Нашите деца и пасхалната радост или Рано ли е да учим децата на религия?

.

автор: Архиепископ Никанор Бровкович
превод: Венцислав Каравълчев
публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/8791/119/

Църквата иска да славим Бога като деца... А съвременната мъдрост не желае самите деца да славят Бога. Казват: „Рано е да учим децата си на религия, те още не са се развили достатъчно”. Казват: „Да учите децата си за Бога е безполезно, няма да разберат”. Казват: „Да учите децата си на вярата е несправедливо – това означава да насилвате съвестта им. Когато пораснат, тогава и ще обикнат вярата, която считат, че им е присърце, тогава и ще я усвоят съзнателно”. Казват: „Да възпитавате децата си във вярата е дори вредно - това може да попречи на тяхното нормално развитие”. Казват тези и много други неща, а вършат още повече.
Погледнете: водят ли родителите децата си в църквата? Често ли ги водят? На каква възраст започват да ги водят? А някога ги водеха редовно. Приучаваха ги към всичко - към молитвата, към поста, към много неща ги приучаваха...

Който казва, че за децата вярата е още непонятна, той говори против опита или просто няма опит. Децата още от 2-3 годишна възраст, още от момента на пробуждането на тяхното съзнание постигат цялостност на своя дух, цялостност да слушат умствено, нравствено, естетически. Те са способни на такива поетични дълбини, могат да постигнат неща, които остават непонятни за зрелите и презрели хора.
Всичко, което ще кажа, е на основата на опита. За съзнанието и сърцето на две-тригодишните деца е достъпно това, че Бог живее на небето, че ни дава насъщния хляб и всичко добро, че трябва да Му отправяме молитви, стоейки благоговейно пред иконата. Децата на 3-4-годишна възраст могат в уединение, без подсказване и без настойничество да бъдат оставяни пред иконата с трогателно умиление и да разбират: Ето разпнатия от евреите Христос, от двете Му страни стоят майка Му и апостолът и плачат... Ето там слънцето е скрило своя лик...

Нима едно петгодишно дете, държащо в ръцете си молитвеник или псалтир, може да разбере в сърцето си какво означава: „Боже, бъди милостив към мене, грешния”, „Бъди благочестив и се уповавай на Бога”...?

Господи! Какви идеи са раждали тези книги с техните стари кожени корици, накапани от восъка на църковните свещи... Ето го Давид с венеца, Моисей, разсичащ вълните с жезъла си... В какви светли райски дълбини е потапял детския ум старият молитвеник на дядо! Ето, отиваш да спиш, а там е нарисуван Йосиф с Никодим, които погребват в сумрака Христос, Богородица пък и жените мироносци плачат над Него... Колко неизказана радост е носела тази пасхална книжка, преплетените в белия пергамент ярки червени заглавни букви и този осветен с лъчи лик на Христос, издигащ се от гроба със знамето на победата в ръка...

Децата на две-тригодишна възраст разбират и ще разберат със сърцата си, че ето това кръстно дърво дава на старите здраве, а на младите разум. Децата, които на ръце са носили плащаницата, със сърцата си разбират, че там е лежал Христос и е хубаво, когато я целуваш, да си направил своята малка жертва за Този, Който се е жертвал за тебе. Малко да погладуваш на Разпети петък...

Нима си мислим, че нищо не достига до сърцата на 3-4-годишните деца? Не, достига, при това много: ето това красиво пасхално яйце – това е Христос, възкръснал от мъртвите. Още ненаучили азбуката, са знаели половината пасхална служба наизуст – „Христос воскресе”. Сега отлично разбирам, какво означава „Воскресения день, просветимся, людие”; и когато чувствам това, което пея, плача. В детството си не разбирах цялата картинност в тази песен, с нейното догматическо и историческо основание, но пеех така, че дробчетата ми буквално щяха да излязат от гърдите от възторг.

На 7 години по време на изповед не разбирах въпросите на свещеника: „Разкайваш ли се?” Казвам му: „Разкайвам се”. Но пък отлично разбирах, какво е това грях и че да се греши е грешно... Колко много може да каже на сърцето на детето фактът, че възрастната жена, стояща със своя внук-причастник в църковната градинка, гледа на селската църква и му чете правилото преди причастие! Колко много може да каже на сърцето на младите, пристъпващи към причастие, увещанието на майката:

- Молете се дечица: „Сердце чисто созижди во мне, Боже. Не отвержи мене от лица Твоего и Духа Святаго не отими от мене”.

Казват, децата не разбират религията. Напротив, разбират. Възрастните разбират, но не я постигат. А детето я постига...

Къде са сега тези сладки чувства? Тези безценни детски спомени? Тези възторжени и умилителни състояния на детския дух, които дават идеята за райското наслаждение и вечността?

Днес, днешните родители не водят децата си в църквата, дори в такива знаменателни дни като днешния, когато Христос възкръсна! Виждал съм добри родители, които в светлата Пасхална нощ загрижено се суетят около седемгодишната си дъщеричка, която от празнична превъзбуда не иска да спи. А те настояват, за да не би да нарушат ритъма й. На другия ден, сутринта, разбира се, те радостно ще възвестят „Христос воскресе!”. А в моята памет стои споменът, че децата спяха по пейките в храма в Пасхалната нощ. Неотдавна видях група деца в храма в навечерието на Възкресението. Децата седяха на пода и беше видно, че душите им се радваха с радостта на Възкресението, но с напредването на нощта и с наближаването на дванадесетия час всички бяха прибрани по домовете си от родителите и наставниците си. Всички! На пасхалната утринна служба нямаше нито едно дете. Казах си: „Боже! Колко безсърдечно, колко глупаво е това. Колко безжалостни са към децата си тези родители. От каква радост лишават те своите деца!..”
Превод: В. Каравълчев