Възникна грешка в тази притурка

Общо показвания

Listen to the music of Orthodoxy

сряда, 31 март 2010 г.

Църковният календар ІІ

.

Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/10423/319

И тъй, защо се отвръщаш от онова, що е благоугодно на Всевишния?
десет ли, сто ли или хиляда години,
- в ада няма издирване за времето на живота.
(Сирах 41:6-7)

В първата част на нашата статия разгледахме един от основните аргументи на защитниците на стария стил, а именно, че новият стил нарушава канон на Първия Вселенски събор. Истината обаче, както видяхме, е, че Първият Вселенски събор не е съставил канон относно празнуването на Пасха. Както е принуден да признае един от най-ерудираните защитници на стария стил, големият руски учен проф. В. В. Болотов, „от Първия Вселенски събор никакви категорични решения (относно Пасха) не са издадени... Това, което те (отците на събора) могли да направят, е да постигнат едно устно, неоформено, имащо характера на приятелско споразумение постановление, че Пасха трябва да се празнува съгласно обичая, установил се в Александрийската Църква”. Може би прави впечатление на читателите, че в нашата статия се отделя прекалено голямо внимание на въпроса за случилото се по време на Първия Вселенски събор. Това е така, защото става дума за гръбнака на всички апологии, които догматизират календара, от което произтичат многобройни заключения, които макар и да нямат никакво канонично основание, са добили голяма популярност.

Убеден съм, че повечето от защитниците на календара механично повтарят прочетеното тук и там, но обективността изисква фактите да бъдат винаги проверявани и сверявани. Едно от тези прибързани заключения е, че Юлианският календар удовлетворява всички изисквания за Пасха и празниците, свързани с нея, поради което е станал част от Преданието! Това твърдение само по себе си е абсурдно - календарът не може да бъде част от Преданието, той няма и не може да има сотирологична функция. Календарът има служебна функция - той дава указание какво да бъде помнено от Църквата и каква да бъде вътрешната логика на годишното богослужение, но не сакрализира дните и датите! По тази логика може да обявим и използването на пергамента за част от Преданието, тъй като е ползван в епохата на съборите. Ето защо са напълно прави тези йерарси на Българската православна църква, които многократно отговарят на обвиненията на старокалендарците, че Църквата чества събития, а не дати. На това мнение са и всички канонични църковни пастири, независимо дали принадлежат към новостилна или старостилна поместна Църква.

Какво всъщност празнува Църквата - събития или дати?

Най-красноречивият пример за това, че Църквата винаги е празнувала събития, а не дати, е празникът на празниците Възкресение Христово. В кратката историческа ретроспекция, направена в първата част на статията, видяхме, че ранната Църква дори до ІV в. е празнувала деня на Възкресението по различен начин и в различни дни. Впоследствие Църквата предписва това да става независимо от юдейската пасхалия и обезателно след пролетното равноденствие. Последното, защото след юдейската реформа на лунния календар Пасха при юдеите започнала да се пада понякога преди пролетното равноденствие. Това, което е важно да отбележим в случая е, че Възкресението никога не е бил обвързвано с честване в точно определен календарен ден, а е зависело първо от юдейските пасхални изчисления, а впоследствие от изчисленията на Александрийската църква, която се славила още от древността с изкусните си астрономи. Преведено на понятен език, Възкресение Христово е можело да се падне и се пада както през месец март, така и през април, а понякога дори през май! Тогава е редно да попитаме, какво празнува Църквата – събитието Възкресение Христово или някаква определена дата?

По подобен начин стоят нещата с всички подвижни празници, които променят в съответствие с Пасхата деня, в който се честват, но, разбира се, честваното събитие няма как да бъде променено. Тук е мястото да отбележим, че общоприетите дати за честването на събитията от земния живот на Христос, на Богородица, както и на голяма част от светците са твърде произволни. Така например, датата на Рождество Христово 25 декември – 7 януари (стар стил) не е историческа. На нас не ни е известно кога точно се е родил Христос, в първите години Църквата дори не е чествала този празник. Впоследствие честването се е извършвало в твърде широк диапазон. Например, църквите в Африка считали, че Христос се е родил на 28 март, според Климент Александрийски (+215) това е станало на 18 април, на Изток се приемал 6 януари, докато на Запад бил приет денят 25 декември. Впоследствие всички църкви възприели практиката на Западната църква да празнуват на 25 декември. Това обаче не станало веднага, а в един доста дълъг исторически период. Между другото, още един аргумент срещу необоснованите твърдения на старостилните апологети, че Първият вселенски събор по някакъв начин конституира Юлианския календар като нещо „свещено” и задължително за Вселенската Църква, е фактът, че църквите в Кесария и Антиохия приемат да честват Рождество Христово на 25 декември едва след 376 г, тоест половин век след Първия Вселенски събор. Йерусалимската църква пък прави това повече от сто години след Първия Вселенски събор, в периода 430-431 г. Любопитно е, че Арменската църква, която до края на V век е неразделна част от Вселенската църква, запазва и до днес древната своя практика и продължава да празнува Рождество Христово на 6 януари по гражданския, реципрочно 19 януари по стар стил.

