Възникна грешка в тази притурка

Общо показвания

Listen to the music of Orthodoxy

вторник, 6 октомври 2009 г.

Православният Париж


.
Автор: Христос Янарас
превод: Вeнцислав Каравълчев
публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/7628/312/

Откъс от автобиографичната книга на Христос Янарас „Към себе си”
... Първото, което направили руските емигранти, оказали се през 20-е години на миналия век в Париж, било да построят църква. Малка, бедна, но православна: влизаш, дори и днес, и ти се струва, че се намираш на Атон. Без електричество, само свещи и кандила; иконите са само византийски – това не е религиозна живопис, нито подражание на европейските образци. Благоговейна атмосфера, място за човешката общност, за личностно общуване. Около храма, в барачки, поместили Богословския институт. Богословието било именно онова особено, изключително тяхно нещо, което били длъжни да пренесат в Европа. Професорското тяло било от първата група емигранти. Почти всички били специалисти в други области на знанието.

Сергей Булгаков – професор по политическа икономия в Московския университет, в Париж става свещеник и професор по догматическо богословие. Георги Флоровски, професор по история от Одеския университет, в Париж става свещеник и професор по патрология. Василий Зенковски, професор по философия и психология от Киевския университет, в Париж става свещеник и професор по философия. Касиан Безобразов, професор по история от Ташкентския университет, в Париж става епископ и ректор на института. Същото може да се каже за Николай Карташов, Борис Вишеславцев. Младият Владимир Лоски пристига в Париж на 20 години, изучава средновековна философия и става най-значимото име в областта на систематическото богословие сред емиграцията.
Руските изгнаници–емигранти не донесли със себе си в Европа някаква особена църковно-богословска традиция, по-православна идеологически и по-духовна и мистическа в практичен план. Не. На задънената улица, в която се намирала европейската цивилизация, те противопоставили реализма на своето Богообщение, оживили закостенелия език на богословския академизъм и морализъм. Тяхната незабележима дейност имала силата на „синаповото зърно”, най-малкото семенце, способно да пропука скала.

Това било неочаквано историческо събитие, даже чудо. След столетие на „Вавилонски плен” на Запада, пребиваващото в отчуждение, в подражание на интелектуализма и юридическия морализъм Православие, отново идентифицира себе си като „еклесиологично събитие – събитие на превръщането на биологическия индивид в личностно съществуване на любовното общение на живота. Православните заявили реализма на своя опит, на който били чужди различните религиозни идеологеми и егоцентричната „религиозност”. Тяхното дръзновение с бързината на мълния се предало във всяка православна страна, уподобило се на „малкото квас”, изцяло меняща настройката на ума, позицията, проблематиката, езика. Заедно с това цяло поколение римокатолици и протестанти било „заразено” с критично отношение към застиналата „религиозност” на западното християнство.
С болка сравнявайки руското и гръцкото присъствие в Париж, трябва да отбележим, че гръцките преселници никога не си зададоха и до ден днешен не си задават въпроса: какво особено, изключително собствено са били длъжни да принесат в Европа, което е могло да ги направи участници в преобразуванието й.
Цялата гръцка интелигенция на Париж, започвайки с епохата на Кораис и Психарис и достигайки до поколението на Кастанакис, Своронос, Акселос, Ксенаки, е вложила максимум усилия в това, по-бързо и напълно да се уподоби на французите.[1] Тя се е чувствала длъжна, опитвала се е да подражава на местния начин на мислене и се е давила в чужда проблематика.

За останалите – болшинството от членовете на гръцката общност в Париж, която се състояла от богати предприемачи, търговци, корабовладелци и представители на старите аристократични фамилии – от техния гръцки произход са останали само някои обичаи, които спомагат за създаването на изгодни познанства. Още в началото на века те построили в един от най-представителните райони на Париж богата църква в европейски стил. Богослуженията в нея, осъществявани с полифоничен хор от наемни френски оперни певци, е нищо повече от религиозно представление и удобен случай на елита да се събере заедно.

За руската диаспора във Франция научих от книгите и това преобърна целия ход на моя живот. В Париж пристигнах с живата потребност непосредствено да се запозная и приобщя към този исторически феномен.

От първото поколение руски емигранти жив беше останал само Павел (Пол) Евдокимов, висок, строен, аристократичен в маниерите си. Живееше в скромна квартира в предградията на Париж. Помня дългата алея, която трябваше да извървя по пътя си към него. Той често ме канеше при себе си. С него обсъждахме различни проблеми. Той постоянно говореше за необходимостта да бъдат изработени ясни критерии, йерархия на приоритетите. Опитен, разсъдителен, внимателен във формулировките. Впоследствие отблизо опознах и влязох в общение с вече роденото във Франция второ поколение: Николай Лоски, Борис Бобрински, Петър Струве, Михаил Евдокимов. Запознах се също с възхитителния Оливие Клеман, който въпреки че отначало не е бил възпитан в Православието, впоследствие се превръща в една от основните фигури на православната интелигенция в Париж. Задълбочаваха се личните ни взаимоотношения, многоценни и незабравими. Но най-голямото откритие в Париж за мен беше – първото в моя живот – жива реалност на църковната енория. Православието в Париж не беше нито идеология, нито „общество”, нито административна институция, нито даже богословско училище на руснаците. То се състоеше от „телата” на енориаршите, събрание на личности, които общуваха една с друга.

Влязох в тясна връзка с две от франкофонските енории. Първата се събираше в подземието – криптата на разкошната руска катедрална църква на rue Daru, недалеч от Etoile. Катедралната църква и богослужението в нея не се отличаваше по атмосфера от това в гръцката катедрална църква. Долу, в криптата, всичко беше различно, нещо неочаквано: изведнъж ставаше ясно, че хората около теб ти принадлежат и ти принадлежиш на тях, че всички ние заедно съставлявахме една общност не от този свят. Семпло и без никаква натруфеност. Живеейки отначало в Гърция, а впоследствие в Германия, аз бях запознат с някои „благочестиви” общини[2]; „благочестието” тук беше общо условие за принадлежност към енорията, но точно поради това „благочестие” се губеше връзката и близостта между членовете. В криптата всеки носеше със себе си своята другост, повече или по-малко добродетелна, без да се интересува от това съответства ли тя или не на приетите норми. Обединяващият център беше потребността от общение, предвкусването на есхатологичното „царство”, което се дарува на всеки в евхаристийното събрание.

През тези години в криптата служеше о. Петър Струве: през седмицата той беше лекар в една парижка болница, а в неделята – свещеник, проникновено извършващ богослужението и с извънредно богословски наситена проповед. Традицията да се съвмещава свещенството с друг вид професия и до днес е силно разпространена в диаспората. О. Петър загина в автомобилна катастрофа, връщайки се един мъглив ден от болницата. Аз живеех още в Париж и не мога да забравя плача, с който съпровождаха в последния му път този благодатен човек.

Когато го посещавах в дома му, понякога го молех да ми прочете Пушкин в оригинал. Въпреки, че не разбирах руския език, бях очарован от неговата музикалност. В живота си не познах дом по открит от този на Петър и Тани Струве. По всяко време там можеха да бъдат открити най-различни хора: поети, артисти, руски аристократи, бедняци от покрайнините. Винаги имаше горещ чай – а о. Струве се отнасяше към всички безкрайно топло.

Няколко неделни дни аз посещавах и друга франкофонска енория, на rue St. Victor. Преди там е имало магазин или ресторант, който руснаците са превърнали в църква. Обикновени дървени греди подпираха стените и тавана. Вътрешната обстановка създаваше атмосфера на благоговение и покой. Иконостасът беше дело на Леонид Успенски, който заедно със съпругата си и семейство Лоски идваха всяка неделя тук на богослужение. Свещеник беше о. Габриел Енри, служител в застрахователна компания. Той знаеше прекрасно гръцки език, плод на дългото му пребиваване в Солун. И тук енорията беше жива общност, събрание на хора, живеещи със съзнанието, че ги свързва Евхаристията. В Париж аз разбрах, че верността или извращаването на еклезиологичното събитие зависи от съхраняването или съответно гибелта на енорията.

--------------------------------------------------------------------------
[1] Адамантис Кораис (1748-1833) – родоначалник на гръцкото Просвещение; Янис Психарис (1854-1929) – гръцки филолог, езиковед и писател; Н. Своронос (1911-1986) – гръцки историк; Ф. Кастанакис (1901-1967) – писател, ученик на Психарис; К. Акселос (р.1924) философ; Я. Ксенакис (р.1921) – гръцки композитор, член на Френската академия.

[2] Под „благочестиви” тук Янарас има предвид парацърковните организации „Зои” и „Сотир” в Гърция, както и протестантския пиетизъм в Германия.

Няма коментари: