До послушанието трябва да се израсне

Автор: Леонид Виноградов,
превод: В. Каравълчев
публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/7305/97/


Интервю с прот. Георги Бреев. Прот. Георги Бреев (р. 1937 г.) е един от най-уважаваните руски духовници-изповедници, духовен наставник и изповедник на почти всички московски свещенослужители, настоятел на храмовете “Живоносен Източник” и “Рождество на Пресвета Богородица".

- Отец Георги, в какво се заключава смисълът на послушанието към духовника?
- В доверието. Истинските отношения между хората са невъзможни без доверие. Това още повече важи за духовния живот. Само когато човек почувства, че пастирът разбира душата му, води го към Христа, той ще му се повери и ще се постарае да изпълнява съветите му. Но много зависи и от миряните, от въпросите им. Понякога изповядваш петдесет, сто човека. И след толкова изповеди си поразен: само един или два от всички зададени въпроси са били от духовен характер. Тоест, точно такива въпроси, за решението на които пастирът е поставен от Бога. И се радваш, че този човек ти е задал такива въпроси – това означава, че на този човек му се е открил духовният път, че той иска да се ориентира в него! Но мнозина се обръщат към духовника с битовите си проблеми, с които невъцърковените хора се обръщат към психолог или адвокат. Такива въпроси слагат на плещите на пастира неблагодатно бреме. Свещеникът ли да реши как да си смениш квартирата, да разделиш имуществото си с роднините, да започнеш нова работа? Това не са духовни въпроси. Но в същото време ние не можем да ги игнорираме, веднъж зададени ли са.

Една жена в присъствието на млад йеромонах се оплакала на преп. Амвросий Оптински, че й умират пуйките. Той я посъветвал как да ги храни. Когато жената си тръгнала, йеромонахът попитал преподобния струва ли си да се губи време и да отговаря на чисто битови въпроси? Старецът Амвросий му отговорил: “Ти знаеш ли, че в тези пуйки е целият й живот?” Когато четях тази случка, се удивлявах, колко правилно е постъпил преподобният! Жената си тръгнала от него радостна, знаела е, какво точно вече трябва да прави. От човешка гледна точка е ясно, защо и за битовите си проблеми вярващите се обръщат за съвет към свещеника. Но твърде е вероятно, дори опитен духовник да не даде удачен съвет за такъв проблем, тъй като той е поставен да отговаря на духовни въпроси. Когато към мене се обърнат с такива въпроси, си спомням думите на Спасителя: “...човече, кой Ме е поставил да ви съдя или деля?” (Лк 12:14). Задачата на свещеника е да помогне на човека да дойде при Христос, а не да решава неговите битови проблеми .

- А по духовните въпроси, длъжен ли е човек безпрекословно да слуша духовника?

- Какво означава длъжен? Послушанието в духовния живот е начин да чуваш гласа Божий. Образецът на послушанието ни го е дал сам Христос: “Защото слязох от небето, не за да върша Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил” (Ин 6:38). Всички лица на Пресветата Троица са равни, но Единородният Син, дошъл да яви тайната на човешкия род, ни показва, какво е това божествена любов, съгласие и единение, в какво се състои тяхното основание – именно в това, че Той, равният на Отца, е готов да му бъде във всичко послушен и да изпълни Неговата свята воля. И беше послушен на Отца до самата Си кръстна смърт: “...Отче Мой, ако не може Ме отмина тая чаша, без да я изпия, нека бъде Твоята воля” (Мт 26:42). Гонителят на християните Савел чул гласа Божи и станал апостол Павел, и бил послушен до смърт. Йоан Предтеча бил глас в пустинята, изпълнявайки волята Божия. И другите пророци в различно време са слушали гласа Божий, отивали са и са изпълнявали волята Божия (изобличавали, изправяли нравите), а тях са ги убивали с камъни. Тоест, принципът на послушанието ни е предаден от пророците, апостолите и от Самия Христос. Такова послушание не може да бъде вменено в задължение, до него човек може само да израсне. Да израсне до висшето разбиране на свободата на личността. И то само под ръководството на пастир, който сам има опита на истинското послушание. Когато млад свещеник (младостарец, както е прието днес да се нарича), който за послушанието е чел само в книгите, започне да диктува на енориаршите своята воля, той унищожава техните личности. Това е страшно извращение на духовния живот. Ако такъв пастир си въобрази, че свещеническият сан го поставя съдия над пасомите, такава духовност е неистинска и принципът на послушанието е нарушен. Миряните имат същия образ Божи и Бог еднакво ги обича. Ако свещеникът сам е възпитал в себе си послушание към Църквата, той разбира това и не се опитва да засенчи или замени Христос със себе си. Само тогава е възможно истинското послушание като себеподчинение на волята Божия и то е красиво, величествено, божествено, способно постепенно да прероди човека.

- Много от аскетическите книги за послушанието са написани от монаси и за монаси. Доколко са приложими техните съвети към миряните? Отличава ли се монашеското послушание от това на миряните?

- Разбира се, че се отличава. Монахът при пострижението си дава на Бога обет за отричане от всички светски привързаности. Струва ми се, че тези обети могат да бъдат съхранени само при послушание. Вярно е, още през ХІХ в. св. Игнатий Брянчанинов пише, че няма истински духовници, на които може безусловно да се доверим, и съветвал християните да се обръщат към Светото Писание и светите отци. А това е било времето на оптинските старци – цяла Русия се е обръщала към тях. Трябва да имаме и предвид, че св. Игнатий – дворянин, прекрасно образован офицер – предпочел кариерата и знатността на монашеството, преминал всички степени на послушанието, живял истински свят живот, във всичко е търсел съвършенството. Той не е намерил духовник, отговарящ на неговите високи духовни критерии. Навярно, в съвременните християни, в това число и у начинаещите монаси, критериите не са такива високи, както при св. Игнатий. Аз не съм монах и затова ми е трудно да говоря за монашеството, но мисля, че в основата на монашеския подвиг лежи послушанието. Послушанието към Бога, умението да видиш в своя събрат или ръководител този, чрез когото Бог те води към Себе Си. Понякога възможно и по не най-краткия, но необходим за тебе път. В идеалния вариант този път се отнася и до миряните. Външното подражание на монашеството е невъзможно – миряните не дават обети, не живеят в манастир, имат светски задължения. Но в духовен смисъл послушанието е еднакво за всички християни. Всеки човек може да порасне до разбирането на послушанието в този смисъл. Не бива да се вменява послушанието като дълг. Спомнете си думите на ап. Павел: “Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно. Духовният пък изследва всичко, а него никой не изследва. Защото, кой е познал ума Господен, та да го обясни? А ние имаме ум Христов. И аз, братя, не можах да ви говоря като на духовни, а като на плътски, като на младенци в Христа. С мляко ви нахраних, а не с твърда храна, защото не бяхте в сила да я приемете, па и сега още не сте, понеже сте още плътски. И наистина, щом има помежду ви завист, раздори и разногласия, не сте ли плътски и не постъпвате ли по човешки?” (1 Кор. 2:14–3:3). А в Посланието към галатяни той пише: “Братя, и да падне човек в някое прегрешение, вие, духовните, поправяйте такъв с дух на кротост, като се пазите да не би и вие да бъдете изкушени” (Гал. 6:1). Паството е едно, но апостолът подчертава, че духовното равнище на членовете на паството е различно. И свещеникът трябва да отчита това и да не налага на хората непосилни бремена. Послушанието е божествена категория, но преди да бъде приложена към някого е необходимо той да бъде опознат, трябва да чувстваш, че той е готов свободно да изпълни послушанието; и пак повтарям, че това е възможно, само ако самият свещеник има опита на послушанието. Защото в противен случай послушанието се превръща за човека в синоним на насилие. По вина на свещеника ще бъде поругано светото понятие.

- Но колко свещеници имат днес опита на послушанието?

- Пастирите никога не са били много. Господ казва на учениците Си: “жетвата е голяма, а работниците малко" (Мт 9:37). Много от свещениците са ръкоположени през 90-те години, мнозина от тях тъкмо се бяха обърнали към вярата. Но и броят на вярващите за последните 20 години се увеличи многократно и много от тях се обърнаха към Бога в зряла възраст. С какво обикновено възрастните хора започват духовния си път? С нуждата да се самоосъзнаят, да получат вяра, после – да очистят душите си, да се примирят с Бога. И тогава идва прозрението: моят живот, постъпките ми са още далеч от християнството. Естествено, хората искат свещеникът да им отделя повече време, да ги вразумява, възпитава в благочестието. И за младите свещеници - ох, как не е никак просто всичко това! Освен това има много църкви, където служи само един свещеник. Църковните хора обичат свещениците, може дори да се каже, че свещениците се къпят в море от внимание, в грижовното отношение на пасомите. И мнозина поради това специално внимание на вярващите си правят погрешни изводи, че Бог ги е поставил да бъдат духовни светилници, опитни ръководители. Това е много сериозен и актуален проблем. Самият патриарх Алексий ІІ нееднократно е давал критична оценка на младостарчеството, в основата на което са гордостта и себенадценяването. Трябва да се проявява разсъдителност, смирение. Аз не случайно припомних думите на св. Игнатий Брянчанинов, че днес няма опитни духовници. И това са думи от ХІХ век, времето на оптинските старци! Какво да кажем за нашето време? Най-опитните съвременни или напуснали ни неотдавна руски духовници – о. Сава от Псковско-Печорския манастир, отец Йоан Крестянкин, отец Кирил Павлов – смирено са считали, че те не се явяват духоносни старци, такива, за които четем в патерика. Отец Кирил (който след смъртта на о. Сава ми стана духовник) ми казваше: “Отче, сега трябва да се опрощаваме, да бъдем като младенци”. Мисля, че той имаше предвид себесмиряването, отстраняването на гордостта, а чрез това – проумяването, че Бог ни води, че твори чрез нас волята Си. Помнете, Господ призова децата и каза на учениците Си: "който се смири като това дете, той е по-голям в царството небесно" (Мт 18:4). Малките деца са открити за послушанието, способни са да изпълняват волята на родителите си, у тях няма злоба, противене, желание да се противопоставят. После, когато поотраснат, всичко това идва, оставя своя отпечатък, душата престава да разбира, какво искат от нея. Но тази младенческа простота остава най-дълбокият духовен принцип, който не трябва да се игнорира.

- Отче, а как неофитите да разберат, доколко духовен е съветът, който им дава свещеникът? Допустимо ли е според вас да се иска обяснение за съвета, който ни се дава, ако ние не го разбираме?

- Не само е допустимо, но е хубаво, когато хората задават въпроси. Ако човек няма интерес към духовния живот, той няма и да пита. И как да разбереш, удовлетворен ли е той от твоя съвет, готов ли е да го последва или ще започне сам да се оправя в енигмите на своята душа? А когато човекът иска обяснение, свещеникът разбира, че предстои духовна работа. Спомнете си, как е сътворен светът: отначало всичко е било хаос, после се появяват проблясъците на светлина. Така е и с душата на новообърнатите. А как да се оправим? Аз още в младостта си, когато четях житията на светците, се замислях: по какво техните наставления се отличават от тези на обикновения енорийски свещеник? Да допуснем, идва при опитен духовник вярващ християнин от далечно място. Той, за да дойде при духовника, специално с дни се е добирал до манастира му, за да може да потърси съвет от този духовник! А старецът му отговаря с прости слова: “Спасявай се, брат, Бога не забравяй и Той тебе няма да те остави”. И човекът си тръгвал окрилен, прероден. Струва ни се, не може ли енорийският свещеник да постъпи по същия начин? Да, но в думите на отшелника има огромна духовна сила. Едни и същи думи могат да имат съвършено различно въздействие. На новообърнатите трябва най-напред да се обясни, че те идват в храма, за да се срещнат с Господ. И Бог може да му се открие или чрез свещеника, или чрез събрата, с който ще се срещне след службата. Не си разбрал прочетеното Евангелие или проповед – не се притеснявай, отиди при свещеника, попитай за обяснение. Ако човек не пита, за да провери вярно или невярно е казал свещеникът, а за да разбере богослужението, смисъла на православната вяра, то той ще разбере. Макар отначало, ако ще и две думи само да разбере и приеме – за днес това е достатъчно. Следващата неделя още две думи ще легнат в сърцето му. Това вече е духовен ръст.

- С други думи, трябва да се вслушваме в собственото си сърце? А авва Доротей казва, че няма нищо по-опасно от това да вярваш на сърцето си. Това чисто монашеска препоръка ли е?

- Още древните мъдреци са считали сърцето за източник на живота: “От всичко, що е за пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота” (Прит. 4:23). И Сам Спасителят казва: “Защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви” (Мт 6:21). Сърцето - това е центърът на духовния живот. Вслушването в него е необходимо, за да спазваме заповедите Божии. “Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мт 5:8). Светите отци в никой случай не са игнорирали заповедите. Смисълът на техните съвети е “Слушай духовника чрез сърцето си, за да узнаваш волята Божия непосредствено от този, комуто тази воля е открита поради подвижническия му живот”. Това е друга степен, друго ниво духовност, днес това едва ли е възможно, поне не в света.

- Отец Георги, а може ли християнин да сменя духовника си?

- Аз считам, че може. И извинете, св. Игнатий Брянчанинов го е сменял, при това неведнъж. Духовникът не може със силата на своята власт или сан да задържа душата на друг човек. Аз съм срещал такива ревностни "не по разум" изповедници. Преди 15 години служеше при нас един млад свещеник. Три месеца след като дойде, тича при мене радостен и ми съобщава: “Знаеш ли, отец, колко духовни чеда имам? Петстотин човека!”. “Как можа да ги преброиш?” – удивих се аз. През това време бях вече 25 години свещеник и никога не съм се замислял, колко чеда имам. Защото не е работа за нашия ум да ги броим. Един днес го обгрижваш, а утре ще каже, че е намерил по-опитен ръководител. Да, драги, отивай. Защото, ако човекът се е молил, искал е от Бог да му даде духовник и изведнъж му се открие, че този свещеник отговаря на въпросите на душата му, способен е да го обгрижва, тогава можем да говорим за духовничество. А как за три месеца можеш да придобиеш 500 духовни чеда? Според мене само по един начин. Дошъл човекът случайно при тебе на изповед, а ти му казваш: “За първи път ли се изповядваш? Повече при никой друг не ходи!” А някои даже заплашват: “Тръгнеш ли си от мене, утре жена ти ще заболее, после и ти”. Това е пълно неразбиране на смисъла на свещеническото служение. Човек може само свободно да избере духовника си. Разбира се, ако човек сменя духовниците си като носни кърпи, то това също не е нормално, но и свещеникът няма право насилствено да привързва хората към себе си. Мнозина ми се оплакват: “Отче, възникна недоверие между мене и духовника ми, той постояно ме ругае, аз плача, не го разбирам”. Аз казвам: “Спокойно, без да се обиждате, остави го и си намери друг духовник. Свещеникът не е Бог, не е спасител на душата ти, а само водач." Водачът, както всички знаем, можем винаги да сменим. От училището отиваме в университета, после се устройваме на една работа, на втора, на трета – при това винаги сменяме и ръководството. Както аспирантът може да започне дисертация при един ръководител и да я завърши при друг, така и с духовния ръководител. Св. Василий Велики в детството си учил в разни езически училища и казва: “Вземете от света всичко хубаво, както пчелата събира мед от разни цветя”. Ако имате вътрешна потребност, съвсем спокойно, без да оскърбявате своя духовник, можете да си намерите друг.

- Длъжен ли е въобще вярващият човек да има духовник

- Човекът има свобода. Ако почувства, че някой по-опитен може да подреди духовния му живот, молитвата, да му помогне по-дълбоко да разбере смисъла на вярата, той рано или късно ще си намери духовник. Има обаче хора, които периодически се изповядват и причащават, но не се интересуват нито от литература, нито се грижат за съвестта си. Заради това, че имат потребност да се изповядат и причастят, ние не можем да ги считаме за невярващи. Както и всички останали в църковните тайнства те получават благодат. Но това е първична вяра и ако тя удовлетворява човека и той не иска да се движи напред, едва ли ще му е необходим духовник. А за духовното израстване е нужен духовник. Но намирането на духовник става само тогава, когато се появи вътрешна потребност.