Празниците, свързани с живота на св. Богородица, се оформят в периода V–VІ в., като силен импулс за това дава Четвъртият вселенски събор (431 г.), който потвърждава правилността на почитането й. Всички дати в календара, на които честваме събитията от земния живот на Пресвета Богородица, са също условни. Какво по-ясно свидетелство от това, че Църквата празнува събития, които произволно (астрономически) са били закрепени към определени дати, следвайки не историчността на събитията, а вътрешната логика на църковната проповед.

Не по-различно е положението с неподвижните празници. Тяхното фиксиране към определени дати става твърде късно. Синаксарният цикъл се оформя във Византия чак в периода ІХ–ХІІ в., доста време дори след последния Вселенски събор (787 г.). Въпреки това, дори и до днес в различните Поместни православни църкви, които са по един календар, има разминаване в датите на честване. Няма да се впускаме в излишни подробности, но за по-голяма яснота ще си позволим да дадем няколко примера.

Славянските църкви честват паметта на св. Екатерина на 24 ноември, докато останалите църкви, следват синайската традиция и празнуват на 25 ноември. Поводът за разминаването в честването е не по-малко любопитен и много показателен, че на Църквата е чужда идеята за метафизичен календар. Според житието на светицата, паметта й е редно да се чества на 24 ноември, денят на нейната мъченическа смърт. В Синайския манастир „Св. Екатерина”обаче празникът на светицата е бил обединен с Отданието на Въведение Богородично (25 ноември), тъй като според Преданието на този ден са открити мощите й. Тази практика била възприета в цялата Църква. Руската императрица Екатерина Велика, обаче, не искала празника на нейната светица да съвпада или по-скоро да бъде в сянката на по-големия празник Въведение Богородично и затова го върнала ден по-рано. Промяната засегнала всички славянски църкви, а останалите продължават да честват светицата на 25 ноември, като разминаването продължава и до днес, без да смущава никого.

Паметта на св. Георги се чества съответно на 23 април по нов стил – 6 май по стар стил, тоест той е неподвижен празник.. Българската православна църква е съхранила стария стил за празника 6 май, за което е много обвинявана от старостилците, че видите ли заради „гергьовденското агне” се прави този „компромис”. Или пък, както заяви един неразумно ревностен свещеник тези дни – това свидетелствало, че св. Георги бил старостилец и не позволил „датата му” да се премести в България (!?) В Гърция обаче празникът е подвижен. Ако 23 април се падне преди Възкресение Христово, честват паметта на светеца в първия понеделник след Възкресението, тоест в Светли понеделник. Защо това е така? Светецът загива мъченически през Светлата седмица. Денят на неговата смърт е записана в житието – 23 април. Поради този факт, службата на светеца е празнична и съдържа празнични тропари, свързани с Възкресението! Оттук и въпросът, какво правим, ако неподвижния празник на светеца се случи, преди празника на празниците Възкресение Христово? А това се е случвало, при това и преди и след промяната на календара. Примерно 1926 г.и 1936 г. съответно празникът се е падал на Велики Четвъртък и на Велика събота. Тогава? Тогава типикът на Църквата нарежда празникът да се премести, защото не може празничната служба на светеца да съвпадне с покайните служби на Страстната седмица. Със съжаление трябва да отбележим, че в църквата ни, понякога дори и от духовни лица се проповядва една натуралистична, неофитска и много наивна представа за някакви обидени, засегнати и прогневени светци, които в едни страни искат да са старостилци, в други не, а в трети явно са раздвоени...

Българската православна църква, чества паметта на нашата мъченица св. Злата Мъгленска на 18 октомври, докато всички останали църкви, които честват паметта й – Гръцка, Сръбска, Руска и т.н. - го правят на 13 октомври. Паметта на император Юстиниан Велики също не се чества от всички църкви на 14 ноември.

Можем да приведем още десетки подобни примери, в които има разминаване в честването на паметта на различни светци. Това разминаване нито е обусловено, нито е свързано със следването на този или онзи календар, а е поради съвсем други причини! Да не забравяме, че за голяма част от светците, преподобните, мъчениците на Църквата знаем прекалено малко или нищо. До нас често не са достигнали нито датите на тяхното раждане, нито на тяхната смърт. Понякога дори и епохата, в която са живели, е само едно предположение. Следователно датата, която Църквата е установила за честването им е много относителна. Какво честваме тогава, събития или дати?

Защо ли старостилните апологети, опитващи се да играят с една от най-чувствителните душевни струни на неукрепналите във вярата, никога не се запитват, а как ли се чувстват стотиците светци и мъченици, просияли по нашите земи, чиято памет не само тъне в забвение и липсва в календара на Църквата ни, но и отдавна никой не чества? Или си заслужава да си посипваме главите с пепел само за това, което можем да припишем на календарната промяна? Нима математиците, опитващи се с калкулатор да проникнат в тайните на Църквата, никога не са си задавали въпроса, че не по вина на календара земята е разделена на 24 часови пояса, и докато в Чукотка, примерно, семействата са се събрали на постната трапеза за Бъдни вечер, то на няколко хиляди километра от тях Рождественската служба вече е завършила, а на другия край на света дори са отбелязали празника Събор на Пресвета Богородица 26 декември/8 януари! Може ли калкулаторът им да изчисли, какво точно се служи "на небето" в този момент?

Всички изброени по-горе примери са свидетелство за свободата (но не и анархията), с която Църквата изгражда своя богослужебен живот. Дори само те са достатъчни, за да ни убедят, че не съществува някакъв надземен, метафизичен, „небесен” календар, по който служи небесната Църква и който ние, хората на земята, трябва да открием, опишем и следваме догматично. А именно така си представят старостилците (тоест, вярващите в светостта на календара) главния грях на новостилието. Във въображението на старостилните апологети, новият стил се явява разминаване с „календара на небесната Църква” и тези хора се измъчват от мисълта, че докато „на небето” се чества св. Екатерина, например, на земята ние честваме нещо друго. Тази представа е плод на благочестива фантазия, свидетелстваща за незрялост на религиозните представи. Именно, защото небесната Църква е причастна на Божията вечност, тя живее по съвсем различни закони от земните, нейната „логика” не е нашата „логика”. Нека признаем ограничеността на фантазията си, като мислим за непостижимия начин, по който Христос присъства в пълнота в св. Евхаристия на хиляди места на земята, във всеки един момент от денонощието, давайки Себе Си на стотици хиляди различни хора и в същото време пребивава Един и Неразделен „отдясно на Отца”.

Често в арсенала от аргументи на защитниците на стария стил може да се срещне и твърдението, „че старият календар се е осветил от вековната си употреба в Църквата”, тоест, превърнал се е в нещо свещено от продължителна сакрална употреба! Подобен аргумент също не издържа критика. Той е идентичен на онзи, който са използвали някога защитниците на „триезичната ерес”. По тази логика трябва да отхвърлим езиковата реформа на св. Патриарх Евтимий, само защото се е заел да редактира богослужебни книги, „осветили се от няколко века употреба”. В Русия, Никоновата реформа слага началото на разкола на старообрядците, които пък и до ден днешен продължават да държат на двупръстието (двуперстие) – ограждане тялото с кръстно знамение, изпълнено не с три, а с два пръста. По логиката на използващите този аргумент, ние трябва да обявим старообрядците за канонична църква, а Руската православна църква за разколническа, само защото християните до към 5-6 век са се прекръствали с два пръста. При това, аргументът за двупръстието е много по-силен, защото кръстът действително и освещава, и благославя за разлика от календара и именно така са се кръстели отците на Първия вселенски събор. Само че за пореден път трябва да повторим - тайнството на Църквата няма нищо общо с човешката логика, независимо от това, колко правдиво тя звучи.

На снимката: Древен календар
(Следва продължение)

Църковният календар І

.

Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/10399/319

Едничко това да не отбягва от вниманието ви, възлюбени, че за Господа един ден е като хиляда години, и хиляда години - като един ден. (ІІ Петр. 3:8)

През последните дни в Църквата ни с нова сила се разгоря пламъкът на спора – нов vs. стар стил. Една журналистка, която преди време избърза да „осъди” БПЦ в Страсбург, преди да е било решено каквото и да е, сега се опита да предреши и календарния спор с провокативната „новина”, че тази година вероятно е последната, в която Рождество Христово се празнува на 25 декември! В популярния ежедневник, който иначе има специално отношение към "православните теми", новината на "Двери" за жалбата относно промяната на календара бе раздухана, преиначена и получи изкуствена обществена значимост. Инициаторът пък на последното нагнетяване на обстановката около въпроса по кой календар трябва да служи БПЦ, о. Марий Димитров, в едно радиопредаване си позволи да тълкува волята Божия (в познат вече стил) и смая всички с твърдението, че ако българският народ не се покае (разбирай, не се върне към стария стил) го очакват куп беди, между които и изригване на Витоша...

В настоящата статия ще се опитаме критично да разгледаме аргументите срещу новия стил, защото повечето от тях показват или непознаване на същността им, или просто целят да заблудят хората, които не са запознати с проблема.

Лично за мен, календарният въпрос никога не е имал някакво сотирологично значение и винаги ми се е струвало абсурдно да се хабят сили и енергия за апологии на този или онзи стил. Убеден съм, че календарът по никакъв начин не може да помогне или попречи на вярващия в деня на Страшния съд, тъй като Христос ще иска от нас отговор за същностните неща и тези 13, а скоро и 14 дни, в повече или по-малко е абсурд да бъдат определящи. Сам Бог, както всеки християнин добре знае, е извън календарите и времето (Пс. 89:5; Сирах. 41:6-7). Времето е човешка категория, определяща мястото ни в историята, която съществува само в контекста на времето, а за християните е присъщо да разглеждат всичко „от гледна точка на вечността”. Ето защо е меко казано нечестно да бъдат плашени вярващите с нелепи твърдения, че новият календар е път към ада, и следващите го са обречени на погибел, а същевременно се игнорират истинските и наболели църковни проблеми, разрешаването на които може да даде съществен принос в борбата за душите на мнозина.

Краеъгленият камък или централният аргумент във всяка една апология на стария стил е позоваването на някакво решение на Първия Вселенски събор относно празнуването на Пасха, което обаче никога не се посочва! Защо? Почти винаги позоваването на това решение е придружено и с авторско тълкувание, което при всички положения трябва да затвърди у читателите внушението, че новият стил грубо погазва постановеното в това правило и дори само този факт е достатъчен да ни постави извън Църквата. Към това обобщение мнозина апологети на стария стил си позволяват да добавят допълнителни аргументи и тълкувания, а именно, че постановлението е създадено най-вече с цел да забрани празнуването на Пасха с друговерци, а целта на новия стил била приобщаването ни с тях. Така ли е обаче в действителност?

Навярно на мнозина заинтересували се от въпроса им е направило впечатление, че всички апологии на стария стил се позовават на решенията на Първия Вселенски събор, но те никога не цитират това решение, а се опират на 7 Апостолско правило! Само че правилата на св. Апостоли, макар и да отразяват тежненията на епохата и някои разисквания на Първия Вселенски събор, не се явяват правила на събора, а нещо съвсем различно! Твърде манипулативно е да бъде слаган знак за тъждественост между двете, както мнозина недобросъвестно правят. Правило номер 7 на Първия Вселенски събор третира съвсем различен проблем от 7 правило на Св. Апостоли. Тук е редно да уточним, че така наречените "Апостолски правила" не са дело на самите апостоли, но на тях се гледа като на носител на ранното предание на Църквата и още от първите векове те имали голям авторитет, за което, разбира се, спомогнал и Първият Вселенски събор. Но Апостолските правила нямат и не могат да имат авторитета на правила на Вселенски събор! За да престанат бъдещите спекулации относно каноните на този събор, е необходимо ясно да кажем, че Първият Вселенски събор не е оставил нито един канон относно празнуването на Пасха! Тоест, всеки път, когато апологети на стария стил се позовават в текстовете си на някакво правило на Първия Вселенски събор, с което очевидно се опитват да облекат обвиненията си към новия стил с авторитета на този най-висш форум на Църквата, те определено ни лъжат. Това, което е било разисквано и решено на събора, но без да бъде формулирано в правило или канон, е относно празнуването на Пасха от всички църкви в един ден, а не както е била дотогава практиката различните църкви да се ползват от собствени изчисления и да празнуват в различни дни. Това става ясно от посланието, което император Константин Велики изпраща до епископите, които не са присъствали на Първия Вселенски събор.


И все пак, читателите ни навярно си задават въпроса, откъде тогава идват тия ожесточени нападки и тази ревност не по разум за стария стил? Няма дим без огън, казва народната мъдрост, щом толкова се шуми, едва ли е без причина. След като видяхме, че позоваването на "каноните на Първия Вселенски събор" е безпочвено, нека разгледаме някои от другите аргументи на вярващите в светостта на календара.

Седмо правило на св. Апостоли гласи: „Епископ, презвитер, или дякон, който празнува светия ден на Пасхата преди пролетното равноденствие наедно с юдеите, да бъде низвергнат от свещен чин.”

Очевидно е, че това правило има връзка с разискванията по време на Първия Вселенски събор, но да се твърди, че е правило на самия Вселенски събор е меко казано некоректно. Но апологетите на стария стил ни най-малко не се срамуват да го правят, нещо повече, позовавайки се на това правило, те се опитват да ни го разтълкуват по начин, изгоден на тяхната теза, но твърде далеч от истината. Като се опират на определено погрешното тълкуванието на Зонара: „.. Цялата заповед на това правило се свежда до следното: християните не трябва да празнуват пасхата с юдеите, т.е. не в един същи с тях ден; тъй като техният непразничен празник трябва да предхожда, а след това да празнуваме нашата Пасха. Свещенослужител, който не изпълнява това трябва да бъде низвергнат. Същото определя и Антиохийският събор в първото си правило, споменавайки, че определението за празнуването на Пасхата е определение на Първия Никейски събор”, радетелите за възвръщането на стария стил в Църквата тържествено обвиняват новостилните църкви в какви ли не грехове и канонични нарушения. Основното е, че новия календар позволявал някои празници (само неподвижните) да се празнуват заедно с инославни. Ако направим един кратък исторически обзор, ще може сами да се убедим, в погрешното търкувание на Зонара и отново в пълната неоснователност на обвиненията в канонични нарушения на т. нар. нов стил.

Сам нашият Господ Иисус Христос по време на земния Си живот, както е засвидетелствано в Евангелието (Ин. 2:13-25; 5:1-47) е вземал участие в юдейските празненства. Неговият пример след Възнесението е следван и от апостолите (Деян. 2:1; 20:16). Този пример е възприет и от ранната Църква и затова първите християни са празнували Пасха на 14 нисан, тоест в същия ден, в който юдеите са извършвали своята Пасха. Тази практика дълго време просъществувала в римската провинция Азия, като поради тази причина християните били наричани четиринадесетници. В много от другите църкви била извършена първата пасхална реформа и те започнали да празнуват в първия неделен ден след 14 нисан. Тази реформа не се явявала някакво богословско осмисляне на празника, а по-скоро прецизност по отношение на историческия факт на Възкресението, тъй като Христос възкръсва в „първия ден след съботата” (Мт. 28:1), тоест в неделя. И двете практики имали своето право на съществуване, но неизбежно разликата била и повод за съблазън. Любопитно е да отбележим, че различието става предмет на обсъждане между св. Поликарп Смирненски и епископа на Рим Аникет по време на посещението в Рим на св. Поликарп през 155 г. Срещата не довела до уеднаквяване на практиките, тъй като и двете страни държали на собственото си разбиране за празника. Това различие обаче не довело и до разрив между двете църкви (както прибързано правят днес някои от отпадналите в разкол правоправещи), но напротив, отчитайки различията си, двамата йерарси отслужват съвместно св. Евхаристия, в знак на потвърждение на единството си в Христа. С това си съвместно отслужване на св. Литургия, двамата църковни предстоятели ясно показали, че въпросът за датата на празнуването на Пасха не се явява догматически и не може да бъде причина за църковно разделение!

За съжаление, на римския престол не винаги стояли хора от висотата на еп. Аникет. По времето на своето управление римският епископ Виктор (189-198) заплашил малоазийците с отлъчване, ако не уеднаквят пасхалната си практика с Рим. Епископ Поликрат Ефески, който стоял начело на малоазийските епископи, написал писмо до еп. Виктор, в което обяснявал, че малоазийската традиция следва апостолската практика и за тях практиката на Рим се явява нововъведение, но те не ги съдят, нито искат да се откажат от нея. Еп. Виктор обаче бил непреклонен и отлъчил малоазийците от евхаристийно общение. Тази груба реакция на римския епископ Виктор предизвикала протестна реакция дори у такива привърженици на празнуването на Пасха в първата неделя след 14 нисан като св. Ириней Лионски. Св. Ириней отправил послание към еп. Виктор, като го призовавал да пребивава в мир с празнуващите Пасха на 14 нисан. В него между другото св. Ириней Лионски казва, че прекратяване на евхаристийното общение по обрядови въпроси е недопустимо.

Тук е времето да подчертаем един много важен момент от църковната история, а именно, че в началото Църквата не извършвала собствено изчисление на Пасхата. Тя плътно следвала юдейското изчисление и различията се появили само в това дали да празнува точно на 14 нисан или в първата неделя след 14 нисан. Но в периода ІІ-ІV в. юдеите провеждат реформа на своя календар. Тъй като техният календар е лунен, в сравнение със слънчевия се натрупва грешка, която трябва периодически да бъде поправяна (в лунния календар дните са с продължителност 29 и 30 дни, като годината съставлявала 364 дни, затова се налагало често евреите да прибавят една високосна година – вместо 12 тя съдържала 13 месеца и по този начин изравнявали своята година с тази от слънчевия календар). В резултат на юдейската реформа на календара се получило така, че при изчисляването на празниците по новия си календар у евреите се случвало така, че Пасха понякога започнала да се пада преди началото на пролетното равноденствие. В древния свят пролетното равноденствие се считало от мнозина за начало (неофициално) на новата година. В резултат на тази реформа и на християните се налагало да празнуват веднъж преди пролетното равноденствие, веднъж след него, което наложило християните да съставят собствени пасхални таблици за изчислението на Пасха, за да могат винаги да празнуват след пролетното равноденствие - така било поставено началото на християнската пасхалия. Създаването на такава независима пасхалия означавало, че християните повече нямало да се съобразяват с юдейската дата 14 нисан, която след юдейската календарна реформата престанала да отразява правилно деня на Пасха. В Рим и в Александрия започнали независимо един от друг да създават свои пасхални таблици. Няма да се спираме подробно на принципа, залегнал в създаването на тези пасхални изчисления, само ще отбележим, че имало църкви като малоазийските например, които продължили да празнуват съгласно утвърдената практика на 14 нисан по юдейския календар. В резултат на изменилата се църковна практика, когато Александрийската и Римската църкви създали собствена пасхалия, независима от юдейската, се стигнало до там, че понякога разликата в празнуването на Пасха между малоазийските и другите църкви стигала до 5 седмици.

Точно тази разлика се опитва да отстрани Първият Вселенски събор и точно на това се явява отражение въпросното 7 Апостолско правило и 1 правило на Антиохийския събор. Да бъде уеднаквено празнуването на Пасха в цялата Църква и това празнуване да става на базата на собствено изчисление на Пасхата, което да не бъде в зависимост от изчисленията на юдеите. Точно и ясно, никакви забрани за съвместно празнуване с юдеите, както се опитват да ни убедят старостилните защитници. А щом няма забрана за празнуване на Пасха заедно с юдеите, то напразно ни се вменява и забрана за празнуването с инославни, още повече, че канон, съдържащ термина инославни никъде не съществува. Всичко е въпрос на манипулации, математика и добре подбрана аудитория. Но за да не бъдем голословни в твърдението си, че това правило не забранява празнуването на Пасха заедно с юдеите, а само забранява тя да бъде изчислявана съгласно техните пасхални таблици, е необходимо да приведем няколко примера.

Ако Църквата ни действително с това правило е целяла забрана за празнуването на Пасха заедно с юдеите, и реципрочно с инославни, то как защитниците на тази теза ще обяснят следното: Първият Вселенски събор се провежда през 325 г, Антиохийският събор се провежда 341 г. Апостолските правила се приема условно, че са съставени в един период І-ІV в., въпросното 7 Апостолско правило се е появило веднага или малко след Първия Вселенски събор, но при всички положения преди 341 г., защото на него се позовава 1 правило на Антиохийския събор. Тоест при всички положения съгласно тълкуванието на апологетите на стария стил, Църквата е забранила съвместно празнуване с инославни и юдеи преди 341 г. Да, но убедително доказателство, че правилото казва това, което твърдим ние, е фактът, че християнската Пасха продължава да съвпада многократно с юдеиската и след 341 г. Така например християнската Пасха съвпада с юдейската само две години след Антиохийския събор в 343 г. В последствие сме празнували Пасха заедно с юдеите през 347, 367, 370, 374 и 394 години. През следващия пети век сме празнували заедно с юдеите още девет пъти и т.н. За последно християни и юдеи празнуват заедно Пасха през 783 г., след тази дата поради неточностите натрупани в юлианския календар и новите реформи в юдейската пасхалия, съвместното празнуване става невъзможно. Освен това, щом въпросното правило забранява според апологетите на стария стил празнуването на Пасха заедно с инославни, защо мълчаха, когато през 2007 г. православни, католици и протестанти празнувахме заедно Пасха? Нали според тях, новият стил е създаден с тази кощунствена именно цел - сближаването с друговерци, докато старият, съвършеният, осветеният стил, никога не би допуснал подобно нещо? Хубаво е да се има предвид, че православната, римокатолическата и протестантската Пасха ще съвпаднат отново през следващата 2010 г., ще съвпаднат и в 2011 и в 2014 и в 2017 и т.н. Кой е виновен за това? Новият стил ли? Няма как да бъде той, защото сипейки обвиненията си срещу новостилните църкви, старостилните апологети някак си все забравят, че новостилните църкви остават верни на това предписание от 7 Апостолско правило, да празнуват Пасха заедно с другите сестри църкви. Изчисляването и празнуването на Пасха, както и всички подвижни празници, които зависят от Пасхата в новостилните църкви остават непроменени и се изчисляват и празнуват по същия начин и в същия ден, в който ги празнува и църквите, които се ръководят от стария стил. Тоест и при стария, и при новия стил пасхалията се изчислява така, както е било поставено в древната Църква след Първия вселенски събор. Тогава? Тогава остава само възможността, да се съгласим с единствено правилното тълкувание на правило 7 на св. Апостоли и на 1 правило на Антиохийския събор, а именно, че думите: „който празнува светия ден на Пасхата преди пролетното равноденствие наедно с юдеите”, не могат в никакъв случай да се разбират като забрана за празнуване заедно с юдеи или с който и да е било друг, а само като указание за прекъсване на дългопросъществувалата древна практика Пасха да бъде поставяна в зависимост от юдейското изчисление на пасхалията.

(Следва продължение)

събота, 13 март 2010 г.

Стандартна история...

.

Автор: Венцислав Каравълчев
Публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/11008/62/

На Запад отдавна е традиция в навечерието на големите християнски празници – Рождество и Великден да се „актуализира” в медиите християнската тема – десетки филми с претенции за документалност правят едно от друго по-нови „разкрития” за раждането на християнството. Това е модерно и се харчи. Едва ли обаче остана нещо, която да не е било лансирано като последна сензация и вече определено се чувства изчерпване на запаса от „сензационни открития” за Христос. Особено пък след приключенските романи на Дан Браун, след които едва ли може да се роди някоя нова сензация. Тук оставяме настрана въпроса за отчайващата интелектуална криза на модерния човек, който вече не може да прави разлика между литературна фикция и реалност, тъй като живее в един виртуален свят, където са омешани призраци, политици, вещици, Пентагонът, Ватиканът и феята на зъбките...

Няма начин и в България някой да не повлече крак и да не пробва да си направи малко великденски PR. Явно впечатлени от пазарния успех на Дан Браун, в позападналия в-к ”Стандарт” са решили да попълнят оределите редици на читателите си с подобен трик. Вчера ежедневникът анонсира собственото си „разследване” за живота и делото на Иисус Христос. Както и може да се очаква от подобно издание, книгата „Кой си Ти, Сине Господен?”, която ще се появи малко преди Великден, ще разчита за успеха си на скандала и сензацията. Предварително искам да кажа, че не съм виждал книгата, не съм я и чел и едва ли ще я прочета – в книжарниците е пълно с книги, които си заслужават парите. Достатъчен беше краткият и красноречив анонс, публикуван във въпросния вестник, както и предишни техни публикации по въпроса, които явно са решили да обединят и увековечат в книга. Verba volant, scripta manent („Думите отлитат, написаното остава”) - максима, с която е хубаво да се съобразяват дори анонимните разследващи екипи. Проблемът е, че работещите в един светски ежедневник трудно могат да надскочат себе си и да създадат нещо стойностно в една непозната за тях област като богословието и църковната история.

Предполагам, че един от основните мотори в създаването на стандартните разкрития е „експертът” по религиозни въпроси на въпросната медия, Константин Събчев, който има навика, дори когато „цитира”, да вмъква в цитатите собствената си интерпретация. Между впрочем, „Стандарт” си има своите богословски тежнения, а именно теософията, като това е единственият ежедневник в България, който открито е заявявал своите про-масонски тежнения. Може би и затова в своето „собствено” разследване авторите целенасочено и избирателно подбират мнения и теории, които подкрепят подобна теософска трактовка на събитията и игнорират онова, което ясно свидетелства против целите, които са си поставили. А целите, както недвусмислено се вижда от анонса, са дехристиянизацията на християнството, превръщането му в безлична и без-Личностна абстрактна философия от мъгляви идеи „за доброто и човека”. Това е възможно само, ако се срине фундаментът на християнството, а именно - вярата във въплътения Бог, който стана човек, умря и възкръсна. Затова и брошурата на „Стандарт” ще цели принизяване на личността на Господ Иисус Христос до земен учител, екстрасенс, морализатор, като изцяло в тона на разпналите Го преди 2000 години ще Го нарича извънбрачен син на Дева Мария, прелюбодеец и т. н. Има обаче една съществена разлика между хулещите Христос преди 20 века и днешните Му „изследователи”. Тогава дори в яростта си хората са били по-искрени от днешните си наследници. Когато са искали смъртта Му за това, че е наричал Себе Си Божи Син и Бог, те са я искали недвусмислено и докрай. Докато днес редакцията на „Стандарт” предварително „се извинява” за така сложилите се „факти” от тяхното уж безпристрастно разследване и моли читателите: „Нека вярващите от тях не бързат да ни обвинят в богохулство или търсене на сензации. Бог или човек, убит или възкръснал, женен или не, Христос е променил света, в който живеем”. Без съмнение, живелите преди 2000 години имат какво да научат в областта на лицемерието...

Ами и ние не искаме никого да обидим, но фактите говорят, че Ленин, Хитлер и Сталин също са променили много света, в който живеем, да не говорим за масоните, без които животът сигурно би бил много по-добър и спокоен.
Но да не изпадаме в многословие, а да погледнем какво ни предлага „стандартното разследване”.

„А спорните моменти са наистина много. Дори бащиният град на Исус - Назарет, въобще не е съществувал в онова време. Той липсва и в книгата на старозаветния Исус Навин, изчерпателно описваща всички населени места в древната Юдея, и в по-малко обстойните писания на историка Йосиф Флавий, живял доста след описаните в Новия завет събития”
Доста прибързано водещите разследването на „Стандарт” правят своите заключения. Всъщност, те използват едно мнение на Т. Чейни от края на 19 век (1899 г.), което съвсем наскоро беше преповторено, раздуто и украсено от един от най-отявлените американски богоборци Ф. Зиндлер в неговата „The Jesus the Jews Never Knew”, която беше издадена преди десетина години от, забележете, Американското атеистично издателство. "Железният" аргумент на Зиндлер е, че щом няма текстово споменаване в Стария Завет, Талмуда и книгите на Йосиф Флавий на селище на име Назарет, то такова въобще не е съществувало. Липсата на упоменаване в източниците на каквото и да е било, може да бъде свидетелство за значимостта му, но в никакъв случай за съществуването му. Нещо подобно на Троя, която преди откриването й за мнозина е била художествена измислица на Омир. Жалко за труда на „изследователите”, но ми се струва, че един ежедневник, претендиращ за обективност и държащ на реномето си „да информира”, трябва да прави ежедневен обзор на главната чуждоезична преса! Казвам това, защото само преди 4 месеца сериозните западни медии, в това число „Гардиан”, „Таймс” и т. н. излязоха с редица обширни публикации за новите археологически открития в Назарет. В тези публикации археолозите предоставят неопровержими доказателства за съществуването на града по времето на Христос.
Разкопките в Назарет продължават и сега, а на базата на проученото до днес са открити около 50 жилищни сгради, разположени на площ от около 1.6 хектара, което предполага население от около минимум 350-450 жители. Нещо, което точно се вписва в Новозаветната картина. Никъде в Новия Завет няма и намек, че Назарет е някакъв голям, многолюден и известен град. Напротив, думите от Йоан 1:46: „От Назарет може ли да излезе нещо добро”, са достатъчно красноречиви за отношението на съвременниците към това градче. Да не говорим, че на най-високата точка в града – градския хълм, още през 70-те години на миналия век археолозите откриха човешко поселение, няколко погребения и над 60 000 артефакта, които се оказаха на възраст от около 50 000 години, което прави Назарет едно от най-старите селища в света въобще. За съжаление, тези неща ги пише в специализираната литература по археология, а не в наръчниците по атеизъм, които „разследващите” явно безкритично обичат да ползват.

„Да не говорим, че рождената дата на Христос - 25 декември от сакралната "нулева година", е измислена почти четири века по-късно от чисто практически и политически съображения”, е друго голямо откритие на екипа на в. „Стандарт”. Добре, че в разследването си са спрели до там, защото можеше да разберат, че в Новия Завет нямаме нито една фиксирана дата. Всички празници, свързани с земния живот на нашия Господ Иисус Христос, които Църквата чества, следват вътрешната логика на събитията от сотирологията на човечеството, а не календарни дати. И този факт е известен на всеки що годе запознат с вярата си християнин, така че „откритията” могат да имат някаква тежест само в очите на невежи.

„Витлеемската пещера пък е била просто храм на древното езическо божество Тамус, използван "вторично" от църковните предания като място на рождението на новия Месия. Защото според старозаветните предания наследникът на Давид се ражда във Витлеем.”

Всъщност текстът по-горе се явява съкратен вариант на подобно разследване на Константин Събчев, което беше публикувано в навечерието на Рождество Христово. В разширения си вариант текстът гласи:

”В историята доста често е ставало така, че млади развиващи се култури са изграждали своите храмове и жертвеници на местата на стари светини. Така например град Бет-Лахем (на български от гърци се нарича Витлеем) дълго преди Рождество Христово е бил по всяка вероятност значителен религиозен център. Там почитали езическия бог Лаха, а названието Бет-Лехем (или Бейт-Лахам) означава дома на Лаха. В дълбока пещера бил построен езически храм в чест на божеството Думу-зуи, което по-късно израилтяните - повече или по-малко открито - почитали под името Тамус. Този Тамус може да се смята в известен смисъл предшественик на Исус. Защото се е родил в пещера там, където се е появил на белия свят и младенецът Исус. Над това място е построена църквата "Рождество на Исус Христос".”

Интересно, откъде ли се е появил езическият бог Лаха? Бет Лехем на арамейски означава „Дом на хляба”, а не на Лаха, както г-н Събчев си интерпретира. Дори и да е чел някакъв мюсюлмански апологет по въпроса, интерпретацията му пак не се получава, защото арабското Бейт Лахм означава „Дом на месото”. Още по интересно е, как шумерското божеството Даму–зид, преминало в акадски като Думузи се превръща в „стандартизираното” от Събчев Думу–Зуи. От казаното дотук е съвсем понятно, как едно предположение, направено в четвъртия том на „International Dictionary of Historic Places: Middle East and Africa”, може да се превърне в безспорен научен факт в ръцете на аматьори. В речника се казва единствено, че предвид някои специфики на култа към Тамуз, може да се допусне, без да има някакви безспорни доказателства, че пещерата, в която се е родил Господ Иисус Христос, някога е била свързана с поклонението на Тамуз. Пак подчертавам, в речника се прави една хипотеза, която няма никаква изворова или артефактова подкрепа, но тя умишлено се преекспонира от автора на статията и превръща Христос в някакъв наследник на Тамуз. Оказва се, че Христос дори се бил родил в пещера, в която имало „построен езически храм в чест на божеството Думу-зуи”... Ето, така се прави история, при това „стандартизирана”.