Възникна грешка в тази притурка

Общо показвания

Listen to the music of Orthodoxy

четвъртък, 24 декември 2009 г.

Рождество Христово – история на празника

.

Автор: В.Каравълчев
публикувано в:
сп. Харта, бр.3, декември 2009, http://harta-bg.info/article.php?id=74
Двери. бг, http://www.dveri.bg/content/view/10517/

Древната Църква не е запазила в паметта си датата на Христовото раждане, въпреки че дори до ХVІІІ в. мнозина са считали 25 декември за точния ден на Христовото Рождество. Истината обаче е, че рождената дата на Христос не е била известна на първите християни и не съществувало никакво авторитетно предание нито за деня, нито за месеца, в който това се е случило. Езическите народи отбелязвали с особена тържественост раждането като ден на радост и щастие. Юдеите, напротив, считали раждането за начало и извор на скръб и страдание (Виж: Пс. 50:7, Йов 14:4). За първите християни, подложени на ежедневни гонения в Римската империя, за рожден ден се считал денят, в който някой загивал мъченически за Христа и тези дни се наричали „dies natales” – дни, в които се раждаме за небето. Те буквално изпълнявали написаното от апостола: „Затова, отсега нататък ние не познаваме никого по плът; ако и да сме познали Христа по плът, пак сега вече така Го не познаваме” (2 Кор. 5:16), като не придавали никаква важност на раждането по плът. Странно ли е тогава, че две от общо четирите Евангелия започват не с раждането, а с кръщението на Спасителя? Случаен или не, този факт се е отразил върху богослужебния живот на ранната Църква. Празнуването на Рождество Христово се възприема от Църквата много по-късно отколкото честването на Богоявление.

След учредяването на празника Рождество Христово, в един продължителен период от време то не се чества самостоятелно, а заедно с Богоявление и други празници, като основният акцент е бил върху Кръщението Господне. Тоест, в първите векове Църквата ни е чествала т.нар празник на Божиите явявания – Теофания или Епифания, като празникът обединявал в едно Рождеството и Кръщението Господни, както и Поклонението на влъхвите Рождество Христово и Поклонението на влъхвите обаче е оставало в сянката на Богоявлението.Нещо повече, дори до 5 век е липсвало единодушие, кога трябва да се празнува Рождество. Както ще видим, различните църкви считали, че Христос се е родил в периода от март до януари, като според предположението си чествали и празника.

Първото споменаване на 25 декември като дата на Христовото Рождество срещаме в един пасаж от Теофил Антиохийски (+183), който е достигнал до нас само в своя късен препис на латински. В него се казва, че галите празнували Рождество Христово на 25 декември, независимо какъв ден от седмицата се пада и поради този факт, винаги празнували Пасха на 25 март, също независимо от това, в какъв ден от седмицата се случва. Автентичността на документа е оспорвана от мнозина, ето защо той не може да служи като сигурно доказателство. Интересно е, че Тертулиан (+220) не споменава Рождество измежду празниците, чествани от африканските църкви. Климент Александрийски (+215) в края на своя земен път изброява редица предположения, които се били утвърдили сред различни групи християни, отхвърляйки ги същевременно като несериозни. Любопитно е, че той споменава за някаква група християни в Египет, които празнували Рождество на 20 май. Вероятно става въпрос за гностиците на Василид. Сам Климент Александрийски се спира на 17 ноември, в третата година от новата ера, като дата, на която се е родил Христос. През 221 г. Секст Юлий Африкан изказва предположението, че Христос е заченат по време на пролетното равноденствие, което популяризира идеята, че Той се е родил на 25 декември. Св. Иполит Римски (+235) в коментарите си към книгата на прор. Даниил казва, че Христос се е родил на 25 декември – сряда, във Витлеем, в 42 година от царуването на Октавиан Август. Този текст обаче със сигурност се явява късна интерполация. Авторът на „De Pascha computus”, написан през 243 г. в Африка, посочва 28 март за деня на Христовото Рождество, като подробно излага и своите библейски съображения за това. Там, между другото, акцентът е върху слънцето и неговото греене, което е причина за разцъфтяването на всичко след студената зима. От тази аналогия следва, че Христос, Който е „Слънце на правдата” също трябва да е роден на 28 март. По-късно на запад, на базата на това отъждествяване на Христос със „Слънцето на правдата”, установеният вече празник, който, както споменахме се е чествал заедно с Богоявление на 6 януари, се премества на 25 декември. Това честване е трябвало да замести празнувания в този ден от езичниците празник, посветен според някои автори на Митра. На друго място в „De Pascha computus” се споменава, че това е бил празникът „Natalis invicti solis” – раждането на непобедимото слънце. В Рим съществувал култ към слънцето, а привържениците на този култ отбелязвали в края на декември периода на зимното слънцестоене, когато денят започва отново да нараства. Поклониците на слънцето възприемали това като победа на светлината над тъмнината. Точно тази промяна започнали да отбелязват християните като Рождество на истинското Слънце, като влизане на света в духовната светлина на Бога.

Св. Киприан Картагенски нарича Христос „Слънце на вярата”, а св. Амвросий Медиолански „нашето ново Слънце”. Известно е също, че римляните празнували в края на месец декември Сатурналиите (Крони), празнични дни, посветени на Кронос. Може да предположим, че поради невъзможността тези чествания да бъдат заличени от народната памет, малко след Миланския едикт (313 г) Рим въвежда честването на Рождество Христово на 25 декември. Според Дж. Тейлър, това е станало преди 336 г.
Това негово твърдение обаче изглежда малко пресилено, тъй като св. Амвросий Медиолански в своето „De virginibus ad Marcellinam” (За девствениците /до своята сестра/ Марцелина) пише, че дори до времето на папа Либерий (352-356), Рождеството Христово се е чествало заедно със Сватбата в Кана Галилейска. Сватбата в Кана древната Църква също е чествала на 6 януари (по подробно вижте тук).

През 245 г. Ориген в осма омилия върху „Левит” с насмешка споменава, че „само грешниците (като Фараона и Ирод) празнуват своите рождени дни”, с което изказва своето мнение, че е недопустимо християните да празнуват раждането на Христос. През 303 г. християнският автор Арнобий се подиграва с езичниците, които празнували рождените дни на своите богове, което индиректно указва, че празнуването на Рождество Христово е все още чуждо на християнството като цяло.

Най-ранното сигурно упоменаване на датата 25 декември като ден на Христовото Рождество имаме в Римския хронограф от 354 г., но там не се споменава за някакво определено честване. Вероятно много скоро след 354 г. Рождество Христово започва да се чества от почти всички църкви, като всяка една запазва собствената си традиция на установяване датата на празника. Повод за това твърдение ни дава фактът, че докато на запад църквите първи са разделили Рождество от Богоявление, на изток двата празника продължават да се честват заедно на 6 януари. Св. Василий Велики (+379) е първият архиерей, който възприема на изток западния начин на празнуването на Рождество и църквите в Кесария в периода 360 - 370 г. започват да празнуват на 25 декември. В Константинопол Рождество Христово се чества на 25 декември за първи път в годината след смъртта на императора арианин Валент, който е убит от готите при Адрианопол в 378 г. Това кара някои изследователи да свързват разделянето на празника Рождество Христово от празника Богоявление с необходимостта от противопоставяне на придобиващото популярност арианство. Възможно е подобно твърдение да е вярно, но то едва ли е основната причина отделянето на честванията. Св. Григорий Богослов е този, който въвежда в Константинопол празнуването на Рождество Христово да става на 25 декември. След като обаче, св. Григорий напуска катедрата в Константинопол празнуването е преустановено. Западният император Хонорий (395-423) в писмо информира своята майка и брат си Аркадий (395-408), които са във Византия, за това как се чества празникът Рождество Христово в Рим, отделно от Богоявлението на 6 януари. В писмото между другото се споменава, че празникът има свои отделни стихири и тропари. Те препоръчали на св. Йоан Златоуст, който бил вече предстоятел на катедрата в Константинопол да се съобрази с това писмо. Св. Йоан Златоуст веднъж вече бил въвел честването на 25 декември на изток, по времето на своето светителство в Антиохия – през 386 или 388 г. С пламенна проповед, той успял да убеди антиохийците в правотата на Рим и да тушира антиримските настроения. Трябва да отбележим, че до тази забележителна проповед на св. Йоан Златоуст произнесена на 20 декември 386 или 388 г, антиохийците обвинявали Рим в идолопоклонство заради това, че чествали Рождество на 25 декември - празненство, което според тях било измислено от последователите на еретика Церентий. В тази своя проповед св. Йоан Златоуст споменава, че църквите на запад, от Тракия дори до Гадис (днешния Кадис в Испания – най-древния град в Западна Европа), честват празника на 25 декември. В Константинопол св. Йоан Златоуст въвежда честването на Рождество Христово да става на 25 декември около 400 г.

Постепенно и другите източните църкви възприели практиката на западната църква. Това обаче не станало веднага, а в един по-продължителен период от време. В Александрийската църква това става около 440 г. Йерусалимската църква също съхранила още близо половин век старата практика на съвместно честване на Рождество Христово и Богоявление и пристъпила към тяхното разделяне едва в периода 430-440 г. Въпреки че най-накрая представителите на Йерусалимската църква се съгласяват да празнуват Рождество Христово на 25 декември, те продължават да изчисляват честването на Сретение Господне (влизането на Богородица в храма с младенеца, което става 40 дни след раждането, според предписаното от закона) от 6 януари и да го честват на 14 февруари. Останалите църкви постепенно започнали да честват Сретение Господне на 2 февруари.

Йерусалимската църква обаче останала непреклонна пред увещанията на предстоятелите на другите църкви да промени честването. Наложило се император Юстиниан Велики (537-565) със сила да влезе в Йерусалим и да принуди местната църква да започне да празнува Сретение също на 2 февруари.

Арменската църква напълно съхранила източното предание и продължава и до днес да отбелязва Христовото рождение на 6 януари, заедно с Богоявление. Константинополският патриарх Прокъл (436-446) изпратил писмо до католикоса на Армения Сахак, в периода около 440 г., в което го информирал за новото честване. Писмото обаче било предадено от недоброжелатели на парсийския цар, който обвинил католикоса в сътрудничество с гърците и го отстранил от престола. Въпреки това, има писмени сведения, които указват на факта, че ако не всички арменци, то поне тази част, която се е намирала в пределите на Византия, приела да чества Рождество Христово на 25 декември. Това обаче било за много кратък период от около 30 години, след което се върнали към старата си практика, която съхраняват и до днес да празнуват на 6 януари.

Много автори в периода 375-450 г., като св. Епифаний Кипърски, св. Йоан Касиан, св. Василий Велики, св. Йоан Златоуст, Астерий Амасийски и др. защитават нуждата от подобно разделяне на празниците, тъй като Рождество чества „раждането по плът”, докато Богоявление чества раждането в Св. Дух. В Рим, малко след 400 г. е издаден специален императорски едикт, според който театрите трябва да бъдат затворени по време на честването на три празника: Възкресение Христово, Рождество Христово и Богоявление. Трябва обаче да отбележим, че нито Рождество Христово, нито Богоявление получават официален празничен статут от империята. Това става едва в 534 г., както се вижда от един достигнал до нас фрагмент на арменския географ и историк Ананий от Ширак (Ананиа Ширакаци). Никифор Калист (ХІV в.) в своята църковна история пише, че император Юстиниан наредил Рождество Христово да се чества „по цялата земя”. От приведената до тук информация можем да обобщим, че едва от VІ век нататък можем да говорим за едно всеобщо, унифицирано и официално санкционирано от страна на империята празнуване на Рождество Христово и свързаните с него празници от цялата Църква. Въпреки, че празникът Рождество е бил разделенен от Богоявление преди повече от петнайсет века, до нас е достигнала една далечна реминисценция от времето, през което са се празнували заедно. Споменът за това общо празнуване се е съхранил в последованието на празника Рождество Христово, където се е запазила структурата и редица общи елементи с празника Богоявление.
Предпразнеството на Рождество започва на 21 ноември. Отданието на празника е на 31 декември, но с него не приключва рождественският празничен богослужебен цикъл. През пети век Константинополският патриарх Анатолий написва едни от първите песнопения за празника. Няколко века по-късно песнопения към тържественото честване на Христовото Рождество ще продължат да добавят Йерусалимските патриарси Софроний и Андрей, св. Йоан Дамаскин, Козма Маюмски, Константинополският патриарх Герман, преп. Касия, преп. Роман Сладкопевец и много други, чиито имена не са достигнали до нас, но чрез словата на които и до днес продължаваме да възхваляваме раждането на нашия Господ и Спасител.

Не по-малко интересен и контрастен е и постът, предшестващ Рождество Христово, който понякога се нарича Филипов, защото започва след деня, в който се чества паметта на св. ап. Филип. Рождественският пост също не се е появил изведнъж и в продължителността, която имаме днес. Неговото оформяне е продължило много по-дълго, отколкото отделянето на Рождество в самостоятелен празник. Първоначално различните църкви предписвали различен пост за своите пасоми преди празника. Докато били чествани заедно Рождество и Богоявление, общият празник бил предшестван от пост, който впоследствие бил разделен. Днес спомен за този някогашен Богоявленски пост се явява еднодневният строг пост (на 5 януари), преди самия празник Богоявление. В течение на няколко столетия се оформя днешният Рождественски 40-дневен пост, който предшества празника. В първите години Рождество Христово вероятно е бил предхождан от еднодневен пост, който в някои църкви е могъл да бъде и с по-голяма продължителност 3-5 дни. Такова предположение прави известният руски литургист И. Мансветов, като се основава на предписанията на Типикона. За съществуването на пост преди Рождество Христово споменават Амвросий Медиолански, блаж. Августин, Филастрий и др. Св. Йоан Златоуст в своето „Слово в деня на паметта на мъченик Филогоний” говори за това, че на 20 декември започва пост, предшестващ Рождество Христово. От това свидетелство разбираме, че на изток, в Константинополската, а много вероятно и в Антиохийската църква, в края на ІV - началото на V век рождественският пост е бил петдневен. Папа Лъв Велики (440 - 461) прави първия опит за богословско осмисляне на поста: „Рождественският пост е жертва към Бога за събраните плодове. Както Господ е щедър към нас с плодовете на земята, така и ние по време на поста трябва да бъдем щедри към бедните". Близо десет века по-късно Св. Симеон Солунски ще даде нова трактовка на символиката на Рождественския пост: " Постът на Рождественската четиридесетница напомня за поста на Моисей, който, постейки 40 дни и нощи, получил каменните скрижали, на които били начертани Божиите слова. А ние, постейки 40 дни, съзерцаваме и приемаме живото слово от Девата, начертано не на камък, но въплътило се и родено, и се приобщаваме с Неговата Божествена плът".

През ІХ век, преп. Теодор Студит пише, че в Студийския манастир, Рождественският пост започва на 14 ноември, тоест там вече се бил оформил 40-дневният пост, който пази днес Църквата. Това съобщение на св. Теодор Студит обаче визирало само неговия манастир и не засягало Църквата като цяло. С малки изключения петдневният (на места седемдневен) пост се запазил до ХІІ век. 40-дневен постът става за цялата Православна църква едва през 1166 г., когато Константинополския патриарх Лука Хрисоверг, с подкрепата на император Мануил І Комнин го въвежда официално. Около половин век по-късно Антиохийският патриарх Валсамон ще каже по този повод: „Сам светейшият патриарх каза, че въпреки, че тези пости не са определени с правило, следвайки неписаното църковно предание, сме длъжни да постим от 15 ноември”.

Историята на този светъл църковен празник свидетелства за свободата, с която Църквата развива своя празничен цикъл – съобразно с богословското осмисляне на събитията от земния живот на Христос, според потребностите на църковния живот във всяка епоха, водена от учителството на Светия Дух според евангелските думи: „А Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил” (Йоан 14:26).
В. Каравълчев
.

Няма коментари: