Църковният календар ІІІ

.

Автор: Венцислав Каравълчев
публикувано: http://www.dveri.bg/content/view/10518/319

„Тачите дни, месеци, времена и години! Боя се за вас, да не би напразно да съм се трудил помежду ви! Толкова ли сте неразумни? След като наченахте с дух, с плът ли сега свършвате?” (Гал. 4:10-11; 3:3)

Големият интерес, който календарният спор предизвиква в иначе неголямата ни църковна общност, е още едно свидетелство за кризата на църковното съзнание у нас. Тъй като този въпрос предизвиква спорове, дава повод за обвинения и най-лошото – внася разделение в Църквата, счетохме за необходимо да разширим първоначалната си статия, която бе замислена единствено като фактологично подкрепен коментар на инициативата на отец Марий, която предколедно разбуни Българската църква. Както вече казахме, църковният календар няма сотирологично значение, т.е. няма отношение към спасението на човека в смисъла, в който го имат догматите. Единственото, което има значение в случая е, съобразяване с решението на ръководството на БПЦ. Само архиереите имат право да вземат решение по този въпрос и каквото и да бъде то, без излишни страсти и емоции трябва да бъде следвано, защото християните се спасяват, живеейки в богослужението и според новия, и според стария стил . Първите две части на статията предизвикаха впечатляващ отзвук сред читателите ни, съдейки по писмата и бележките, които затрупват електронната ни поща (не винаги доброжелателни, а понякога дори и учудващо заплашителни). Поради тази причина счетохме за необходимо да обхванем по-голямо количество материал, свързан с темата – както исторически, така и евангелски и светоотечески свидетелства за отношението на Църквата към времената и датати, а също и мнения на съвременни старци и църковни авторитети по въпроса за стария и новия стил.

Тези, които са се интересували от календарните спорове, вероятно са забелязали, че в своите обвинения старостилните защитници се позовават преди всичко на цитати от Стария завет, валидността на които подпечатват некоректно, но целенасочено с думите на ап. Павел: „Но ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде” (Гал. 1:8). Намираме това за нечестно, защото не някъде другаде, а в същото послание ап. Павел пише това, което използвахме по-горе като мото на нашата трета част от статията: „Толкова ли сте неразумни? След като наченахте с дух, с плът ли сега свършвате? Тачите дни, месеци, времена и години! Боя се за вас, да не би напразно да съм се трудил помежду ви!” (Гал. 3:3; 4:10-11). Кой благовести тогава другото, различното от завещаното ни от апостолите? Използващите новоюлианския стил, за които числата и датите нямат сакраментално значение и функция или онази част от защитниците на стария стил, за които календарът е не просто условие за спасението ни, но и фактор, определящ коя е истинската Църква, съответно кои вярващи са в нея?

Календарният въпрос и Св. Писание. В сянката на закона или под лъчите на благодатта

Старият завет отделя голямо внимание на календара. Дните и датите играят съществена, определяща роля в живота на евреите. Още в първата заповед, която се дава на избрания народ, се съдържа указание какъв трябва да бъде календарът.

”Тоя месец да ви бъде начало на месеците, пръв да ви бъде между месеците на годината. (Изх. 12:2).

В „Декалога”, който Моисей донася на Израел, една от заповедите също съдържа календарно указание: „Помни съботния ден, за да го светиш” (Исх. 20:8). Указанията за предписаните празници, които евреите е трябвало стриктно да съблюдават, също са фиксирани в конкретен календарен период от време: „Кажи на синовете Израилеви: в седмия месец, на първия (ден) от месеца, имайте почивка, празник Тръби” (Лев. 23:24); „и на деветия (ден) от същия седми месец, в деня Очищение” (Лев. 23:27); „Кажи на синовете Израилеви: от петнайсетия ден на същия седми месец е празник Шатри” (Лев. 23:34); „И в новомесечията си принасяйте Господу всесъжение” (Чис.28:11).

Интересно е, че само два от старозаветните празници – началото и края на събирането на реколтата, не се са свързани с определени календарни дни, а се извършват в зависимост от това, кога ще узреят първите плодове и точно след седем седмици се отбелязва краят на събирането им. Тоест, почти всички старозаветни празници са неразривно свързани с определени дни и месеци. Установяването на тези празници в Стария завет не е просто набор от съвпадения, но носи характера на заповед, ето защо календарът е изпълнявал и изпълнява и до днес сред евреите изключително важна роля. Нещо повече, юдеите стриктно се придържат към своя календар и метод на изчисляване на годината, тъй като нито юлианският (старият стил), нито новоюлианският (новият стил) биха им позволили да изпълнят закона.

За разлика от Стария завет, в който трудно бихме могли да изчислим броя на предписаните и указани точни дати, дни и дори часове, в Новия завет нямаме нито една указана точна дата!
Случайно ли е това? Нима събитията от новозаветната епоха не се разиграват в библейските земи, където са протекли и голяма част от старозаветните? Нима повечето от новозаветните персонажи не са евреи, при това хора, дълбоко свързани с юдейския религиозен живот? Не беше ли св. ап. Павел ученик на един от най-известните религиозни учители в Йерусалим, равина Гамалил? Не доказваше ли с преследването си на християните своята безрезервна преданост към закона, преди сам Господ да го обърне за Себе Си ? Защо тогава нито един от евангелистите, нито един от апостолите не ни остави поне едно точно датирано събитие, като например – в този ден, месец, година се роди Спасителят, кръсти се, извърши чудо, възкръсна? Защо? Защо фанатизираните привърженици на стария стил, които искат да ни убедят в изключителната важност на дните от календара, не се опитат да обяснят този безспорен факт? Как можаха евангелистите, някои от които свидетели на всичко случило се, да не ни оставят поне една сигурна дата, за да не си блъскат религиозните математици днес главата в първата, третата, петата или десетата година от Рождество Христово се е родил Христос. Само този факт - че Новият завет не ни е оставил дори една дата, е достатъчен за непредубедения християнин да разбере, че календарът няма, не е имал и не може да има нищо общо с религиозен живот на християните, а още по-малко да играе някаква определяща роля в него. Не можеше ли ап. Матей, който както се знае, често е записвал казаното от Христос, като добър юдеин да добавя и датите, когато това е ставало? Случаен факт или нещо дълбоко промислително? Няма да си позволим подобно на старостилните апологети да ви тълкуваме или измисляме несъществуващи неща, за да доказваме колко страшно нещо е неспазването на дните. Нека оставим апостолите сами да ни изложат отношението си към времето, което трябва да бъде основополагащо и за нас. Апостол Павел веднъж по-повод осъждането, на което старостилните привърженици редовно подхвърлят другомислещите, казва:

„Един различава ден от ден, а друг смята всички дни еднакви. Всеки да постъпва, според както е напълно уверен в ума си. Който различава дните, различава ги за Господа; и който не различава дните, за Господа ги не различава” (Рим. 14:5-6).

В Посланието си към Галатяни, апостолът внася необходимото уточнение и е доста по- категоричен:

„Но тогава, понеже не знаехте Бога, служехте на богове, които по естество не са богове; а сега, като познахте Бога, или, по-добре, като бидохте познати от Бога, как се връщате пак към немощните и оскъдни стихии и искате пак изново да им служите? Тачите дни, месеци, времена и години. Боя се за вас, да не би напразно да съм се трудил помежду ви” (Гал.4:8-11).

Напразно ли се е трудил ап. Павел, щом претендиращите да бъдат най-ревностни във вярата, ни обвиняват, че не тачим календара, и не само ни обвиняват, но дори и дръзват да разделят Църквата?
Какво кара ап. Павел да не се съобразява с времето, при това не просто да бъде безразличен към него, но дори да счита култа към него опасен за вярващите? Отговорът на този въпрос откриваме в посланието му до Солуняни:

„А за времената и годините, братя, няма нужда да ви се пише, защото сами вие твърде добре знаете, че денят Господен ще дойде тъй, както крадец нощем” (1Сол. 5:1-2).

Има само един ден, който апостолът счита за важен, който трябва да пазим и за който трябва да се готвим - „денят Господен”, Второто Пришествие на нашия Господ Иисус Христос. При това не става въпрос за неделята - "Господния ден", както е възможно прибързано да си помислят някои! Още повече, че никъде в Новия завет нямаме указание за пазенето на неделята, а по благочестива традиция, за християните "съботата", от четвъртата заповед в Декалога става неделя - денят на Христовото Възкресение. В казаното от апостола ясно личи, че този, другия "ден на Господа" е никому неизвестен. Настъпването на този ден, не е свързан с никакъв календар, това е никому неизвестна тайна, за която сам Спасителят казва: „не се пада вам да знаете времената или годините, които Отец е положил в Своя власт” (Деян. 1:7).

Светата Църква винаги се е ръководила от съображенията, които изложихме по-горе. За съжаление, периодично са се появявали „горещи умове”, които се опитват да разделят паството Господне, да оспорват Писанието и преданието, да го преиначават и манипулират, както и фактите свързани с него и да твърдят, че техните апологии са най-чистото, най-автентичното православие. Ще си позволим да се върнем отново на І Вселенски събор, за да покажем пълната несъстоятелност на старостилните твърдения относно юлианския календар, и по-конкретно за това, колко акуратен бил той спрямо християнското летоброене и богослужебния цикъл, как удовлетворявал всички канонични изисквания и се бил превърнал в част от Преданието. Явно служещите си с подобни твърдения се предоверяват на собствените си умозаключения, без обаче да познават миналото на Църквата. Защото отново неоспоримите църковно-исторически факти опровергават твърденията им. По ирония на съдбата, както вече многократно повторихме,

І Вселенски събор не е оставил никакъв канон относно празнуването на Пасха,
за сметка на това обаче ни е оставил нещо, което поради незнание или умишлено старостилните апологети никога не споменават. Този неудобен факт е, че І Вселенски събор ремонтира „свещения и неприкосновен”, както се опитват да ни убедят, юлиански календар. При това отците от І Вселенски събор правят същото, което 16 века по-късно ще направи Всеправославният събор в Константинопол - изпускат няколко дни от календара и датата 18 март става 21 март.

Защо се е случило това? Юлианският календар, по който се ръководи Православната църква води началото си от древен Египет. В Египет астрономията била силно развита, а Александрия разполагала с може би единствената в целия древен свят астрономическа обсерватория. На египетските астрономи бил известен факта, че Земята се върти около Слънцето, при това пълното завъртане ставало за малко повече от 365 дни. Когато Гай Юлий Цезар завладял Египет, той се запознал с този календар, който му бил представен от един от главните египетски астрономи Созиген. На Цезар се харесало авторитетното представяне на календара от вещия в астрономията Созиген и той заповядал този календар да бъде въведен в цялата Римска империя. Това се случило в 46 г. до р. Хр. По името на Юлий Цезар, календара останал в историята като юлиански. Но този календар не бил съвършен и се получавала разлика между него и астрономическата година. От времето на въвеждането му, до времето на І Вселенски събор, юлианският календар бил изостанал от астрономическия с близо 3 денонощия. Този факт бил известен на делегацията на Александрийската църква и те изложили своите съображения пред събора. Ако допуснем, че апологиите на старостилните застъпници са дори частично верни, то ще излезе, че отците на І Вселенски събор са се самоосъдили и още тогава Църквата е отпаднала от истината. Защо ли? Защото отците на събора приели съображенията на александрийската делегация и единодушно решили да изпуснат 3 дни от календара, за да се изравни той с астрономическия и календарното пролетното равноденствие да съвпадне с астрономическото. Така с решението на 318-е отци от І Вселенски събор 18 март 325 г. станал 21 март 325 г. Този прецедент сам по себе си прави безсмислени всякакви старостилни вариации на тема календар и показва, колко безпочвени и цинични са обвиненията им.

Може би ще бъде интересно за читателите ни да узнаят и други малко известни неща, свързани с празнуването на Пасха. Така например, въпреки предписанията на 7 Апостолско правило (ІV в.) и 1 правило на Антиохийския събор (333 г.), въпреки заплахите за отлъчване на тези, който празнуват Пасха съгласно изчисленията и заедно с юдеите, много от църквите не се съобразяват с предписанията и продължават да следват собствената си традиция. Нещо повече, 7 правило на поместния събор в Антиохия определено има политически характер, целящ да принуди Антиохийските църкви да се съобразят с александрийската пасхалия. В това правило дори виждаме един умишлен акцент, позовававащ се на несъществуващо предписание на І Вселенски събор, целящ със силата на авторитета да принуди кватродециманите или четиринадесетниците да престанат да се ползват от юдейското изчисление на Пасха и да празнуват на 14 нисан. Повечето църкви, не само не съгласували празнуването на Пасха съгласно предписаното от І Вселенски събор, тоест Пасха да се чества съгласно изчисленията на Александрийската църква и следвали свои пасхалии, но дори до началото на ІХ век някои от църквите упорито отстоявали собственото си предание, без това да предизвиква съдбоносни сътресения.

Така например, Римската църква се съгласява да приеме александрийската пасхалия едва през VІ -VІІ в. Ясно свидетелство за съпротивата срещу александрийската пасхалия са правилата на последвалите събори. Такова правило се явява 7 на Лаодикийския събор (343 г.), 7 правило на ІІ Вселенски събор (381 г.), както и, забележете, 95 правило на VІ Вселенски събор (Трулски) (692 г.). Едва в началото на ІХ век продължителните усилия и на изтока, и на запада, не без активната помощ на императора довели до това, във Вселенската църква да бъде установена единна практика за определянето на Пасха съгласно александрийското изчисление и на основата на предписанието на „никейските събеседвания”. Тази практика просъществувала до момента на въвеждането в Римокатолическата църква на григорианския календар, който реформира и пасхалното изчисление и поради тази причина не е приет от православните Църкви. От казаното до тук, се вижда, че Църквата е празнувала Пасха заедно в един много кратък исторически период от около 150-200 г. Само този факт е достатъчен да ни покаже безумството на старостилните твърдения, за някакви едва ли не "съдбовни" нарушения и отклонения у новостилните.

(следва)