Възникна грешка в тази притурка

Общо показвания

Listen to the music of Orthodoxy

понеделник, 8 юни 2009 г.

Огнената река


Автор: Александрос Каломирос
превод: Венцислав Каравълчев
публикувано в: Християнство и култура, бр.36


Няма никакво съмнение, че живеем в епохата на отстъпление от Бога, предсказана за последните дни в Апокалипсиса. Практически мнозинството от хората са безбожници, въпреки че мнозина теоретично все още вярват. Топлохладността и духът на този свят властват навсякъде. Коя е причината за това състояние? Охладняването на любовта. Любовта към Бога вече не гори в сърцата на хората и като последица умира и любовта между човеците. А каква е причината за угасването на човешката любов към Бога? Отговорът несъмнено е грехът. Грехът – този тъмен облак, който не дава на Божията светлина да докосне очите ни. Но, нали грехът съществува отдавна? Затова проблемът е в нещо друго: как хората достигнаха дотам, че не просто започнаха да игнорират Бога, но фактически да Го ненавиждат. Днес отношението на човека към Бога е не просто плод на невежество или безразличие. Ако вие вникнете по-дълбоко в хората, ще забележите, че тяхното невежество и безразличие е заразено и с дълбока ненавист.
Само че никой не може да ненавижда нещо, което не съществува. Подозирам, че днес хората вярват в Бога повече от когато и да е било в цялата история на човечеството. Хората знаят Свещеното Писание, учението на Църквата и Божието домостроителство, даже по-добре от всякога. Те се намират в пълно съзнание на това, че Бог съществува. Техният атеизъм не е истинско неверие. Отношението им към Господа е сродно с отвращението към някого, когото познаваме много добре и при това го ненавиждаме с цялото си сърце: „и бесовете вярват и треперят” (Як. 2:19). Човечеството ненавижда Бога и затова Го игнорира, давайки си вид, че никога не Го е виждало и знаело - това е своеобразна симулация на безбожие. В действителност хората просто възприемат Бога като враг в собствения смисъл на думата. Отрицанието на Бога, това е мъст, атеизмът – реванш.
Но защо хората ненавиждат Бога? Ненавиждат Го не само защото делата им са тъмни, докато Бог е светлина (виж. Йоан 3:20), но и защото Го възприемат като заплаха, като неизбежна и безкрайна опасност, като противник, като прокурор и вечно преследващ. За тях Бог вече не е Всемогъщият Лекар, Който се въплъти, за да ни спаси от болест и смърт, а по-скоро жесток съдия и отмъстителен инквизитор.
Дяволът заставя хората да мислят, че Бог не ни обича, но обича само Себе Си, че е готов да се помири с нас само тогава, когато ние се държим така, както Той е заповядал, че Той ни ненавижда и е до такава степен оскърбен от това, че не Му се подчиняваме, че сме длъжни да заплатим това с вечни мъки, които са били създадени от Него точно с тази цел. Кой може да обича мъчителя? Даже и тези, които се опитват да се спасят от гнева Божи, едва ли могат действително да Го обикнат. Тяхната мнима любов е принудена: те се надяват да избегнат отмъщението и да достигнат вечното блаженство само благодарение на това, че са се постарали да омилостивят този страшен и неимоверно опасен Създател.
Успявате ли да разпознаете дяволската клевета към нашия Вселюбящ и Всемилостив, абсолютно благ Бог? Не случайно дявол в превод от гръцки означава „клеветник”.
ІІ
Но с помощта на какво дяволът е успял да оклевети Бога? Какво средство е използвал, за да убеди човечеството, да разврати човешката мисъл?
Той е използвал „богословието”. Отначало е внесъл в богословието незначително отклонение, което е било прието от богословите. Благодарение на усилията му това отклонение ставало все по-сериозно и накрая то стигнало до такава степен, че християнството било невъзможно да бъде познато. Става въпрос за това, което наричаме „западно богословие”.
Налагало ли ви се е някога да се замислите над това, коя е отличителната черта на западното богословие? Неговата отличителна черта е признанието, че Бог е истинската причина за всяко зло.
Какво е злото? Нима не е отчуждение от Бога, Който е Живот? Нима, това не е смърт?[1]
Какво учи западното богословие за смъртта? Всички католици и много от протестантите възприемат смъртта като наказание от Бога. Бог вменил като вина греха на Адам на всички хора и ги наказал със смърт, тоест отделяйки ги от Себе си и лишавайки ги от Своята благодат, даваща жизнена енергия, Той ги унищожава – първо духовно, посредством някакъв духовен глад, а след това и физически. Августин интерпретира откъса от книга Битие – „но от дървото за познаване доброто и злото, да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш”, като – „ако вкусите от това дърво, Аз ще ви убия”. Някои протестанти възприемат смъртта не като наказание, но като нещо естествено (нали Бог е създател на всичко). Така и в двата случая Бог за тях е истинската причина за смъртта.
Това е справедливо не само по отношение на смъртта на тялото. В същата степан то се прилага и към смъртта на душата. Нима западните богослови не възприемат ада, като вечна духовна смърт, като наказание от Бога? И нима не възприемат дявола като слуга на Бога, осъществяващ наказанието на хората в ада?
„Богът” на Запада е оскърбен и разгневен Владика, преизпълнен с негодувание заради непослушанието на хората, жадуващ в Своята разрушителна страст да подхвърли за греховете на вечни мъки цялото човечество, ако не получи безкрайно удовлетворение на Своето оскърбено величие.
Какъв е западният догмат за спасението? Нима Бог Отец не убива Своя Син, за да принесе удовлетворение за своята гордост, която западните богослови наричат с евфемизма „справедливост”? И нима не благодарение именно на това безкрайно удовлетворение Той не снизхожда, за да приеме спасението на някои от нас? Какво е спасението за западното богословие? Нима това не е избягване на гнева Божи?
Разбирате ли сега, че западното богословие учи, че реалната опасност, че истинският ни враг, това е нашият Създател и Бог? И че спасението за западните богослови – това е спасение от „ръцете” на Бога!
Как може такъв Бог да бъде обичан? Как може да се вярва на Този, Когото ненавиждаме? Вярата в своята дълбока същност е продукт на любовта, затова правилно е да желаеш, щото този, който те заплашва, въобще да не съществува, още повече, когато тази заплаха се отнася до вечността. Даже и да се появи възможност да бъде избегнат гнева на този всемогъщ, но зъл Съдия (чрез смъртта на Сина Му), за нас би било много по-добре, ако този Съдия не съществуваше. Това е било неизбежното логическо заключение в ума и сърцата на западните народи, защото с такъв жесток Бог е отвратителен даже вечният рай.
По този начин се е родил атеизмът и именно Западът е мястото на неговото раждане. Атеизмът е бил неизвестен на източното християнство докато западното богословие не проникнало и в него.[2] Атеизмът е пряко следствие на западното богословие. Атеизъм – отрицание и отречение от злия Бог[3]. Хората станали атеисти, за да могат, закривайки очите си, подобно на щрауса заравяйки главите си, да се спасят от Него. Атеизмът, това е отрицание от католическия и протестантския Бог. Атеизмът не е нашият истински враг. Нашият истински враг, това е фалшифицираното и извратено „християнство”.
ІІІ
Западните богослови нерядко говорят за „благия Бог”, например във Франция епитетът „добър” почти винаги се употребява по отношение на Бога. Същевременно Западна Европа и Америка никога не са били убедени, че такъв благ Бог действително съществува. Напротив, те наричат Бога благ по същия начин, по който древните гърци наричали благословение например бича и проклятието на едрата шарка, за да я прокълнат и се избавят от нея. В този смисъл Черно море е било наречено от гърците „гостоприемно”, въпреки че в действителност то е много своенравно и често доста негостоприемно.
В дълбините на душата си Западът възприема Бог като зъл Съдия, Който никога не забравя, дори най-малкото оскърбление, причинено Му от хората, нарушаващи Неговите закони. Това юридическо разбиране за Бога, което е съвършено извратена интерпретация на божествената справедливост, не е нищо друго освен пренасяне на човешките страсти в сферата на богословието. Възвръщане към древно-езическия процес на очовечаване на Бога и обожествяване на човека.
Хората, когато не са приемани насериозно, изпадат в раздразнение и гняв, смятат това за унижение, от което могат да се избавят само чрез мъст, престъпление или дуел. Така се е изразявало порочното разбиране за справедливост, преобладаващо в умовете на така нареченото „християнско” общество.
По този начин западните християни са мислили и за божествената справедливост. Бог, като безначално Същество, е бил безкрайно оскърбен от непослушанието на Адам. Той взел решение, че вината на Адам трябва поравно да се разпростре над всички негови потомци, и че всички те трябва да бъдат осъдени на смърт за този грях, без значение, че те самите не са го извършили. По мнението на западните богослови, божествената справедливост действа като вендета (кръвна мъст), тоест достоен за смърт е не само човекът, който те е оскърбил, но и цялото му семейство. И че в действителност, трагичното до пълно отчаяние за хората е това, че за да удовлетвори оскърбеното достойнство на Бога не е в състояние нито един човек, нито даже цялото човечество, въпреки че се наложило да бъде жертвано през цялата своя история. Достойнството на Бога можело да се спаси само в случай че Той сам е можел да накаже някого, който да обладава същото достойнство като Него Самия. Ето защо, за да бъде спасено и достойнството на Бога, и самото човечество не било намерено друго средство, освен въплъщението на Неговия Син, за да може Той, като човек, обладаващ достойнството на Бог, да бъде принесен в жертва за спасяване честта на Своя Отец.
ІV
Тази езическа концепция за божествената справедливост, изискваща безкрайни жертви за удовлетворяване, прави от Бога наш истински враг и причина за всички наши нещастия. Изискването на удовлетворение за греха на праотците от хора, които не могат да носят за него никаква лична отговорност е една огромна несправедливост[4]. С други думи, това, което западните наричат справедливост, трябва по-скоро да се нарече „обида”, „негодувание” или „мъст” в най-лошото значение на тези думи. Нещо повече, при такова откровено шизоидно разбиране за Бога, който убива Своя Син за удовлетворение на собствената Си така наречена справедливост, жертвената любов на Христос губи всякакъв смисъл.
Има ли концепцията за такъв вид „справедливост” каквото и да е отношение към справедливостта, която Бог Сам ни е открил? Такова ли значение има словосъчетанието „божествена справедливост” в Стария и Новия завет?
Възможно е началната погрешна интерпретация на понятието „справедливост” в Свещеното Писание да е станал неговият превод с помощта на гръцката дума „dikaiosyne”. Не може да се каже, че такъв превод е бил съвършено неправилен, но това слово, бидейки термин на езическата древногръцка цивилизация неволно се асоциирала с определени техни представи, които са могли лесно да доведат до промяна на точното значение на думата.
Преди всичко думата „dikaiosyne”, извиква в съзнанието представа за някакво равномерно разпределение на нещо, за точно съотношение, баланс. Така, човешкото общество по справедливост награждава своите най-достойни граждани и наказва лошите. Това е чисто човешката справедливост, която има място в съда. Но в това ли се заключава справедливостта на Бога?
„Dikaiosyne” е гръцкият превод на древноеврейското слово „tsedakan”, което означава „божествената енергия, която извършва човешкото спасение”. Значението на „tsedakan” е почти идентично, синоним на друго древноеврейско слово “hesed”, което означава „милост”, „състрадание”, „любов”, а също и на „emeth”, със значение „праведност”, „правда”. Всичко това, както ясно се вижда, поставя смисъла на „dikaiosyne” в съвършено друго измерение от това, което ние обикновено разбираме под справедливост[5]. И Църквата влага в разбирането за божествената справедливост именно този смисъл. Това е и разбирането, което са имали и което са учили св. отци на Църквата.
„Как може да наречеш Бога справедлив, - пише св. Исак Сирин, - когато притчата за платата, дадена на работниците: Приятелю, не те онеправдавам. Не се ли погоди с мене за един денар?
Вземи си своето и иди си; моята воля е да дам на тоя последния както и на тебе. Не ми ли е позволено да сторя със своето каквото искам? Или твоето око е завистливо, защото аз съм добър (Мат. 20:13-15)? Как може да наречеш Бога справедлив, - продължава св. Исак, - когато четеш притчата за блудния син, който пропилял своето състояние, живял неправедно, и въпреки това за едно едничко разкаяние направено от него, баща му бяга да го посрещне, хвърля се на врата му и го прави наследник над цялото свое богатство (вж. Лука 15:20-22)? Не някой друг казва за Бога тези думи, но Сам Неговият Единородин Син свидетелства това, за да не се съмняваме. В какво се заключава тогава справедливостта на Бога? В това, че ние бяхме грешници, а Христос умря за нас?[6]
Както се вижда, Бог не е справедлив в смисъла, в които хората разбират тази дума. Неговата справедливост, това е великодушие и любов, които Той „несправедливо” въздава на нас, недостойните за такова деяние и нищо не взима в замяна. Затова и св. Исак ни учи: „Не наричайте Бога справедлив, тъй като Негова справедливост не се проявява в нещата, които ви засягат”. И ако Давид ни Го показва справедлив и честен, Неговият Син ни открива, че Той е благ и добър. Той е благ, казва Той, към злите и нечестивите”.[7] Любящият Бог е благ и добър даже към този, който е равнодушен към Него, непослушен е или Го пренебрегва.[8] Той никога не отвръща на злото със зло. Той никога не отмъщава.[9] Неговото наказание, това са средствата за изправление, прилагани с любов към хората, докато все още е възможно изправление и лечение в този живот. Тези наказания никога не се простират във вечността.
Бог е създал всичко чисто и добро. Даже неразумните твари чувстват, че техният Създател и Бог не е зъл и отмъстителен, но изпълнен с любов. Ето защо и дивите зверове са готови да признаят за свой господар подвижника – християнин, който чрез смирение се уподобява на Бога. Те се приближават към него не със страх, но с радост и с благодарност и с любяща покорност...
Бог е благ. Той ни защитава и спасява даже когато падаме. Нима не е очевидно, че злото и вечните мъки нямат към Бога никакво отношение? Те се раждат не по Неговата вола, а по волята на Неговите разумни създания, и Той не насилва тази воля. Смъртта не ни е дадена от Бога като отплата за нашите грехове. Ние сами сме паднали в смъртта в резултат от противенето си към Бога. Бог е живот и животът е Бог. Ние възстанахме против Бога и така сами закрихме вратите за Неговото милосърдие, даващо живот.
„Тъй като Бог е живот, а лишението от живот е смърт, - пише св. Василий Велики, - значи, колкото повече човек се отделя от Бога, толкова повече се приближава към смъртта”. „Бог не е създавал смъртта, - продължава св. Василий, - но ние сами сме си я навлекли... Бог не възпрепятства действието на тлението (смъртта)... за това, за да не стане нашата греховност вечна. Св. Ириней казва по този повод: „Отделянето от Бога е смърт, както отделянето от светлината е тъмнина... същевременно това не означава, че светлината е наложила на слепите наказание да пребивават в тъмнина”. „Смъртта - казва св. Максим Изповедник - по същество е отделяне от Бога, вследствие на което по необходимост се е явила смъртта на телата. Животът по същество е Бог, Който казва: Аз съм Живот”.
Но защо на смърт е подложено цялото човечество? Защо тези, които не са съгрешили заедно с Адам, умират като Адам? Ето отговора на св. Анастасий Синаит: „Ние сме станали наследници на проклятието на Адам. Ние сме били наказани не затова, че сме чули божествената повеля заедно с Адам, но затова, защото Адам е станал смъртен; и той е пренесъл греха на своето потомство в този смисъл, че ние сме станали смъртни, тъй като сме родени от смъртен”. А св. Григорий Паламà по този повод утвърждава: „Бог не казва на Адам: „връщай се там откъдето си взет”, но му говори: „пръст си и в пръстта ще се върнеш”... Бог не казва: „в деня, в който вкусиш от него (дървото), умри!”, но: „в деня, в който ти вкусиш от него, ти, естествено ще умреш”. Също и впоследствие Той не казва: „връщай се сега в пръстта”, но: „ти ще се върнеш в пръстта”, и по този начин Бог предупреждава, предупреждава истинно (макар и да не възпрепятства) за това, което ще се случи”.
Ние виждаме, че смъртта е дошла не в резултат от желанието на Бога, а като следствие от това, че Адам е помрачил своето отношение с Източника на живота чрез непослушание; Бог по Своята благост го предупреждава за това.
„Дървото на познанието само по себе си, - казва св. Теофил Антиохийски, било добро и плодовете му били хубави. Не дървото, както мислят някои, съдържало в себе си смъртта, но непослушанието. Плодовете пък не съдържали нищо друго, освен знание, а знанието е благо, разбира се, когато се използва правилно. Отците ни учат, че забраната за вкусване от дървото на познанието не била безусловна, но временна. Адам бил духовен младенец. Не всяка храна е добра за младенците. Някои храни могат дори да ги убият, въпреки че за възрастните не представляват опасност. Дървото на познанието било посадено от Бога за човека. То било добро и хранително. Но това било „твърда храна”, докато в това време Адам бил способен да усвои само „мляко”...

[1] “Злото е отчуждение от Бога” – св. Василий Велики. За това, че Бог не е виновен за злото; „Тези, които по собствена воля се отделят от Бога, Бог отделя от Себе Си, а отделянето от Бога е смърт” – св. Ириней Лионски. Против ересите; „Хората, отхвърлили вечното и по съвета на дявола обърнали се към тленните неща, сами за себе си са станали причина за тлението и смъртта” - св. Атанасий Велики. За въплъщението; „Доколкото си се отделил от живота, дотолкова си се приближил към смъртта. Бог е живот, лишението от този живот е смърт. Така че Адам, доброволно отделяйки се от Бога, сам става причина за собствената си смърт”- Св. Василий Велики. PG 31:345.
[2] Дори и до днес, Православието не се е отърсило напълно от това влияние. Виж например: „Изкупителната Жертва била извършена, за да се възстанови първоначалната хармония между Небето и земята, която грехът извратил, за да бъде загладено ръкописанието на греха, за да бъде удовлетворено оскърбеното божествено правосъдие” – Из посланието за Пасха на Вселенския патриарх Димитрий, 1980 г. В: Episkepsis (in Greek), no. 229, 15. April 1980.
[3] “Наистина безумен и ограничен в разбирането си се явява този, който говори, че няма Бог. Не по-малко безумен е този, който казва, че Бог е причина за злото. Аз смятам, че тези заблуждения са еднакво опасни, тъй като всяко едно от тях еднакво отрича висшето благо; и ако първото въобще отрича, че Бог съществува, то второто утвърждава, че Бог не е благ, защото ако Той е причина за злото, то, естествено, Той не е добър. Така и в двата случая е налице отрицание на истинния Бог” - св. Василий Велики. За това, че Бог не е виновен за злото.
[4] “Ако всички, родени от Адам, са станали грешни заради неговото съгрешение, то по всяка справедливост те не носят отговорност, тъй като са станали грешни не сами по себе си; затова терминът „грешници” се използва в дадения случай вместо „смъртни”, защото смъртта е отплата за греха. Така, както в първия човек природата станала смъртна, всички тези, които обладават природата на своя праотец, съответствено също наследяват смъртност” - Евтимий Зигабен. Тълкувание на Посланието до Римляни.
[5] Това е нещо съвършено различно от нашето подразбиране за думата „справедливост”. Незнанието на този факт се явява причина някои напълно чужди на Православието теории да бъдат разглеждани като негови крайъглени камъни. Такава е юридическата концепция за спасението, в основата на която лежи разбирането за една справедливост, която много напомня закона за Необходимостта на древните, който подчинява на себе си не само човека, но и Бога. Всичко това придава на християнството мрачен вид. Виж изследването: S. Lynonnett. "La Soteriologie Paulienne". Introduction a la Bible, 11. Belgium: Desclees & Bower. P. 840.
[6] “Ако човек с готовност и радост приема в името Божие всяко лишение, той вътрешно се очиства. Ако човек не гледа от високо даже на явния грешник, той наистина е свободен. Ако човек не е прелъстен от тези, които го възхваляват и същевременно не е разочарован от тези, които го презират, той е мъртъв за света и този живот. Трезвост и разсъдителност в разпознаването на добро и зло е повече от всеки подвиг, независимо по какъв начин и в каква степен се извършва.
Не храни ненавист към грешника, тъй като всички сме обременени от грехове. Ако тебе, в името Божие те подбуждат да го осъдиш, по-добре оплачи греха му. Защо ти ненавиждаш грешника? Ненавиждай греха му, а за него самия се моли, за да се уподобиш на Христа, Който не се гневял на грешниците, но се застъпвал за тях. Нима не виждаш, как Той оплаква Йерусалим” – св. Исак Сирин. Слово 60/90.
[7] Ibid.
[8] „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син (Йоан 3:16). Не че Бог не е могъл да ни изкупи с помощта на друго средство, но Той е искал да ни яви безграничната си любов и да ни направи сродни на Себе Си, чрез смъртта на Своя Син. В действителност, ако у Него е имало нещо по-ценно от Сина Му, Той всичко би отдал заради нас, за да приближи нашия род към Себе Си на всяка цена. По Своята всеобемаща любов, Той не искал да насилва нашата свобода, въпреки че за Него е било възможно; но Той я съхранил, за да се приближим към Него от любов и по собствена воля” – св. Исак Сирин. Слово 81/48.
[9] “В момент на униние никога не забравяйте заповедта на Господа дадена на Петър, за необходимостта да прощаваме на ближния седемдесет пъти по седем (Мат. 18:22). Защото Този, Който е дал такава заповед, Сам прощава много повече” – св. Йоан Лествичник. Лествица, Степен 26.


Превод: В. Каравълчев


Откъс от едноименното произведение на А. Каломирос, "The River of fire", което се превръща в събитие по време на представянето му на Православната Младежка Конференция в САЩ, 1980 г.

Няма коментари: