Възникна грешка в тази притурка

Общо показвания

Listen to the music of Orthodoxy

вторник, 6 октомври 2009 г.

Православната мисия в Монголия


.
Източник: Православието в Украйна
превод: В. Каравълчев
публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/8417/312/

Разговор с отец Алексей Трубач, свещеник на единствената православна енория в Монголия, публикуван в сайта на Украинската православна църква, Московска патриаршия. Отец Алексей е белорус по националност, роден в Украйна. С решение на Светия синод на Руската православна църква е назначен за свещеник в единствения православен храм в Монголия през 2005 г. Според него, главната задача, която стои пред православните мисионери в Монголия, е да съхранят в страната православието и да създадат пълноценна мисия. За да не изчезне съвсем православието в Монголия, е нужна „тълпа от млади хора, които да дойдат и да проповядват Христос”, твърди отецът-мисионер.

– Отец Алексей, кажете, що за страна е Монголия?

– Да започнем с това, че дълги години властваше стереотипът, останал и до днес, че Монголия е придатък на Съветския съюз, несъстояла се 16-а република. Днес, обаче, Монголия е независима страна, която избира своите външни и вътрешни приоритети. В течение на близо 70 години Съветският съюз оказваше огромно влияние над страната, много руски специалисти се трудеха в Монголия в различни отрасли. Така например през 1989 г. в страната имаше около 130 000 руски граждани, работещи в различни сфери на обществения и икономически живот.

- Монголия развита страна ли е? Срещат ли се все още юрти, картонени домове със сламени покриви?

- Истината е, че в Монголия ще видите и цивилизация, и пълното й отсъствие. Ще видите юрти, в които няма нито електричество, нито удобства; ще видите номади, които живеят във феодалния строй. В същото време ще видите градове с напълно развита инфраструктура, създадена по време на Съветския съюз и продължаваща да се развива. Така е, например, в Улан Батор, където днес строителството е главно в ръцете на компании от Китай. В Улан Батор се строят небостъргачи и същевременно има квартали с юрти.
Един от големите проблеми на града, който и до днес не може да намери своето решение, е смогът. Замърсеността на въздуха е огромна, много по-висока отколкото в един мегаполис като Пекин, например. Вечер е почти невъзможно да се диша, защо ли? Защото всички юрти се отопляват с въглища. Бих казал дори, че през зимата вечер е опасно да се излиза на улицата. Опитите да се реши проблемът засега са безуспешни. Президентът на Монголия дори обяви неколкократно извънредно положение.

Така че, както виждате, Монголия е страна, в която едновременно съжителстват цивилизацията и нейното пълно отсъствие; всички достижения на съвременния свят – мобилни комуникации, интернет, включително и безжичен в съседство с пастири, коне и юрти.

– Улан Батор голям град ли е?

- Нека се има предвид, че Монголия е страна с огромна територия. В същото време, тя заема първо място в света по ниска плътност на населението. На тази голяма територия живеят само 2.5 милиона души, а от тях повече от половината са в столицата Улан Батор.

- Коя е господстващата религия в страната?

- Основната религия е ламаизмът, смес от будизъм и шаманизъм. Това е изповеданието на близо 80% от населението.

- С какво е свързано отсъствието на мисионерска работа в Монголия? С трудности при проповядването? Или просто с това, че никой не се е занимавал?

-Мисля, че е по-скоро второто. Трудности при проповядването? А къде е лесно да се проповядва православието? Проповедта е еднакво трудна навсякъде по света. Истината е, че православието е сложно за разбиране и проповядването му е съпроводено с големи трудности.

Трябва да подчертаем, че в началото на 90-е години от миналия век, когато започнаха да се откриват отново будистките храмове и бяха дадени много права и свободи, в това число и религиозни, се появиха мисионери, създадоха се християнски енории, но западни, неправославни. Тогава не дойдоха нито гърци, нито румънци, нито сърби, нито руснаци. Дойдоха американци и корейци и започнаха да работят. При това много ефективно и постигнаха забележителни резултати.

- След като човек посети сайта ви „Православието в Монголия”, остава с впечатлението, че енорията на вашия храм "Света Троица" е много активна.

- Знаете ли, активността - това е начин за оцеляване в такава среда. Защото свободата, която имаме в Монголия в настоящия момент, е извънредно голяма. От тук и броят на протестантските деноминации е огромен. Храмовете, които само мормоните са построили,са 16, при това големи здания, не просто някакви къщички. Те са оборудвани по последната дума на техниката, със спътникови антени, имат спътникова връзка и т.н. Там има всичко, и мормоните работят много сериозно.

- Мормоните от местното население ли са или приходящи?

- Американци. Ходят по улиците на града и вербуват местните жители. Според BBC, днес половината от младежите в Монголия до 25 годишна възраст са християни и членуват в тези така наречени християнски конфесии. Води се много интензивна работа, особено сред младежите. И това, което сте видяли на нашия сайт, е само един опит да работим, да вършим поне част от това, което правят примерно католиците. Аз съм ходил в католическата енория, гледал съм, запознах се с работата им. Те имат професионални училища, устройват техните студенти на работа, най-добрите фабрики и заводи са отворени за възпитаниците им. Създали са комплекс с болница и кухня за бедни, с голяма библиотека, към библиотеката има интернет кафе. Създали са към енорията си и детски дом... При това аз ви описвам дейностите само в една енория, а в Улан Батор действат пет сходни католически енории! И само един православен. Освен католическите има и много протестантски. Не мисля, че действат безцелно, хаотично, и че влагат огромни средства в губещо начинание. Предполагам, че всичко там е пресметнато, планирано и успехът, който са постигнали, е бил очакван.

- А какви са нашите успехи?

- Нашите успехи са много скромни. Искам още веднъж да повторя: нашите успехи – това дори не са успехи, а опит за оцеляване.

- Отец Алексей, разкажете нещо за енорията ви?

- Трябва да се върна отново в началото на 90-е, тогава, когато беше дадена свобода на вероизповеданията, когато съветските предприятия започнаха да се закриват, а руските военни части се изтегляха от страната. В началото на 90-е тук бяха около 130 000 руснаци, днес са останали по-малко от 5 000. В самия Улан Батор са останали около 1500 души, но във връзка с кризата и малкото оцелели руски предприятия се закриват или съкращават работата си. Това означава, че и броят на руснаците тук ще продължи да намалява, а те са основната част от нашата енория.

През 1996 г. в Монголия първи дошли свещеници от Бурятия и започнали да кръщават живеещите тук руснаци. Оформила се група от православни, които и станали инициатори да бъде изпратено писмо до патриарха на Русия за да им бъде изпратен постоянен свещеник. Така през 1998 г. тук пристигнал отец Анатолий и възобновил Свято-Троицката енория, която била закрита през 1927 г. Загубихме много време, минимум 8 години, докато протестантите действаха, ние тепърва пристъпвахме към създаването на енория. Освен това, на първо място енорията трябва да оказва помощ на нашите съотечественици, които са попаднали тук, същевремено положението на нашия храм е такова, че трябва да проповядваме и сред монголците. Без такава проповед, храмът ще остане без енориарши – руснаците идващи тук, са приходящи, идват и си отиват. А за болшинството постоянно живеещи в Монголия руснаци, за съжаление, православието на този етап не се явава така културно близко, както за сънародниците ни, живеещи в Италия, Португалия, САЩ.

В Монголия е много силно влиянието на местната култура – това силно се чувства от руснаците, останали да живеят тук. Ето защо много е важно православната проповед да е насочена към монголците. Но за съжаление, в настоящия момент проповедтта на православието е ограничена само в един храм на цялата територия на Монголия! А в този храм има само един свещеник.

- Вие?

- Да, аз.Това е много малко. Като сравнение, католическата мисия тук има 24 свещеници и един епископ. Когато казах, че пропуснахме подходящия момент, имах предвид историческите корени. Това, което Съветският съюз направи за Монголия. Преди монголците гледаха на нас като на по-големи братя. Православието се възприемаше като част от руската култура и цивилизация, отнасяха се към него с голямо уважение и внимание. Днес обстановката съществено се променя, защото все по-голям е стремежът към западната култура, въплъщение на която се явява протестантизмът. Хората желаят да живеят като „на Запад”, мнозина искат да имигрират. Но ако не успеят, то отиват в протестантските деноминации и започват да живеят „западния начин на живот” тук, у дома си – поне така им се струва. Искат в неделните дни да ходят на църква, да бъдат американци, корейци. Това се приема за ценз, за благородство.

В този смисъл, ние загубихме много. Влиянието в културата, политиката, икономиката – на тази база можехме да създадем нашата православна мисия. Не всичко още е загубено, има достатъчно голям процент от населението, който продължава да уважава именно руската култура и гледа на Руската правослвана църква, като на изразител точно на тази култура. За тези хора, приобщаването точно към тази културна традиция се явява нещо много съществено и носещо уважение.

-Как попаднахте в Монголия? Мислили ли сте за задгранично служение?

- Това е друга история. Бях в Индия, Непал, после по решение на Светия синод бях изпратен в Монголия. Първоначалната трудност с идването ми тук беше, какъв тип енория трябва да бъде изградена. Категорично, това не можеше да бъде енория ,изградена по западния образец, като тези, които имаме в Италия, Испания. Православните енории на Запад имат за задача преди всичко да съхранят православието у нашите емигранти. Такъв модел за Монголия беше невъзможен. Моето мнение е, тук трябва да има мисионерска енория. Или тук ще има мисионерска енория, или това ще е енория, която лека-полека ще завърши своето съществуване.

- Но нашето общество счита, че мисията е преди всичко работа на свещенослужителя.

- Така е в Русия, в Украйна, в другите православни страни, където свещеникът има изначален авторитет и в когото народът така или иначе ще се вслушва. В нашите страни хората са възпитани в православната традиция, дори и когато са атеисти. В Монголия ситуацията е напълно различна. Православната църква, за съжаление, тук не се явява авторитет и единственото, на което можем да се осланяме, е на по-голяма активност. А най-мобилната мисионерска група това са миряните. Аз съм разговарял с много монголци, питал съм ги - кое ги отблъсква от православието. Оказа се, че преди всичко външният ми вид, расото, брадата. Тук не става въпрос, да се обръсна и да сложа джинсите... моят образ, образаътна православния свещеник винаги ще бъде антипод на протестантския пастор. Този, който идва с белозъба усмивка, носителят на западния стереотип... Монголците идват при нас преди всичко благодарение на някой местен, който вече се е обърнал към православието. Местните споделят помежду си и у някои става промяната. Ето защо проповедта тук трябва да се извършва от миряните, които имат възможност да проникнат и проповядват сред монголците.

- Кажете, не сте ли имали желание да напуснете Монголия?

- Имал съм! Всеки ден, всяка сутрин у мен възниква желанието да се върна в родината.

- Когато ви е тежко и желаете да си тръгнете, откъде черпите сили да останете и да продължите започнатото дело?

- От Божествената литургия. Категорично. Това е необикновена сила, най-голямата сила на православието. Цялата мощ на православието, на мисионерството е съсредоточена в Божествената литургия. Ние нямаме други средства. Така се е случило, ние отстъпваме на протестантите и католиците във всичко – и в активността, и в разнообразието от дейности, и в методите, и в методологията, във всичко. Единствената наша сила, това е нашето богослужение. Аз мечтая в Монголия да се появи истинска Мисия. Мисия в пълния смисъл на думата – място за мисионери, които отиват и променят всичко по пътя си. Засега не виждам, едва ли ще го доживея, но такава тълпа млади хора, които ще отидат да проповядват Христа, трябва да дойде. Безусловно, това е подвиг, много трудна стъпка. От всичко, което казвам в различни интервюта за мен най-важното е едно, и това не са високопарни слова: аз не се опитвам просто да разкажа своя живот, да разкажа за това, че при нас има енория. Искам да се появи някакво конструктивно решение. Може, чрез вас някой да узнае, да откликне. Монголия чака своите мисионери.

Превод: В. Каравълчев
.

Няма коментари: