публикувано в:
http://www.dveri.bg/content/view/6735/
Апостолският събор, който става образеца, по-който се свикват и провеждат всички следващи събори на Църквата - поместни и вселенски, ни е оставил красноречив пример за това, кои участват в него. В книга Деяния на св. апостоли, глава 15, на няколко места е посочено участието на „църквата”, под което наименование тук трябва да разбираме миряните, тъй като участието на апостолите и презвитерите е посочено отделно, за да може това им участие да бъде ясно засвидетелствано: „Те прочее, изпроводени от църквата...”(Деян 15:3),” А като пристигнаха в Иерусалим, бидоха приети от църквата, от апостолите и презвитерите...”(Деян.15:4). Но може би най-силното свидетелство за това, че миряните наравно с апостолите и презвитерите са участвали в решенията на Църквата са думите: „Тогава апостолите и презвитерите с цялата църква намериха за добре да изберат изпомежду си...” (Деян 15:22). Както се вижда от „Деяния апостолски”, миряните, които са обозначени в текста като „църквата” или ”братята”, са не просто слушатели, но активни участници в разискванията на проблемите, станали повод за събора. Това е автентичният пример, истинският образец за участието на всички части на тялото, цялата Църква - „апостоли, презвитери и братя”.
Впечатляващо е, че апостолите чак след края на дебата изказват своето авторитетно мнение, което се явява и решаващо за решението на проблема. А емблематичната фраза: „Защото бе угодно на Светия Дух и на нас...”(Деян. 15:28), където „нас” указва на съборността на Църквата, става сакраментална формула на вселенските събори.
В друг раннохристиянски писмен паметник – "Дидахи" или "Учението на 12 апостоли", където се описват църковните дела от ІІ век, се посочва активното участие на всички вярващи в решаването и преодоляването на проблемите, с които се сблъсква възрастващата Църква. От посланията на св. Климент Римски (І послание към Коринтяните) и св. Игнатий Богоносец (послание към Филаделфийците) става ясно участието на миряните при избора на техните клирици. Йоан Зонара (Επιτομή ιστοριών) свидетелства, че в древната Църква и изборът, и хиротонията на епископите са се обозначавали с думата „хиротония”, а причината е, че изборът на епископ се е извършвал от миряните в областта, където е било необходимо поставянето на нов епископ и те са гласували за предложените кандидати с вдигане на ръце. И понеже епископът е свързан с тези, които го избират, каноните забраняват преместването му от една катедра на друга. По този повод о. Йоан Майендорф казва: „В древната Църква християнската община е била жив съборен организъм и епископът, управлявайки я, бил действително "неин човек" и затова получаваната от него благодат да учителства и управлява е можела изцяло да съответства на първосвещеническото му служение, можела е безпрепятствено да бъде проявявана и безпрепятствено е била подлагана на "обсъждането от народа”. Прекрасно потвърждение за тази взаимообвързаност са и примерите, че миряните участват в осъждането и низвержението на недостойни клирици, за което свидетелстват св. Климент Римски (І послание към Коринтяните) и св. Поликарп Смирненски (послание към Филипийците). Въобще, всичко случващо се в Църквата, е било дело на цялата Църква, тоест под председателството на епископа заедно с клириците и миряните. Евсевий Кесарийски в своята „Църковна история” (V,16) описва събора против монтанистката ерес, в която миряните активно участват. Евсевий (VІІ,24) привежда свидетелството на св. Дионисий Александрийски по повод ереста на хилиазма и участието на миряните в оборването и съборното им осъждане. Прекрасно свидетелство за това, как трябва да се решават проблемите в Църквата е това на големия пастир от Картаген, св.Киприан (27-о писмо), който казва: „От самото начало на моето епископство, положих правилото нищо да не става по моето лично усмотрение без съвещаване с клира и без съгласието на миряните”. Тези си думи той потвърждава на дело по време на съборите, които той свиква. Действията на св. Киприан Картагенски били напълно одобрени от църквата в Рим, факт засвидетелстван в едно от писмата, които той получава от римския клир. По време на събора в Рим през 251 г., свикан от еп. Корнилий във връзка с приема на отпадналите обратно в Църквата, по думите на самия еп. Корнилий „с огромното болшинство на народното мнение” отпадналите били обратно приети.
Вселенските събори също заседават с участието на обикновените вярващи. Евсевий Кесарийски (Vita Conastantini III, VIII), който е и участник на І Вселенски събор по този повод пише, че там, на събора се намирали голям брои епископи – над 250, а съпровождащите ги презвитери, дякони, четци и множеството друг народ било невъзможно да се изчисли. За големия брой миряни на този събор свидетелстват също църковните историци Сократ (Hist. eccl. I, VIII), Созомен (Hist. eccl. І, ХVІІ) и др. На базата на арабските актове на събора (Hefele, Histoire des conciles I, 258) се предполага, че числото на присъстващите е било над 2000 души.
За ІІ Вселенски събор свидетелствата за присъствието на миряните са оскъдни. Църковните историци Сократ и Созомен се задоволяват да дадат само броя на епископите – 150 души. Св. Йоан Златоуст обаче в своето „Похвално слово за Мелетий Антиохийски”, който както знаем умира по време на събора, ни съобщава, че за този събор епископите били извикани с императорски грамоти и тогава „голямо количество народ се стекъл там от различни места”. Тези думи ни дават основание да считаме, че на събора освен епископите са присъствали и много клирици, както и миряни.
За ІІІ Вселенски събор имаме свидетелството за главния негов участник св. Кирил Александрийски, който се явил на събора с голям брои „клирици, египетски моряци и миряни”. Опонентътна св. Кирил – Несторий, според свидетелството на Сократ (Hist. eccl. VІІ, ХХХІV), „дошъл на събора с голяма народна сила (συν πολλη δυναμει οχλων)”.
На Разбойническия събор в Ефес Диоскор Александрийски се явил с „голямо множество монаси... с огромна тълпа и всякакво множество друг народ”.
На ІV Вселенски събор освен 630 епископи, са присъствали голям брой светски лица от сената, висши държавни чиновници, а заседанията били посетени веднъж и от император Маркиан и съпругата му Пулхерия. Присъствието на клир и миряни е засвидетелствано и на V Вселенски събор ((Деяния Вселенских соборов, т.4, с.16) Подобно било положението и на VІ Вселенски събор (Деяния Вселенских соборов, т.4, с.240 и сл.), който е бил председателстван лично от император Константин Погонат, а на него освен близо 200 епископа са присъствали 12 държавни чиновници, множество монаси и др. На VІІ Вселенски събор (Деяния Вселенских соборов, т.7, с.63 и сл.) освен 350 епископи са присъствали голям брой клирици, монаси, сенатори и миряни.
Този списък може да бъде продължен, но нашата цел е не да изчерпим всички налични свидетелства за участието на миряните в обсъждането на важните църковни решения, а да покажем, че традиционното православно разбиране за Църквата не само изисква, но и налага участието на „членовете на Тялото”, в разискванията и решенията, касаещи това „Тяло”. Фактът, че под решенията на съборите стоят подписите на епископата, се обяснява с това, че епископът, от една страна, има решаващ глас, тъй като негова е отговорността за църковния кораб, а от друга, той се явява изразител на вярата на своя клир и пасоми – с които е в единодушие. За това има и исторически причини - когато Църквата във Византия навлиза в своята "Константинова епоха", езическият дух силно навлиза в Църквата, същевременно с това църковният живот се бюрократизира. Случва се именно това "отпадане от царственото свещенство" на миряните, и по думите на А.В. Карташев постепенно настъпва йерархизация на съборите, в които правото на глас на миряните, а също и на низшия клир постепенно намалява. Представителството на цялото "братство на Църквата" се заменя с представителство на императорските чиновници. Важно е да се отбележи, че никой не отнема това право на глас на миряните, то се случва естествено - с намаляването на качеството на живота в църковната общност, представителният дял на епископата все повече нараства. Въпреки това, Карташев указва на динамичния модел на работа на Вселенските събори, в които виждаме според нуждите и особеностите на епохата да се променя съставът на гласуващите. През 4 век монашеството става все по-голяма и жива сила в Църквата - по същността си то не е част от клира, а от миряните. И виждаме еволюцията в състава на съборите. "Монаси окръжават Третия вселенски събор. На събора в Ефес през 449 г. те са включени вече като членове. Но поради разколебаната им репутация при това участие, те не са допуснати на следващите Четвърти и Пети вселенски събори. На Шестия Вселенски имаме вече шест гласуващи монаси. На Седмия обаче ги виждаме мнозинство - 131, със специално разяснение на правото им за решаващ глас. И това е така, защото те са героите на иконите, те триумфират с победа над ереста" (Антон Карташев, Вселенские соборы и соборность).
Времето, в което живеем, е различно от всяка друга предходна епоха. Църковната ни действителност се сблъсква с проблеми, за решаването на които може да търсим помощ и ориентир в църковната история, но готови решения и модели не бива да се копират. Считам, че днес е по-важно от когато и да е било в миналото, миряните да осъзнаем своето високо призвание като членове на Църквата и големите задължения и отговорности, които то поставя пред нас. Трябва ясно да подчертаем, че крайното решение в Православната ни църква винаги ще бъде на епископата, това е тяхно право, тяхно задължение и тяхна голяма отговорност продиктувана от спецификата на дара на Св. Дух, който всеки един от тях е получил при избора и ръкоположението си. Но също така дълг, право и задължение, извиращи от същността на Църквата, от нейните вътрешни и вечни закони е, че в дебата, в дискусията по решенията, касаещи цялата Църква, трябва да има пълноценно участие на всички за постигането на аргументирано съгласие в духа на Св. Писание и Предание, в дух на братска любов, взаимна грижа и внимание. Тези вътрешни църковни закони, които по думите на о. Йоан Майендорф, са до голяма степен забравени и понякога подменяни с други, а това „превръща Православието в „протестантизъм от източен обряд” или в „католичество без папа”. Разсъждавайки за решенията на поместния събор на Руската църква през 1917-1918 г., отец Йоан Майедорф казва за участието на миряните в управлението на Църквата следното: „Участието на миряните в поместните събори е ерес, ако предполага от наша страна отрицание на благодатните дарове на първосвещенството, учителството и управлението, дадени на предстоятелите на църквите. Но то е здрава реакция на църковното съзнание, ако е израз на царственото свещенство на всички християни и тяхната обща отговорност за истината, а също и когато е предизвикане от временната невъзможност да се изрази по друг начин служението на миряните в Църквата, или по-лошо – при неспособност на предстоятелите да управляват и проповядват”.
Искам да завърша с думите отец Николай Афанасиев от книгата му „Церковь Духа Святаго”: „Нашият църковен живот навлезе в задънена улица...Църквата се разглежда като организация, подчинена на човешките закони и като организация предава себе си в служба на човешки задачи. Човешката воля господства в нея самата и човешката воля отвън се стреми да превърне Църквата Божия в средство за постигането на своите цели. Може би никога по подобен начин, самите вярващи не са отдавали на такова поругание „невестата Христова”.
Използвана литература:
Афанасьев, Н. Две идеи вселенской Церкви. Путь,45, 1934, сс. 16-29.Афанасиев, Н. Церковь Духа Святаго. Рига, 1994, сс.9-21;Деяния Вселенских Соборов, т.1-7, Казан, 1859-73;Болотов, В. Лекции по истории древней Церкви.т. 1-4, С, 1907-1917;Евдокимов, П. Этапы духовной жизни: От отцов-пустынников до наших дней. Москва, 2003; Евдокимов. П. Православие. Москва, 2002.
Иоан, еп. Аксайски, История вселенских соборов, СПб., 1906;
Карташев, А. Вселенские соборы, Париж, 1963 г;
Кочетков, Г. Книга о. Николая Афанасьева "Служение мирян в церкви" и современность. РХД, 176, 1997, сс. 82-118;
Лебедев, А. П., Духовенство древней вселенской церкви, Москва, 1905.
Мейендорф, И. Иерархия и народ в православной церкви,РСХД, 1955, 39,сс.36-41; Dragas, G. Orthodox Ecclesiology in outline, Greek Orthodox Theological Review, 26-3, 1981;K. J. Hefele, Histoire des conciles d'apres les documents originaux, trans. and continued by H. Leclerq, 11 vols., Paris, 1907-1952;
Γιέφτιτς, A. Ὁ Μηδενισμὸς τοῦ Ἀνθρώπο - In: Χριστός, ἀρχὴ καὶ τέλος, Ἀθήνα 1983, σελ. 40-44;Νικολόπουλος, Ἱ., Περί των ρασοφόρων μοναχών, 26.05.2008 - http://www.myriobiblos.gr/texts/greek/nicolopoulos_rasoforoi.html
Църковните историци и св. Отци са цитирани по електронното издание:
The Early Church Fathers Series in WinHelp Format A 37-volume electronic collection of writings from the first 800 years of the Church.Programmed in WinHelp by: Maged Nabih Kamel;и по онлайн изданието на Patrologia Graeca:
http://patrologia.ct.aegean.gr/pkleidaminge.htm
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар