Възникна грешка в тази притурка

Общо показвания

Listen to the music of Orthodoxy

четвъртък, 21 май 2009 г.

За руското месианство, либералната репресия и „българския духовен модел”

.

Едно интервю на Димитър Спасов с д-р Николай Михайлов

сп. Христянство и култура, бр. 22, 2008


- Жак Маритен казва някъде, че християните са влияели на историята не защото са имали партия, а защото са имали съвест, с която светът е трябвало да се съобразява. Вашият коментар?


- Християнката съвест е подвижнически път, мъченичество. "Блажени гонените заради правда", казва Христос, което означава "горко ти, ако си приет". Християнинът няма тукашен град, той е неуместен, гонен. Задължително в нещо юродив. Адаптираният християнин е вътрешно противоречие, недоразумение в "стила". Немският църковен историк Харнак казва, че Христос е бил разпнат от доволните, от тези, които са се чувствали добре в този свят. Това, от което "любителите на Кръста" са лишени, не е радостта, а тъкмо доволството. Доволният е собственик на малко щастие, той е "средна класа", "консерватор". Не му е нужно изкупление, а дълголетие и финансова стабилност.
Антипод на християнина не е грешникът, а фарисeят. Християнинът е "разкъсано сърце", фарисеят притежава "чиста съвест" и спи непробудно. Грешниците са специалисти по християнството, казва Киркегор, те са "любимата плячка на Бога". Християнската съвест не е назидание, а парадокс. Чудо. Ако християните имат някакво влияние, то е по логиката на тяхната абсолютна светска незаинтересованост, по отказа им да спорят за "земната тор". Християнската съвест не разпъва, тя се разпъва. Христос разпростря ръцете Си на кръста, за да събере в с и ч к и (св. Силуан Атонски).
Пастирят от Ерм (II век) учи, че Сатаната е прав да ограничава достъпа на християните до световната икономическа система, доколкото тази територия е резервирана за неговите хора. "Ако не искате да спазвате моите закони, напуснете. Тази територия е под мое разпореждане". Ако християните са странници в този свят, това би трябвало да проличи по начина им на живот. Но не проличава. Рядко проличава.
Постмодерните християни са "топлопрохладни", апокалиптично равнодушни. Съществува риск да бъдат "избълвани" (Откр. 3:16).


- През последните години в Русия систематично се налага модел на отношения между Църква и Държава, будещ въпроси и тревога. Заедно с впечатляващата мисионерска, просветна и милосърдна дейност на Московската патриаршия наблюдаваме и как управляващият елит и част от висшата църковна йерархия енергично търсят нови „ценности”, конструират „уникални традиции на руската цивилизация”, създават нова „национално-църковна идеология”. Това неизбежна цена ли е за една политически влиятелна и финансово обезпечена църква или е особеност на руското развитие? Съществува ли в България подобна опасност - БПЦ да обслужва идеологически държавата или определена политическа партия?


- Още от времето на славянофилите руската идеология е описвана с три ключови думи: Православие, самодържавие, народност. Тази триада, в осъвременен вариант, е валидна и днес, в текущия дебат по формиране на руската доктрина. Съществува съгласие между основните участници в този дебат, че Русия не е либерална демокрация от западен тип. Мечтата на руската прозападна интелигенция за демократичен ред и гражданско състояние на обществото е оценена като утопична и вредна. Максимумът, постижим на руска почва, се нарича суверенна демокрация, т. е. демокрация под строго "руско условие". Този вариант на нелиберална демокрация делегира на управляващия елит - в конкретния случай на Путин - сроковете, етапите, формите и условията за въвеждане на демократичен политически ред. Тази поетапна демокрация на "органичното темпо и историческата приемственост" е напълно съвместима с автократично управление и в определен смисъл го предполага.
Идеолозите от доминиращото днес консервативно направление, добре приети от РПЦ, като Александър Дугин, Виталий Аверянов и др. мислят бъдещето на Русия само като евразийска империя с православна доминация и като геополитически конкурент на атлантическата цивилизация. За тези идеолози Русия е предапокалиптично православно царство - трето и последно, след Рим и Византия. Русия е "катехон" ("задържащата сила" според 2 Сол. 2:6 - б. ред.) - последен рубеж срещу апокалиптичното нашествие на Антихриста.
Западът е мистически залез, външна тъмнина. За Дугин атлантическата цивилизация е абсолютно зло. Тази политическа теория е изцяло конфесионална, тя мисли световните реалности в категориите на ортодоксия и ерес, на светлина и мрак и не може да бъде рационално коментирана. Става дума за радикален политически фидеизъм (от лат. фидес=вяра - б. ред.), за посвещение в апокалиптичното тайнство.
Това умонастроение е травматичен продукт, идейна компенсация за последния имперски провал в руската история. Оттук и стремежът към културна и политическа интеграция на православните народи под егидата на Москва. Русия е геополитически нервна и амбицирана за имперски реванш. Имперският инстинкт е неразривно свързан с латентното месианство на руския народ, с идеята за спасителната му мисия на "народ богоносец". Руският цезаропапистки синтез е архетипен и функционира независимо от формата на неговата идеологическа артикулация - православно-монархична или агресивно-безбожна. Сталинският комунизъм е сакрална система от иманентиски тип. Своеобразен политически хилозоизъм. Чевенгур.
В контекста на тази реставрация на "началата" се разгръща и коментираната етатизация на руското православие, която видимо разширява неговото обществено и политическо влияние, но отнема от неговата независимост и изповедническа сила. Формира се специфичен имперски православен стил, който набавя сакралност и естетизира путиновата квазимонархия. Това церемониално държавническо благочестие се практикува охотно и от номенклатурата на бившия съветски режим, от всички адоптирани от Путин "патриоти" на съветската епоха.
Стилистически сродно, декоративно-реторично "православие" нахлу и в България след 1989 г. Това "родно" православие е приветствано от политическият елит основно като масивен знак на националната ни идентичност и като белег на надпартийна историческа приемственост. То се изчерпва в очите на масовата публика с текущата си церемониална функция и с фолклорно-битовия ажиотаж, съпътстващ църковните празници и държавните мероприятия с общонационално значение. На Светия Синод е връчена престижната протоколна функция по церемониално обслужване на националния календар. Мокрят държавните глави със светена вода. Могат да простинат.
Колкото до нашия епископат, той няма идеологически грижи и не е зает с философско осмисляне на "българската съдба." Неговите интереси са по-прозаични, основно свързани с конюнктурната политическа адаптация, вписване в новия икономически ред и укрепване на съсловната неприкосновеност. Според мене проблемът на БПЦ не е толкова в колаборационизма на епископата - този дефект е съществен, но вторичен, колкото в неговия отчайващ провинциализъм и обидна културна недостатъчност. Персоналният състав на висшия клир на БПЦ е наследен от комунистическия режим с всички негативи, произтичащи от това печално историческо обстоятелство. Общоизвестно е, че рекрутирането на висшия клир се извършваше по критерии за политическа благонадеждност, слаба човешка надареност и родови връзки с номенклатурната йерархия на БКП и КДС.
Този епископат съществува с "вродени" и по тази причина непреодолими ограничения да осъществява предназначението си да ръководи националната ни духовна институция. Архиереите са декоративни лица с чудесна кариера и непреодолима културна дислексия. И да биха искали да бъдат други, пак не биха могли.

- Защо „казионното православие”, православието-идеологема винаги е анти? Особено силно анти-Запада, анти-базисните демократични ценности, анти-личните свободи. Как биват вдъхновявани значителен брой хора да застанат зад едно Православие без Евангелие и зад една Църква без Христос?


- Най-силни антизападни настроения ще срещнете не по коридорите на "казионното православие", а в Атон, в манастирите на православния Изток. "Казионното православие" в лицето на неговия управляващ елит е отлично интегрирано в системата на "европейските ценности", то цени престижа и обича да се наслаждава. Гласът на Православието се чува от монашеските килии и само по изключение от епископските катедри. Истината е, че между православния Изток и постмодерния Запад съществуват дълбоки различия, за да не казвам пропаст. Европейският либерализъм в неговата постмодерна редакция е ерес за православното съзнание. Западната чувствителност към човешките права има престиж на универсална културна норма, но в постмодерна Европа тази чувствителност е комбинирана с плашеща атрофия на чувството за Истина и с догматичен релативизъм, който напоследък придобива уродливи политкоректни форми. Този дух на толерантност заедно с официалната "небрежност" към унаследените морални очевидности упражнява деликатно деспотичен, а напоследък и открито репресивен контрол върху ценностните ориентации на европейския човек. Това, което наричат хомофобия, например е "грях" в очите на висшето брюкселско чиновничество, предполагащ покаяние, а при неубедителност на сълзите - и директен остракизъм. Случаят Бутилионе е образцов акт на либерална репресия, знак за безалтернативност на постмодерния ценностен ред. Става дума за агресивен морален релативизъм - в предел за нещо подобно на пълзяща антропологична мутация. Постмодерният либерал преживява свободата като "ценност", фундирана в нищото, като право на абсолютизиран каприз. Човешкото същество се превръща в артефакт на произволни културни "стратегии", а в обозрима перспектива и на биотехнологични вмешателства с непредвидими последствия за човешкия образ.
Класическият западен либерализъм има скрита евангелска инспирация; доктрината за човешките права има своето най-дълбоко основание в евангелската категория "ближен". Човекът е ценност като духовно същество с вечна съдба, като образ и подобие на Бога. Упадъкът на религиозното въображение и загубата на християнска памет означават залез на "класическа" Европа. Единствената реална "алтернатива" на късния европейски секуларизъм изглежда ислямската културна и демографска експанзия. Тази експанзия протича основно в стила на формално възприетия демократичен конформизъм на урбанизираните имигрантски маси, но така също и в ритъма на терористичния ексцес, предприеман от името на радикалния ислям. Европа е под заплаха от външна и вътрешна варваризация. За поколенията, изтерзани от комунистическия тоталитаризъм, европейския свят беше обетована земя, Ханаан. Сега е ред на въпросите и по всичко личи - на съпротивите.

- Битува мнението, че православното християнство съзнателно се дистанцира от историята, от света „тук и сега”, бяга от поемане на отговорност за един свят, изначално обречен. Доколко верни са подобни твърдения?


- Владимир Соловьов пише с известна горчивина, че в своя исторически път източното християнство е имало една единствена грижа: да не допусне "петно върху своята монашеска хламида"; да си спести въвлеченост в световните дела. (Късният Соловьов е обзет от апокалиптични предчувствия и променя възгледа си за историята като богочовешки процес. Историята не е прогрес, а деградация).
Историческият активизъм е специфика на Западното християнство. Православният етос е монашески; Православието е велика молитвена култура. Исихастката аскеза търси тишината, покайното безмълвие. Християнският Изток живее в литургичен ритъм, Западът - в историческото време. Усилията за рационализация на човешката история и за изграждане на цивилизция "по мярата на човека" са западен патент. Православието не таи пелагиански илюзии и не вярва във възможността за автономно разрешение на човешката драма. В един радикално екстериоризиран свят Православието изглежда интровертно, социално отчуждено, даже равнодушно. Но ще трябва да припомним, че светът "лежи в зло" не защото е пасивен, а защото е паднал. Светът съществува в условията на метафизическа катастрофа. Титаничната трудова активност от името на големите социални утопии не ощастливи човешкия род, а го тласна до ръба на окончателната катастрофа. Човекът е неспасяем технически. Прогресистката утопия е разгадана като секуларизиран вариант на старозаветното месианство и като просвещенска илюзия.

- Възможно ли е един християнин да се заеме професионално с политика, воден от „верова” мотивация? Вашето лично мнение?


- В идеалния случай човек става политик, защото политиката е негово призвание и защото не може да си я спести. Политическото занимание предполага посветеност на публичния интерес и съвкупност от качества, които мотивират професионално участие в политическия живот. Ако качествата са налице, мотивът за участие е силен, защото щастието е в практикуването на способности, както е казал още Аристотел. Ако политикът е християнин, което не се случва така често, колкото би ни се искало, то той със сигурност ще има известни неприятности със своята партия, защото ще живее, тъй да се каже, между друговерци, особено в български условия. Партиите изискват лоялност към корпоративната истина, за да не казвам към котерийния интерес. Начинът, по който партийният нарцисизъм изкривява очевидностите, за да поддържа политическата вяра на своите членове и за да надделява в политическата борба, е уморителен и в последна сметка - деградиращ. Никоя партия не може да мине без услугите на лъжата, преживявана като партиен дълг, като своеобразно априори на политическия занаят. Иска се храброст, за да се сблъскаш с тази очевидност. Съгласието да лъжеш "по съвест", защото си партиен член, би трябвало да сложи край на всяка претенция за специална духовна извисеност и фантазирани морални преимущества. Смълчаването на истина или провъзгласяването на лъжа е делнично състояние на партийния човек, нещо като сутрешен и вечерен тоалет. "Интелектуалец" в българската политика е вътрешно противоречие, най-обикновена куха претенция. Няма нищо по-нелепо от подобна поза, извън значението й на доказателство за глупост, което пък се подразбира. Самозащитното твърдение, че истината по съвест априорно съвпада с истината по партийна принадлежност, "щом си избрал тази партия, а не друга", е същата тази лъжа под формата на лицемерие. Няма вербален изход от партийния капан. От живота няма да излезеш жив, ни от партията - читав. Под формата на извод казвам, че хладнокръвното лъжене прави от партиите това, което са в публичното възприятие - котерийни съобщества от полухора, марионетки от театъра на политическата досада. "Депутати".
Гласоподавателите търсят "алтернатива на статуквото", основно за да отместят "лъжата" и за да погребат "боклуците" - техният електорален избор е свързан с инстинктивна угриженост за публичната екология. Задръстването на българския пейзаж с неимоверно количество политическа лъжа и с "вечното възвръщане" на едни и същи политически физиономии движи страната към хронична апатия и в последна сметка - към демографска катастрофа. Да им живееш, казват, е мъченичество; по-добре да се преместим географски или да слезем под земята на спокойствие.
Истината е, че в България няма партия с ясна и обвързваща ценностна ориентация. Партийните елити не вярват в нищо друго освен в смисъла на собственото си преизбиране. Нито лявото, нито дясното са това, което твърдят, че представляват. Така наречените леви се препоръчват като надарени с чувство за социална справедливост и склонност към масови възсторзи (Бузлуджа), а десните дишат гнева на неосъществената антикомунистическа лустрация и на демонстративното отвращение към чалгата. Тези възпалени афективни ядра и родово-биографични обвързаности не са партии в пълноценния смисъл на думата, а по-скоро отбори на националното пререкание в стадий на амортизация и биологично износване. Строго погледнато, българските партии са уедрени лъжи със статут на социален символ. Монументални измами на държавна издръжка.
Аз не вярвам, че "човек с всичкия си" може да се реши да стане български партиец по силата на християнски дълг. Това може да стане само по силата на глупост, рентни съображения или "сакатлък".

- Разделителната линия между леви и десни в западните общества до голяма степен се определя от отговорите, които политиците дават на въпросите за евтаназията, абортите, клонирането, хомосексуалните бракове, интеграция на малцинствените групи и други подобни. Адекватно ли е в българското политическо пространство да се водят подобни ценностни дебати, имащи пряко отношение към християнския възглед за света и личността? Има ли достатъчно отворени уши за подобни разговори?


- На фона на ценностната дезориентация на българските партии подобен дебат е много рискован, доколкото предполага отговорност и хуманитарна култура. Ето анекдот от парламентарната действителност: дясната партия СДС внесе в миналия парламент законопроект за легализация на евтаназията, което, както знаем, не е правено никъде и от никоя дясна партия в цивилизования свят. Като си мисля, как е могло да се случи всичко това, си отговарям, че вероятно са паднали жерта на поточно колективно разсъждение, според което "милостивото убийство" е убийство, но все пак милостиво, сиреч християнско и доброволно, сиреч демократично, което пък в комбинация сумира възглед за евтаназията като безупречно християндемократическо действие. Прозрението, че евтаназията е "християндемократически" акт в чист вид, е довело дясната сила до групов интелектуален триумф и съзнание за решително морално преимущество над ретроградната левица. Евтаназията е "чаровна", напредничава тема.
Тази нелепа парламентарна инициатива илюстрира степента на "дясната" ценностна незрялост и невежеството на иначе претенциозния десен авангард. Политическата компетентност на българската десница изглежда изчерпана с прословутата "приватизация"; отвъд раздържавяването не знаят какво да правят нито с електората, нито със себе си.
Либералното законодателство ще нахлуе в България по подражателна линия и лобистки натиск на екстравагантните малцинства и ще подведе законодателите с реторика за толерантност и прогрес. Накрая ще омъжат мъжете и ще оженят жените. С Менделсон и възглас "горчиво". До пет години ще ги видите по "Витошка" да се разхождат семейно - в легализиран вид и с щастлива брачна аура. Това ще бъде нов законодателен триумф на "десницата".

- Как ще коментирате следния факт: дългогодишен доносник от Държавна сигурност стои начело на комисията за проучване и канонизиране на българските новомъченици, пострадали от действията на неговия принципал – МВР?


- Няма да се изненадам, ако заедно с жертвите канонизират и техните екзекутори, за да ги впишат в диптих на националното помирение. Това би било принос към "българския духовен модел" и ще се изтълкува благоприятно от Божидар Димитров.

- От лични разговори с мои познати православни християни оставам с впечатлението, че огромна част от тях възприемат либералната демокрация (и западните общества) предимно като източник на съблазни, изкушения и заплаха за вярващите, препятствие по пътя към спасението, въпреки че благодарение на същата тази либерална демокрация могат свободно да практикуват своята вяра. Има ли някакво разумно обяснение за подобна ситуация?


- Това, което със сигурност знам, е, че човешкото маловерие предпочита идеологически хомогенна среда и тъгува за уют на всеобщо мирогледно съгласие. В среда на разноезичие и плурализъм на верите нараства духовната несигурност. Плаши не толкова натискът на откровеното зло, колкото подозрението, че "другият" говори истина. Истината на "друговереца" плаши. Оттук и склонността към охранителна враждебност и "здравословна" социална дистанция. Мисля си, че враждата към икуменическия диалог се дължи частично на страха от дестабилизация на веровото равновесие. Любовта към истината е откритост за безусловно общуване и храброст за раздяла със социални табута и инфантилни привързаности. Откритието, че Истината не е настанена изцяло и безусловно в твоята духовна провинция, е неприятно и разочароващо откритие. "Децата по ум" бягат панически от тази "лишаваща" истина в секти и нарцистични укрития. Има ги повсеместно - в религията, политиката, семействата. Всеки сектант ще се съгласи по неизбежност, че "Духът диша, където иска", но веднага ще добави, че тъкмо по тази причина Духът диша "само и единствено" между стените на собствената му секта. Тече приватизационен процес и в религиозната сфера.
Вярата не е дадена никому по наследство, като принцип на мирогледната сигурност и гаранция за житейска устойчивост. Вярата е изпитание на свободата и дар на благодатта. Религиозната зрялост предполага кураж да се живее в режим на частично знание и даже на откровено незнание. С други думи - със здравословно съмнение. Размяната на истина за сигурност е хедонистична стратегия, воля за душевен комфорт. По този път вярата, която е по дефиниция пределно безкористен акт, деградира до стратегия на самолечение от дълбинна несигурност и малоценностни чувства. Религиозният комфорт получава статут на висша духовна ценност, на небесна истина за частна употреба, отстоявана фанатично и безсъвестно. Бог се превръща в качество на Аз-а, от което конкуренцията е лишена.

- Желанието за почтена и принципна политика може ли да се съчетае с факта, че политиката трябва да бъде и ефективна, да постига измерими краткосрочни и дългосрочни резултати?


- Макиавелизъмът се проваля задължително в краткосрочна перспектива. Такава е поуката от българския преход. Властта трябва да се упражнява с въображение за по-дълбоките човешки очаквания и с известна безкористност. С арогантност и лукавство - максимум един мандат. И после следва това, което наблюдаваме: разпад.
В политиката побеждава този, който има морално преимущество. В светлината на всичко, което знаем за природата на политическия занаят, това е парадокс, но той е верен. Казват, че в политиката няма истина и морал, а игра на истина и морал. Политическата ефикасност е "отвъд доброто и злото", тя се разгръща в зона, свободна от морални предразсъдъци. Такова е макиавелисткото прозрение. То обаче може да бъде обърнато срещу неговите ентусиазирани цинични привърженици за целта на тяхното разобличение: Ако няма истина и морал, а игра на истина и морал, защо играете тази игра така некадърно? Защо не ви вярват? Играете на празна зала, в разговор с ехото на собствените ви гласове.
Българската десница, към която за добро или лошо сам се числя, има 2% обществено доверие и 98% обществено отвращение. Подозирам, че всичко това има нещо общо със спомената некадърност да се играе тази много сериозна игра на "истина и морал". Играта, чийто залог е човешкото доверие.

.

Няма коментари: