Църковният календар ІІ

.

Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/10423/319

И тъй, защо се отвръщаш от онова, що е благоугодно на Всевишния?
десет ли, сто ли или хиляда години,
- в ада няма издирване за времето на живота.(Сирах 41:6-7)

В първата част на нашата статия разгледахме един от основните аргументи на защитниците на стария стил, а именно, че новият стил нарушава канон на Първия Вселенски събор. Истината обаче, както видяхме, е, че Първият Вселенски събор не е съставил канон относно празнуването на Пасха. Както е принуден да признае един от най-ерудираните защитници на стария стил, големият руски учен проф. В. В. Болотов, „от Първия Вселенски събор никакви категорични решения (относно Пасха) не са издадени... Това, което те (отците на събора) могли да направят, е да постигнат едно устно, неоформено, имащо характера на приятелско споразумение постановление, че Пасха трябва да се празнува съгласно обичая, установил се в Александрийската Църква”. Може би прави впечатление на читателите, че в нашата статия се отделя прекалено голямо внимание на въпроса за случилото се по време на Първия Вселенски събор. Това е така, защото става дума за гръбнака на всички апологии, които догматизират календара, от което произтичат многобройни заключения, които макар и да нямат никакво канонично основание, са добили голяма популярност.

Убеден съм, че повечето от защитниците на календара механично повтарят прочетеното тук и там, но обективността изисква фактите да бъдат винаги проверявани и сверявани. Едно от тези прибързани заключения е, че Юлианският календар удовлетворява всички изисквания за Пасха и празниците, свързани с нея, поради което е станал част от Преданието! Това твърдение само по себе си е абсурдно - календарът не може да бъде част от Преданието, той няма и не може да има сотирологична функция. Календарът има служебна функция - той дава указание какво да бъде помнено от Църквата и каква да бъде вътрешната логика на годишното богослужение, но не сакрализира дните и датите! По тази логика може да обявим и използването на пергамента за част от Преданието, тъй като е ползван в епохата на съборите. Ето защо са напълно прави тези йерарси на Българската православна църква, които многократно отговарят на обвиненията на старокалендарците, че Църквата чества събития, а не дати. На това мнение са и всички канонични църковни пастири, независимо дали принадлежат към новостилна или старостилна поместна Църква.

Какво всъщност празнува Църквата - събития или дати?

Най-красноречивият пример за това, че Църквата винаги е празнувала събития, а не дати, е празникът на празниците Възкресение Христово. В кратката историческа ретроспекция, направена в първата част на статията, видяхме, че ранната Църква дори до ІV в. е празнувала деня на Възкресението по различен начин и в различни дни. Впоследствие Църквата предписва това да става независимо от юдейската пасхалия и обезателно след пролетното равноденствие. Последното, защото след юдейската реформа на лунния календар Пасха при юдеите започнала да се пада понякога преди пролетното равноденствие. Това, което е важно да отбележим в случая е, че Възкресението никога не е бил обвързвано с честване в точно определен календарен ден, а е зависело първо от юдейските пасхални изчисления, а впоследствие от изчисленията на Александрийската църква, която се славила още от древността с изкусните си астрономи. Преведено на понятен език, Възкресение Христово е можело да се падне и се пада както през месец март, така и през април, а понякога дори през май! Тогава е редно да попитаме, какво празнува Църквата – събитието Възкресение Христово или някаква определена дата?

По подобен начин стоят нещата с всички подвижни празници, които променят в съответствие с Пасхата деня, в който се честват, но, разбира се, честваното събитие няма как да бъде променено. Тук е мястото да отбележим, че общоприетите дати за честването на събитията от земния живот на Христос, на Богородица, както и на голяма част от светците са твърде произволни. Така например, датата на Рождество Христово 25 декември – 7 януари (стар стил) не е историческа. На нас не ни е известно кога точно се е родил Христос, в първите години Църквата дори не е чествала този празник. Впоследствие честването се е извършвало в твърде широк диапазон. Например, църквите в Африка считали, че Христос се е родил на 28 март, според Климент Александрийски (+215) това е станало на 18 април, на Изток се приемал 6 януари, докато на Запад бил приет денят 25 декември. Впоследствие всички църкви възприели практиката на Западната църква да празнуват на 25 декември. Това обаче не станало веднага, а в един доста дълъг исторически период. Между другото, още един аргумент срещу необоснованите твърдения на старостилните апологети, че Първият вселенски събор по някакъв начин конституира Юлианския календар като нещо „свещено” и задължително за Вселенската Църква, е фактът, че църквите в Кесария и Антиохия приемат да честват Рождество Христово на 25 декември едва след 376 г, тоест половин век след Първия Вселенски събор. Йерусалимската църква пък прави това повече от сто години след Първия Вселенски събор, в периода 430-431 г. Любопитно е, че Арменската църква, която до края на V век е неразделна част от Вселенската църква, запазва и до днес древната своя практика и продължава да празнува Рождество Христово на 6 януари по гражданския, реципрочно 19 януари по стар стил.

Празниците, свързани с живота на св. Богородица, се оформят в периода V–VІ в., като силен импулс за това дава Четвъртият вселенски събор (431 г.), който потвърждава правилността на почитането й. Всички дати в календара, на които честваме събитията от земния живот на Пресвета Богородица, са също условни. Какво по-ясно свидетелство от това, че Църквата празнува събития, които произволно (астрономически) са били закрепени към определени дати, следвайки не историчността на събитията, а вътрешната логика на църковната проповед.

Не по-различно е положението с неподвижните празници. Тяхното фиксиране към определени дати става твърде късно. Синаксарният цикъл се оформя във Византия чак в периода ІХ–ХІІ в., доста време дори след последния Вселенски събор (787 г.). Въпреки това, дори и до днес в различните Поместни православни църкви, които са по един календар, има разминаване в датите на честване. Няма да се впускаме в излишни подробности, но за по-голяма яснота ще си позволим да дадем няколко примера.

Славянските църкви честват паметта на св. Екатерина на 24 ноември, докато останалите църкви, следват синайската традиция и празнуват на 25 ноември. Поводът за разминаването в честването е не по-малко любопитен и много показателен, че на Църквата е чужда идеята за метафизичен календар. Според житието на светицата, паметта й е редно да се чества на 24 ноември, денят на нейната мъченическа смърт. В Синайския манастир „Св. Екатерина”обаче празникът на светицата е бил обединен с Отданието на Въведение Богородично (25 ноември), тъй като според Преданието на този ден са открити мощите й. Тази практика била възприета в цялата Църква. Руската императрица Екатерина Велика, обаче, не искала празника на нейната светица да съвпада или по-скоро да бъде в сянката на по-големия празник Въведение Богородично и затова го върнала ден по-рано. Промяната засегнала всички славянски църкви, а останалите продължават да честват светицата на 25 ноември, като разминаването продължава и до днес, без да смущава никого.

Паметта на св. Георги се чества съответно на 23 април по нов стил – 6 май по стар стил, тоест той е неподвижен празник.. Българската православна църква е съхранила стария стил за празника 6 май, за което е много обвинявана от старостилците, че видите ли заради „гергьовденското агне” се прави този „компромис”. Или пък, както заяви един неразумно ревностен свещеник тези дни – това свидетелствало, че св. Георги бил старостилец и не позволил „датата му” да се премести в България (!?) В Гърция обаче празникът е подвижен. Ако 23 април се падне преди Възкресение Христово, честват паметта на светеца в първия понеделник след Възкресението, тоест в Светли понеделник. Защо това е така? Светецът загива мъченически през Светлата седмица. Денят на неговата смърт е записана в житието – 23 април. Поради този факт, службата на светеца е празнична и съдържа празнични тропари, свързани с Възкресението! Оттук и въпросът, какво правим, ако неподвижния празник на светеца се случи, преди празника на празниците Възкресение Христово? А това се е случвало, при това и преди и след промяната на календара. Примерно 1926 г.и 1936 г. съответно празникът се е падал на Велики Четвъртък и на Велика събота. Тогава? Тогава типикът на Църквата нарежда празникът да се премести, защото не може празничната служба на светеца да съвпадне с покайните служби на Страстната седмица. Със съжаление трябва да отбележим, че в църквата ни, понякога дори и от духовни лица се проповядва една натуралистична, неофитска и много наивна представа за някакви обидени, засегнати и прогневени светци, които в едни страни искат да са старостилци, в други не, а в трети явно са раздвоени...

Българската православна църква, чества паметта на нашата мъченица св. Злата Мъгленска на 18 октомври, докато всички останали църкви, които честват паметта й – Гръцка, Сръбска, Руска и т.н. - го правят на 13 октомври. Паметта на император Юстиниан Велики също не се чества от всички църкви на 14 ноември.

Можем да приведем още десетки подобни примери, в които има разминаване в честването на паметта на различни светци. Това разминаване нито е обусловено, нито е свързано със следването на този или онзи календар, а е поради съвсем други причини! Да не забравяме, че за голяма част от светците, преподобните, мъчениците на Църквата знаем прекалено малко или нищо. До нас често не са достигнали нито датите на тяхното раждане, нито на тяхната смърт. Понякога дори и епохата, в която са живели, е само едно предположение. Следователно датата, която Църквата е установила за честването им е много относителна. Какво честваме тогава, събития или дати?

Защо ли старостилните апологети, опитващи се да играят с една от най-чувствителните душевни струни на неукрепналите във вярата, никога не се запитват, а как ли се чувстват стотиците светци и мъченици, просияли по нашите земи, чиято памет не само тъне в забвение и липсва в календара на Църквата ни, но и отдавна никой не чества? Или си заслужава да си посипваме главите с пепел само за това, което можем да припишем на календарната промяна? Нима математиците, опитващи се с калкулатор да проникнат в тайните на Църквата, никога не са си задавали въпроса, че не по вина на календара земята е разделена на 24 часови пояса, и докато в Чукотка, примерно, семействата са се събрали на постната трапеза за Бъдни вечер, то на няколко хиляди километра от тях Рождественската служба вече е завършила, а на другия край на света дори са отбелязали празника Събор на Пресвета Богородица 26 декември/8 януари! Може ли калкулаторът им да изчисли, какво точно се служи "на небето" в този момент?

Всички изброени по-горе примери са свидетелство за свободата (но не и анархията), с която Църквата изгражда своя богослужебен живот. Дори само те са достатъчни, за да ни убедят, че не съществува някакъв надземен, метафизичен, „небесен” календар, по който служи небесната Църква и който ние, хората на земята, трябва да открием, опишем и следваме догматично. А именно така си представят старостилците (тоест, вярващите в светостта на календара) главния грях на новостилието. Във въображението на старостилните апологети, новият стил се явява разминаване с „календара на небесната Църква” и тези хора се измъчват от мисълта, че докато „на небето” се чества св. Екатерина, например, на земята ние честваме нещо друго. Тази представа е плод на благочестива фантазия, свидетелстваща за незрялост на религиозните представи. Именно, защото небесната Църква е причастна на Божията вечност, тя живее по съвсем различни закони от земните, нейната „логика” не е нашата „логика”. Нека признаем ограничеността на фантазията си, като мислим за непостижимия начин, по който Христос присъства в пълнота в св. Евхаристия на хиляди места на земята, във всеки един момент от денонощието, давайки Себе Си на стотици хиляди различни хора и в същото време пребивава Един и Неразделен „отдясно на Отца”.

Често в арсенала от аргументи на защитниците на стария стил може да се срещне и твърдението, „че старият календар се е осветил от вековната си употреба в Църквата”, тоест, превърнал се е в нещо свещено от продължителна сакрална употреба! Подобен аргумент също не издържа критика. Той е идентичен на онзи, който са използвали някога защитниците на „триезичната ерес”. По тази логика трябва да отхвърлим езиковата реформа на св. Патриарх Евтимий, само защото се е заел да редактира богослужебни книги, „осветили се от няколко века употреба”. В Русия, Никоновата реформа слага началото на разкола на старообрядците, които пък и до ден днешен продължават да държат на двупръстието (двуперстие) – ограждане тялото с кръстно знамение, изпълнено не с три, а с два пръста. По логиката на използващите този аргумент, ние трябва да обявим старообрядците за канонична църква, а Руската православна църква за разколническа, само защото християните до към 5-6 век са се прекръствали с два пръста. При това, аргументът за двупръстието е много по-силен, защото кръстът действително и освещава, и благославя за разлика от календара и именно така са се кръстели отците на Първия вселенски събор. Само че за пореден път трябва да повторим - тайнството на Църквата няма нищо общо с човешката логика, независимо от това, колко правдиво тя звучи.

На снимката: Древен календар
(Следва продължение)