни, защото сме грешни хора. Не стига, че сме толкова грешни, материални и плътски, ами и дръзваме да занимаваме Бога с дребните си проблеми, все едно ни е “приятел”. Кулминационният момент в пастирското слово беше, че Бог не ни е приятел и не може да се отнасяме към Него така непосредствено. Разбирам, че желанието на свещеника беше да пробуди у слушателите чувство за смирение. У слушателите, обаче, остана едно горчиво чувство, което нямаше нищо общо със смирението – чувство на богоотхвърленост. И още по-лошо - убеждението, че Божията помощ има своя цена, а именно: нашите "добри дела". Но грешник, който чака от едната страна на реката, за да стане свят, та да мине от другата страна, където е Бог, е обречен да си остане навеки отделен от Него. А най-вероятното е да се удави, погълнат от вълните на отчаянието, унинието и меланхолията. Един различен поглед към този въпрос ни предлага митр. Антоний Сурожки в откъса: "Може ли съвременният човек още да се моли?"

Независимо дали човек счита, че се моли или че съвременните условия на живот са отнели от него тази способност - човек се моли. Ние забравяме, че молитвата извира от сърцето, че всeки вик на нашето същество е молитва. Ние не осъзнаваме, че се молим настойчиво, през цялото време. И е много важно да осъзнаем, че предметът на нашата молитва и Този, към Когото се обръщаме в молитвата си, не винаги е Бог.

Когато се обръщаме към Бога за помощ и същевременно с цялото си същество желаем тази помощ да не идва, за да не се затвори пътят на изкушението пред нас, когато подобно на блаж. Августин казваме: “Дай ми целомъдрие, но не сега”, когато с устни молим Бога за помощ, а със сърце Му оставаме чужди, когато желаем доброто и заедно с това с цялото си същество се надяваме, че ще успеем да сътворим добро, когато и да е, но по-късно - всичко това свидетелства не само за нашата вътрешна раздвоеност, но и цялата ни молитва не само че не е обърната към Бога, но е обърната към "княза на този свят" и го призовава: “Ела ми на помощ, поддържай ме в пътя на злото!” Мисля, че много често можем да се обръщаме към Бога с думите: “Господи, помилуй!”, което е много по-откровено и честно, ако осъзнавахме, колко често се обръщаме към врага на нашето спасение и го молим за помощ. Бих искал да ви дам пример.

В продължение на 15 години аз се занимавах с един бродяга, който ту се заселваше при мен, ту бягаше, после пак се появяваше и казваше, че няма работа, а следователно и пари. Веднъж в главата му се появила мисъл да дойде за Пасха в православния храм и после ето какво разказваше: “Стоя си в църквата и виждам, как вие излизате от олтара с лице към тълпата, обръщате се към нея и произнасяте: “Христос воскресе!” - с въодушевление, с убеждение, които ме поразиха. Но после си казах: “Какво му се удивлявам, за това му се плаща”. Но после и тълпата отвръща: “Воистину воскресе!”, а аз си мисля: “Викат старците, младежите мълчат”. Но като се огледах, виждам около мен стоят млади хора, които от сърце викат: “Воистину воскресе!”. Аз почувствах, че нещо в мен се пречупи, толкова убедителна беше младежта. И тогава ми дойде мисълта: ако всичко това е така, както го виждам, то тогава ще трябва да променя живота си! И тогава се обърнах за помощ към дявола: “Ти толкова пъти си ми помагал, без дори да съм търсил помощ от тебе, сега ми трябва, помогни ми!”. И с голямо възмущение завърши: “Негодник! Той дори и не помисли да ми помогне!”.

Ето как той попадна в плен на Христос, защото дяволът го предаде. Той не знаеше, че дяволът е измамник по природа, че когато искаш нещо безполезно, ти се обръщаш към него. Но този пример показва отчетливо състоянието, което всеки от нас може да открие в себе си. Този зов, противящ се на промяната и извиращ от някакви наши дълбини, е обърнат към тъмните сили, защото той, въпреки нашите убеждения, стремления, глад и жажда на сърцето и тялото ни се обръща към тях. Твърдя и настоявам, че на предложението "да се молим или не", на нас ни се дава избор: да се молим на Бога или с робска молба, с протегната ръка, да се обърнем към "княза на този свят" с надежда за подаяние, което ще бъде измамно, защото той винаги мами.

Превод от руски: В. Каравълчев
.

понеделник, 12 октомври 2009 г.

Хомосексуалният християнин

.

автор: о.Томас Хопко
превод: В.Каравълчев
публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/6593/121/

Много от хомосексуалните мъже и жени твърдят, че християнството е определящо в техния живот. Някои от тях се придържат към мнението, че сексуалната ориентация е дадена от Бога, че е нещо добро и че няма нищо лошо и грешно в тяхната хомосексуална активност. Привържениците на тази теза са убедени, че Библията и църковната традиция не осъждат хомосексуалното поведение, но поради грешното им интерпретиране и употреба кога несъзнателно, кога умишлено от предубедени хора, мразещи хомосексуалистите, се е затвърдило противоположното мнение. Тези, които са убедени в погрешната интерпретация на Писанието и Преданието, съвсем очевидно се опитват да убедят и другите в правотата си, като мнозина от тях днес работят усилено, за да може техният възглед да бъде възприет преди всичко от останалите християни и църковните водачи.

Друга група хомосексуалисти се придържат към тезата, че тяхната сексуална ориентация не е от Бога, с изключение на предопределеното, тъй като Божественият план неминуемо отчита човешката свобода и повреда, следствие на грехопадението. Една част от тези хора не желаят или са неспособни да определят причината за своите сексуални чувства, въпреки че са убедени, че те не са добро и не трябва да бъдат удовлетворявани; други с подкрепата на това, което вярват, че звучи като библейска интерпретация и верен психологически анализ идентифицират причината на своята сексуална ориентация в грешките и несполуките на своя семеен опит, в частност в своето ранно детство и дори още по-рано, допринесли за отклоненията в сексуалното им поведение. Тези хора се придържат към позицията, че Бог ги е призовал да се борят със своята хомосексуалност, така както всички хора са призовани да се борят с изкушенията, които ги нападат, опитвайки се да заличат причините довели до тяхната сексуална дисориентация и заболяване. Придържащите се към тази позиция, търсят подкрепата на своите събратя християни и най-вече на църковните водачи в личната си духовна борба

Православната позиция

Традиционното православно разбиране почерпено от Библията и изразено в Църковното литургично богослужение, каноничното право, живота и учението на светците ясно идентифицира Православната църква с тези християни, хомо и хетеросексуални, които приемат хомосексуалната ориентация като дисориентация и болестно състояние и затова считат всеки хомосексуален акт за грях, разрушаващ човешката личност. Според хилядолетното православно свидетелство, библейските пасажи, като тези по-долу не позволяват никаква друга интерпретация освен недвусмислено съдържащата се в текста:

„Ако някой легне с мъжко, като с женско, и двамата са извършили гнусота...” (Левит. 20:13).

