Възникна грешка в тази притурка

Общо показвания

Listen to the music of Orthodoxy

четвъртък, 22 март 2012 г.

Истината и само истината


Автор Николай Михайлов
Публикувано в. Капитал

Българинът е смален човек, поробен от кич идеологиите. Кичът функционира като индустрия на утехата, размества ценностите, а неговата неутрализация предполага воля за истина

Какво е кичът?
Кичът е клише и преструвка. Измишльотина. Всичко може да деградира до кич. От битовия предмет до религиозното чувство. Социалният свят е задръстен от кич от низините до върха. Особено на върха. Кичът сам по себе си може да възпита само нагло жизнелюбие и идиотски умиления. Кичът тегли като мъртво вълнение, съществува закон за гравитация към кича.

Как ерзацът и безобразното станаха масово нормални, а истинското е по-скоро екзотично отклонение?
Винаги е било така. Трябва да си припомним откъде идваме, за да си дадем сметка кои сме. Имаме труден исторически жребий. Наследници сме на пет века османско иго, два века византийска власт, три века диви боляри и половин век комунисти. Две национални катастрофи. Натоварени сме с памет за зависимост и унижения. Българинът е смален човек, казано дръзко. Кодиран да оцелява в дребнодушен режим. Комунизмът ни връхлетя от изток с енергиите на безумна религиозна пародия, на агресивен мирогледен кич. Пастернак определи комунизма като "магическата власт на мъртвото слово". Аграрна България беше връхлетяна от безумството на политическа параноя. Много тежко изпитание половин век след Освобождението. Дребнодушният българин стана поданик на одържавена утопия, наложи му се да вярва, за да живее. Живя половин век като вероизповеден симулант. Лъга властта, че вярва, лъга и себе си. Накрая съвсем се разврати и стана неспособен да различава истината от лъжата. Всичко му се струва все едно, защото няма никакво значение. Най-накрая ни ощастливи либералната демокрация. Скритото послание на нашето фамозно "връщане в Европа" беше, струва ми се, следното: "Българската история приключи, свободни сте, скачайте в пазара. Либерализирайте нагона, момчета." Така и стана.

Херман Брох, на когото дължим съвременния смисъл на понятието кич, казва, че характерът на една епоха е изписан на архитектурната й фасада. Какво пише на фасадата на София от март 2012? Влияе ли тази среда на вътрешния ни свят?
Пише, че фасадата е "в преход", излющена и "реновирана" и че няма нищо зад тази фасада. София е столица на постсоциалистическия кич, на платежоспособното безобразие и на недоволните тълпи. По нещо напомня комунална квартира от съветски тип – пренаселена, битово дезорганизирана, сприхава. По улиците се мотаят кучета в меланхолно състояние, замислени същества пред кастрация. Отвсякъде долита диалектен говор и сподавена чалга. Атмосфера на примитивна социална възбуда, досада от задръстените улици и самота. Такова е моето чувство.

Скорошният национален празник припомни явлението "патриотичен кич".
На този ден първите държавни мъже и жени честват България и чудото на собствената си кариера. В каква пропорция ги честват е неизповедима тайна. Церемонията е изпитание за актьорската им дарба. Някои изглеждат хладнокръвни, други пропадат в комизъм. За добро или за лошо президентът ни изглежда неспособен за реч с уравновесена патетика, получава се нещо подобно на фалцет и средношколска развълнуваност. Ще трябва да се учи на правилно вълнение, на ритмично дишане и на пестеливи движения. Продължава да е превъзбуден, непоседлив и безпричинно бодър. Чувства се случаен, сполетян от съдба, която трудно осмисля.

Милан Кундера определя тоталитарния кич като "нуждата да се съзерцаваш в разкрасяващото огледало на лъжата и да се познаваш с развълнувано задоволство". Жива ли е тази нужда в българина от 2012? Какво я подхранва?
Според Кундера кичът е нарцистична патология в режим на тоталитарна лъжа. Бедата е, че след краха на комунизма "разкрасяващото огледало на лъжата" не беше счупено, а само смени рамката. Старата лъжа беше заменена с нова лъжа. Новата лъжа има някои предимства, тя е по-дълбоко засекретена, по-трудно достъпна, защото е "естествена" и, така да се каже, нормална. Строго погледнато, посткомунистическият човек е все същия беглец от реалността, но с някои граждански волности и потребителски бонуси. Идеята е да се наслаждава и да се забрави. Ако помни, ще страда, а не иска. Успелият отново ще се съзерцава с развълнувано самодоволство, но този път като постигнал доволството и свободата, мярата на своята осъщественост. Масовият човек има естествена гравитация към тоталитарен уют. Привлича го илюзията за устойчив свят с гаранции и предвидимост. Охотно разменя свобода за сигурност. Големите зоотехнически утопии привличат силно ленивите мнозинства. Гарантират минималната потребителска кошница, приютяват нещо от идеалните чувства и осмислят Космоса.

Преди имаше униформеност на идеологическото, сега - униформеност на потребителското. Моловете ли са новите първомайски манифестации?
Моловете са светилища на потреблението, религиозни дестинации. Първомайската манифестация е екстаз на разтварянето в сакрален колектив, шопингът е шемет на фетишизма.

Бяхте в политиката (депутат от ДСБ в 40-ото Народно събрание - бел. ред.). Какво мислите за кича там?
Политиката твори илюзии, поръчани от илюзиите на електората. Няма измъкване от този капан. Демократичното управление е неосъществимо без услугите на организираната симулация. В политиката се лъже и по форма, и по съдържание. Същественото е да се прави с вдъхновение и тъй да се каже, огрижено.

Каква е вината на медиите за възхода на кича?
Масовото съзнание се управлява от телевизията и от жълтите вестници. Това съзнание и тези медии са в кръгова поръчка на практически безкрайна безвкусица. Телевизията се зяпа с открехната уста. В състояние на гаснеща будност в подсъзнанието на зрителя се утаява всякакъв боклук от вредни за здравето образи, лица и дезинтегрирана реч. Основното усилие на телевизията е да замени реалността с произведения от самата нея образ. Манипулацията е невъзможна без кич. Кичът скъсява дистанцията между производител и потребител с илюзия за интимност на връзката. Преди дни в централните новини на гледана телевизия ни заведоха при опериран водещ по пижама, проснат на легло, обнадежден и преизпълнен с благодарност към лекуващия персонал. Сецнал се в банята, но сега е добре и пак ще чете новини. Кич, ако питате мен. Рекламите са апотеоз на идиотизма, углавен кич. От "Майкрософт" и апели за спасяване на деца до драмите на простатната жлеза и попивателната мощ на дамската превръзка за периода на няколко примигвания. Разкъсването на информационния поток с тези безумства изобличава властта на парите като демонична власт. В някои от телевизиите се подвизават удивително пошли наемници, рупори на задкулисна власт. Бедата обаче е не толкова в това, което говорят, защото то не се помни, а в тъй наречената аура, в арогантния примитивизъм на излъчването. Много лоша компания. Стандартният телевизионен потребител е образ и подобие на малкия екран.

Не може ли кичът да бъде парадоксално полезен – примерно като терапия към бягството и забравата?
Стратегията на кича е да обезболи живота, да опакова трагичното. Кичът функционира като индустрия на утешението и убиец на самотата. Самотата е вредна за потребителя, плашат го вътрешните гласове. Кичът сервира и възвишеност. Разплаква с детайли на умилението, изстисква чувствителност. Кичът е заместител на традиционната религиозност, набавя смисъл в света, лишен от смисъл.

Не живеят ли инфантилните общества по-щастливо, като се правят, че не съществуват грозотата, смъртта, реалните проблеми на света?
Америка е континент на кича по преимущество. Американската мечта е утопия на индивидуално постижимия земен рай и накрая бягство от смъртта в кичозно безсмъртие. Рай на земята, между западния и източния бряг и даже отвъд. Честват смъртта с умерена покруса и я преживяват като преход в райските селения на вечната Флорида. Ню ейдж идеологията, чиято родина е Америка, е спиритуализиран кич, кощунствена идея за "позитивно мислещ" Бог, богословски назначен да ни ощастливява независимо от всичко, което би ни хрумнало да вършим. Кичът е хепиенд до дупка.

Скоро отново си припомнихме ,че в Студентски град расте поколение на телесната музика, бързите удоволствия. Периодично оттам изскачат трагедии. Има ли кичът и зловещо лице?
Образите, които този "град" емитира, са наистина зловещи. Това не е град, а подземие. Безумна чалга и екстаз на простотията. Нищо по-информативно за националния упадък от веселието на провинциалния студентски авангард. Струпването на либертини от дълбоката провинция в нещо подобно на чалгизирано гето е зловещ образ на българската либерална революция, кошмарно постижение на нашата демокрация. Става ясно, че това, което наричаме преход, въобще не се шегува, а тласка нещата към антропологична мутация, към израждане на поколенията. Това, което показват от дискотеките на този "град", не е кич, а беснуване, "светивитово" хоро. Кошмар.

Не улеснихме ли всичко това с отсъствието на вяра?
Споменаването на Бог се счита лош тон в съвременната западна култура. Религиозният е преживяван като абнормна, културно неадекватна фигура, в най-добрия случай като жертва на мило суеверие. Съвременният човек е останал с впечатление, че Бог не съществува и че това е очевидно. Опитът за проблематизиране на тази "очевидност" се посреща на нож или с издайническо нетърпение по причина на засекретена несигурност. Атеизмът е масово суеверие, абсурдна идея за безпричинен свят, възникнал от нищото, самодостатъчен и неподсъден. От Просвещението насам Бог е изтикан в ъгъл на Космоса, никой не знае къде като персона нон грата. Няма нищо по-скандално за съвременния потребител от идеята за небесен "одит" върху пазара на наслажденията. Пазарът е безгранична свобода, там се разпореждат Дарвин и Чичолина. Животът не се преживява като дар, а като собственост. Суверенитетът върху тази собственост обосновава право на каприз и своеволие. Смисълът е резултат на прищявката, лично хрумване. Атеизмът е опустошителен за човешката цивилизация, започват да проумяват това. Българската религиозност е плитка, без значими следствия за националния живот. Стоян Михайловски нарича българите духовно безок народ. Освободен, но несвободен. Според Петър Мутафчиев българите се делят на "черни" и "бели" . Първите са от богомилското коляно, вторите от християнското. Ефектна типология, но трябва да й вярваш.

Един бивш американски посланик писа наскоро, че българите живеем в режим на театрален спектакъл. Защо се примиряваме с маските?
Липсва уважение и самоуважение. Българският човек е исторически подмятан, докато накрая, види се, е успял да се презре. Прегънатият свиква със своето нищожество. Няма смисъл в първородството, щом съм гладен, казва библейският Исав. Дайте ми паница с леща. Българският живот е с отрязани дълбочини, без небе. Има нещо отчаяно на дъното на нашата национална душа, разубедено и мнително. Оттук и характерната битова небрежност, глухото раздразнение, безадресната претенция, накрая безстилието. Най-голямата беда се нарича атрофия на чувството за истина. Нито истината, нито лъжата имат някакво значение, важна е простата протяжност на живота, унилото течение на дните. От това състояние не се излиза със смяна на правителствата, а със смяна на ума. Но как се сменя ум?

Има ли спасение?
Неутрализацията на кича предполага воля за истина, но кой може да се похвали с последователност на тази воля? Това, което ми се струва важно, е, че кичът не е невинно предпочитание на масовия вкус, порцеланова балерина или някакво килимче, а агресивна преоценка на ценностите, саботаж на смисъла с разпознаваеми естетически следствия. Не изключвам да има и умора от състоянието кич, от травматизма на това състояние. Но преориентацията към духа е чудо.

четвъртък, 15 март 2012 г.

Бесарабия, Болград и църквата „Св. Преображение”

.

Автор: Венцислав Каравълчев

В края на ХІV в. Балканите попадат за пет века под властта на Османската империя. Жестокият окупационен режим предизвиква ответната ожесточена съпротива на поробеното население. Силите обаче са неравни и затова народите на България, Сърбия и Гърция все по-често отправят взор към своите едноверци в Русия, които успели да отхвърлят своята зависимост от татарите. Надеждите за помощ от Русия се увеличават особено много след присъединяването към Москва на Малорусия (Украйна) вследствие сключването на Малоярославския договор. Тези надежди са подхранвани от започналите от средата на ХVІІ в. многобройни руско-турски войни за Черноморските области и по южните граници на Русия, в които Османската империя губи огромни територии, присъединени към Русия. След края на поредните руско-турски войни 1787-1791 г. Русия получава много нови земи, към които започват да емигрират бежанци от Балканите, предимно българи. Първоначалните плахи опити за емиграция, постепенно били заместени от огромни емиграционни вълни, като катализатор за това се явяват войните през 1806-1812 г., когато към Русия е присъединена Бесарабия. Тук, на новоосвободената територия масово започват да се стичат българи, които воювали или подкрепяли руската армия по време на военните действия срещу турците. За да спасят живота си от озверените османски пълчища, които търсят изкупителна жертва сред българското население за военните си неуспехи, цели села от България емигрират в Русия. Първата по-сериозна преселническа вълна е през 1809 г., когато след продължително примирие военните действия между Русия и Турция са подновени. Няколко хиляди български семейства се прехвърлят от България в Молдова и Влахия и от там в южна Бесарабия, в степите на Буджак, където намират закрилата на Багратиони, който от август 1809 г. поема командването на Молдовската армия. Тази закрила била необходима, тъй като местните помешчици веднага се опитват да обложат с непосилни данъци и налози бягащите българи. През 1809 г. били освободени от налози всички отвъд дунавските провинции. На следващата година Багратиони освобождава временно от данъци подопечното му население бежанци, за да могат те спокойно да уредят живота си в новите земи. През април 1811 г. М.И. Кутузов става главнокомандващ на Дунавската армия и излиза с призив към желаещите да се преселят в Русия, че те могат спокойно да го сторят, като им се обещава свободно заселване в земите, които сами си изберат, защита от местните помешчици, освобождаване от данъци, налози и военна служба за няколко години. Призивът на Кутузов предизвикал нова голяма емигрантска вълна. Нашествието на Наполеон Бонапарт обаче довежда до изтеглянето на армията на Кутузов, което слага край на обещаните облекчения и бежанците са приравнени към местното население и лишени от дадените им права. Месните боляри и помешчици веднага се възползват от новосъздаденото положение и започват такава жестока експлоатация, че мнозина дори предпочитат да се върнат отново в България. Останалите пък в Русия бежанци са доведени до такава крайност, че се вдигат на въоръжени въстания, като например въстанието от юни 1815 г. През септември 1815 г. представители на българските бежанци предават на командващия 2-ра армия Л.Л. Бенигсен молба, с която искат да бъдат компактно заселени на едно място и да им бъде даден „добър началник”. Бенигсен веднага прави рапорт пред император Александър І, в резултат на което е създадена специална комисия, която да проучи положението на бежанците на място. Разследването разкрива ужасяващи факти. На земята, която се обработвала от бежанците и която им била дадена безвъзмездно, недълго след оттеглянето на Кутузов се появяват собствениците, които искат и принуждавали хората да им дадат десета част от реколтата, да им работят безплатно по 12 дни в годината и др. Въпреки сериозното противодействие от страна на помешчиците комисията успява да свърши добре своята работа и съставя няколко рапорта, които са изпратени в Петербург. От тези рапорти се вижда, че 83% от населението на Буджак в това време е съставено от бежанци, предимно българи. През пролетта на 1816 г. граф П. Д. Кисельов прави обиколка на Бесарабия, след което се среща с императора, пред когото изразява своето дълбоко възмущение от отношението на чиновниците от всички рангове към бежанците. Той моли в Бесарабия да бъде изпратен генерал Иван Никитич Инзов, който се ползва с много добро име сред българите. Това обаче не става веднага. Първият резултат от разговора на граф Кисельов с императора е едно разпореждане за изпълнение решението на правителството от 31 декември 1815 г. на българските заселници да бъдат дадени държавни земи, така че към тях местните помешчици да не могат да имат претенции. На 12 май 1816 г. с разпореждане на Министерството на вътрешните работи на Русия е създадена специална длъжност - попечител за българските преселници в Буджак. За пръв изпълнител на длъжността бил определен А. Бахметиев. С това правителството показва на практика своята загриженост и готовност за ограничаване произвола над бежанците. Истинските резултати от тази загриженост на правителството на Русия обаче се появяват по-късно, след пълната реорганизация в системата за управление на Бесарабската област. През март 1818 г. е създаден специален Надзорен комитет за чужденците преселници в южните краища на Русия (по-късно Новоросийски край), който да поеме административното ръководство на тези земи. За председател на комитета е назначен Иван Никитович Инзов. Не след дълго той става и надзорник за емигрантите в Бесарабска област.

Основният мотив за тези назначения са срещите с българите, които има предприелият през май 1818 г. обиколка из Бесарабския край император Александър І. На тези срещи представители на българите излагат своите искания за създаването на компактни български поселения, като тези поселения бъдат върху държавна земя, така както им бил обещал още Кутузов и да бъдат защитени от произвола на болярите и помешчиците. Те също така заявяват своето желание за техен надзорник да бъде назначен генерал Инзов, който е заслужил напълно тяхното доверие поради добротата и благодеянията, който им сторил по време на войната с Турция.
Реакцията на император Александър І е незабавна - голяма част от местната администрация е лишена от постовете си, а на 6 май Бахметиев е известен, че управлението над българите се предава на генерал Инзов. През ноември 1818 г. се провежда и специално преброяване на бежанците в Бесарабия, тяхното число тогава се оказва 27 062 човека. През март 1819 г. генерал Инзов представя на император Александър І специален рапорт за българските бежанци в Русия, който се оказа съдбоносен за нашите преселници в Бесарабия. В него с нескрит патос се говори за свободолюбивия нрав на българите и за желанието им да намерят в Русия действително втора своя родина, като същевременно се подчертават техните проблеми, които са създавани главно от местната аристокрация и земевладелците. Император Александър І не остана безразличен към тежненията на българите. На 29 декември 1819 г. издава специален указ, съгласно който върху територията обитавана от българите не се простира властта на помешчиците. Императорският указ е последван от акт-разпореждане на министъра на вътрешните работи Кочубей, с който на българските бежанци се дават права като на чуждестранни колонисти. Новодошлите преселници са освободени от плащането на налози в продължение на седем години, а тези, който са дошли по-рано, в продължение на три. На всеки човек са отделени по 60 десятини земеделска земя. Обещано им е също безналогова продажба на вино, тютюн, освобождаване от военна служба, свобода на вероизповеданията и др. Управлението се осъществява от попечител, назначаван от министъра на вътрешните работи, от окръжни старейшини и от селски кметове, избирани от средите на самите преселници.

Благодарение на този указ от 1819 г. след Руско-турската война от 1828-1829 г. в Бесарабия пристигат нови около 140 000 българи. През 1831 г., още 80 000 бежанци пристигат в Бесарабия. Последвалата в периода 1853-1856г. Кримска война отприщва поредната емиграционна вълна. Според някои приблизителни изчисления общият брой на бежанците в периода ХVІІ –ХІХ в. надхвърля 400 000 души. Това преселение се превръща в най-многочисленото за цялата история на преселенията в новите руски земи. Първият реален попечител на българите става генерал-лейтенант Иван Никитович Инзов, който остава на този си пост до самата своя смърт. През 1820 г. българското селище Табак на брега на езерото Ялпуг, по настояване на самите българи е преименувано на Болград. Новооснованият град Болград не след дълго се превръща в главен административен и културен център на бесарабските българи. В периода 1856-1878 г. градът за кратко попада в пределите на Молдова. Друг град, който българските бежанци основават, е гр. Комрат, както и 64 села.
Намерили възможности за относително свободно развитие, българите полагат усилия за съхраняване на своята вяра, роден език, традиции и обичаи. Преодолявайки трудностите на преселението и усвояването на новите земи, българската емиграция съумява да постигнат добро икономическо равнище, организира духовните си и просветни средища, което и гарантира възможности за по-нататъшен просперитет.
Генерал-лейтенант Иван Никитович Инзов, големият благодетел на българите
Огромна, неоценима заслуга в благородното дело по приема и установяването на българите в Бесарабия има Главният попечител за чуждестранните колонисти в Новоросийския край генерал – лейтенант Инзов. Кой е Иван Инзов? Името и животът на този изключителен човек крият много неизвестни. Самата фамилия Инзов е рядко срещана и трудно може да бъде открита истинската й етимология. Не се знае кои са били родителите му, въпреки че писателят Юрий Тинянов пише, че неговият баща е великият княз Константин Павлович. Ако съдим по надгробния надпис, направен от признателните българи, той е роден през 1777 г. От големия речник на Брокхауз и Ефрон обаче се вижда, че той е роден девет години по-рано, през 1768 г. Получават се девет години разлика, причините за която и до днес търсят своя отговор от историческата наука. Иван Инзов започва своята военна кариера на 17-годишна възраст при генерал А. Суворов. По време на руско-турската война 1787-1791 г. участва в щурма на османските крепости Акерман и Бендер. Преминава Алпите в знаменития поход на Суворов от 1799 г.по време на швейцарската кампания, за който подвиг Суворов е удостоен със званието генералисимус, ставайки четвъртият военноначалник в историята на Русия, носител на този най-висш военен чин. По време на руско-турската война 1806-1812 г. на генерал И. Инзов е поверено комендантството на гр. Силистра. По времето на своя престой в България като комендант той полагал изключителни грижи за българското население и помогнал на мнозина да емигрират в Русия. Неговото благородство, безкористност и внимание към проблемите на поробеното население било дълбоко оценено от българите. Като генерал – лейтенант от пехотата той участвал в задграничните походи на руската армия, част от съюзническите войски срещу похода на Наполеон. Изключително интересен факт от биографията му е, че той е награден в тази война от загубилите я французи с ордена на Почетния легион за своето хуманно отношение с военнопленниците. След войната с Наполеон, генерал Инзов става началник на щаба на 2 -ра Дунавска армия. През есента на 1818 г. е назначен за председател на Надзорния комитет за чуждестранните заселници в южните краища на Русия, длъжност, която върши до самия край на своя земен път през 1845 г. Комитетът под ръководството на ген. Инзов се занимава с всички проблеми на заселниците, включително местата за тяхното заселване и устройство. Разбира се, помагайки на емигрантите, ген. Инзов работи за икономическия разцвет на своята родина, но неговото отношение към емигрантите и най-вече към българите заслужават нашия дълбок поклон и почитание. „Не на вас, а на тях да им е добре” било основното изискване на ген. Инзов към подчинената му администрация, която трябвало да решава проблемите на колонистите. Той лично направил планировката на новата задгранична столица на българите и мнозина са на мнение, че идеята за преименуването от Табак на Болград е била негова.
Освен, че участва с лични средства в изграждането на събора „Св. Преображение” в Болград, с негови средства е построена и трикуполната църква „Св. Иван” в колонията Иваново (днес Новоивановка, Арцизски район), която българите нарекли в негова чест. Въпреки че бил тежко болен, той успял да присъства на тържественото освещаване на храма през 1840 г. За съжаление комунистическият режим в Русия разрушава храма през 1858 г., но на съхранилите се основи признателните българи днес събират средства, за да възстановят църквата отново. Генерал Инзов бил не само талантлив военен, но и изключително благороден човек и благочестив християнин. Въпреки благородническия произход, високия военен чин и административна длъжност, генералът никога нямал в дома си крепостни селяни (роби), нещо рядко срещано за времето, през което е живял. Цялото свое имущество, включително дома си ген. Инзов завещал за нуждите на бедняците в Одеса. Както сам често обичал да казва: „за да бъдеш здрав, всичко на всичко са необходими две неща: бъди добър и бъди весел”.

Генерал Инзов е известен със своите близки отношения с големия руски поет и писател А. С. Пушкин. Сам Пушкин толкова обикнал този изключително благороден човек, че го считал за „свой втори баща”. По време на Кримското заточение на поета ген. Инзов го взел в своя дом и полагал изключителни грижи за него.
Това благородство, отзивчивост и добрата на ген. Инзов били високо оценени от българите. Когато ген. Инзов почива в дома си в Одеса на 24 май 1845 г., опечалените българите изпращат специална молба до император Николай І, в която го молят за разрешение да пренесат тленните останки на своя благодетел в Болград. Император Николай отговаря положително на молбата им. В продължение на 250 километра, колкото е разстоянието между Одеса и гр. Болград, признателните българи на ръце носят ковчега с тялото на ген. Инзов. Особено трогателен е моментът с пристигането на шествието с тялото на генерала пред оградата на гробището при църквата „Св. Митрофан” - тогава български младежи „на колене понасят тленните останки, сменяйки се един друг, до мястото, където трябва завинаги да почива техният най-верен защитник, и най-щедър благодетел, на тази нова, вече родна за повечето от тях земя...”. Това става през месец ноември 1846 г., малко повече от година след блажената кончина на ген. Иван Инзов.
Паметта на „бащата на българите” продължава да живее и да се тачи до ден днешен в Бесарабия – не случайно наречена Нова България. Централната улица на Болград се нарича Инзовская, в центъра на града е издигнат паметник на ген. Инзов, на чийто надпис четем: „Генералът от суворовската и кутузовска школа Инзов си създаде славно име на военното и гражданско поприще. Той даде на заселниците нов живот в новото им Отечество. С неговото съдействие започна строителството на Болград.”

Трипрестолният болградски събор „Св. Преображение Господне”
Всяка година на 29 октомври се отбелязва тържествено Денят на бесарабските българи. На този ден, през 1838 г. след продължилото близо пет години строителство е осветен българският храм „Св. Преображение Господне” в град Болград. Всъщност идеята за построяването на храма се ражда още през 1820 г. Тогава, на 12 май, в малката църква в село Табак управляващият поселенията на българските преселници С. Н. Малявински тържествено прочита указа, съгласно който селището се преименува на Болград. На това тържество са присъствали 57 български старейшини, депутати от българските колонии и множество жители на селището. Присъствалите взимат решение „на мястото на бедния храм, където получили императорския указ, за сметка на българския народ в Бесарабското поселение да бъде построен голям събор”. Решено било също указът на император Александър І да бъде поставен в олтара на местната църква.
Изборът на проект и архитект на храма отнел известно време. Тук трябва да отбележим един малко известен факт, че строителството на Болградския събор е тясно свързано със строителството на Исакиевския събор в Санкт Петербург (1818-1858 г.). За проектирането и строителството на Исакиевския събор бил избран френският архитект Огюст Монферан. Още в самото начало на строителството обаче били открити големи грешки и недостатъци, както при проектирането, така и в хода на самото строителство, поради което през 1822 г. се взема решение за преработка на проекта, като за целта се извикат най-добрите архитекти и строители в Русия. Всеки архитект трябвало да представи чрез конкурс свой собствен проект за събора с отстранените грешки и недостатъци, като бъде съхранен общия художествен замисъл. В този конкурс участва и Аврам Иванович Мелников (1874-1854 г.). Проектът, който той представя за Исакиевския събор, всъщност е избран за строителството на Болградския събор „Св. Преображение Господне”. Трябва да споменем, че дело на този голям архитект са също величественият ансамбъл на Полукръглия площад в Одеса, Покровският събор в Кишинев, старообрядческата църква „Св. Николай” в Петербург и др.
Така Болградският събор носи в себе си своеобразното преосмисляне и полемика с творбата на придворния архитект Огюст Монферан. Кубическият обем на Исакиевския събор от проекта на Монферан, Мелников заменя с кръстообразен купол, който не доминира господстващо над храма, а се вписва органично в него и го завършва. Самият купол се издига на повече от 50 метра височина и служи за височинен ориентир на Болград и околностите.
Подкуполният кръг с 12 прозореца се явява основен източник на светлина в храма. Претенциозната колонада, която подкрепя купола в проекта на Монферан, Мелников заменя с пиластри в коринтстки стил, които не препятстват проникването на светлината в храма. Направени са и други важни и практични изменения в проекта на Монферан, които вписват събора „Св. Преображение” идеално в цялостната архитектурна традиция и композиция на Болград. С активната подкрепа на ген. Инзов в подготовката за строителството били въвлечени не само българите, но и всички чужденци, които живеели на подопечената му територия. На 23 юни /6 юли ст.стил пред събралото се огромно множество народ, в присъствието на ген. Инзов и протойерей Василий Пуришкевич било осветено мястото, определено за строителството на храма и направена първата копка. Започва грандиозно строителство, което отнема близо пет години. В строителните работи взимат участие над 10 000 българи. За издигането на стените и основните строителни работи се използва варовик и трошен камък от близката до града кариера. За приготвянето на свързващите разтвори за строителството се ползва качествена гасена вар, алабастър и пясък от езерото Ялпуг. За подовата настилка е закупен от чужбина специален мрамор. От Москва, Тула и от други руски градове са закупени металните ажурни решетки за прозорците, фолио, цветно стъкло, кръстове, камбани и църковна утвар. Много икони и друга утвар била подарена на храма. По време на поклоннически пътувания до Светите земи, Атон и др. българите също закупували и доставяли за новия храм различни икони и утвар. Светегорски монаси също дарили някои от иконите в храма. Една от тях е копие на Гербовицката икона на Божията майка – една от многото чудотворни икони на Пресвета Богородица. Камбанарията има пет камбани, най-голямата от тях – наречена „Благовест”, тежи близо 2 тона и е изработена в Москва. За закупуването им се използват средства, дадени от протойерей Александър Савицки, от надзорника Михаил Бутков и търговеца Кирил Минков.
На 15 октомври (ст.стил) съборът е тържествено осветен от Архиепископа на Кишинев и Хотинск Димитрий, в присъствието на генерал И.Н. Инзов, на арменския архиепископ Нерсес (по-късно патриарх-католикос), на множество почетни гости от Кишинев, Измаил, Рени, на депутати от всички 82 български колонии, както и на огромно множество народ от Болград и околни селища.

За първи път зазвънтяват петте големи камбани на новия Божи храм, който няма равен на себе си в цяла южна Русия.
След освещаването на събора, работите по неговото благоустройство и украса не се прекратяват. Събрани са нови средства за издигането на каменна ограда с чугунени решетки на храмовия двор. Самият събор първоначално не е изографисван, стените са били чисто бели. В последствие стените са боядисани в небесно син фон със златни звезди. Самото изографисване става едва в началото на 20 век. В периода 1912-1914 г. (според някои източници до 1915 г.) храмът се изписва от художника Павел Алексеевич Пискарьов. Самата зография се извършва по ескизи на големите руски художници Нестеров и Васнецов. Храмовата зография е копие на зографията в известния Владимирски събор в Киев. Разликата се състои в това, че докато във Владимирския събор фонът е златен, то в Болград той е син, едно безкрайно небе, облаци, изобразяващ небесния Йерусалим. В края на 20 век са внесени малки изменения в съществуващата зография. Изобразени са четиримата евангелисти в лодки по образец от Кишиневския катедрален събор, направени от бесарабския художник Райлян. В самия купол на храма, в съответствие с древната традиция е изобразен Христос Вседържител, държащ кръст и свитък с текст. В подкуполния кръг за изографисани дванадесетте апостоли. По стените и сводовете има сцени от Стария и Новия завет. Едновременно с изографисването на храма се изпълняват и ювелирни дърворезбарски работи, основно по иконостаса на главния олтар в събора. Фината дърворезба по иконостаса се покрива със златен варак. Трите олтара на храма са посветени съответно – централният на Преображение Господне, левият на св. архангел Михаил, а десният на раждането на св. Йоан Предтеча. Богослужението се извършва на църковнославянски език. Църковните текстове се четат както на български, така и на руски език. По този начин църквата още преди създаването на местни училища спомага от една страна българите по-лесно да се приобщят към руския език – езика на новата им родина, така и да съхранят своя роден език и национална и културна идентичност.
Съхранили са се имената и на много от свещенослужителите в този храм на Бога и българщината в Бесарабия. През 30-те години на 19 век свещеник тук е Фьодор Кергеевич Данилов. Роден през 1791 г., ръкоположен за свещеник през 1816 г. В българския храм служи от 1832 г. В периода на неговото служение Епархийското началство два пъти го награждава за усърдие и ревност по изпълнение на своите задължения. През 1848 г. настоятел на храма е протойерей Никифор Петров. Роден е през 1803 г. в семейството на Стефан Петров от Болград. Предполага се, че отец Никифор Петров е бил предстоятел на храма и в румънския период на епархията през 60-те години на 19 век. По времето на отец Никифор в храма са служили още четирима свещеници – от 1836 г в храма е служил отец Даниил Далицки, от 1843 г. Димитър Панайотов, от 1847 г. отец Йоан Ферлат и от 1849 г. отец Тихон Данилов.
През 1859 г. по молба на жителите на Болград за свещеник в събора е назначен Михаил Василевич Казанакли. През 1878 г. настоятел на събора става Сава Петрович Беров. Отец Сава Беров е свещеникът, който в своето време кръщава големия български учен, академик Александър Тодоров – Балан.

През 90-те години на 19 век свещеник в събора е отец Николай Агура, който до този момент е служил като дякон при храма. От 1903 г. за свещеник е назначен преподавателят от болградската мъжка гимназия отец Александър Челак, а от 1906 г. Автоном Вълков. През 30-те години на 20 век настоятел в събора е протойерей Михаил Фокша. През същия период от 1927 г. втори свещеник в храма е протойерей Александър Назлимов, брат на преподавателя в Болградскатагимназия Атанасий Назлимов. Трети свещеник в този период е бил отец Теодор Ерхан.
От дяконите освен споменатия вече Николай Агура, са съхранени имената на дякон Матвеев, служил при храма около 1900 г., както и на дякон Димитрий Вийничука, който е служил в събора до 14 април 1910 г.
С името на друг представител от рода Агура е свързано спасяването на храма от разрушение по време на репресиите на Никита Хрушчов. В трая на 50-те години на миналия век, на градско комсомолско събрание е взето решение да бъде разрушен събора «Св. Преображение» като гнездо на мракобесието. Василий Иванович Агура, заедно с местния архиепископ незабавно заминава за Москва и успява да издейства аудиенция при самия Никита Хрушчов. По време на срещата с Хрушчов, Агура и владиката успяват да издействат забрана за разрушаването на храма. Това е изключително смела за времето си постъпка, при положение, че не друг, а самият Хришчов, който обявява война на Църквата, публично заявява, че в най-скоро време ще покаже на руския народ по телевизията „последния поп в СССР”.
В паметта на болградци е все още свеж споменът за отец Николай Тихонов, който служи в събора през 80-те години на миналия век, както и на отец Виталий Шевченко, който в продължение на няколко десетилетия възнася молитви към Бога „за този град и живеещите в него”.
Макар и с Божията помощ Болградският събор „Св. Преображение” да избягва разрушенията на атеистичния комунистически режим в Русия, времето оставя своя отпечатък върху това архитектурно чудо на българите зад граница. Храмът има нужда от ремонт и реставрация. В началото на новия век през 2001 г. протойерей Павел Полищук започва реставрационни работи в храма. Кръстът на централния купол, който бил временно поставен през 1956 г., е подменен заедно със старата камбана "Благовест". От 2005 г. настоятел на събора е отец Василий Шкимбов, който продължава реставрационните работи. При събора е създадено неделно вероучително училище, символично наречено „Преображение”.
Създадено е и детско вероучително училище, православна библиотека и др. Храмът е обявен за обект от национално значение и паметник на културата в Украйна. За нас българите в България, както и за тези в Украйна, това е светиня, която по думите на доц. Пламен Павлов има същото значение като желязната ни църква „Св. Стефан” в Истанбул.

За съжаление по време на последните реставрационни работи, преди малко повече от месец, на 26 януари 2012 г. в храма възникна пожар, който напълно унищожи централния купол. Огънят и действията по потушаването му сериозно увреди стенописите и целия интериор на храма.
Венцислав Каравълчев