Възникна грешка в тази притурка

Общо показвания

Listen to the music of Orthodoxy

понеделник, 28 декември 2009 г.

Св. Стефан - първият мъченик на Църквата

.

Автор: Венцислав и Стефан Каравълчеви
публикувано в: Двери. бг http://www.dveri.bg/content/view/10559/171/

Днес Църквата празнува паметта на своя първомъченик св. Стефан. Животът на светеца до времето на избора му за дякон от апостолите (Деян. 6:5) за нас остава напълно неизвестен. Ние не знаем нито кога се е родил, нито кога и от кого е бил обърнат в християнството. Нещо повече, всичките ни основни сведения за подвига и делото на този дивен „мъж, изпълнен с вяра и Дух Светий”, дължим на перото на св. ап. Лука и неговата книга „Деяния на светите апостоли”. Св. Епифаний Кипърски (+403 г.) в своето „Срещу ересите” (Panarion), споменава св. Стефан измежду числото на седемдесетте апостоли. Някои изследователи считат, че това свидетелство на св. Епифаний не заслужава доверие, но техните мнения не се базират на някакво конкретно доказателство. Сведения от по-късно време дават на някои основание да допуснат, че св. Стефан е роднина на св. ап. Павел. Името на светеца е гръцко (гр. stefanos - венец), затова едни изследователи считат, че е от еврейската диаспора, но други изказват мнение, което изглежда много достоверно, а именно, че името на светеца е гръцки превод на арамейското Kelil (kelila – венец, корона). Интересно е, че при откриването на мощите на светеца, според преданието, в гроба е намерена плоча, на която е изписано името Келил, което кара мнозина изследователи да считат, че това е рожденото име на светеца. Като допълнителен аргумент в полза на това твърдение е фактът, че в книга Деяния (6:5), където се изреждат имената на новоизбраните дякони, единствено за дякон Николай изрично се указва, че е „прозелит от Антиохия”.

Пламенната реч пред Синедриона, в която св. Стефан изобличава юдеите, показва, че той отлично е познавал Писанието - което ни дава основание да предположим, че и той подобно на ап. Павел е бил ученик на Гамалиил. Свидетелство, че Гамалиил не е бил безразличен към личността на св. Стефан, е фактът, че той лично се погрижил тялото на светеца да бъде погребано. Без да разполагаме с някакво изрично указание относно възрастта на светеца, можем да предположим, че когато достига „Христовата възраст” в Йерусалимската църква възниква недоволство в средите на християните „елинисти”. „Елинисти” са били наричани онази част от юдеите, които живеели в странство, заради това, че били родени и израснали извън пределите на Израил. Повечето от тях говорили на широкоразпространения в пределите на Римската империя гръцки (елински) език, откъдето и получили прозвището си „елинисти”. Част от тези „елинисти”, които апостолите обърнали към Христа, започнали да се оплакват, че в Йерусалим не се грижели достатъчно за техните вдовици (Деян. 6:1). За да уталожат конфликта, апостолите предложили да бъдат избрани хора, които да се грижат за трапезата на вдовиците, тъй като те самите трябвало да се занимават с проповядване Словото Божие и не подобавало да бъдат откъсвани от него. Избрани били седем изпитани във вярата си, добродетелни мъже, които апостолите ръкоположили за дякони. Измежду тях, св. Стефан, който се отличавал с голямата си вяра и духовна сила, бил избран за първенствуващ и наречен архидякон.

Освен с обгрижването на вдовиците и нуждаещите се, дяконите, подобно на апостолите, се занимавали с проповядването на Словото Божие, въобще те станали първи техни помощници. Св. Стефан изпълнен с гореща вяра, с особено дръзновение изпълнявал своите задължения, като извършвал в името Христово големи знамения и чудеса (Деян. 6:8). Това, разбира се, изпълвало фанатичните юдеи със злоба и ненавист срещу светеца и те търсили удобен случай, за да го посрамят, като влязат в спор с него по въпросите на вярата и Писанието. Св. Стефан обаче, изпълнен и просвещаван от Св. Дух, винаги говорил толкова неотразимо убедително, че юдеите сами унизени били принуждавани да признаят поражението си (Деян. 6:10). Това още повече засилило ненавистта им срещу праведника и те търсели удобен случай да се избавят от него. Били изфабрикувани обвинения, намерили се и лъжесвидетели, които да обвинят св. Стефан в богохулство (Деян. 6:11; 14) и той бил изправен насилствено (за това свидетелства думата synerpasan, използвана от ап. Лука) пред Синедриона. В Синедриона светецът оборил всички обвинения срещу него, като остро изобличил неверието на юдеите, привеждайки им примери от цялата история на еврейския народ, започвайки с Авраам и завършвайки с цар Соломон (Деян. 7:1-50).

Особено силни били заключителните слова на светеца, които юдеите не могли да понесат и те до голяма степен предопределили съдбата му: „Твърдоглавци и необрязани по сърце и уши! Вие всякога се противите на Светия Дух, както бащите ви, тъй и вие. Кого от пророците не гониха бащите ви? Те убиха ония, които предизвестиха идването на Праведника, Чиито предатели и убийци станахте вие сега, - вие, които приехте Закона при служение на Ангелите, а го не спазихте” (Деян. 7:51-54). Светецът бил изведен в покрайнините на града, според преданието в Йосафатовата долина – между Йерусалим и Елеонската планина, където според обичая юдеите (Виж. Левит 20:2) започнали да хвърлят по него камъни. За да не им пречат връхните дрехи, участниците в убийството ги съблекли и ги оставили на младежа Савел – бъдещия ап. Павел да ги пази (Деян. 7:58). Особено силни са последните слова на мъченика, преди да предаде Богу чистата си душа: „Господи, не зачитай им тоя грях!” (Деян. 7:60), показващ пълното превъзходство и несравнимото достойнство на християнството и християните над всяко друго изповедание. Според преданието мъченическата смърт на св. Стефан, била наблюдавана от Елеонската планина от пресвета Богородица и св. Йоан Богослов, които горещо се молили за него.

След смъртта му, ако се доверим на преданието, юдеите захвърлили тялото на светеца, за да стане храна на птиците и зверовете. Това е станало въпреки предписанието на закона, че телата на убитите публично с камъни, трябва да бъдат погребани на място, посочено от Синедриона. На втория ден след мъченическата си смърт, светецът бил погребан от „благоговейни човеци”, които дълго плакали над тялото му (Деян. 8:2). Пак според преданието, както ще видим от историята по откриване мощите на светеца, това бил законоучителят Гамалиил, заедно със своя син Авив, които по-късно биват кръстени от светите апостоли Петър и Павел и причислени към лика на светците. Те отнесли мощите на светеца в своето село Кафар Гамала (селото на Гамалиил), отстоящо на около 2-3 км. от Йерусалим и го погребали с почести в своята гробница.
Близо 400 години мястото, където бил погребан св. Стефан, остава в неизвестност за Църквата. Самата памет за мъченическата смърт на светеца също избледняла с годините. Интересно е, че св. ап. Павел, който по свидетелството на св. ап. и евангелист Лука е присъствал и одобрил убийството на св. Стефан (Деян 7:58; 8:1), нито веднъж в своите послания не споменава името на първия Христов мъченик. Може да допуснем, че ап. Павел е писал за него в отделно свое писание, което не е достигнало до нас и е неизвестно на науката... Каквато и да е била истината, неоспорим факт е, че няколко столетия след смъртта му споменът за светеца е бил почти заличен от църковната памет. В периода ІІ-ІІІ век името на св. Стефан почти не се споменава от църковните писатели и историци. Евсевий Кесарийски в своята Църковна история (ІІІ; 29:1) споменава св. Стефан във връзка с ереста на николаитите. По-късно Евсевий ще спомене св. Стефан още веднъж в Църковната си история (V;2:5). Св. Ириней Лионски (+ 202 г.) в своята “Adversus Hoereses” (Срещу еретиците) също споменава на няколко пъти за св. Стефан. Това прави и Тертулиан в своя трактат „За търпението” (14:1), където прави кратък портрет на светия мъченик, показвайки го като образец на милосърдието и търпението. Едва в края на ІV век, след като мощите на св. Стефан са вече открити, споменът за светеца е напълно възкресен. За него пишат сириецът Афраат (ІV в.), св. Ефрем Сирин, Дидим Слепец, Исихий Иерусалимски и др.

Св. Григорий Нисийски (+ 381 г.) споменава св. Стефан в Надгробното слово в памет на своя брат св. Василий Велики. Там той говори и за честването паметта на св. първомъченик и архидякон Стефан. В „Апостолските постановления” (ІV в.) се указва денят, в който се чества паметта на св. Стефан и дори е включена специална молитва, която се чете при ръкоположението на дякони. В „Сирийския месецослов” (ІV в.) също има сведения и указание за деня, в който честваме паметта на светеца – 26 декември, денят след Рождество Христово. Същата дата 26 декември се споменава в ранните арменски и латински извори. По-късно във Византия, Църквата започва да чества на 26 декември Събора на Пресвета Богородица и почитането на паметта на светеца е преместено с един ден напред – 27 декември. Тази традиция, да се чества паметта на 27 декември, Православната църква е съхранила и до днес, докато западните църкви продължават да пазят по-древната традиция и празнуват на 26 декември. Разминаване между източните и западните църкви имаме и в двата други празника, свързани с паметта на светеца: намиране мощите на св. Стефан на Изток празнуваме на 15 септември, докато на Запад традиционно това става на 3 август, като Западната църква на същия ден отбелязва и пренасяне мощите на св. Стефан от Йерусалим в Константинопол, докато на Изток, това се отбелязва на 2 август.

Откриването мощите на светия първомъченик става близо 400 г. след смъртта му, през 415 г. Историята по откриването им е описана от презвитер Лукиан в неговото „Послание към всички Църкви за откриване тялото на мъченик Стефан” (Epistola ad omnem ecclesiam, de revelatione corporis Stephani martyris). Презвитер Лукиан съобщава, че имал съновидение, в което сам Гамалиил му се явил като висок, облян в светлина старец, облечен в бяла дреха със златни кръстове и държащ в ръката си златен жезъл. Той казал на Лукиан да съобщи това в Йерусалим на архиепископ Йоан и показал мястото, където е погребан светецът – нивата Делагаври – „Нивата на светите мъже”. На това място освен св. Стефан били положени още телата на праведния Никодим, на Авив – сина на Гамалиил, който починал твърде млад и на самия Гамалиил. Според разказа на презвитер Лукиан, при откриване гроба на светеца се разнесло чудно благоухание, а в околностите от разни болести били изцелени много хора, включително и такива, които били обладани от бесове – общо 73 човека. Мощите на мъченика били пренесени в Сионската църква в Йерусалим. Няколко частици от мощите на светеца Лукиан предал на намиращия се тогава в Палестина испански свещеник Авит, който ги изпратил заедно с латинския превод на посланието на Лукиан на епископа на Брага (днес Португалия). По-късно Павел Орозий, който се връщал от събора в Диоспол (415 г.) носел реликвария с частиците мощи, дадени на испанския свещеник, но и той не успял да стигне с тях в Брага, поради войната в Испания. Според свидетелството на епископа на Менорка Север, Павел Орозий след като не успял да отиде в Испания, първо посетил о. Менорка, откъдето се отправил за Северна Африка, като оставил реликвария с част от мощите в един от местните храмове. Пристигането на мощите на св. Стефан на острова довело до сериозен сблъсък между местната юдейска и християнска общност, в резултат на което била подпалена и изгорена синагогата. Същевременно обаче, по чудотворен начин над петстотин юдеи се обърнали към християнството. Сам Павел Орозий пренесъл другата част от мощите в северноафриканския град Узалисе, в който епископ бил приятеля на бл. Августин Еводий. Пристигането на част от мощите в Узалисе било съпроводено с множество чудеса и изцеления, които по указание на еп. Еводий били записани в книга, носеща заглавието „За чудесата на св. първомъченик Стефан”. От Узалисе впоследствие частици от св. мощи били разпръснати и в съседните на града общини, в това число и в Картаген и Ипон. Сам бл. Августин допринесъл много за укрепването и разпространението на култа към св. Стефан, след пристигането на мощите в Ипон. Той ни е оставил цяла серия проповеди, една част от които посветени на самия св. Стефан (Sermones 314-319), а другата на чудесните изцеления, извършени с тяхна помощ (Sermones 320-324). Днешните археологически разкопки и находки показват широкото разпространение на култа към св. Стефан в Африка. По мнението на мнозина специалисти, тази малка част от мощите, донесени тук от Павел Орозий, прославили с чудодейната си сила св. Стефан много повече, отколкото голямата част, която била принесена в църквата на Сион в Йерусалим.

В самия Йерусалим, вероятно по времето на патр. Ювеналий и след посещението му в Константинопол (331 г.) започнало строителството на храм, посветен на св. Стефан на мястото на предполагаемата му смърт – северната порта на града. За това говори Йоан Руф в „Житието на св. Петър Иверски”, написано вероятно през V в. Йоан Руф ни съобщава също, че мощите на светеца били пренесени от Сионската църква в неговия нов храм (вероятно все още не напълно завършен, защото според други източници, храмът е завършен напълно чак през 360 г.) на 15 май 438 г. или по-вероятно 439 г., по време на посещението на империатрица Евдокия (съпруга на Теодосий ІІ) в Йерусалим. Церемонията по пренасянето им се предвождала от специално поканения за случая от императрицата в Йерусалим, Александрийски патриарх Кирил. След тържественото пренасяне на мощите, в новия храм построен в негова чест, императрица Евдокия взела със себе си и пренесла в Константинопол част от тях. Това станало през 439 г. В Константинопол мощите му били поставени в църквата „Св. Лаврентий”, построена от сестрата на императора Пулхерия. Интересно е, че в Житието на св. Мелания, също се говори за частица от мощите на св. Стефан, която св. Мелания притежавала и която била оставена през 438 г. в построения от нея мартирий на Елеонската планина.

Празникът на св. Стефан е неразделно свързан с Раждането на Спасителя не само хронологично, но и в посланието, което Църквата изпраща към вярващия народ днес. Неслучайно пеем в този ден:„Владиката вчера дохождаше с плът, а днес рабът излиза от плътта. Вчера Царстващият с плът се роди, днес рабът с камъни се убива: за Него и умира първомъченикът, божественият Стефан”.
.

четвъртък, 24 декември 2009 г.

Рождество Христово – история на празника

.

Автор: В.Каравълчев
публикувано в:
сп. Харта, бр.3, декември 2009, http://harta-bg.info/article.php?id=74
Двери. бг, http://www.dveri.bg/content/view/10517/

Древната Църква не е запазила в паметта си датата на Христовото раждане, въпреки че дори до ХVІІІ в. мнозина са считали 25 декември за точния ден на Христовото Рождество. Истината обаче е, че рождената дата на Христос не е била известна на първите християни и не съществувало никакво авторитетно предание нито за деня, нито за месеца, в който това се е случило. Езическите народи отбелязвали с особена тържественост раждането като ден на радост и щастие. Юдеите, напротив, считали раждането за начало и извор на скръб и страдание (Виж: Пс. 50:7, Йов 14:4). За първите християни, подложени на ежедневни гонения в Римската империя, за рожден ден се считал денят, в който някой загивал мъченически за Христа и тези дни се наричали „dies natales” – дни, в които се раждаме за небето. Те буквално изпълнявали написаното от апостола: „Затова, отсега нататък ние не познаваме никого по плът; ако и да сме познали Христа по плът, пак сега вече така Го не познаваме” (2 Кор. 5:16), като не придавали никаква важност на раждането по плът. Странно ли е тогава, че две от общо четирите Евангелия започват не с раждането, а с кръщението на Спасителя? Случаен или не, този факт се е отразил върху богослужебния живот на ранната Църква. Празнуването на Рождество Христово се възприема от Църквата много по-късно отколкото честването на Богоявление.

След учредяването на празника Рождество Христово, в един продължителен период от време то не се чества самостоятелно, а заедно с Богоявление и други празници, като основният акцент е бил върху Кръщението Господне. Тоест, в първите векове Църквата ни е чествала т.нар празник на Божиите явявания – Теофания или Епифания, като празникът обединявал в едно Рождеството и Кръщението Господни, както и Поклонението на влъхвите Рождество Христово и Поклонението на влъхвите обаче е оставало в сянката на Богоявлението.Нещо повече, дори до 5 век е липсвало единодушие, кога трябва да се празнува Рождество. Както ще видим, различните църкви считали, че Христос се е родил в периода от март до януари, като според предположението си чествали и празника.

Първото споменаване на 25 декември като дата на Христовото Рождество срещаме в един пасаж от Теофил Антиохийски (+183), който е достигнал до нас само в своя късен препис на латински. В него се казва, че галите празнували Рождество Христово на 25 декември, независимо какъв ден от седмицата се пада и поради този факт, винаги празнували Пасха на 25 март, също независимо от това, в какъв ден от седмицата се случва. Автентичността на документа е оспорвана от мнозина, ето защо той не може да служи като сигурно доказателство. Интересно е, че Тертулиан (+220) не споменава Рождество измежду празниците, чествани от африканските църкви. Климент Александрийски (+215) в края на своя земен път изброява редица предположения, които се били утвърдили сред различни групи християни, отхвърляйки ги същевременно като несериозни. Любопитно е, че той споменава за някаква група християни в Египет, които празнували Рождество на 20 май. Вероятно става въпрос за гностиците на Василид. Сам Климент Александрийски се спира на 17 ноември, в третата година от новата ера, като дата, на която се е родил Христос. През 221 г. Секст Юлий Африкан изказва предположението, че Христос е заченат по време на пролетното равноденствие, което популяризира идеята, че Той се е родил на 25 декември. Св. Иполит Римски (+235) в коментарите си към книгата на прор. Даниил казва, че Христос се е родил на 25 декември – сряда, във Витлеем, в 42 година от царуването на Октавиан Август. Този текст обаче със сигурност се явява късна интерполация. Авторът на „De Pascha computus”, написан през 243 г. в Африка, посочва 28 март за деня на Христовото Рождество, като подробно излага и своите библейски съображения за това. Там, между другото, акцентът е върху слънцето и неговото греене, което е причина за разцъфтяването на всичко след студената зима. От тази аналогия следва, че Христос, Който е „Слънце на правдата” също трябва да е роден на 28 март. По-късно на запад, на базата на това отъждествяване на Христос със „Слънцето на правдата”, установеният вече празник, който, както споменахме се е чествал заедно с Богоявление на 6 януари, се премества на 25 декември. Това честване е трябвало да замести празнувания в този ден от езичниците празник, посветен според някои автори на Митра. На друго място в „De Pascha computus” се споменава, че това е бил празникът „Natalis invicti solis” – раждането на непобедимото слънце. В Рим съществувал култ към слънцето, а привържениците на този култ отбелязвали в края на декември периода на зимното слънцестоене, когато денят започва отново да нараства. Поклониците на слънцето възприемали това като победа на светлината над тъмнината. Точно тази промяна започнали да отбелязват християните като Рождество на истинското Слънце, като влизане на света в духовната светлина на Бога.

Св. Киприан Картагенски нарича Христос „Слънце на вярата”, а св. Амвросий Медиолански „нашето ново Слънце”. Известно е също, че римляните празнували в края на месец декември Сатурналиите (Крони), празнични дни, посветени на Кронос. Може да предположим, че поради невъзможността тези чествания да бъдат заличени от народната памет, малко след Миланския едикт (313 г) Рим въвежда честването на Рождество Христово на 25 декември. Според Дж. Тейлър, това е станало преди 336 г.
Това негово твърдение обаче изглежда малко пресилено, тъй като св. Амвросий Медиолански в своето „De virginibus ad Marcellinam” (За девствениците /до своята сестра/ Марцелина) пише, че дори до времето на папа Либерий (352-356), Рождеството Христово се е чествало заедно със Сватбата в Кана Галилейска. Сватбата в Кана древната Църква също е чествала на 6 януари (по подробно вижте тук).

През 245 г. Ориген в осма омилия върху „Левит” с насмешка споменава, че „само грешниците (като Фараона и Ирод) празнуват своите рождени дни”, с което изказва своето мнение, че е недопустимо християните да празнуват раждането на Христос. През 303 г. християнският автор Арнобий се подиграва с езичниците, които празнували рождените дни на своите богове, което индиректно указва, че празнуването на Рождество Христово е все още чуждо на християнството като цяло.

Най-ранното сигурно упоменаване на датата 25 декември като ден на Христовото Рождество имаме в Римския хронограф от 354 г., но там не се споменава за някакво определено честване. Вероятно много скоро след 354 г. Рождество Христово започва да се чества от почти всички църкви, като всяка една запазва собствената си традиция на установяване датата на празника. Повод за това твърдение ни дава фактът, че докато на запад църквите първи са разделили Рождество от Богоявление, на изток двата празника продължават да се честват заедно на 6 януари. Св. Василий Велики (+379) е първият архиерей, който възприема на изток западния начин на празнуването на Рождество и църквите в Кесария в периода 360 - 370 г. започват да празнуват на 25 декември. В Константинопол Рождество Христово се чества на 25 декември за първи път в годината след смъртта на императора арианин Валент, който е убит от готите при Адрианопол в 378 г. Това кара някои изследователи да свързват разделянето на празника Рождество Христово от празника Богоявление с необходимостта от противопоставяне на придобиващото популярност арианство. Възможно е подобно твърдение да е вярно, но то едва ли е основната причина отделянето на честванията. Св. Григорий Богослов е този, който въвежда в Константинопол празнуването на Рождество Христово да става на 25 декември. След като обаче, св. Григорий напуска катедрата в Константинопол празнуването е преустановено. Западният император Хонорий (395-423) в писмо информира своята майка и брат си Аркадий (395-408), които са във Византия, за това как се чества празникът Рождество Христово в Рим, отделно от Богоявлението на 6 януари. В писмото между другото се споменава, че празникът има свои отделни стихири и тропари. Те препоръчали на св. Йоан Златоуст, който бил вече предстоятел на катедрата в Константинопол да се съобрази с това писмо. Св. Йоан Златоуст веднъж вече бил въвел честването на 25 декември на изток, по времето на своето светителство в Антиохия – през 386 или 388 г. С пламенна проповед, той успял да убеди антиохийците в правотата на Рим и да тушира антиримските настроения. Трябва да отбележим, че до тази забележителна проповед на св. Йоан Златоуст произнесена на 20 декември 386 или 388 г, антиохийците обвинявали Рим в идолопоклонство заради това, че чествали Рождество на 25 декември - празненство, което според тях било измислено от последователите на еретика Церентий. В тази своя проповед св. Йоан Златоуст споменава, че църквите на запад, от Тракия дори до Гадис (днешния Кадис в Испания – най-древния град в Западна Европа), честват празника на 25 декември. В Константинопол св. Йоан Златоуст въвежда честването на Рождество Христово да става на 25 декември около 400 г.

Постепенно и другите източните църкви възприели практиката на западната църква. Това обаче не станало веднага, а в един по-продължителен период от време. В Александрийската църква това става около 440 г. Йерусалимската църква също съхранила още близо половин век старата практика на съвместно честване на Рождество Христово и Богоявление и пристъпила към тяхното разделяне едва в периода 430-440 г. Въпреки че най-накрая представителите на Йерусалимската църква се съгласяват да празнуват Рождество Христово на 25 декември, те продължават да изчисляват честването на Сретение Господне (влизането на Богородица в храма с младенеца, което става 40 дни след раждането, според предписаното от закона) от 6 януари и да го честват на 14 февруари. Останалите църкви постепенно започнали да честват Сретение Господне на 2 февруари.

Йерусалимската църква обаче останала непреклонна пред увещанията на предстоятелите на другите църкви да промени честването. Наложило се император Юстиниан Велики (537-565) със сила да влезе в Йерусалим и да принуди местната църква да започне да празнува Сретение също на 2 февруари.

Арменската църква напълно съхранила източното предание и продължава и до днес да отбелязва Христовото рождение на 6 януари, заедно с Богоявление. Константинополският патриарх Прокъл (436-446) изпратил писмо до католикоса на Армения Сахак, в периода около 440 г., в което го информирал за новото честване. Писмото обаче било предадено от недоброжелатели на парсийския цар, който обвинил католикоса в сътрудничество с гърците и го отстранил от престола. Въпреки това, има писмени сведения, които указват на факта, че ако не всички арменци, то поне тази част, която се е намирала в пределите на Византия, приела да чества Рождество Христово на 25 декември. Това обаче било за много кратък период от около 30 години, след което се върнали към старата си практика, която съхраняват и до днес да празнуват на 6 януари.

Много автори в периода 375-450 г., като св. Епифаний Кипърски, св. Йоан Касиан, св. Василий Велики, св. Йоан Златоуст, Астерий Амасийски и др. защитават нуждата от подобно разделяне на празниците, тъй като Рождество чества „раждането по плът”, докато Богоявление чества раждането в Св. Дух. В Рим, малко след 400 г. е издаден специален императорски едикт, според който театрите трябва да бъдат затворени по време на честването на три празника: Възкресение Христово, Рождество Христово и Богоявление. Трябва обаче да отбележим, че нито Рождество Христово, нито Богоявление получават официален празничен статут от империята. Това става едва в 534 г., както се вижда от един достигнал до нас фрагмент на арменския географ и историк Ананий от Ширак (Ананиа Ширакаци). Никифор Калист (ХІV в.) в своята църковна история пише, че император Юстиниан наредил Рождество Христово да се чества „по цялата земя”. От приведената до тук информация можем да обобщим, че едва от VІ век нататък можем да говорим за едно всеобщо, унифицирано и официално санкционирано от страна на империята празнуване на Рождество Христово и свързаните с него празници от цялата Църква. Въпреки, че празникът Рождество е бил разделенен от Богоявление преди повече от петнайсет века, до нас е достигнала една далечна реминисценция от времето, през което са се празнували заедно. Споменът за това общо празнуване се е съхранил в последованието на празника Рождество Христово, където се е запазила структурата и редица общи елементи с празника Богоявление.
Предпразнеството на Рождество започва на 21 ноември. Отданието на празника е на 31 декември, но с него не приключва рождественският празничен богослужебен цикъл. През пети век Константинополският патриарх Анатолий написва едни от първите песнопения за празника. Няколко века по-късно песнопения към тържественото честване на Христовото Рождество ще продължат да добавят Йерусалимските патриарси Софроний и Андрей, св. Йоан Дамаскин, Козма Маюмски, Константинополският патриарх Герман, преп. Касия, преп. Роман Сладкопевец и много други, чиито имена не са достигнали до нас, но чрез словата на които и до днес продължаваме да възхваляваме раждането на нашия Господ и Спасител.

Не по-малко интересен и контрастен е и постът, предшестващ Рождество Христово, който понякога се нарича Филипов, защото започва след деня, в който се чества паметта на св. ап. Филип. Рождественският пост също не се е появил изведнъж и в продължителността, която имаме днес. Неговото оформяне е продължило много по-дълго, отколкото отделянето на Рождество в самостоятелен празник. Първоначално различните църкви предписвали различен пост за своите пасоми преди празника. Докато били чествани заедно Рождество и Богоявление, общият празник бил предшестван от пост, който впоследствие бил разделен. Днес спомен за този някогашен Богоявленски пост се явява еднодневният строг пост (на 5 януари), преди самия празник Богоявление. В течение на няколко столетия се оформя днешният Рождественски 40-дневен пост, който предшества празника. В първите години Рождество Христово вероятно е бил предхождан от еднодневен пост, който в някои църкви е могъл да бъде и с по-голяма продължителност 3-5 дни. Такова предположение прави известният руски литургист И. Мансветов, като се основава на предписанията на Типикона. За съществуването на пост преди Рождество Христово споменават Амвросий Медиолански, блаж. Августин, Филастрий и др. Св. Йоан Златоуст в своето „Слово в деня на паметта на мъченик Филогоний” говори за това, че на 20 декември започва пост, предшестващ Рождество Христово. От това свидетелство разбираме, че на изток, в Константинополската, а много вероятно и в Антиохийската църква, в края на ІV - началото на V век рождественският пост е бил петдневен. Папа Лъв Велики (440 - 461) прави първия опит за богословско осмисляне на поста: „Рождественският пост е жертва към Бога за събраните плодове. Както Господ е щедър към нас с плодовете на земята, така и ние по време на поста трябва да бъдем щедри към бедните". Близо десет века по-късно Св. Симеон Солунски ще даде нова трактовка на символиката на Рождественския пост: " Постът на Рождественската четиридесетница напомня за поста на Моисей, който, постейки 40 дни и нощи, получил каменните скрижали, на които били начертани Божиите слова. А ние, постейки 40 дни, съзерцаваме и приемаме живото слово от Девата, начертано не на камък, но въплътило се и родено, и се приобщаваме с Неговата Божествена плът".

През ІХ век, преп. Теодор Студит пише, че в Студийския манастир, Рождественският пост започва на 14 ноември, тоест там вече се бил оформил 40-дневният пост, който пази днес Църквата. Това съобщение на св. Теодор Студит обаче визирало само неговия манастир и не засягало Църквата като цяло. С малки изключения петдневният (на места седемдневен) пост се запазил до ХІІ век. 40-дневен постът става за цялата Православна църква едва през 1166 г., когато Константинополския патриарх Лука Хрисоверг, с подкрепата на император Мануил І Комнин го въвежда официално. Около половин век по-късно Антиохийският патриарх Валсамон ще каже по този повод: „Сам светейшият патриарх каза, че въпреки, че тези пости не са определени с правило, следвайки неписаното църковно предание, сме длъжни да постим от 15 ноември”.

Историята на този светъл църковен празник свидетелства за свободата, с която Църквата развива своя празничен цикъл – съобразно с богословското осмисляне на събитията от земния живот на Христос, според потребностите на църковния живот във всяка епоха, водена от учителството на Светия Дух според евангелските думи: „А Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил” (Йоан 14:26).
В. Каравълчев
.

Рождественският пост

.

Автор: Св.Ефрем Сирин
превод: Венцислав Каравълчев

Благоговейното чувство пред тайната на раждането на Бога във Витлеем кара всеки християнин да се замисли как да подготви себе си за този велик празник. Какъв дар подобно на мъдреците да принесе на Този, Който Сам Себе Си принесе в дар? Няма по-голяма радост, по-драгоценен дар за Господа от покаянието за нашите грехове (Мат. 9:13) и няма по-благоприятно време да приготвим този дар от времето, което Църквата е определила за пост. Постът създава идеалните условия за внимателно и грижливо подготовяне от всеки един от нас на този най-скъп дар за Христос – нашето искрено покаяние.

Словото за поста
св. Ефрем Сирин

Възлюби нищетата Христова, за да те обогати Христовата Божественост. Възлюби прекрасния пост – дело почтително и благоугодно. Постът, това е колесница, възнасяща те на небето. Постът ражда пророци, умъдрява законотворците. Постът – добра защита за душата, надежден съжител на тялото. Постът – оръжие на доблестните, училище за подвижниците. Постът отблъсква изкушенията, помазва подвига на благочестието, съжител на трезвеността, виновник за целомъдрието. Постът – доблест в боя. Постът – тушител на огнената сила. Постът затваря пастта на лъвовете. Постът въздига молитвата до небето. Постът – майка на благото. Постът – наставник на младостта, украшение на старците, добър спътник на пътешествениците. У постещите тялото е честно и душата драгоценна. Постът упокои Лазар в лоното Аврамово. Да го възлюбим и ние, за да приеме и нас Аврамовото лоно. Да избягваме разкоша и съпътстващия го шумен смях на пиянството, тази майка на блудта. Господ няма да приема пиянството. Пиянството отблъсква от нас Светия Дух. Постът – благоустройство на града, благочинност на тържището. Постът – мир в дома. Постът – попечител и защитник на девството. Постът – път към покаянието. Постът – причина на сълзите. Постът не обича света, нито това, което е в света. Затова да не изпадаме в униние като постим, защото Ангели във всяка църква записват постещите. Постът не допуска злопаметство. А трупащите в паметта си огорченията и злото, което им е сторено, независимо че постят и се молят, са подобни на хора, които черпят вода и я изливат в бъчва без дъно. Не приема Господ молитви от този, който помни злото сторено му от брата му.
Господу слава и господство во веки веков! Амин.
Преп. Ефрем Сирин
.

понеделник, 21 декември 2009 г.

Новооткрит погребален покров подлага на съмнение автентичността на Торинската плащаница

.

Автор Daily Mail
превод: В. Каравълчев
публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/10531/33/

Археолозите за първи път откриха в Йерусалим погребален саван от времето, когато Христос е бил разпънат на кръста. Това откритие хвърля нова светлина върху погребалната практика през този период и подлага на ново, още по-сериозно съмнение автентичността на Торинската плащаница.

Интересно е, че подобни погребални савани са откривани и преди в библейските земи, но това е първият открит в Йерусалим. Според изследователите плетката и дизайнът на савана са напълно различни от тези на Торинската плащаница. Радиовъглеродният анализ на новооткритата плащаница недвусмислено показва, че тя е от периода на Христовата кръстна смърт. Изработена е с една от най-елементарните плетки, докато Торинската плащаница ползва плетка с диагонално преплитане, което според текстилните експерти е технология, използвана близо 1000 години след Христа.

Другата съществена разлика между новооткритата плащаница и тази от Торино е, че Торинската се състои само от една секция – едно парче плат, а новооткритата е съставена от няколко секции – парчета плат, като има специална отделна секция за главата. Професор Шимон Гибсън, археологът, който разкри гроба с новата находка, споделя, че откритите в другите райони погребални савани са подсказвали, че дизайнът на плащаниците от времето на Христос е твърде различен от Торинската плащаница. Сега с новооткрития саван в Йерусалим това предположение се е потвърдило.

Това откритие сериозно разклаща направения наскоро нов пробив от експерта на Ватикана Барбара Фрайл, която заяви, че е открила надпис на Торинската плащаница. Според нея компютърният анализ на надписа показва почти незабележим надпис на гръцки, арамейски и латински, който гласи „Иисус от Назарет”. Веднага след публикуването си това откритие беше подложено на критика от мнозина изследователи, а сега новооткритият саван ще даде допълнителни аргументи на критиците.

Йерусалимският погребален саван е открит в запечатана секция на погребална пещера в долината Хином, намираща се край Стария град в Йерусалим, от археолози от Еврейския университет и от изследователския център Олбрайт. ДНК тестът на костите на погребания показват, че той е страдал от проказа и е починал от туберкулоза. Това е вероятната причина, погребалната му камера да бъде запечатана, благодарение на което до нас е достигнал не само саванът, но и част от косата на починалия.

Професор Гибсън посочва също така, че новото откритие коренно преобръща досегашната представа за погребалните практики в І век от р. Хр. Палестина.

„Торинската плащаница е едно парче плат, изтъкано по технология, която е използвана в средиземноморския район през Средновековието. Йерусалимската плащаница потвърждава известна вече текстилна практика, различна от тази на Торинската плащаница, което подлага автентичността на последната на дълбоко съмнение. Нашата плащаница показва, че практиката да имаме два различни савана – един за главата и друг за тялото е била повсеместна и контрастира с плащаницата от Торино, която е едносъставна.
Отделната секция за главата е била важна и необходима част от тогавашната практика, защото в случаите на мнима (клинична) смърт, когато „починалият” се е събуждал, е имал възможност да свали савана от главата си и да вика за помощ”, уточнява проф. Гибсън (без да искаме да омаловажим изследванията на учения, това твърдение може да се отдаде на неговата нехристиянска принадлежност, защото, както и следващите му твърдения, насочва към съмнение в действителността на Христовото възкресение - б. р.).

Според него подобни пробуждания на „починалите” са се случвали в античността, тъй като тогава не са разполагали със средствата на съвременната медицина. Това намира потвърждение в древните равински текстове, в които се говори за хора, които се „събуждали” по чудесен начин и живели много години след това. Древната традиция по времето на Христа е била, член от семейството да посети гроба на починалия на третия ден от смъртта му, за да се убеди, че той наистина е умрял. Потвърждение на тази традиция виждаме и в евангелската история, където учениците на Христос посещават гроба Му на третия ден след кръстната Му смърт.

Долината Хином, където е открита Йерусалимската плащаница, традиционно е отъждествявана със смъртта. Така например в Евангелието от Матей, тя е наречена Akeldama, което означава „Кръвна нива”, т. е. мястото, където се обесва Юда. Склонът е надупчен от погребални камери от римската епоха, издълбани в скалата. Тук някога езическите племена са принасяли живи деца на божеството Молох (бог на слънцето, огъня и войната). В древния Израил са наричали долината Gehinnom (букв. земята на Еномовите синове, откъдето и понятието геена - б. р.), еврейското наименование за ад. На това място също така евреите са пускали „козела на отпущението” в деня на „очищението”.

Превод: В. Каравълчев

събота, 12 декември 2009 г.

Слово в Неделя Вая

.

Автор: Св. Амвросий Медиолански
превод: Венцислав Каравълчев
публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/8659/89/

Днес вие с още по-голямо усърдие сте се събрали в храма и с радост държите в ръцете си цъфтящи клонки. Доколкото не всички от вас разбират смисъла на този обичай, аз ще прочета нужното за вашата душевна полза, повтаряйки прочетеното днес от Евангелието. В него е казано, че нашият Спасител влязъл в Йерусалим пет дни преди страданията Си. На Елеонската планина Той възседнал ослица, а народът като чул за Неговото идване излязъл насреща Му с палмови клонки, като застилали пътя Му с дрехите си, с радост славословели Бога. След това, до четвъртък, когато Господ след вечерята бил предаден, Той всеки ден учил народа в храма, а вечерите прекарвал на Елеонската планина.

Тук, преди всичко, трябва да отбележим деня, в който Иисус Христос влязъл в Йерусалим. Това бил десетият ден на месеца, в който се избирало пасхалното агне, което израилтяните заколвали в четиринадесетия ден от същия месец. Следователно, Христос, истинският Агнец, Който трябвало да приеме Разпятие в петък, влязъл в Йерусалим в този същия ден, в който се избирал пасхалният агнец.

По-късно Светата ни Църква, нашата нежна майка, ни повелява да следваме и ние примера на посрещналите тогава Христос, да застиламе пътя Му с дрехите си и да режем палмови клонки, като обаче заменим буквалното изпълнение на това предписание с духовно. Днес ослицата е заменена от всяка праведна душа: Господ, Който тогава влязъл в Йерусалим, сега влиза в нея и я обитава, събуждайки в нея отвращение към света и любов към Небесното Отечество. Дрехи по пътя на Господа вие постилате тогава, когато приготвяте Неговия път към вас, усмирявате телата си с въздържание; а палмовите клонки ще приеме, ако възлюбите светите добродетели, докато приготвяте пътя Му към себе си. Защото, какво друго са били Авраам, Йосиф, Давид и т.н., ако не плодоносни дървета на Църквата Божия? Затова, ако вие искате да постигнете вечното спасение, то се научете от Авраама на послушание, от Йосиф на целомъдрие, а от Давид на смирение. И доколкото палмата е знак на победата, то тогава и ние правилно държим в ръцете си палмовите клонки, когато пеейки победни песни, се опитваме да победим дявола с добродетелен живот. Напразно ще държи в ръката си палмови клонки този, който лесно е побеждаван от дявола.

И накрая, знайте, колкото неправилно постъпваме ние, когато не ви възвестяваме тайните на Нашия Спасителя, толкова лошо постъпвате и вие, когато не уважите тези тайни по подобаващ начин. Затова, колкото повече се приближава празникът Пасха, толкова повече и вие се старайте да се приготвите, очиствайки себе си от ненавистта, завистта, злословието, хулите и раздорите, за да празнувате достойно деня Господен. И така, простете на съгрешилите против вас, за да прости и Господ вашите грехове! Този, който оскверни Пасхата, който храни ненавист, дори и само към един човек, такъв чрез Причащението няма да оживее с Петър, но ще умре с Юда. Да ви избави от подобно съжителство с Юда сътворилият ви и изкупилият ви Господ наш Иисус Христос, с Отца и Светия Дух живеещ във вечните векове. Амин.
Превод: Венцислав Каравълчев

Православни и протестанти разговаряха в Оксфорд за спасението и Църквата

.

публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/6437/33/

На 17 април 2008 в централата на Дружеството „Св. Албан и св. Сергий” в Оксфорд се проведе първата кръгла маса от предвидените поредица от срещи между православни и евангелски християни под мотото „Православно-евангелски диалог: среща за опознаване”. Кръглата маса беше водена от о. Стивън Плат (Руска православна църква - МП), генерален секретар на организацията, и архим. Кирил Джена, председател на „Св. Албан и св. Сергий”. Дискусиите бяха открити с доклад на митрополита на Диоклея Калистос Уеър с провокиращото заглавие: „Защо този диалог е важен”. Въпреки напредналата си възраст митрополитът за пореден път демонстрира невероятна ерудиция и неподправено английско чувство за хумор. За участниците беше изненада да научат за големия респект и любов към православието на най-харизматичния протестантски евангелизатор Били Греъм, както и за неговите посещения в СССР и Русия и срещите му с патриарсите Пимен и Алексий ІІ. Въпреки негативното отношение и убийствения сарказъм на американските медии от типа на „...докато Били Греъм яде черен хайвер в Москва, руските християни ги избиват”, Били Греъм неколкократно посещава СССР в периода на студената война и независимо от мерките за сигурност на съветските власти успява да се срещне и окуражи много християни. Особено интересна беше информацията за приятелството между патриарх Алексий ІІ и Били Греъм и многобройните им срещи по време на редките посещения през последните години на Били Греъм в Москва.

Д-р Андреас Андреотис от университета Ламтър, Уелс, предложи да съдейства пред университетската управа, в бъдеще част от срещите да се провеждат там и да продължават няколко дни.
Проф. Джон Брик от университета в Бирмингам неколкократно фокусира вниманието на участниците върху различната семантика на привидно еднаквата терминология, която използват християните. Забележката му намери своята практическа рамка, когато започна дискусията „Спасение и еклезиология” съгласно двете традиции. Православната позиция по въпроса беше представена от Венцислав Каравълчев. Той наблегна на факта, че докато за православните спасението е част от еклезиологията и обратно, то при евангелистите еклезиологията или липсва, или е нещо твърде абстрактно, затова за тях остава непонятен контекстът на светоотеческата мисъл, че „вън от Църквата няма спасение”.


В края на кръглата маса бяха анонсирани предстоящите две конференции на дружеството „Св. Албан”. Едната ще е под наслов: „Рим, Константинопол и Кентърбъри – майки-църкви?” Тя ще се състои от 4 до 8 юни в богословския институт „Св. Владимир” в САЩ, където участие ще вземат митр. Калист Уеър, еп. Иларион Алфеев, митр. Филип Салиба от Антиохийската патриаршия, проф. Джон Ериксън от „Св. Владимир” и други. Втората конференция на тема „Мисия и евангелизация” ще се проведе от 30 юни до 3 юли в Лондон. Информация за условията за участие можете да получите в редакцията на „Двери”.
.

петък, 11 декември 2009 г.

За някои проблеми около житията на св. цар Юстиниан Управда

.

Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/10256/319/

На 14 ноември Църквата чества паметта на един от най-бележитите императори на Византия – Юстиниан, който в славянските жития се отбелязва като „св. благоверни цар Управда – Юстиниан”. Трябва да отбележим, че император Юстиниан се чества от славянските църкви на 14 ноември, докато Гръцката църква чества паметта на императора заедно със съпругата му Теодора на 2 август. В Синаксара са вписани като светци от Константинополския патриарх Йоан ІХ Агапит (1111-1134). Тази грешка с честването обаче поражда редица въпроси. Едни източници посочват за този ден (14/27 ноември) честването на Юстиниан и Теодора, а други на Юстин І и Евтимия. Интересното е, че някои източници посочват, че император Юстин І след смъртта на съпругата си Евтимия се жени повторно за жена с име Теодора, което пък е вероятно причината за объркването на деня на честването, което продължава и до днес.

Името Управда, според спорното житие „Vita Justiniani”, е славянското рождено име на император Юстиниан. Мнозина считат, че точно поради този отхвърлен от повечето учени факт – славянския произход на императора, славяните го включват в църковния си календар. Настоящата статия няма за цел да даде отговор на въпросите, които поставя личността на император Юстиниан, а по-скоро да запознае читателите със сложната проблематика, която ги поражда.

Тридесет и осем годишното управление на император Юстиниан (527-565 г.) е един от най-величествените периоди в историята на Източната римска империя. Юстиниан си поставя амбициозната цел да възкреси отново римското величие. Много са делата му, които обхващат всички сфери на обществено-политическия живот на империята, способствали за обединението и възраждането на мощта й. Много е изписано, както за самия Юстиниан, така и за времето на управлението му, въпреки това и до ден днешен няма нито една „пълна Юстинианова история”.

Името Юстиниан днес напълно е изместило едно от вероятните рождени имена на бъдещия император. Според мнозина авторитетни изследователи, той се е казвал Петър Сабатий (Petrus Sabbatius). Единственият източник, в който е оцеляло името „Flavius Petrus Sabbatius Justinianus” е един консулски диптих от 521 г. по повод неговото назначаване за консул и висш главнокомандващ (магистер милитум). Самото име Юстиниан свидетелства за това, че е бил осиновен от своя чичо, император Юстин І (518-527) и че осиновяването е станало преди назначаването му за консул.

Учените са постигнали съгласие, че Юстиниан няма благороднически произход и подобно на своя чичо Юстин І, от беден селянин, тръгнал пеш за Константинопол, се издига до императорския трон. Трябва да отбележим, че сръбските изследователи, които са най-активно работещите по славянската следа, се опитват да наложат не просто славянския, но сръбския произход на император Юстиниан. Често в днешните сръбски жития на светеца четем: „Свети Јустинијан, цар византијски. Пореклом Словенин, вероватно Србин...” Прокрадват се опити също да направят император Константин І Велики (роден в Naissus, днешния Ниш, в Сърбия) и Юстиниан далечни родственици.

Другият интересен момент е родното място на император Юстиниан. Според Прокопий Кесарийски, чичото на Юстиниан Юстин І бил беден селски момък от селището Тавризион (Tauresium), което се намирало в близост до селището Ведериана. Прокопой казва също, че селището се намирало в земите на европейските дардани, което предполага една доста широка локализация, която може да бъде както на територията на България, така и на Република Македония. Поради това, че и до ден днешен Тавризион и Ведерина не са локализирани, имаме десетки предположения. Едни историци идентифицират родното място на Юстин със село Таваличево – Кюстендилско, за други Ведериана се е намирала в околностите на Ниш, за трети – сред които и св. Николай Велимирович, това са околностите на Скупи (Скопие), за четвърти близкото до Скупи градче Тауризиум (днес село Таор, Република Македония). Има и такива, подобно на един от най-добрите познавачи на Рим, Едуард Гибън, според които Юстиниан е роден в околностите на Сердика (София). Такова е и мнението на св. Димитрий Ростовски (1651-1709), записано в Чети Минея: „Свети Юстиниан, император на Византия, бил славянин. Той се родил в село Ведряни около град Средец в България”. Прави впечатление трансформацията и идентификацията на Ведериана с Ведряни. Тук е редно да отбележим, че повечето изследователи са единодушни, че св. Юстиниан не може да има гръцки произход. Мнозина се обединяват около мнението, че той е трак, а други се опитват да бъдат по-конкретни и обобщават, че той най-вероятно е латинизиран илир. Изворите потвърждават подобна констатация, тъй като свидетелстват, че Юстиниан „говорел развален латински, а гръцки – като варварин”.

Най-интересни обаче са въпросите, които се крият зад името Управда -с какво е свързано то, откъде и с какво започва употребата му?

През 1883 г. Д. Брайс открива в Рим един латински ръкопис, озаглавен „Justiniani Vita”, който е бил съхраняван в малка кутия заедно с други ръкописи. Към житието били приложени бележки написани със същия почерк. Това житие представлява всъщност описание на ранните години от живота на Юстиниан. В него се казва, че то се явява съкратен препис на латински на пространно житие, написано на илирийски/тракийски, което се съхранява в манастирската библиотека на Basilian monastery на Атон (житието вероятно е съхранявано първоначално в Сердика, след построяването на първите манастири в Атон през Х век препис от житието е съхраняван в манастирска библиотека на ордена „Св. Василий” (тогава манастира „Св. Василий”, Basilian Monastery). Тук е редно да отбележим, че под илирийски или тракийски език много вероятно е да се има предвид славянският. Написано било от учителя на Юстиниан в юношеските години – Богомил (гр. Theophilos, лат. Deocarus). По-късно Богомил става епископ на Сердика (София) под името Domnio.

В житието се казва, че рожденото име на Юстиниан е Управда. Управда се родил в Призрен (днес Косово). Баща му, който бил далечен родственик на Константин Велики, са наричал Исток, а майка му Бигленица. Майка му била сестра на бъдещия импер. Юстин І, който в този случай се явява вуйчо на Юстиниан. Бащата на Юстиниан имал сестра на име Лада, омъжена за славянския принц Селимир. Лада и Силимир имали няколко синове, един от които Речирад станал съюзник на българите. Малко преди да достигне 20-годишна възраст, Юстиниан убива в дуел братовчеда си Речирад, но тъй като сам е ранен, е изпратен в Константинопол на лечение. По-късно Юстиниан е изпратен от вуйчо си Юстин І за заложник при Теодорих в Италия. В това житие се споменава също, че Юстиниан въздига (или престроява построения от Константин Велики) в Сердика голям храм в чест на своя учител наречен „Св. София”. Сам Богомил, който, както вече споменахме, става епископ на София под името Домнио, бил погребан след смъртта си в нея.

Автор на това съкратено житие на латински, препис от славянски, бил някой си Иван Томко Марнавич, а поръчител на направата на житието бил Николо Алемани.

Няколко години по-късно Брайс и Константин Иречек публикуват своята статия, която всъщност са редактираните бележки към житието с едно допълнение, в което (от съвременна гледна точка) доста неубедително обявяват житието за продукт на ХVІІ век. В статията се посочва как Иван Марнавич, който между впрочем е не някой друг, а родения в Далмация папски легат проф. д-р Иван Тонко Марнавич (Ioannes Tomcus Marnavitius, Ivan Tonko Mrnjavić, 1580 -1637), епископ на Загреб и на Босна, е подвел Алемани, който му възлага да направи съкратения превод достигнал до нас. Самото житие, според тях, противоречи на фактите, като изреждат някои от най-фрапантните, а именно, че в средата на V век „славяните” още не били дошли на Балканите, че българите били някъде си из „Азия”, а „Света София” в Сердика била построена чак през „Х век”. (Виж: James Bryce and Constantin Jireček „Life of Justinian by Theophilus”, The English Historical Review, Vol. 2, No. 8, Oct., 1887). Впоследствие, без да се задълбочават в критиката си, А. Василиев, Крумбахер и други учени повтарят аргументите на Брайс и Иречек. Мнението на Крумбахер, който нарича житието фалшификат, има определящо значение за утвърдилото се вече мнение в съвременната наука, че славянското житие на Юстиниан-Управда е фалшификат.
.

сряда, 9 декември 2009 г.

За произхода на злото

.

Превод: Венцислав Каравълчев
публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/10387/177/

Един професор обичал да провокира студентите си с различни въпроси, които според него безусловно доказвали, че Бог не съществува.

Веднъж той задал следния въпрос:

- Всичко, което съществува, е дело на Бога, нали?

Един от студентите смело отговорил:

– Да, Бог е създал всичко.
- Бог е създал всичко? – попитал професорът.
- Да, господине, - отговорил студентът.
- Ако Бог е създал всичко, означава, че Бог е създал и злото, защото за всички е видно, че злото съществува. И съгласно принципа, че нашите дела определят какви сме и ние самите, то това означава, че Бог е зло - доволно заключил професорът.

Студентите притихнали в изненада. Усмихнат, професорът заявил, че за пореден път е доказал, че вярата в Бог е мит. В този момент един студент вдигнал ръка и казал:

- Професоре, мога ли и аз да ви задам един въпрос?

- Разбира се, - тържествуващ заявил професорът.

Студентът се изправил и попитал:
- Професоре, студът съществува ли?
- Що за въпрос? – засегнат попитал професорът. - Разбира се, че съществува. На теб никога ли не ти е било студено?

Всички започнали да се смеят над въпроса на младия човек, но той невъзмутимо отговорил:

- Истината, професоре, е, че в действителност студът не съществува. Съгласно физическите закони, това, което ние считаме за студ, е просто липса на топлина. Човекът и предметите могат да бъдат изследвани за това дали имат или предават енергия. Абсолютната нула, това са -460 градуса по Фаренхайт, това е пълното отсъствие на топлина. Всяка една материя при тази температура става напълно инертна и неспособна да реагира. Разбира те ли, г-н професор? Студът не съществува. Ние сме създали тази дума, за да опишем какво чувстваме при липса на топлина.

След кратка пауза студентът продължил:

- Професоре, съществува ли тъмнина?

- Разбира се, че съществува – отговорил професора.

- Ето, че отново грешите, професоре – отговорил студентът. - Тъмнината, подобно на студа, не съществува. Тъмнината всъщност е отсъствие на светлина. Ние може да изучаваме светлината, но не и тъмнината. Ние може да използваме призмата на Нютон, за да разложим бялата светлина на множество цветове и да изучаваме дължината на вълната на всеки цвят, но вие не можете да изучавате тъмнината. Един обикновен лъч светлина може да нахлуе в света на тъмнината и да го освети. Как може да разберете доколко е тъмно някое пространство? Като измерите количеството светлина, проникваща в него. Не е ли така? Тъмнината е понятие, което човекът използва, за да опише това, което се случва при липсата на светлина.

В заключение младият човек попитал:

- Господин професоре, съществува ли злото?

Напълно разколебан професорът отговорил:

- Да, разбира се, както вече казах, злото съществува. Ние се сблъскваме с него всеки ден. Жестокостта между хората, войните, престъпленията и насилието по целия свят. Всичко това се явява проява на злото и категорично доказателство за съществуването му.

Студентът се усмихнал и отговорил:

- Злото не съществува, господине, или ако искате, не съществува само по себе си. Злото това е просто отсъствие на Бога. То прилича на тъмнината и студа – дума, създадена от човека, за да бъде описано отсъствието на Бог. Бог не е създател злото. Злото, това не е вярата или любовта, които съществуват подобно на светлината и топлината. Злото, това е резултатът от отсъствието в сърцето на човека на Божествената любов. Злото е подобно на студа, който настъпва, когато няма топлина или подобно на тъмнината, която настъпва при липсата на светлина.
Името на студента било Алберт Айнщайн.
.

В църквата "Рождество Богородично" в Уолсол служат на български

.

Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано в: http://www.dveri.bg/content/view/5780/62/

Църквата "Рождество Богородично" в Уолсол, Обединеното кралство, едно от малкото места, където част от службите се извършват на български език.

Уолсол е малко градче, недалеч от втория по-големина град в Англия - Бирмингам, което днес благодарение на урбанизацията на мегаполиса е станало неделима част от големия град. Мнозина дори си мислят, че това е едно от поредните Бръмис предградия. Тук неотдавна Вселенската патриаршия чрез своя архидиоцез на Тиатира и Великобритания под председателството на Негово Високопреосвещенство архиепископ Григорий се сдоби с поредния православен храм. Църквата бе закупена от навлизащата във все по-дълбока криза Англиканска църква (Church of England), която поради силно намаляващия брой на пасомите си е принудена да продава много от храмовете си, за да избегне трудната им поддръжка и издръжка. Чест прави на англиканите, че пренебрегнаха много от значително по-добрите оферти и предпочетоха да продадат своя храм на православните, които продължиха да използват църквата по предназначението си.

Днес църквата се обгрижва от отец Джон Нанкивил - англичанин по народност, една изключително ерудирана и харизматична личност, около която се е събрало едно изключително пъстроцветно многонационално паство. Сега църквата е дом за много кипърци, англичани, руснаци, българи, грузинци, румънци, африканци. В прилежащия към храма дом отец Джон приютява „корабокруширали” емигранти, като им дава още един шанс да започнат живота си на ново. Отецът помага безрезервно на всички, като неписаното правило е, че в момента, в който тези хора устроят живота си, ще започнат и те да помагат на църквата.


Служи се обикновено три пъти седмично с изключение на дните от Великия пост и големите църковни празници, когато службите са съответно доста повече. Цялата служба е едно многоезично славословие, като отецът винаги има безпогрешен нюх, хора от кои народности присъстват на определена служба и тя протича винаги на езика на присъстващите. Символът на вярата, молитвата "Отче наш", както и много други молитви по древна традиция се казват от всички вярващи, като обикновено се повтарят на всеки един от матерните езици на присъстващите. Най-радващото за нас като българи е, че все по-често и все по-продължително в храма се служи и на български.

Според отец Джон днес на територията на Мидландс (средна Англия на територията, на която се намира и Бирмингам) има около 6 000 българи, дошли тук, за да опитат наново житейския си късмет. Той си е поставил амбициозната задача да катехизира възможно най-голям брой православни по име емигранти, идващи от Източна Европа.

Част от този голям мисионерски проект включва създадения към храма православен учебен център – св. Теодор Кентърбърийски (изключително популярен тук светец от ранното средновековие, грък от Тарс, учил в Антиохия и Константинопол, голям просветител и катехизатор на Англия, близък приятел на св. Чад и може би най-известния Кентърбърийски архиепископ). Центърът е асоцииран с университета на Уелс, Ламптър – най-стария в Обединеното кралство след Оксфорд и Кеймбридж и в момента предлага бакалавърска програма, като целта е в близко бъдеще да има и съответно програма магистър и доктор по богословие. За целта отец Джон е събрал екип от млади и амбициозни богослови, сред които се открояват имената на д-р Николай Липатов, д-р Мери Кънингам, Джон Дейвис, отец Стивън Максуел. Редовни гост-лектори са митрополитът на Диоклея Калистос Уеър (добре познат от книгите си и у нас), архимандрит Ефрем Лаш, д-р Димитри Коробейников, архимандрит д-р Захария от манастира в Есекс, д-р Андреас Андреополус и др.

За подробна информация относно института, желаещите могат да се обърнат на адрес:

Mr. John Davis,
51 Gungrog road,
Welshpool SY21 7UL
United Kingdom


Лекциите се провеждат на адреса на храмовия комплекс

Midlands Orthodox Study Centre of St. Theodore of Canterbury,
Orthodox church of the Nativity of the Mother of God,
Sun Street, Palfrey Walsall,
West Midlands, WS1 4AL,
United Kingdom

.