По тази причина (затова, че отказаха да благодарят на Бога като Бог, да Го признаят и да Му се поклонят) „Бог ги предаде на срамотни страсти, като и жените им измениха естественото употребление на тялото в противоестествено. Така и мъжете, като оставиха естественото употребление на женския пол, разпалиха се в страстта си един към друг, вършейки безобразие мъже с мъже и приемаха в себе си заслуженото въздаяние на своето нечестие. (Рим. 1: 26-27).

„Или не знаете, че неправедните няма да наследят Божието царство? Недейте се лъга. Нито блудниците, нито идолопоклонниците, нито прелюбодейците, нито малакийците, нито мъжеложниците,нито крадците, нито сребролюбците, нито пияниците, нито хулителите, нито грабителите няма да наследят Божието царство.

И такива бяха някои от вас; но вие измихте себе си от такива неща, но се осветихте, но се оправдахте в името на Господа Исуса Христа и в Духа на нашия Бог. (1Кор. 6: 9-11).

Неволните грехове

Според православната църква не всички грехове са волни и преднамерени и не всички греховни постъпки са съзнателни действия на извършващия ги; поне не в началото. С други думи грехът не винаги е нещо, за което съгрешилият е виновен изцяло и съзнателно. Има грехове от незнание и страст, грехове, които работят в членовете ни, както ап. Павел казва, дори против нашите разумни и съзнателни желания, (виж. Рим. 6-8). Това са греховете, за които верните възнасят молитва към Бога и Го молят за прошка на всичко, не само съзнателно, но и несъзнателно, не само волно, но и неволно.

Има грехове неволни, нежелани, неизбрани от нас, грехове, които обхващат човека и го принуждават да ги извърши с безсъзнателните си импулси на принуда, със слабостите на плътта, чрез емоционални пориви и неконтролирани желания, въвличайки го в действия, които той сам не желае и често дори презира и ненавижда – дори когато ги извършва. Това е, което Църквата ни нарича страстни грехове. Фактът, че този вид грехове не се извършват доброволно, не ги прави по-малко грешни, защото грехът означава да преминеш границата, да излезеш от нормата, да се отклониш, да се оскверниш, да нарушиш... без значение дали действията ти са съзнателно желани или не; целенасочени или не и дали извършителят напълно свободно участва в тях.

Изкупените грешници

Според православната църковна традиция християните са изкупени грешници. Те са човешки същества, спасени от греха, изкупени от смъртта и избавени от дявола с Божията благодат чрез вярата в Христос и със силата на Светия Дух: „и такива бяха някои от вас...” (1Кор. 6: 10). Те са кръстени в Христа и запечатани с печата на Св. Дух, за да живеят по Бога в Църквата. Те свидетелстват за вярата си с редовно участие в богослужението и евхаристийното общение, съпровождани от изповед, покаяние и пост в борбата срещу всяка проява на греха, волен или неволен, целящ да разруши техния живот тук, сега в света и в бъдещия, който идва.

Християните с хомосексуални наклонности са призвани да водят непримирима битка. Тази тяхна битка е изключително трудна и безпощадна. Тя не става по-лесна от глупавата демонична омраза на онези, които презират и подиграват носещите такъв тежък и болезнен кръст, нито пък от също толкова демоничните уверения на заблудени хомосексулни защитници в липсата на последствия от удовлетворяването на тези наклонности.

Подобно на другите изкушения, страстите и греховете, включително тези, които изглеждат дълбоко и неизлечимо вкоренени в нашата природа вследствие на грехопадението, хомосексуалното влечение може да бъде излекувано и прекратено. Няма невъзможни неща за Бога. Когато хомосексуалният християнин е твърдо решен да се бори и когато той или тя получават подкрепа, изпълнена с любов, търпение, съчувствие и неподправеност от техните семейства и приятели – които също се борят със собствената си греховност и изкушения, защото никой не е безгрешен, освен Бог – то тогава Господ става гаранция за победа по начин, известен само Нему. С тази победа се възнаграждават само онези смели души, които признават състоянието си, изправят се срещу негодуванието, изразяват недоволството си, изповядват греховете си, прощават на обиждащите ги (сред които почти винаги са родителите и роднините им) и не спират да търсят помощ с искреното желание да бъдат излекувани. Сам Христос обеща на борещите се за праведност, които „устоят до края”, че „ще бъдат спасени”. (Мат. 7:13; 24: 13).
„Сам Бог гарантира победата по начин, известен само Нему”.

неделя, 11 октомври 2009 г.

За числото на Църковните тайнства

.

автор: В. Каравълчев
публикувано в: http://www.pravoslavieto.com/docs/Tainstva/index.htm#число

Древната Църква не е имала строга класификация на тайнствата и те не са били дори терминологично фиксирани: изхождало се е от истината, че действията на Светия Дух са безчислени. И на Запад, и на Изток всичко, отнасящо се до благодатния живот, откриващо Царството Божие, се е наричало "мистерион" - тайна, тайнство.

В патристическата епоха не съществува дори специален термин за обозначване на тайнствата като особена категория църковни свещенодеяния. Терминът "мистерион" се е използвал тогава в много по-широк и общ смисъл като "тайна на спасението", и само в спомагателен смисъл се употребявал за обозначение на частни действия "даряващи спасение". В такъв смисъл под "мистерион" светите отци са разбирали всичко, което се отнася до Божественото Домостроителство.
Св. Йоан Златоуст казва:
"МИСТЕРИОН е всичко, което съобщава (в смисъл приобщава, единява) Св. Дух и човека и се постига само с вяра. Тайнство - това е самата Църква и нейните най-важни свещенодействия - Кръщение и Евхаристия; тайнства са също и църковната догматика, и молитвите, и въобще всичко, което изразява едното спасително тайнство или спасителната тайна Иисус Христос."
Св. Лъв Велики пише:
"това, което е било видимо в нашия Изкупител, сега е преминало в тайнствата."
През първото хилядолетие на Църквата никой от светите отци не говори за "седем тайнства".
Първи опит за систематизиране на тайнствата прави св. Дионисий Ареопагит, който говори за шест тайнства, без обаче да ограничава техния брой. През IX век св. Теодор Студит преповтаря казаното от св. Дионисий.

През XII век за пръв път се споменава за седем тайнства, при това на Запад - от епископ Отон Бамбергски (1139 г.). Тази система придобива популярност чрез известния католически богослов Петър Ломбард (1161 г.).
На Изток за седем тайнства за пръв път се споменава през 1267 година като част от подготовката за Лионската уния по времето на император Михаил Палеолог.
През XIV век св. Григорий Палама, Кавасила и др. отново говорят за тайнства, но споменават поименно само тайнствата Кръщение, Евхаристия и Миропомазване - последното значително по-рядко. Основната идея на Кавасила е: "Всичко отнасящо се до Тялото на Църквата има началото си в Кръщението и своя завършек в Евхаристията".
За пръв път през XV век православен светец - св. Симеон Солунски говори за седем тайнства, макар че често споменава и за едно осмо тайнство - "ангелският образ" - монашеското пострижение. През същия този век митр. Йоасаф Ефески говори дори за десет и повече тайнства.
Така че в контекста на светоотеческото предание няма сериозни основания за догматизиране на седемте тайнства (има се предвид числото, бройката, а не самите тайнства). Строго фиксиране на броя на тайнствата у светите отци не се среща, както не се среща строго диференциране на тайнствата от обрядите, за разлика от Запада, който разделя sacraments и sacramentals.
Венцислав Каравълчев

събота, 10 октомври 2009 г.

До послушанието трябва да се израсне


Автор: Леонид Виноградов,
превод: В. Каравълчев
публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/7305/97/


Интервю с прот. Георги Бреев. Прот. Георги Бреев (р. 1937 г.) е един от най-уважаваните руски духовници-изповедници, духовен наставник и изповедник на почти всички московски свещенослужители, настоятел на храмовете “Живоносен Източник” и “Рождество на Пресвета Богородица".

- Отец Георги, в какво се заключава смисълът на послушанието към духовника?
- В доверието. Истинските отношения между хората са невъзможни без доверие. Това още повече важи за духовния живот. Само когато човек почувства, че пастирът разбира душата му, води го към Христа, той ще му се повери и ще се постарае да изпълнява съветите му. Но много зависи и от миряните, от въпросите им. Понякога изповядваш петдесет, сто човека. И след толкова изповеди си поразен: само един или два от всички зададени въпроси са били от духовен характер. Тоест, точно такива въпроси, за решението на които пастирът е поставен от Бога. И се радваш, че този човек ти е задал такива въпроси – това означава, че на този човек му се е открил духовният път, че той иска да се ориентира в него! Но мнозина се обръщат към духовника с битовите си проблеми, с които невъцърковените хора се обръщат към психолог или адвокат. Такива въпроси слагат на плещите на пастира неблагодатно бреме. Свещеникът ли да реши как да си смениш квартирата, да разделиш имуществото си с роднините, да започнеш нова работа? Това не са духовни въпроси. Но в същото време ние не можем да ги игнорираме, веднъж зададени ли са.

Една жена в присъствието на млад йеромонах се оплакала на преп. Амвросий Оптински, че й умират пуйките. Той я посъветвал как да ги храни. Когато жената си тръгнала, йеромонахът попитал преподобния струва ли си да се губи време и да отговаря на чисто битови въпроси? Старецът Амвросий му отговорил: “Ти знаеш ли, че в тези пуйки е целият й живот?” Когато четях тази случка, се удивлявах, колко правилно е постъпил преподобният! Жената си тръгнала от него радостна, знаела е, какво точно вече трябва да прави. От човешка гледна точка е ясно, защо и за битовите си проблеми вярващите се обръщат за съвет към свещеника. Но твърде е вероятно, дори опитен духовник да не даде удачен съвет за такъв проблем, тъй като той е поставен да отговаря на духовни въпроси. Когато към мене се обърнат с такива въпроси, си спомням думите на Спасителя: “...човече, кой Ме е поставил да ви съдя или деля?” (Лк 12:14). Задачата на свещеника е да помогне на човека да дойде при Христос, а не да решава неговите битови проблеми .

- А по духовните въпроси, длъжен ли е човек безпрекословно да слуша духовника?

- Какво означава длъжен? Послушанието в духовния живот е начин да чуваш гласа Божий. Образецът на послушанието ни го е дал сам Христос: “Защото слязох от небето, не за да върша Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил” (Ин 6:38). Всички лица на Пресветата Троица са равни, но Единородният Син, дошъл да яви тайната на човешкия род, ни показва, какво е това божествена любов, съгласие и единение, в какво се състои тяхното основание – именно в това, че Той, равният на Отца, е готов да му бъде във всичко послушен и да изпълни Неговата свята воля. И беше послушен на Отца до самата Си кръстна смърт: “...Отче Мой, ако не може Ме отмина тая чаша, без да я изпия, нека бъде Твоята воля” (Мт 26:42). Гонителят на християните Савел чул гласа Божи и станал апостол Павел, и бил послушен до смърт. Йоан Предтеча бил глас в пустинята, изпълнявайки волята Божия. И другите пророци в различно време са слушали гласа Божий, отивали са и са изпълнявали волята Божия (изобличавали, изправяли нравите), а тях са ги убивали с камъни. Тоест, принципът на послушанието ни е предаден от пророците, апостолите и от Самия Христос. Такова послушание не може да бъде вменено в задължение, до него човек може само да израсне. Да израсне до висшето разбиране на свободата на личността. И то само под ръководството на пастир, който сам има опита на истинското послушание. Когато млад свещеник (младостарец, както е прието днес да се нарича), който за послушанието е чел само в книгите, започне да диктува на енориаршите своята воля, той унищожава техните личности. Това е страшно извращение на духовния живот. Ако такъв пастир си въобрази, че свещеническият сан го поставя съдия над пасомите, такава духовност е неистинска и принципът на послушанието е нарушен. Миряните имат същия образ Божи и Бог еднакво ги обича. Ако свещеникът сам е възпитал в себе си послушание към Църквата, той разбира това и не се опитва да засенчи или замени Христос със себе си. Само тогава е възможно истинското послушание като себеподчинение на волята Божия и то е красиво, величествено, божествено, способно постепенно да прероди човека.

- Много от аскетическите книги за послушанието са написани от монаси и за монаси. Доколко са приложими техните съвети към миряните? Отличава ли се монашеското послушание от това на миряните?

- Разбира се, че се отличава. Монахът при пострижението си дава на Бога обет за отричане от всички светски привързаности. Струва ми се, че тези обети могат да бъдат съхранени само при послушание. Вярно е, още през ХІХ в. св. Игнатий Брянчанинов пише, че няма истински духовници, на които може безусловно да се доверим, и съветвал християните да се обръщат към Светото Писание и светите отци. А това е било времето на оптинските старци – цяла Русия се е обръщала към тях. Трябва да имаме и предвид, че св. Игнатий – дворянин, прекрасно образован офицер – предпочел кариерата и знатността на монашеството, преминал всички степени на послушанието, живял истински свят живот, във всичко е търсел съвършенството. Той не е намерил духовник, отговарящ на неговите високи духовни критерии. Навярно, в съвременните християни, в това число и у начинаещите монаси, критериите не са такива високи, както при св. Игнатий. Аз не съм монах и затова ми е трудно да говоря за монашеството, но мисля, че в основата на монашеския подвиг лежи послушанието. Послушанието към Бога, умението да видиш в своя събрат или ръководител този, чрез когото Бог те води към Себе Си. Понякога възможно и по не най-краткия, но необходим за тебе път. В идеалния вариант този път се отнася и до миряните. Външното подражание на монашеството е невъзможно – миряните не дават обети, не живеят в манастир, имат светски задължения. Но в духовен смисъл послушанието е еднакво за всички християни. Всеки човек може да порасне до разбирането на послушанието в този смисъл. Не бива да се вменява послушанието като дълг. Спомнете си думите на ап. Павел: “Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно. Духовният пък изследва всичко, а него никой не изследва. Защото, кой е познал ума Господен, та да го обясни? А ние имаме ум Христов. И аз, братя, не можах да ви говоря като на духовни, а като на плътски, като на младенци в Христа. С мляко ви нахраних, а не с твърда храна, защото не бяхте в сила да я приемете, па и сега още не сте, понеже сте още плътски. И наистина, щом има помежду ви завист, раздори и разногласия, не сте ли плътски и не постъпвате ли по човешки?” (1 Кор. 2:14–3:3). А в Посланието към галатяни той пише: “Братя, и да падне човек в някое прегрешение, вие, духовните, поправяйте такъв с дух на кротост, като се пазите да не би и вие да бъдете изкушени” (Гал. 6:1). Паството е едно, но апостолът подчертава, че духовното равнище на членовете на паството е различно. И свещеникът трябва да отчита това и да не налага на хората непосилни бремена. Послушанието е божествена категория, но преди да бъде приложена към някого е необходимо той да бъде опознат, трябва да чувстваш, че той е готов свободно да изпълни послушанието; и пак повтарям, че това е възможно, само ако самият свещеник има опита на послушанието. Защото в противен случай послушанието се превръща за човека в синоним на насилие. По вина на свещеника ще бъде поругано светото понятие.

- Но колко свещеници имат днес опита на послушанието?

- Пастирите никога не са били много. Господ казва на учениците Си: “жетвата е голяма, а работниците малко" (Мт 9:37). Много от свещениците са ръкоположени през 90-те години, мнозина от тях тъкмо се бяха обърнали към вярата. Но и броят на вярващите за последните 20 години се увеличи многократно и много от тях се обърнаха към Бога в зряла възраст. С какво обикновено възрастните хора започват духовния си път? С нуждата да се самоосъзнаят, да получат вяра, после – да очистят душите си, да се примирят с Бога. И тогава идва прозрението: моят живот, постъпките ми са още далеч от християнството. Естествено, хората искат свещеникът да им отделя повече време, да ги вразумява, възпитава в благочестието. И за младите свещеници - ох, как не е никак просто всичко това! Освен това има много църкви, където служи само един свещеник. Църковните хора обичат свещениците, може дори да се каже, че свещениците се къпят в море от внимание, в грижовното отношение на пасомите. И мнозина поради това специално внимание на вярващите си правят погрешни изводи, че Бог ги е поставил да бъдат духовни светилници, опитни ръководители. Това е много сериозен и актуален проблем. Самият патриарх Алексий ІІ нееднократно е давал критична оценка на младостарчеството, в основата на което са гордостта и себенадценяването. Трябва да се проявява разсъдителност, смирение. Аз не случайно припомних думите на св. Игнатий Брянчанинов, че днес няма опитни духовници. И това са думи от ХІХ век, времето на оптинските старци! Какво да кажем за нашето време? Най-опитните съвременни или напуснали ни неотдавна руски духовници – о. Сава от Псковско-Печорския манастир, отец Йоан Крестянкин, отец Кирил Павлов – смирено са считали, че те не се явяват духоносни старци, такива, за които четем в патерика. Отец Кирил (който след смъртта на о. Сава ми стана духовник) ми казваше: “Отче, сега трябва да се опрощаваме, да бъдем като младенци”. Мисля, че той имаше предвид себесмиряването, отстраняването на гордостта, а чрез това – проумяването, че Бог ни води, че твори чрез нас волята Си. Помнете, Господ призова децата и каза на учениците Си: "който се смири като това дете, той е по-голям в царството небесно" (Мт 18:4). Малките деца са открити за послушанието, способни са да изпълняват волята на родителите си, у тях няма злоба, противене, желание да се противопоставят. После, когато поотраснат, всичко това идва, оставя своя отпечатък, душата престава да разбира, какво искат от нея. Но тази младенческа простота остава най-дълбокият духовен принцип, който не трябва да се игнорира.

- Отче, а как неофитите да разберат, доколко духовен е съветът, който им дава свещеникът? Допустимо ли е според вас да се иска обяснение за съвета, който ни се дава, ако ние не го разбираме?

- Не само е допустимо, но е хубаво, когато хората задават въпроси. Ако човек няма интерес към духовния живот, той няма и да пита. И как да разбереш, удовлетворен ли е той от твоя съвет, готов ли е да го последва или ще започне сам да се оправя в енигмите на своята душа? А когато човекът иска обяснение, свещеникът разбира, че предстои духовна работа. Спомнете си, как е сътворен светът: отначало всичко е било хаос, после се появяват проблясъците на светлина. Така е и с душата на новообърнатите. А как да се оправим? Аз още в младостта си, когато четях житията на светците, се замислях: по какво техните наставления се отличават от тези на обикновения енорийски свещеник? Да допуснем, идва при опитен духовник вярващ християнин от далечно място. Той, за да дойде при духовника, специално с дни се е добирал до манастира му, за да може да потърси съвет от този духовник! А старецът му отговаря с прости слова: “Спасявай се, брат, Бога не забравяй и Той тебе няма да те остави”. И човекът си тръгвал окрилен, прероден. Струва ни се, не може ли енорийският свещеник да постъпи по същия начин? Да, но в думите на отшелника има огромна духовна сила. Едни и същи думи могат да имат съвършено различно въздействие. На новообърнатите трябва най-напред да се обясни, че те идват в храма, за да се срещнат с Господ. И Бог може да му се открие или чрез свещеника, или чрез събрата, с който ще се срещне след службата. Не си разбрал прочетеното Евангелие или проповед – не се притеснявай, отиди при свещеника, попитай за обяснение. Ако човек не пита, за да провери вярно или невярно е казал свещеникът, а за да разбере богослужението, смисъла на православната вяра, то той ще разбере. Макар отначало, ако ще и две думи само да разбере и приеме – за днес това е достатъчно. Следващата неделя още две думи ще легнат в сърцето му. Това вече е духовен ръст.

- С други думи, трябва да се вслушваме в собственото си сърце? А авва Доротей казва, че няма нищо по-опасно от това да вярваш на сърцето си. Това чисто монашеска препоръка ли е?

- Още древните мъдреци са считали сърцето за източник на живота: “От всичко, що е за пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота” (Прит. 4:23). И Сам Спасителят казва: “Защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви” (Мт 6:21). Сърцето - това е центърът на духовния живот. Вслушването в него е необходимо, за да спазваме заповедите Божии. “Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мт 5:8). Светите отци в никой случай не са игнорирали заповедите. Смисълът на техните съвети е “Слушай духовника чрез сърцето си, за да узнаваш волята Божия непосредствено от този, комуто тази воля е открита поради подвижническия му живот”. Това е друга степен, друго ниво духовност, днес това едва ли е възможно, поне не в света.

- Отец Георги, а може ли християнин да сменя духовника си?

- Аз считам, че може. И извинете, св. Игнатий Брянчанинов го е сменял, при това неведнъж. Духовникът не може със силата на своята власт или сан да задържа душата на друг човек. Аз съм срещал такива ревностни "не по разум" изповедници. Преди 15 години служеше при нас един млад свещеник. Три месеца след като дойде, тича при мене радостен и ми съобщава: “Знаеш ли, отец, колко духовни чеда имам? Петстотин човека!”. “Как можа да ги преброиш?” – удивих се аз. През това време бях вече 25 години свещеник и никога не съм се замислял, колко чеда имам. Защото не е работа за нашия ум да ги броим. Един днес го обгрижваш, а утре ще каже, че е намерил по-опитен ръководител. Да, драги, отивай. Защото, ако човекът се е молил, искал е от Бог да му даде духовник и изведнъж му се открие, че този свещеник отговаря на въпросите на душата му, способен е да го обгрижва, тогава можем да говорим за духовничество. А как за три месеца можеш да придобиеш 500 духовни чеда? Според мене само по един начин. Дошъл човекът случайно при тебе на изповед, а ти му казваш: “За първи път ли се изповядваш? Повече при никой друг не ходи!” А някои даже заплашват: “Тръгнеш ли си от мене, утре жена ти ще заболее, после и ти”. Това е пълно неразбиране на смисъла на свещеническото служение. Човек може само свободно да избере духовника си. Разбира се, ако човек сменя духовниците си като носни кърпи, то това също не е нормално, но и свещеникът няма право насилствено да привързва хората към себе си. Мнозина ми се оплакват: “Отче, възникна недоверие между мене и духовника ми, той постояно ме ругае, аз плача, не го разбирам”. Аз казвам: “Спокойно, без да се обиждате, остави го и си намери друг духовник. Свещеникът не е Бог, не е спасител на душата ти, а само водач." Водачът, както всички знаем, можем винаги да сменим. От училището отиваме в университета, после се устройваме на една работа, на втора, на трета – при това винаги сменяме и ръководството. Както аспирантът може да започне дисертация при един ръководител и да я завърши при друг, така и с духовния ръководител. Св. Василий Велики в детството си учил в разни езически училища и казва: “Вземете от света всичко хубаво, както пчелата събира мед от разни цветя”. Ако имате вътрешна потребност, съвсем спокойно, без да оскърбявате своя духовник, можете да си намерите друг.

- Длъжен ли е въобще вярващият човек да има духовник

- Човекът има свобода. Ако почувства, че някой по-опитен може да подреди духовния му живот, молитвата, да му помогне по-дълбоко да разбере смисъла на вярата, той рано или късно ще си намери духовник. Има обаче хора, които периодически се изповядват и причащават, но не се интересуват нито от литература, нито се грижат за съвестта си. Заради това, че имат потребност да се изповядат и причастят, ние не можем да ги считаме за невярващи. Както и всички останали в църковните тайнства те получават благодат. Но това е първична вяра и ако тя удовлетворява човека и той не иска да се движи напред, едва ли ще му е необходим духовник. А за духовното израстване е нужен духовник. Но намирането на духовник става само тогава, когато се появи вътрешна потребност.

четвъртък, 8 октомври 2009 г.

Войната на книгите: Библията срещу Корана


The Economist
превод: Венцислав Каравълчев
публикувано в: в.Гласове
http://www.dveri.bg/content/view/5972/141/

Пазарният дял заеман от продажбите на Библията и Корана днес казва много за състоянието на модерното Християнство и Ислям.

Християните и мюсюлманите имат нещо впечатляващо общо: и двете групи са „хора на книгата (Писанието б.п.)”, имащи задължението да разпространяват Словото – да доведат тези Свещени книги до сърцата на колкото се може повече хора.

Разпространението на Словото не е от най-лесните задачи. Библията има почти 800 000 думи и е изпълнена с трудни и дълги пасажи за творението. Коранът е малко по-малък като обем от Новия Завет, но западният човек го намира за още по-труден за четене от Библията. Едуард Гиббън (известен английски историк) се оплаква от кораничната „безкрайна, разхвърляна и несвързана възторженост от измислици и предписания”. Томас Карлайл (шотландски историк и хуморист), казва за четенето на Корана: „ най-тежкото четиво, с което съм се занимавал; изморително и скучно, объркващо и безпорядъчно, примитивно и зле написано”.
Статистиката сочи, че над 100 милиона Библии се продават или съответно раздават всяка година. Продажбите на Библията в САЩ варират между 425 и 650 милиона долара годишно. Гидеон Интернейшънал (евангелска организация посветила се на разпространението на Библията) подарява Библия всяка секунда. Днес Библията е напълно или частично преведена на 2426 езика, което покрива 95% от населението на земята.

Коранът е не само най-четената книга в ислямския свят, но и най-рецитираната (Коран буквално означава рецитация, нещо за рецитиране). Рецитацията на Корана е гръбнакът на мюсюлманското образование. Една от най-почетните титли в ислямския свят е „хафиз”, тоест този, който има цялото писание в сърцето си, знае го наизуст. Наизустяването на Корана в Иран гарантира на потрудилия се автоматично университетска диплома. Най-добрите рецитатори на Корана участват в турнири, привличащи стотици хиляди зрители – световните купи на ислямския свят. CDтата със звукозаписа на победителите се превръщат веднага в търсен бестселър.

Библията и Коранът отдавна са прехвърлили границите на това, което традиционно се е считало за територия на християнството, съответно на исляма. През 1900 тодина 80% от световното християнство живее в Европа и САЩ. Днес 60% от християните живеят в така наречените развиващи се страни. В този момент повече презвитериани посещават презвитерианската църква в Гана, отколкото в Шотландия – родината на презвитерианството. През 1900 година ислямът беше концентриран основно в Арабските страни и юго-източно Азия. Днес, вероятно броят на активно практикуващите исляма мюсюлмани в Англия е еднакъв с този на активно практикуващите англикани, при това трябва да отбележим, че през 20 век ислямската експанзия се дължи най-вече на демографски прираст и миграция и много малко на прозелитизъм. Стремежът на ислямската мисия днес е концентрирана много повече върху укрепване вярата на „правоверните”, в консолидирането им и в насърчаване усилията им по пътя към спасението, отколкото към обръщането на друговерците.

Планина от новоиздадени Свещени книги е едно голямо опровержение на секуларизационния тезис – идеята, че религиозността намалява с модернизацията на света. „Книгата живее между хората, които са я приели. За вярващите това не са обикновени букви и думи. Това са клонки на горящ храст, запален от Бога” казва Констанс Падуик – изследовател на Корана.

Всичко това предизвиква няколко любопитни въпроса. Защо днес и християни, и мюсюлмани се доказват чрез масово разпространяване на писанията си? И кой е победител в тази война на книгите? Е ли някоя от двете най-големи мисионерски религии на по-печеливша позиция, доставяйки своите Свещени книги в ръцете на хората?

Правилният отговор на първия въпрос е, че и християните, и мюсюлманите проявяват забележително приспособяване и усвояване оръдията на модернизма – глобализация, технологизация и материална задоволеност, в опитите си да ускорят процеса на дистрибуция на своите книги. „Дай ми Шотландия или ще умра” извикал някога Джон Нокс (шотландец, баща на презвитерианството). Днес верните искат целия свят.

Комбинацията от глобализация и икономически растеж се оказва печеливша за двете религии. Днес най-плодовитият „производител” на християнски мисионери (като процент от населението) е една от новите икономически сили – Южна Корея. Най-големите издателски къщи, занимаващи се с отпечатването на Библията се намират съответно в Южна Корея и Бразилия. Огромна мрежа от над 140 национални и регионални Библейски общества е обединила ресурси и усилия за достигането на заветната си цел – да осигури Библия за всеки мъж, жена и дете на планетата. Американското Библейско дружество – най-голямото от всички подобни, е публикувало над 50 милиона Библии в атеистичен Китай.

Петролното богатство на Саудитска арабия подхранва от своя страна разпространението на Корана. Саудитското кралство захранва правоверните с над 30 милиона Корана годишно, под покровителството и с помощта на Световната мюсюлманска лига или на частни мултимилионери, разпространявайки ги по света чрез добре функциониращата мрежа от джамии, ислямските общества и дори чрез посолствата на ислямските държави.

Захранваното от Саудитска арабия разпространение на Корана се опитва заедно с литературата да прокарва и фундаменталисткото саудитско разбиране за исляма, което може и да няма забележим ефект върху християните и невъцърковените хора, но то налива масло в огъня на радикалния ислям, чието учение и цел е да задълбочава разделението между християни и мюсюлмани. Така например, традиционното ислямско учение акцентира върху онези пасажи от Корана, които потвърждават, че Евангелието и еврейската Тора са богооткровени и съдържат в себе си валидни пътища за спасението на следващите ги. Съществува обаче и едно друго учение, инициирано и повлияно от саудитския радикализъм, според което, тъй като Мохамед е носител на последното откровение, то християнството и юдаизмът са загубили възможността да спасяват.

Мюсюлманската диаспора и мюсюлманските мисионери разпространяват исляма в региони, където той е бил напълно непознат досега. Таблигхи Джамаат (групата на пропагандаторите на вярата) е световна мрежа от платени проповедници, които се обличат по подобие на Мохамед, в бели роби и кожени сандали и пътуват на малки групи да разпространяват словото на Корана. Годишните събирания в Индия и Пакистан привличат стотици хиляди.

Технологичната революция доказа, че може да бъде добър другар на свещените книги. Днес можем да четем коя да е от двете книги в интернет. Можем, ако желаем, да ги четем на своя Палм топ или дори на мобилния си телефон. Имаме опция да ги слушаме в MP3 формат на всеки MP3 проигравател. Съществува дори специален „by and go” MP3 проигравател, на който предварително е качена Библията в аудио формат. Искате да научите Корана наизуст? Трябва да си купите само специален МР3 плеър със специален дисплей, на който се изписват словата, които слушате. Искате да обсъждате в мрежата пасажи от Свещеното Писание с хора, които споделят възгледи сходни на вашите? Така наречената eBible ви позволява да направите всичко това със своите виртуални приятели.

Няколко телевизионни и радио канала денонощно излъчват – четат Корана. Американското библейско дружество е изобретило специално аудио устройство, захранвано с батерии и с големи на пакетче вафли, което има достатъчна сила на звука, за да проповядва на групи от по над сто човека.

И все пак огромната разлика между това, да имаш Библията и да знаеш Библията продължава да расте. Тук и християнството, и ислямът страдат от много сериозен проблем. В САЩ всяка година се купуват над 20 милиона нови Библии, това като добавка на най-малко четирите, които всеки американски дом вече има. Въпреки това, нивото на познаване на Библията в САЩ може със снизхождение да бъде наречено невежество. Едно проучване на Галъп показва, че по-малко от половината американци могат да назоват първата книга от Библията (Битие). По-малко от една трета знаят, кой е произнесъл Проповедта на планината – Били Греъм е бил най-често срещания отговор (Били Греъм – евангелизатор и проповедник, едно от най-тачените имена в протестантския свят). Една четвърт от американците не знаят, какво се празнува на Великден. 60% не могат да кажат дори и половината от 10те божи заповеди; 12% мислят, че Ной е бил женен за Жана Д’арк. Джон Галъп, един от водещите евангелисти в САЩ и разбира се един от големите изследователи на общественото мнение, описва Америка като „нация от библейски неграмотници”.

Мюсюлманите преди всичко (и по задължение) предпочитат да четат Корана в оригинал, тоест на арабски. Архаичността и екстравагантността на кораничния текст често създават проблеми дори за образованите хора, говорещи арабски. Нека не се забравя, че само 20% от мюсюлманите днес имат за матерен език арабския. Неграмотността е широко разпространена в ислямския свят. Много студенти, занимаващи се с Корана, така и не разбират много от това, което повтарят наизуст.

Всичко това трябва да се има предвид, когато се поставя въпросът, кой е победителят във войната на книгите. За някой, такъв въпрос сам по себе си е доста неприятен. Не може ли и двете страни да печелят, чрез обръщане на езичниците? И не са ли християнството и исляма последователи на вярата на Авраам – просто различни версии на едната Истина? Други се тревожат, че на такъв въпрос е невъзможно да се отговори, понеже няма систематичен критерии определящ разпространението на Корана, докато фронтовата линия пресича някои от най-нецивилизованите и опасни места на планетата. Мюсюлманите биха възразили, че целта на техните усилия е преди всичко галванизацията на тяхното собствено паство, а не обръщане на неверниците. Но факта е, че относителната интровертност на исляма не спомага за мирното му съвместно съществуване с другите. В много части по света, ислямските власти реагираха яростно на опитите правени от християните да „съблазнят” мюсюлманите към отстъпничество и отказ от вярата; традиционното ислямско право (шарита) наказва със смърт отстъплението от исляма, като всеки опит правоверен да бъде склонен към отстъпничество също се преследва строго от закона.

В много части по света, битката изглежда върви с пълна скорост. Саудитска арабия най-накрая е готова да позволи Библията да се разпространява на нейна територия. Много евангелисти фокусират вниманието си на така наречения от тях 10/40 прозорец – огромна територия, населена приоритетно с мюсюлмани в Азия и Африка и простираща се между 10 и 40 паралел северно от Екватора. Югозападната баптистка богословска семинария в Тексас вече има образователна програма „мастер” за подготовка на мисионери, които да работят за обръщането на мюсюлманите към християнството. Някои евангелистки организации са подготвили подправени Корани, чиято цел е да предизвика доброто безпокойство (съмнение) сред ислямските умове.

Борбата на книгите, определено е сърцевината на битката между двете религии. Хората които притежават Библия или Коран може никога да не стигнат до етапа на прочитането им или поне дотогава, докато нещо не предизвика интереса им да ги прочетат. Тези хора, независимо, че имат на разположение Библия или Коран си остават нерелигиозни. Дори несъвършеният доклад за състоянието на битката на книгите, ни казва много за двете най-големи религии на мисията.

Християните влязоха в 21 век с голяма преднина. Те са вече над 2 милиарда в сравнение с 1.5 милиарда мюсюлмани. Но исляма определено имаше много по-забележителен 20 век. Световния ислям порасна от 200 милиона през 1900 година до съвременното си ниво, тоест близо 6 пъти! Християнството застрашително се смалява в своята исконна територия Европа, докато исляма преживява нов разцвет в целия арабски свят. Много християнски специалисти прогнозират, че ислямът ще отнеме първенството на християнството като най-голяма световна религия около 2050 година.

„Войната срещу терора” кара мюсюлманите да се оплакват, че тя се явява пречка за разпространението на Корана. Приходите на мюсюлманските благотворителни организации са спаднали чувствително след събитията от 11 септември 2001 година. Много благотворителни организации загубиха донорите си. Мисионерски организации като Таблигхи Джамаат се намират под разследване от западните разузнавателни служби поради подозрение, че се използват като прикритие от ислямски терористи. Всичко това показва, че мюсюлманите ще бъдат изправени пред още много проблеми в бъдеще в борбата на книгите.

Християните имат предимството на дълго усъвършенстваните си пазарни умения. Техните религиозни издателски къщи са огромен бизнес. Издателството Томас Нилсен, което някога беше притежание на бивш продавач на Библии практикуващ системата от врата до врата, беше купено през 2005 година за сумата от 473 милиона долара. Светските издатели също бързо се преориентираха към златната мина на религиозните издания: Харпър Колинс (британска издателска империя) купи Зондерван (голяма християнска медийна и издателска компания) през 1980 година. Днес повечето големи играчи на този пазар се опитват да подготвят за пазара собствени Библии. Става ясно, че всички трикове използвани в издателския бизнес се прилагат активно и към Библията. Не трябва да се подминава също въпроса за разпространението. Томас Нилсен публикува годишно над 60 различни издания на Библията. Най-разпространената книга в света сега се произвежда във цялата видима за човешкото око цветова гама. Има Библия за всякакъв тип хора, от търсачите, до каубоите и от младоженките до барманите. Произвеждат се също така водонепроницаеми и комуфлажни Библии, които да бъдат използвани в зоните на военни конфликти. 100 минутната Библия представя в резюмиран вид съдържанието на Св. Писание за тези, които не разполагат с повече свободно време за да го прочетат.

Не са подминати и изискванията за възможно най-голямо удобство на ползвателите. Съществуват Библии и молитвеници написани на елементарен народен език и дори на сленг (уличен жаргон). През 2003 година Томас Нилсен стартира „революционната” си идея за Байбълзин едно съчетание на Библията с тинейджърско списание. Пионер в начинанието беше списанието Риволв (обмислям), което съчетаваше в себе си Нов Завет, съвети за красота и съвети за запознанства, в което изрази като този, трябваше да му придадат много библейски вид: „ти излизаш ли с някое набожно момче?”. Това списание автоматично беше последвано и от Рефюъл, предназначено специално за момчета и Блосъм , за пуберитетите. Освен това се създадоха хиляди преразкази на библейските истории предназначени специално за деца, Библия в картинки, често по подобие на много популярните комикси изпълнени със супер герои.

Днес съществуват около 900 английски превода на Библията, имаме преводи на литературен и на разговорен език и на всякакви вариации между тези два типа. Имаме преводи на Инупиат и Гулах, езици, говорени от една шепа хора. Боб Хъдсън от Американското библейско общество иска всеки един човек на планетата да може да каже: „Господ говори на моя език”. Група от ексцентрични зевзеци дори преведоха Библията на Клингун - езика на няколко деградирали извънземни от популярния английски сериал Стар Трек.

Издателите не са подминали и ползите, които може да даде драматичното изкуство. Продукцията на Зондерван „Библейски преживявания” има за главни изпълнители много от най-известните черни актьори в американското кино - от Дензел Уошингтън до Самюел Ел. Джаксън. Други се опитват да печелят симпатизанти с правенето, на колкото е възможно по реалистични драматизации. Нека само си припомним „Страстите Христови” на Мел Гибсън.
Не са пренебрегнати и матрьошките, в случая матрьошковците, куклата Иисус освен всичко друго, рецитира известни пасажи от Библията. Има книжки-викторина с въпроси от Библията, библио - кръстословици , книжки за оцветяване, пъзели, книжки със стикери и даже бинго Библия игра. Все по-голяма популярност добива и базирана на Библията музикална кутия, която ще проиграе любимия ви библейски пасаж.

Мюсюлманите също уверено навлизат в бизнеса на свещените книги, въпреки че засега значително отстъпват на християните по изобретателност. Една от причините е, че техните издателски къщи са значително по-малки и доста по-слабо технически оборудвани. Не е за пренебрегвани и факта, че за мюсюлманите Корана е буквално слово на Бога, диктувано по свръхестествен начин на Мохамед (считан традиционно за неграмотен) от архангел Джабраил (Гавраил) и записано по-късно от следовниците му. „Коранът не е документ, каквито са другите книги”, отбелязва един ислямски учен. „Това не е свидетелство за истината, това е истината сама по себе си”.

Това разбиране за същността на Корана поставя мюсюлманските преводачи в доста трудна и деликатна ситуация. Въпреки това, днес много от мюсюлманите одобряват, макар и неохотно кораничните преводи. Съществуват повече от 20 преводи на Корана на английски език, като всеки от тях се стреми към максимално буквално превеждане на думите. Все пак очакванията са, че всеки благочестив мюсюлманин трябва да положи усилия да научи езикът на кораничното откровение, тоест арабския език.

Друго голямо предимство за християните е, че имат САЩ. В най-голямата икономическа, политическа и военна сила в съвременния свят живеят над 80 милиона евангелисти. Те издържат (поддържат) повече мисионери, имат повече радио и телевизионни компании и повече издателства отколкото, която и да е друга страна по света. Въпреки петролното богатство на някои от мюсюлманските държави, страните на Корана са несравнимо по-бедни от тези условно принадлежащи на Библията. Арабският свят поддържа едно от най-високите нива на неграмотност и необразованост, там една пета от мъжете и две пети от жените не могат да четат. В арабските страни е и едно от най-ниските нива на компютаризация и достъп до глобалната мрежа – интернет.

Друго голямо предимство е зачитането на религиозните свободи в западния свят – гарантирани в САЩ от конституцията, а в Европа от отвращението към религиозните преследвания, част от недалечното европейско минало. Контрастът с ислямските страни тук е пълен, ислямът е теократичен. Саудитското министерство по ислямските въпроси и фондацията Призив и ръководство осигуряват работа на 120 000 човека, от които 72 000 имама. Саудитска Арабия забранява всяка форма на неислямска религиозност и криминално преследва всеки опит за обръщане на мюсюлманин към друга религия. Пакистан отдавна е влезнал в черните хроники заради нападенията над християнски мисионери. Судан наказва със затвор всеки опит за „отклонение” от правата вяра.

Християните не веднъж са изразявали неудовлетворение от този факт на нечестна игра: мюсюлманите могат да построят където си искат на „християнска земя” огромни джамии, докато на християните не се разрешава дори да разпространяват Библията в Саудитска Арабия или Иран. Но нечестната игра отслабва играчите домакини, докато честното съревнование е благодат. Евангелизмът в САЩ процъфтя, точно защото Америка нямаше официална църква, докато теокрацията в случая се явява източник на консерватизъм и мракобесие. Авторът на „Книгата и Корана” Мохамед Шахрур прави един забележителен опит да интерпретира Корана според нуждите на модерния читател, но въпреки почтителния тон и голямата и популярност, книгата му е не само забранена в ислямския свят, но и преследвана.

Този материал за битката на книгите освен с анализа си идва и с едно предупреждение. Опитът за предсказване съдбата на различните религии е липса на мъдрост, защото тяхното развитие може да вземе неочаквани посоки и обрати. Но две неща могат да се приемат за сигурни в тази битка. Първото е, че нуждата да бъде разпространявано Откровението, ще запали огъня на някои от най-яростните конфликти през 21 век. Зоната на най-тежкия конфликт на книгите досега – Африканската субсахара е буре с барут от провалили се държави и управления и етническа ненавист. Второто е, че и Библията и Корана, ще продължат да упражняват огромно влияние върху човешката история, както за добро, така и за лошо. Клонките на горящия храст продължават горят с пламъка на огъня запален от Бога.

превод: В. Каравълчев