Възникна грешка в тази притурка

Общо показвания

Listen to the music of Orthodoxy

четвъртък, 14 май 2009 г.

Смеем ли да се надяваме за спасението на всички?

Автор: Калистос Уеър
превод: Венцислав Каравълчев
публикувано в: Християнство и култура, бр. 5(28), 2008



„Бог не допуска злото, Той изправя злото”
Св. Исаак Сирийски

„Любовта не може да понесе това”
Св. Силуан Атонски



Има въпроси, на които с нашето ниво на познание не сме в състояние да отгово-
рим, но независимо от това колко невъзможни за отговор са те, ние сме длъжни да ги задаваме. Поглеждайки отвъд прага на смъртта, ние питаме: Как душата
може да съществува без тялото? Каква е природата на нашето безтелесно
съзнание между смъртта и окончателното възкресение? Какво точно е взаимо-
отношението между тялото ни сега и „духовното тяло” (1 Кор. 15:44), което
праведниците ще получат в идващия век? И накрая, но не на последно място, ние
питаме: Смеем ли да се надяваме за спасението на всички? Върху този после-
ден въпрос аз желая да фокусирам вниманието си. Възможен или не за отговор,
това е въпрос, който критично засяга нашето цялостно разбиране за Божието
отношение към света. Във финалния завършек на историята на спасението ще
има ли всеобхватно помирение? Ще намери ли накрая всяко сътворено същество
място в Тринитарния перихорезис (взаимопроникване), в движението на взаимна-
та любов, протичаща вечно между Отца, и Сина, и Светия Дух?
Грехът е неизбежност, но
всичко ще бъде наред
и всичко ще бъде добре.
Имаме ли право да се подпишем под тези думи на Юлиана от Норич (бенедектин-
ска монахиня, светица на Католическата църква, 1342 – 1416), както прави това
Т. С. Елиът в края на своите Четири квартета?
Нека поставим въпроса по-ясно, като се позовем на думите на един руски правос-
лавен монах от ХХ век и след това насочим вниманието си към първата глава на
Битие. Дилемата, пред която сме изправени, е добре синтезирана в разговора,
предаден от архимандрит Софроний (Сахаров), ученик на св. Силуан Атонски:
„Това беше много характерно за стареца Силуан – да се моли за починалите,
страдащи в ада от разделението си с Бога... Той не можеше да понесе мисълта,
че някой ще чезне във „външна тъмнина”. Спомням си един разговор между него
и един инок, който заявяваше с нескрито задоволство: „Бог ще накаже всички
атеисти. Те ще горят във вечен огън”.
Видимо натъжен, старецът Силуан му отговори: „Кажи ми, да предположим, че ти
отидеш в рая и оттам погледнеш долу и видиш някой да гори в огъня на ада – ще
бъдеш ли щастлив?”.
„Не може да им се помогне. Това е било тяхна собствена грешка”, отговори
монахът.
Старецът отвърна със скръбно изражение: „Любовта не може да понесе това.
Трябва да се молим за всички”.1
Точно тук пред нас се изправя основният проблем. Старецът Силуан се обръща
към Божественото милосърдие: „Любовта не може да понесе това”. Инокът под-
чертава значението на човешката отговорност: „Това е било тяхна собствена
грешка”. Изправени сме пред два принципа, които очевидно си противоречат:
първият – Бог е любов; и вторият – човешките същества са свободни.
Как да оценим безпристрастно всеки от тези принципи? Първият, че Бог е лю-
бов и тази Негова любов е благородна, неизчерпаема, безкрайно търпелива. Той
няма никога да престане да обича разумните създания, които Сам е сътворил;
Той ще продължи да се грижи за тях в Своята нежна милост, докато един ден
евентуално, вероятно след безброй векове, всички те свободно ще се обърнат
към Него. Но в този случай какво се случва с нашия втори принцип: човешките
същества са свободни. Ако триумфът на Божествената любов е неизбежен, как-
во е мястото на свободния избор? Как ние можем да бъдем истински свободни,
ако при Второто пришествие няма да има какво да избираме?
Нека погледнем на въпроса от малко по-различен ъгъл. На първата страница от
Библията е написано: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро”
(Бит. 1:31). В началото съгласно този библейски пасаж всичко е било в единство,
цялото творение е участвало напълно в добротата, истината и красотата на
Създателя. Трябва ли тогава да допуснем, че накрая няма да има вече единство,
но двойственост? Ще продължи ли тогава вечното противопоставяне между
доброто и злото, между ада и рая, между радостта и мъчението? Ако започ-
нахме с твърдението, че Бог е създал света напълно добър, но същевременно
утвърждаваме, че значителна част от Неговото разумно творение ще свърши в
непоносими мъки, отделено от Него завинаги, това със сигурност ще означава,
че Бог се е провалил с творението и е бил победен от силите на злото. Можем
