Есе за любовта

.

Автор Александър Никифоров
Превод: В.Каравълчев
публикувано:
http://www.dveri.bg/content/view/10597/132/

Възможно е и да греша, но през последните две-три десетилетия почти спряхме да говорим за любовта. Темата за любовта, изпълваща лирическата поезия, музиката, изобразителното изкуство, нашето ежедневие, изчезна. Днес дори е непривично да говориш за любовта, направиш ли го – отговарят ти с иронична усмивка.

Днес се говори за секс, за бой-гърл френдове и други подобни неща. Каква любов, когато вестниците пускат обяви на млади момичета предлагащи своите услуги? Любовта, по всичко изглежда, се превърна в анахронизъм. Това е и печално, и много тревожно, защото способността да обича е отличителна черта на човека. Губейки способността си да обичаме, ние губим човешкото в себе си, приближаваме са към животните, които също се размножават.

Любовта е много широко и доста неясно понятие. В античността гърците са различавали два вида любов. Спокойното, устойчиво чувство – почитта, привързаността, предаността – те наричали „филия”. Това е любовта към родителите, към професията, родния град, отечеството. От корена на „филия” произлизат някои наши съвременни думи: „филантропия” – любов към човека, „философия” – любов към мъдростта, „филаделфия” – любовта към братята и сестрите. Понякога „филията” може да се превърне в страст, например любовта към властта, богатството, към славата или наслажденията и тогава тя заслужава нашето осъждане.

Друг характер носи любовта между половете. Гърците наричали тази любов „ерос” и я обожествявали като неудържима стихийна сила, оплодотворяваща целия космос. За разлика от „филията”, еротическата любов е стихийна, неудържима, непостоянна. Чрез нея се осъществява мощния стремеж на живота към продължение, размножаване, неговия порив към безсмъртието. Затова „еросът” е свойствен не само за хората, но и за животните. „Еросът” – това е неудържим стремеж към противоположния пол. Той се проявява особено силно и нагледно в ранното юношество, когато младият човек се влюбва във всички жени. Да си спомним за Керубино от комедията на Бомарше или от операта на Моцарт „Сватбата на Фигаро”: той изгаря от страст и при вида на графинята, и при появата на прислужниците й, и при първата си срещата с момиче. Именно любовта между половете, между мъжа и жената са възпявали поетите, тази любов пронизва драматургията, литературата, музиката, живописта.

У човека, който е развил дълбоко съзнание, влечението на ероса придобива специфични, човешки черти. Нас ни влече не към всички представители на противоположния пол, а само към един. Само един измежду милионите представители на противоположния пол може да ни даде това висше еротично наслаждение – това непоносимо остро преживяване, с което природата ни възнаграждава за зачатието на новия живот. Човекът не е просто животно, надарено с физиологични инстинкти, но личност, психически и духовно уникална, и нас ни привлича именно личността в нейната цялостна телесно-духовна пълнота. Одухотвореният ерос - това е, което наричаме любов между половете.

Каква е същността на духовната страна на любовта? Руският философ В. Соловьов счита, че духовният смисъл на любовта се заключава в преодоляване на естествения егоизъм на човека. Разбира се, всеки човек вижда самия себе си като най-висша ценност, обича себе си повече от всичко, грижи се за себе си и себе си пази. Всеки човек е център на своя вътрешен свят, това е оста, около която се въртят неговите чувства, мисли, желания и помисли. Но когато човек се влюби, изведнъж се оказва, че другият човек – любимият става за теб по-ценен, отколкото си ти самият за себе си. Центърът на твоя вътрешен свят се измества и този център преставаш да бъдеш ти, а става другият човек, в който си влюбен. Неговото съществуване изпълва с нов смисъл целия ти живот, ти вече не си сам в своя вътрешен свят, а сте двама. Облаците на небето рисуват за теб профила на любимия човек, ароматът на цветята те кара да си представяш как би им се възхищавал любимият...

Любимият човек като слънце осветява целия свят на твоето съзнание, всички вещи около теб са обагрени в нови, свежи цветове, а душата се изпълва с безкрайна радост. Двама души, които се обичат, приличат на двойна звезда, всеки се върти около любимия, живее и диша с него.

Любовта облагородява човека, прави го по–търпелив, чувствителен, милостив. Любовта подбужда към самоусъвършенстване. С нежна внимателност се отнасяш към любимия човек, стремиш се да станеш по-добър, по-истински, за да бъдеш достоен за неговата любов. А грижата за другия, взаимната грижа, пълното физическо и духовно сливане доставя такова съкрушително, зашеметяващо наслаждение, което не е способно да достави нито едно удовлетворяване на чисто физическото влечение. Много мислители са обръщали внимание на още една страна на любовта: заедно с преодоляването на егоизма, заедно с обожествяването на любимия човек, в любовта присъства и чувството на състрадание, съчувствие към любимия. „Ако любовта- ерос, не се съедини с любовта-жалост, то резултатите от такава любов са мъчителни и опустошителни. В ероса сам по себе си има жестокост и затова той трябва да бъде смиряван от жалостта”, казва Бердяев.

В заобикалящата ни действителност има достатъчно много низост и мерзост, грубост,
болка и страдание. Самите ние неволно сме способни да нараним любимия човек. Осъзнавайки това, ти се стремиш да предпазиш любимия от ударите на живота, да го оградиш от тези преживявания и неприятности, които го заплашват от всички страни. Ти му съчувстваш и заедно с него преживяваш неговата болка и огорченията от обидите.

Уви, любовта не винаги среща взаимност. Има и несподелена любов. Но и тя е прекрасна и необходима на човека. Тя също освещава и облагородява душата му, подобно на споделената любов.

Аз не й бях другар, нито пък мъж,
Аз само вървях по следите, -
Днес цялото небе бих й дал,
А утре дори и земята!

По всичко изглежда, че одухотвореният ерос – висшата степен на любовта, напуска живота на хората. Остава само филията, при това не като любов към хората, отечеството или приятелите, а към вещите, комфорта и физиологическите наслади. В света, където господстват търговско-паричните отношения, хората свикват да гледат на другите като на стока, която могат да купят. И по-лошо, започват да гледат и на себе си като на стока! Момичето, победило в конкурса „Мис Русия”, гордо заявява: „Сега мога да се омъжа за олигарх!” Нейната ценност в собствените й очи се е увеличила и сега тя е готова да се продаде само на много богат човек. За каква любов говорим тук! Остава само сексът – физическото упражнение, което намалява половото напражение, а хората стават партньори по сексуална физкултура. И даже престава да бъде важно от какъв пол е твоят партньор. Не е ли това свидетелство за факта, че съвременната постиндустриална цивилизация постепенно ни превръща в животни?

Поетите и философите в продължение на хилядолетия са се опитвали да разберат, какво е любовта, описвали са проявите й, нейните видове и етапи и въпреки това до днес любовта остава нещо непостижимо. И наистина, защо всъщност ние изведнъж се влюбваме в някакъв човек? Често изглежда, че няма никакви основания за любов, тъй като ние за първи път виждаме човека, но тя внезапно се запалва в душата ни и ние не сме в състояние да направим нищо: „Любовта изскочи пред нас, както из под земята изскача убиец на алеята, и ни порази и двамата едновременно! Така поразява мълнията, така поразява финският нож!” (Булгаков, М. Майсторът и Маргарита). Ето тази непредсказуемост, неочакваност на любовта, нейната необяснимост с никакви рационални съображения е нейната най-велика тайна. Говорят ти, че той (тя) не е красив, не е много успял и не умее да печели пари или не умее да готви, но за обичащия човек тези неща са безразлични. Нещо повече, недостатъците на любимия се превръщат в очите му в достойнства, придобиват характера на мили своеобразни черти, не по-малко ценни от самите достойнства и постижения. Затова няма човек, недостоен за любов, всеки е в правото си да се надява, че ще обича и ще бъде обичан.
Превод: В. Каравълчев
.