Срещата на православното и схоластичното богословие във Византия

.
Автор Архим. Николаос Йоанидис, Атински университет
Превод: Венцислав Каравълчев

Публикувано в:сп. "Християнство и култура", бр. 41
http://www.dveri.bg/content/view/9662/320/


Богословските отношения между Изтока и Запада винаги са били отношения на взаимно влияние. До ХІІ в. Изтокът оказва значително богословско влияние върху западния свят. Трудовете на големите източни отци (Василий Велики, Григорий Богослов, Григорий Нисийски, Йоан Дамаскин и др.) се превеждат и често са обект на коментари. Така например трудовете на псевдо-Дионисий Ареопагит са преведени от ирландския монах Джон Скот Ериугена. От ХІІ в. до падането на Константинопол се наблюдава обратното движение: силно западно влияние върху Византия. Това влияние съвпада с трите последни века на Византийската империя, които въпреки политико-икономическия упадък, в който навлиза империята, стават векове на голямо духовно възраждане. Този период дава множество известни философи, математици, лекари и други видни представители на науката. Периодът на духовно възраждане на Византия има две посоки на развитие: хуманистично и светоотеческо-богословско.

Развитието на хуманистичното възраждане започва с философа Михаил Псел и неговия ученик Йоан Итал (ХІ в.), намирайки широка подкрепа в лицето на император Михаил VІІІ Палеолог, който е известен с хуманистичните си идеали. Хуманистичното движение във Византия е сходно с това в Италия от същия период, а някои от византийските хуманисти се намират под силното влиянието на западните си единомишленици. Тук трябва да подчертаем, че източник на вдъхновение за византийския хуманизъм е бил не антирелигиозният дух, както често става на Запад, въпреки това обаче византийският хуманизъм е придавал на Божественото откровение второстепенно значение, поставяйки на първо място хуманистичното образование. Християнският авторитет бил заменен с авторитета на великите философи на древността, Платон и Аристотел придобили голямо влияние, а учението им отново навлязло във всички висши училища на Византия. Древната философия станала фундаментален критерий за тълкуванието и интерпретацията на различните богословски проблеми.


Точно в този период се осъществява срещата на православното и схоластичното богословие. Знатните византийски латинофили, хуманистите Максим Плануд (1260-1310) и братята Димитриос (1325-1398) и Прохор (1330-1370) Кидонис станали главните двигатели на тази среща. Първият превел на гръцки трудовете на блажени Августин, а братята Кидонис – трудовете на Тома Аквински (1225-1274). По този начин във Византия навлиза Августиновото богословие, което в същността си се явява синтез на християнството и платонизма-неоплатонизма, а заедно с него навлиза и томисткото богословие, което се явява синтез на християнството и аристотелизма. Главният преводач на трудовете на Тома Аквински – Димитриос Кидонис, е образован държавен чиновник, който служи при императорите Йоан Кантакузин (1347-1354) и Йоан V Палеолог (1354-1386). Живеейки във време на активен богословски и политически диалог между православни и латини, Димитриос Кидонис достига до убеждението, че без знание на латински език ще му бъде невъзможно да се справи с големите държавни задължения, които са му били възложени. Така той започва да учи латински език при един монах от Ордена на доминиканците, които от ХІІІ в. се установяват в Константинопол и започват да пропагандират латинското учение посредством догматико-полемични съчинения, насочени срещу православните. Едно такова съчинение е Contra errores Graecorum, което доминиканците използват според обстановката, включително и като спомагателен текст за изучаване на латински език. По този начин Димитриос Кидонис влиза в досег с текстове на латинското богословие и в частност с трудовете на големия схоластик Тома Аквински. Възхищението му от Тома Аквински било толкова голямо, че той започва да го превежда на гръцки, като прави превод на по-голямата част от огромното му творчество и постепенно сам се обръща към римокатолицизма. Ето един списък на съчиненията на Тома Аквински, преведени от Димитриос Кидонис:

1) Summa contra Gentiles (Сума срещу езичниците) – съчинение с философско-апологетичен характер,
2) Summa theologiae (Сума на теологията) – богословско-систематическо съчинение,
3) от систематическия труд Quaestio dispytate превел главата Quaestio potentia (За силата) и главата Quaestio dе spiritualibus creaturis (За духовните творения),
4) De rationibus fidei contra Saracenos, Graecos et Armenos аd cantorem Antiochenum – полемически трактат против сарацините, гърците и арменците,
5) De articulis fidei et Ecclesiae sacramentis – трактат за тайнствата на Църквата,
6) Devotissima expositio super symbolorum Apostolorum – изложение на Апостолския Символ,
7) Sermo dе festo corporis Christi hobitus in consistorio pleno – Похвала за Тялото Господне.

Превод на съчиненията на Тома прави и родният брат на Димитриос Кидонис – Прохор. Така например той превежда De mundi aeternitate (За вечността на света).

С преводите на съчиненията на Тома Аквински византийският свят влиза в пряк досег със схоластичното богословие, което се формира през ХІ в. на Запад. Цялото това богословие е построено на обяснението и тълкованието на вярата посредством разума, в резултат на което вярата се съгласува със знанието, а Божественото откровение с философията. Схоластичното богословие се базира на философията на Аристотел, чиито съчинения били преведени и пренесени на Запад от арабите. Срещата на философията на Аристотел със западното средновековно богословие ражда схоластиката, което в действителност представлява аристотелизация на християнското богословие. Тази нова богословска система започнала да се преподава в манастирските училища на Запад и затова била наречена схоластична, тоест училищна. С разработките на Тома Аквински схоластиката достига върха на разцвета си и образува особена богословско-философска система, която получава наименованието томизъм. Сам Тома бил наречен princeps scholasticorum. Тома Аквински вярвал, че правилното разсъждение, тоест човешката логика, бидейки дар от Бога, се съгласува с „Божествената” и следователно не съществува никакво съществено противоречие между двете. По този начин ние можем да се доближим до Божественото Откровение и да го изтълкуваме посредством логиката, доколкото, както казва сам Тома, „с християнската вяра е съгласна аподиктическата (доказателствената) истина” и „познатото с вяра от Божественото Откровение не може да бъде противно на естественото знание”. Следователно вярващият човек може да се доближи до Бога, опирайки се на човешкия разум. На пагубните последствия от томистката система по отношение на божествените догмати красноречиво указва византийският богослов от ХІV в. Йосиф Вриений: „Виждам, че Тома много греши... Той говори, че Божията същност е видима и съединява идеите на Платон с Божествената природа, приемайки че в Бога същност, сила и енергия са едно и също. Освен това казва, че в Бога същност и лице са едно и също и учи, че Божествените лица имат четири свойства...” В 21 глава на първото си богословско съчинение той (Тома) казва: „Някои считат, че Бог е видим в сиянието на Светостта Му, което означава, че те не приемат Неговата същност за видима. Ние обаче вярваме, че достойните виждат Божията същност”. Също така в 26 глава от това съчинение Тома казва: „В Бога няма сила и енергия, а има само същност”... В 30 глава той отново повтаря: „В Бога същност и лице са едно и също...” Това са само няколко от акцентите на Вриений, с които той свидетелства против Тома Аквински.

Това новопоявило се латинско богословие, дошло във Византия с превода на томистките съчинения, намира позитивен отклик сред мнозина от византийските хуманисти, които са наречени филотомисти.
Те пишат няколко съчинения в защита на схоластиката. Филотомисти във Византия се явяват братята Димитриос и Прохор Кидонис, Мануил Калека, братята Андрей и Максим Хрисоверг, който става впоследствие кардинал с името Висарион. Същевременно се оформя и силно противодействие сред византийците към томизма, а представителите му са известни като антитомисти. Те започват да пишат многобройни антитомистки съчинения. Най-изявени антитомисти във Византия се явяват Нил Кавасила, Матей Панарет, Макарий Анкирски, Йосиф Вриений, Димитриос Хрисолар, Марк Евгеник и големият исихаст от втората половина на ХІV в. Калист Ангеликуд Мелнишки. Всички те се явяват представители на светоотеческото богословско течение, което е противоположно на хуманистичното. В мнозинството си антитомистите са монаси – исихасти, представители на главното богословско течение в тази епоха, исихазма. Техният идеал бил единение с Бога по пътя на добродетелността и аскезата. На достигането му те посвещавали целия си живот. Живеейки в епоха на богословско възраждане, те били възпитани и получили своето образование в този същия дух, в който и хуманистите. Но различието им с хуманистите се състояло в това, че те заимствали от различните философски системи само някои външни елементи, съхранявайки без повреда Божественото откровение. Срещата на латинското и православното богословие представлявало за тях удобна възможност да се запознаят с латинското вероучение и по този начин да отстояват своята вяра както в преговорите за обединението на Църквата, така и при всеки опит на латинското богословие да проникне в областта на православното вероучение. Вследствие на различията в тези течения, отнасящи се до техните отправни точки и цели, се стигнало до сериозен сблъсък.

Едно много важно антитомистко съчинение, което трябва задължително да споменем, е съчинението на преп. Калист Ангеликуд Мелнишки Против книгите на Тома Аквински, наречени „Против Елините”. В това свое съчинение преподобният опровергава глава по глава основното съчинение на Тома Аквински Summa contra Gentiles. Като следва структурата на съчинението, с което полемизира, преп. Калист включва в своя труд следното: Богословието и външната премъдрост, или За отношението на вярата и човешкия разум; простотата, същността и енергията на Бога; познаването на Бога или Боговидението; за отношението на Лицата на Пресветата Троица и за изхождането на Св. Дух. Интересно е да споменем наименованията на някои от разделите в това съчинение:

І Познанието на Бога съгласно Тома
1. Блаженство и крайната цел, към която човек се стреми
2. Блаженство и неподвижност на душата
3. Въздействие на същността Божия за познаването на Бога или За озарението.
4. Видението на Бога (Боговидението) само като есхатологично събитие

ІІ За Боговидението и озарението на нетварната светлина съгласно Калист Ангеликуд
1.За блаженството и неговата природа
2. Изяснение на блаженствата
3. За това, какво е богословие
4. Ум. Неговите отличителни свойства и преображения
5. За сърцето
6. Озарението и Божествената светлина
7. Отличителни свойства на Божествената светлина
8. Непристъпност на Божествената същност.

От заглавията в съчинението на преп. Калист става ясно, че светецът има съвършено различно богословско разбиране относно „болните” богословски въпроси, които споменахме и които са били обсъждани между православните и западните схоластици, както и между православните византийци и техните съотечественици, намиращи се под влияние на схоластичното богословие.

За да разберем причините за различията между схоластичното богословие и православието, трябва, подобно на преп. Калист и другите православни писатели, да се опрем на истинското вероучение на Църквата, касаещо колкото догматите, толкова и духовния живот, а едновременно с това е необходимо да познаваме и западния модел на мислене и въобще духовното състояние на Запада. За православните богослови и учениците на светите отци, които (ученици) и сами са имали богат духовен опит, истинска вяра и здрав духовен живот, винаги тясно свързани помежду си, най-гибелното отклонение от истинското вероучение на Църквата бил схоластичният способ за достигане на Божествените догмати, в което са се уверили византийците от преводите на западните схоластични съчинения на Тома Аквински и другите писатели от периода. Те установили, че нововъведенията на схоластиците се състоят не само в погрешното разбиране на определени догматически положения, но и въобще в начина, с който те подхождат към богословието на Църквата. За достоверността на твърдението голяма роля изиграват исихастките спорове, които възникват като реакция на православното богословие срещу западното схоластично мислене. В действителност исихастките спорове със схоластиците убедили византийците, че православната вяра и православният начин за богословстване са единствено истинните. Византийските антитомисти-антисхоластици, истинските продължители на тази исихастка традиция и в духовния живот, и в богословието, искат да покажат, че най-голямото различие между източното и западното богословие се състои в подхода към тайнството на богословието. Източните богослови мислят съгласно светоотеческия подход, докато западните използват схоластичния.
Осъзнаването на това различие в богословстването се явява първа крачка за разбирането на това какво преди всичко трябва да бъде направено, за да се достигне до пълно и истинско единство на вярата – изключително актуален въпрос за вярващите от онази епоха. Ето защо византийците, виждайки и разбирайки фалша на западния богословски дух, в който преобладават рационалистичните начала на Аристотел, осъзнават, че само с възвръщане към истинския апостолско-светоотечески образ на разсъждение за божествените неща може да бъде преодоляна схоластиката и че този образ се изразява преди всичко в придобиването на духовен опит чрез живота в Христа.
Разбира се, схоластиците почитали и ползвали учението на светите отци, но те го анализирали в рационалистичен дух, придавайки особено значение на знанието и разума. Този начин на богословстване смалява ролята на Св. Дух в живота и учението на Църквата и подменя частично ролята Му с тази на човешкия разум, който се опитва да подходи към догматите с човешки силогизми. Но Божествените догмати са ни предадени от Св. Дух чрез отците и това е истинската и автентична вяра на нашата Църква. Догматите – това е самата истина, а истината не се нуждае да бъде изпитвана, нито да бъде подлагана на изчистване. Ако човешкият разум се стреми да достигне до областите на свръхразумната истина, то това означава, че човекът се опитва да заеме мястото на Бога. Но в такъв случай ние ще трябва да вярваме по-скоро на хората, отколкото на Бога. С подобни тенденции западното богословие става твърде философско и рационалистично. То непрекъснато се опитва с помощта на философията да изтълкува това, което е над естеството. Но с помощта на философията човек не може да проникне в тайните на свръхразумната истина, както и не може да бъде посветен в тайнството на Троичния Бог, защото Бог е „свръх всичко съществуващо” и негов Творец. Ето защо Бог не може да бъде предмет и цел на философията, а само на богословието. Богословието, което превъзхожда човешките познавателни способности и може да достигне истинско знание за надестественото, ето това е православният метод на богословстване на светите отци на Църквата, който винаги се опира и основава на вярата и следователно убеждава и удостоверява много повече, отколкото човешките мисловни процедури и доказателства. Обръщането към Свещеното писание и позоваването на св. отци и Вселенските събори се явява гаранция за знанието и истината, защото само в тях се намира истинското знание, доколкото истинско знание е знанието в Св. Дух. Всички боговидци-писатели от тази епоха удостоверяват, че човешките силогизми помрачават ума, докато изреченията на светците просвещават душата. Силогизмите са изобретения на хора, често невярващи и лукави, докато казаното в Св. писание и от св. отци е плод на Св. Дух. Ето защо те не приемат всичко, което се струва на разумното човешко разбиране истински догмат на Църквата, и не позволяват богооткровеното богословие да се подчини на философията, която се опитва с естествени средства да доказва това, което е надестествено и свръхразумно. Последното се случва само тогава, когато ние губим вярата си в Божественото откровение и учението на светите отци и приемаме философията и схоластичната логика като необходими предпоставки за постигане на истинско знание. Но православните християни знаят, че християнската вяра „не е от човеците... но чрез Иисус Христос и Бог Отец...” (Гал. 1:1), както казва ап. Павел. Христос затова е открил истинската вяра, за да повярват хората, че Бог действително се е явил в плът и че единствената истинска тайна на благочестието е това, което ни е предадено чрез апостолите. Най-важната причина за богословската повреда на латините според Йосиф Вриений се състои в стремежа им на всяка цена да докажат „божествената” сила на човешките силогизми. Конкретно тук става въпрос за схоластичния подход към Божествените догмати, нещо, което византийците ясно съзнават. Разбира се, противниците на схоластиката не отхвърлят изцяло човешката логика и философия, но искат да покажат, че те имат второстепенно значение, когато става въпрос за богооткровени догматични истини. Те привеждат и примери от светите отци, които, говорейки за Бога, също са използвали силогизми и разумни доказателства. Но това са правили в критични моменти, когато истинската вяра е била застрашена от опасността да бъде изопачена от различните еретици, които с помощта на човешки силогизми и изводи са променяли и изкривявали вярата. За богословието на св. отци човешкият разум никога не е бил решаващ критерий и всяка една наложителна употреба на силогизми от тяхна страна ги е огорчавала. Ето защо те са ги употребявали само по време на догматични спорове и само за да отбият злословието и клеветите на еретиците. С тези светоотечески похвати византийските антисхоластици са опровергавали неприемливото учение на латините в този особено критичен за Църквата момент. Те счели също така за необходимо да се отговаря на латинските теории, които в голямата си част били чисто умствени заключения, и с помощта на силогизми, за да стане ясно, че този метод не е толкова чужд на православния дух, но и в същото време да покажат, че с него не може да се доказва истината. Истината се крие в светоотеческата мъдрост, тоест в Св. Дух, Който изказва догматическите истини чрез мъдростта на светите отци, и не може да бъде обхваната в човешки умствени заключения. Конкретно, когато е било необходимо да се покаже несъвместимостта на Filioque с догматическото предание на Църквата, както и множеството отклонения, които следват от Filioque, те без колебание използват силогизми, посрамвайки по този начин логиката с логика. Ето защо, обръщайки се към латините, те често казвали: „Ако искате, дайте днес, когато нищо сериозно не ни пречи да изпитаме „логически” нашите различия, за да видим къде ви води логиката”. Те също си служели с примери и образи, но не като доказателства, а за по-голяма яснота. От казаното дотук, се вижда ясно, че силогизмите, които са употребявани от св. отци, невинаги имат догматичен характер, но по-скоро се явяват една „икономия”, която способства за по-доброто разбиране на Божественото вероучение. Следователно грешката на латините се състои не в употребата на логиката, а в отказа им да признаят, че човешката логика е ограничена и има предел и че не може да достигне истинно знание, което се открива само от Св. Дух. Западните схоластици не могли да осъзнаят предела на човешката логика и истинското богословие, докато православните правилно разбирали, че човешкият ум е ограничен и има предел, поради което доброволно подчинявали себе си на личния, благодатен духовен опит на св. отци, които се явили и останали истински и автентични богослови, както доказва това „ангелският им образ на живот и чудодейни сили”. Този свят благодатен опит имали византийските антитомисти и антисхоластици и затова ясно проповядвали, че нашата православна вяра се съдържа не в сложността на речта, не в уловките на силогизмите, но в правилността на смисъла и в „ неизменните по природа” неща. Срещата на православното и схоластичното богословие във Византия се явила събитие с огромно значение, защото православието могло да се запознае с латинската схоластика и по този начин да види отличията между автентичната и изопачената истина, да преосъзнае себе си и отново да изложи верния, правилен православен метод на богословстване, като по този начин не само продължава диалога със западното богословие, но и става образец за този диалог за всички последващи епохи.

Публикувано в сп. "Християнство и култура", бр. 41
превод: Венцислав Каравълчев