ли да бъдем удовлетворени от това заключение? Или ще посмеем ли да погледнем,
макар и неуверено, зад тази двойственост към пълното възстановяване на
единството, когато „всичко ще бъде наред”?
Отхвърляйки възможността за всеобщо спасение, К. С. Луис заявява: „Не всич-
ки ще се спасят. Няма друго учение, което, ако беше по силите ми, с огромно
желание бих премахнал от християнството. Но то има пълната подкрепа на Пи-
санието и на думите на Нашия Господ; то винаги е било утвърждавано от хрис-
тиянския свят и има причина това да е така”.2 Прав ли е Луис? Действително
ли универсализмът противоречи на Писанието, на Преданието?
Против надеждата за всеобщо спасение
Аргументът на свободната воля. Защото хората са свободни, те имат свобо-
дата да отхвърлят Бога. Даровете на Бога са неотменими; Бог никога няма да
ни отнеме правото на свободен избор и така ние сме свободни в избора си да
кажем „Не” на Бога във вечността. Такова безкрайно отхвърляне на Бога всъщ-
ност е същността на ада. Тогава, щом свободната воля съществува, трябва
да съществува и възможността за ада, като място за вечни мъки. Премахнем
ли ада, ние отхвърляме правото на свободен избор. Никой не може в противоре-
чие със свободния си избор да бъде насилствено вкаран в рая. Както отбелязва
руският богослов Пол Евдокимов, Бог може да направи всичко, освен да накара
насила някой да Го обича, защото любовта е свобода и там, където няма сво-
бода на избора, няма любов.3 По този начин, докато позоваването на силата на
Божествената любов е най-силният аргумент в полза на всеобщото спасение,
то позоваването на свободната воля е най-силният аргумент против това спа-
сение. Забележително е, че привържениците и на двата тезиса в дебата, макар
и по различен начин, търсят подкрепа за своята правота във факта, че Бог е
любов.
Критичната точка, след която няма връщане назад. Може да се възрази, нима
доказателството на свободната воля не е предостатъчно? Ако Бог никога не
отнема от нас свободата на избора и ако намиращите се в ада запазват сво-
бодната си воля, не е ли винаги открит пътят за покаянието? На това противниците
на универсалното спасение обикновено отговарят, че има един момент,
след който е невъзможно връщането назад, след който покаянието е невъзмож-
но. Бог не лишава осъдените на адски мъки от тяхната свобода, но неправилна-
та употреба на дадената им свобода е вече толкова дълбоко вкоренена в тях,
че те не са способни на промяна и така остават завинаги свързани с принципа
на отхвърлянето на Бога. Бог не е престанал да ги обича, но те са направили
себе си неспособни да отвърнат на тази любов.
Може да бъде направен паралел между светците на небето и осъдените в ада.
Светците не са загубили своята свобода, но за тях е вече невъзможно да се
отдалечат от Бога и да съгрешат. Те имат свободата да избират, но винаги
избират доброто. По същия начин намиращите се в ада съхраняват свободата
на избора, защото те не престават да бъдат личности. Но техният избор е
злото и те повече не са способни да се изкачат в небесното царство. Дяво-
лът притежава свобода – но не свободата на покаянието. Следователно след
Страшния съд ще има „голямо разделение” и пропастта между небето и ада ще
стане завинаги непреодолима.
Аргументът на справедливостта. Това е в противовес на Божествената спра-
ведливост. Често се правят опити да се твърди, че грешниците трябва да се
радват на същата отплата като праведниците. Но ако престъпниците не по-
лучават заслужено според делата си, нравствената хармония във вселената ще
бъде нарушена. Аз намирам този аргумент далеч по-уязвим, отколкото предиш-
ните два аргумента. Както св. Исаак Сирийски правилно утвърждава, нашите
човешки представи за овъзмездяваща справедливост са съвършено неприложими
спрямо Бог.4 Бог е Бог не на отмъщението, но на всеопрощаващата любов; Него-
вата справедливост не е нищо друго освен Неговата любов. Когато Бог наказва,
целта Му не е да отмъсти, но да изцели.
Моралният и пастирският аргумент. Накрая, от страна на антиуниверсалисти-
те може често да бъде чут аргумента, че универсализмът лишава Христовото
послание от неговата неотложност и недооценява настойчивостта на преду-
преждението, което идва от целия Нов завет. Христос започва своята общест-
вена проповед с думата „Днес” (Лука 4:21). „Ето, сега е благоприятно време”,
казва апостол Павел, „ето, сега е спасителен ден” (2 Кор. 6:2). „Днес”, „сега”
– тези слова визират настоящия живот, който е нашата възможност и решение,
нашето кризисно време, времето (kairos), когато правим своя избор, който ще
определя нашето положение във вечността. Ако ние от своя страна допуснем
един неограничен брой бъдещи възможности след смъртта ни и ако наградата
на всички ще бъде еднаква независимо от делата ни в настоящия живот, то то-
гава какъв е смисълът на Христовото послание и защо е необходимостта от об-
ръщане и покаяние „тук и сега”? Ако триумфът на Божията любов е неизбежен и
в края на краищата пред нас не стои дилемата на избора между ад и рай, то не
се ли превръщат нашите дела тук, на земята, в напразни и безсмислени?
Ориген съзнава тази трудност. Учението за апокатастиса (всеобщото спасе-
ние и единение в Бога, включително и това на дявола) той съветва да бъде па-
зено в тайна, защото, ако започне да се проповядва открито на неукрепналите
във вярата, това ще доведе до тяхното безгрижие и безраличие.5 Няма съмне-
ние, че по тази причина пиетистът богослов Кристиан Готлиб Барт отбелязва:
„Ако някой не вярва в универсалното спасение (апокатастиса), е говедо, но ако
някой открито го проповядва, е магаре”.6 Св. Исаак Сирийски подхожда към този
проблем различно. Той подчертава, че има несъизмерима разлика за нас, ако от-
говорим на Божествената любов „тук и сега” или го направим след неизброим
период от време. Защото мъките на ада дори и да не бъдат вечни, са неопису-
еми: „Въпреки това (Геената) е мъчителна – даже и пределно ограничена: кой е
в състояние да я понесе?”.7
Ако най-силният аргумент в полза на всеобщото спасение е позоваването на
Божествената любов и ако най-силният аргумент на другата страна е позова-
ването на човешката свобода, то тогава пак се връщаме към въпроса, с който
започнахме: Как да приведем в съгласие тези два принципа: „Бог е любов” и „Чо-
вешките същества са свободни”? Засега не можем да направим нищо повече от
това да се държим здраво и за двата, признавайки същевременно, че пътят към
тяхното пълно хармонизиране е тайна отвъд нашата днешна компетентност.
Това, което апостол Павел казва за помирението на християнството и юдаизма,
е приложимо също към крайното помирение на цялото творение: „О, колко дълбо-
ко е богатството на премъдростта и знанието на Бога! Колко са непостижими
Неговите съдби, и неизследими пътищата му!” (Рим. 11:33).
Когато на гарата в Оксфорд ми се налага да чакам влака за Лондон, понякога
се разхождам по дългия северен край на перона, докато не стигна до надписа:
„Забранено е на пасажерите да преминават тази линия. Глоба 50 паунда”. В дис-
кусията за надеждата в бъдещето ние се нуждаем от подобно предупреждение:
„На богословите се забранява да преминават зад тази линия” – нека моите чи-
татели определят подходящата глоба. Несъмнено Оригеновата грешка е тази,
че се е опитал да каже твърде много. Това е грешка, на която аз по-скоро се
възхищавам, отколкото я ненавиждам, но при всички случаи това е грешка.
Нашата вяра в човешката свобода означава, че ние нямаме право категорично
да заявим, „Всички трябва да се спасят”. Но нашата вяра в Божията любов ни
кара да дръзнем да се надяваме, че всички ще се спасят.
Има ли някой там? Попита пътникът, чукайки на залятата от лунна светлина врата.
Адът съществува като вероятност точно защото съществува свободната
воля. Ето защо, уповавайки се на неизчерпаемото привличане на Божията любов,
ние си позволяваме да изразим нашата надежда – нищо повече от надежда, че на-
края, подобно на Пътника от стиха на Уолтър де Л’Мар, няма да намерим никого
зад онези порти. Затова нека оставим последната дума на св. Силуан Атонски:
„Любовта не може да понесе това... Ние трябва да се молим за всички”.


1 Archimandrite Sophrony (Sakharov), Saint Silouan the Athonite, 48; Архимандрит Софроний (Сахаров), Свети Силуан, с.48.
2 The Problem of pain 2 (London: Geoffrey Bles, 1940), 106.
3 L’Orthodoxie (Neuchatel/Paris: Delachaux et Niestle, 1959), 60.
4 Сравнете притчата за работниците на лозето (Мат. 20:1-16). Съгласно общоприетите човешки критерии Бог безусловно е несправедлив.
5 Against Celsus 6. 26; tr. Chadwick, 341. Ориген счита, че идеята за вечния ад може да бъде полезна в определени случаи, например като средство за сплашване, но то може да бъде използвано само по отношение на хора с ниско ниво на духовно развитие.
6 Цитат по книгата на Jaroslav Pelikan The Melody of Theology: A Philosophical Dictionary (Cambridge, MA:Harvard University Press, 1988), 5.
7 Homily 40. 7: tr. S.Brock, 176.

Превод: Венцислав Каравълчев

Със съкращения от главата
Dare we hope for the salvation of all? в книгата The Inner Kingdom.
Списание: Християнство и Култура, брой 5(28), 2008

http://www.hkultura.com/articles_2008_28.html

Няма коментари: