Възникна грешка в тази притурка

Общо показвания

Listen to the music of Orthodoxy

четвъртък, 9 април 2015 г.

Пред лицето на злото и страданието


Fr Boris_Bobrinsky.
Автор: Прот. Борис Бобрински 
 Превод: Венцислав Каравълчев
Публикувано: http://dveri.bg/9dq9d


Агнецът Божий взима върху Си човешката немощ
„Ето Агнецът Божии, Който взима върху Си греха на света” – казва св. Йоан Кръстител (Иоан 1:29). Тези думи, струва ми се, твърде едностранчиво съсредоточават вниманието върху понятието грях, докато в действителност товарът, взел на плещите Си Агнецът, е неизмеримо по-голям и по-сложен. За изразяването на тази сложност, нееднородност, многостранност бих предпочел друга, не така еднозначна дума: немощ. „Ето Агнецът Божи” – с тези думи св. Йоан Кръстител на два пъти обозначава Човека, отиващ към р. Йордан. Предтеча отнася към Христос най-потресаващото старозаветно пророчество, в което съвпадат и взаимно се освещават Законът и пророците: песните за страдащия Раб (Ис. 42-45), едно наистина Пето Евангелие, които след Петдесетница ще съставят ядрото, самата буква на християнската проповед. Именно около тази песен ще се развие учението за извършеното от Христос изкупление във всички, без изключение, книги на Новия Завет. Моите размисли върху Страданията Христови и страданията на човека също ще бъдат построени на основата на този пророчески месиански текст.
Когато се говори за човешки страдания, смисълът на тези думи често ограничават само до страданията, изпитанията, тревогите и борбите на човека. При което забравят за другото значение на думата страдание – страст, което е взето от езика на аскетиката: унизителната и обезличаваща скованост от греха в крайната му степен, когато настъпва цялостното поробване на човешкото същество. А нима може да се говори за страсти-страдания, без да се посочат причините за тях, които се коренят в греха, в злото?
Грехът на света
Св. Писание ни представя греха като състояние на цялостна дезорганизация, на отдалеченост от Бога, на вътрешно пречупване. В Писанието той е безкрайно повече от това, до което го свежда нашата проповед. Достатъчно е да прочетем отново четвъртата песен за страдащия Раб от Второ-Исаия[1] и съпоставим съдържащите се в нея образи, за да проникнем в тайната на греха:
„Но Той взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи; а ние мислехме, че Той беше поразяван, наказван и унизяван от Бога. А Той бе изпоранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония; наказанието за нашия мир биде върху Него, и чрез Неговите рани ние се изцелихме…” (Ис. 53:4 сл.).
Да обърнем внимание на смесената употреба тук на множествено и единствено число: „нашите немощи, нашите беззакония, нашите недъзи, нашите грехове”. Тук е последното слово на Стария Завет. То представя човечеството – единния и множествен Адам, обединено в състояние на дълбок упадък и лично, и колективно отчуждение от Бога и от самото себе си. Състояние на илюзия, на опиянение и делириум, навяващо мисълта за колективно безсъзнателното, за колективна анамнеза, в която е и тайната на първородния грях.
Тайната на тази мистична духовна връзка, на тази тъмна „съборност”, сковаваща цялото човечество в единна верига на греха и злото, подчертава – правилно или не – Августиновият прочит на известния текст от Послание до римляни („в когото всички съгрешиха”), който сам по себе си е Crux interpretum [кръст за преводача]. Царството на смъртта – като плод на греха, като разплата за греха.
Това състояние на греха обхваща цялото човечество. Както пише о. Жак Гийе, „тази рана е неизцелима, робство без изход. Човекът не може да се освободи от греха и му остава само да очаква от своя тиранин единствената отплата, с която той разполага: смърт (Рим. 6:23). Вселенското могъщество на греха е неотменимото робство на греха. То застига всички хора и развращава всички”.[2]
Още в Стария Завет, и съвсем определено в Новия, зад това състояние на робство на греха прозира образът на тиранията – на враждебната на Бога лична сила. Грехът е олицетворен (peccatum peccans), както ще каже по-късно св. Ириней Лионски. Христос изобличава бащата на лъжата, сатаната, опитващ се да разпръсне Божиите чеда.
Грехът, усилен от развращаването на „злосърдечения” човек (Иер. 16:11-12), става източник на неизброими бедствия и страдания. Впрочем, къде е тук грехът и къде – наказанието? Как да разграничим? Кое е причина и кое следствие? Къде е злощастието и къде злобата? „Тук е и едното, и другото”, казва о. Гийе. „Прор. Йеремия, като вижда страната си в разорение и развалини, чувства безутешна скръб за народа си, неизличима рана (Иер. 10:19). Тази неизлечима рана е образ на страданието и едновременно с това на осквернението”.[3]
Тези катастрофи и бедствия не са природен закон, нито сляпа съдба. Тук действа тайнствена логика, логиката на греха и наказанието. Външен съд ли е това – санкция от Бога, Който въздава според делата? Псаломът казва: „И разпали се гневът на Господа против Неговия народ, погнуси се Той от Своето наследие” (Пс. 105:40). Или самото безчестие се превръща в безпощаден съдия? „Ще те накаже нечестието ти и твоето отстъпничество ще те изобличи” – казва прор. Йеремия (2:19). Така грехът е представен като безмилостен тиранин, заедно с мрачната си свита от страсти и похоти. „Затова и Бог – казва ап. Павел – според похотите на сърцата им, предаде ги на нечистотата, за да се безчестят телата им сами в себе си; те замениха истината Божия с лъжа, и се поклониха и служиха на творението повече, отколкото на Твореца, Който е благословен вовеки. Амин. Затова Бог ги предаде на срамотни страсти: жените им замениха естественото употребление с противоестествено; също и мъжете, като оставиха естественото употребление на женския пол, разпалиха се с похоти един към други, и вършеха срамотии мъже на мъже, та получаваха в себе си отплата, каквато подобаваше на тяхната заблуда. А понеже се не опитаха да имат Бога в разума си, то Бог ги предаде на извратен ум – да вършат онова, що не прилича…” (Рим. 1:24-28). Да си спомним за възклицанието на апостола: „Продаден съм на греха” (Рим. 7:14).
Това разбиране за наказанието отвън, от Бога, Който възмездява, това разбиране за наказващата справедливост преминава през целия Стар Завет. Стига до подстъпите на Евангелието, до Христовите притчи – например за бедния Лазар и злия богаташ. То е изцяло завършено в безмилостните утешения към Йов от страна на приятелите му: „Ти страдаш, наказан си, защото си съгрешил, покай се пред Бога”. Йов с цялото си същество отхвърля тези обвинения и не се признава за виновен. Вика към Бога, осланя се на Него, уверен, че ще види Изкупителя с плътските си очи. И Бог оправдава това. Тук Библията ни показва отдалеч тайната на невинно страдащия Праведник, която се задълбочава във Второ-Исаия и Псалтира. Библията обаче, и във всеки случай Старият Завет, не казва за това последната дума.
Христос ще стане живият ключ към собствените си притчи, когато ще изведе от шеола другия Лазар, и ще стане тяхно окончателно изпълнение, когато Сам възкръсне. Това „не”, което Йов казва на несправедливото страдание, и до днес отеква като ехо във всички мъчения на човека. В съзнанието ни дори най-елементарното, леко, естествено страдание е нелепост, възмущение в лоното на Божието творение и човешкото сърце въстава срещу него. То е неразделна част от разстройството на греха, който е поразил и поробил цялото човечество. Едва сетне страданието ще получи положителна оценка и ще стане възпитателна ценност като откровение, дадено в предчувствието на тайната на Изкуплението. Ще придобие ценността на тайнство, знамение на божествената любов, разпната и всепобеждаваща.
Бог приема предизвикателствата на злото
Това падение, тази повреда на прекрасното и добро творение на Бога е истинско предизвикателство за замисъла на любовта, който е възникнал в Троичния Съвет: „Да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие” (Бит. 1:26). Отците виждат в тези думи скрито посочване тайната на Съвета на божествената Троица: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро”, „и в седмия ден си почина от всичките Си дела, що извърши” (Бит. 1:31; 2:2). В тази „почивка” на Създателя в седмия ден се чувства не бездната на неподвижността и мълчанието, а космическо и ангелско тържество, чието описание не е по силите на никакво слово. Прор. Йезекил казва, че човекът е „печат на съвършенството, пълнота на мъдростта и венец на красотата”, че той „се намирал в Едем, в градината на Бога” и „неговите одежди били украсени с всякакви драгоценни камъни” (28:12-13). Бог приема предизвикателството на сатаната в същия онзи момент, в който е извършен и актът на непокорството. Обещанието за Изкупителя съвпада с първото проклятие над змията, но съдбата на човека и неговата жена ще е изпълнена с трудове и скърби, а предел е смъртта, платката за греха. Спасителният и възпитателен характер на страданието и на самата смърт се проявяват в религиозното съзнание на Израил по-късно. Бог приема предизвикателството на сатаната. Той не е равнодушен към съдбата на Своето творение. Тук е необходимо да оспорим богословското понятие за равнодушието на Бога, за Неговото безстрастие, т. е. безчувствие към злото, към падението на човека и неговото страдание. Ориген е написал удивителен текст, където говори за Бога, страдащ преди Въплъщението, за милосърдния Бог, Чиято утроба се раздира само от вида на падението на тварите; и това Божие страдание е такова, че Го принуждава – принуда от любов – да се хвърли в бездната, където загива човекът. И кн. Битие образно разказва за кръвта на Авел, викаща към Бога (Бит. 4:10), за беззаконието, което постепенно обхваща земята.
Библията, разбира се, често описва чувствата на Бога с антропоморфичен език, но не можем да го отхвърлим под предлог, че сме изживели архаичните образи. След милосърдието и състраданието идва гневът, справедливостта на Декалога. Тук стигаме до самото сърце на нашата тема: „Ще забрави ли жена кърмачето си, не ще пожали ли сина на утробата си? Но, ако би и забравила тя, Аз няма да те забравя” (Ис. 49:15). И още: „Иди, народе мой, влез в покоите си и затвори след себе вратите си, скрий се за миг, докле мине гневът” (Ис. 26:20); „За малко време те оставих, но с голяма милост ще те прибера. В пламъка на гнева скрих от тебе лицето Си за кратко време, но с вечна милост ще те помилувам, казва твоят Изкупител Господ” (Ис. 54:7-8).
Така, с първия миг на непокорност, когато Адам и Ева, като прикриват голотата си, се скриват от погледа на Твореца, Бог започва да ги търси: „Адаме, къде си?” (Бит. 3:9). Този зов на Бога отново и отново се раздава отвъд пределите на първосъздадения Едем и отзвукът му се чува в цялата история на Израил и на човечеството. Бог тръгва да търси заблудената овца и, когато я намира, радостно я носи на плещите Си в кошарата. А като се връща, събира Своите приятели и съседи, за да се порадват заедно (Лука 15:4-7). Отново чуваме отзвука на небесното празненство. Дълго и трудно е обаче търсенето на заблудилия се човек. Ето какво казва Православната църква в последованието на утринната на Светата Събота (като следва, впрочем, св. Ириней Лионски): „На земята Си слязъл да спасиш Адама, и тъй като на земята не го откри, Владико, дори до ада слезе да го търсиш”.
Той ни възлюби до края
Приближихме се до изкупителната тайна на нашето спасение. Тук трябва да се съсредоточим над темата, едновременно библейска и патристична, за Богочовечеството – двойното движение на любовта, отдаваща и същевременно приемаща. Добре са ни известни думите на св. Атанасий Велики, вдъхновени от св. Ириней: Бог стана човек, за да стане човекът бог. Тази кратка и ярка формула събира цялата тайна на спасението. Ап. Павел вече е говорил с библейски език за благодатта на Господ Иисус Христос: „Защото вие знаете милостта на Господа нашего Иисуса Христа, че Той, бидейки богат, осиромаша заради вас, та да се обогатите вие чрез Неговата сиромашия” (2 Кор. 8:9). Увод във великата христологична тема за кеносиса, за доброволното самопонижаване (самоумаление) на Сина Божи, чрез покорност до смърт и то смърт кръстна (Фил. 2:6-9), но също така и Неговото възнесение, превишаващо всяко име.
Това смущаващо за човешкото съзнание понятие, самоумалението на Бога, стои в центъра на библейското и църковно учение. Защо Бог трябва да самопонижи Себе си, като изпраща Своя Син на страдание, на позор, на смърт? Или това понижение е истинско и по този начин противоречи на могъществото и величието на Бога, или е сценично представление, в което Бог, в Своята истинска същност не е засегнат! Вместо да се впускаме в разсъждения относно противоречията на кеносиса, нека се опитаме да различим етапите от творческите дела на Божествената Троица, да проследим пътя на божествената любов, която снизхожда до тварите, за да ги възнесе до себе си. Библията тайнствено ни открива тайната на жертвената любов във вечното горнило на Троичния живот: „Като знаете, – казва ап. Петър, че не с тленни неща – сребро или злато, сте изкупени от суетния живот, предаден вам от бащите, но с драгоценната кръв на непорочния и чист като агнец Христос” (1 Петр. 1:18-20). На друго място пък четем, че имената на праведниците са записани в книгата на живота при Агнеца, заклан от създание мира (Откр. 13:8). Дори без да вникваме толкова в тълкуването на тези трудни текстове, можем да бъдем поразени от тяхното дълбоко сходство, от почти буквалното им съвпадение: те напомнят за тайната на жертвената любов на Бога, която предшества началото на света.
Като се опитва да разруши прекрасното и добро създание на Бога, сатаната не знае каква е последната дума, не постига бездната на мъдростта на Твореца. Бидейки истинска, божествената любов по своята природа е жертвена. И затова, че тази любов винаги е била и е в самото лоно на Божествената Троица, дарува себе си на другия, на любимия. Вътретроичната любов е този щастлив и безкраен обмен, който ни показва иконата на св. Андрей Рубльов и която така прекрасно е възпял брат Даниел Анж в своя труд Огненото обятие.[4]
Такава остава Троичната любов и когато твори свободни същества, призвани към божествената любов. Бог се съгласява на възможността да бъде поставен под съмнение, да бъде ограничен, това е Неговият творчески – още отпреди грехопадението – кеносис, преизобилие на любов. Тук докосваме божествените корени на кенотичната жертва. Но страданието идва по-късно. То се появява, когато божествената любов е оспорена, поругана, отхвърлена. И така, трябва да се осмелим да говорим за страданието на Бога, на любящия Отец и на животворящия Дух, за възмущението на Божията утроба при вида на разпростирането на злото, лъжата и гордостта – тогава, когато злото обхваща земята като гангрена, подобно на пясък, който засипва плодородната земя. Откакто се появява и расте гангрената на греха, Бог, принуждаван от божествена любов, но и от ревност и справедливост, излиза от Своята блажена безкрайност, за да намери човека в неговото опустошено и разорено сърце. Цялата история на човечеството, включително и Спасението, представлява дълго слизане на Бога в ада, в сухата пустиня на човешките сърца. Това снизхождение в бездната е и мярата на Божията любов.
И така, Бог приема човека с всичките негови противоречия, в неговата изкривена красота и поругана святост. Както се казва в текста на утринната на Велика Събота: Красный добротою паче всех человек, яко беззрачен мертв является, естество укрепивый всех. Той предстои пред нас, и „няма в Него ни изглед, нито величие; ние Го видяхме, и в Него нямаше изглед, който да ни привлича към Него” (Ис. 53:2).
Отците на Църквата говорят за тройната степен на кеносиса на Божия Син – да стане човек, да стане грях, да умре. На трите момента на низхождане в изкупителното въплъщение съответстват три места: Витлеем, Йордан и Голгота. Каква дълбочина на низхождане, снизхождение, довеждане на дара на безрезервната любов до предела на падението на човечеството. Всеки от тези етапи съдържа всички останали, води към тях или произтича от тях. Разбира се, богословските спекулации позволяват да се разделят тези етапи, да се мисли или въобрази въплъщение, което може да бъде или трябва да бъде щастливо, изключващо страдание и смърт; въплъщение в друго време – може би райско, чуждо на греха. Но екзистенциалният и сотириологичен ход на богословската ни мисъл неразривно свързва тези три момента. Бог приема нашата човешка природа, прави я Своя, за да ни освободи, да ни избави от гангрената на греха и от крайната отплата за него – смъртта. Възвръщането на човечеството в обителта на Отца, подемът след падението ще протече в обратния порядък: смъртта ще бъде победена със смъртта на Христос, нейното жило ще бъде изтръгнато; грехът ще бъде унищожен от корен в човешкото сърце на единствения Човек, Който не познава грях. Човечеството ще бъде примирено и изпълнено с божествен Дух в Този, Който възсъединява в Себе си всички хора. Като описваме етапите на низхождането на Сина Божи, трябва да внимаваме да не превърнем тайната на спасението в диалектика, съгласно която, според линейната хронология, славата на обòжената човешка природа на Христос отстъпва на кеносиса на Неговия земен живот. Кеносисът и възхождането взаимно се пронизват във всички моменти на земното и небесно човечество на Христос.
Въчовечаването
Ставайки човек, Вечният Син приема прекрасна, блага човешка природа. В това отношение, преди да говорим за кеносис, трябва да помним, че по своята онтология човешката природа въпреки греха винаги е оставала прекрасна и блага. Да си спомним отново вече цитирания псалом, в който се говори за този, Който е „най-прекрасният от синовете човешки” (Пс. 44:3) или другия, където се говори за човека: „Понизил си го с малко нещо спроти Ангелите: със слава и чест си го увенчал” (Пс. 8:6).
Същевременно Той Се свързва с падналите пространство и време. Той встъпва в човешка зависимост, в потребността от синовство и майчинска нежност. Става крехък, беззащитен, уязвим. Расте в послушание. Подхвърлен е на човешки страдания, познава глад, жажда, умора. Всичко това Отците и в частност св. Йоан Дамаскин в 8 в. наричат непорочни страсти, природни страсти (страдания). В Христос тези непорочни страсти са свободни от всякакъв грях. И това не е по автоматизма на доброто и не са действие deus ех machina, но са от горещината на божествената любов, на огъня на Духа, който гори в Христос. Този огън гори и изпепелява всяко изкушение и вражеска сила, и зло внушение отвън; всичко това не може да проникне в цитаделата на човешкото сърце на Христос, обител на Пресветата Троица. Така че човешката природа на Христос не е абстрактна, не е безучастна: това е нашата човешка природа, заедно с последствията от Адамовия грях. Както казва св. Йоан Дамаскин, цитиран от отец Йоан Маейндорф в неговия труд Христос във византийската мисъл: „Той възприе естествените и непорочни страдания на човека, каквито са гладът, жаждата, трудът, умората, сълзите, избягването на смъртта, страхът, предсмъртните мъки и др. под., които по природа са присъщи на всички хора”.[5]
За разлика от хората обаче излагането на страдания в Христос не е източник на грях, защото Той страда свободно, а не по необходимост: „Нито гладът, – казва още Дамаскин – нито жаждата, ни страхът, нито самата смърт властват над Христос” и не са Го фокусирали върху Него Самия. Той остава открит, без защита и всемогъщество, освен в Своята безумна любов, освен ръката, протегната към Бога и хората в молитва, с благословение от Кръста…
Като разглеждаме въчовечаването на Сина Божи, трябва да помним преславната – можем да кажем пасхална страна на Неговия живот като цяло. Светлината и радостта на Възкресението озаряват Неговия земен живот от раждането, дори и тогава, когато божествената слава е скрита. Той е изпълнен с мощта на Духа, едно след друго следват изцеления и знамения, състраданието се излива над всички, изгонват се бесове. „Видях сатаната, как падна от небето като светкавица”, казва Той (Лука 10:18). Православната литургия величае всички времена от земния живот на Христос, започвайки с Неговото Рождество, като истинско пришествие на спасението. Не са забравени още и кръстът, и кеносисът, не са затворени в скоби, но кеносисът на Христос на нито един етап не означава победа на тъмнината на светлината.
Тази славна страна на въчовечаването на Сина Божи предполага също и пълно и постоянно единство на Сина с Отца и Светия Дух. Клеман цитира по този повод преп. Максим Изповедник: „Отец е бил в Сина във всичко, присъединявайки се към Неговото въплъщение, Духът е бил със Сина във всичко, в цялостно единство с Него”.[6] Христос е изпълнен със Светия Дух, Който прониква в Него изцяло от корените и съчленява не само Неговата човешка природа, но и там, където човешката природа в Него се среща с божествената. Христос целият е обител на Духа, Той е храм на Духа по преимущество. „Авва Отче” – вика Духът в Христос и Христос – в Духа. Именно Духът на синовната покорност, на любовта и съвършеното знание единява Христос с Отца и Той е един с Отца в Духа. Син, Отец и Дух са единни в любовта, единни в покорността, но единни и в страданието. Страданието на Сина е споделено от състрадаващия Отец и от водещия Христос на изкушения и изпитания Свети Дух: „Тогава Иисус биде отведен от Духа в пустинята, за да бъде изкушен от дявола” (Мат. 4:1); „Който чрез Духа Светаго принесе Себе Си непорочен Богу” (Евр. 9:14).
Ставайки грях
В зряла възраст Христос е воден от Духа, Който пребивава в Него в пълнота от Неговото зачатие и рождение. В изпълнение на любящата воля на Отца, е подбуден от Духа да напусне усамотения дом в Назарет и да иде в простора и в самотата на света. „Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните” (Лука 4:18; Ис. 61:1). В света на всички бедни, независимо от това, в какво се е изразявала бедността им. „Ето, ида, Боже, да изпълня Твоята воля” (Евр. 10:9 и Пс. 110: 9 по Септуагинта).
На р. Йордан се изпълва пророческото слово за Агнеца за заколение, образа на страдащия Отрок, Който сам е образ на Праведника, взимащ върху Си (като ги снема от нас самите) греховете на света. Този грях на света вече е умит с водите на р. Йордан, които, говорейки символично, са почернели от него. Необходим е бил всенароден акт на покаяние на цялата тази тълпа, стичаща се при св. Йоан Кръстител на Йордан, за да се осъществи това двойно смесване на греха и страданието, стичащи се отначало от тълпата във водите на реката, а след това – върху непорочния Агнец.
Всичко това е поразително разказано от св. ап. Павел: „Защото Оногова, Който не знаеше грях, Той за нас Го грях направи, та да станем чрез Него праведни пред Бога” (2 Кор. 5:21). Буквално: Той Го направи грях – това е семитски израз, от който авторът не се стеснява от богословско схоластично приличие, защото в пълна степен изразява Христовата тайна на слизането в греха, в беззаконието, в страданието, при това, без никой да може да Го уличи в грях (Иоан 18:23).
Христос взима върху Си всеобщата вина. Така Той отвръща от нас Божия гняв. Изкушението на Адам трябва да се повтори, така че сатаната, с цялата мощ, на която е способен, се нахвърля върху Христос – проникнат от Духа, носител на тайната на божественото тъждество, и както преди – непроницаем за духовете на тъмнината.
Изкушението в пустинята е зрелищен, видим момент на непрекъснатата битка, която Христос води заради нас със силите на мрака. Тези сили временно ще отстъпят, а след това ще се обединят в пароксизма на такава ненавист, в която смъртта изглежда, че надделява над живота.
Страданията и смъртта на Христос
Тук всичко изглежда смесено, объркано. Сатаната като че ли тържествува, ала в действителност Христос свободно отива на Кръста, отдава Своя живот. „Никой не Ми я отнима, но Аз Сам от Себе Си я давам. Имам власт, да я дам, и власт имам пак да я приема. Тая заповед получих от Отца Си” (Иоан 10:18). „Или мислиш, че не мога сега помоли Своя Отец, и Той ще ми представи повече от дванайсет легиона Ангели?” (Мат. 26:53).
Но, казва св. ап. Павел, „платата, що дава грехът, е смърт” (Рим 6:23). Тези думи се изпълняват над Христос. Смъртта като следствие от греха е и противоотрова за него. Така е, защото по думите на Твореца, „в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш” (Бит. 2:17). Наказанието, проклятието тегне над човечеството: това е същото проклятие, което Христос снема от нас и взима върху Си, както казва св. ап. Павел в още една своя семитска формула: „Като стана заради нас клетва (защото писано е: „проклет е всеки, който виси на дърво”)” (Гал. 3:13). Тук трябва да напомним, че в цялото библейско богословие изкуплението не е заменящо, а трябва да стане освободително изкупление. Изкуплението на всеобщата вина, която Христос взима върху Себе си; изцелението от нашата болест, която Христос приема върху Себе си; освобождението от игото, което е несправедливо наложено на Праведника; победата над завзелия властта сатана – нито един от тези образи сам по себе си не изразява библейското видение на изкуплението.
Смъртта обаче също е и противоотрова от греха. Грехът сам се разбива в своя разрушителен порив. В Христос грехът е унищожен в своите адски корени, жилото му е изтръгнато. Семето на праведността е влязло в човешката ни природа, защото негов носител е станал Христос. В любящата си покорност към Отца Той докрай преживява човешките страдания. Той взима върху Си терзанието, смъртната скръб, самотата на агонията, съда, страданията. Христос не само претърпя тези страдания, но Той им се и противопостави. Не като митологичен герой или като безучастен към ударите стоик, но преживявайки тези страдания, излизайки насреща им, без да се крие от тях, защото любовта е силна като смъртта, по-силна дори от самата смърт.
На кръста всичко е приключило, свършило се е: Господ царства, князът на този свят е изгонен вън, царството на сатаната е изпразнено. Жадният ад погълнал Началника на живота, но не можел да Го удържи, защото в Христос няма нищо, което по право да принадлежи на ада. Нито петънце, нито сянка от греха. Пълната и чиста светлина на любовта озарява ада и поглъща източника на всяко страдание. Няма да се побоим да наречем жертва не само смъртта, но и възкресението на Христос, защото жертвата е съществена страна от любовта на Отца и Сина. Не жертва, изискуема от Отца, за да утеши Своята ярост – този образ на Отческия гняв в Библията е вторичен. Но жертва като дар, като снизхождане, а след това – възхождане в търсенето на изгубената овца. Жертва като освещение, като изгонване на злото от човешката природа, увредена от греха; изцеление на човечеството, болно от греха; утешение на човечеството, изгубено в самота, далеч от източника на жива вода: Христос намира и изцерява човека в неговите интимни дълбини. Жертва като въз-съединение, в което всяка твар отново е приведена към Отца.
Както пише Клеман, фактът, „че жертвата е била кървава, кръстна, произтича от онтологичната солидарност на Христос с всички хора. В силата на тази солидарност на битието и любовта, Той приема върху Си цялата ненавист, бунт, насмешка, отчаяние, – „Боже Мой, Боже Мой, защо Си Ме оставил? – всички убийства, самоубийства, всички мъчения, изтезания, цялата агония на всички хора в течение на всички времена, във всички посоки на пространството. Но страдайки по човешки, Той по човешки и си отива: Отче, в Твоите ръце предавам Духа Си. Така животът погълнал смъртта, пропастта на ненавистта изчезнала в безбрежната бездна на любовта”.[7]
Така слизането в ада открива възхождането на Христос към Отца в облачението на нашата човешка природа, която е неразривно, брачно свързана, съединена с Него.
Възкръсналото Тяло на Спасителя носи следите на страданията. Но от тези язви и рани вече изтича не кръв и скръб, но светлина и живот като източник на Духа. Да си припомним думите на Христос, предаващ Своя Дух на Отца, изтичането на кръв и вода от прободеното ребро, докосването на ап. Тома (Иоан 20:27) и другите апостоли (Лука 24:39). Всичко това е възвестяване на Светия Дух, провъзгласяване и предварване на Петдесетница. Отдай кръв и приеми Дух – казват Отците. Христовата кръв е знак и главно място на пребиваване на Духа. Чрез кръвта на Страданието Той вече е съобщен, но и обещан. Него още Го чакат – сбъдва се обещаното от Моя Отец. Той ще бъде даден накрая в единствената и непрестанна Петдесетница на Църквата. Отсега и завинаги вятърът на Духа вее над целия свят. Това е преди всичко място на присъствието на Христос: „Светът пронизва пространството на безсмъртието, човек сега може да встъпи във възкресението, да впише в него своите деяния, чрез човечеството на Христос може да се движи към своята божественост”.[8] В земния живот Христос е място на обитанието на Духа – Негово цялостно и единствено жилище. Духът е този поток на новия живот, който пронизва нашите смъртни тела. Обителта на Духа сега вече се разпростира над цялата Църква в нейната сакраменталност, в сакраменталността на човешките сърца.
Невестата на Агнеца
В Духа Църквата продължава делото на Спасителя, делото на милосърдието – изцелението, прошката. Всички тайнства на Църквата, и особено покаянието и помазването на болните, всички благословения и молитви, всичко това по същество е вливане на божествената сила на изцелението, прошката, утешението, живот в нашите грешни, болни и смъртни тела.
Както в земния живот на Спасителя трябва да бъде подчертано пасхалното измерение на кеносиса на Вечния Син, изпълнен със слава и излъчващ живот, мъдрост и любов, така не трябва да се забравя и това, че в Църквата продължава кеносиса на Възкръсналия не толкова в земните ѝ членове, но и в нея самата. Евхаристията свива [събира] времето и пространството: в нея хората стават съвременници на спасителните събития. Нашите грехове и раздорите ни разкъсват хитона на Спасителя, изкривяват Неговия светоносен лик. Нашите страдания обаче винаги се възнасят към престола на Бога, на божествената и блажена Троица. От друга страна, Църквата и нейните чеда следват пътя на Господа, кръстния път на жертвената любов. Когато се докоснеш до изкупителния и спасителен характер на страданията става очевидно, че в страданията остава оттенък от безсмислица, отрицание и безобразие. Защото страданието може да отчуждава и ожесточава и самият грях може да бъде плод на опита да се избяга от страданието.
Наказанията, присъщи в Стария Завет, вече очертават тайната на страданията и образът на непорочния Агнец от пророчеството Второ-Исаево изразява това с голяма яснота. Само принасянето на непорочна жертва, доброволното страдание за другите придобива ценност на тайнство, в което гневът Божи се изчерпва и се смекчава, а не просто удовлетворява. Тайнство, в което се възстановява образът Божи в човека и се изцелява падналата човешка природа. „Христос, казва папа Йоан-Павел ІІ, е издигнал човешкото страдание на такава висота, че му е предал силата на изкупление”. Пророците като преддверие, апостолите като наследници, мъчениците от всички времена и светците от нашите дни участват в изкупителното страдание на Спасителя (Кол. 1:24). Говоря за страданията на светците, които са подражавали на непорочния и беззащитен Агнец, ставайки като Него, наранени от любов, силни в любовта, по-силни от смъртта. Но има още безброй страдания на живи и починали членове на Църквата, всички те са свидетели на Агнеца.
В Христос и само в Христос се освещава и нашето страдание; само в Него то става тайнство според степента, с която бавно и болезнено се очистват нашите тела и сърца, изгарят набезите на страстите-грехове, живеещи в нас, и ни правят невъзприемчиви за любовта.
И така, трудно е да се говори за благотворното страдание. Можем, ако то е приложено към светците и само в минало време. Можем да приемем своето собствено страдание и да свидетелстваме за него в духа на преданост към Бога, Вярата в неговия любящ Промисъл. Но не трябва да учим на него. Защото е опасно да проповядваме страданието като божествено средство на спасението. За това е необходима голяма разсъдителност, такт, съчувствие, молитвеност и любовно участие, и е нужно самите ние да страдаме, за да не разглеждаме страданията на другия като божествен закон или като необходимо възпитателно средство. Първоначалната любов на бащата се появила едва след завръщането на блудния син у дома. Това означава, че самите изпитания, пренесени от сина в далечната страна, са станали благотворителни и спасителни.
Милостиво сърце
Пред лицето на чуждото страдание и грях, на християнина е необходимо преди всичко съчувствен поглед, думи за утешение, дела на изцеление и прошка. Поглед, в който се отразява погледа на Христос. „А който има световните блага, пък като види брата си в немотия, затвори от него сърцето си, – как пребъдва в такъв Божията любов?” (1 Иоан. 3:17). На тези думи като ехо откликват други от посланието на св. ап. Яков: „Ако един брат или сестра са голи и нямат дневната храна, а някой от вас им рече: идете си с миром, грейте се и насищайте се, пък не им даде, що е потребно за тялото, – каква полза?” (2:15-16). Първото нещо пред лицето на страданието и болката е желанието да го облекчиш (Мат. 9:25).
В нашия живот Христос е жив и постоянен указател. Той е Подател на Духа, Той е и Подаваемият, дар на Духа. В Него сърцето се научава на молитва, а чрез молитвата – на любов. Научавам се на любов, когато се осъществява тайнственият пренос на моето аз в Христос, когато „вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20), когато вече не аз се моля, а се моли в мен Духът, когато вече не аз обичам, но в мен обича Отец.
Да срещнем страданието, злото във всичките му форми означава да продължим делото на Христос. Това означава да позволим на Христос да живее и звучи в нас. Да Му позволим да се моли в нас, да се укрепваме в Светия Дух. Защото Дух Свети е не само Дух на победата и възкресението, но също и Дух на страданието и състраданието. Той е Онзи, Когото древните литургии наричат царствения пурпур на Еммануил, Свидетел на Христовите страдания. Когато човек следва пътя на Христос се научава да принася на Бога и своето Сърце. Именно тогава сърцето се разкрива, укрепва в Духа състраданието. А случи ли се това, човек става способен да се изпълни със страданието на света и също да го понесе, за да го сложи пред престола на Бога.
Но човешкото сърце е слабо и изменчиво. Оставено само на себе си, то е склонно да затихва, да се пази от страданието, което винаги е тежко. Сърцето е склонно да се отвръща от страданието или да забравя за него. Но същевременно това е същото сърце, което е призвано към любов, към състрадание, към милосърдие. На този призив може да откликне само сърце, което се е разтворило в сърцето на Христос. Но това изисква предварително очистване на сърцето, прогонване на злото, което под различни форми се крие в него. Злото в света може да бъде изгонено и изгорено само в онази степан, в която корените на злото, които са в моето сърце, са изтръгнати от него и изгорени, унищожени са при срещата с Христос, с помощта на Неговото Име, на Неговия Кръст, на Неговия Дух. „Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост” (Мат. 17:21).
Така отново се върнахме към отправната точка на нашето размишление – към неразривната връзка страсти-страдания и страсти-грях, грехът – едновременно личен и колективен, грехът като робство на скрити, но пагубни сили. „Иди си и повече не греши” – казва Христос на разслабения при къпалнята Витезда (Иоан 5:14), или на жената, заловена в прелюбодеяние (Иоан 8:11). „Чедо, прощават ти се греховете, казва Христос преди да изцери. Чрез божествената прошка човекът получава истинско изцеление. Само тогава, получили прошка на греховете, изцелени от нашите греховни страсти, станали непорочни, можем по образа на божествения Агнец да се обърнем към човешките страсти и да се вгледаме в тях с погледа на Христос. Поглед, изпълнен с нежност, прошка и надежда.
Превод: Венцислав Каравълчев


Бобринский, Б. „Перед лицом зла и страдания” – В: Сострадание Отчее, Киев 2010, с. 9-27. Лекция на колоквиума „Християнска асоциация за отмяна на изтезанията” под заглавие „Страданията Христови, страданията човешки”, проведен на 11-12 май 1984 г. в Тулуза, Франция (бел. прев.).
[1] В библеистиката така се обособяват главите от 40 до 55 от Книгата на св. прор. Исаия (бел. прев.).
[2] Themes bibliques, Aubier 1954, р. 110.
[3] Ibid., р. 123.
[4] L'Etreinte de Feu, l'icone de la Trinite de Rоublev, Desclee de Brouwer 1980.
[5] Le Christ dans la théologie byzantine, Paris: “Cerf”, 1969, р. 227. Виж също Sourses на Оливие Клеман, където е цитиран прекрасният текст на св. Григорий Богослов за човешките страдания на Христос (Stock, 1982, р. 41-42).
[6] Sources, р. 42.
[7] Ibld., р. 43.
[8] Ibld., р. 52.

Христос и политиката: противопоставянето на властите

alan-storkey .
Автор: Алън Сторки
Превод: Венцислав Каравълчев
Публикувано:  http://dveri.bg/9drrk

Христос и политика? Странна история
Християнството оказва политическо влияние над немалка част от човечеството, като по особен начин засяга повече от четвърт от населението на земята. Историята на взаимоотношенията между християнството и политиката е доста необичайна. От една страна, християнството сякаш подронва авторитета на земните владетели. В молитвата Душата ми величае Господа се казва: „Той показа сила с мишцата Си; разпръсна ония, които се гордеят с мислите на сърцето си; свали силни от престоли и въздигна смирени” (Лука 1:51-52). И наистина е така. Изминава известно време[1] и имп. Константин Велики направо от трона пада на колене пред Бога. През вековете императори и крале са коленичили пред Бога, докато папи, патриарси и архиепископи са ги коронясвали, за да царуват. Част от тях, не по своя воля са принудени да напуснат трона: през 17 в. богобоязливите англичани обезглавяват своя крал по време на първата в съвременната история революция. Приблизително по същото време предани на християнската вяра отци-пилигрими напускат Англия в търсене на по-добро „царство”, където да не им бъде нужен цар и полагат основите на американската демокрация. Съвсем неотдавна, на водачите на комунистическата империя на СССР се противопостави християнин – Александър Солженицин, което предизвика голямо недоволство и раздразнение сред властимащите. А тогава противопоставянето на един човек могло да се сравни с комар, който жили слон, но се оказва, че след известно време слонът умира.[2] В християнството има нещо, което трудно се подлага на определение, което постоянно нарушава покоя на всяка политическа система, независимо дали е империя, диктатура, комунистически режим или езическо царство.
Същевременно християнството не търси противопоставяне с властта. Римската империя става „свята”. Християните се молят за своите управници. Патриархът или архиепископът са пълноправна част от политическата машина. Храмове и манастири се разполагат непосредствено до парламента; в Русия четири храма са вътре в Кремъл. Повечето християни могат да служат за пример като образцови граждани – гласуват на избори, плащат си данъците и с всички сили се стремят да поддържат правопорядъка. Каква е тогава истината? Какво означава тази неопределеност и кое е преобладаващото – смирението или противостоенето? Или нито едното, нито другото?
Самите християни не отговарят еднозначно. Богослуженията наричат Христос Цар на царете. Загрижени за хода на събитията в света, вярващите се молят на Бога, властващ над Своето творение. В определен смисъл, християнството предлага отговори на широк спектър политически въпроси. В някои страни християнските политически партии са станали нормално явление в политическия живот и дори са придобили значително влияние. Другаде политическата активност на християните се проявява зад стените на храма. Участието в политическия живот за тях се свежда само до полемика по проблемите на семейния живот, абортите и взаимоотношенията между половете. През 21 век политическият вакуум в християнската среда става особено забележим в сравнение с исляма, чиято политическа активност, въпреки неговата нееднозначност, е невъзможно да се остави без внимание. И така, какво е отношението на християните към политиката? Този въпрос не се ограничава в рамките на културата и на избора на политическа партия. Връща ни към източника на взаимоотношенията на политиката с християнското вероучение.
Отговорът на този въпрос по най-тесен начин е свързан с личността на Иисус Христос, Чийто живот и учение лежи в основата на християнството. Всяка неделя над милион църкви по света осмислят и проповядват идеите Му. Влиянието Му определя живота на стотици милиони – от президенти и министри, до обикновени труженици. Христос прави съществен принос в политическата история, но какъвто и да е бил той, впоследствие е подложен на сериозно изопачаване и за да си съставим точна представа за него трябва да се постараем възможно по-пълно да изучим тази част от живота и от учението на Христос, която е засягала политиката.
Политическата позиция на Христос
Това понятие е много по-сложно, отколкото може да изглежда на пръв поглед. От гледна точка на съвременната богословска наука, не е трудно да се видят грешките на миналото, на които е редно да се обърне внимание. Основна грешка е стремежът на политическите лидери вече близо две хиляди години да подчинят християнството на себе си, при което тези опити често са били успешни. На християните са се предлагали готови варианти на модела за взаимоотношението на тяхната вяра с политиката. По правило, всичко се е свеждало до изискването за безпрекословното подчинение на властите. Като цитират изказването на ап. Павел в Рим. 13:1-7, политиците убеждават християните в необходимостта от послушание и в пълна поддръжка на действията на правителствата, което трябва да е и окончателно решение на въпроса за отношението на християнството към политическата власт. Много християни са се противопоставяли на това, но като цяло тази политика е постигала в голяма степен успешни резултати.
Според дълбокото убеждение на много от политиците, животът и учението на Христос по никакъв начин не са свързани с политиката. Рисуват Го или като тайнствена личност „не от този свят”, или просто като голям приятел на децата. И въпреки че последното е много вярно, истината е, че този толкова аполитичен образ на Христос се е наложил под влиянието на тези, които са искали да подчинят християнството на себе си, отдалечавайки го, колкото е възможно повече от политическата арена. Цитати от Библията лягат в основата на монархии и империи, стават основание за излизане на християните от света и посвещаване на монашество. В резултат много християни са се подчинявали автоматично на съществуващите режими, свято вярвайки в Христовата аполитичност. Последната им дума често е: „Отдайте кесаревото кесарю” (Марк 12:17).
Широкото разпространение на мнението за несъвместимостта на религията и политиката се появява сравнително неотдавна. В Англия това става ок. 1600 г., когато властите – обезпокоени от радикалните възгледи на някои християнски обединения – приемат решение да не ги допускат до участие в политическия живот поради своето другомислие.[3] Постепенно политическата мисъл и идеология са напълно отделени от богословието. Томас Хобс в своето главно политическо ръководство Левиатан е отделил голяма част от християнските разсъждения в отделен, заключителен раздел. По-късно политическата философия започва да се разглежда като светска по природа, при което християнството е напълно и безусловно изключено от нея. Водещи мислители като Монтескьо, Русо, Хегел, Конт, Маркс, Мил и др. разсъждават изключително в светски контекст, като така в голяма част от обществото окончателно се формира мисълта за отделеност на религията от политиката. За да могат да участват в политическия дебат, християните са длъжни да оставят своите убеждения извън рамките на дискусията. В САЩ това води до утвърждаването им в законодателен порядък. В Първата поправка на Американската конституция Църквата е отделена от държавата (което вероятно е и правилно) и всичко религиозно определящо и съставляващо е напълно изключено от политиката. Стъпката едва ли може да се нарече логична, но влиянието ѝ се оказва решаваща. Оформя се убеждението, че политиката не може да се смесва с религията – така, както и елеят с водата. В резултат отпада всяка необходимост да се мисли върху политическите възгледи на Христос. Защото те не можели да имат никакво отношение към въпросите за управлението на държавата. Този начин на мислене е възприет и от много християни, чиито политически възгледи веднага придобиват светски характер.
От друга страна има и хора, открили в Христос отражение на своята собствена идеология. В различни времена Христос е изобразяван като революционер, като борец за политическа независимост, като социалист и консерватор – в опити да се напълни Евангелието със съвременно политическо съдържание, при това съвсем избирателно. В 19 век Бог е представян от мнозина като сила, способна да държи работника подчинен. По-късно нацистите твърдят, че Христос не е бил евреин, а ариец. Някои идеолози го причисляват към марксистите, хипи културата и дори като поддръжник на М. Тачър.[4] От съвременна гледна точка за нас е видно идеологически повреденото възприемане на Христос от много поколения хора – от което сме застрашени и ние, защото на нашето разбиране на Евангелието неизменно влияят нашите собствени убеждения и културни ценности.
Въпреки това мнозина богослови и просто читатели на Библията са отказват да изучават живота и служението на Христос единствено от позицията на собствените си интереси, но смирено внимават в посланията, звучащи от страниците на Евангелието. Какво откриват те? Ранните библейски изследвания са съсредоточени непосредствено върху текста на Писанието. Написани са от хора, познаващи юдейската история, които са изказали много от онова, за което ще стане дума и тук. Като хубав пример може да послужи работата на А. Едершейм[5] Живот и време на Месията Иисус.[6] Без да превръща политиката в централна тема на своето изследване, авторът е съумял да покаже ясно политическото съдържание на Евангелието. По-късно, преди около 30 години, излиза книгата на Йодер Политическите убеждения на Христос.[7] Главната тема на тази книга е посочена в заглавието ѝ. В сравнително скорошния труд на Райт Христос и победата на Бога,[8] независимо от богословската му насоченост, ясно се проследяват политическите аспекти в учението на Христос. Същото може да се каже и за други нови трудове.[9] В последните години авторите заострят вниманието си върху политическия и социално-икономическия контекст на Евангелието, изваждайки на преден план отделни въпроси от политически характер. Тази книга също е написана в продължение на тези усилия. Същевременно трябва да признаем, че много от съвременните изследователи напълно пренебрегват този аспект.
На този етап е важно да поясним, какво точно трябва да се разбира под думата „политика”. Мнозина отричат своята причастност към политиката, като имат предвид нежеланието да встъпят в редовете на една или друга партия или да вземат участие в политически избори. Тук обаче става въпрос не за „тясно партийна политика”, макар и действията на политическите партии почти никога не са ограничени в тесни партийни рамки, а за Св. Писание, изобилстващо от разкази за междупартийни борби за умовете на хората. В нашето разбиране политиката включва всичко отнасящо се до държавното устройство: правителството, законите, националното самосъзнание, власт, правосъдие и данъци, държавност, международни отношения, войни и икономическа политика – всичко, което в течение на вековете е неотменима част от човешкото съществуване. На пръв поглед може да изглежда, че подобно определение няма никакво отношение към Христос. Той не е имал армия, не е събирал налози и ако не вземем под внимание съда, извършен над него, не е носил царско облачение. В този смисъл Христос стои пред нас като аполитична фигура.
Ако обаче вникнем по-внимателно в съдържанието на Евангелието, можем да достигнем до съвсем различни изводи. Представителите на най-големите политически партии по онова време са се страхували от Христос и Неговите изказвания по различни политически въпроси. Ще започнем да разбираме, че най-забележителните политици далеч не винаги са били на власт. Никой не може да отрече влиянието на Ганди или на Маркс върху хода на световната история, а това влияние е само слабо отражение на въздействието, оказано от смирения галилеец. Така че ако разгледаме политиката в по-широк смисъл, като законно управление и законодателство, власт и партийна система, конфликти, популярност, социално обезпечение и събиране на налози, ще намерим повече от достатъчно материал за написване на труд върху политическите възгледи на Христос.
Важно е да споменем още нещо. Нерядко ни се струва, че добре разбираме от „политика”. Президенти, дворци, данъци, избори и политически партии са станали за нас ежедневна реалност. Политолозите изследват законотворчеството, управлението, външната политика и други явления, получили в наше време съвсем ясно определение. И все пак трябва да имаме предвид, че тези понятия са се променяли през вековете и продължават да се променят и днес. Тези изменения са станали предмет на изучаване от историята на политическата мисъл.
Предстои ни да погледнем във време, когато тълпата е изразявала мнението си не чрез избирателни бюлетини, а с гръмки викове; когато министър-председателят не е правил изявления по радиото и телевизията. Вникването в такива културни различия не би трябвало да предизвика големи трудности. Много по-сложна може да е срещата с личност, която в много отношения е изменила самото разбиране за политиката като такава. В наше време обикновено възприемаме политиката като способ за спечелване и удържане на властта, но и в първите векове са разсъждавали по подобен начин. Думите и постъпките на Христос посочват съвършено различен поглед върху политиката и е възможно Той да промени и нашите представи за нея – така, както не веднъж е правил със Своите съвременници. А затова на нас ще ни се наложи да преразгледаме самите основополагащи въпроси, свързани с тази тема.
В този по-широк смисъл политиката е играла важна роля в живота на Христос. Политическите лидери са видели в учението Му заплаха за системата на управление. Сблъсъкът с религиозните лидери и съдебния процес в Йерусалим носят преди всичко политически характер. Разпятието служи за наказание на политически престъпници. Учението и притчите на Христос относно законите, налозите и партийната политика, съдопроизводството и взаимоотношенията с чужденците са били предизвикателство за влиятелните политици от Неговото време. В Евангелието нееднократно Той е наречен Цар Юдейски. Всичко това ще стане предмет и на нашето изследване. Съзнателно ще заобиколим други теми от учението Му. Тази книга не трябва да бъде определяна като изчерпателна, тъй като нейният предмет на изследване се ограничава само до анализ на политическото съдържание на Евангелието. Надявам се да успеем да избегнем политическата предубеденост и излишното внимание към определени политически програми. За това е необходим подробен анализ на текстовете от Евангелието. Като изпраща в света своите Дванадесет, Христос им казва: „Пазете се от човеците; защото те ще ви предадат на съдилища и в синагогите си ще ви бичуват, и ще ви поведат пред управници и царе заради Мене, за да свидетелствувате пред тях и пред езичниците”. (Мат. 10: 17-18). Очевидно се случва нещо, което носи политически характер, но какво точно? Политиката представлява само една от страните на Евангелието – при това не най-важната. Винаги следва да се ръководим от това, че за политическа може да се смята само онази тема, която очевидно е такава. Възможно е това да не е дълбоко научен принцип, но дава възможност правилно да се оцени едно или друго тълкуване. Анализът на политическите възгледи на Христос – Сам по себе си е най-величествената личност в историята на света – е повече от достатъчна тема за тази книга.
Управител по Божията милост?
Религията и политиката са опасни теми. Могат да развалят и най-приятното събеседване, но въпреки това сме избрали именно тези въпроси. Учението на Христос се е превърнало в главното в живота на милиарди, а политиците решават съдбите на не по-малко хора. По същество тук ние само ще преразказваме части от Евангелието, като разкриваме политическата окраска на идеи и събития, но същевременно ще правим и много по-далечни изводи. В исторически контекст тези събития ни удивяват и радват. Думите и действията на Христос нямат общо с утвърдената и порочната политическа практика, господстваща в световната история. Те откриват пред нас нови хоризонти и сочат нови пътища. Пред очите ни се разтваря огромната врата на Божия свят, където управлява добротата и красотата, а самата природа на политиката се сменя. Мнозина са се опитвали да се противопоставят на тази промяна както по времето на Христос, така и в наши дни, но въпреки всичко най-величествената промяна в политическата история вече се е случила. Да бъде изследвано това колкото се може по-пълно е цел, достойна за сериозно изследване. Именно и това сме се опитали да направим. За да получим представа за политическата обстановка по времето на Христос, ще разгледаме една от главните политически фигури на епохата – цар Ирод Велики.
Царят Ирод Велики
Нито един от съвременните монарси няма реална власт. Във Великобритания Елизабет ІІ и още няколко члена на кралското семейство вече половин век формално ръководят държавата, но за никого не е тайна, че политическата власт принадлежи на съвсем други хора. В САЩ царствените особи се възприемат по-скоро като персонажи, слезли от страниците на чуждестранно модно списание. Последният монарх, с когото американците са имали работа, бил полуделият крал Георг и едва ли на някой би му се искало да повтори тази среща. В области, където все още са се съхранили династичните традиции, днес много по-ефективно действат техническите специалисти и съветници. Кралската власт се е превърнала в красив, но отживял символ. Същевременно, през по-голямата част от историята на човечеството нещата са били различни. Царете са били управители, военачалници, министър-председатели, архитекти, съдии и законодатели.
Тук ще говорим за страна, където монархията е имала напълно реална власт. Ирод Велики е царствал в Юдея (също и в Галилея, Самария и Идумея). Добрал се бил трудно до този „титул” , но утвърдил положението му чрез своите взаимоотношения с Рим. Очевидно, званието цар на юдеите е означавало много за него, имайки предвид, че за да го запази за себе си, той е заповядал да убият трима от синове му. След неговата смърт царството се разпаднало на части, станали достояние на други от синовете му, но този, в чиито ръце се намирала висшата политическа власт, Цезар Август, ги лишил от правото им да се наричат „царе юдейски”. Те се превърнали в тетрарси, второстепенни управители. Царят притежавал тогава фактическа власт, а тетрарсите получили от Рим доста ограничени пълномощия, като един съвсем скоро бил лишен и от тях, и от поста си. Царската власт се държала на завоеванията и на силата на оръжието. Такава е била реалността при управлението на Ирод Велики, както и при управлението на много от деятелите на световната политическа история.
Не е необходимо да се съмняваме във верността на разказите за събитията през 1066 г. и подобните им – история на битки, на сражения, на завоевания. В британската история решаваща роля изиграват Уилям Завоевателя, войните на Червената и Бялата роза, Наполеон и двете световни войни, а ходът на американската история завинаги е изменен от войната за независимост, от гражданската война, бомбардировката на Пърл Харбър, студената война, двете войни в Персийския залив и терористичните атаки от 11.9.2001 г. За власт и за земя никога не се е спирало да се воюва. Така е било и в Китай, и в Япония, и на п-в Индостан, в Южна Америка, в Африка, в безкрайните простори на Евразия. Монголците и днес почитат Чингис хан – най-великия от съотечествениците си. Царе, пълководци, повелители, вождове и императори удържат победи и търпят поражения. Ирод просто повтаря опита на цялата световна история. Той е могъщ цар.
Ирод Велики и Римската империя
Всяка година на Рождество преразказваме историята, свързана с имената на цар Ирод и на младенеца Иисус, но историята на самия Ирод се нуждае от по-пълно изложение. Той царува в Юдея от 37 г. пр. до 4 г. сл. Хр. Дългогодишното му царуване е белязано от завоевания, строителство, разцвет, вътрешни конфликти и централизация на властта. Можем без преувеличение да кажем, че Ирод Велики е определил за много години напред съдбата на народа си в духовно, физическо и обществено-политическо отношение. Правилното пък разбиране на неговата личност ще ни позволи и по-добре да опознаем света, в който е живял Христос. Що за цар е бил той?
Евреите, които дълго време са се опитвали да отстояват своята независимост, постепенно са принудени да отстъпят позиции. Първоначално се оказват под властта на Александър Македонски, а сетне – на империята на Селевкидите. Сред тях е Антиох Епифан – жесток гонител на юдеите и религията им. В определен исторически момент на политическата арена се появяват нови действащи лица – семейството на Макавеите, посветили се на освобождението на еврейския народ. С упоритата борба успяват да се сдобият с частична независимост. И основават царската династия на Хасмонеите, чийто представители изпълняват едновременно ролята на царе и на първосвещеници. Целта им е била да сплотят народа под властта на единия Бог. Главните етапи в историята на Израил са Изходът от Египет, а по-късно и завръщането от Вавилонския плен, така че темата за това как Бог избавя Своя народ винаги е заемала главно място в надеждите на юдеите. Никой няма съмнение, че избавление може да се получи само при условие, че народът е послушен на Бога – както са учили пророците. Във връзка с това се появяват и най-различни въпроси, свързани със закона и с послушанието: трябва ли, например, войниците да се сражават в събота? Законът изглежда е забранявал това. Но отказът от бойни действия веднъж седмично давал на враговете им огромно предимство. Накрая е решено, че армията може да се сражава и в събота, което съществено им укрепило позициите (1 Мак. 2:29-41). Дори и този компромис обаче не е помогнал да се извоюва пълна независимост и постепенно Израил пада под Римска власт. Около 60 г. пр. Хр. Римската империя фактически изцяло подчинява хасмонейския владетел Хиркан ІІ. По онова време онзи все повече осланя на помощта на своя пръв министър Антипатър, който е с двама сина, един от които Ирод. Така той се появява на политическата сцена.
Братът на Хиркан – Аристовул, – който също се стреми към властта, успява да свали Хиркан и да се възкачи като Аристовул ІІ. Това сякаш слага край на кариерата на Ирод, но в 63 г. пр. Хр. Аристовул отказва военна помощ на Помпей и си навлича гнева му. Помпей го напада, взема го в плен и обсажда Йерусалим, където върви метежът срещу Рим. Градът пада след 3-месечна обсада, в която римляните използват най-нови военни техники. Следва страшно кръвопролитие – свещеници са убивани в олтара, а евреите дават ок. 12 000 жертви. Помпей се осмелява дори да влезе в Светая Святих. В резултат Аристовул и семейството му губят властта, но това не носи никаква полза и на Хиркан. Лишен е от царския титул, а политическата власт отива пряко в римски ръце. В 54 г. пр. Хр. новият римски наместник Крас иззема от Йерусалимския храм всички предмети от злато и скъпоценни камъни с общо тегло 8000 таланта, съответстващо на стойността на петдесет милиона овце. Тази негова постъпка само усилва още повече ненавистта на юдеите към Рим и окончателно им показва какво означава да си васална държава. Римското могъщество под властта на Юлий Цезар обаче е неуязвимо.
Хиркан и Антипатър не прибират оръжията: усърдно търсят разположението първо на Помпей, а сетне и на Юлий Цезар, комуто са помогнали да победи в Египет. Две години по-късно се случват нови драматични събития. Антигон, син на Аристовул, независимо от деликатното положение на своя баща се обръща непосредствено към Юлий Цезар с уверения за вярност и намерение да дискредитира Хиркан и Антипатър. Бащата на Ирод не може да остави възмутителната постъпка ненаказана. Той застава пред Цезар, хвърля одеждите си и показва раните си, получени в боевете на страната на Рим, след което доказва, че Антигон и баща му са врагове на Рим и че подстрекават към метеж, с надеждата да вземат властта. Това прави голямо впечатление на Цезар и той предпочита да заложи на Хиркан и на Антипатър. Хиркан е назначен за етнарх и първосвещеник, а Антипатър – за официален представител на Рим в Юдея. Антипатър печели доверието на великия Цезар и укрепва влиянието си на нов юдейски управител, избирайки за себе си ролята на стратег, определящ бъдещото развитие на Израил. Фактически той съсредоточава в ръцете си контрола на цялата подвластна на Рим територия, назначавайки синовете си за наместници в Йерусалим и Галилея.
Едно събитие, което ярко свидетелства за характера и политическите прийоми на двадесетгодишния Ирод, ни помага да бъде разбрана неговата последваща история. В Галилея той води борба с хората, които Йосиф Флавий нарича „разбойници”.[10] Това вероятно не са били просто разбойници, а войнстващи националисти, мечтаещи си да отхвърлят зависимостта от Рим. Ирод разгромява метежниците и екзекутира мнозина от тях, заедно с предводителя им Езекия. С което заслужава благодарността на Секст Цезар – родственик на Юлий Цезар и наместник на Сирия. Членовете на синедриона са разгневени и заповядват на Ирод да се яви на съд: мрачно предзнаменование на това, което след седемдесет и седем години предстояло да преживее Христос. В това време в синедриона господстват фарисеите. Ирод идва в пурпурна царска одежда, в съпровод на войници. Той без страх застава пред съдиите, защото знае, че може да разчита на поддръжката на Рим. Хиркан, все още заема поста на първосвещеник и не позволява да бъде произнесена присъда срещу Ирод, която би прозвучала и като предизвикателство срещу Рим. Така Ирод излиза победител. С достойнство напуска синедриона, за да се върне скоро в Йерусалим начело на цяла армия, заплашвайки да отмъсти на своите обвинители – закана, която обаче не изпълнява. Инцидентът е изчерпан, но Ирод си е извлякъл поука: никога да не се доверява на фарисеите. По време на управлението му те нито веднъж не успяват да се доберат до властта. Вместо тях, първосвещенството е удържано от представителите на група, получила общото название садукеи. Такова е разпределението на политическия баланс за следващите няколко десетилетия.
Докато властта е в Юлий Цезар обстановката в Израил остава стабилна, но след неговото убийство представители на много еврейски групировки виждат в настъпилия в Рим безпорядък идеална възможност за успешно въстание. Тогава окончателно става ясна политическата стратегия на Ирод, който взема решение да върви по стъпките на своя баща.[11]
Признал могъществото на Рим, той пази вярност дори и в смутните времена, а след смъртта на Цезар взема страната на Марк Антоний. Страната е потопена в хаос. В Йерусалим избухва въстание и бащата му – Антипатър – е отровен. С неговите убийци Ирод се разправя жестоко. От изток пък Израил е залят от вълната на нашествието на партите. Това е моментът, в който Антигон, син на претърпелия поражение Аристовул ІІ, се появява в Йерусалим с надежда отново да вземе властта. И за кратко време успява. Братът на Ирод е принуден да се самоубие, за да не загине от ръката на Антигон, който заставя Ирод заедно със семейството си да бяга на юг. Антигон става цар, опирайки се на поддръжката на партите, които преди това разграбват Йерусалим. За характера на Антигон свидетелства фактът, че със зъби отхапва ухото на Хиркан, за да не може онзи никога повече да бъде първосвещеник. Известно е, че едно от изискванията за такъв е да няма физически недъг.
Реакцията на Ирод е неочаквана – той оставя своето семейство и армията си в непристъпната крепост Масада, а сам се отправя в Арабия в търсене на съюзници. Като не намира там такива пресича пустинята, отправя се към Египет, среща се с Клеопатра, а от там след дълго плаване през Родос отива в Рим. Там печели разположението на Антоний и Октавиан, всеки от които в момента се опитва да вземе мястото на Цезар. Римският сенат провъзгласява Ирод за цар на Юдея. Отначало това е само титул, но с поддръжката на Рим, на самаряните и галилейците цар Ирод успява да се завърне в страната си след упорита и блестяща военна кампания в 39-37 г. пр. Хр. По това време вече се проявяват чертите на жестокостта му, която става отличителен негов белег през цялото му царуване. Видяхме, че по-рано Антогон е пленил брата на Ирод, който за да избегне мъченията се самоубива. Преди това обаче, разбрал, че Ирод се е спасил изрича последните си думи: „Умирам със спокойна душа, защото е жив човекът, който ще отмъсти за мен”.[12] В сраженията Ирод действително избива с хиляди, но никога не върши това безразборно. Веднъж, в една от битките за Галилея, той открива укрили се в пещерите до Арбел бунтовници. Стоейки отстрани, Ирод се опитва да ги убеди да се предадат, но става свидетел на ужасно събитие, което сигурно сериозно му е повлияло:
Майката на седем деца, заедно със синовете си умолявала своя мъж да им позволи да излязат, защото Ирод обещал да им подари живота. Отговорът на мъжа й бил страшен. Старецът заповядал на синовете си да излизат от пещерата един по един, като убивал всеки, щом се появявал на входа. Ирод с ужас наблюдавал случващото се и бил поразен в самото си сърце, протегнал ръка и умолявал стареца да пощади децата си. Но старецът само с презрение му се изсмял и го обвинил в страхливост. Като се разправил с последния от синовете си, той убил жена си, хвърлил труповете им в пропастта и сам след това ги последвал.[13]
Подобна сцена би потресла психиката на всекиго. Ирод се е надявал да си върне Йерусалим по мирен път, но за няколко месеца кървави битки загиват с хиляди хора. Антигон е заловен и изпратен на Антоний в Рим, където е обезглавен, а Ирод успява да прекрати разорението на храма от римляните и стабилизира положението в страната. Той идва на власт с цената на много кръв – включително и на съотечествениците си и се превръща в ненавиждан от тях управител. Получил царски титул през 40 г. пр. Хр., три години по-късно той вече е пълновластен владетел на Юдея. Дългото му царуване (до 4 г. сл. Хр.) позволява да окаже решаващо влияние в развитието на страната си.
Като цар на Юдея, Ирод поддържа взаимоотношения с представители на някои държави. Една от тях е Египет, където царува Клеопатра. По това време Рим вече е бил подчинил Египет, но Антоний е заслепен от красотата на Клеопатра и голяма част от страна се намира под влиянието ѝ. Както видяхме, Ирод вече бил посетил Клеопатра при своето бягство от Антигон. Според слуховете (вероятно по навик) тя се опитала да го съблазни, но я отхвърлил. Не привикнала към подобно отношение, Клеопатра била дълбоко оскърбена и пазела дълбока ненавист към Ирод. По-късно, желаейки смъртта на Ирод, тя иска от Антоний територията на Юдея, като благодарност за предаността си. Влюбеният Антоний обаче този път се оказва достатъчно благоразумен и отказва. Но през 34 г. пр. Хр., за голямо неудовлетворение на Ирод, той предава на Клеопатра богатите плантации около Йерихон, както и част от южните земи на Юдея. Скоро след това тя посещава Йерусалим, за среща с Ирод и, разбира се, за да злорадства поради станалото. Официалният повод е Клеопатра да огледа новите си владения и да получи от Ирод арендата за тях. Защото Ирод ги задържа за себе си под формата на аренда, за която плаща голяма сума. Срещата е доста потискаща. Йосиф Флавий предполага, че Ирод сериозно се е замислял да убие Клеопатра, но съветниците му го разубеждават. Ирод смятал, че така ще може да помогне на Антоний, но му подсказват, че убийството може да бъде разтълкувано и по друг начин.
Нова заплаха за властта на Ирод възниква в 31 г. пр. Хр., когато Октавиан нанася поражение на Антоний в битката при Акциум. След тази битка, Октавиан е император и влиза в историята като велик цезар и август. Положението на Ирод е застрашено. Като поддръжник на Антоний, той се оказва на страната на победените – с всичките, произтичащи от това последствия.
Ирод се представя пред Октавиан Август и сваля от главата си царската диадема, но Октавиан отново му я слага, понеже бил оценил верността му към Рим и към самия него за в бъдеще. Ирод и Октавиан Август остават верни съюзници в продължение на четвърт век. Октавиан връща земите и плантациите на Йерихон обратно на Ирод. След тези събития юдейският цар Ирод вече седи здраво и уверено на трон, осигурявайки си пълната и безусловна поддръжка на Рим.
Отношенията на Ирод с Рим определят и структурата на юдейското общество, което вече е здраво свързано с Римската империя. По цялата територия на страната Ирод издига крепости за борба с евентуални бунтовници или завоеватели; така държи в страх и подчинение населението на Юдея. Армията му непрекъснато се движи из страната, готова да потуши всеки бунт в зародиш. Римляните изискват плащането на данъци, ползвани за издръжка на армията, а част от тях била отправяна в Рим. Ирод изрядно плаща всичко, като не забравял да въведе и нови налози, които да покриват собствените му нужди. Укрепналата икономика и политическата стабилност и мир не лоша са компенсация за високите налози, които съставляват около четвърт от дохода на всеки. Благодарение на тази стратегия, царстването му е белязано от относителна икономическа стабилност и общо повишаване нивото на живота.
Юдейското общество по времето на Ирод изпитва върху себе си влиянието на римската, гръцката и еврейската култури. Ирод строи театри и стадиони, но въпреки това юдеите упорито отказват да се поддадат на гръко-римското влияние. Ето защо елементи от тези култури практически не се споменават в Евангелието. Нито свръх религиозните, нито умерените във възгледите си юдеи посещават спортни състезания. В очите на цялата Римска империя Ирод придобива репутацията на благодетел. Той изразходва огромни средства за строителството на храмове на Аполон и други римски божества, на театри, стадиони, пазари, акведукти, портици, колонади. В Рим го смятат за влиятелен, надежден и богат васал. На пет години отделя средства за Олимпийските игри и пръв предлага да бъдат връчвани награди на атлетите завършили на второ и на трето място. Сребърните и бронзови олимпийски призьори дължат наградите си на инициативата на Ирод. Всичко това обаче не се вписва в обкръжението на юдейската култура, която отхвърля всичко чуждо и историята на взаимоотношенията на Ирод с юдеите са доста сложни, а на моменти дори и трагични.
Ирод Велики и юдеите
От една страна той е избраник на римляните, което само по себе си предизвиква ненавистта на свободолюбивите юдеи. Фактът, че е дошъл на власт като завоевател, още повече усложнява обстановката. Връзката и отношенията между цар и народ са много напрегнати. Ирод не последва примера на своя баща, който сключил на времето съюз с фарисеите. Той предпочита да работи с много по-отстъпчивите садукеи, които не са така силно привързани към религиозните догми и са готови да се приспособяват към живота под властта на Ирод и римляните. Царят също така е благосклонен към есеите, които оставят политическата арена и не представляват заплаха. Пък и някога един есей на име Менахем му бил предсказал, че ще стане цар.[14] По времето на управлението му фарисеите минават в опозиция, привличайки широки слоеве от населението и това до голяма степен определя не само моралните устои на фарисейството, но и образа, с който то ни се представя в години на Христос.
От друга страна, Ирод, който е коронован за цар на юдеите, е трябвало да се домогне до признаване на династията му. Тъй като неговият баща е роден в Идумея – южно от Юдея – Ирод е само наполовина евреин. Трябва ли тогава да се учудваме, че му се е наложило да употреби такива големи усилия, за да изпълни изискванията на своите непреклонни по отношение въпроса за произхода поданици. Неговата първа съпруга Дорида, която му ражда сина Антипатър, не е юдейка. След това Ирод се жени за Мариамна – юдейка от царския род на Хасмонеите, които той, както и целия народ на Юдея много обичат. Тя му ражда двама синове, – Александър и Аристовул – които също заслужават любовта на юдеите. Те получават образование в Рим, където са и обучавани в изкуството да управляват. За известно време в Юдея нещата се успокояват. Накрая на престола се утвърждава династия, юдейска по кръв и същевременно угодна на Рим. Но всичко това се оказва илюзорно. Мариамна узнава, че Ирод, отправяйки се на среща с Антоний в Лаодикия (за да свали от себе си обвиненията, отправени му от Клеопатра), е издал заповед в случай на неговата смърт, тя също да бъде убита. Това решение вероятно е продиктувано както от ревност, така и от желание да ѝ спести мъките от страна на неговите неприятели в случай на неговата смърт, ала Мариамна определено не е доволна от това, още повече, че се е ползвала сред народа с много по-голяма популярност, отколкото самия Ирод. Нанесен бил сериозен удар на доверието между двамата. Но най-лошото тепърва предстояло.
Сестрата на Ирод – Саломия – силно ненавижда Мариамна. Първата съпруга на Ирод и сина ѝ Антипатър разпространяват слух за предателство на Мариамна и на двамата ѝ синове. Именно тези синове на Ирод, които са получили образование в Рим, юдеите виждат като свои бъдещи законни управители. Те обаче са обвинени в опит да отровят Ирод. Съдът се провежда в Рим, под внимателния поглед на Октавиан Август, и отхвърля всички обвинения срещу съпругата и синовете на Ирод. Подозрителният Ирод обаче, в момент на умопомрачение заповядва синовете му, както и любимата му съпруга, да бъдат екзекутирани. По-късно се убеждава в тяхната невинност и вината за извършеното го преследвала до края на дните му, като понякога изпада във временна лудост. Тази ужасна трагедия напомня на сюжета на „Отело”, но е много по-жестока, защото е лишила от живот реални хора. Заедно с Мариамна и синовете ѝ, загинали и всички надежди на юдеите за продължение на Хасмонейската династия, способна да възроди вярата им в царското семейство, а на Ирод не е съдено повече да пребивава в покой. Впоследствие той се жени още три пъти: за още една Мариамна, след това за Малтаке и накрая – за Клеопатра Йерусалимска. В последните дни на живота си Ирод все пак издава заповед да бъде умъртвен първородния му син Антипатър, който заедно с първата му съпруга Дорида оплел в интриги целия царски двор и е съвсем възможно сам да е замислял да отрови Ирод. Едва ли може с думи да се опише тежкото бедствие, стоварило се върху това семейство, заради постоянния страх, който преследвал Ирод, че може да бъде свален от престола от някои от синовете си. Царският трон е оплетен с паяжината на злото, изтъкана от Ирод и неговото обкръжение. Страхът и интригите никога не напускат царския двор – неми свидетели на което стават непрестъпните крепости Масада, Иродиума и тези в другите градове. В светлината на всичко описано, появата в Йерусалим на влъхвите (мъдреците), които искали да се поклонят на новия юдейски цар, е опасно събитие. Със същия успех те биха могли да си сложат главите в устата на лъв.
След убийството на Мариамна Ирод се опитва да върне доверието на юдеите в себе си и намира великолепна идея. Решава да възстанови Йерусалимския храм, на който му предстояло да стане велика национална светиня, неотстъпваща по нищо на гръцките или римските, но устроена строго по юдейския канон. Подобно на атинските и делфийските храмове, в неговата съкровищница трябвало да постъпват значителни парични средства, които да обезпечат постоянен източник на доход за първосвещеника и обкръжението му. Първосвещениците – преди всичко садукеите – намират царската идея за привлекателна и сключват, макар и не много изгодно за тях, споразумение с Ирод. Той съхранява за себе си правото да назначава първосвещеник и по този начин избора му не може да се смята за свободен. Така храмът бил построен – величествено, високо, бяло здание, украсено със злато. Хиляди свещеници трябвало да усвоят занаята на каменоделството, за да може при строителството да се съхрани ритуалната чистота на храма, където се допускали само свещеници. Територията на храма е разширена и той отново става средоточие на религиозния живот на юдеите. Основните работи по изграждането на храма са между 19 и 10 г. пр. Хр., но строителството продължава и след раждането на Христос, чак до 64 г. Ирод успява успешно да реализира замисъла, независимо, че строителството се е извършвало за сметка на високите данъци. Но дори и това грандиозно строителство предизвиква у народа доста сдържана благодарност.
Отново издигнатият храм и обкръжаващите го постройки стават главен център на националния и религиозен живот на юдеите в Йерусалим и дори извън пределите на Юдея. Ние, които сме свикнали с по-семплата архитектура на храмовете, трудно можем да оценим достойно значението на Йерусалимския храм – не само юдейски и правителствен център, но и важна туристическа забележителност. Според степента на развитието на системата от пожертвования и данъци, поддържащи съществуването на цялото религиозно устройство, отношението на Ирод с новия юдейски елит видимо се усложнява. Строителството на храма е негова заслуга, но и свещениците придобиват власт, защото всичко свързано с храма се намира под управлението на Бога на Израил, а не на римския управител. Ярък пример за тези съотношения става събитие от края на живота на Христос – вероятно дори след пристигането на влъхвите (Мат. 2 гл). Ирод, в желанието си да покаже своето уважение и покорство към Рим, разпорежда да бъде поставен на покрива на храма златен римски орел. Неговата постъпка силно дразни юдеите и двама равини убедили учениците си да се качат и свалят орела. Узнал за това, Ирод изпада в ярост, която демонстрира пред народа. Той заповядва равините, заедно с учениците и още няколко човека да бъдат изгорени живи.[15] Така, строителството на храма не прави обстановката в страната по-стабилна, а само изостря противоречията в политиката на юдеите и на самия Ирод.
Тайната опозиция срещу Ирод е имала няколко различни направления. Преди всичко трябва да споменем фарисейството, което постепенно се превръща в народно движение, в много отношения независимо от храмовата религия. Множество фарисеи-законоучители пътешестват по Юдея и Галилея, използвайки растящ брой синагоги или събрания за проповед на Мойсеевата Тора, лежащи в основата на националното самосъзнание и юдейското разбиране за добродетел. Управляващата върхушка садукеи външно не проявява враждебно отношение към фарисеите и не може да не признае укрепването на техните позиции, така че неминуемо между двете групи възниква съперничество. Плюс фарисеите, към опозицията можем да причислим и пътуващите зилоти – яростни националисти, смятащи данъка, плащан на Рим, за измяна на Бога. Някои от тях се събират на различни места в готовност при най-малка проява на слабост да нападнат войниците на Ирод. Основно обаче това са обикновени хора – селяни, бедни, затрупани от данъци, в очакване на промяна и на нов управител. В големия юдейски „котел” се смесват ненавистта към Рим и към Ирод, националната вяра, проповедта на Тората, нарастващият интерес към храма и тежестта от налозите. Със смъртта на Ирод тази смес е обещавала да стане действително взривоопасна.
Христос и Ирод
На застаряващия Ирод, страдащ от рак на стомаха, новината за раждането на Христос вероятно е оказала същото въздействие, каквото тореадорският плащ на бика. Разобличил редица заговори, той подозира своя най-голям син, че иска да го отрови. И изведнъж, от източните земи, които принадлежат на партяните, при него идват трима знатни велможи – астролози. Партяните са не само потенциални противници на Рим и на него самия. Непряко заради тях загиват баща му и брат му. Пристигналите мъдреци задават нечакан въпрос: „Къде е родилият се Цар Юдейски?” (Мат. 2:2). Ирод навярно е бил извън себе си от ярост. Думите на св. ап. Матей са твърде сдържани в случая: „Като чу, цар Ирод се смути, и цял Иерусалим с Него” (Мат. 2:3). Ирод е вбесен от това предизвикателство. Той тъкмо е екзекутирал или се е канил да екзекутира поредния си собствен син заради стремежа му към Юдеския престол и изведнъж още един самозван претендент. Жителите на Йерусалим по-скоро се притесняват от реакцията на самия Ирод, който в пристъпите си на лудост е вършел страшни неща. Става обаче ясно, че наивните чужденци не знаят нищо за ситуацията в страната. Това далеч не са партяни, а влъхви от отдалечените източни страни, лежащи отвъд политическите интереси на Ирод. Без враждебност към самите тях, Ирод решава да съсредоточи усилията си върху младенеца, Който заплашва да вземе трона му. Докато Йерусалим развълнувано спори върху възможния съперник на ненавистния Ирод, същият прави планове за неговото унищожаване. Несведущият по въпросите на юдейските Писания цар е принуден да търси съвета на книжниците. Св. ап. Матей казва, че описваните от него събития стават пред очите на целия народ. Като призовава „всички първосвещеници и книжници народни” (Мат. 2:4), Ирод все пак не превръща срещата в официално заседание на Синедриона.[16] Пророчеството на пророк Михей (5:2) за Витлеем е добре известно и свещениците съобщават за него на Ирод.[17] Ирод изпраща влъхвите към Витлеем, който се намира на пет мили от Йерусалим със строгото указание да се върнат при него с подробен отчет за случилото се. Те отиват, покланят се на Христос и напускат Юдея, като избягват повторната среща с Ирод. Споменатият от Матей „друг път” (2:12), най вероятно е минавал през Идумейската пустиня – на юг към Мъртво море и от там на Изток. Войската на Ирод влиза във Витлеем и избива всички младенци на възрастта на Месия (Мат. 2:16). Подобно решение на проблема е напълно в духа на Ирод, на този етап от живота му. Йосиф Флавий пише, че скоро след събитията във Витлеем царят, който се бил на смъртния одър, заповядал да затворят стотици високопоставени юдеи на йерихонския хиподрум, които трябвали да умрат с него и по този начин неговата кончина щяла да бъде отбелязана със скръб, а не с ликуване.[18] Ирод умира в 4 г. пр. Хр. и за щастие смъртта му не е съпроводена с масови убийства. Пет дни преди смъртта си той заповядва на телохранителите да умъртвят неговия син – интриганта Антипатър. Великият юдейски цар до самия край на живота си се бори с претенденти за престола.
Контрастът между Ирод и Христос е невероятно голям – със смъртта на Ирод Велики завършва неговото дългогодишно пребиваване на юдейския престол. Христос пък – така, както някои го разбирали – е бил родилият се Юдейски цар. Каквото и да е означавал този титул, той по-скоро е трябвало да бъде сроден на носения от Ирод, отколкото да е символичен модел на Обединеното кралство или на други съвременни монархии. Родословието от Евангелието според ап. Матей и ап. Лука сочат Христос като Син Давидов, наследник на царския род. Влъхвите го наричат „Цар юдейски” като се позовават на пророчеството на Михей. Евангелистите ни най-малко не се съмняват в царственото назначение на Христос. Правилното разбиране на всичко това е главната тема на тази книга. Царският титул е понятие не само духовно, то явно съдържа в себе си и някакъв политически смисъл.
Според разказа на евангелистите, вестта за раждането на Царя става известна не на много хора, нямало как да бъде по друг начин. На св. Богородица пък Бог дава едно напълно определено откровение: „Ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; и ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давида; и ще царува над дома Иаковов довеки, и царството Му не ще има край” (Лука 1:32-33). След смъртта и възкресението на Христос св. Богородица предава тези думи на ап. Лука и при това и двамата вярват в изпълнението на това пророчество. Възрастното семейство на Захария и Елисавета – развълнувани от предстоящото раждане на сина си Йоан, наречен Кръстител – узнават за неговата особена връзка с младенеца от царския род. „Благословен е Господ, Бог Израилев, задето посети и извърши избавление на Своя народ и издигна за нас в дома на Своя отрок Давида рог на спасение” (Лука 1:68-69). В техния дом се разнася плачът на бъдещия предтеча на великия Цар. На обикновените пастири ангелите небесни им възвестяват раждането на Господ – Месия в града Давидов (Лука 2:11-12). Царят идва при Своите поданици, но посещава само най-скромните, най-нищите от тях – онези, които едва могат да се оправят с бюрокрацията и с налозите. Най-удивителното за ап. Лука е това, че Царят се ражда не в дворец, а в ясла. Мисълта, че Бог не се интересува от проявата на външно величие не дава покой на ап. Лука: така, както не ни дава покой и на нас днес. Ако владееш целия свят, дворецът е толкова достоен за теб… Тук за първи път се сблъскваме с уникалността на Христос. Може ли един цар да се отличава от привичния за всички образ? По време на написването на своето евангелие ап. Марк е уверен в утвърдителния отговор. В самото начало той цитира пророчеството на Исаия, който нарича св. Йоан Кръстител – Предтеча на Христос. Но няколко стиха след това, в 40:10-11, се казва:
Ето, Господ Бог иде със сила, и мишцата Му – с власт. Ето, наградата Му е с Него, и отплатата Му е пред лицето Му. Като пастир ще пасе Той своето стадо; агнетата ще взема Той на ръце и ще ги носи на гърдите Си, и ще води дойниците.
Какви странни думи! Значи Бог така постъпва със Своя народ? Господарите изискват налози, роби, войни, а той – награждава! Властта се държи върху страха и насилието, а пред нас е образът на управител, който е нежен с децата и с бременните жени. Жестокият човек не може да носи нежно на ръце агне. Царят се осланя на мощта на своята армия, а този носи поданиците „на гърдите Си”. Възможно ли е в Божието царство да няма завоевателни войни, да няма грабежи или насилие? В контекста на световната история това изглежда невъзможно, но в контекста на пророчеството това е безспорно. Оказва се, че царят може да бъде нещо много различно от всичко, което познава историята.
И така, раждането на Христос въплъщава в себе си фундаментално политическо противостоене: могъщият и отмъстителен управител, замислящ убийство, и Христос, укрит в Египет от св. Йосиф и св. Богородица. Светото семейство се отправя по своя нелек и опасен път през нощта (Мат. 2:14). Витлеем така и не се превръща в техен дом, въпреки че навярно са се готвили да останат там за дълго. Те събират своите вещи, но вместо стотина километра по обратния път до Назарет, на тях ще им предстои да преминат много повече и да станат бежанци в Египет. Никой не забелязва изчезването им, освен, може би, родствениците на св. Йосиф. Семейството на св. Богородица, което е останало на север, едва ли ще узнае, накъде са се отправили. Пътят е труден, но отвъд владенията на жестокия Ирод младенецът е в безопасност. В Египет живее огромна еврейска диаспора – най-голямата в Римската империя. Големи еврейски поселения съществуват и в Александрия, в Хелиополис и в други градове и села. На египетските евреи не им се налага да живеят в гета, напротив – те играят важна роля в живота на тази римска колония. Римляните са им предоставили пълна религиозна свобода, позволили са им безпрепятствено да строят синагоги. Ето защо и семейството на св. Йосиф вероятно без трудности се установява на новото място, а Йосиф намира работа, без да привлича излишно внимание върху себе си. Странстващите юдейски търговци, пътуващи регулярно, са могли да предават писма на близките и роднините им. След известно време до Египет достига вестта за смъртта на Ирод (Мат. 2:19-20). Сега светото семейство спокойно може да се върне у дома, защото събитията, свързани с появата на влъхвите, постепенно се превръщат в история. Но къде е сега домът? У евреите жените като правило отиват в семейството на мъжа. Въпреки, че св. Йосиф е живял и работил в Галилея, фактът, че като данъкоплатец е регистриран в Юдея, говори за намерението му да се върне там (Мат. 2:22). Възможно е да е планирал да се върне със семейството си във Витлеем. Но убийството на младенците от Ирод е прекалено свежо в паметта и във съня си Йосиф получава указание да се отправи в съвсем друга посока. След смъртта на Ирод тези от синовете му, които са имали щастието да останат живи, водят борба за престола му. Властта в Йерусалим фактически се намира в ръцете на Архелай, така че притесненията на св. Йосиф са основателни. Филип и Антипа обаче не искат да свалят оръжието. Отначало Архелай се представя пред своите поданици като великодушен монарх, като се обръща към огромната тълпа, събрала се в столицата за празнуването на Пасха. Но популярността му скоро става за него препятствие. Юдеите пристъпват към него с молба за понижаване на налозите и наказанията за онези, които са взели участие в свалянето на римския орел от покрива на храма, т. е. националистите го притискат да вземе страната на юдеите в борбата с Рим. Архелай отлага взимането на решение; юдеите виждат в това слабост и вдигат въстание. Веднага страната като че се връща във времето на Ирод. В Йерусалим влиза армията и унищожава всичко. Боеве се водят дори на Храмовата планина. Загиват хиляди и ръцете на Архелай, както някога и на неговия баща, са изцапани с кръв.[19] Освен това римският прокуратор Сабин също воюва против юдеите в стремежа си да укрепи своя пост и, естествено, да се възползва от богатствата на Йерусалим. Не се спира дори пред ново ограбване на храма. Вестите за всичко това се разпространяват като горски пожар и съвсем скоро достигат до св. Йосиф и св. Богородица в Египет. Оказва се, че Архелай с нищо не е по-добър от своя баща. Дори и след смъртта на Ирод, Витлеем, разположен само на десетина километра от Йерусалим, продължава да бъде прекалено опасно място за светото семейство.
Тримата оцелели синове на Ирод – Архелай, Антипа и Филип – се отправят за Рим, за да узнаят кого от тях Октавиан Август ще пожелае да направи приемник на Ирод. В тяхно отсъствие в страната избухва въстание. В Галилея Юда – синът на убития от Ирод бунтовник Езекия, а сетне губернатор на Галилея – пленява царския арсенал в Сепфор, недалеч от Назарет, и въоръжава своите съмишленици, като гори от желание да отмъсти за убийството на своя баща. В Перее, но изток от р. Йордан, един от робите на Ирод наречен Симон, също вдига въстание и подпалва царския дворец в Йерихон. Известно време успеха се усмихва на въстаналите, но надеждите скоро се изпаряват. Римският военачалник Варус хвърля срещу юдеите цялата мощ на армията и нанася на Юдея окончателно поражение. Той опожарява Сепфор и, за да даде урок на местното население, го продава в робство, като оставя след себе си само безжизнена пустош. Той прилага превърналите се в класически римски мерки за усмиряване и Юдея отново е изцяло под властта на Рим. Две хиляди бунтовници са разпънати от двете страни на сепфорските пътища, като предупреждение за всеки, решил да се противопостави на римското могъщество. Тревожните вести със сигурност достигат и светото семейство.
Тримата синове на Ирод получават от Рим власт над определена територия, но никой от тях не е удостоен с царски титул. Архелай получава власт над Юдея като етнарх, а другите двама от братята стават тетрарси. Сега за родителите на Христос пътя за Юдея е отрязан. Завръщане в родината на св. Богородица също не е никак просто, но именно там, в Назарет (Галилея), те решават да се върнат. Като добър дърводелец, св. Йосиф вероятно си намира работа някъде по възстановяването на Сепфор. Юдеите се учат да не предизвикват нови римски жестокости, а старите с времето избледняват в паметта. Ирод Агрипа се чувства достатъчно уверен в ролята си на управител на Галилея и поради това с встъпването си в длъжност не предприема масови екзекуции. Националистите временно замлъкват – омаломощени след разправата с Юда, сина на Езекия, и неговите последователи. А в Назарет расте дете, което се казва Иисус…
Превод: Венцислав Каравълчев


Storkey, A. Jesus and Politics: confronting the powers, Michigan 2005, p. 7-21 (бел. прев.).
[1] От момента на Боговъплъщението (бел. прев.).
[2] По-подробно за това виж: Alexander Solzhenitsyn, The Oak and the Calf, London; New York, 1980.
[3] През 1600 г. лидерите на британската Реставрация в своите искания за ортодоксалност са се опитали да лишат християните от възможността да участват активно в политическия живот на страната. И в много отношения са успели да постигнат своите искания.
[4] В една своя реч в Единбург г-жа Тачър се позовава на притчата за Добрия Самарянин като на призив за увеличаване на богатството. Още по-ясно тази идея може да се проследи в проповед, произнесена на 4 март 1981 г. в лондонската еврейска църква „Св. Лаврентий” и отпечатана в сп. Third Way през май 1981 г., където още по-цялостно е представено влиянието, което определени „християнски постулати” ѝ били оказали при управлението на държавните дела.
[5] Един от водещите библеисти на 19 век, в много отношения актуален и до днес; обърнал се към християнството, той се стреми да помогне и на други евреи да видят в Иисус Христос истинския Месия (бел. прев.).
[6] Edersheim, A. The Life and Times of Jesus the Messiah, 1883, 3d. ed., 2 vols. in 1, London 1906.
[7] Yoder, J. H. The politics of Jesus: Vicit Agnus Noster, Eerdmans 1972.
[8] Wright, N. J. Jesus and the Victory of God, London 1996.
[9] Например: Kealy, S. P. Jesus and Politics, Collegeville 1990.
[10] Юдейската война, 1, 10; Юдейски древности, 14, 8.
[11] Schurer, E. A history of the Jewish people in the Age of Jesus (175 B.C. – A.D. 135), vol. І, Edinburgh 1973-1987, p. 267-273.
[12] Юдейската война, 1, 13, 10; Юдейски древности, 14, 13, 10.
[13] Юдейската война, 1, 16, 4.
[14] Юдейски древности, 15:10.5.
[15] Юдейската война, 1, 33, 1-4; Юдейски древности, 17, 6, 2-4.
[16] France, R. T. The Gospel according to Mathew & An Introduction and Commentary, Leicester 1985, p. 83.
[17] Мястото на раждането на Месия не е напълно точно установено. По всеобщото мнение, това е градът Витлеем (Иоан 7:42), но се казва и че месторождението на Христос не е известно никому (7:27).
[18] Юдейската война, 1, 33, 6-8.
[19] Юдейската война, 2, 1, 3.