.Автор: Прот. Борис Бобрински
Превод: Венцислав Каравълчев
Публикувано: http://dveri.bg/9dq9d
Агнецът Божий взима върху Си човешката немощ
„Ето
Агнецът Божии, Който взима върху Си греха на света” – казва св. Йоан
Кръстител (Иоан 1:29). Тези думи, струва ми се, твърде едностранчиво
съсредоточават вниманието върху понятието грях, докато в действителност
товарът, взел на плещите Си Агнецът, е неизмеримо по-голям и по-сложен.
За изразяването на тази сложност, нееднородност, многостранност бих
предпочел друга, не така еднозначна дума: немощ. „Ето Агнецът
Божи” – с тези думи св. Йоан Кръстител на два пъти обозначава Човека,
отиващ към р. Йордан. Предтеча отнася към Христос най-потресаващото
старозаветно пророчество, в което съвпадат и взаимно се освещават
Законът и пророците: песните за страдащия Раб (Ис. 42-45), едно наистина
Пето Евангелие, които след Петдесетница ще съставят ядрото,
самата буква на християнската проповед. Именно около тази песен ще се
развие учението за извършеното от Христос изкупление във всички, без
изключение, книги на Новия Завет. Моите размисли върху Страданията
Христови и страданията на човека също ще бъдат построени на основата на
този пророчески месиански текст.
Когато се говори за човешки страдания,
смисълът на тези думи често ограничават само до страданията,
изпитанията, тревогите и борбите на човека. При което забравят за
другото значение на думата страдание – страст, което е взето от
езика на аскетиката: унизителната и обезличаваща скованост от греха в
крайната му степен, когато настъпва цялостното поробване на човешкото
същество. А нима може да се говори за страсти-страдания, без да се
посочат причините за тях, които се коренят в греха, в злото?
Грехът на света
Св.
Писание ни представя греха като състояние на цялостна дезорганизация,
на отдалеченост от Бога, на вътрешно пречупване. В Писанието той е
безкрайно повече от това, до което го свежда нашата проповед. Достатъчно
е да прочетем отново четвъртата песен за страдащия Раб от Второ-Исаия[1] и съпоставим съдържащите се в нея образи, за да проникнем в тайната на греха:
„Но
Той взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи; а ние мислехме,
че Той беше поразяван, наказван и унизяван от Бога. А Той бе изпоранен
за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония; наказанието за нашия мир
биде върху Него, и чрез Неговите рани ние се изцелихме…” (Ис. 53:4
сл.).
Да
обърнем внимание на смесената употреба тук на множествено и единствено
число: „нашите немощи, нашите беззакония, нашите недъзи, нашите
грехове”. Тук е последното слово на Стария Завет. То представя
човечеството – единния и множествен Адам, обединено в състояние на
дълбок упадък и лично, и колективно отчуждение от Бога и от самото себе
си. Състояние на илюзия, на опиянение и делириум, навяващо мисълта за
колективно безсъзнателното, за колективна анамнеза, в която е и тайната
на първородния грях.
Тайната
на тази мистична духовна връзка, на тази тъмна „съборност”, сковаваща
цялото човечество в единна верига на греха и злото, подчертава –
правилно или не – Августиновият прочит на известния текст от Послание до
римляни („в когото всички съгрешиха”), който сам по себе си е Crux interpretum [кръст за преводача]. Царството на смъртта – като плод на греха, като разплата за греха.
Това
състояние на греха обхваща цялото човечество. Както пише о. Жак Гийе,
„тази рана е неизцелима, робство без изход. Човекът не може да се
освободи от греха и му остава само да очаква от своя тиранин
единствената отплата, с която той разполага: смърт (Рим. 6:23).
Вселенското могъщество на греха е неотменимото робство на греха. То
застига всички хора и развращава всички”.[2]
Още
в Стария Завет, и съвсем определено в Новия, зад това състояние на
робство на греха прозира образът на тиранията – на враждебната на Бога
лична сила. Грехът е олицетворен (peccatum peccans), както ще каже
по-късно св. Ириней Лионски. Христос изобличава бащата на лъжата,
сатаната, опитващ се да разпръсне Божиите чеда.
Грехът,
усилен от развращаването на „злосърдечения” човек (Иер. 16:11-12),
става източник на неизброими бедствия и страдания. Впрочем, къде е тук
грехът и къде – наказанието? Как да разграничим? Кое е причина и кое
следствие? Къде е злощастието и къде злобата? „Тук е и едното, и
другото”, казва о. Гийе. „Прор. Йеремия, като вижда страната си в
разорение и развалини, чувства безутешна скръб за народа си, неизличима рана (Иер. 10:19). Тази неизлечима рана е образ на страданието и едновременно с това на осквернението”.[3]
Тези
катастрофи и бедствия не са природен закон, нито сляпа съдба. Тук
действа тайнствена логика, логиката на греха и наказанието. Външен съд
ли е това – санкция от Бога, Който въздава според делата? Псаломът
казва: „И разпали се гневът на Господа против Неговия народ, погнуси се
Той от Своето наследие” (Пс. 105:40). Или самото безчестие се превръща в
безпощаден съдия? „Ще те накаже нечестието ти и твоето отстъпничество
ще те изобличи” – казва прор. Йеремия (2:19). Така грехът е представен
като безмилостен тиранин, заедно с мрачната си свита от страсти и
похоти. „Затова и Бог – казва ап. Павел – според похотите на сърцата им,
предаде ги на нечистотата, за да се безчестят телата им сами в себе си;
те замениха истината Божия с лъжа, и се поклониха и служиха на
творението повече, отколкото на Твореца, Който е благословен вовеки.
Амин. Затова Бог ги предаде на срамотни страсти: жените им замениха
естественото употребление с противоестествено; също и мъжете, като
оставиха естественото употребление на женския пол, разпалиха се с похоти
един към други, и вършеха срамотии мъже на мъже, та получаваха в себе
си отплата, каквато подобаваше на тяхната заблуда. А понеже се не
опитаха да имат Бога в разума си, то Бог ги предаде на извратен ум – да
вършат онова, що не прилича…” (Рим. 1:24-28). Да си спомним за
възклицанието на апостола: „Продаден съм на греха” (Рим. 7:14).
Това
разбиране за наказанието отвън, от Бога, Който възмездява, това
разбиране за наказващата справедливост преминава през целия Стар Завет.
Стига до подстъпите на Евангелието, до Христовите притчи – например за
бедния Лазар и злия богаташ. То е изцяло завършено в безмилостните
утешения към Йов от страна на приятелите му: „Ти страдаш, наказан си,
защото си съгрешил, покай се пред Бога”. Йов с цялото си същество
отхвърля тези обвинения и не се признава за виновен. Вика към Бога,
осланя се на Него, уверен, че ще види Изкупителя с плътските си очи. И
Бог оправдава това. Тук Библията ни показва отдалеч тайната на невинно
страдащия Праведник, която се задълбочава във Второ-Исаия и Псалтира.
Библията обаче, и във всеки случай Старият Завет, не казва за това
последната дума.
Христос
ще стане живият ключ към собствените си притчи, когато ще изведе от
шеола другия Лазар, и ще стане тяхно окончателно изпълнение, когато Сам
възкръсне. Това „не”, което Йов казва на несправедливото страдание, и до
днес отеква като ехо във всички мъчения на човека. В съзнанието ни дори
най-елементарното, леко, естествено страдание е нелепост, възмущение в
лоното на Божието творение и човешкото сърце въстава срещу него. То е
неразделна част от разстройството на греха, който е поразил и поробил
цялото човечество. Едва сетне страданието ще получи положителна оценка и
ще стане възпитателна ценност като откровение, дадено в предчувствието
на тайната на Изкуплението. Ще придобие ценността на тайнство, знамение
на божествената любов, разпната и всепобеждаваща.
Бог приема предизвикателствата на злото
Това
падение, тази повреда на прекрасното и добро творение на Бога е
истинско предизвикателство за замисъла на любовта, който е възникнал в
Троичния Съвет: „Да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие”
(Бит. 1:26). Отците виждат в тези думи скрито посочване тайната на
Съвета на божествената Троица: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето,
беше твърде добро”, „и в седмия ден си почина от всичките Си дела, що
извърши” (Бит. 1:31; 2:2). В тази „почивка” на Създателя в седмия ден се
чувства не бездната на неподвижността и мълчанието, а космическо и
ангелско тържество, чието описание не е по силите на никакво слово.
Прор. Йезекил казва, че човекът е „печат на съвършенството, пълнота на
мъдростта и венец на красотата”, че той „се намирал в Едем, в градината
на Бога” и „неговите одежди били украсени с всякакви драгоценни камъни”
(28:12-13). Бог приема предизвикателството на сатаната в същия онзи
момент, в който е извършен и актът на непокорството. Обещанието за
Изкупителя съвпада с първото проклятие над змията, но съдбата на човека и
неговата жена ще е изпълнена с трудове и скърби, а предел е смъртта,
платката за греха. Спасителният и възпитателен характер на страданието и
на самата смърт се проявяват в религиозното съзнание на Израил
по-късно. Бог приема предизвикателството на сатаната. Той не е
равнодушен към съдбата на Своето творение. Тук е необходимо да оспорим
богословското понятие за равнодушието на Бога, за Неговото безстрастие,
т. е. безчувствие към злото, към падението на човека и неговото
страдание. Ориген е написал удивителен текст, където говори за Бога,
страдащ преди Въплъщението, за милосърдния Бог, Чиято утроба се раздира
само от вида на падението на тварите; и това Божие страдание е такова,
че Го принуждава – принуда от любов – да се хвърли в бездната, където
загива човекът. И кн. Битие образно разказва за кръвта на Авел, викаща
към Бога (Бит. 4:10), за беззаконието, което постепенно обхваща земята.
Библията,
разбира се, често описва чувствата на Бога с антропоморфичен език, но
не можем да го отхвърлим под предлог, че сме изживели архаичните образи.
След милосърдието и състраданието идва гневът, справедливостта на
Декалога. Тук стигаме до самото сърце на нашата тема: „Ще забрави ли
жена кърмачето си, не ще пожали ли сина на утробата си? Но, ако би и
забравила тя, Аз няма да те забравя” (Ис. 49:15). И още: „Иди, народе
мой, влез в покоите си и затвори след себе вратите си, скрий се за миг,
докле мине гневът” (Ис. 26:20); „За малко време те оставих, но с голяма
милост ще те прибера. В пламъка на гнева скрих от тебе лицето Си за
кратко време, но с вечна милост ще те помилувам, казва твоят Изкупител
Господ” (Ис. 54:7-8).
Така,
с първия миг на непокорност, когато Адам и Ева, като прикриват голотата
си, се скриват от погледа на Твореца, Бог започва да ги търси: „Адаме,
къде си?” (Бит. 3:9). Този зов на Бога отново и отново се раздава отвъд
пределите на първосъздадения Едем и отзвукът му се чува в цялата история
на Израил и на човечеството. Бог тръгва да търси заблудената овца и,
когато я намира, радостно я носи на плещите Си в кошарата. А като се
връща, събира Своите приятели и съседи, за да се порадват заедно (Лука
15:4-7). Отново чуваме отзвука на небесното празненство. Дълго и трудно е
обаче търсенето на заблудилия се човек. Ето какво казва Православната
църква в последованието на утринната на Светата Събота (като следва,
впрочем, св. Ириней Лионски): „На земята Си слязъл да спасиш Адама, и
тъй като на земята не го откри, Владико, дори до ада слезе да го
търсиш”.
Той ни възлюби до края
Приближихме
се до изкупителната тайна на нашето спасение. Тук трябва да се
съсредоточим над темата, едновременно библейска и патристична, за
Богочовечеството – двойното движение на любовта, отдаваща и същевременно
приемаща. Добре са ни известни думите на св. Атанасий Велики,
вдъхновени от св. Ириней: Бог стана човек, за да стане човекът бог.
Тази кратка и ярка формула събира цялата тайна на спасението. Ап. Павел
вече е говорил с библейски език за благодатта на Господ Иисус Христос:
„Защото вие знаете милостта на Господа нашего Иисуса Христа, че Той,
бидейки богат, осиромаша заради вас, та да се обогатите вие чрез
Неговата сиромашия” (2 Кор. 8:9). Увод във великата христологична тема
за кеносиса, за доброволното самопонижаване (самоумаление) на
Сина Божи, чрез покорност до смърт и то смърт кръстна (Фил. 2:6-9), но
също така и Неговото възнесение, превишаващо всяко име.
Това
смущаващо за човешкото съзнание понятие, самоумалението на Бога, стои в
центъра на библейското и църковно учение. Защо Бог трябва да самопонижи
Себе си, като изпраща Своя Син на страдание, на позор, на смърт? Или
това понижение е истинско и по този начин противоречи на могъществото и
величието на Бога, или е сценично представление, в което Бог, в Своята
истинска същност не е засегнат! Вместо да се впускаме в разсъждения
относно противоречията на кеносиса, нека се опитаме да различим етапите
от творческите дела на Божествената Троица, да проследим пътя на
божествената любов, която снизхожда до тварите, за да ги възнесе до себе
си. Библията тайнствено ни открива тайната на жертвената любов във
вечното горнило на Троичния живот: „Като знаете, – казва ап. Петър, че
не с тленни неща – сребро или злато, сте изкупени от суетния живот,
предаден вам от бащите, но с драгоценната кръв на непорочния и чист като
агнец Христос” (1 Петр. 1:18-20). На друго място пък четем, че имената
на праведниците са записани в книгата на живота при Агнеца, заклан от
създание мира (Откр. 13:8). Дори без да вникваме толкова в тълкуването
на тези трудни текстове, можем да бъдем поразени от тяхното дълбоко
сходство, от почти буквалното им съвпадение: те напомнят за тайната на
жертвената любов на Бога, която предшества началото на света.
Като
се опитва да разруши прекрасното и добро създание на Бога, сатаната не
знае каква е последната дума, не постига бездната на мъдростта на
Твореца. Бидейки истинска, божествената любов по своята природа е
жертвена. И затова, че тази любов винаги е била и е в самото лоно на
Божествената Троица, дарува себе си на другия, на любимия.
Вътретроичната любов е този щастлив и безкраен обмен, който ни показва
иконата на св. Андрей Рубльов и която така прекрасно е възпял брат
Даниел Анж в своя труд Огненото обятие.[4]
Такава
остава Троичната любов и когато твори свободни същества, призвани към
божествената любов. Бог се съгласява на възможността да бъде поставен
под съмнение, да бъде ограничен, това е Неговият творчески – още отпреди
грехопадението – кеносис, преизобилие на любов. Тук докосваме
божествените корени на кенотичната жертва. Но страданието идва по-късно.
То се появява, когато божествената любов е оспорена, поругана,
отхвърлена. И така, трябва да се осмелим да говорим за страданието на
Бога, на любящия Отец и на животворящия Дух, за възмущението на Божията
утроба при вида на разпростирането на злото, лъжата и гордостта –
тогава, когато злото обхваща земята като гангрена, подобно на пясък,
който засипва плодородната земя. Откакто се появява и расте гангрената
на греха, Бог, принуждаван от божествена любов, но и от ревност и
справедливост, излиза от Своята блажена безкрайност, за да
намери човека в неговото опустошено и разорено сърце. Цялата история на
човечеството, включително и Спасението, представлява дълго слизане на
Бога в ада, в сухата пустиня на човешките сърца. Това снизхождение в
бездната е и мярата на Божията любов.
И
така, Бог приема човека с всичките негови противоречия, в неговата
изкривена красота и поругана святост. Както се казва в текста на
утринната на Велика Събота: Красный добротою паче всех человек, яко беззрачен мертв является, естество укрепивый всех.
Той предстои пред нас, и „няма в Него ни изглед, нито величие; ние Го
видяхме, и в Него нямаше изглед, който да ни привлича към Него” (Ис.
53:2).
Отците
на Църквата говорят за тройната степен на кеносиса на Божия Син – да
стане човек, да стане грях, да умре. На трите момента на низхождане в
изкупителното въплъщение съответстват три места: Витлеем, Йордан и
Голгота. Каква дълбочина на низхождане, снизхождение, довеждане на дара
на безрезервната любов до предела на падението на човечеството. Всеки от
тези етапи съдържа всички останали, води към тях или произтича от тях.
Разбира се, богословските спекулации позволяват да се разделят тези
етапи, да се мисли или въобрази въплъщение, което може да бъде или
трябва да бъде щастливо, изключващо страдание и смърт; въплъщение в
друго време – може би райско, чуждо на греха. Но екзистенциалният и
сотириологичен ход на богословската ни мисъл неразривно свързва тези три
момента. Бог приема нашата човешка природа, прави я Своя, за да ни
освободи, да ни избави от гангрената на греха и от крайната отплата за
него – смъртта. Възвръщането на човечеството в обителта на Отца, подемът
след падението ще протече в обратния порядък: смъртта ще бъде победена
със смъртта на Христос, нейното жило ще бъде изтръгнато; грехът ще бъде
унищожен от корен в човешкото сърце на единствения Човек, Който не
познава грях. Човечеството ще бъде примирено и изпълнено с божествен Дух
в Този, Който възсъединява в Себе си всички хора. Като описваме етапите
на низхождането на Сина Божи, трябва да внимаваме да не превърнем
тайната на спасението в диалектика, съгласно която, според линейната
хронология, славата на обòжената човешка природа на Христос отстъпва на
кеносиса на Неговия земен живот. Кеносисът и възхождането взаимно се
пронизват във всички моменти на земното и небесно човечество на Христос.
Въчовечаването
Ставайки
човек, Вечният Син приема прекрасна, блага човешка природа. В това
отношение, преди да говорим за кеносис, трябва да помним, че по своята
онтология човешката природа въпреки греха винаги е оставала прекрасна и
блага. Да си спомним отново вече цитирания псалом, в който се говори за
този, Който е „най-прекрасният от синовете човешки” (Пс. 44:3) или
другия, където се говори за човека: „Понизил си го с малко нещо спроти
Ангелите: със слава и чест си го увенчал” (Пс. 8:6).
Същевременно
Той Се свързва с падналите пространство и време. Той встъпва в човешка
зависимост, в потребността от синовство и майчинска нежност. Става
крехък, беззащитен, уязвим. Расте в послушание. Подхвърлен е на човешки
страдания, познава глад, жажда, умора. Всичко това Отците и в частност
св. Йоан Дамаскин в 8 в. наричат непорочни страсти, природни
страсти (страдания). В Христос тези непорочни страсти са свободни от
всякакъв грях. И това не е по автоматизма на доброто и не са действие
deus ех machina, но са от горещината на божествената любов, на огъня на
Духа, който гори в Христос. Този огън гори и изпепелява всяко изкушение и
вражеска сила, и зло внушение отвън; всичко това не може да проникне в
цитаделата на човешкото сърце на Христос, обител на Пресветата Троица.
Така че човешката природа на Христос не е абстрактна, не е безучастна:
това е нашата човешка природа, заедно с последствията от Адамовия грях.
Както казва св. Йоан Дамаскин, цитиран от отец Йоан Маейндорф в неговия
труд Христос във византийската мисъл: „Той възприе естествените
и непорочни страдания на човека, каквито са гладът, жаждата, трудът,
умората, сълзите, избягването на смъртта, страхът, предсмъртните мъки и
др. под., които по природа са присъщи на всички хора”.[5]
За разлика от хората обаче излагането на страдания в Христос не е източник на грях, защото Той страда свободно, а не по необходимост:
„Нито гладът, – казва още Дамаскин – нито жаждата, ни страхът, нито
самата смърт властват над Христос” и не са Го фокусирали върху Него
Самия. Той остава открит, без защита и всемогъщество, освен в Своята
безумна любов, освен ръката, протегната към Бога и хората в молитва, с
благословение от Кръста…
Като
разглеждаме въчовечаването на Сина Божи, трябва да помним преславната –
можем да кажем пасхална страна на Неговия живот като цяло. Светлината и
радостта на Възкресението озаряват Неговия земен живот от раждането,
дори и тогава, когато божествената слава е скрита. Той е изпълнен с
мощта на Духа, едно след друго следват изцеления и знамения,
състраданието се излива над всички, изгонват се бесове. „Видях сатаната,
как падна от небето като светкавица”, казва Той (Лука 10:18).
Православната литургия величае всички времена от земния живот на
Христос, започвайки с Неговото Рождество, като истинско пришествие на
спасението. Не са забравени още и кръстът, и кеносисът, не са затворени в
скоби, но кеносисът на Христос на нито един етап не означава победа на
тъмнината на светлината.
Тази
славна страна на въчовечаването на Сина Божи предполага също и пълно и
постоянно единство на Сина с Отца и Светия Дух. Клеман цитира по този
повод преп. Максим Изповедник: „Отец е бил в Сина във всичко,
присъединявайки се към Неговото въплъщение, Духът е бил със Сина във
всичко, в цялостно единство с Него”.[6]
Христос е изпълнен със Светия Дух, Който прониква в Него изцяло от
корените и съчленява не само Неговата човешка природа, но и там, където
човешката природа в Него се среща с божествената. Христос целият е
обител на Духа, Той е храм на Духа по преимущество. „Авва Отче” – вика
Духът в Христос и Христос – в Духа. Именно Духът на синовната покорност,
на любовта и съвършеното знание единява Христос с Отца и Той е един с
Отца в Духа. Син, Отец и Дух са единни в любовта, единни в покорността,
но единни и в страданието. Страданието на Сина е споделено от
състрадаващия Отец и от водещия Христос на изкушения и изпитания Свети
Дух: „Тогава Иисус биде отведен от Духа в пустинята, за да бъде изкушен
от дявола” (Мат. 4:1); „Който чрез Духа Светаго принесе Себе Си
непорочен Богу” (Евр. 9:14).
Ставайки грях
В
зряла възраст Христос е воден от Духа, Който пребивава в Него в пълнота
от Неговото зачатие и рождение. В изпълнение на любящата воля на Отца, е
подбуден от Духа да напусне усамотения дом в Назарет и да иде в
простора и в самотата на света. „Дух Господен е върху Мене; затова Ме
помаза да благовестя на бедните” (Лука 4:18; Ис. 61:1). В света на
всички бедни, независимо от това, в какво се е изразявала бедността им.
„Ето, ида, Боже, да изпълня Твоята воля” (Евр. 10:9 и Пс. 110: 9 по
Септуагинта).
На
р. Йордан се изпълва пророческото слово за Агнеца за заколение, образа
на страдащия Отрок, Който сам е образ на Праведника, взимащ върху Си
(като ги снема от нас самите) греховете на света. Този грях на света
вече е умит с водите на р. Йордан, които, говорейки символично, са
почернели от него. Необходим е бил всенароден акт на покаяние на цялата
тази тълпа, стичаща се при св. Йоан Кръстител на Йордан, за да се
осъществи това двойно смесване на греха и страданието, стичащи се
отначало от тълпата във водите на реката, а след това – върху непорочния
Агнец.
Всичко
това е поразително разказано от св. ап. Павел: „Защото Оногова, Който
не знаеше грях, Той за нас Го грях направи, та да станем чрез Него
праведни пред Бога” (2 Кор. 5:21). Буквално: Той Го направи грях
– това е семитски израз, от който авторът не се стеснява от богословско
схоластично приличие, защото в пълна степен изразява Христовата тайна
на слизането в греха, в беззаконието, в страданието, при това, без никой
да може да Го уличи в грях (Иоан 18:23).
Христос
взима върху Си всеобщата вина. Така Той отвръща от нас Божия гняв.
Изкушението на Адам трябва да се повтори, така че сатаната, с цялата
мощ, на която е способен, се нахвърля върху Христос – проникнат от Духа,
носител на тайната на божественото тъждество, и както преди –
непроницаем за духовете на тъмнината.
Изкушението
в пустинята е зрелищен, видим момент на непрекъснатата битка, която
Христос води заради нас със силите на мрака. Тези сили временно ще
отстъпят, а след това ще се обединят в пароксизма на такава ненавист, в
която смъртта изглежда, че надделява над живота.
Страданията и смъртта на Христос
Тук
всичко изглежда смесено, объркано. Сатаната като че ли тържествува, ала
в действителност Христос свободно отива на Кръста, отдава Своя живот.
„Никой не Ми я отнима, но Аз Сам от Себе Си я давам. Имам власт, да я
дам, и власт имам пак да я приема. Тая заповед получих от Отца Си” (Иоан
10:18). „Или мислиш, че не мога сега помоли Своя Отец, и Той ще ми
представи повече от дванайсет легиона Ангели?” (Мат. 26:53).
Но,
казва св. ап. Павел, „платата, що дава грехът, е смърт” (Рим 6:23).
Тези думи се изпълняват над Христос. Смъртта като следствие от греха е и
противоотрова за него. Така е, защото по думите на Твореца, „в който
ден вкусиш от него, бездруго ще умреш” (Бит. 2:17). Наказанието,
проклятието тегне над човечеството: това е същото проклятие, което
Христос снема от нас и взима върху Си, както казва св. ап. Павел в още
една своя семитска формула: „Като стана заради нас клетва (защото писано
е: „проклет е всеки, който виси на дърво”)” (Гал. 3:13). Тук трябва да
напомним, че в цялото библейско богословие изкуплението не е заменящо, а
трябва да стане освободително изкупление. Изкуплението на всеобщата
вина, която Христос взима върху Себе си; изцелението от нашата болест,
която Христос приема върху Себе си; освобождението от игото, което е
несправедливо наложено на Праведника; победата над завзелия властта
сатана – нито един от тези образи сам по себе си не изразява библейското
видение на изкуплението.
Смъртта
обаче също е и противоотрова от греха. Грехът сам се разбива в своя
разрушителен порив. В Христос грехът е унищожен в своите адски корени,
жилото му е изтръгнато. Семето на праведността е влязло в човешката ни
природа, защото негов носител е станал Христос. В любящата си покорност
към Отца Той докрай преживява човешките страдания. Той взима върху Си
терзанието, смъртната скръб, самотата на агонията, съда, страданията.
Христос не само претърпя тези страдания, но Той им се и противопостави.
Не като митологичен герой или като безучастен към ударите стоик, но
преживявайки тези страдания, излизайки насреща им, без да се крие от
тях, защото любовта е силна като смъртта, по-силна дори от самата смърт.
На
кръста всичко е приключило, свършило се е: Господ царства, князът на
този свят е изгонен вън, царството на сатаната е изпразнено. Жадният ад
погълнал Началника на живота, но не можел да Го удържи, защото в Христос
няма нищо, което по право да принадлежи на ада. Нито петънце, нито
сянка от греха. Пълната и чиста светлина на любовта озарява ада и
поглъща източника на всяко страдание. Няма да се побоим да наречем
жертва не само смъртта, но и възкресението на Христос, защото жертвата е
съществена страна от любовта на Отца и Сина. Не жертва, изискуема от
Отца, за да утеши Своята ярост – този образ на Отческия гняв в Библията е
вторичен. Но жертва като дар, като снизхождане, а след това –
възхождане в търсенето на изгубената овца. Жертва като освещение, като
изгонване на злото от човешката природа, увредена от греха; изцеление на
човечеството, болно от греха; утешение на човечеството, изгубено в
самота, далеч от източника на жива вода: Христос намира и изцерява
човека в неговите интимни дълбини. Жертва като въз-съединение, в което
всяка твар отново е приведена към Отца.
Както
пише Клеман, фактът, „че жертвата е била кървава, кръстна, произтича от
онтологичната солидарност на Христос с всички хора. В силата на тази
солидарност на битието и любовта, Той приема върху Си цялата ненавист,
бунт, насмешка, отчаяние, – „Боже Мой, Боже Мой, защо Си Ме оставил? –
всички убийства, самоубийства, всички мъчения, изтезания, цялата агония
на всички хора в течение на всички времена, във всички посоки на
пространството. Но страдайки по човешки, Той по човешки и си отива: Отче, в Твоите ръце предавам Духа Си. Така животът погълнал смъртта, пропастта на ненавистта изчезнала в безбрежната бездна на любовта”.[7]
Така
слизането в ада открива възхождането на Христос към Отца в облачението
на нашата човешка природа, която е неразривно, брачно свързана,
съединена с Него.
Възкръсналото
Тяло на Спасителя носи следите на страданията. Но от тези язви и рани
вече изтича не кръв и скръб, но светлина и живот като източник на Духа.
Да си припомним думите на Христос, предаващ Своя Дух на Отца, изтичането
на кръв и вода от прободеното ребро, докосването на ап. Тома (Иоан
20:27) и другите апостоли (Лука 24:39). Всичко това е възвестяване на
Светия Дух, провъзгласяване и предварване на Петдесетница. Отдай кръв и приеми Дух
– казват Отците. Христовата кръв е знак и главно място на пребиваване
на Духа. Чрез кръвта на Страданието Той вече е съобщен, но и обещан.
Него още Го чакат – сбъдва се обещаното от Моя Отец. Той ще
бъде даден накрая в единствената и непрестанна Петдесетница на Църквата.
Отсега и завинаги вятърът на Духа вее над целия свят. Това е преди
всичко място на присъствието на Христос: „Светът пронизва пространството
на безсмъртието, човек сега може да встъпи във възкресението, да впише в
него своите деяния, чрез човечеството на Христос може да се движи към
своята божественост”.[8]
В земния живот Христос е място на обитанието на Духа – Негово цялостно и
единствено жилище. Духът е този поток на новия живот, който пронизва
нашите смъртни тела. Обителта на Духа сега вече се разпростира над
цялата Църква в нейната сакраменталност, в сакраменталността на
човешките сърца.
Невестата на Агнеца
В
Духа Църквата продължава делото на Спасителя, делото на милосърдието –
изцелението, прошката. Всички тайнства на Църквата, и особено покаянието
и помазването на болните, всички благословения и молитви, всичко това
по същество е вливане на божествената сила на изцелението, прошката,
утешението, живот в нашите грешни, болни и смъртни тела.
Както
в земния живот на Спасителя трябва да бъде подчертано пасхалното
измерение на кеносиса на Вечния Син, изпълнен със слава и излъчващ
живот, мъдрост и любов, така не трябва да се забравя и това, че в
Църквата продължава кеносиса на Възкръсналия не толкова в земните ѝ
членове, но и в нея самата. Евхаристията свива [събира] времето
и пространството: в нея хората стават съвременници на спасителните
събития. Нашите грехове и раздорите ни разкъсват хитона на Спасителя,
изкривяват Неговия светоносен лик. Нашите страдания обаче винаги се
възнасят към престола на Бога, на божествената и блажена Троица. От
друга страна, Църквата и нейните чеда следват пътя на Господа, кръстния
път на жертвената любов. Когато се докоснеш до изкупителния и спасителен
характер на страданията става очевидно, че в страданията остава оттенък
от безсмислица, отрицание и безобразие. Защото страданието може да
отчуждава и ожесточава и самият грях може да бъде плод на опита да се
избяга от страданието.
Наказанията,
присъщи в Стария Завет, вече очертават тайната на страданията и образът
на непорочния Агнец от пророчеството Второ-Исаево изразява това с
голяма яснота. Само принасянето на непорочна жертва, доброволното
страдание за другите придобива ценност на тайнство, в което гневът Божи
се изчерпва и се смекчава, а не просто удовлетворява. Тайнство,
в което се възстановява образът Божи в човека и се изцелява падналата
човешка природа. „Христос, казва папа Йоан-Павел ІІ, е издигнал
човешкото страдание на такава висота, че му е предал силата на
изкупление”. Пророците като преддверие, апостолите като наследници,
мъчениците от всички времена и светците от нашите дни участват в
изкупителното страдание на Спасителя (Кол. 1:24). Говоря за страданията
на светците, които са подражавали на непорочния и беззащитен Агнец,
ставайки като Него, наранени от любов, силни в любовта, по-силни от
смъртта. Но има още безброй страдания на живи и починали членове на
Църквата, всички те са свидетели на Агнеца.
В
Христос и само в Христос се освещава и нашето страдание; само в Него то
става тайнство според степента, с която бавно и болезнено се очистват
нашите тела и сърца, изгарят набезите на страстите-грехове, живеещи в
нас, и ни правят невъзприемчиви за любовта.
И
така, трудно е да се говори за благотворното страдание. Можем, ако то е
приложено към светците и само в минало време. Можем да приемем своето
собствено страдание и да свидетелстваме за него в духа на преданост към
Бога, Вярата в неговия любящ Промисъл. Но не трябва да учим на него.
Защото е опасно да проповядваме страданието като божествено средство на
спасението. За това е необходима голяма разсъдителност, такт,
съчувствие, молитвеност и любовно участие, и е нужно самите ние да
страдаме, за да не разглеждаме страданията на другия като божествен
закон или като необходимо възпитателно средство. Първоначалната любов на
бащата се появила едва след завръщането на блудния син у дома. Това
означава, че самите изпитания, пренесени от сина в далечната страна, са
станали благотворителни и спасителни.
Милостиво сърце
Пред
лицето на чуждото страдание и грях, на християнина е необходимо преди
всичко съчувствен поглед, думи за утешение, дела на изцеление и прошка.
Поглед, в който се отразява погледа на Христос. „А който има световните
блага, пък като види брата си в немотия, затвори от него сърцето си, –
как пребъдва в такъв Божията любов?” (1 Иоан. 3:17). На тези думи като
ехо откликват други от посланието на св. ап. Яков: „Ако един брат или
сестра са голи и нямат дневната храна, а някой от вас им рече: идете си с
миром, грейте се и насищайте се, пък не им даде, що е потребно за
тялото, – каква полза?” (2:15-16). Първото нещо пред лицето на
страданието и болката е желанието да го облекчиш (Мат. 9:25).
В
нашия живот Христос е жив и постоянен указател. Той е Подател на Духа,
Той е и Подаваемият, дар на Духа. В Него сърцето се научава на молитва, а
чрез молитвата – на любов. Научавам се на любов, когато се осъществява
тайнственият пренос на моето аз в Христос, когато „вече не аз
живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20), когато вече не аз се моля, а
се моли в мен Духът, когато вече не аз обичам, но в мен обича Отец.
Да
срещнем страданието, злото във всичките му форми означава да продължим
делото на Христос. Това означава да позволим на Христос да живее и звучи
в нас. Да Му позволим да се моли в нас, да се укрепваме в Светия Дух.
Защото Дух Свети е не само Дух на победата и възкресението, но също и
Дух на страданието и състраданието. Той е Онзи, Когото древните литургии
наричат царствения пурпур на Еммануил, Свидетел на Христовите
страдания. Когато човек следва пътя на Христос се научава да принася на
Бога и своето Сърце. Именно тогава сърцето се разкрива, укрепва в Духа
състраданието. А случи ли се това, човек става способен да се изпълни
със страданието на света и също да го понесе, за да го сложи пред
престола на Бога.
Но
човешкото сърце е слабо и изменчиво. Оставено само на себе си, то е
склонно да затихва, да се пази от страданието, което винаги е тежко.
Сърцето е склонно да се отвръща от страданието или да забравя за него.
Но същевременно това е същото сърце, което е призвано към любов, към
състрадание, към милосърдие. На този призив може да откликне само сърце,
което се е разтворило в сърцето на Христос. Но това изисква
предварително очистване на сърцето, прогонване на злото, което под
различни форми се крие в него. Злото в света може да бъде изгонено и
изгорено само в онази степан, в която корените на злото, които са в
моето сърце, са изтръгнати от него и изгорени, унищожени са при срещата с
Христос, с помощта на Неговото Име, на Неговия Кръст, на Неговия Дух.
„Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост” (Мат. 17:21).
Така
отново се върнахме към отправната точка на нашето размишление – към
неразривната връзка страсти-страдания и страсти-грях, грехът –
едновременно личен и колективен, грехът като робство на скрити, но
пагубни сили. „Иди си и повече не греши” – казва Христос на разслабения
при къпалнята Витезда (Иоан 5:14), или на жената, заловена в
прелюбодеяние (Иоан 8:11). „Чедо, прощават ти се греховете, казва
Христос преди да изцери. Чрез божествената прошка човекът получава
истинско изцеление. Само тогава, получили прошка на греховете, изцелени
от нашите греховни страсти, станали непорочни, можем по образа на
божествения Агнец да се обърнем към човешките страсти и да се вгледаме в
тях с погледа на Христос. Поглед, изпълнен с нежност, прошка и надежда.
Превод: Венцислав Каравълчев
[1] В библеистиката така се обособяват главите от 40 до 55 от Книгата на св. прор. Исаия (бел. прев.).
[2] Themes bibliques, Aubier 1954, р. 110.
[3] Ibid., р. 123.
[4] L'Etreinte de Feu, l'icone de la Trinite de Rоublev, Desclee de Brouwer 1980.
[5] Le Christ dans la théologie byzantine, Paris: “Cerf”, 1969, р. 227. Виж също Sourses
на Оливие Клеман, където е цитиран прекрасният текст на св. Григорий
Богослов за човешките страдания на Христос (Stock, 1982, р. 41-42).
[6] Sources, р. 42.
[7] Ibld., р. 43.
[8] Ibld., р. 52.
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар